Хари Потър и Орденът на феникса

Глава осемнайсета Войнството на Дъмбълдор

— Ъмбридж ти чете пощата, Хари. Няма друго обяснение.

— Смяташ, че тя е нападнала Хедуиг? — възмути се той.

— Почти съм сигурна — потвърди свъсена Хърмаяни. — Гледай си жабата, ще ти избяга.

Хари насочи магическата пръчка към огромната жаба, която обнадеждена подскачаше към другия край на масата — Акцио! — и тя унило се стрелна обратно в ръката му.

Часовете по вълшебство бяха сред най-удобните човек да си побъбри на спокойствие — обикновено наставаха такъв шум и суетня, че опасността някой да те подслуша бе твърде малка. Този ден класната стая беше пълна с квакащи жаби и грачещи гарвани, навън валеше като из ведро, дъждът блъскаше и барабанеше по прозорците и Хари, Рон и Хърмаяни се възползваха, за да обсъдят тихичко и незабелязано как Ъмбридж едва не беше заловила Сириус.

— Подозирах я още откакто Филч те обвини, че си поръчал торови бомбички, каква прозрачна лъжа! — пошушна Хърмаяни. — Искам да кажа, че ако бяха прочели писмото ти, щяха да се убедят, че не поръчваш никакви бомбички, и изобщо нямаше да загазиш… каква плоска шега, а? Но после ми хрумна… Ами ако някой просто си търси повод да ти чете писмата? Какъв по-добър начин Ъмбридж да го направи: натопява те пред Филч, оставя го той да й свърши мръсната работа и да изземе писмото, после или измисля как да му го открадне, или настоява да го види… Филч едва ли е щял да се възпротиви… Да помниш някога да се е застъпвал за правата на учениците? Хари, ще смачкаш жабата.

Той погледна надолу — наистина стискаше грамадната жаба толкова силно, че очите й бяха изскочили, затова побърза да я остави върху чина.

— Снощи опасността беше много сериозна — рече Хърмаяни. — Дали Ъмбридж знае колко близо е била… Силенцио!

Жабата, върху която тя упражняваше магията за мълчание, онемя насред квакането и я изгледа с укор.

— Ако беше заловила Смърки…

Хари довърши вместо нея:

— Тази сутрин той вече щеше да е в Азкабан.

Замахна с пръчката, но без да се съсредоточи, жабата му се изду като зелен балон и издаде пискливо свистене.

— Силенцио! — побърза да каже Хърмаяни и насочи магическата си пръчка към жабата на Хари, която пред очите им се смали като пукнат балон. — Смърки не бива да го прави никога повече и толкова. Само не знам как ще му съобщим. Не можем да му пратим сова.

— Съмнявам се, че ще рискува отново — намеси се и Рон. — Не е вчерашен, знае, че оная за малко да го спипа. Силенцио!

Едрият грозен гарван пред него изграка присмехулно.

— Силенцио! СИЛЕНЦИО!

Гарванът заграчи още по-гръмогласно.

— Защото движиш неправилно пръчката — обясни Хърмаяни, която наблюдаваше критично Рон, — не я размахвай, насочи я рязко и хоп!

— С гарвани е по-трудно, отколкото с жаби — заоправдава се той дръпнато.

— Добре, дай да си ги разменим — предложи Хърмаяни, след което сграбчи гарвана на Рон и го замени с тлъстата си жаба. — Силенцио!

Гарванът продължи да отваря и да затваря остра човка, но от нея не излизаше и звук.

— Браво, госпожице Грейнджър! — чу се пискливият глас на професор Флитуик и Хари, Рон и Хърмаяни подскочиха. — Я сега да те видя и теб, Уизли.

— Ама… Ох… Добре… — притесни се Рон. — Ъъъ… силенцио!

Замахна към жабата толкова силно, че й бръкна в окото: тя изквака оглушително и скочи от чина.

Никой не се изненада, когато Хари и Рон получиха домашно — да упражняват допълнително магията за мълчание.

Заради проливния дъжд им разрешиха да останат вътре през междучасието. Намериха си места в шумна, пренаселена класна стая на първия етаж, където Пийвс се рееше отнесено край тежкия полилей и от време на време замерваше нечия глава с мастилени капки. Тъкмо седнаха и Анджелина си запроправя път през учениците, които си обменяха клюки.

— Получих разрешение! — оповести тя. — Да сформирам наново отбора по куидич!

— Жестоко! — викнаха в един глас Рон и Хари.

— Да! — рече грейнала Анджелина. — Отидох при Макгонъгол и предполагам, че тя се е оплакала на Дъмбълдор. Така или иначе, Ъмбридж е трябвало да отстъпи. Ха! И тъй, довечера в седем ви искам на игрището, чухте ли, имаме да наваксваме. Давате ли си сметка, че до първия мач остават само три седмици?

Тя се запровира отново и преди да се скрие от поглед, успя да избегне поредната мастилена капка на Пийвс, която уцели застаналия наблизо първокурсник.

Усмивката на Рон помръкна леко, когато той погледна през прозореца, замъглен от барабанящия дъжд.

— Дано спре да вали. Какво ти става, Хърмаяни?

И тя се беше вторачила в прозореца, но сякаш не го виждаше. Погледът й беше отнесен, върху лицето й се беше врязала бръчка.

— Просто си мисля… — подхвана момичето и продължи да се въси срещу умития от дъжда прозорец.

— За Сир… за Смърки ли? — попита Хари.

