Хари Потър и Орденът на феникса

Глава осма Заседанието

Не се сдържа и ахна. Просторното подземие, където се беше озовал, му бе ужасно познато. Не само го беше виждал, но и беше влизал и друг път в него. Тъкмо тук беше попаднал чрез мислоема на Дъмбълдор, тъкмо тук бе наблюдавал как осъждат съпрузите Лестранж на доживотен затвор в Азкабан.

Стените бяха иззидани от тъмен камък, едва-едва осветен от факлите. От двете страни на Хари се мержелееха празни пейки, но по най-горните редове бяха насядали доста смътни сенки. Говореха си тихо, а след като тежката врата се затвори подир Хари, в помещението се спусна злокобна тишина.

Наруши я леден мъжки глас.

— Закъсняваш.

— Извинявайте — отвърна притеснен Хари. — Аз… не знаех, че часът е променен.

— Магисъборът няма вина за това! — изрече гласът. — Днес сутринта ти беше изпратена сова. Заеми си мястото!

Хари се вторачи в стола насред помещението — по страничните облегалки той имаше вериги. Беше ги виждал как в миг оживяват и оковават този, който сядаше на стола. Стъпките на момчето прокънтяха о каменния под, докато крачеше към мястото си. Приседна плахо на крайчеца и веригите издрънчаха заканително, но не го оковаха. Причерня му, ала въпреки това той вдигна поглед към хората, насядали по пейките горе.

Бяха към петдесетина, доколкото Хари можеше да различи в сумрака, всичките облечени в мътнолилави мантии, отляво на гърдите с инициала «М», извезан със сребриста нишка. Бяха вперили в него погледи отвисоко — някои със строго изражение, други с неприкрито любопитство.

Точно в средата на първия ред се беше разположил министърът на магията Корнелиус Фъдж. Беше възпълен магьосник, който често се разхождаше с отровножълто бомбе, днес обаче се бе разделил с него, както и със снизходителната усмивка, с каквато преди разговаряше с Хари. Отляво на Фъдж седеше едра магьосница с квадратна волева брадичка и съвсем къса побеляла коса — носеше монокъл и изглеждаше отблъскващо. Отдясно на Фъдж имаше друга жена, ала тя се бе дръпнала толкова назад на пейката, че лицето й не се виждаше.

— Така… — заговори Фъдж. — Обвиняемият се яви… най-после! Можем да започваме. Готови ли сте? — обърна се той към останалите.

— Да, уважаеми господине — отвърна мазен глас, който Хари познаваше.

В самия край на първия ред седеше Пърси, братът на Рон. Хари го погледна с надеждата той да му даде някакъв знак, но остана разочарован. Пърси беше забил поглед зад очилата с рогови рамки в пергамента отпред и бе вдигнал перото.

— Днес, дванайсети август — подхвана с кънтящ глас Фъдж, а Пърси тутакси се впусна да записва, — Магисъборът ще разгледа нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни и на Международния указ за секретност, извършени от Хари Джеймс Потър с постоянен адрес «Привит Драйв» номер четири в Литъл Уингинг, графство Съри. Разпитът се провежда от: Корнелиус Озуолд Фъдж, министър на магията, Амилия Сюзан Боунс, началник на отдел «Охрана на магическия ред», Долорес [12] Джейн Ъмбридж, първи заместник-министър на магията. Съдебен писар Пърси Игнациус Уизли…

— Свидетел на обвиняемия: Албус Перцивал Улфрик Брайън Дъмбълдор — обади се тих глас зад Хари и той се извърна толкова бързо, че чак вратът му изпука.

През съдебната зала бавно крачеше Дъмбълдор, с дълга мастиленосиня мантия и съвършено спокойно изражение. Дългата му сребриста брада и косата му блещукаха в светлината на факлите, той се изравни с Хари и погледна Фъдж през очилата с рамки като полумесеци, които се крепяха едва-едва върху гърбавия му нос.

