Хари Потър и Орденът на феникса

Глава четиринайсета Пърси и Лап

На другата сутрин Хари се събуди пръв в спалното помещение. Полежа, загледан във вихрушката прашинки, носещи се в лъча слънчева светлина, който се промъкваше през процепа в балдахина — наслаждаваше се на мисълта, че е събота. Първата седмица от учебния срок се бе точила сякаш цяла вечност, като някакъв безкраен урок по история на магията.

Ако се съдеше по сънената тишина и бледозлатистия слънчев лъч, явно беше малко след зазоряване. Хари дръпна балдахина около леглото си, стана и започна да се облича. Освен цвъртежа на птиците в далечината се чуваше само равномерното дишане на съучениците му. Той отвори полека ученическата чанта, извади пергаментов лист и перото си и се отправи към общата стая.

Отиде право при любимото си вехто мекичко кресло край изгасналия огън, намести се удобно, разгъна пергамента и огледа помещението. Обичайните боклучета — намачкани късчета пергамент, стари златни наплюващи топчета, празни стъкленички от съставки за отвари, обвивки от бонбони — с каквито помещението бе осеяно всяка вечер, ги нямаше, не се виждаха и шапките за домашни духчета на Хърмаяни. Хари се запита разсеяно колко ли духчета са били пуснати на свобода (независимо дали го искат, или не), сетне отпуши мастилницата, топна в нея перото, вдигна го три-четири сантиметра над гладката жълтеникава повърхност на пергамента и се замисли… След миг-два обаче се усети, че се е втренчил в празната камина и не знае какво да напише.

Чак сега си даде сметка колко трудно им е било на Рон и Хърмаяни да му пишат през лятото. Как да разкаже на Сириус какво се е случило през последната седмица и да му зададе всички въпроси, които го терзаеха, без да предоставя на евентуалните крадци на писма сведения, каквито не искаше да попадат у тях?

Доста дълго седя, без да се помръдва, загледан в камината, накрая измисли нещо, още веднъж топна перото в мастилницата и се наведе уверено над пергамента:

Прочете писмото няколко пъти, та да го види през очите на страничен наблюдател. Според него бе изключено някой да разбере за какво — или на кого — говори. Надяваше се Сириус да схване тънкия намек за Хагрид и да ги успокои, че той ще си дойде скоро. Не искаше да пита направо, за да не привлича вниманието към онова, което Хагрид правеше, докато отсъства от «Хогуортс».

Писмото уж беше съвсем късичко, а му отне доста време — докато Хари обмисляше как да се изрази, слънчевата светлина беше припълзяла до средата на общата стая, а от спалните помещения горе вече долитаха далечни шумове. Внимателно запечата пергамента, покатери се през дупката зад портрета и се отправи към соварника.

— На твое място не бих минал оттук — предупреди Почтибезглавия Ник, след като се провря зловещо през стената точно пред Хари, който си вървеше по коридора. — Пийвс крои дебелашка шега на онзи, който мине пръв покрай бюста на Парацелз.

— Например Парацелз да му падне на главата? — попита момчето.

— Колкото и да е странно, именно това — потвърди отегчено Почтибезглавия Ник. — Изтънчеността никога не е била силата на Пийвс. Е, да вървя, може пък да открия Кървавия барон… дано той успее да сложи край на неговите безобразия… е, довиждане, Хари…

— Довиждане — сбогува се момчето и вместо да завие надясно, тръгна наляво и пое по дългия, но по-безопасен път към соварника.

Поободри се, докато подминаваше един по един прозорците, през които се виждаше сияйното синьо небе — по-късно имаше тренировка, най-после щеше да се завърне на игрището за куидич.

Нещо се шмугна покрай краката му. Хари погледна надолу и съзря Госпожа Норис, скелетоподобната сива котка на пазача. Тя извърна за миг към него жълти като фарове очи и се скри зад статуята на Уилфред Мечтателя.

— Не правя нищо нередно — провикна се подире й момчето.

Госпожа Норис имаше категоричния вид на котка, тръгнала да донася на господаря си, макар че Хари не виждаше какво — в събота сутрин имаше пълно право да ходи при совите.

Сега вече слънцето се беше извисило в небето и когато влезе в соварника, той бе заслепен от прозорците без стъкла: сребристите слънчеви лъчи се кръстосваха на решетка из кръглото помещение, където по прътите бяха накацали стотици сови, попритеснени от утринната светлина — личеше си, че някои току-що се прибират от лов. Поръсеният със слама под изпука, когато Хари настъпи няколко костици на животинчета и затърси с поглед Хедуиг.

— Ето те и теб! — възкликна той, съзрял совата почти при сводестия таван. — Слез тук, нося ти писмо.

Хедуиг изкряска гърлено, разпери широките си бели криле, спусна се надолу и кацна на рамото на момчето.

— Браво на теб. Тук отгоре пише Смърки — рече Хари, кой знае защо, през шепот, след като й подаде писмото да го стисне в човка, — но то е за Сириус, чу ли?

Совата примига с кехлибарените си очи и Хари го изтълкува като утвърдителен отговор.

— Е, в такъв случай… попътен вятър! — пожела й той и я отнесе до един от прозорците, където Хедуиг се оттласна лекичко от ръката му и се извиси в ослепително синьото небе.

Хари я гледа, докато тя се смали на черна точица и се скри, после отправи поглед към колибата на Хагрид, която се виждаше ясно от прозореца — точно толкова ясно бе и че е необитаема, защото над комина не се виеше пушек и пердетата бяха спуснати.