— Не… не съвсем — провлече Хърмаяни. — По-скоро… се чудех… дали не грешим… Мислех си… дали…

Хари и Рон се спогледаха.

— Всичко разбрахме! — сряза я Рон. — Ще бъде наистина досадно, ако вземеш да ни обясниш.

Хърмаяни го погледна така, сякаш едва сега е забелязала присъствието му.

— Просто се питах — продължи вече по-силно — дали не грешим с този клуб за защита срещу Черните изкуства.

— Какво? — викнаха едновременно Хари и Рон.

— Нали ти го предложи, Хърмаяни! — възмути се Рон.

— Така е — закърши тя пръсти. — Но след разговора със Смърки…

— Той ни подкрепя напълно — напомни Хари.

— Да — рече Хърмаяни и пак се загледа в прозореца. — Да, точно заради това си казах, че в крайна сметка може би не бива да го правим…

Пийвс се понесе по корем точно над тях и насочи надолу тръбичката си, та и тримата вдигнаха машинално чантите да си предпазят главите, докато той отмине.

— Хайде да си изясним нещата — ядоса се Хари, след като оставиха чантите на пода, — Сириус ни подкрепя и заради това ти вече смяташ, че не бива да го правим?

Хърмаяни изглеждаше напрегната и доста оклюмала. Премести поглед върху ръцете си и каза:

— Вярваш ли на преценката му, ама честно?

— Да, вярвам! — възкликна на мига Хари. — Винаги ни е давал страхотни съвети.

Покрай тях изсвистя мастилена капка, която уцели Кейти Бел право по ухото. Хърмаяни загледа как Кейти скача и започва да замерва с каквото й падне Пийвс. Когато след малко заговори, явно подбираше много внимателно думите си:

— Не мислите ли, че откакто са го затворили като в клетка на площад «Гримолд», той е станал… някак… безразсъден? Не ви ли се струва, че… че… сякаш живее чрез нас?

— В какъв смисъл «живее чрез нас»? — тросна се Хари.

— В смисъл, че… според мен той самият с удоволствие би формирал под носа на човек от министерството тайни отряди за защита… Струва ми се, че е отчаян, задето там, където е, не може да направи почти нищо… И затова, така да се каже, насърчава нас.

Рон бе съвсем озадачен.

— Сириус е прав — отсъди той, — наистина говориш като майка ми.

Хърмаяни прехапа устна и не отвърна. Звънецът удари точно когато Пийвс се спусна към Кейти и изпразни цяла мастилница върху главата й.

През деня времето не се оправи и когато в седем вечерта тръгнаха към игрището за тренировката по куидич, Хари и Рон за минути станаха вир-вода и едвам вървяха през подгизналата хлъзгава трева. Небето беше буреносно, наситеносиво и те с истинско облекчение влязоха в топлите осветени съблекални, макар и да знаеха, че е само за кратко. Завариха Фред и Джордж да обсъждат дали да не използват някоя от своите лъготийки, за да отърват летенето.

— … бас държа, че тя ще се досети какво сме направили — рече с крайчето на устата Фред. — За какво ли ми трябваше да й предлагам вчера от бонбоните «Блъв-блъв»!

— Дали да не опитаме с карамелчетата «Трескавелчета»? — промърмори Джордж. — Тях още не ги е виждал никой.

— Вършат ли работа? — намеси се обнадежден Рон, защото трополенето на дъжда по покрива се засили, а вятърът зави из сградата.

— И още как! — отвърна Фред. — Веднага вдигаш температура.

— Но освен това се покриваш целият с гнойни циреи — предупреди Джордж, — пък не сме измислили как да се отървем от тях.

— Не виждам никакви циреи — отбеляза Рон, след като се взря в близнаците.

— Е, няма как да ги видиш — поясни начумерен Фред, — те са на места, които обикновено не показваме на всички.

— Но яхнеш ли метлата, боли ужасно…

— Хайде, чуйте ме всички — заговори на висок глас Анджелина, която бе изникнала от стаичката на капитана. — Знам, че времето не е идеално, но има вероятност да играем срещу слидеринци в подобни условия и не е зле още отсега да решим как ще ги преодолеем. Хари, когато играхме в оная буря срещу хафълпафци, ти не направи ли нещо с очилата си, за да не се замъгляват от дъжда?

— Не аз, а Хърмаяни — отвърна той. Извади магическата пръчка, чукна с нея по очилата и каза: — Импервиус!

— Я да опитаме всички — подкани Анджелина. — Ако успеем да отблъснем дъжда от лицата си, видимостта ще стане значително по-добра… хайде всички, готови… Импервиус! Е, да тръгваме!

Прибраха пръчките във вътрешните джобове на мантиите, нарамиха метлите и излязоха след Анджелина от съблекалните.

Заджапаха през все по-дълбоката кал към средата на игрището, но и въпреки магията Импервиус не се виждаше почти нищо, бързо се мръкваше и дъждът се сипеше на плътна завеса над парка.

— Хайде, започваме след свирката! — извика Анджелина.

Хари се оттласна от земята, при което във всички посоки се разхвърча кал, и се стрелна нагоре, макар че вятърът го отклони леко встрани. Не си представяше как в такова време ще забележи снича, трудно му беше да открие дори единствения блъджър, с който тренираха и който някъде минута след началото едва не го събори от метлата, та Хари бе принуден да приложи бавното претъркулване, за да го избегне. За съжаление Анджелина не забеляза изпълнението му. Всъщност и тя, и другите не виждаха нищо и нямаха и понятие какво правят останалите. Вятърът се усилваше, дори отдалеч Хари чуваше как дъждът свисти, шиба и блъска по повърхността на езерото.

