Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и първа Окото на змията

В неделната сутрин Хърмаяни отново пое през половинметровите преспи към колибата на Хагрид. Хари и Рон искаха да отидат с нея, но планината от домашни пак беше достигнала застрашителна височина и волю-неволю двамата останаха в общата стая, като се опитваха да не обръщат внимание на радостните викове, долитащи откъм парка навън, където учениците се веселяха: пързаляха се с кънки по замръзналото езеро, спускаха се с шейни и най-лошото, омагьосваха снежни топки да политнат към Грифиндорската кула и да се ударят с все сила в прозорците.

— Ау! — ревна Рон, който изгуби търпение и подаде глава от прозореца. — Аз съм префект и само още една топка да улучи прозореца… АУ!

Дръпна рязко глава, лицето му беше покрито със сняг.

— Фред и Джордж — съобщи горчиво и затръшна зад себе си прозореца. — Гадняри…

Точно преди обяда Хърмаяни се върна от дома на Хагрид, като потреперваше, а мантията й се беше навлажнила чак до коленете.

— Е, и? — рече Рон и вдигна глава, когато тя влезе. — Подготви ли му всички часове?

— Опитах се — отвърна момичето глухо и се отпусна на креслото до Хари.

Извади магическата си пръчка и я размаха с кратко, но сложно вълнообразно движение, така че от върха й заструи топъл въздух, сетне я насочи към мантията си, за да я изсуши, и над нея се вдигна пара.

— Дори го нямаше, когато отидох, чукала съм най-малко половин час. После се появи откъм гората…

Хари простена. Забранената гора гъмжеше точно от създания, с каквито Хагрид със сигурност щеше да си докара уволнение.

— Какво държи там? Каза ли? — попита той.

— Не — отговори унило Хърмаяни. — Искал да ни изненада. Помъчих се да му обясня за Ъмбридж, но не му влиза в главата. Повтаря си, че никой, дето е с всичкия си, нямало да изучава бодливците вместо химерите… въпреки че лично на мен не ми се вярва да е завъдил химери [20] — добави тя, съгледала ужаса върху лицата на Хари и Рон, — но не защото не е опитвал, а защото, доколкото подразбрах от думите му, било много трудно да се добере до яйцата им. И аз не знам колко пъти му повторих да си кара по учебния план на Гръбли-Планк, ала да ви призная, не ми се вярва да е чул и половината от онова, което му казах. Изпаднал е в някакво странно настроение. Не иска и не иска да каже откъде са му всички тези рани.

На другия ден появата на Хагрид на преподавателската маса не бе посрещната възторжено от всички ученици. Някои като Фред, Джордж и Лий ревнаха от радост и се завтекоха по пътеката между масите на «Грифиндор» и «Хафълпаф» да стиснат огромната ръка на великана, други като Парвати и Лавендър се спогледаха мрачно и поклатиха глави. Хари знаеше, че мнозина предпочитат часовете на професор Гръбли-Планк, а най-лошото бе, че ако трябваше да бъде безпристрастен и честен, и той щеше да признае, че имат основания: представите за интересни часове на Гръбли-Планк изключваха опасността някой да остане без глава.

Във вторник Хари, Рон и Хърмаяни, които се бяха омотали от глава до пети, за да не им е студено, се отправиха с известна тревога към Хагрид. Хари се притесняваше не само какво е решил да им преподава великанът, но и как останалите, най-вече Малфой и приятелите му, ще се държат в присъствието на Ъмбридж.

Великата инквизиторка обаче не се виждаше никъде, докато те кретаха през преспите към Хагрид, който ги чакаше в края на Забранената гора. Видът му ни най-малко не им подейства успокояващо, защото синините от събота вечер вече бяха придобили зеленикавожълти оттенъци, а някои от раните явно още кървяха. Хари се питаше дали Хагрид не е бил нападнат от същество с отрова, която пречи на раните му да заздравеят. Сякаш за да доукраси зловещата картина, Хагрид беше нарамил нещо като половин мъртва крава.

— Днеска ще работим ей там! — извика щастлив той на задаващите се ученици и кимна към тъмните дървета зад гърба си. — По на завет. А и те предпочитат мрака…

— Кои те? — чу Хари как Малфой пита уплашено Краб и Гойл. — Разбрахте ли го какво каза, кои предпочитат мрака?

Хари помнеше само един случай, когато Малфой беше влизал в гората и също не се бе показал особено смел. Подсмихна се, понеже след куидичния мач злорадстваше от всичко, което стряскаше Малфой.

— Готови ли сте? — попита весело Хагрид и огледа учениците. — Добре тогаз, оставил съм ви разходката из гората именно за петата година. Реших да ги видим тия създания в естествената им среда. Каквото ще изучаваме днес, си се среща доста рядко и аз вероятно съм единственият на Британските острови, дето е успял да опитоми тия създания.

— Ама сигурен ли сте, че сте ги опитомили? — попита още по-паникьосан Малфой. — Не ви е за пръв път да водите в час зверове.

Слидеринци зашепнаха в знак на съгласие, неколцина грифиндорци също погледнаха така, сякаш бяха на мнение, че Малфой е прав.

— То се знае, че са опитомени — свъси се Хагрид и понамести мъртвата крава по-нагоре върху плещите си.

— Какво тогава ви има на лицето? — не мирясваше Малфой.

— Не ти влиза в работата! — подвикна разгневен Хагрид. — А сега, ако сте приключили с тъпите въпроси, хайде с мен!

Обърна се и влезе право в гората. Никой обаче не изгаряше от желание да тръгва с него. Хари погледна крадешком Рон и Хърмаяни, които въздъхнаха, ала кимнаха, и тримата поеха подир Хагрид, следвани от останалите.