Членовете на Магисъбора започнаха да си шушукат. Всички погледи бяха приковани в Дъмбълдор. Някои от присъстващите изглеждаха раздразнени, други — поуплашени, а две възрастни магьосници на задния ред вдигнаха ръце и му махнаха за поздрав.

Щом видя Дъмбълдор, Хари усети как го завладява мощно чувство — силна надежда, каквато му вдъхваше песента на феникса. Прииска му се да срещне очите на Дъмбълдор, той обаче дори не се извърна към него — не сваляше поглед от видимо смутения Фъдж.

— Ооо, Дъмбълдор — измънка объркан министърът. — Аха! Значи сте получили… получили сте съобщението… че променяме мястото и времето на заседанието?

— Явно съм го изпуснал — отвърна бодро Дъмбълдор. — Но за късмет стана грешка и дойдох в министерството цели три часа по-рано, така че всичко е наред.

— Да, да… ами… сигурно ни трябва още един стол… аз… Уизли, я…

— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — подвикна весело Дъмбълдор, после извади магическата пръчка, замахна с нея и точно до Хари изневиделица се появи удобно меко кресло, тапицирано с кретон.

Дъмбълдор седна, долепи връхчетата на дългите си пръсти и огледа над тях с вежливо любопитство Фъдж. Притеснени, членовете на Магисъбора продължаваха да шушукат и да се суетят. Умълчаха се едва след като Фъдж заговори отново:

— Добре тогава — рече той и зарови из записките си. — Добре. И така. Обвиненията. Ето. — Издърпа от купчинката пред себе си пергаментов лист, пое си дълбоко въздух и зачете: — «Към подсъдимия са отправени следните обвинения: макар веднъж вече да е получил писмено предупреждение от Министерството на магията за подобно провинение, в девет часа и двайсет и три минути вечерта на втори август той съвсем преднамерено и нарочно, с пълното съзнание за деянието си, е направил магия за покровител на място, населено с мъгъли, и то в присъствието на мъгъл, което представлява нарушение на параграф трети от Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, приета през 1875 година, а също и на член тринайсети от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.» Ти ли си Хари Джеймс Потър с постоянен адрес: «Привит Драйв» номер четири в Литъл Уингинг, графство Съри? — попита Фъдж и го изгледа свирепо над пергамента.

— Да — потвърди момчето.

— Преди три години получавал ли си от министерството официално предупреждение, задето си приложил незаконна магия?

— Да, обаче…

— Въпреки това вечерта на втори август измагьосал ли си покровител? — рече Фъдж.

— Да — каза момчето. — Обаче…

— Макар и да си знаел, че докато не навършиш седемнайсет години, ти е забранено да правиш магии извън училището?

— Да, обаче…

— Макар да си знаел, че се намираш на място, пълно с мъгъли?

— Да, но…

— И си бил с ясното съзнание, че съвсем наблизо е имало мъгъл?

— Да — ядоса се Хари, — обаче направих магията само защото бяхме…

Магьосницата с монокъла, отляво на Фъдж, го прекъсна с боботещ глас:

— И си измагьосал истински покровител?

— Да — потвърди Хари, — защото…

— Оформен, видим покровител?

— Какъв покровител…? — не я разбра момчето.

— Твоят покровител имаше ли си ясно очертани форми? В смисъл, че не е бил просто пара или дим?

— Да — отвърна Хари, и притеснен, и леко подразнен, — той е елен, винаги е елен.

— Винаги ли? — избоботи Мадам Боунс. — И преди ли си измагьосвал покровител?

— Ами да — рече момчето. — Правя го от година и нещо.

— И си на петнайсет години?

— Да, но…

— И си го усвоил в училището?

— Да, професор Лупин ме научи, когато бях в трети курс, защото…

— Възхитително! — ахна Мадам Боунс и го огледа от глава до пети. — Истински покровител на тази възраст… направо достойно за възхищение!