Анджелина ги държа на игрището близо час, преди да се предаде. Поведе мокрия до кости намръщен отбор към съблекалните и настоя, че тренировката не е била губене на време, въпреки че не звучеше много убедена. Особено кисели бяха Фред и Джордж, които стъпваха така, сякаш са кривокраки, и се въсеха и от най-малкото движение. Докато си подсушаваше с хавлиената кърпа косата, Хари ги чу как роптаят шепнешком.

— Няколко от моите май се пукнаха — съобщи глухо Фред.

— Моите не са — процеди намръщен Джордж, — затова пък само как ме болят… при всички положения са се издули.

— ОХ! — простена Хари.

Притисна кърпата до лицето си и зажумя. Болката в белега върху челото го парна отново така, както не го беше прорязвала от седмици.

— Какво има? — попитаха няколко гласа.

Хари се показа иззад кърпата — виждаше съблекалнята размазана, защото си беше свалил очилата, ала успя да забележи, че всички са се извърнали към него.

— Нищо — измърмори, — просто си бръкнах в окото.

Но погледна многозначително Рон и двамата се позабавиха, докато другите от отбора се изнижат навън, загърнати в наметалата и нахлупили чак до вежди шапките си.

— Какво стана? — попита Рон веднага щом Алиша се скри зад вратата. — Белегът ли?

Хари кимна.

— Ама… — Уплашен, Рон отиде на прозореца и погледна навън през дъжда. — Той… не може да е наблизо, нали?

— Не — отвърна Хари. Отпусна се тежко на пейката и разтърка челото си. — Вероятно е на километри оттук. Боли ме… защото той е… ядосан.

Изобщо не искаше да изрича тези думи — самият той ги чу, сякаш ги е произнесъл някой непознат, обаче въпреки това веднага разбра, че са истина. Без да знае как, беше усетил, че Волдемор — където и да се намира, каквото и да прави — беше разярен.

— Видя ли го? — ужаси се Рон. — Какво… видение ли получи?

Хари се беше втренчил в краката си и не се и помръдваше, оставил съзнанието и паметта си да се съвземат след болката.

Кълбо от смътни очертания, взрив от неудържими гласове…

— Той иска да се направи нещо, а то не става достатъчно бързо — каза момчето.

И този път се изненада от думите, излезли от устата му, ала бе повече от сигурен, че са истина.

— Но… откъде знаеш? — попита Рон.

Хари поклати глава, затули очите си с длани и ги притисна. Пред тях избухнаха звездици. Усети, че Рон сяда до него на пейката и го гледа.

— Така ли беше и последния път? — попита той сподавено. — Когато белегът те заболя в кабинета на Ъмбридж? И тогава ли Ти-знаеш-кой беше ядосан?

Приятелят му поклати глава.

— А какво стана?

Хари се опита да си спомни. Беше погледнал Ъмбридж в лицето… белегът го беше заболял… и той бе изпитал нещо странно в стомаха си… беше го обзело необичайно чувство, все едно подскача… нещо като щастие… тогава обаче не го беше осъзнал, естествено… не беше разбрал какво е, защото самият той се чувстваше ужасно…

— Последния път белегът ме заболя, защото той беше доволен — обясни Хари. — Много доволен. Мислеше, че… че ще се случи нещо хубаво. А вечерта преди да се върнем в «Хогуортс»… — Спомни си мига в стаята им с Рон на площад «Гримолд», когато белегът го бе заболял тъй силно. — Беше разгневен…

Извърна се към Рон, който се беше ококорил срещу него.

— Би могъл да заместваш Трелони, приятелю — рече той със страхопочитание.

— Аз не правя пророчества — възрази Хари.

— Не, Хари, знаеш ли какво правиш? — попита го Рон и стреснат, и възхитен. — Четеш мислите на Ти-знаеш-кого.

— Не — поклати глава Хари. — Според мен по-скоро долавям… настроенията му. Получавам нещо като проблясъци. Миналата година Дъмбълдор каза, че ставало нещо такова. Спомена, че мога да усетя кога Волдемор е близо до мен или изпитва силна омраза. Е, сега усещам и кога е доволен…

Замълчаха. Вятърът и дъждът блъскаха по постройката.

— Трябва да кажеш на някого — посъветва го Рон.

— Последния път казах на Сириус.

— Ами кажи му и този път!

— Не мога — заяви мрачно Хари. — Забрави ли, Ъмбридж държи под наблюдение и совите, и камините.

— Тогава кажи на Дъмбълдор.

— Нали току-що ти обясних, той вече знае — отсече Хари, след което се изправи, свали от кукичката наметалото и с широко движение се загърна с него. — Безсмислено е да му казвам отново.

Все така загледан умислено в приятеля си, Рон също пристегна наметалото.

— Дъмбълдор сигурно ще иска да знае — настоя той.

Хари сви рамене.

— Хайде да тръгваме… тепърва имаме да упражняваме магията за мълчание.

Забързаха мълчаливо през тъмния парк, като се хлъзгаха и се препъваха по калната морава. Хари беше погълнат от мислите си. Какво ли Волдемор искаше да стане, а то не се случваше достатъчно бързо?