Вървяха някъде към десет минути, докато излязоха на място, където гората беше много гъста и сумрачна като на здрачаване и долу по земята нямаше сняг. Хагрид изпъшка и свали половината крава, после отстъпи назад и се обърна с лице към учениците, повечето от които се прокрадваха от дърво на дърво към него и надзъртаха иззад дънерите, сякаш очакваха да бъдат нападнати всеки момент.

— Съберете се, съберете се насам, де! — подкани ги преподавателят. — Сега ще ги привлече миризмата на месо, но за ’секи случай ще ги повикам, да си знаят, че съм аз.

Обърна се, тръсна рошавата си глава, за да махне от лицето си кичурите коса, и нададе странен пронизителен писък, разнесъл се през черните дървета като грак на чудовищна птица. Никой не се засмя, повечето бяха толкова стреснати, че не смееха и звук да издадат.

Хагрид пак нададе писъка. Мина една минута, учениците продължиха да надзъртат притеснено през рамо и зад дърветата, за да видят какво ще се появи. Хагрид тръсна за трети път коса и изду огромни гърди, а Хари сръчка Рон и му посочи черното пространство между два чворести тиса.

В мрака блеснаха две изцъклени бели очи, които ставаха все по-големи, след миг от тъмата изникнаха муцуна и врат като на змей и скелетоподобното туловище на огромен вран крилат кон. Той огледа учениците и изплющя с дълга черна опашка, сетне наведе глава и започна да ръфа с остри зъби месото на мъртвата крава.

Мощна вълна на облекчение заля Хари. Ето най-после доказателство, че тия създания не са му се привидели, че наистина ги има: и Хагрид знаеше за тях. Момчето погледна нетърпеливо Рон, той обаче продължаваше да се взира през дърветата и след малко прошепна:

— Защо Хагрид не ги повика още веднъж?

От лицата на повечето ученици личеше, че те са точно толкова притеснени и тръпнат в очакване, както и Рон. И те гледаха навсякъде другаде, но не и към жребеца, застанал пред тях. Явно го виждаха още само двама души, върлинест слидеринец, който беше застанал точно зад Гойл и наблюдаваше с огромно отвращение как конят ръфа от месото, и Невил, който следеше с очи как дългата черна опашка се върти и плющи.

— Я, задава се още един! — оповести гордо Хагрид, когато от черните дървета изникна втори вран жребец, който прибра до тялото си кожести криле, наведе рязко глава и се нахвърли лакомо на мършата. — А сега… който ги вижда, да дигне ръка.

Хари го направи, неописуемо доволен, че най-после ще разбули тайната на тези коне. Хагрид му кимна.

— Тъй… тъй, знаех си аз, Хари, че ще ги видиш — каза той сериозно. — И ти, Невил, нали? И…

— Извинявайте — прекъсна го присмехулно Малфой, — но какво точно се очаква да видим?

Вместо отговор Хагрид посочи оглозганата крава на земята. Целият курс я гледа известно време, после неколцина ахнаха, а Парвати изписка. Хари разбираше, че сигурно изглежда доста странно парчетата плът да се отделят сами от костите и да изчезват във въздуха.

— Какво е това? — попита ужасена Парвати и се скри зад най-близкото дърво. — Какво е това, което я яде?

— Тестролите — заяви гордо Хагрид, а Хърмаяни, която стоеше до рамото на Хари, възкликна: «О!» Беше схванала за какво става въпрос. — Тук в «Хогуортс» си имаме цяло стадо. И така, някой знае ли?…

— Ама те наистина носят много, много лош късмет! — прекъсна го уплашена Парвати. — Докарват какви ли не злочестини на онзи, който ги види. Професор Трелони ми каза веднъж…

— Не, не, не — подсмихна се Хагрид, — туй си е чисто суеверие, изобщо не носят лош късмет, страшно умни и полезни са! Вярно, нашето стадо няма кой знае колко работа, само тегли училищните файтони или щом Дъмбълдор тръгне на дълъг път и не му се занимава да се магипортира… Я, вижте, вижте, още два…

От дърветата тихо се показаха още два жребеца, единият мина точно до Парвати, която потрепери и се долепи до дървото с думите:

— Май усетих нещо, съвсем близо до мен е!

— Не се бой, няма да те нарани — успокои я търпеливо Хагрид. — Тъй, я да видим знае ли някой защо едни виждат конете, а други — не?

Хърмаяни вдигна ръка.

— Кажи — грейна Хагрид.

— Само който е виждал смъртта, може да види и тестролите — отговори тя.

— Тъй, тъй — потвърди сериозно Хагрид, — десет точки за «Грифиндор». Тестролите…

— Кхъ-кхъ.

Беше дошла професор Ъмбридж. Стоеше на няколко крачки от Хари, пак беше със зелената шапка и наметало, вече бе извадила и тефтера. Хагрид не беше чувал никога престореното й кашлюкане и се загледа донейде угрижено в най-близкия тестрол, като мислеше, че именно той е издал звука.

— Кхъ-кхъ.

— О, здравейте! — ухили се Хагрид, след като откри източника на шума.

— Получихте ли бележката, която сутринта ви пратих в колибата? — попита Ъмбридж, като говореше все така високо и бавно, както и предишния път, сякаш има пред себе си несхватлив чужденец. — С нея ви съобщих, че ще дойда на инспекция във вашия час.

