Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и шеста Видения и изненади

Луна обясни отнесено, че не знаела кога точно ще излезе в «Дрънкало» интервюто с Хари, понеже баща й очаквал чудесен дълъг материал с описание на неотдавнашни случаи, при които са били забелязани нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци…

— А тази статия, разбира се, е от голяма важност и може би ще се наложи Хари да почака до следващия брой — заяви Луна.

Хари установи, че не е никак лесно да говори за нощта, когато Волдемор се е завърнал. Рита искаше да изтръгне от него и най-дребната подробност и той й разправи всичко, което помнеше. Знаеше, че това е единствената възможност да разгласи пред света истината. Питаше се как ли ще я посрещнат. Мнозина сигурно щяха да затвърдят мнението си, че той е напълно обезумял, особено при положение че разказът му щеше да се появи редом до разни небивалици за някакви нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци. Но след бягството на Белатрикс Лестранж и нейните съучастници, другите смъртожадни, у Хари бе припламнало неустоимото желание да стори нещо, каквото и да било, дори и от него да няма полза…

— Изгарям от нетърпение да видя какво мисли Ъмбридж за това, че си се разприказвал пред всички — сподели с нескрито възхищение Дийн, докато вечеряха в понеделник.

От другата му страна Шеймъс поглъщаше огромни количества пилешко-шунков пай, ала Хари знаеше, че и той слуша.

— Правилно постъпи, Хари — обади се Невил, който седеше срещу тях. Беше доста блед, но продължи тихо: — Сигурно ти е било… тежко… да говориш за това… нали?

— Да — промърмори Хари, — но хората трябва да знаят на какво е способен Волдемор.

— Точно така — кимна Невил, — както и неговите смъртожадни… хората трябва да знаят…

Невил не се доизказа и пак се зае с печения картоф. Шеймъс вдигна очи, но когато срещна погледа на Хари, побърза да се извърне отново към чинията си. След малко Дийн, Шеймъс и Невил се отправиха към общата стая и оставиха Хари и Хърмаяни да чакат на масата Рон, който още не се беше прибрал от тренировката по куидич.

Чо Чан влезе в залата заедно с приятелката си Мариета. Хари го присви под лъжичката, Чо обаче и не погледна към масата на грифиндорци и седна с гръб към него.

— О, забравих да те попитам — рече весело Хърмаяни и хвърли един поглед към масата на «Рейвънклоу», — какво стана на срещата с Чо? Защо се върна толкова рано?

— Ами… беше… — зафъфли Хари и придърпа чинията с пудинг от равен, за да си сипе допълнително. — Пълен провал… честно казано.

И й разправи какво се е случило в сладкарницата на Мадам Пудифут.

— И така… — каза в заключение след няколко минути, когато от пудинга не бе останала и трошица, — тя скочи, представи си, и ми заяви: «Е, довиждане, Хари», а после излезе на бегом. — Хари остави лъжичката и погледна Хърмаяни. — Защо ли го направи? Какво я прихвана?

Хърмаяни погледна към тила на Чо и въздъхна.

— Ох, Хари — рече тъжно. — Извинявай, но си се държал малко нетактично.

— Нетактично ли?! — възмути се той. — Всичко уж вървеше добре, когато тя ми изтърси, че Роджър Дейвис я бил поканил на среща, че тя и Седрик били идвали в същата гадна сладкарница и се били целували… как според теб се почувствах аз?

— Ами… не е трябвало точно по средата на срещата да й казваш, че ще се виждаш с мен — осведоми го Хърмаяни търпеливо, като човек, който обяснява на свръхчувствително едва проходило дете, че едно и едно прави две.

— Ама… — задави се Хари, — ама нали ти ми каза да дойда в дванайсет и да доведа и нея… Можех ли да го направя, без да я предупредя?

— Трябвало е да й го съобщиш по друг начин — продължи да го поучава все така влудяващо търпеливо Хърмаяни. — Трябвало е да й кажеш, че ти е ужасно неприятно, но съм те накарала да обещаеш, че на всяка цена ще дойдеш в «Трите метли», а на теб изобщо не ти се ходи и предпочиташ да прекараш целия ден с нея, но за съжаление наистина се налага да се срещнеш с мен и я молиш, молиш я от все сърце да дойде с теб, пък дано се измъкнеш по-бързо. Нямаше да е зле и да подметнеш, че ме мислиш за голяма грозотия — допълни Хърмаяни, сякаш едва сега се е сетила и за това.

— Но аз не те мисля за грозотия — смая се Хари.

Момичето се разсмя.

— По-тежък случай си и от Рон… всъщност не, не си — въздъхна Хърмаяни, понеже от другия край на залата към тях с тежка стъпка се зададе Рон, свъсен и целият оплескан с кал. — Виж какво, Чо се е засегнала, когато си казал, че ще се срещаш с мен, и затова е решила да те накара да ревнуваш. По свой начин се е опитала да разбере доколко я харесваш.

— Това ли е правела? — ахна Хари точно когато Рон се свлече на пейката отсреща и придърпа към себе си всички чинии, до които стигаше. — А нямаше ли да бъде по-лесно, ако просто ме беше попитала кого харесвам повече, нея или теб?

— Момичетата не обичат да задават такива въпроси — обясни Хърмаяни.

— А би трябвало! — възкликна убеден Хари. — Тогава просто щях да й кажа, че я харесвам, и тя нямаше да се разстройва отново заради гибелта на Седрик!

— Не твърдя, че е постъпила разумно — отбеляза Хърмаяни, когато при тях дойде и Джини, и тя кална като Рон и също толкова нацупена. — Просто се опитвам да ти обясня какво е изпитвала.

— Защо не вземеш да напишеш книга — предложи Рон, докато си режеше картофите, — тъкмо ще обясниш всички безумия, които правят момичетата, та момчетата да могат да ги разбират.

— Ами да — подкрепи го въодушевено Хари и се поизвърна към масата на «Рейвънклоу». Чо точно беше станала и все така без да го поглежда, излезе от Голямата зала. Доста потиснат, Хари попита Рон и Джини: — Е, как беше тренировката по куидич?

— Същински кошмар — отговори сърдито Рон.

— Не говори така — отсече Хърмаяни и погледна Джини. — Сигурна съм, че не е било чак толкова…

— Беше, беше — прекъсна я тя. — Не е за разправяне. Накрая Анджелина направо щеше да се разплаче.