«Има и други намерения: намерения, които ще осъществи тихомълком… нещо, което може само да открадне… нещо, подобно на оръжие. Нещо, с което предишния път не разполагаше.»

Хари не се беше замислял от седмици за тези думи, беше погълнат от онова, което ставаше в «Хогуортс», бе прекалено зает с разразилите се схватки с Ъмбридж, с несправедливата намеса на министерството… Но ето че тези думи изникнаха в съзнанието му и го накараха да се запита… Беше обяснимо Волдемор да е ядосан, ако още не успява да се добере до оръжието, каквото и да представляваше то. Дали Орденът не му беше попречил и не бе осуетил плановете му? Къде ли се пазеше това оръжие? У кого беше сега?

— Кактус тарикатикус — екна гласът на Рон и Хари дойде на себе си точно навреме, за да се покатери през дупката зад портрета и да влезе в общата стая.

Хърмаяни явно си беше легнала рано, като бе оставила Крукшанкс, свит на кълбо на близкото кресло, и цяла купчина възлести плетени шапки за домашни духчета, наслагани по масата при огъня. На Хари му поолекна, че я няма — не му се обсъждаше с нея, че белегът го боли, не му се слушаше как и тя го подканя да върви при Дъмбълдор. Рон продължаваше да му хвърля тревожни погледи, Хари обаче извади учебниците по вълшебство и седна да си довърши съчинението, макар че само се престори на много вглъбен и когато Рон му съобщи, че си ляга, не бе написал почти нищо.

Полунощ мина и замина, а Хари продължаваше да чете и да препрочита един пасаж за приложението на кохлеарията, селима и равнеца, без да разбира и дума от него.

«Описаните билки действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват в отварите за смут и шемет, с каквито магьосникът цели да възбуди сприхавост и безразсъдство…»

… Хърмаяни беше подметнала, че понеже е затворен като в клетка на площад «Гримолд», Сириус е станал безразсъден…

«… действат най-силно за възпламеняване на мозъка, затова най-много се използват…»

… Ако от «Пророчески вести» разберяха, че Хари знае какво чувства Волдемор, щяха да решат, че мозъкът му се е възпламенил…

«… затова най-много се използват в отварите за смут и шемет»…

… Точно така, «смут» беше много уместна дума: защо ли Хари знаеше какво чувства Волдемор? Каква беше тази съдбовна връзка помежду им, която Дъмбълдор така и не успя да обясни убедително?

«… магьосникът цели да възбуди…»

… Как само му се спеше на Хари…

«… да възбуди сприхавост…»

… На креслото пред огъня беше топло и уютно, дъждът още блъскаше с все сила по рамките на прозорците, Крукшанкс мъркаше, пламъците пукаха ли, пукаха…

Учебникът се хлъзна от хлабавата хватка на момчето и тупна с тъп звук на килимчето пред камината. Главата на Хари клюмна…

Той отново вървеше по коридор без прозорци, стъпките му кънтяха в тишината. Вратата в дъното ставаше все по-голяма и голяма, от вълнение сърцето му биеше ускорено… Ако можеше да я отвори… да влезе вътре…

Протегна ръка… върховете на пръстите му бяха само на сантиметри от нея…

— Хари Потър! Сър!

Той се събуди внезапно. Свещите в общата стая бяха изгорели до последната, ала нещо шаваше наблизо.

— Кой е? — сепна се Хари и изправи гръб.

Огънят беше почти угаснал, помещението потънало в мрак.

— Доби донесъл совата на Хари Потър! — изписка тъничък глас.

— Доби ли? — възкликна сънено Хари и се взря в мрака към мястото, откъдето беше дошъл гласецът.

Домашният дух Доби стоеше при масата, където Хърмаяни беше оставила пет-шест от плетените си шапки. Големите му остри уши стърчаха като че изпод всички шапки, които момичето бе изплело досега, духчето ги беше наслагало една върху друга, така че главата му сякаш се бе удължила с почти цял метър, а върху помпона най-отгоре бе кацнала Хедуиг — цвъркаше радостно и изглеждаше излекувана.

— Доби самичък предложил да върне совата на Хари Потър — изписка духчето и върху лицето му се появи неприкрито благоговение. — Професор Гръбли-Планк казала, сър, че птицата вече била добре.

Духчето се поклони ниско и острият му като молив нос опря в протритото килимче пред камината, а Хедуиг изписука възмутено, подхвръкна и кацна при Хари, върху страничната облегалка на креслото.

— Благодаря ти, Доби! — рече момчето, както галеше совата и примигваше, за да се отърси от образа на вратата от съня… Беше толкова ясен сън…

Взря се отново в Доби и забеляза, че духчето си е сложило и няколко шала, както и безброй чорапи, с които ходилата му изглеждаха прекалено големи за тялото.

— Ъъъ… ти да не взимаш всички дрехи, които Хърмаяни оставя напоследък?

— А, не, сър — рече щастлив Доби. — Доби заделя дрешки и за Уинки.

— Как е тя? — поинтересува се Хари.

Ушите на Доби клепнаха леко.

— Уинки още пие много — сподели натъжено духчето и сведе огромните си изпъкнали зелени очи, кръгли като топки за тенис. — Пак не я е грижа за дрехите, Хари Потър, сър. Другите домашни духчета също. Отказват да чистят кулата на «Грифиндор», понеже на всяка крачка имало скрити шапки и чорапи, обиждат се от тях. Доби се трепе сам-самичък, но Доби не роптае, понеже все се надява да срещне Хари Потър, сър, и ето, тази вечер желанието му се сбъдна! — Духчето още веднъж се поклони ниско. — Но Хари Потър не изглежда щастлив — завайка се Доби, след като се изправи и стрелна с плах поглед момчето. — Доби го чул да говори насън. Да не би Хари Потър да е сънувал кошмари?