Някои от магьосниците край нея отново се разшушукаха, други кимнаха, трети обаче се свъсиха и заклатиха глави.

— Тук не обсъждаме доколко възхитителна е направената магия — намеси се заядливо Фъдж, — всъщност колкото по-възхитителна е, толкова по-зле, при положение че момчето я е направило пред очите на един мъгъл!

Свъсените зашушукаха одобрително, но Хари щеше да си замълчи, ако не беше мазнишкото кимване на Пърси.

— Направих я заради дименторите! — извика с цяло гърло той, преди някой пак да го е прекъснал.

Очакваше всички да замърморят отново, ала тишината, спуснала се този път, бе по-тягостна и отпреди.

— Диментори ли? — попита след малко Мадам Боунс и изви гъстите си вежди толкова високо, че монокълът й за малко да падне. — Какви диментори, момче?

— Двама диментори, които изникнаха насред пресечката и се нахвърлиха върху мен и братовчед ми.

— Аха! — възкликна пак Фъдж и огледа със самодоволна ехидна усмивка членовете на Магисъбора, сякаш ги приканваше и те да се позабавляват на шегата. — Така. Да, очаквах да чуем нещо подобно.

— Диментори в Литъл Уингинг! — рече озадачена Мадам Боунс. — Нещо не разбирам…

— Нима, Амилия? — попита я със същата подигравателна усмивка Фъдж. — Щом не разбираш, нека ти обясня. Момчето е мислило, мислило и решило, че от дименторите ще излезе чудесна история за първа страница на вестника. Браво! Мъгълите не могат да видят дименторите, нали, момче? Изключително удобно, браво!… Искаш да ти повярваме на думите просто така, без свидетели…

— Аз не лъжа! — извика Хари и заглуши поредния изблик на шушукане. — Бяха двама, зададоха се от двата края на уличката, изневиделица стана тъмно и страшно студено, братовчед ми ги усети, а аз…

— Достатъчно! — почти извика Фъдж с надменно изражение. — Ще прощаваш, че прекъсвам тия безспорно добре наизустени измислици…

Дъмбълдор се прокашля. Членовете на Магисъбора се умълчаха.

— Всъщност имаме свидетел, видял с очите си дименторите на уличката — оповести той, — освен Дъдли Дърсли, искам да кажа.

Закръгленото лице на Фъдж се смали, сякаш някой бе изпуснал въздуха от него. Той изгледа Дъмбълдор и после с вид на човек, който се е поокопитил, заяви:

— Опасявам се, че нямаме време да слушаме врели-некипели. Хайде да приключваме бързо…

— Ако не греша… — обади се учтиво директорът, — всъщност, дори съм сигурен, че според Хартата на правата, приета от Магисъбора, обвиняемият има право да призове в своя защита свидетели. Нали, Мадам Боунс, и отдел «Охрана на магическия ред» споделя това становище? — обърна се той към магьосницата с монокъла.

— Споделя го, и то напълно — потвърди Мадам Боунс.

— Добре тогава — нервно рече Фъдж. — Къде е този свидетел?

— Свидетелка — уточни Дъмбълдор, — довел съм я със себе си. Чака отвън пред вратата. Да я…

— Не… иди ти, Уизли — ревна Фъдж на Пърси, който тутакси скочи от мястото си, изтича надолу по каменните стъпала между пейките на съдебните заседатели и без дори да поглежда към Дъмбълдор и Хари, профуча покрай тях.

След миг се върна, следван от госпожа Фиг. Тя изглеждаше уплашена и по-смахната отвсякога. Хари си помисли, че поне е можела да смени тези топлинки.

Дъмбълдор се изправи и преотстъпи креслото си на старицата, а за себе си измагьоса друго.

— Трите имена? — провикна се Фъдж, след като госпожа Фиг приседна плахо на крайчеца на фотьойла.