Върхарите в Забранената гора се поклащаха от лекия ветрец. Загледан в тях, Хари се наслади на свежия повей върху лицето си и си помисли за куидича по-късно… и точно тогава го видя. Досущ огромна гротескна птица над дърветата се извиси голям влечугоподобен хвърковат кон точно като жребците, теглили файтоните на «Хогуортс», с кожести черни криле, разперени като на птеродактил. Конят се издигна, описа широк кръг, сетне се гмурна отново сред дърветата. Всичко се разигра толкова бързо, че Хари направо не повярва на очите си, само сърцето му биеше лудешки.

Вратата на соварника зад него се отвори. Той подскочи като ужилен, обърна се бързо и съгледа Чо Чан, която държеше писмо и малък пакет.

— Здравей — поздрави я машинално Хари.

— О… здрасти — отвърна Чо задъхана. — Не очаквах да заваря някого толкова рано… Едва преди пет минути се сетих, че днес мама има рожден ден.

Тя посочи пакета.

— Аха — рече Хари.

Мозъкът му се бе сковал. Искаше му се да каже нещо смешно и забавно, ала пред очите му още беше ужасният крилат кон.

— Какъв прекрасен ден! — махна Хари към прозорците.

Толкова се ядоса на себе си, че чак му притъмня. Времето! Той говореше за… времето!

— Да — потвърди Чо и затърси с поглед подходяща сова. — Чудесни условия за куидич. Цяла седмица не съм излизала навън, а ти?

— И аз — рече Хари.

Чо си хареса една от училищните улулици: Примами я да кацне на ръката й, където птицата протегна услужливо краче, та момичето да си прикрепи пакетчето.

— Е, «Грифиндор» излъчи ли вече нов пазач? — попита Чо.

— Да — отговори Хари. — Моят приятел Рон Уизли, познаваш ли го?

— Онзи, дето мрази «Торнадос» ли? — каза доста хладно тя. — Добър ли е изобщо?

— Според мен, да — заяви Хари. — Но не съм го гледал на пробите, бях наказан.

Чо вдигна очи още преди да е привързала пакета към крачето на улулицата.

— Тая Ъмбридж е голяма гаднярка — прошепна тя. — Да те накаже само защото си казал истината как… как загина той. Всички чуха, цялото училище говореше само за това. Наистина си проявил храброст да й го заявиш право в очите.

На Хари изведнъж му просветна… чувстваше се така, сякаш всеки миг ще литне и ще се извиси на педя над оцвъкания под. Кой се вълнуваше от това, че над гората прелитал някакъв си крилат кон, важното бе, че Чо го мисли за храбрец! За миг му мина през ума уж случайно да й покаже разранената си ръка, докато й помага да привърже пакета към крачето на улулицата… ала точно когато му хрумна тази вълнуваща мисъл, вратата на соварника се отвори отново.

В помещението влетя пазачът Филч. По жилестите му хлътнали страни се моравееха петна, брадичката му се тресеше, оредялата му бяла коса беше разрошена — той очевидно бе дошъл тичешком. Подир него вътре се пъхна Госпожа Норис, която зяпна совите и измяука лакомо. Отгоре се чу неспокойно шумолене на криле, а един голям рибояден бухал тракна заплашително с клюн.

— Аха! — викна Филч и с тресящи се от гняв увиснали бузи пристъпи решително към Хари. — Предупредиха ме, че възнамеряваш да поръчаш големи количества торови бомбички.

Хари скръсти ръце и се взря в пазача.

— Кой ви е казал, че ще поръчвам торови бомбички?

Свъсена, Чо премести поглед от Хари към Филч, а улулицата върху ръката й, която се бе уморила да стои на едно краче, изписка укорно, момичето обаче не й обърна внимание.

— Имам си източници — изсъска злорадо Филч. — А сега ми предай каквото смяташе да пращаш.

Хари изпита огромно облекчение, че е побързал да пусне писмото, и рече:

— Не мога да ви го предам, вече замина.

— Замина ли? — ахна Филч с лице, обезобразено от ярост.

— Да, замина — повтори спокойно Хари.

Вбесен, пазачът понечи да каже нещо, но постоя минута-две със зейнали уста, а сетне огледа мантията на Хари.

— Откъде да съм сигурен, че не си го пъхнал в джоба?

— Можете да бъдете сигурен, защото…

— Аз видях как го праща — ядоса се Чо.

Филч се извърна рязко към нея.

— Видяла си го…

— Точно така, видях го — потвърди тя разярено.

Настъпи кратко мълчание — Филч изгледа злобно Чо, тя му отвърна със същото, после пазачът се врътна и затътрузи нозе към вратата. Спря с ръка на бравата, обърна се и пак погледна Хари.

— Само да съм надушил и най-лекия мирис на торова бомбичка…

Заслиза с тежка крачка по стълбите. На раздяла Госпожа Норис хвърли на совите изпълнен с копнеж поглед и го последва.

Хари и Чо се спогледаха.

— Благодаря — рече той.

— Няма за какво — отвърна поруменяло момичето, което най-сетне прикрепи пакета към крачето на улулицата. — Не си поръчвал торови бомбички, нали?

— Не — увери я Хари.

— Защо ли Филч е решил, че поръчваш? — учуди се Чо и отнесе улулицата при прозореца.

Хари сви рамене. Бе озадачен не по-малко от нея, въпреки че, колкото и да е странно, точно това сега не го вълнуваше особено.