— А, да — отвърна весело Хагрид. — Добре че сте намерили мястото. Е, както виждате… всъщност не знам… виждате ли? Днес опознаваме тестролите…

— Моля? — попита високо професор Ъмбридж, като сложи длан до ухото си и се смръщи. — Какво казахте?

Хагрид се постъписа.

— Ъъъ… тестролите! — извика й той. — Огромни ъъъ… хвърковати коне.

Замаха обнадежден с грамадните си ръце. Професор Ъмбридж вдигна вежди и докато си записваше в тефтера, мърмореше:

— Налага му се… да прибягва… до първичния… език… на жестовете.

— Тъй де… — рече Хагрид и леко разтревожен, се извърна отново към учениците: — Ъъъ… к’во ви разправях?

— Очевидно… има… слаба… памет — занарежда пак Ъмбридж, но достатъчно високо, за да я чуят всички.

Драко Малфой изглеждаше така, сякаш Дядо Коледа е дошъл с един месец по-рано, а Хърмаяни пламна цялата от потиснатия гняв.

— Ами да — рече Хагрид и макар да хвърли към тефтера на Ъмбридж смутен поглед, продължи храбро: — Тъкмо се канех да ви разправя как сме се сдобили с цяло стадо. Почнахме с един жребец и с пет кобилки. Този — потупа той първия кон, който се бе появил — се казва Тенебрус и ми е любимец, понеже се роди пръв тук, в гората…

— Наясно ли сте — прекъсна го на висок глас Ъмбридж, — че Министерството на магията е класифицирало тестролите като «опасни»?

Сърцето на Хари направо се сви, Хагрид обаче само се подсмихна.

— Тестролите не са опасни! Да де, може и да ви ухапят, ако вземете да ги дразните…

— Проявява… признаци… на… наслада… от… насилието — фъфлеше Ъмбридж, докато драскаше в тефтера.

— Я чакайте, не… — възкликна Хагрид, сега вече се попритесни. — Исках да кажа, че някое куче може и да ви заръфа, ако го разлютите, нали така… пък на тестролите просто им е излязла лоша слава… покрай тия небивалици за смъртта… навремето хората са ги смятали за зла поличба, нали така? Просто не са разбрали, нали?

Ъмбридж обаче не отговори, довърши каквото имаше да пише в тефтера си, погледна Хагрид и каза, и този път много силно и провлачено:

— Вие си преподавайте както обикновено. Аз ще се поразходя — (показа тя ходене, а Малфой и Панси Паркинсън вече изпаднаха в пристъп на беззвучен кикот) — между учениците — (Ъмбридж посочи неколцина от курса) — и ще им задавам въпроси.

Тя вдигна пръст към устата си.

Хагрид я загледа, без да проумява защо инспекторката се държи така, сякаш той не разбира и дума. Очите на Хърмаяни вече се бяха напълнили с гневни сълзи.

— Ах, вещица такава, проклета вещица! — простена тя едва чуто, а Ъмбридж се отправи към Панси Паркинсън. — Знам какво целиш, гадна злобарка такава, изверг…

— Ъъъ… — каза Хагрид, очевидно се опитваше да се сети докъде е стигнал с урока. — Така значи… тестролите. Да. Имат си много хубави нещица…

— Смятате ли — обърна се с кънтящ глас професор Ъмбридж към Панси Паркинсън, — че му се разбира на професор Хагрид, когато обяснява?

Подобно на Хърмаяни, и Панси се бе просълзила, но от смях. От отговора й не се разбра почти нищо, понеже тя се опитваше да потисне напиращия хилеж.

— Не… защото… той… само… сумти…

Ъмбридж си записа в тефтера. Малкото ненасинени места по лицето на Хагрид пламнаха, той обаче се постара да се държи така, все едно не е чул отговора на Панси.

— Ъъъ… да… много хубави неща. Опитомиш ли веднъж тестролите, както сме направили ние тук, никога вече няма да се изгубиш. Имат изумително чувство за ориентация, само им казваш къде искаш да идеш…

— При положение, че изобщо те разберат — подвикна Малфой, а Панси Паркинсън се запревива от поредния пристъп на смях.

Професор Ъмбридж им се усмихна снизходително, после се извърна към Невил.

— Вие, Лонгботъм, виждате тестролите, нали? — рече тя.

Момчето кимна.

— На чия смърт сте присъствали? — попита бездушно Ъмбридж.

— На… на дядо — отговори Невил.

— И какво ви е мнението за тях — махна тя с месестата си ръка към конете, които почти бяха оглозгали кравата.

— Ами… — поде притеснен Невил и погледна крадешком Хагрид. — Ами… симпатични са.

— Учениците… са… прекалено… наплашени… за… да… признаят… че… ги… е страх — мърмореше Ъмбридж, докато вписваше в тефтера поредното си наблюдение.

— Не! — възрази разтревожен Невил. — Не, не ме е страх от тях!

— Не се притеснявайте — каза Ъмбридж и го потупа по рамото с усмивка, която очевидно трябваше да мине за състрадателна, но поне според Хари беше по-скоро злобна. — Е, Хагрид — извърна се тя отново към него, и този път му говореше високо и провлачено, — мисля, че е достатъчно. След десет дни ще си получите — (Ъмбридж замахна, все едно взима нещо от въздуха пред себе си) — резултата от инспекцията.

Тя посочи тефтера. Вдигна десетте си дебели къси пръста, ухили се още по-широко и повече от всякога заприлича под зелената шапка на жаба, после се запровира между учениците, оставяйки Малфой и Панси Паркинсън да се заливат от смях, Хърмаяни да се тресе от ярост и Невил да се сви, объркан и разстроен.