— Е, не чак кошмари — прозина се Хари и разтърка очи. — И по-страшни неща съм сънувал.

Домашното духче го огледа с големите си изпъкнали очи. Сетне заяви много сериозно, с клепнали уши:

— Доби иска да помогне на Хари Потър, понеже Хари Потър освободил Доби и сега Доби е къде-къде по-щастлив.

Момчето се усмихна.

— Не можеш да ми помогнеш, Доби, но благодаря за предложението…

Наведе се и вдигна учебника по отвари. Реши да остави съчинението за другия ден. Затвори книгата и тлеещата жарава озари тънките белезникави белези отгоре върху ръката му — последица от наказанията, наложени от Ъмбридж…

— Почакай, Доби, все пак можеш да ми помогнеш — замислено каза Хари.

Грейнало, домашното духче се обърна.

— Само кажете, Хари Потър, сър!

— Трябва ми място, където двайсет и осем души да упражняват защита срещу Черните изкуства, но така, че учителите да не разберат. Особено професор Ъмбридж — добави той и стисна с все сила учебника, а белезите проблеснаха в седефенобяло под светлината на тлеещата жарава.

Беше очаквал усмивката на духчето да помръкне и ушите му да клепнат, беше очаквал Доби да възкликне, че това е невъзможно или че той ще се помъчи да намери такова място, но че не храни особени надежди. Но не бе очаквал Доби да подскочи, да навири весело уши и да плесне с ръце.

— Доби знае чудно местенце! — оповести той щастлив. — Когато дошъл в «Хогуортс», Доби научил за него от другите домашни духчета. Ние си го знаем като стаята «Влез-излез», викаме й и Нужната стая.

— Защо? — полюбопитства Хари.

— Защото там можеш да влезеш само ако наистина имаш нужда — обясни сериозно Доби. — Понякога я има, друг път — не, но появи ли се, вътре ще намериш всичко, каквото ти трябва. Доби е прибягвал до нея, сър — сниши глас духчето, изглеждаше гузно, — когато Уинки се напила много, я скрил в Нужната стая и там намерил противоотрова за бирения шейк и хубаво легълце като за домашни духчета. Доби сложил Уинки да си полегне, за да й мине махмурлукът, сър… Освен това Доби знае, че когато останал без миещи препарати, господин Филч намерил в стаята и…

— А ако ми трябва тоалетна — прекъсна го Хари, защото внезапно си спомни нещо, което предната година Дъмбълдор беше споменал по време на Коледния бал, — в стаята ще има ли великолепна колекция от нощни гърнета?

— Доби смята, че да, сър — кимна убедено Доби. — Изумителна стая, сър.

— Колко души знаят за нея? — попита Хари и поизправи гръб на креслото.

— Съвсем малко, сър. Повечето се натъкват на нея, ако наистина им трябва, после обаче така и не я откриват отново, понеже не знаят, че тя винаги си е там, чака ги да им служи вярно.

— Звучи прекрасно! — възкликна Хари с разтуптяно сърце. — Звучи страхотно, Доби. Кога можеш да ми покажеш къде се намира?

— По всяко време, сър — отвърна Доби, щастлив, че Хари е толкова зарадван. — Ако Хари Потър иска, можем да идем още сега.

За миг Хари се изкуши да тръгне с Доби. Понечи да стане от мястото си, смяташе да изтича горе и да вземе мантията невидимка, когато не за пръв път чу глас като на Хърмаяни, който му прошепна: безразсъдство. Все пак беше много късно и Хари бе капнал от умора.

— Нека да не е тази вечер, Доби — рече той без особено желание и пак се отпусна на креслото. — Наистина е важно… Не искам да се провалям, трябва да го обмисля добре. Слушай, а не може ли просто да ми обясниш къде точно се намира Нужната стая и как да вляза в нея?

Мантиите им се издуваха и се усукваха, докато те газеха през наводнените зеленчукови лехи — имаха двоен час по билкология, в който почти не чуваха какво им говори професор Спраут, дъждът трополеше толкова силно, сякаш по покрива на оранжерията се сипе градушка. Следобедният час по грижа за магически създания бе преместен от бруления от бурята парк в една свободна класна стая на приземния етаж, а докато обядваха, за тяхно огромно облекчение дойде Анджелина да каже на отбора, че тренировката по куидич се отлага.

— Чудесно — отвърна й Хари. — Намерихме място, където ще проведем първата сбирка по самоотбрана. Довечера в осем, на седмия етаж, точно срещу гоблена, на който тролове налагат със сопи Варнава Смахнатия. Нали ще предадеш на Кейти и Алиша?

Анджелина се постъписа, но обеща да каже на останалите. Хари отново се нахвърли лакомо на наденичките и картофеното пюре. Вдигна глава, за да отпие от тиквения сок, и видя, че Хърмаяни го гледа.

— Какво има? — попита с пълна уста.

— Ами… плановете на Доби невинаги са от най-безопасните. Не помниш ли как ти строши ръката с оня блъджър?