Тръгнаха си заедно от соварника. В началото на коридора за западното крило на замъка Чо рече:

— Аз съм насам. Е… до скоро, Хари.

— Да… до скоро.

Тя му се усмихна и си замина. Хари продължи нататък, обзет от тих възторг. Бе успял да проведе цял разговор с нея, при това без да се смути нито веднъж… «Наистина си проявил храброст да й го заявиш право в очите…» Чо го смяташе за храбър… не го мразеше, задето не е загинал.

Е, Хари знаеше, че Чо е предпочела Седрик… макар че, ако го беше изпреварил с поканата си за бала, всичко може би щеше да бъде различно… Когато Хари я попита, Чо като че ли искрено съжали, задето трябва да му откаже…

— Добро утро — поздрави той весело Рон и Хърмаяни, когато седна при тях на масата на «Грифиндор» в Голямата зала.

— Защо си толкова радостен? — изненада се Рон и го огледа от глава до пети.

— Ами… по-късно ще играем куидич — отвърна щастлив Хари и придърпа към себе си голямата чиния с бекон и яйца.

— А… да… — проточи другото момче. Остави препечената филийка, която ядеше, и отпи грамадна глътка тиквен сок. После рече: — Слушай… нали нямаш нищо против да дойдеш с мен малко по-рано? Да се поупражнявам преди тренировката. Както се казва, да навляза.

— Разбира се — каза Хари.

— По-добре оставете това — намеси се съвсем сериозно Хърмаяни. — И двамата сте изостанали ужасно много с домашните…

Но тя не се доизказа: беше пристигнала сутрешната поща и както обикновено, «Пророчески вести» се рееха към нея в човката на чухалче, което се приземи твърде близо до захарницата и протегна краче. Хърмаяни пъхна в кожената кесийка един кнут, взе вестника и огледа свъсена първата страница, а птицата отново се извиси във въздуха.

— Нещо интересно? — попита Рон.

Хари се ухили — знаеше, че приятелят му само се чуди как да отклони Хърмаяни от темата за домашните.

— Не — въздъхна тя, — само глупави клюки за баскитаристката на «Орисниците», щяла да се омъжва.

Хърмаяни разгъна вестника и изчезна зад него. Хари се посвети на поредната порция яйца с бекон. Рон гледаше донейде угрижено към високите прозорци.

— Виж ти! — възкликна най-неочаквано Хърмаяни. — О, не… Сириус!

— Какво е станало? — попита Хари и дръпна вестника толкова силно, че той се скъса по средата: сега двамата с Хърмаяни държаха по една половина.

— «В Министерството на магията са получени сведения от сигурен източник, че в момента Сириус Блек, жесток масов убиец… и така нататък… се укрива в Лондон!» — прочете с тревожен шепот Хърмаяни от своята половинка.

— Луциус Малфой! Залагам си главата, че е той — заяви ядно Хари също шепнешком. — Все пак е познал на перона Сириус…

— Моля? — разтревожи се и Рон. — Не си споменавал, че…

— Шшшт! — спряха го приятелите му.

— … «Министерството предупреждава всички магьосници, че Блек е изключително опасен… избил е тринайсет души… избягал е от Азкабан…» и така нататък, обичайните дрънканици — отбеляза в заключение Хърмаяни, след което остави своята половинка от вестника и погледна уплашена Хари и Рон. — Е, просто вече няма да може да излиза от къщата — пошушна тя. — Дъмбълдор го предупреди.

Хари погледна свъсен парчето, което бе откъснал от «Пророчески вести». Почти цялата страница беше заета от реклама на «Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи» очевидно имаше разпродажба.

— Ей! — възкликна той и приглади вестника, та да виждат и Хърмаяни, и Рон. — Я погледнете!

— Не ми трябват мантии, имам си — отсече Рон.

— Не — каза Хари. — Вижте… ето тази кратка дописка тук…

Рон и Хърмаяни се надвесиха още повече, за да погледнат — материалът бе дълъг не повече от два сантиметра и беше сбутан в долния край на колоната. Той гласеше:

— Стърджис Подмор ли? — изрече замислено Рон. — Това не е ли онзи, дето вместо коса има нещо като купа слама на главата си? И дето членува в Орде…

— Шшшт, Рон — прекъсна го Хърмаяни и ужасена, започна да се озърта.

— Половин година в Азкабан! — прошепна стъписан Хари. — Само защото се е опитал да мине през някаква врата!

— Я не ставай смешен, не са го осъдили само защото се е опитвал да мине през врата. Какво изобщо е търсел в един след полунощ в Министерството на магията? — попита Хърмаяни.

— Да не смяташ, че Орденът го е пратил с някаква задача? — подхвърли Рон.

— Един момент… — рече бавно Хари. — Стърджис трябваше да ни изпрати до гарата, помните ли?

Другите двама го погледнаха.

— Точно така, трябваше да ни охранява, докато отиваме на Кингс Крос, не помните ли? И Муди се ядоса много, понеже той не се яви, значи не е бил пратен от тях.

— Е, може би не са очаквали да го заловят — изтъкна Хърмаяни.

— Ами ако са му устроили клопка? — възкликна развълнуван Рон. — Точно така… слушайте сега! — продължи той и сниши рязко глас, стреснат от заплашителния поглед на Хърмаяни. — От министерството са заподозрели, че Подмор е от хората на Дъмбълдор, затова… и аз не знам… затова са го подмамили да отиде в министерството и той всъщност не се е опитвал да мине през никаква врата! Може би са му заложили капан, за да го пипнат!