След вечерята Рон и Джини отидоха да се изкъпят, а Хари и Хърмаяни се върнаха в оживената обща стая на «Грифиндор» при обичайната купчина домашни. Хари се бореше от половин час с поредната звездна карта по астрономия, когато при тях дойдоха Фред и Джордж.

— Рон и Джини не са ли тук? — попита Фред, после се огледа и придърпа стол, а когато Хари поклати глава, рече: — Добре. Гледахме тренировката. Ще ги смажат. Без нас за нищо те стават.

— Не говори така, Джини не играе слабо — отбеляза справедливо Джордж и седна до Фред. — И аз не знам как е станала толкова добра, никога не сме й давали да играе с нас.

— Още от шестгодишна ходи в бараката с метлите в градината и когато не я гледате, лети ту с една, ту с друга — обясни Хърмаяни иззад климналата вече камара книги за древните руни.

— Виж ти! — възкликна почти възхитен Джордж. — Е… това обяснява всичко.

— Рон успя ли да спаси поне един гол? — поинтересува се Хърмаяни и надзърна над «Магически йероглифи и знаци».

— Може да го направи, но само ако си мисли, че не го гледа никой — завъртя очи Фред. — Единственото, което трябва да направим в събота, е да помолим зрителите да се обръщат с гръб и да си говорят нещо, всеки път щом куофълът се насочи към брат ни.

Той стана и отиде неспокойно на прозореца, откъдето се взря в тъмния парк.

— Знаете ли, куидичът май е единственото, заради което си струва да стоиш тук.

Хърмаяни го погледна сурово.

— Предстоят ви изпити!

— Обяснихме ти вече, тоя ТРИТОН не ни вълнува особено — напомни Фред. — Вече можем да пуснем в продажба лъготийките, открихме начин да се отървем от ония циреи… слагаш две-три капки настойка от мустачки на ракоядна видра и те изчезват… Лий ни даде съвет.

Джордж се прозина широко и погледна безутешно покритото с облаци вечерно небе.

— Дори не знам дали искам да гледам този мач. Ще се самоубия, ако Закарайъс Смит ни победи.

— По-добре да убием него — възрази твърдо Фред.

— Това му е лошото на куидича — заяви разсеяно Хърмаяни, надвесена над превода на руните, — че създава неприязън и напрежение между домовете. — Тя вдигна очи да потърси «Силабичния речник» на Спелман и забеляза, че всички — и Фред, и Джордж, и Хари, са я зяпнали с нещо средно между отвращение и неверие върху лицата. — Точно така си е! — повтори тя упорито. — А е само игра, нали?

— Може и да разбираш от разните му там чувства, Хърмаяни — поклати глава Хари, — но не разбираш нищо от куидич.

— Дори и да не разбирам, щастието ми не зависи от това дали Рон спасява голове — тросна се тя свъсена и пак се зае с превода.

А Хари предпочиташе да скочи от астрономическата обсерватория, отколкото да признае на Хърмаяни, че след мача в събота бе готов да даде цяло състояние, само и само да можеше и той като нея да не се вълнува от куидич.

Най-доброто, което можеше да се каже за срещата, бе, че тя беше кратка — на запалянковците от «Грифиндор» им се наложи да се терзаят всичко на всичко двайсет и две минути. Беше трудно да се определи най-ужасното в мача, според Хари първенството си оспорваха заслужено четиринайсетият гол, пропуснат от Рон, това, че Слоупър не уцели блъджъра, но удари с бухалката Анджелина точно по устата, и падането на Кърк, който с писък се свлече от метлата точно когато Закарайъс Смит профуча с куофъла покрай него. Истинско чудо бе, че грифиндорци загубиха само с десет точки: Джини успя да грабне снича точно под носа на търсача на «Хафълпаф» Съмърби и така крайният резултат бе двеста и четирийсет на двеста и трийсет.

— Браво на теб! — похвали я Хари вече в общата стая, където цареше настроение, подхождащо на особено тягостно погребение.

— Извадих късмет — сви тя рамене. — Сничът не беше от най-бързите, а и Съмърби е пипнал настинка, кихна и си затвори очите точно когато не трябваше. При всички положения, щом ти се върнеш в отбора…

— Забраната, Джини, важи, докато съм жив.

— Забраната важи, докато Ъмбридж е в училището — поправи го момичето. — Има разлика. Та щом ти се върнеш, ще се пробвам за гончия. Догодина и Анджелина, и Алиша завършват, а аз предпочитам да отбелязвам голове, вместо да търся снича.

Хари погледна към Рон, който се беше свил в ъгъла и с бутилка бирен шейк в ръка зяпаше коленете си.

— Анджелина пак не му позволява да се махне от отбора — обясни Джини, сякаш прочела мислите на Хари. — Била убедена, че куидичът му е в кръвта.

Хари харесваше Анджелина заради вярата й в Рон, но въпреки това смяташе, че наистина ще бъде по-милостиво да го остави да напусне отбора. И този път Рон си беше тръгнал от игрището под поредния тътнещ хор на слидеринци, които пееха с цяло гърло «Уизли, ти си нашият цар!» — сега именно те бяха фаворити в Шампионата по куидич.

Фред и Джордж дойдоха лениво при тях.

— Сърце не ми дава да му се подигравам — сподели Фред, загледан в прегърбената фигура на Рон. — Да ви призная… когато пропусна и четиринайсетия гол… — Той замаха яростно с ръце, все едно плува кучешката нагоре. — Е, ще го запазя за някой купон.

След малко Рон пое бавно към спалното помещение. От уважение към чувствата му Хари поизчака, за да му даде възможност, ако иска, да се престори на заспал. Когато накрая и той се прибра в спалнята, Рон наистина похъркваше, но прекалено силно, за да бъде правдоподобно.

Хари си легна и продължи да мисли за мача. Беше изключително потискащо да го гледа отстрани. Представянето на Джини беше възхитително, ала знаеше, че ако е играл той, вероятно е щял да улови снича по-рано… По едно време мъничката топка запърха близо до глезена на Кърк и ако не се беше поколебала, Джини дори можеше да извоюва победа за «Грифиндор».