— Арабела Дорийн Фиг — пророни с разтреперан глас бабката.

— И коя по-точно сте вие? — попита отегчено и високомерно министърът.

— Живея в Литъл Уингинг, недалеч от Хари Потър — обясни госпожа Фиг.

— Освен Хари Потър в регистрите не се води друг магьосник или магьосница, които да живеят в Литъл Уингинг — намеси се незабавно Мадам Боунс. — От доста време следим внимателно положението заради… заради някои събития от миналото.

— Аз съм безмощна — поясни старицата. — Така че не би трябвало да ме има във вашите регистри, нали?

— Безмощна ли? — възкликна Фъдж и я огледа подозрително. — Ще проверим това. Оставете при сътрудника ми Уизли подробни сведения за произхода си. Всъщност… дали безмощните виждат дименторите? — добави той и погледна първо наляво, сетне и надясно.

— Виждаме ги, и още как! — възмути се госпожа Фиг.

Фъдж вдигна вежди и я измери с поглед.

— Добре тогава — рече равнодушно. — Да чуем какво ще ни разкажете.

— Към девет вечерта на втори август отидох да купя котешка храна от магазинчето в края на улица «Глициния» — изрече начаса госпожа Фиг, сякаш го беше научила наизуст, — и чух от пресечката между площад «Магнолия» и улица «Глициния» някаква олелия. Приближих се към изхода на уличката и видях да тичат диментори…

— Да тичат ли? — повтори рязко Мадам Боунс. — Дименторите не тичат, те се плъзгат.

— Точно това исках да кажа — поправи се старицата и по съсухрените й страни избиха розови петна. — Плъзгат се, значи, по уличката към, както ми се видя, две момчета.

— Как изглеждаха? — полюбопитства Мадам Боунс и присви очи толкова силно, че ръбът на монокъла се скри в плътта й.

— Ами едното беше доста едро, а другото слабичко…

— Не, не — спря я нетърпеливо Мадам Боунс. — Дименторите… опишете тях.

— А, дименторите ли! — възкликна бабката и червенината плъзна и по врата й. — Бяха грамадни. Грамадни и заметнати с плащове.

Хари усети как го присвива под лъжичката. Каквото и да кажеше госпожа Фиг, то му звучеше в най-добрия случай така, сякаш е видяла диментор някъде на картинка, а една картинка изобщо не можеше да предаде истината за тези същества: призрачния начин, по който се придвижваха, като че висят на няколко сантиметра над земята, или смрадта на гнилоч, която излъчваха, или страховитото тракане, което издаваха, докато засмукваха въздуха наоколо…

На втория ред седеше набит магьосник с черни рунтави мустаци, който се наведе и изшушука нещо в ухото на съседката си, магьосница с бухлата коса. Тя се подсмихна и кимна.

— Грамадни и с плащове — повтори хладно Мадам Боунс, а Фъдж изсумтя презрително:

— А, такива ли били дименторите! Нещо друго?

— Ами да — продължи госпожа Фиг. — Усетих ги. Стана много студено, а имайте предвид, че беше гореща лятна вечер. И почувствах… как цялото щастие по белия свят изчезва… и се сетих… ужасни неща…

Гласът й потрепери и заглъхна.

Мадам Боунс поразшири очи. Хари видя червени следи под веждата й, там, където се беше впил монокълът.

— И какво направиха дименторите? — попита тя и момчето усети прилив на надежда.

— Погнаха малчуганите — отвърна вече по-уверено и силно старицата, а червенината се отдръпна от лицето й. — Едното момче се препъна и падна. Другото отстъпваше назад, мъчеше се да отблъсне диментора. Беше Хари. Опита на два пъти, но пусна само сребриста пара. На третия опит измагьоса покровител, който нападна първия диментор, а сетне, напътстван от Хари, отпъди и втория, надвесил се над братовчед му. Ето това… това се случи… — обобщи някак недодялано бабката.