Настъпи мълчание — Хари и Хърмаяни обмисляха догадките на своя приятел. Хари отсъди, че звучат неправдоподобно, Хърмаяни обаче бе направо възхитена.

— Знаете ли, изобщо няма да се изненадам, ако е станало точно това.

Тя сгъна замислено своята половинка от вестника. Когато Хари остави ножа и вилицата, Хърмаяни като че излезе от унеса.

— И така, според мен първо трябва да отхвърлим съчинението за самонаторяващите се храсти, което ни даде Спраут, пак ще извадим късмет, ако до обяд успеем да започнем и заклинанието Инаниматус Конжурус на Макгонъгол…

Сетил се за камарата домашни, които го чакаха горе, Хари изпита леки угризения на съвестта, но небето беше ясно и възхитително синьо и той цяла седмица не бе летял със «Светкавицата»…

— Е, можем да ги напишем и довечера — подхвърли Рон, докато двамата с Хари вървяха по полегатите морави към игрището за куидич, понесли метлите на рамо, а в ушите им още кънтяха зловещите предупреждения на Хърмаяни, че щели да ги скъсат на всички изпити за СОВА.

— Пък и утре е ден. Хърмаяни доста се престарава с това учене, там й е проблемът… — той замълча и после добави боязливо: — Как мислиш, сериозно ли говореше, когато се закани, че нямало да ни даде записките си?

— Според мен, да — отвърна Хари. — Но и това е важно, трябва да тренираме, ако искаме да останем в отбора по куидич…

— Ами да — поободри се Рон. — Имаме толкова много време за всичко…

Когато наближиха куидичното игрище, Хари хвърли един поглед вдясно, към мрачно полюшващите се дървета в Забранената гора. От тях не излетя нищо, небето беше пусто, ако не се смятат няколкото сови, които пърхаха край кулата на соварника в далечината. Хари си имаше достатъчно неприятности, а хвърковатият кон не му правеше нищо, така че нямаше причина да мисли за него.

Взеха от шкафа в съблекалнята топки и започнаха да се упражняват. Рон пазеше трите високи голови стълба, а Хари играеше като гончия и се опитваше да вкара куофъла. Реши, че Рон се представя сносно: спаси три четвърти от ударите, които му отправи Хари, и с всяка минута играеше все по-добре. След около два часа се прибраха в замъка за обяда, по време на който Хърмаяни даде да се разбере пределно ясно, че ги смята за безотговорни, а после се върнаха на игрището за истинската тренировка. Когато влязоха в съблекалнята, там бяха всичките им съотборници без Анджелина.

— Как си, Рон? — попита Джордж и му намигна.

— Добре — отвърна брат му, който с всяка крачка към игрището се бе умълчавал все повече и повече.

— Е, префекте, дали на мама Роненцето е готово да ни смае? — попита Фред и изсули рошавата си глава изпод мантията, а върху лицето му трептеше дяволита усмивка.

— Млъквай — отвърна с каменно лице Рон и за пръв път облече мантия за куидич.

Беше му почти по мярка — преди беше принадлежала на Оливър Ууд, който бе по-широкоплещест.

— Здравейте! — обърна се към всички Анджелина, която излезе преоблечена от стаичката на капитана. — Хайде да започваме, Алиша и Фред, донесете, ако обичате, кутията с топките. А, да, навън има няколко зяпачи, но вие не обръщайте внимание, чухте ли?

От уж нехайния й тон Хари се досети кои са неканените зрители и се оказа прав: когато излязоха на озареното от яркото слънце игрище, отборът по куидич на «Слидерин» и неколцина от неговите постоянни привърженици ги посрещнаха с освиркване и започнаха да подмятат обиди. Бяха се скупчили в средата на една от празните трибуни и крясъците им огласяха целия стадион.

— Я, какво е яхнал Уизли? — провикна се през кикот Малфой. — Кой ли си е губил времето да прави магия за летене на тоя прогнил стар пън?

Краб, Гойл и Панси Паркинсън избухнаха в кикот и писъци. Рон се качи на метлата и се оттласна от земята, а Хари последва приятеля си, загледан в ушите му, които почервеняха.

— Не им обръщай внимание — посъветва го той и забърза, за да го настигне, — ще видим кой ще се смее най-добре, след като ги бием…

— Точно така ви искам — одобри Анджелина, която, стиснала под мишница куофъла, се извиси, а после намали скоростта и се задържа във въздуха пред хвърковатия си отбор. — Хайде, всички, започваме с пасове… за загрявка на целия отбор, ако обичате…

— Ей, Джонсън, каква е тая прическа? — провикна се от долу Панси Паркинсън. — Направо не разбирам защо някой ще иска да се разхожда с изпълзели червеи на главата си.

Анджелина махна от лицето си дългата, сплетена на плитчици коса и продължи най-спокойно:

— Разпръснете се и да видим какво ще направим…

Хари се обърна с гръб към останалите и отиде в другия край на игрището. Рон пък се насочи към противоположните голови стълбове. Анджелина вдигна с една ръка куофъла и го запрати с все сила към Фред, който подаде на Джордж, той пък подаде на Хари, който подаде на Рон, който изпусна куофъла.

Предвождани от Малфой, слидеринци ревнаха, запищяха и се запревиваха от смях. Рон се спусна към земята, за да хване куофъла още преди той да е тупнал долу, след това се люшна, хлъзна се на една страна от метлата и целият почервенял, се върна на височината, на която играеха. Хари видя как Фред и Джордж се споглеждат и им беше признателен, че за разлика от друг път не започнаха да се заяждат.