На мача Ъмбридж седеше няколко реда пред Хари и Хърмаяни. Един-два пъти се обърна тромаво на седалката и го изгледа с широка жабешка уста, разтеглена в нещо като злорада усмивка. При този спомен, както лежеше в тъмното, Хари пламна от гняв. След няколко минути обаче си спомни, че в края на всеки урок по оклумантика Снейп му заръчва да изчиства преди сън съзнанието си от всякакви чувства.

Направи опит, ала мисълта за Снейп, прибавена към спомените за Ъмбридж, само разпали още повече омразата и недоволството му и вместо да се отпусне, Хари установи, че е погълнат от ненавистта към двамата. Лека-полека хъркането на Рон утихна и бе изместено от дълбоко равномерно дишане. Хари заспа много по-трудно: тялото му бе уморено, ала трябваше да мине доста време, докато мозъкът му се успокои.

Присъни му се, че Невил и професор Спраут танцуват валс в Нужната стая, а професор Макгонъгол свири на шотландска гайда. Погледа ги щастлив известно време, после реши да потърси другите от ВОДА.

Но щом излезе от помещението, се озова не пред гоблена с Варнава Смахнатия, а пред факел, който гореше на конзола върху каменна стена. Извърна бавно глава наляво. Там, в дъното на коридора без прозорци, беше черната врата.

Все по-развълнуван, тръгна към нея. Имаше твърде странното чувство, че този път най-сетне ще му провърви и той ще намери начин да я отвори… беше само на няколко крачки от нея, когато с радостен трепет видя, че отдясно се процежда сияйна ивица синкава светлина… вратата беше открехната… Хари протегна ръка да я бутне и да я отвори по-широко, когато…

Рон изхърка — силно, хрипливо и съвсем истински — и Хари внезапно се събуди с дясна ръка, протегната напред в тъмното, за да отвори врата, намираща се на стотици километри от него. Свали я, обзет едновременно от разочарование и вина. Знаеше, че не е трябвало да вижда вратата, но и го гризеше любопитство какво ли има зад нея и се ядоса на Рон… толкова ли не можеше да изхърка една минута по-късно!

В понеделник сутрин влязоха за закуска в Голямата зала точно когато влетяха пощенските сови. Не само Хърмаяни изгаряше от нетърпение да получи «Пророчески вести»: почти всички искаха да научат повече за избягалите смъртожадни, които уж били видени многократно, а още не бяха заловени. Хърмаяни даде на совата един кнут и разгъна припряно вестника, а Хари си наля портокалов сок. От началото на годината бе получил една-единствена бележка и когато първата сова тупна пред него, беше сигурен, че е станала грешка.

— Кого търсиш? — попита я, после вяло премести каната със сока изпод човката й и се надвеси да види името и адреса на получателя:

Сбърчил чело, понечи да вземе писмото, но точно тогава до първата сова запърхаха още три, четири, пет и като взеха да се боричкат коя най-напред да кацне и да предаде писмото си, нагазиха в маслото и преобърнаха солницата.

— Какво става тук? — ахна изумен Рон, всички грифиндорци по масата се извърнаха да погледат, а сред първите сови накацаха още седем, които зацвърчаха, записукаха и запляскаха с криле.

— Хари! — възкликна задъхана Хърмаяни и пъхна ръце в пернатото кълбо, откъдето изтегли чухал, понесъл дълъг цилиндричен пакет. — Май знам какво означава това… отвори първо този!

Хари разкъса амбалажната хартия. Отвътре се изтърколи навитият на руло мартенски брой на «Дрънкало». Той го разгъна и видя на корицата собственото си лице, плахо усмихнато. През цялата снимка минаваше голямото червено заглавие:

— Хубаво е, нали? — попита Луна, която се бе приближила до масата на грифиндорци и се смести на пейката между Фред и Рон. — Излезе вчера и помолих татко да ти прати безплатно един брой. Предполагам, че всичко това са писма от читатели — махна тя с ръка към ятото сови, които продължаваха да се боричкат по масата пред Хари.

— Така си и знаех! — подвикна нетърпеливо Хърмаяни. — Хари, нали нямаш нищо против да…

— Разбира се, че не — рече леко озадачен той.

Рон и Хърмаяни се запретнаха да отварят пликовете.

— Това тук е от някакъв тип, който е убеден, че си откачил — оповести Рон, като хвърли поглед към писмото. — Ама че…

— Тази жена ти препоръчва да минеш един хубав курс от шокови заклинания в «Свети Мънго» — обяви разочарована Хърмаяни и смачка на топка второто писмо.

— Това обаче ми се вижда мило — бавно каза Хари и прегледа набързо дългото писмо на вещица от Пейзли. — Ей, пише, че ми вярва!

— Този тук е раздвоен — съобщи Фред, който се беше включил ентусиазирано в отварянето на писмата. — Пише, че не приличаш на луд, но на него наистина не му се искало да повярва, че Вие-знаете-кой се е завърнал, и не знаел какво да си мисли. Загубена работа, само е изхабил пергамента!

— Ето още един, когото си убедил, Хари! — съобщи развълнувана Хърмаяни. — «След като прочетох вашия разказ за случилото се, съм принудена да заключа, че от „Пророчески вести“ са се отнесли твърде несправедливо към вас… Колкото и да не ми се ще да приема, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал, нямам друг избор, освен да призная, че казвате истината…» О, прекрасно е!

— Още един, който е на мнение, че си превъртял — рече Рон и хвърли през рамо намачканото писмо. — Тази тук обаче пише, че си я накарал да промени убежденията си и сега те смята за истински герой — пратила ти е и снимка… лелееее!

— Какво става тук? — чу се престорено мило момичешко гласче.

Както държеше цяла купчина пликове, Хари вдигна очи. Зад Фред и Луна стоеше професор Ъмбридж, която оглеждаше с изпъкналите си жабешки очи бъркотията от сови и писма на масата пред Хари. Той зърна зад нея доста ученици, които ги зяпаха прехласнато.

— Защо сте получили всички тези писма, господин Потър? — изрече тя бавно.

— Да не е престъпление? — подвикна Фред. — Да получаваш поща, де.

— Мерете си думите, господин Уизли, или ще ви накажа — закани се Ъмбридж. — Е, господин Потър?

Хари се подвоуми, но не виждаше как може да скрие какво е направил — беше само въпрос на време броят на «Дрънкало» да попадне в ръцете на Ъмбридж.

— Хората ми пишат, защото дадох интервю — обясни той. — За онова, което ми се случи през юни.