— Гадна, тъпа, фалшива стара грозотия! — зафуча Хърмаяни половин час по-късно, докато вървяха към замъка по пъртините, които бяха проправили на идване. — Разбирате ли какво е намислила? Пак се заяжда с мелезите и само защото майка му на Хагрид е великанка, се опитва да го изкара някакъв тъп трол… не е честно, урокът изобщо не беше лош… все пак взехме не за раконогите огнемети, а за тестролите, за Хагрид те са си много добри.

— Ъмбридж каза, че били опасни — напомни Рон.

— Както обясни и Хагрид, могат да се грижат и сами за себе си — рече нетърпеливо Хърмаяни, — а и учителка като Гръбли-Планк едва ли ще ни ги покаже преди ниво ТРИТОН, но иначе са много интересни, нали? Ето, някои ги виждат, други не! Де да можех да ги видя и аз!

— Наистина ли искаш? — попита я тихо Хари.

Изведнъж тя се ужаси.

— О, Хари… извинявай… разбира се, че не искам… казах голяма глупост!

— Няма нищо, не се притеснявай — побърза да я успокои той.

— Изненадан съм, че ги видяха толкова много хора — вметна Рон. — Трима в един курс…

— Тъкмо се чудехме, Уизли — каза злобен глас. Никой не беше чул, че Малфой, Краб и Гойл вървят точно зад тях, снегът заглушаваше всички шумове. — Как мислиш, дали ако някой беше хвърлил топа под носа ти, щеше да виждаш по-добре куофъла?

Тримата с Краб и Гойл прихнаха, подминаха ги и продължиха нататък към замъка, по едно време запяха в хор «Уизли, ти си нашият цар!» Ушите на Рон почервеняха.

— Не им обръщай внимание, просто не им обръщай внимание — рече напевно Хърмаяни, после извади магическата пръчка и отново измагьоса топъл въздух, за да прокара пъртина в непокътнатия сняг между тях и оранжериите.

Декември връхлетя с още сняг и цяла лавина домашни за петокурсниците. С наближаването на Коледа задълженията на Рон и Хърмаяни като префекти станаха още по-обременителни. Те имаха задачата да ръководят украсяването на замъка («Върви, че слагай гирлянди, когато Пийвс е докопал другия край и се опитва да те удуши», оплака се Рон), да наглеждат първокурсниците и второкурсниците, които заради лютия студ стояха през междучасията вътре («Да ги видиш само колко са нахални зайците, в първи курс ние със сигурност не бяхме чак такива», сподели Рон), и да патрулират по коридорите на смени с Аргус Филч, който беше заподозрял, че празничното настроение може да избие в повсеместни магьоснически дуели («Вместо мозък има фъшкии», фучеше Рон). Бяха толкова заети, че Хърмаяни дори бе престанала да плете шапчици за домашните духове и се притесняваше, че изостава с последните три.

— Клетите духчета, които не успях да пусна на свобода, какво ще правят сега, няма достатъчно шапки и са обречени да прекарат Коледа тук!

Сърце не му даде на Хари да й каже, че Доби отмъква всичко, измайсторено от нея, затова той се надвеси още по-ниско над съчинението по история на магията. И бездруго не му се мислеше за Коледа. За пръв път, откакто беше влязъл в «Хогуортс», му се искаше да прекара празниците далеч от замъка. Беше обиден на училището за доста неща, като се почне от доживотната забрана да играе куидич и се стигне до притесненията дали няма да сложат Хагрид на изпитателен срок. Единственото, което очакваше с нетърпение, бяха сбирките на ВОДА, каквито през ваканцията нямаше да има: почти всички щяха да се разотидат по домовете си. Хърмаяни щеше да ходи с родителите си на ски, нещо, от което Рон страшно се развесели, понеже чуваше за пръв път, че мъглите си прикрепвали на краката тънки дъсчици, с които се спускали от планините. Той самият щеше да си иде в «Хралупата». Дни наред Хари се терза от завист, докато накрая не попита приятеля си как ще се прибере за Коледа и в отговор той не възкликна: «И ти идваш с мен! Не съм ли ти казал? Още преди няколко седмици мама ми писа да те поканя и теб!»

Хърмаяни направи физиономия, но Хари се поободри — наистина беше прекрасно да прекара Коледа в «Хралупата», макар радостта му да бе леко помрачена от угризения на съвестта, че няма да бъде на празниците със Сириус. Дали щеше да убеди госпожа Уизли да покани и кръстника му? Съмняваше се, че Дъмбълдор ще разреши на Сириус да напуска площад «Гримолд», но дори и да му позволеше, госпожа Уизли едва ли щеше да повика и него, нали постоянно се караха! От последната си поява в огъня Сириус не се беше свързал нито веднъж с Хари и макар момчето да знаеше, че Ъмбридж непрекъснато слухти и ще бъде неразумно да потърси кръстника си, му докривя при мисълта, че Сириус може и да остане сам в старата къща на майка си и да си прави тъжни фойерверки заедно с Крийчър.

За последната сбирка на ВОДА преди ваканцията отиде по-рано в Нужната стая и си беше много благодарен за това: когато факлите припламнаха, видя, че Доби също се е постарал да сложи коледна украса. Кой друг, ако не домашното духче, би накачил по тавана стотина златни топки, всичките с лика на Хари и с надписа: «ВЕСЕЛА КОЛЕДА, ХАРИ ПОТЪР!»

Хари тъкмо сваляше последните украшения, когато вратата изскърца и в стаята влезе Луна Лъвгуд, както винаги замечтана.

— Здрасти! — поздрави тя отнесено и взе да разглежда остатъците от украсата. — Ама че е хубава, ти ли я сложи?