— Рон, подай го — провикна се Анджелина, сякаш не се е случило нищо.

Рон метна куофъла на Алиша, тя пък подаде на Хари, а той — на Джордж…

— Ей, Потър, как ти е белегът? — изкрещя Малфой. — Сигурен ли си, че не искаш да си полегнеш? Колко… вече цяла седмица не си стъпвал в болничното крило, това си е истински рекорд за теб, а?

Джордж подаде на Анджелина, тя върна на Хари, който не го очакваше, но успя да улови с връхчетата на пръстите куофъла и побърза да го хвърли на Рон — той се спусна да го удържи, ала го изтърва на косъм.

— Рон, хайде сега! — разсърди му се Анджелина, когато той повторно се сниши към земята с надеждата да хване куофъла. — Внимавай повече!

Щом Рон се изкачи отново на височината, където играеха, бе трудно да се каже кое се червенее повече — лицето му или куофълът. Малфой и останалите от отбора на слидеринци се късаха от смях.

При третия опит Рон все пак улови куофъла и вероятно от облекчение го метна толкова настървено, че той профуча право през протегнатите ръце на Кейти и я фрасна с все сила по лицето.

— Извинявай! — простена Рон и се стрелна към нея да види дали не я е наранил.

— Връщай се на мястото си, на Кейти й няма нищо — ревна Анджелина. — Когато подаваш на съотборник, се опитвай да не го събаряш от метлата, чу ли? За това си има блъджъри.

От носа на Кейти бе рукнала кръв. Долу слидеринци тропаха с крака и подмятаха ехидни забележки. Фред и Джордж се спуснаха към пострадалата.

— Ето, вземи — рече Фред и й подаде нещо малко и мораво, което извади от джоба си, — ще ти мине за нула време.

— Добре тогава — извика Анджелина, — Фред, Джордж, идете да донесете бухалките и един блъджър. Ти, Рон, върви при головите стълбове. Ти, Хари, пусни снича, щом ти кажа. Ще се опитваме да вкараме гол на Рон, естествено.

Хари се понесе след близнаците, за да донесе снича.

— Рон ще оплеска всичко! — промърмори Джордж, когато тримата се приземиха при кутията с топките и я отвориха, за да извадят един от блъджърите и снича.

— Просто се притеснява — отбеляза Хари. — Сутринта, докато тренирахме двамата, се справяше добре.

— Е, дано вече не е сдал багажа — подметна мрачно Фред.

Върнаха се горе във въздуха. Щом Анджелина наду свирката, Хари пусна снича, а Фред и Джордж оставиха блъджъра да полети. От този миг нататък Хари почти не забелязваше какво правят останалите. Имаше за задача да улови мъничката, стрелкаща се насам-натам крилата златна топка — това носеше на отбора на търсача сто и петдесет точки, ала изискваше страхотна бързина и умения. Той увеличи скоростта и взе да кръжи и да лъкатуши около гончиите… усещаше как топлият есенен въздух свисти покрай лицето му, а крясъците на слидеринци в далечината се превърнаха в глух безсмислен тътен… Не след дълго обаче свирката го закова отново.

— Спрете… спрете… СПРЕТЕ! — крещеше Анджелина. — Рон… не покриваш средния стълб!

Хари се извърна и видя, че Рон виси пред левия обръч и е оставил другите два съвсем незащитени.

— Ох… съжалявам…

— Докато следиш гончиите, се движи напред-назад! — заобяснява Анджелина. — Или стой в средата, докато не ти се наложи да се преместиш, за да пазиш някой от обръчите, или кръжи около тях, само не се мотай в единия край, точно заради това допусна да ти вкарат последните три гола!

— Съжалявам… — повтори Рон с червено лице, блеснало като фар на фона на ясното синьо небе.

— А ти, Кейти, толкова ли не можеш да я спреш тая кръв от носа си?

— Тече все по-силно — проплака другото момиче и се опита да си запуши носа с ръкав.

Хари се извърна към Фред, който изглеждаше доста разтревожен и си бъркаше по джобовете. Извади нещо мораво на цвят, погледа го и вцепенен от ужас, стрелна с очи Кейти.

— Хайде да опитаме още веднъж! — подкани Анджелина.

Не обръщаше никакво внимание на слидеринци, които крещяха:

— «Грифиндор» — леваци! «Грифиндор» — леваци!

Стойката й обаче бе някак скована.

Не бяха летели и няколко минути, когато свирката на капитана екна отново. Хари, който тъкмо беше видял как сничът кръжи при отсрещния голов стълб, спря с нескрито разочарование.

— Сега пък какво? — попита той нетърпеливо Алиша, която бе най-близо.

— Кейти — отговори тя кратко.

Хари се извърна и видя, че и Анджелина, и Фред, и Джордж се носят с все сила към Кейти. Двамата с Алиша също се устремиха натам. Беше ясно, че Анджелина е прекъснала тренировката тъкмо навреме: Кейти бе пребледняла като тебешир и беше плувнала в кръв.

— Трябва да отиде в болничното крило — отсече Анджелина.

— Ще я заведем — обеща Фред. — Тя такова… май е глътнала по грешка бонбон «Пускокръв»…

— Няма смисъл да продължаваме без биячи и гончийка — оповести мрачно Анджелина, след като Фред и Джордж отпрашиха към замъка, хванали от двете страни Кейти. — Хайде, елате да се преоблечем.

Докато се връщаха умърлушени към съблекалните, ги следваха крясъците на слидеринците.