Мадам Боунс я изгледа мълком. Фъдж, който дори не беше вдигнал очи към нея, ровеше из книжата пред себе си. Накрая се вторачи доста войнствено в госпожа Фиг.

— Това, значи, сте видели.

— Това се случи — повтори тя.

— Добре тогава — отсече Фъдж. — Свободна сте.

Старицата премести уплашен поглед от Фъдж към Дъмбълдор, после стана от креслото и затътрузи нозе към вратата. Хари чу как тя се затваря с глух трясък подире й.

— Свидетелката не беше особено убедителна — отбеляза високопарно Фъдж.

— Хм, не бих казала — възрази с боботещия си глас Мадам Боунс. — Жената със сигурност описа много точно въздействието при нападение на диментори. Пък и не виждам защо ще твърди, че са били там, ако всъщност не са били.

— Диментори да се разхождат ей така из мъгълско предградие и после случайно да се натъкнат на магьосник? — изсумтя Фъдж. — Вероятността това да стане е изключително малка. Дори Багман не би се обзаложил, че…

— О, едва ли някой от нас смята, че дименторите са се оказали там по чисто съвпадение — подметна нехайно Дъмбълдор.

Магьосницата, чието лице тънеше в мрак, се поразмърда отдясно на Фъдж, другите обаче продължиха да седят като вкаменени и да мълчат.

— Какво намеквате? — попита ледено Фъдж.

— Не намеквам нищо, просто смятам, че някой е изпратил дименторите там — отвърна Дъмбълдор.

— Ако някой наистина е наредил на двама диментори да се разхождат из Литъл Уингинг, заповедта все щеше да се пази при нас! — повиши тон Фъдж.

— Не и ако напоследък дименторите се подчиняват на заповедите на някого извън Министерството на магията — възрази спокойно Дъмбълдор. — Вече ви изложих, Корнелиус, становището си по въпроса.

— Точно така, изложихте го — озъби се Фъдж — но аз, Дъмбълдор, нямам никакви основания да смятам, че това становище е нещо повече от измишльотини. Дименторите си стоят в Азкабан и правят каквото им наредим.

— В такъв случай — продължи Дъмбълдор тихо, но ясно — трябва да се запитаме защо някой от министерството е изпратил на втори август двама диментори на онази уличка.

В гробовното мълчание, с което бяха посрещнати тези думи, магьосницата отдясно на Фъдж се понаведе напред и Хари я видя за пръв път.

Заприлича му на голяма белезникава жаба. Беше тантуреста, с повехнало валчесто лице, почти безврата като вуйчо Върнън и имаше много широка увиснала уста. Очите й бяха големи, топчести и леко изпъкнали. Дори черната кадифена панделка, кацнала върху късата й къдрава коса, наподобяваше едра муха, която жената се кани да прилапа с дългия си лепкав език.

— Председателят на съдебния състав предоставя думата на Долорес Джейн Ъмбридж, първи заместник-министър на магията — оповести Фъдж.

Магьосницата заговори с трептящ, писклив момичешки гласец, от който Хари се стъписа — беше очаквал едва ли не тя да изквака.

— Със сигурност съм ви разбрала погрешно, професор Дъмбълдор — рече тя с превзета усмивка, обаче ококорените й кръгли очи си останаха все така студени. — Колко неразумно от моя страна. Ала за хилядна от мига ми се стори, че намеквате как не друг, а Министерството на магията е заповядало да бъде нападнато едно момче!

Изкиска се със звънливо гласче, от което Хари настръхна целият. Още няколко от членовете на Магисъбора се засмяха заедно с нея. Бе ясно като бял ден, че изобщо не им е до смях.