— Не — отвърна Хари, — домашното духче Доби.

— Имел! — отбеляза замечтана Луна и посочи големия грозд бели плодчета точно над главата на Хари. Той отскочи встрани. — Браво на теб, сети се — каза много сериозно Луна. — В тях често гъмжи от наргъли.

На Хари не му се наложи да пита какви са тия наргъли, защото дойдоха Анджелина, Кейти и Алиша. И трите бяха запъхтени и изглеждаха премръзнали.

— Е, най-после те заменихме — рече глухо Анджелина, която смъкна наметалото си и го хвърли в ъгъла.

— Заменили сте ме ли? — не я разбра той.

— Теб, а също и Фред и Джордж — каза тя припряно. — Намерихме друг търсач!

— Кой? — веднага попита Хари.

— Джини Уизли — отговори Кейти.

Хари се облещи.

— Да, знам — възкликна Анджелина, извади магическата пръчка и разкърши ръка, — но всъщност си я бива. Е, не може, разбира се, да се мери с теб — допълни тя и го изгледа много злобно, — но щом сме лишени от присъствието ти…

Хари едвам се сдържа да не изстене: нима Анджелина си въобразяваше и за миг, че на него не му е сто пъти по-неприятно, задето са го изключили от отбора?

— Ами биячите? — попита, като се постара да не повишава тон.

— Андрю Кърк — отвърна без особен плам Алиша — и Джак Слоупър. И двамата не са блестящи, но в сравнение с другите кретени, дето се явиха…

Появата на Рон, Хърмаяни и Невил сложи край на този потискащ разговор, а след около пет минути помещението бе толкова пълно, че Хари вече не можеше да види укорителните изпепеляващи погледи на Анджелина.

— И така — подхвана той, след като призова към тишина. — Реших тази вечер само да преговорим нещата, които сме правили дотук, защото това е последната ни сбирка преди празниците и няма смисъл да се захващаме преди триседмичната ваканция с нещо ново…

— Няма да правим нищо ново ли? — промърмори Закарайъс Смит със силен шепот, за да го чуе цялата стая. — Ако знаех, изобщо нямаше да идвам.

— Тогава… колко жалко, че Хари не ти е казал — подметна на висок глас Фред.

Някои се изсмяха. Хари забеляза, че Чо се усмихва, и пак усети, че го присвива под лъжичката, сякаш, докато е слизал по стълбище, е пропуснал стъпало.

— Можем да се упражняваме по двойки — каза той. — Ще започнем с препречващата магия, а след десетина минути ще наслагаме възглавниците и пак ще опитаме зашеметяващото заклинание.

Всички се разделиха послушно по двама и както обикновено, Хари се падна с Невил. Помещението пак се огласи от викове: «Импедимента!» Един или друг замръзваше за около минута, през която партньорът му гледаше безцелно как се справят останалите в стаята, а после разваляше магията и на свой ред застиваше под въздействието й.

Невил бе станал неузнаваемо добър. Три пъти поред обездвижи Хари, след което той го помоли отново да иде при Рон и Хърмаяни, за да се разходи из помещението и да погледа останалите. Когато мина покрай Чо, тя го озари с усмивка и Хари едва устоя на изкушението да я наобиколи още няколко пъти.

След като си припомниха препречващата магия, наслагаха из цялата стая възглавници и се заеха да упражняват отново зашеметяващото заклинание. Мястото не достигаше, не можеха всички да го правят едновременно, затова половината наблюдаваха другите, после се разменяха. Докато ги гледаше, Хари усети как го преизпълва гордост. Вярно, Невил зашемети Падма Патил, а не Дийн, към когото се целеше, но този път се справи далеч по-добре от обикновено. Всички бележеха огромен напредък.

След един час Хари обяви края на сбирката.

— Бързо напредвате — похвали ги засиял. — Щом се приберем след ваканцията, можем да се заловим с наистина трудни неща… може би дори с магията за покровител.

Всички зашепнаха развълнувани. Стаята започна да се опразва, хората се разотиваха, както обикновено, по двама-трима, на излизане повечето пожелаха на Хари весела Коледа. Той се зае да събира пъргаво с Рон и Хърмаяни възглавниците и да ги реди отстрани. Те двамата си тръгнаха по-рано, а Хари поизостана, защото Чо още беше тук и той се надяваше да му каже и тя «Весела Коледа!».

— Не, ти върви — рече Чо на приятелката си Мариета и сърцето му подскочи чак до адамовата ябълка.

Спусна се уж да дооправя купчината възглавници. Сега вече беше сигурен, че са сами, и зачака Чо да му каже нещо. Ала вместо това я чу да подсмърча шумно.

Обърна се и я видя да стои в средата на стаята, по лицето й се стичаха сълзи.

— Ама…

Не знаеше какво да прави. Чо стоеше и плачеше тихо.

— Какво има? — попита я Хари отмалял.

Момичето поклати глава и избърса с ръкав очите си.

— Извинявай — изхлипа. — Сигурно… сигурно е от това, че учим всички тези неща… просто се запитах дали… дали ако той ги е знаел… е щял да остане жив.

Сърцето на Хари тутакси се върна на обичайното място, после хлътна чак до пъпа му. Трябваше да се досети. Чо искаше да си говорят за Седрик.

— Той знаеше тези неща — отвърна потиснат Хари. — Наистина ги умееше добре, иначе изобщо нямаше да стигне до центъра на лабиринта. Но ако Волдемор е решил да убие някого, няма измъкване.

От името на Волдемор Чо хлъцна, ала не трепна и продължи да гледа Хари.