— Как мина тренировката? — попита доста хладно Хърмаяни, когато половин час по-късно Хари и Рон минаха през дупката зад портрета и влязоха в общата стая на «Грифиндор».

— Ами… — подхвана Хари.

— Пълна скръб — отвърна глухо Рон и се отпусна на стола до Хърмаяни.

Тя го погледна и поомекна.

— Е, за пръв път ти е — взе да го утешава, — иска се време, докато…

— Защо реши, че точно аз съм виновен? — тросна й се Рон.

— Не съм решавала нищо — постъписа се тя, — просто си помислих, че…

— Помислила си, че не ставам за нищо, нали?

— Разбира се, че не. Виж какво, сам каза, че е било пълна скръб…

— Отивам да си пиша домашните — подвикна ядосан Рон, после закрачи тежко към стълбището за спалните помещения на момчетата и изчезна от поглед.

Хърмаяни се обърна към Хари.

— Той пълна скръб ли е?

— Не — отвърна Хари като верен приятел.

Хърмаяни вдигна въпросително вежди.

— Е, можеше да играе и по-добре — измърмори момчето, — но както и ти каза, това му е първата тренировка…

Вечерта и Хари, и Рон не отбелязаха особен напредък с домашните. Хари знаеше, че на Рон му е криво, задето се е представил толкова зле на тренировката по куидич, пък и самият той не можеше да си избие от главата виковете «„Грифиндор“ — леваци!».

Цялата неделя прекараха в общата стая, заровени сред учебниците, а помещението около тях ту се пълнеше, ту пак опустяваше. И този ден се случи ясен и хубав и съучениците им от «Грифиндор» бяха наизлезли в парка, за да се порадват на може би последните топли слънчеви лъчи за годината. Вечерта Хари имаше чувството, че някой блъска мозъка му о черепа.

— Виж какво, май ще се наложи да си пишем повечето домашни през седмицата — изсумтя Хари, когато двамата с Рон най-сетне приключиха с километричното съчинение за заклинанието Инаниматус Конжурус, зададено им от професор Макгонъгол, и унило се заеха с не по-малко километричното и трудно съчинение за многото луни на Юпитер, заръчано им от професор Синистра.

— Да — съгласи се Рон, като си търкаше позачервените очи, и метна петия поред съсипан пергамент в огъня до тях. — Слушай… дали да не помолим Хърмаяни само да погледнем какво е написала?

Хари погледна към нея — седеше с Крукшанкс върху скута и си бъбреше весело с Джини, а пред нея проблясваха две куки, които плетяха чифт безформени чорапки за домашни духчета.

— Недей — отсече той, — сам знаеш, че няма да ни даде.

Продължиха да пишат, докато небето зад прозорците притъмня. Малко по малко навалицата в общата стая взе да оредява. В единайсет и половина Хърмаяни се приближи бавно с прозявка към тях.

— Свършвате ли вече?

— Не — отсече Рон.

— Най-голямата луна на Юпитер е Ганимед, а не Калисто — поправи го тя и посочи през рамото му един от редовете в съчинението по астрономия, — и вулканите се намират на Йо.

— Благодаря — изръмжа Рон и зачеркна изреченията, предизвикали възмущението й.

— Извинявай, аз само…

— Ако си дошла да се заяждаш…

— Рон…

— Нямам време, Хърмаяни, за проповедите ти, затънал съм до гуша в това…

— Не… виж!

Тя сочеше най-близкия прозорец. Хари и Рон се извърнаха натам. На перваза бе кацнал красив чухал, който гледаше през стаята към Рон.

— Това не е ли Хермес? — изуми се Хърмаяни.

— Майчице, той е! — прошепна Рон, след което хвърли перото и се изправи. — За какво ли му е притрябвало на Пърси да ми пише?

Отиде през помещението при прозореца и го отвори — Хермес влетя вътре, приземи се върху съчинението на Рон и протегна краче, към което бе прикрепено писмо. Рон го взе, а чухалът тутакси си замина, оставяйки мастилени стъпчици върху рисунката му на спътника Йо.

— Със сигурност е почеркът на Пърси — оповести Рон, после се отпусна отново на стола и се втренчи в думите от външната страна на свитъка: «За Роналд Уизли, „Хогуортс“, дом „Грифиндор“». Вдигна очи към двамата си приятели.

— Какво ще кажете?

— Хайде, отвори го! — подкани нетърпеливо Хърмаяни, а Хари кимна.

Рон разгъна свитъка и зачете. Колкото по-надолу по пергамента се плъзгаха очите му, толкова повече той се свъсваше. Накрая, след като го прочете, изглеждаше отвратен. Подаде писмото на Хари и Хърмаяни, които доближиха глави, за да го прочетат заедно:

Хари вдигна очи към Рон.

— Е — подхвана той така, сякаш приема всичко на шега, — ако искаш да… как беше… — Хари провери в писмото на Пърси. — А, «да прекъснеш отношенията си» с мен, ти давам честната си дума, че няма да прибягвам до насилие.

— Върни ми го — протегна ръка Рон. — Пърси е… — поде с разтреперан глас той и разкъса писмото на две — … най-големият… — Скъса писмото на четири. — … негодник на света. — Парченцата станаха осем и Рон ги запрати в огъня.

— Хайде, трябва да приключим, преди да се съмне — подкани го Рон припряно и се върна към съчинението за професор Синистра.

Хърмаяни го гледаше със странно изражение.

— Добре, от мен да мине, дайте ги насам — предложи най-неочаквано тя.