Кой знае защо, докато го изричаше, погледна към преподавателската маса. Изпита твърде странното чувство, че допреди миг Дъмбълдор го е наблюдавал, сега обаче директорът изглеждаше погълнат от разговора с професор Флитуик.

— Интервю ли? — повтори Ъмбридж с гласче, по-тънко и по-пискливо от всякога. — В смисъл?

— В смисъл, че една репортерка ми задаваше въпроси, а аз й отговарях — рече Хари. — Ето…

Подхвърли й броя на «Дрънкало». Тя го хвана и погледна корицата. Лицето й, обикновено белезникаво като тесто, стана грозно, петнисто мораво.

— Кога сте го направили? — попита тя с леко треперещ глас.

— Последния път, когато ходихме в Хогсмийд — каза Хари.

Пламнала от гняв, Ъмбридж погледна Хари, списанието се тресеше в дебелите й къси пръсти.

— Край на посещенията в Хогсмийд за вас, господин Потър — прошепна тя. — Как смеете… как сте могли… — Ъмбридж си пое дълбоко въздух. — Как ли не се опитвах да ви отуча да лъжете! Но явно не сте си взели поука. Петдесет точки по-малко за «Грифиндор» и още една седмица наказание.

Под погледите на доста ученици тя се отдалечи, притиснала до гърдите си «Дрънкало».

След два-три часа не само по дъските за обяви в домовете, но и по коридорите и класните стаи, из цялото училище бяха разлепени огромни съобщения.

Всеки път, когато видеше някое от тези съобщения, Хърмаяни, кой знае защо, засияваше.

— Какво толкова се радваш? — учуди се Хари.

— О, нима не разбираш? — възкликна тя тихо. — Ако Ъмбридж можеше да направи нещо, за да е абсолютно сигурно, че всички до последния човек в училището ще прочетат интервюто, то това бе да го забрани!

И се оказа напълно права. Хари не бе зърнал из училището и крайче от «Дрънкало», а до вечерта всички цитираха интервюто. Той ги чу да си шепнат за него, докато чакаха пред класните стаи, и да го обсъждат по време на обяда и по последните чинове, а Хърмаяни дори съобщи, че когато преди часа по древни руни е отскочила до тоалетната, всички момичета по кабинките са си говорели само за интервюто.

— Очевидно знаят, че се познаваме, и като ме видяха, започнаха да ме обстрелват с въпроси — сподели тя с блеснали очи, — според мен, Хари, ти вярват. Наистина, мисля, че най-после ги убеди!

През това време професор Ъмбридж обикаляше училището, спираше наслуки учениците и ги караше да си обръщат учебниците и джобовете: Хари знаеше, че издирва броеве на «Дрънкало», учениците обаче я бяха изпреварили. Бяха омагьосали интервюто, та ако започне да го чете друг, да заприлича на страници от учебник, или го заличаваха със заклинание, докато пак не решеха да си го прегледат. Не след дълго в училището май не остана човек, който да не го е чел.

Според Образователен указ двайсет и шест на учителите, разбира се, им беше забранено да споменават интервюто, въпреки това те намираха начин да изразят чувствата си. Професор Спраут възнагради «Грифиндор» с двайсет точки само защото Хари й е подал лейката, в края на часа по вълшебство грейналият професор Флитуик му пъхна в ръцете цяла кутия цвърчащи захарни мишлета, каза «Шшшт!» и забърза нанякъде, а в часа по пророкуване професор Трелони избухна в истерични хлипове и оповести пред смаяния клас и твърде разочарованата Ъмбридж, че Хари все пак нямало да си умре съвсем млад, а щял да доживее до дълбока старост, да стане министър на магията и да има дванайсет дечица.

Ала Хари се почувства най-щастлив, когато на другия ден, докато бързаше за трансфигурация, го настигна Чо. Още преди да е разбрал какво става, тя пъхна ръка в неговата и промълви в ухото му:

— Извинявай, извинявай много. Интервюто е толкова смело… чак ме разплака.

Хари съжали, че заради интервюто Чо е проляла още сълзи, но се зарадва, понеже пак си говореха и най-вече защото тя го успя набързо да го целуне по бузата, преди да продължи нататък. И — направо невероятно! — щом Хари стигна пред класната стая по трансфигурация, се случи нещо, също толкова хубаво: Шеймъс излезе от редичката и застана пред него.

— Исках само да ти кажа — смотолеви той, вперил очи в лявото коляно на Хари, — че ти вярвам. Пратих едно списание и на мама.

Ако изобщо беше нужно още нещо, та щастието на Хари да бъде пълно, то това бе реакцията на Малфой, Краб и Гойл. По-късно същия следобед ги зърна скупчени в библиотеката, а с тях беше и мършаво момче, за което Хърмаяни съобщи тихо, че се казва Теодор Нот. Докато Хари търсеше по лавиците една книга със заклинания за частично изчезване, четиримата се извърнаха към него, Гойл изпука застрашително с пръсти, а Малфой зашушука злобно на Краб. Хари знаеше прекрасно защо се държат така: беше изобличил бащите на всички като смъртожадни.

— А най-хубавото е, че не могат да те опровергаят, без да признаят, че са чели статията! — прошепна радостна Хърмаяни, след като си тръгнаха от библиотеката.

Освен това на вечеря Луна му съобщи, че нямало брой на «Дрънкало», който да се е разграбвал толкова бързо.

— Татко прави допечатка! — ококори се тя развълнувана. — Не може да повярва, разправя, че от това хората явно се вълнували повече, отколкото от нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци!

Вечерта Хари беше героят в общата стая на грифиндорци. Фред и Джордж бяха дръзнали да уголемят корицата на «Дрънкало» с магия за увеличаване и я бяха окачили на стената, така че сега грамадната глава на Хари се извисяваше над насъбралите се и ръсеше с боботещ глас неща от рода на «В МИНИСТЕРСТВОТО Е ПЪЛНО С КРЕТЕНИ» и «ФЪШКИИ ЗА ЪМБРИДЖ!». На Хърмаяни не й се стори никак забавно. Тя заяви, че всичко това й пречело да се съсредоточи, и накрая толкова се подразни, че си легна рано. Хари бе принуден да признае, че след час-два плакатът вече не му се виждаше чак толкова смешен, особено след като заклинанието за говорене малко по малко отслабна и огромната му уста взе да подвиква все по-често и на все по-висок глас несвързани думи като «ФЪШКИИ» и «ЪМБРИДЖ». Чак го заболя главата и белегът пак го прониза неприятно. Въпреки разочарованите възклицания на множеството, насядало около него с молби да повтори за стотен път интервюто, той оповести, че също смята да си легне по-рано.