— Тази стая не е някакво налудничаво хрумване на Доби, и Дъмбълдор я знае, подхвърли ми нещо на Коледния бал.

Хърмаяни се поободри.

— Дъмбълдор ти е казал за стаята, така ли?

— Само я спомена — сви рамене Хари.

— А, това вече е друго — възкликна тя и не възрази повече.

Почти цял ден бяха издирвали заедно с Рон хората от списъка, направен в «Свинската глава», за да им кажат къде е сбирката същата вечер. Хари бе донякъде разочарован, че не той, а Джини е открила първа Чо Чан и приятелката й, до края на вечерята обаче беше сигурен, че вестта е достигнала до всичките двайсет и петима души, явили се на срещата в пивницата.

В седем и половина Хари излезе с Рон и Хърмаяни от общата стая на грифиндорци, стиснал в ръка овехтял къс пергамент. На петокурсниците им разрешаваха да се движат по коридорите чак до девет часа, но въпреки това и тримата се озъртаха плахо, докато се промъкваха на седмия етаж.

— Стойте — предупреди Хари вече в горния край на последното стълбище, после разгъна парчето пергамент, удари по него с магическата пръчка и пророни: — «Тържествено се кълна, че ще върша пакости.»

Върху празния пергамент изникна карта на «Хогуортс». Там, където се намираше един или друг човек, зашаваха черни мастилени точици с имена отстрани.

— Филч е на втория етаж — съобщи Хари, след като доближи картата до очите си, — а Госпожа Норис, на четвъртия.

— А Ъмбридж? — възкликна тревожно Хърмаяни.

— В кабинета си — посочи Хари. — Да вървим!

Забързаха към мястото в коридора, което Доби бе описал на Хари: дълга гола стена точно срещу огромен гоблен, на който бе изобразен налудничавият опит на Варнава Смахнатия да направи от троловете балетисти.

— Дотук добре — рече едва чуто Хари, а един прояден от молците трол, който неуморно налагаше със сопа кандидат-учителя по балет, поспря и ги зяпна. — Доби обясни, че трябва да минем три пъти покрай тази част от стената, като си мислим само за онова, от което имаме нужда.

Така и направиха: завиха рязко при прозореца точно след дългата гола стена, стигнаха до другия край, където имаше ваза колкото човешки бой, и пак се обърнаха. Рон завъртя очи и се съсредоточи, Хърмаяни започна да шепне нещо, а Хари стисна юмруци и погледна право пред себе си.

«Нужно ни е помещение, където да се учим да се сражаваме — помисли той. — Дай ни място, където да се упражняваме… място, където да не ни открият.»

— Хари! — извика най-неочаквано Хърмаяни точно след като завиха за трети път.

Върху стената беше изникнала лъскава врата. Леко притеснен, Рон се облещи срещу нея. Хари се пресегна, натисна месинговата дръжка, отвори вратата и влезе пръв в просторно помещение, озарено от трепкащи факли, с каквито се осветяваше и подземието осем етажа по-долу.

Покрай стените бяха наредени дървени шкафове за книги, вместо столове имаше големи копринени възглавници, наслагани по пода. В дъното се виждаха няколко рафта с уреди по тях: опасноскопи, тайносензори и голям пукнат врагоглед, за който Хари бе сигурен, че предната година е висял в кабинета на мнимия Муди.

— Ще ни влязат в работа, когато започнем да упражняваме зашеметяващите заклинания — отбеляза въодушевен Рон и подритна една от възглавниците.

— Погледнете само колко много книги! — ахна развълнувана Хърмаяни и прокара пръст по гръбчетата на тежките томове в кожени подвързии. — «Кратък курс по най-разпространените проклятия и контрапроклятия»… «Как да се преборим с Тъмните сили»… «Заклинания за самоотбрана»… Оооо! — Засияла, тя се извърна към Хари и той видя, че наличието на стотиците книги най-сетне я е убедило в правотата на онова, което правят. — Хари, прекрасно е, тук има всичко, от което се нуждаем!

Без да губи и миг, Хърмаяни смъкна от лавицата «Магии за омагьосани», потъна в най-близката възглавница и се зачете.

На вратата се почука тихо. Хари се обърна. Бяха дошли Джини, Невил, Лавендър, Парвати и Дийн.

— Я! — възкликна Дийн и, възхитен, се огледа. — Какво е това място?

Хари се впусна да обяснява, но още преди да е приключил, надойдоха още хора и се наложи да започне отначало. Когато стана осем часът, всички възглавници бяха заети. Хари отиде при вратата и завъртя ключа в ключалката, той щракна успокоително силно и всички замълчаха, вперили очи в момчето. Хърмаяни си отбеляза внимателно докъде е стигнала със своите «Магии за омагьосани» и остави книгата.

— И така — подхвана леко притеснен Хари. — Това е мястото, което намерихме за практическите занятия, и… ъъъ… доколкото виждам, го харесвате.

— Невероятно е — възкликна Чо и мнозина зашепнаха одобрително.

— Много странно… — свъси се Фред. — Помниш ли, Джордж, веднъж се скрихме в тая стая от Филч. Но тогава тук имаше само килер за метли.

— Ей, Хари, а това какво е? — провикна се от дъното на помещението Дийн и посочи опасноскопите и врагогледа.

— Детектори на Тъмни сили — обясни Хари, след като мина между възглавниците и отиде при уредите. — Общо взето, показват дали наоколо има Черни магьосници и врагове, но не бива да се осланяте прекалено много на тях, понякога могат да бъдат заблудени…

Надзърна в пукнатия врагоглед, вътре в него зашаваха смътни сенки, Хари обаче не можеше да ги разпознае. Обърна им гръб.