— Какво? — учуди се Рон.

— Дайте ми ги. Ще ги прегледам и ще ги поправя — обеща тя.

— Сериозно ли говориш? О, Хърмаяни, спаси ни живота — възкликна Рон, — как да…

— Като кажеш: «Заклеваме се никога повече да не оставяме домашните за последния момент» — довърши Хърмаяни вместо него и леко развеселена, протегна и двете си ръце да вземе съчиненията.

— Хиляди благодарности, Хърмаяни — рече отмалял Хари и й подаде творението си, след което се свлече на креслото и разтърка очи.

Вече минаваше полунощ и в общата стая нямаше никого освен тях тримата и Крукшанкс. Чуваха се само дращенето на перото, с което Хърмаяни зачеркваше по някое и друго изречение в съчиненията им, и разгръщането на разпилените по масата справочници, които тя от време на време разлистваше за справка. Хари беше останал без капчица сили. Освен това усещаше в стомаха си някаква странна злотворна празнота, свързана обаче не с умората, а с писмото, накъсано на парченца, които се гърчеха почернели в огъня.

Знаеше, че половината хора в «Хогуортс» го мислят за особняк, дори за луд, знаеше, че вече месеци наред в «Пророчески вести» подмятат какви ли не лъжи за него, но положението му се стори съвсем различно сега, след като видя тия злостни клевети, написани черно на бяло с почерка на Пърси, който съветваше Рон да се откаже от него и дори да ходи да донася на Ъмбридж. Хари познаваше Пърси от цели четири години, беше гостувал в дома му през ваканциите, бе живял с него в една палатка по време на Световното първенство по куидич, миналата година на второто изпитание в Тримагическия турнир Пърси дори му беше дал най-високата оценка, въпреки това сега го смяташе за неуравновесен и склонен към насилие.

Обзет от прилив на обич към кръстника си Сириус, Хари си помисли, че той вероятно е единственият човек, който разбира какво му е, защото е в същото положение. Почти всички в света на магьосниците смятаха Сириус за жесток убиец и заклет поддръжник на Волдемор и той беше принуден да живее с това отношение цели четиринайсет години…

Хари примига. Току-що бе зърнал в огъня нещо, което нямаше как да е там. Беше се появило и в миг отново бе изчезнало… Хари отсъди, че е невъзможно и само му се е сторило, понеже си е мислел за Сириус…

— Хайде, препиши това тук — подкани Хърмаяни Рон и побутна към него съчинението и лист, изписан с нейния почерк, — после ще добавиш заключението, което ти измислих.

— Честно ти казвам, Хърмаяни, ти си най-прекрасният човек, когото съм срещал — пророни Рон, — и ако понякога отново съм груб…

— Ще знам, че пак си започнал да се държиш както обикновено — довърши вместо него Хърмаяни. — Твоето, Хари, е хубаво, само дето тук в края явно не си разбрал професор Синистра, Европа [16] е покрита с лед, не с мед… Хари!

Той се бе свлякъл от креслото и приклекнал на прогореното, протрито килимче пред камината, се беше загледал в пламъците.

— Ей… Хари! — обади се плахо и Рон. — Защо си седнал там долу?

— Защото току-що видях в огъня главата на Сириус — отвърна той.

Говореше съвсем спокойно — нали и миналата година беше видял главата на кръстника си в същия този огън и бе разговарял с нея, въпреки това обаче не беше съвсем сигурен, че я е зърнал… беше изчезнала в миг…

— Главата на Сириус ли? — повтори Хърмаяни. — Както онзи път по време на Тримагическия турнир, когато искаше да поговори с теб ли? Но сега не би го направил, би било прекалено… Сириус!

Хърмаяни ахна и се втренчи в огъня, Рон пък изтърва перото си. Насред танцуващите пламъци беше изникнала главата на Сириус с дълга черна коса, спускаща се покрай грейналото му в усмивка лице.

— Вече се притеснявах да не би да си легнете, докато всички излязат от помещението — обясни той. — Проверявах час по час.

— Появявал си се час по час в огъня! — възкликна Хари и почти се разсмя.

— Само за миг-два… колкото да установя дали хоризонтът е чист.

— Ами ако те бяха видели? — притесни се Хърмаяни.

— Стори ми се, че преди малко едно момиченце… ако се съди по вида му, май беше първокурсничка… ме зърна, но вие не се безпокойте — отвърна припряно Сириус, а Хърмаяни сложи ръка на устата си. — Скрих се още щом ме видя, та сигурно си е помислила, че съм някаква цепеница със странна форма.

— Но, Сириус, поемаш страхотен риск… — подхвана Хърмаяни.

— Говориш като Моли! — прекъсна я той. — Това бе единственият начин да отговоря на писмото на Хари, без да прибягвам до шифър… всички шифри могат да бъдат разчетени.

Веднага щом Сириус спомена писмото на Хари, двамата му приятели се извърнаха и го зяпнаха.

— Не си ни казвал, че си писал на Сириус! — укори го Хърмаяни.

— Изхвърча ми от главата — заоправдава се той и това беше самата истина, понеже покрай срещата с Чо в соварника бе забравил за всичко, случило се преди това. — Не ме гледай така, Хърмаяни, никой не може да научи нищо от писмото, нали, Сириус?

— Не, беше го написал много добре — усмихна се Сириус. — Но както и да е, дайте да побързаме, докато не са ни прекъснали… за белега ти.

— Какво за… — обади се Рон, ала Хърмаяни го спря:

— После ще ти кажем. Продължавай, Сириус.