Когато влезе в спалното помещение, вътре нямаше никого. Той допря за миг чело в хладното стъкло на прозореца до леглото си и това подейства успокоително на белега. После се съблече и си легна, като се надяваше главоболието да му премине. Пък и малко му се гадеше. Претърколи се на една страна, затвори очи и почти веднага заспа…

Стоеше в тъмна стая със спуснати пердета, осветена само от грозд свещи. Бе вкопчил ръце в облегалката на стола отпред. Бяха с дълги пръсти, съвсем бели, сякаш от години не са виждали слънце, и върху тъмното кадифе на тапицерията приличаха на големи белезникави паяци.

Зад стола, в кръгчето светлина върху пода, бе коленичил мъж в черни одежди.

— Както личи, съм се вслушал в лош съвет — каза Хари с висок студен глас, в който туптеше гняв.

— Смилете се над мен, господарю — изграчи коленичилият на пода.

Темето му лъщеше в светлината на свещите. Той като че ли трепереше.

— Не те виня, Рукууд — продължи Хари все така студено и жестоко.

Пусна стола и го заобиколи, приближи се до мъжа, сгърчен на пода, застана точно над него в мрака и го погледна от необичайно голяма височина.

— Сигурен ли си във фактите, Рукууд? — попита Хари.

— Да, господарю, да… работех в отдела след… все пак…

— Ейвъри ме увери, че Боуд ще успее да го изнесе…

— Боуд, господарю, не би могъл да го вземе… Знаел е, че не може… безспорно точно заради това се е съпротивлявал толкова ожесточено срещу проклятието Империус на Малфой…

— Стани, Рукууд — прошепна Хари.

Коленичилият едва не падна в бързината си да се подчини. Лицето му беше сипаничаво, под светлината на свещите белезите се открояваха още повече. След като се изправи, бе някак прегърбен, сякаш се канеше да се поклони, и от време на време поглеждаше ужасен Хари в лицето.

— Добре направи, че ми каза — изрече Хари. — Много добре… Очевидно съм пропилял месеци в безплодни планове… но както и да е… започваме наново. Имаш признателността на Лорд Волдемор, Рукууд…

— Господарю… да, господарю мой — пророни Рукууд с глас, пресипнал от облекчение.

— Необходима ми е помощта ти. Трябват ми всички сведения, които можеш да ми дадеш.

— Разбира се, господарю мой, разбира се… всичко, каквото кажете…

— Чудесно… свободен си. Прати ми Ейвъри.

Рукууд заситни заднишком, поклони се и изчезна зад вратата.

Хари остана сам в здрачната стая и се извърна към стената. В мрака бе окачено напукано, помътняло от времето и влагата огледало. Хари тръгна към него. Отражението му в тъмнината стана по-голямо и по-ясно… лице, по-бяло и от череп… червени очи със зеници като резки…

— НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!

— Какво има? — извика някой близо до него.

Хари се замята като обезумял, заплете се в балдахина и падна от леглото. Няколко секунди не знаеше къде е, беше убеден, че ще види бялото черепоподобно лице, което ще надвисне отново над него в мрака, после гласът на Рон пак каза съвсем наблизо:

— Стига си се държал като ненормален, чакай да те измъкна оттук!

Рон дръпна балдахина и Хари го зяпна, както лежеше по гръб в лунната светлина, в белега го пробождаше пареща болка. Рон като че ли се готвеше да ляга, бе извадил едната си ръка от мантията.

— Пак ли са нападнали някого? — попита той и издърпа силно Хари да се изправи на крака. — Татко ли? Онази змия ли?

— Не… всички са добре — простена Хари, челото му пламтеше. — Всъщност… без Ейвъри… той е в беда… дал е погрешни сведения… Волдемор е направо бесен…

Разтреперан, Хари изпъшка, седна тежко на леглото и разтърка белега.

— Но сега Рукууд ще му помогне… пак се е върнал в правия път…

— Какви ги дрънкаш? — уплаши се Рон. — Нима… нима току-що си видял Ти-знаеш-кого?

— Аз бях Ти-знаеш-кой — отвърна Хари, сетне протегна пред себе си в мрака ръце и ги доближи до лицето си, за да провери дали още са мъртвешки бели, с дълги пръсти. — Беше с Рукууд, един от смъртожадните, избягали от Азкабан, сещаш ли се? Рукууд току-що му каза, че Боуд не би могъл да го направи.

— Да направи какво?

— Да изнесе нещо… според него Боуд би трябвало да е знаел, че е безсилен да го стори… Било му е направено проклятие Империус… Доколкото подразбрах, от бащата на Малфой.

— Боуд е бил омагьосан да изнесе нещо ли? — възкликна Рон. — Но… Хари, това сигурно е…

— … оръжието — довърши той вместо него изречението. — Знам.

Вратата на спалното помещение се отвори, влязоха Дийн и Шеймъс. Хари отново преметна крака върху леглото. Не искаше да си проличи, че току-що се е случило нещо странно, все пак Шеймъс едва наскоро бе престанал да го смята за откачен.

— Нима твърдиш, че си бил Ти-знаеш-кой? — прошепна Рон, доближил глава до Хари, уж за да си сипе вода от каната върху нощното му шкафче.

— Да — отговори той тихо.

Рон отпи ненужно голяма глътка вода и Хари видя как тя се разлива от брадичката по гърдите му.

— Хари — рече той, докато Дийн и Шеймъс се движеха шумно, говореха си и събличаха мантиите, — трябва да кажеш…

— Не, не трябва да казвам на никого — сряза го Хари. — Изобщо нямаше да виждам тези неща, ако владеех оклумантиката. Би трябвало вече да съм се научил да затварям съзнанието си за тях. Ето какво искат от мен.

Имаше предвид Дъмбълдор. Върна се в кревата, обърна се с гръб към Рон и след малко чу как и приятелят му ляга: матракът изскърца. Белегът на Хари запламтя, той захапа с все сила възглавницата, за да не изкрещи. Знаеше, че някъде наказват Ейвъри.