— И така, мислех с какво да започнем и… — Забеляза вдигната ръка. — Какво има, Хърмаяни?

— Според мен трябва да си изберем водач — рече тя.

— Имаме си водач… Хари! — викна веднага Чо и изгледа Хърмаяни, сякаш е полудяла.

Хари пак го присви под лъжичката.

— Вярно е, но смятам, че е редно да го гласуваме — заяви невъзмутимо Хърмаяни. — По този начин всичко вече ще е официално и Хари ще разполага с пълномощия. И така, който е «за» Хари да ни бъде водач, нека гласува.

Всички вдигнаха ръка, дори Закарайъс Смит, макар че явно го направи без желание.

— Ъъъ… да… благодаря — промълви Хари, усетил, че лицето му гори. — И… какво има пак, Хърмаяни?

— Освен това мисля, че трябва да си измислим и име — рече тя енергично, без да сваля ръка. — Това ще скрепи сплотеността и единството ни, нали?

— Искате ли да се наречем Лига за борба с Ъмбридж — предложи с надежда Анджелина.

— Или пък… Ония в Министерството на магията са задръстеняци? — включи се и Фред.

— Все пак смятам — рече Хърмаяни, смръщена срещу него, — че името не бива да издава какво сме намислили, така ще можем да го използваме не само когато сме на сбирките.

— Например Военна отбранителна доброволна асоциация, или накратко ВОДА — каза и Чо. — Никой няма да се досети за какво говорим.

— Да, ВОДА е хубаво — подкрепи я Джини. — Но нека означава Войнство на обединения Дъмбълдоров авангард, или, за по-кратко, Войнството на Дъмбълдор, нали министерството се страхува най-много точно от това?

Мнозина се засмяха и зашепнаха одобрително.

— Всички ли са «за» ВОДА? — попита началнически Хърмаяни и коленичи на възглавницата, за да преброи гласовете. — Предложението се приема с мнозинство.

Закачи на стената пергамента с подписите на всички и отгоре написа с големи букви:

— Чудесно — рече Хари, след като тя си седна на мястото, — вече преминаваме към упражненията, нали? Мислех, че трябва да започнем с Експелиармус, обезоръжаващата магия. Знам, от лесните е, но ми се струва наистина полезна…

— О, я стига — подвикна Закарайъс Смит, като завъртя очи и скръсти ръце. — Едва ли Експелиармус ще ни помогне особено срещу Вие-знаете-кого.

— Използвал съм я срещу него — възрази тихо Хари. — През юни точно тя ми спаси живота.

Смит зяпна тъпо. Всички в помещението бяха притихнали.

— Но ако смяташ, че е под твоето равнище, можеш да си ходиш — добави Хари.

Смит не се и помръдна. Останалите също.

— И така — продължи Хари. Под втренчените погледи на всички устата му беше съвсем пресъхнала. — Предлагам да се разделим по двойки и да се упражняваме.

Беше му много странно, че дава нареждания, и още по-странно, че другите му се подчиняват. Всички се изправиха начаса и се разделиха по двама. Както можеше да се очаква, Невил си остана без другар.

— Ела да се упражняваш с мен — повика го Хари. — Хайде сега, броя до три: едно, две, три…

В миг помещението се огласи от възгласи:

— Експелиармус!

Във всички посоки се застрелкаха магически пръчки, неправилно насочените магии поразяваха книгите по лавиците и те се разхвърчаваха във въздуха. Хари бе прекалено бърз за Невил, чиято пръчка постоянно изхвърчаше от ръката му и след като се завърташе шеметно, удряше в дъжд от искри тавана и тупваше с трясък върху някой рафт, откъдето Хари я прибираше с призоваваща магия. Той се огледа и се убеди, че е бил прав да предложи да започнат с една от основните магии: грешките бяха доста, мнозина така и не успяваха да обезоръжат противника си и неуспешното заклинание просвистяваше покрай него колкото да го отхвърли крачка-две назад или да го накара само да се смръщи.

— Експелиармус! — извика Невил и завари Хари неподготвен, така че пръчката политна от ръката му.

— УСПЯХ! — възкликна ликуващо момчето. — За първи път… УСПЯХ!

— Браво на теб — насърчи го Хари, решил да не напомня, че в истински дуел противникът на Невил едва ли ще зяпа в другата посока и ще е отпуснал магическата пръчка до крака си. — Знаеш ли, Невил, упражнявай се няколко минути с Рон и Хърмаяни, те ще се редуват, а аз ще се поразходя да видя как се справят останалите.

Застана в средата на стаята. Със Закарайъс Смит се случваше нещо твърде странно. Отвореше ли уста, за да обезоръжи Антъни Голдстайн, магическата пръчка падаше от ръката му, преди Антъни да е успял да издаде и звук. Хари не трябваше да умува дълго над загадката: на няколко крачки от Смит стояха Фред и Джордж и ту единият, ту другият насочваше пръчката си към гърба му.

— Извинявай, Хари — побърза да каже Джордж, когато срещна погледа му. — Не се стърпяхме.