— Ако е вярно, че дименторите се подчиняват единствено на заповедите на Министерството на магията, ако е вярно и че преди седмица двама диментори са нападнали Хари и братовчед му, излиза, че именно някой в министерството се е разпоредил за това нападение — обясни любезно Дъмбълдор. — Е, да, възможно е въпросните двама диментори вече да не се подчиняват на министерството…

— Няма диментори, които не се подчиняват на министерството — сопна се Фъдж, почервенял като домат.

Дъмбълдор понаклони глава.

— В такъв случай не се и съмнявам, че министерството ще проведе цялостно разследване и ще установи защо двама диментори са се отдалечили толкова много от Азкабан и защо са нападнали без разрешение.

— Не вие, Дъмбълдор, решавате какво да прави или да не прави министерството — сряза го Фъдж, вече придобил цикламен оттенък, с какъвто би се гордял и вуйчо Върнън.

— Разбира се, че не аз решавам — рече сговорчиво директорът. — Просто изразявам увереността си, че няма да оставите случая неизяснен.

Той се извърна към Мадам Боунс, която намести монокъла и понавъсена, също го погледна.

— Нека напомня на всички, че поведението на тези диментори, ако те не са родени от развихреното въображение на момчето, не е предмет на това заседание — подвикна Фъдж. — Събрали сме се тук, за да разгледаме нарушенията на Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, извършени от Хари Потър!

— Разбира се, че сме се събрали точно за това — съгласи се Дъмбълдор, — но присъствието на диментори в онази уличка има пряка връзка със случая. В член седми от наредбата се казва, че магия може да се прави и пред мъгъли при извънредни обстоятелства и тези обстоятелства включват ситуации, когато на опасност е изложен животът на магьосника или магьосниците, а също на мъгълите, присъствали по време на…

— Хиляди благодарности, знаем какво гласи член седми! — изръмжа Фъдж.

— Разбира се, че знаете — отвърна вежливо Дъмбълдор. — Значи сме на едно мнение, че магията за покровител, използвана от Хари в този случай, се вмества напълно в извънредните обстоятелства, описани в този член.

— Да, ако е имало диментори, в което не вярвам.

— Чухте го от очевидка — прекъсна го Дъмбълдор. — Щом не вярвате в нейната добросъвестност, призовете я отново и я разпитайте още веднъж. Сигурен съм, че тя няма да има нищо против.

— Аз… няма… няма да… — кипна Фъдж и взе да прехвърля книжата пред себе си. — Аз… държа да приключим още днес, Дъмбълдор.

— Едва ли възразявате да изслушате още веднъж свидетелката… Не го ли сторите, нищо чудно да допуснете тежка съдебна грешка — отбеляза Дъмбълдор.

— Тежка съдебна грешка, дрън-дрън! — изкрещя колкото му глас държи Фъдж. — Да сте си правили някога труд да преброите небивалиците, които този хлапак разправя, колкото да прикрие крещящите случаи на злоупотреба с магии извън училището? Сигурно сте забравили хвърковатата магия, която приложи преди три години…

— Не я направих аз, направи я едно домашно духче! — обади се Хари.

— ЕТО НА! — ревна Фъдж и заръкомаха театрално по посока на момчето. — Домашно духче! В мъгълска къща! Как не!

— Въпросното домашно духче в момента работи в училище «Хогуортс» — напомни Дъмбълдор. — Стига да кажете, мога веднага да го призова за свидетел.

— Аз… нямам излишно време да слушам някакви си домашни духчета! Пък и не е само това… а кой изду леля си като балон! — изрева Фъдж и заблъска с пестник по писалището отпред, при което прекатури една мастилница.

— Тогава вие великодушно не предявихте обвинение, защото, предполагам, сте наясно, че и най-добрите магьосници невинаги са в състояние да сдържат чувствата си — припомни спокойно Дъмбълдор, докато Фъдж се опитваше да почисти мастилото, оплискало записките му.

— А още дори не съм отворил и дума за онова, дето го върши в училището!