На другата сутрин Хари и Рон изчакаха междучасието, за да кажат на Хърмаяни какво точно се е случило, защото искаха да са напълно сигурни, че никой няма да подслушва. Застанаха в обичайното си ъгълче в студения ветровит двор и Хари й разправи и най-малките подробности, които помнеше от съня. Отначало Хърмаяни не каза нищо, само загледа вторачено и някак измъчено Фред и Джордж в другия край на двора, и двамата бяха без глави и продаваха изпод наметалата своите вълшебни обезглавяващи шапки.

— Значи за това са го убили — пророни тя и най-сетне откъсна поглед от близнаците. — Когато Боуд се е опитал да открадне оръжието, го е сполетяло нещо странно. Вероятно на самото оръжие или на мястото около него са направени защитни магии, та да не го пипа никой. Ето защо Боуд е бил в «Свети Мънго»: мозъкът му се е увредил и той не е можел да говори. Но помните ли какво ни каза лечителката? Че Боуд се възстановявал. А онези не са могли да рискуват той да оздравее, нали? Искам да кажа, че шокът от случилото се, когато Боуд е докоснал оръжието, вероятно е обезсилил проклятието Империус. А ако си е възвърнел говора, той е щял да обясни какво е правил. Щяло е да се разбере, че е бил пратен да открадне оръжието. Естествено, на Луциус Малфой не му е било трудно да порази с проклятие Боуд. Вечно обикаля из министерството.

— Беше там и в деня на заседанието — припомни Хари. — Беше в… Я чакайте… — рече бавно той. — Същия ден се навърташе в коридора на отдел «Мистерии». Баща ти, Рон, каза, че вероятно се опитва да се промъкне долу, за да разбере какво е станало на заседанието, но ако…

— Стърджис! — ахна поразена Хърмаяни.

— Моля? — попита неразбиращо Рон.

— Стърджис Подмор… — повтори задъхана Хърмаяни. — Арестуван, задето се е опитвал да разбие някаква врата! Луциус Малфой явно го е усетил! Обзалагам се, че е станало в деня, когато си го видял там, Хари. Стърджис беше с мантията невидимка на Муди, нали? Ами ако е стоял невидим на пост пред вратата и Малфой го е чул да се движи… или се е досетил, че там има някого… или просто е направил проклятието Империус ей така, за всеки случай, да не би някой да пази отпред? Ето защо при следваща възможност… вероятно когато му е дошъл редът да дежури, Стърджис се е опитал да проникне в отдела и да открадне за Волдемор оръжието… успокой се, Рон… но са го хванали и са го пратили в Азкабан… — Тя погледна изпитателно Хари. — И сега Рукууд е казал на Волдемор как да се добере до оръжието?

— Не чух целия разговор, но поне прозвуча така — потвърди момчето. — Рукууд е работил там… може би Волдемор ще прати него да изнесе оръжието…

Хърмаяни кимна, още погълната от мислите си. После най-неочаквано рече:

— Но ти, Хари, изобщо не е трябвало да виждаш всичко това!

— Моля? — възкликна той стъписан.

— Нали се учиш да затваряш съзнанието си за такива неща — напомни вече строго тя.

— Знам — рече Хари. — Но…

— Според мен е най-добре да се опитаме да забравим какво си видял — отсече момичето. — И оттук нататък трябва да се стараеш повече с оклумантиката.

Останалите дни от седмицата не бяха по-приятни. Хари получи по отвари още две «У», пак беше на тръни да не уволнят Хагрид и макар че не го сподели с Рон и Хърмаяни, защото не държеше тя да му се кара, не можеше да спре да мисли за съня, в който той бе Волдемор. Много му се искаше да го обсъди със Сириус, но за това не можеше да става и дума, ето защо се опита да запрати въпроса вдън съзнанието си.

За беда и дъното на съзнанието му вече не беше съвсем сигурно място.

— Ставай, Потър.

Две-три седмици след съня с Рукууд Хари отново беше коленичил на пода в кабинета на Снейп и се опитваше да прочисти ума си. И този път беше принуден да изживее наново доста от най-ранните си спомени, за които и не подозираше, че не са се заличили. Повечето бяха за униженията, на които Дъдли и бандата му го бяха подлагали в началното училище.

— Последният спомен… — рече Снейп. — За какво беше?

— Не знам — отвърна Хари, докато се изправяше със сетни сили на крака. Установяваше, че му е все по-трудно да изтръгне отделните спомени от вихрушката образи и звуци, отприщена от Снейп. — Онзи, в който братовчед ми заплашва да ми натика главата в тоалетната чиния ли?

— Не — промълви едва чуто Снейп. — Онзи с мъжа, коленичил в затъмнената стая…

— А… за нищо — каза момчето.

Снейп впи черните си очи в него. Хари си спомни как той му е обяснявал колко важен е зрителният контакт в легилимантиката, примига и извърна поглед.

— Как е станало така, Потър, че този мъж и тази стая са се озовали вътре в главата ти? — попита Снейп.

— Ами… — изпелтечи той, като гледаше навсякъде, но не и към Снейп. — Просто… го сънувах.

— Сънувал си го? — повтори Снейп.

Настъпи мълчание, през което Хари се втренчи в голяма мъртва жаба, потопена в стъкленица с морава течност.

— Знаеш защо си тук, нали, Потър? — каза Снейп тихо и зловещо. — А знаеш ли защо си жертвам вечерите и върша тази тягостна скучна работа?

— Да — потвърди сковано момчето.

— Напомни ми, Потър, защо сме тук.

— За да усвоя оклумантиката — рече Хари, този път зяпнал една мъртва змиорка.

— Правилно, Потър. И колкото и да си тъп — (Хари пак погледна с омраза към Снейп) — все се надявах след два месеца уроци да отбележиш някакъв напредък. Колко още сънища за Черния лорд си имал?

— Само този — излъга Хари.

— Дали пък… — поде Снейп, присвил студените си черни очи. — Дали пък всъщност не ти харесва да получаваш такива видения и да сънуваш такива сънища, Потър? Дали пък заради тях не се чувстваш по-различен… важен?

— Няма такова нещо — отговори Хари, стиснал зъби и впил пръсти в магическата си пръчка.