— Но ти си се спасил още като съвсем малък — напомни тя едва чуто.

— Да, така е — потвърди уморено Хари и пристъпи към вратата, — но нито аз, нито някой друг знаем защо, така че нямам с какво да се гордея.

— О, не си тръгвай! — проплака пак Чо. — Наистина съжалявам, че се разстроих така… не исках…

Тя пак изхълца. Дори със зачервени подпухнали очи беше много красива, Хари съвсем се отчая. Щеше да бъде доволен и на едно «Весела Коледа!».

— Знам, че сигурно за теб е ужасно… — поде пак Чо и отново си избърса с ръкав очите, — да ти говоря за Седрик, след като си го видял как умира… Вероятно искаш просто да забравиш.

Хари не отговори: беше точно така, но му се стори коравосърдечно да го изрече на глас.

— Знаеш ли, наистина п-п-преподаваш много добре — усмихна се през сълзи Чо. — Никога досега не съм успявала да зашеметя… нещо.

— Благодаря — промълви неловко Хари.

Гледаха се дълго. На Хари хем ужасно му се искаше да избяга от стаята, хем не можеше да помръдне крака.

— Имел — пророни Чо и посочи тавана над главата му.

— Да — каза Хари. Устата му беше много пресъхнала. — Но сигурно гъмжи от наргъли.

— Какво е това наргъли?

— Нямам представа — призна си той. Чо се бе доближила още малко. Сякаш някой бе направил на мозъка му зашеметяващо заклинание. — Питай Луда. Искам да кажа, Луна.

Чо издаде странен звук, нещо средно между хлип и смях. Сега бе още по-близо до Хари. Той можеше да преброи луничките по носа й.

— Наистина те харесвам, Хари.

Той не бе в състояние да мисли. По тялото му плъзна тръпка, която сковаваше всичко у него — ръцете, краката, мозъка.

Чо вече бе прекалено близо. Хари можеше да види всяка сълза, блещукаща по миглите й…

Половин час по-късно се върна в общата стая и завари Хърмаяни и Рон на най-добрите места край огъня, защото почти всички си бяха легнали. Хърмаяни пишеше много дълго писмо, вече бе изписала половин свитък пергамент, който висеше от ръба на масата. Рон се беше излегнал на килимчето пред камината и се мъчеше да си довърши домашното по трансфигурация.

— Защо се забави? — полюбопитства той, когато Хари се отпусна тежко на креслото до Хърмаяни.

Приятелят му не отговори. Беше като замаян. Искаше му се и да сподели с Рон и Хърмаяни какво се е случило току-що, и да отнесе тайната със себе си в гроба.

— Добре ли си? — попита го Хърмаяни и го погледна над перото.

Хари само сви умърлушено рамене. И той самият не знаеше.

— Какво има? — настоя Рон и се понадигна на лакът, за да го вижда по-добре. — Какво се е случило?

Хари не знаеше откъде да започне, а и все още не беше сигурен дали да им каже. Тъкмо реши да не споменава нищо, когато Хърмаяни взе нещата в свои ръце.

— Чо ли? — попита съвсем делово. — Да не те е причакала след сбирката?

Вцепенен и изненадан, Хари кимна. Рон се захили, но Хърмаяни го изгледа под вежди и той престана.

— Е… ъъъ… какво искаше? — подметна Рон уж нехайно.

— Ами — подхвана дрезгаво Хари, после се прокашля и опита отново: — Тя… ъъъ…

— Целувахте ли се? — попита бодро Хърмаяни.

Рон се изправи толкова рязко, че мастилницата му изхвърча чак в другия край на килима. Той обаче не й обърна никакво внимание и изгарян от любопитство, зяпна Хари.

— Е? — настоя и той.

Хари премести поглед от лицето му, върху което освен любопитство се четеше и възторг, към Хърмаяни, която пък се беше свъсила леко, и кимна.

— ОХО!

Рон замахна победоносно с юмрук и прихна гръмогласно, при което няколкото срамежливи второкурсници при прозореца подскочиха. После се затъркаля по килима пред камината и Хари, ще не ще, се усмихна. Хърмаяни пък го изгледа с дълбоко пренебрежение и пак се зае с писмото.

— Е, как беше? — попита накрая Рон и погледна приятеля си.

Хари се замисли и отвърна откровено:

— Мокро.

Рон издаде звук, който можеше да бъде както от ликуване, така и от отвращение.

— Защото тя плачеше — допълни горчиво Хари.

— О! — подвикна Рон и усмивката му помръкна. — Толкова ли си зле с целуването?

— Не знам — каза Хари, който не се беше замислял за това, и изведнъж се притесни. — Може и да съм зле.

— Разбира се, че не си зле — вметна разсеяно Хърмаяни и продължи да си пише писмото.

— Ти пък откъде си толкова сигурна? — заяде се Рон.

— Сигурна съм, защото напоследък Чо непрекъснато плаче — отговори разсеяно Хърмаяни. — Плаче, докато се храним, плаче по тоалетните, къде ли не.

— Човек би очаквал, че някоя и друга целувчица ще я поободри, а? — ухили се Рон.

— Ти си най-бездушното говедо, което съм имала нещастието да срещна — оповести важно Хърмаяни и топна в мастилницата върха на перото.

— Това какво означава? — сопна се възмутен той. — Защо трябва да плачеш, докато те целуват?

— Точно така… защо — повтори Хари нетърпеливо.

Хърмаяни ги погледна едва ли не със съжаление.

— Нима не разбирате какво й е сега на Чо? — попита тя.

— Не — отговориха едновременно двамата.