— Министерството няма право да наказва ученици от «Хогуортс» за училищни провинения, затова поведението на Хари там няма никакво отношение към разглеждания въпрос — рече все така любезно Дъмбълдор, ала този път от гласа му лъхаше хлад.

— А, така значи! — каза Фъдж. — Не ни влиза в работата какво прави в училището? Така ли смятате?

— Министерството няма право да изключва ученици от «Хогуортс», както ви напомних и вечерта на втори август — отвърна другият мъж. — Нито има право да иззема магически пръчки, докато не докаже убедително обвиненията, напомних ви и това същата онази вечер на втори август. В достойната ви за уважение припряност да отстоявате законността явно сам нарушавате някои закони… съвсем неволно, разбира се.

— Законите могат да бъдат променени — разфуча се Фъдж.

— Разбира се, че могат — понаклони пак глава Дъмбълдор. — А вие, Корнелиус, със сигурност правите доста промени. Откакто преди няколко седмици бях помолен да напусна Магисъбора, вече сте започнали да насрочвате процеси с пълен съдебен състав заради някаква си магия, направена от невръстен!

Неколцина от магьосниците се размърдаха притеснени на местата си. Фъдж стана още по-морав. Затова пък жабестата магьосница отдясно само изгледа с безизразно лице Дъмбълдор.

— Доколкото ми е известно — продължи той, — все още не е приет закон, според който задачата на Магисъбора е да наказва Хари за всяка магия, която някога е правил. Беше обвинен в конкретно нарушение и се защити. Сега единственото, което можем да сторим и той, и аз, е да чуем вашата присъда.

Дъмбълдор отново долепи връхчетата на пръстите си и не каза нищо повече. Фъдж се вторачи в него, очевидно вбесен. Хари се извърна настрани към Дъмбълдор, за да почерпи увереност… съвсем не беше сигурен, че директорът на училището е трябвало да приканя съда да се произнесе. Ала и този път Дъмбълдор сякаш и не забеляза, че момчето се опитва да привлече вниманието му. Продължи да гледа пейките отпред, където всички членове на Магисъбора разговаряха и спореха оживено през шепот.

Хари заби поглед в краката си. Сърцето му се бе издуло до пръсване и бумтеше ли, бумтеше в гърдите му. Беше очаквал заседанието да продължи по-дълго. Съвсем не беше сигурен, че е направил добро впечатление. Всъщност не бе казал достатъчно. Съжали, че не е обяснил по-подробно за дименторите, как се е препънал и те за малко да целунат и него, и Дъдли…

На два пъти погледна Фъдж и понечи да отвори уста, ала сърцето му се бе уголемило толкова, че му пречеше да диша… И двата пъти той само си пое дълбоко дъх и пак впери очи в обувките си.

Сетне шушукането заглъхна. На Хари му се искаше да погледне съдиите, но установи, че е къде-къде по-лесно да изучава връзките на обувките си.

— Кой е за оправдателна присъда? — избоботи Мадам Боунс.

Хари отметна рязко глава. Доста от съдиите бяха вдигнали ръце… повече от половината! Той задиша много бързо и се опита да ги преброи, ала Мадам Боунс го изпревари:

— Кой е за осъдителна присъда?

Фъдж вдигна ръка, последваха го още петима-шестима души, сред които и магьосницата отдясно, и мустакаткото, и жената с бухлатата коса на втория ред.

Министърът ги огледа един по един така, сякаш нещо много голямо му е заседнало на гърлото, а после свали ръка. Пое си два пъти дълбоко въздух и каза с глас, разтреперан от сподавената ярост:

— Добре, много добре… оправдан по всички обвинения.

— Чудесно! — възкликна бодро Дъмбълдор и скочи на крака, след което извади магическата пръчка, замахна с нея и двете меки кресла изчезнаха като дим. — Е, трябва да вървя! Довиждане!

И без да погледне дори един-единствен път Хари, изхвърча от подземието.