— Толкова по-добре, Потър — отсъди студено Снейп, — защото не си нито по-различен, нито важен, а и не ти е работа да узнаваш какво казва Черния лорд на смъртожадните.

— Да… това е ваша работа, нали? — изстреля Хари.

Не искаше да го казва, беше ядосан и му се изплъзна от устата. Гледаха се дълго и Хари бе убеден, че е прекалил. Но върху лицето на Снейп се появи странно, едва ли не доволно изражение, когато той му отговори.

— Да, Потър — каза с блеснали очи. — Това ми е работата. А сега, ако си готов, да започваме отначало. — Вдигна магическата пръчка. — Едно… две… три… Легилименс!

През езерото в парка към Хари се носеха сто диментори… той сбърчи чело и се съсредоточи… приближаваха все повече… Хари вече виждаше тъмните дупки под качулките… същевременно обаче различаваше и Снейп, който стоеше пред него, впил очи в лицето му, и мърмореше нещо под нос… кой знае как, той се виждаше все по-ясно, а дименторите избледняваха…

Хари вдигна магическата пръчка.

— Протего!

Снейп залитна… пръчката му отхвръкна нагоре, далеч от Хари, чието съзнание изневиделица се изпълни със спомени, които не бяха негови: мъж с гърбав нос крещеше на примряла от страх жена… а в ъгъла плачеше чернокос малчуган… поотрасло момче с мазна коса седеше самичко в тъмна стая и насочило магическата пръчка към тавана, сваляше една по една мухите… някакво момиче се смееше и смееше, докато хилав хлапак се опитваше да се качи на метла, а тя все го хвърляше…

— ДОСТАТЪЧНО!

На Хари му се стори, че някой го е блъснал силно по гърдите. Залитна няколко крачки назад, удари се в лавиците по стените в кабинета и чу как нещо изпуква. Снейп трепереше леко, бе много блед.

Мантията на Хари отзад беше влажна. Беше съборил една от стъклениците и слузестото нещо, накиснато вътре, се загърчи в разплискалата се течност.

— Репаро! — изсъска Снейп и стъкленицата на мига се залепи от само себе си. — Е, Потър… сега определено беше по-добре… — Позадъхан, преподавателят намести мислоема, където в началото и на този урок бе складирал някои от мислите си, сякаш да провери дали още са там. — Не помня да съм ти казвал да прилагаш защитно заклинание… то обаче безспорно подейства…

Хари си замълча. Струваше му се, че каквото и да каже, ще бъде опасно. Беше сигурен, че току-що е проникнал в спомените на Снейп и е видял сцени от неговото детство. Чувстваше се неловко от това, че момченцето, което беше зърнал да плаче, докато родителите му крещят, сега стои пред него с такава ненавист в очите.

— Хайде да опитаме още веднъж — подкани учителят.

Хари усети тръпката на уплахата — беше убеден, че ще си плати за онова, което току-що се е случило. Отново застанаха по местата си, така че да ги дели писалището, и на Хари му се стори, че този път ще му бъде много по-трудно да изпразни съзнанието си.

— Броя до три — напомни Снейп и пак вдигна магическата пръчка. — Едно… две…

Хари не успя да се стегне и да опита да прочисти ума си, когато Снейп извика:

— Легилименс!

Носеше се по коридора към отдел «Мистерии», покрай голите каменни стени, покрай факлите… черната врата ставаше все по-голяма, той се движеше толкова бързо, че щеше да се блъсне в нея, беше само на няколко крачки и отново зърна ивицата мъждива синя светлина…

Вратата се беше отворила! Най-после той мина през нея и влезе в кръгла стая с черни стени и черен под, осветена от свещи със син пламък, навсякъде около него имаше още много врати… трябваше да продължи… ала през коя врата да мине?…

— ПОТЪР!

Хари отвори очи. Отново лежеше по гръб на пода, без да помни как се е озовал там. Дишаше тежко, сякаш наистина е тичал по дългия коридор към отдел «Мистерии», наистина е нахълтал на бегом през черната врата и е открил черната стая.

— Обясни! — нареди му вбесен Снейп, който се беше надвесил над него.

— Аз… не знам какво стана — отвърна чистосърдечно Хари и се изправи. Там, където си бе ударил тила в земята, му беше излязла цицина и чувстваше, че го тресе. — Никога досега не съм виждал това. Казах ви, сънувал съм вратата… но никога досега тя не се е отваряла…

— Не работиш достатъчно усърдно!

Кой знае защо, Снейп бе по-ядосан, отколкото преди две минути, когато Хари беше надзърнал в спомените на своя учител.

— Ти, Потър, си ленив и немарлив, нищо чудно, че Черния лорд…

— Може ли да попитам нещо, професор Снейп? — избухна пак Хари. — Защо наричате Волдемор Черния лорд? Чувал съм само смъртожадните да го назовават така.

Снейп отвори уста, за да изръмжи, когато някъде извън стаята изпищя жена.

Той вдигна рязко глава и се втренчи в тавана.

— Какво, да го… — промърмори.

Хари чу приглушена врява, която изглежда се носеше откъм Входната зала. Свъсен, учителят се обърна към него.

— На идване да си видял нещо необичайно, Потър?

Хари поклати глава. Някъде горе жената изпищя повторно. Насочил пред себе си магическата пръчка, Снейп отиде с широка крачка до вратата и изчезна от поглед. Хари се поколеба за миг, сетне го последва.

Писъците наистина се раздаваха откъм Входната зала и се засилиха, когато Хари изтича при каменните стъпала, извеждащи от подземието. Той се качи във Входната зала и я завари пълна: откъм Голямата зала, където вечерята още не бе приключила, прииждаха ученици, за да видят какво става, други се бяха струпали по мраморното стълбище. Хари се промуши край неколцина високи слидеринци и видя, че зяпачите са образували широк обръч — някои изглеждаха стъписани, други дори уплашени. Професор Макгонъгол стоеше точно в отсрещния край на залата с вид на човек, на когото му призлява от гледката.

В средата на Входната зала бе застанала професор Трелони, в едната ръка държеше магическата пръчка, а в другата празна бутилка от шери, изглеждаше си направо обезумяла. Косата й беше сплъстена и стърчеше, очилата се бяха килнали и увеличаваха едното око повече от другото, от раменете й накриво висяха безбройните й шалове и шалчета, които създаваха впечатлението, че тя се разпада по шевовете. На пода до нея лежаха два големи куфара, единият от които беше преобърнат, вероятно хвърлен подире й по стълбището. Явно ужасена, професор Трелони гледаше втренчено нещо пред себе си, Хари не го виждаше, но то очевидно стоеше в долния край на стълбите.