Хари тръгна да обикаля и останалите двойки — опитваше се да поправя грешките им. Джини беше в една двойка с Майкъл Корнър и се справяше много добре, докато Майкъл или се представяше ужасно, или просто отказваше да й приложи магия. Ърни Макмилан пък размахваше излишно често пръчката и така даваше време на партньора си да се подготви и да му окаже съпротива, братята Крийви бяха ентусиазирани, но разсеяни и главно по тяхна вина книгите отскачаха от лавиците наоколо, Луна Лъвгуд също беше непохватна и се случваше или да отхвърли пръчката от ръката на Джъстин Финч-Флечли, или просто да накара косата му да щръкне.

— Добре, достатъчно! — извика Хари. — Спрете, СПРЕТЕ!

«Трябва ми свирка», помисли си и тутакси съгледа една върху най-близката лавица с книги. Взе я и я наду. Всички свалиха магическите пръчки.

— Не беше зле — рече Хари, — но може и да е много, много по-добре. — Закарайъс го изгледа свирепо. — Хайде да опитаме още веднъж.

Пак тръгна да обикаля стаята: спираше ту при един, ту при друг и му показваше. Малко по малко всички започнаха да се справят по-добре. В началото Хари избягваше Чо и приятелката й, ала след като обиколи по два пъти всички останали двойки в помещението, реши, че не бива да ги пренебрегва повече.

— О, не! — извика ядосана Чо, щом Хари се приближи. — Експелиармиус! Всъщност… Експелимелиус! — Ох… извинявай, Мариета!

Ръкавът на къдрокосата й приятелка се беше подпалил, тя го угаси с магическата пръчка и изгледа Хари така, сякаш той е виновен.

— Смущаваш ме, преди това се справях — заоправдава се обезсърчена Чо.

— Магията ти беше доста добра — излъга Хари, ала момичето вдигна вежди и той добави: — Всъщност не, нищо не направи, но знам, че я умееш, наблюдавах те отстрани.

Чо се засмя. Приятелката й Мариета ги погледна кисело и се обърна.

— Не й обръщай внимание — промълви Чо. — Не искаше да идва, аз я накарах. Техните са й забранили да прави каквото и да било, което може да разгневи Ъмбридж. Майка й работи в министерството.

— А твоите родители? — полюбопитства Хари.

— И те ми забраниха да се противопоставям на Ъмбридж — призна си Чо и вдигна гордо глава. — Но ако си въобразяват, че след онова, което сполетя Седрик, няма да се сражавам с Ти-знаеш-кого…

Млъкна смутена насред изречението и се възцари неловка тишина. Пръчката на Тери Бут просвистя покрай ухото на Хари и удари Алиша Спинет право по носа.

— А моят баща подкрепя безусловно всяко действие, насочено срещу министерството — заяви гордо Луна Лъвгуд, която бе застанала точно зад Хари. Очевидно подслушваше, докато Джъстин Финч-Флечли се мъчеше да се измъкне от мантията, захлупила го презглава. — Винаги е подчертавал, че каквото и да му кажат за Фъдж, ще повярва… имам предвид броя на таласъмите, които министърът е изтребил! Освен това Фъдж използва, разбира се, отдел «Мистерии», за да разработва страховити отрови и после да премахва тайно с тях всеки, несъгласен с него. Да не говорим пък за побойниците плисиранодрешковци…

— Хич и не питай — каза тихо Хари на Чо, понеже, озадачена, тя отвори уста.

Чо се изкиска.

— Ей, Хари — провикна се от другия край на стаята Хърмаяни, — погледнал ли си колко е часът?

Той се взря в часовника си и с ужас видя, че вече е девет и десет, което означаваше, че трябва да се приберат незабавно по общите стаи, ако не искат Филч да ги залови и да им наложи наказание заради вечерния час. Хари наду свирката, всички престанаха да крещят «Експелиармус!» и последните две-три магически пръчки изтрополиха на пода.

— Е, беше много добре — обобщи Хари, — но сме закъснели, хайде да се разотиваме. Другата седмица по същото време и на същото място ли?

— Нека да е по-скоро — обади се нетърпеливо Дийн Томас и мнозина кимнаха.

Анджелина обаче побърза да се намеси:

— Започва първенството по куидич, трябва и да тренираме!

— Значи следващата сряда вечерта — съобщи Хари, — тогава ще обсъдим дали да се събираме допълнително. Хайде да си ходим!

Отново извади Хитроумната карта и провери внимателно дали някъде на седмия етаж няма следа от учители. После изпрати другите да си тръгнат по трима-четирима и загледа притеснен мъничките точици, за да се увери, че всички са се прибрали без произшествия по спалните помещения: хафълпафци в подземния коридор, водещ и към кухнята, момчетата и момичетата от «Рейвънклоу» в кулата в западната част на замъка и грифиндорци — в коридора с портрета на Дебелата дама.

— Беше наистина хубаво, много хубаво, Хари — възкликна Хърмаяни, когато накрая останаха само тримата с Рон.

— Да, страхотно — подкрепи я разгорещен и Рон, докато се изнизваха през вратата и гледаха как тя се слива с камъка отзад. — Хари, видя ли как обезоръжих Хърмаяни?

— Само веднъж — рече жегната тя. — Аз теб те надхитрих много повече пъти, отколкото ти мен…

— Не беше само веднъж, цели три пъти…

— Да, ако броиш и онзи път, когато се спъна в собствения си крак и ми изби пръчката от ръката…

Спориха чак до общата стая, ала Хари не ги слушаше. Не изпускаше от око Хитроумната карта, но си мислеше и за думите на Чо, че се смущавала от него.