Хърмаяни въздъхна и остави перото.

— Очевидно тъгува много заради смъртта на Седрик. Освен това, предполагам, че се чувства объркана, защото харесваше Седрик, а сега харесва Хари и не може да реши кой й допада повече. Измъчва се и от угризения на съвестта, мисли, че наскърбява паметта на Седрик, като се целува с Хари, безпокои се и какво ще си кажат всички, ако тръгне с него. Вероятно не е наясно и с чувствата си, защото тъкмо той е бил със Седрик, когато е загинал, та всичко е много объркано и болезнено. А, да, и се страхува да не я изхвърлят от отбора по куидич на «Рейвънклоу», понеже не се представя добре в летенето.

Краят на тази реч бе посрещнат с направо вцепенено мълчание, после Рон каза:

— Невъзможно е човек да изпитва всичко това едновременно, ще се пръсне.

— Ако твоите чувства могат да се поберат в чаена лъжичка, това не значи, че и всички останали сме като теб — скастри го злъчно Хърмаяни и пак грабна перото.

— Тя започна първа — заоправдава се Хари. — Аз не бих… дойде при мен… почна да ми плаче… не знаех какво да правя…

— Не се вини, приятелю — успокои го Рон, уплашен от самата мисъл.

— Просто е трябвало да бъдеш мил с нея — отбеляза Хърмаяни и разтревожена вдигна очи. — Не си се държал… грубо, нали?

— А, не — каза Хари и усети как по лицето му плъзва неприятна топлина, — аз… потупах я лекичко по гърба.

Хърмаяни го погледна така, сякаш едва се сдържа да не направи физиономия.

— Е, сигурно е могло да бъде и по-лошо — рече тя. — Ще се видите ли пак?

— Как иначе — отвърна Хари. — Нали идва на сбирките на ВОДА!

— Знаеш за какво ти говоря — укори го припряно момичето.

Хари си замълча. Думите на Хърмаяни му разкриха съвсем нови и плашещи възможности. Той си представи как отива някъде, може би в Хогсмийд, с Чо и двамата остават няколко часа сами. След онова, което се беше случило току-що, тя, разбира се, очакваше Хари да й определи среща… При тази мисъл пак го присви под лъжичката.

— Все едно… — рече Хърмаяни, отново залисана по писмото. — Ще има много подходящи случаи да й определиш среща.

— Ами ако не иска? — възкликна Рон, който наблюдаваше приятеля си с невероятно проникновен поглед.

— Не ставай смешен — каза отнесено Хърмаяни. — Хари я харесва от цяла вечност, нали?

Той не отговори. Да, харесваше от цяла вечност Чо, но представеше ли си как те двамата се усамотяват, тя винаги изглеждаше сияеща, вместо да ридае неутешимо на рамото му.

— Всъщност на кого го пишеш тоя роман? — попита Рон Хърмаяни и се опита да прочете мъничко от пергамента, който вече се влачеше по пода.

Хърмаяни го вдигна, за да не се вижда.

— На Виктор.

— На Крум ли?

— Колко още Викторовци познаваш?

Рон не каза нищо, но явно се беше подразнил. Цели двайсет минути седяха в мълчание: с нетърпеливо сумтене и много задрасквания Рон си довърши съчинението по трансфигурация, Хърмаяни пък упорито запълни пергамента чак до края, след което го нави внимателно и го запечата, а Хари загледа втренчено огъня. Повече от всичко на този свят му се искаше главата на Сириус да се появи и да му даде някакъв съвет за момичетата. Огънят обаче догоря с пращене, после нажежената до бяло жарава се разпадна на пепел и Хари видя, че отново са останали последни в общата стая.

— Е, лека нощ — пожела с широка прозявка Хърмаяни и се отправи към стълбището за спалните помещения на момичетата.

— Какво толкова е намерила в тоя Крум? — попита Рон, докато двамата с Хари се качваха по стълбите на момчетата.

Хари се позамисли.

— Ами… той е по-голям, нали така… и е световноизвестен състезател по куидич…

— Да, но ако не броим това, си е смръщен особняк — отсъди сърдито Рон.

— Такъв си е наистина — съгласи се Хари, чийто мисли още бяха заети с Чо.

Свалиха мълком мантиите и си облякоха пижамите, Дийн, Шеймъс и Невил вече спяха. Хари остави очилата на нощното шкафче и си легна, но вместо да дръпне балдахина, се загледа в късчето обсипано със звезди небе, което се виждаше през прозореца до леглото на Невил. Ако предната вечер по същото време знаеше, че след двайсет и четири часа ще се е целувал с Чо Чан…

— Лека нощ — изломоти някъде отдясно Рон.

— Лека нощ — пожела и Хари.

Може би следващия път… ако изобщо имаше следващ път… Чо щеше да се почувства малко по-щастлива. Трябваше да й определи среща, тя сигурно го е очаквала и сега вече му се сърдеше много… или лежеше в кревата и плачеше за Седрик? И Хари не знаеше какво да мисли. Вместо да му изясни нещата, обяснението на Хърмаяни го бе объркало още повече.

«Ето на какво трябва да ни учат тук — помисли си и се обърна на една страна, — какво става в главите на момичетата… при всички положения щеше да ни е по-полезно, отколкото пророкуването…»

Невил изсумтя насън. Някъде в нощта изписука сова.