— Не! — изпищя тя. — НЕ! Не е възможно… не е… отказвам да го приема…

— Нима не разбирахте, че е неизбежно? — попита пискливо момичешко гласче, прозвучало бездушно весело, а Хари се мръдна леко надясно и видя, че ужасяващото видение на Трелони представлява не друго, а самата професор Ъмбридж. — Колкото и да сте неспособна да предвидите дори времето за утре, все сте осъзнавали, че жалкото ви представяне по време на инспекциите и липсата на всякакво подобрение неминуемо ще доведат до вашето уволнение.

— Не м-можете! — зави професор Трелони и изпод огромните стъкла на очилата се застичаха сълзи. — Не м-можете да ме уволните! Тук с-съм от ш-шестнайсет години! «Х-Хогуортс» е моят д-дом!

— Беше вашият дом — поправи я професор Ъмбридж и Хари възнегодува от радостта, разляла се по жабешкото й лице, когато тя загледа как професор Трелони се свлича с неудържими хлипове върху един от куфарите, — допреди един час, когато министърът на магията преподписа заповедта за уволнението ви. А сега бъдете така любезна, изнесете се оттук. Пречите.

Но продължи да стои й да злорадства при вида на професор Трелони, която в пристъп на неутешима мъка се тресеше, ридаеше и се люшкаше напред-назад върху куфара. Хари чу отляво приглушен стон и се обърна. Лавендър и Парвати се бяха прегърнали и плачеха тихо. После екнаха стъпки. Професор Макгонъгол се бе отделила от зяпачите — отиде право при професор Трелони и след като я потупа решително по гърба, извади от мантията голяма носна кърпа.

— Недейте, Сибила… успокойте се… избършете си носа… не е чак толкова страшно, колкото си мислите, ето… не ви се налага да напускате «Хогуортс»…

— Нима, професор Макгонъгол? — попита страховито Ъмбридж и пристъпи няколко крачки напред. — Нима имате право да го заявите?

— Аз имам — прокънтя дълбок глас.

Дъбовата входна врата се беше отворила рязко. Учениците наоколо отскочиха да сторят път, на прага се появи Дъмбълдор. Хари не проумяваше какво е правил в парка, но наистина представляваше внушителна гледка, както стоеше в рамката на вратата, на фона на странно мъгливата вечер. Той остави вратата широко отворена и тръгна през кръга на насъбралите се към професор Трелони, която разплакана и разтреперана, продължаваше да седи върху куфара, с професор Макгонъгол до нея.

— Вие ли, професор Дъмбълдор? — попита Ъмбридж и се изкиска особено неприятно. — Опасявам се, че не сте наясно с нещата. Ето тук имам — тя извади от пазвите на мантията пергаментов свитък — заповед за уволнение, подписана от мен и от министъра на магията. Съгласно Образователен указ номер двайсет и три великата инквизиторка на «Хогуортс», тоест аз, имам правото да инспектирам, да слагам на изпитателен срок и да уволнявам всеки учител, който според мен не отговаря на високите изисквания на Министерството на магията. Реших, че професор Трелони не е на ниво. Уволних я.

За огромна изненада на Хари Дъмбълдор продължи да се усмихва. Погледна надолу към професор Трелони, която още хлипаше и се давеше върху куфара, и рече:

— Разбира се, вие сте напълно права, професор Ъмбридж. Като велика инквизиторка можете да уволнявате моите учители. Нямате обаче власт да ги гоните от замъка. Опасявам се — продължи той и се поклони учтиво, — че това право все още принадлежи на директора и моята воля е професор Трелони и занапред да живее в «Хогуортс».

При тези думи професор Трелони се засмя истерично и не успя да сподави едно хълцукане.

— Не… не, ще си в-вървя, Дъмбълдор! Ще… ще н-напусна «Хогуортс» и ще си потърся щастието другаде…

— Не — отсече Дъмбълдор. — Моята воля е да останете, Сибила. — Той се извърна към професор Макгонъгол. — Мога ли да ви помоля да придружите Сибила до горе?

— Разбира се! — възкликна тя. — Хайде, станете, Сибила…

Професор Спраут се отдели от множеството, забърза към тях и хвана Трелони за другата ръка. Двете заедно я преведоха покрай Ъмбридж и тръгнаха нагоре по каменното стълбище. Професор Флитуик се втурна, хванал магическата пръчка пред себе си, изписка «Локомотор куфари», багажът на професор Трелони се издигна във въздуха и се понесе подир нея нагоре по стъпалата, следван от Флитуик.

Професор Ъмбридж стоеше вцепенена и гледаше втренчено Дъмбълдор, който продължаваше да се усмихва добродушно.

— И какво ще правите с нея, когато назнача нов преподавател по пророкуване и той трябва да се нанесе в жилището й? — попита тя с шепот, разнесъл се из цялата Входна зала.

— О, не се притеснявайте — отговори любезно Дъмбълдор. — Да ви кажа, вече съм намерил нов учител по предмета и той предпочита жилище на приземния етаж.

— Намерили сте?… — изпелтечи пискливо Ъмбридж. — Вие сте намерили? Мога ли да ви напомня, Дъмбълдор, че според Образователен указ номер двайсет и две…

— Министерството е в правото си да назначи подходящ кандидат, ако… само ако директорът не успее да намери такъв — довърши вместо нея Дъмбълдор. — С радост ще отбележа, че в този случай успях. Разрешете да ви го представя.

Той се извърна към отворената входна врата, през която вече нахлуваше вечерната мъгла. Хари чу потропване на копита. В залата премина стъписан шепот и застаналите най-близо до вратата побързаха да се дръпнат още по-назад — някои дори се спънаха в суматохата, — за да направят път на новодошлия.

От мъглата изникна лице, което Хари бе виждал и преди, в една тъмна, изпълнена с опасности нощ в Забранената гора: бяло руса коса и поразително сини очи, глава и до кръста тяло на мъж, а надолу туловище на златист кон.

— Това е Фирензи — съобщи щастлив Дъмбълдор на изумената Ъмбридж. — Ще установите, че е много подходящ.