На Хари му се присъни, че отново е в стаята на ВОДА. Чо го обвиняваше, че я бил излъгал колкото да я примами тук, бил й обещал, ако дойде, да й даде сто и петдесет картички от шоколадови жаби. Хари възрази… Чо се развика: «Да, ама Седрик ми даде ей такава купчина картички, виж!» И започна да вади някъде от пазвите на мантията цели тестета картички и да ги мята във въздуха. После Чо се превърна в Хърмаяни, която каза: «Обещал си й, Хари… тогава й дай нещо друго… например „Светкавицата“.» И Хари пак възрази и обясни, че не може да даде на Чо «Светкавицата», понеже Ъмбридж я е взела, а и всичко това не го интересува, защото той е дошъл в стаята на ВОДА, за да сложи няколко коледни украшения с формата на главата на Доби…

Сънят се промени…

Хари усети, че тялото му е гладко, силно и гъвкаво. Плъзгаше се между лъскави метални пръти, по студен тъмен камък… беше се долепил до пода и пълзеше по корем… уж беше тъмно, а той виждаше разни неща наоколо, блеснали в странни мержелеещи се цветове… извърна глава… на пръв поглед коридорът беше безлюден… но не… в края му, на пода, седеше мъж, отпуснал брадичка върху гърдите си, очертанията му мъждукаха в мрака…

Хари изплези език… усети във въздуха миризмата на мъжа… беше жив, но дремеше… седеше пред врата в дъното на коридора…

На Хари му се прииска неудържимо да ухапе мъжа… но трябваше да овладее подтика… имаше по-важни дела…

Мъжът обаче се размърда… скочи на крака, на пода се свлече сребриста мантия, Хари видя как размазаният му трепкащ силует се надвесва над него, видя как човекът издърпва от колана си магическа пръчка… нямаше друг избор… надигна се от пода и налетя веднъж, втори, трети път, заби острите си зъби дълбоко в плътта на мъжа, усети как ребрата му се трошат под тях, как руква топла кръв…

Мъжът се разкрещя от болка… после утихна… свлече се назад до стената… по пода шуртеше кръв…

Челото на Хари го болеше непоносимо… направо щеше да се пръсне…

— Хари! ХАРИ!

Той отвори очи. Целият бе плувнал в ледена пот, завивките се бяха усукали около него като усмирителна риза, имаше чувството, че са долепили до челото му нажежен до бяло ръжен.

— Хари!

Над него се бе надвесил Рон, уплашен до смърт. В долния край на леглото се мяркаха още сенки. Той стисна с все сила главата си, болката го беше заслепила… претърколи се, надвеси се встрани от дюшека и повърна.

— Наистина е болен — каза уплашен глас. — Дали да не повикаме някого?

— Хари! Хари!

Той трябваше да каже на Рон, беше страшно важно да му каже… няколко пъти си пое дълбоко въздух, изтласка се и седна на леглото, като си наложи да не повръща, от болката почти го заслепяваше.

— Баща ти — простена и гърдите му се надигнаха. — Баща ти… е бил нападнат…

— Какво? — не разбра Рон.

— Баща ти! Бил е нахапан, зле е, всичко беше в кръв…

— Отивам да повикам някого — рече същият уплашен глас и Хари чу как някой излиза тичешком от спалното помещение.

— Хари, приятелю — поде разколебан Рон, — ти… само си сънувал…

— Не! — викна разгневен той. Беше изключително важно Рон да го разбере. — Не беше сън… Най-малкото не бе обикновен сън… бях там, видях го с очите си… аз го направих.

Чуваше, че Шеймъс и Дийн си шепнат нещо, но не им обърна внимание. Болката в челото го бе поотпуснала, въпреки че той още бе потен и се тресеше. Повърна още веднъж, Рон отскочи назад.

— Не си добре, Хари — рече той плахо. — Невил отиде да повика някого на помощ.

— Добре съм! — Задави се Хари, както трепереше неудържимо, и избърса уста с пижамата. — Нищо ми няма, притеснявай се за баща си… трябва на всяка цена да разберем къде е… изгубил е страшно много кръв… аз бях… беше огромна змия.

Опита се да стане от леглото, ала Рон пак го бутна да легне, някъде наблизо Дийн и Шеймъс разговаряха тихо. Хари не знаеше колко време е минало, дали една или десет минути, просто седеше и се тресеше, усещаше как болката в белега малко по малко се притъпява… след това нагоре по стълбището екнаха забързани стъпки и момчето отново чу гласа на Невил.

— Насам, госпожо.

В спалното помещение се втурна професор Макгонъгол — беше по халат на шотландски карета, очилата върху кокалестия й нос се бяха изкривили на една страна.

— Какво ти е, Потър? Къде те боли?

Никога не й се беше радвал толкова, сега имаше нужда до него да е именно човек от Ордена на феникса, а не някой, който ще седне да се вайка и да му предписва безполезни отвари.

— Бащата на Рон — изрече Хари и отново седна в леглото. — Беше нападнат от змия, състоянието му е тежко, видях го с очите си.

— Как така си го видял с очите си? — попита професор Макгонъгол и сключи черните си вежди.

— И аз не знам… уж си спях, а после се озовах там…

— Значи си го сънувал?

— Не! — ядоса се Хари: толкова ли не разбираха? — В началото сънувах нещо съвсем различно, нещо глупаво… после този сън прекъсна първия. Беше наистина, не си съчинявам. Господин Уизли беше заспал на пода и върху него се нахвърли гигантска змия, имаше страшно много кръв, той припадна, някой трябва да открие къде е…

Професор Макгонъгол го гледаше през изкривените очила така, сякаш е видяла нещо ужасно.

— Не лъжа и не съм луд! — настояваше Хари. — Казвам ви, видях го с очите си!

— Вярвам ти, Потър — отсече професор Макгонъгол. — Сложи си халата… ще идем при директора.