— Знам, не е приятно да те боли, но според нас няма място за тревога. Болеше те и миналата година, нали?

— Да, и Дъмбълдор обясни, че болката се появявала, когато Волдемор изпитвал особено силни чувства — отвърна Хари, както обикновено без да обръща внимание на свъсените физиономии на Рон и Хърмаяни. — Значи вечерта, когато бях наказан, Волдемор сигурно се е ядосал, нещо от тоя род.

— Сега, когато той се завърна, определено ще те боли по-често — вметна Сириус.

— И според теб болката няма нищо общо с Ъмбридж, която ме докосна, докато бях наказан с извънкласна работа в кабинета й? — попита Хари.

— Съмнявам се да има нещо общо — потвърди кръстникът му. — Чувал съм за нея и съм сигурен, че не е смъртожадна…

— Много е зла, преспокойно би могла да бъде и смъртожадна — възрази свъсен Хари, а Рон и Хърмаяни закимаха енергично в знак на съгласие.

— Да, светът обаче не се дели само на добри хора и на смъртожадни — подсмихна се криво Сириус. — Но и аз знам, че е голяма злобарка… само да чуете как Ремус говори за нея!

— А Лупин познава ли я? — побърза да попита Хари, спомнил си подмятанията за мелезите в първия час на Ъмбридж.

— Не — отвърна Сириус, — но преди две години тя предложи законопроект за върколаците и сега на Лупин му е почти невъзможно да си намери работа.

Хари се сети, че напоследък Лупин изглежда много по-опърпан и намрази още повече Ъмбридж.

— Защо е срещу върколаците? — ядоса се Хърмаяни.

— Вероятно я е страх от тях — подсмихна се Сириус, развеселен от възмущението й. — Явно мрази всички получовеци: миналата година поде кампания и срещу езеряните, искаше да бъдат изолирани и белязани. Представяш ли си, да се губят толкова време и сили за преследване на езеряните, а в същото време отрепки като Крийчър се разхождат на свобода.

Рон прихна, но Хърмаяни беше още по-покрусена.

— Сириус! — подвикна с укор тя. — Ако положиш малко усилия спрямо Крийчър, сигурна съм, че и той ще откликне със същото. Така де, има си само теб, а и професор Дъмбълдор разправя…

— Та как вървят часовете при Ъмбридж? — прекъсна я той. — Учи ли ви как да изтребвате до крак мелезите?

— Не — отговори Хари, без да обръща внимание на Хърмаяни, нацупена, задето са я прекъснали насред защитата на Крийчър. — Изобщо не ни позволява да правим магии!

— Единственото, с което се занимаваме, е да четем тъпия учебник — намеси се и Рон.

— Значи е вярно — отбеляза Сириус. — Хора от министерството ни съобщиха, че Фъдж не искал да бъдете обучавани за бой.

— Да бъдем обучавани за бой ли? — изуми се Хари. — Той да не мисли, че тук събираме нещо като магьосническо войнство?

— Точно това си мисли — потвърди Сириус, — по-скоро, страхува се да не би Дъмбълдор наистина да свиква свое войнство, с което да превземе Министерството на магията.

След кратко мълчание Рон каза:

— Дори и от устата на Луна Лъвгуд не съм чувал по-голяма глупост.

— Значи не ни дават да усвояваме защита срещу Черните изкуства, понеже Фъдж го е страх, че ще вземем да правим магии срещу министерството? — вбеси се Хърмаяни.

— Точно така — потвърди Сириус. — Фъдж си е втълпил, че Дъмбълдор няма да се спре пред нищо, за да превземе властта. От ден на ден манията му за преследване се усилва. Въпрос само на време е да скалъпи обвинение и да задържи Дъмбълдор.

Покрай това Хари се сети за писмото на Пърси.

— Знаеш ли дали утре в «Пророчески вести» ще пише нещо за Дъмбълдор? Братът на Рон твърди, че…

— Не знам — прекъсна го Сириус, — от петък не съм виждал никого от Ордена, всички са се пръснали по задачи. Тук сме само двамата с Крийчър…

В гласа му прозвуча горчива нотка.

— Значи нямаш вести и от Хагрид?

— А, Хагрид ли… — проточи Сириус. — Трябваше да се е върнал вече, никой не знае със сигурност какво му се е случило. — Сетне видя стъписването върху лицата им и побърза да добави: — Но Дъмбълдор не е обезпокоен, не се тревожете и вие, сигурен съм, че Хагрид е добре.

— Но щом вече е трябвало да се е прибрал… — пророни уплашена Хърмаяни.

— С него беше и Мадам Максим, поддържаме връзка с нея и тя съобщи, че на връщане са се разделили, но няма признаци той да е пострадал… или че нещо не е наред.

Ала Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха притеснено — не бяха особено убедени.

— Вижте какво, недейте да задавате прекалено много въпроси за Хагрид — рече нетърпеливо Сириус, — така само ще привлечете вниманието към отсъствието му, знам, Дъмбълдор не иска да се шуми. Хагрид не е вчерашен, ще се оправи. — Тримата обаче изобщо не се ободриха от думите му, затова той допълни: — Кога ще ходите следващия път в Хогсмийд? На гарата, когато се бях направил на куче, се справихме добре, нали? Дали да не…

— НЕ! — викнаха в един глас Хари и Хърмаяни. — Не четеш ли «Пророчески вести», Сириус? — възкликна Хърмаяни.

— А, това ли? — ухили се той. — Само налучкват къде бих могъл да се крия, нямат си и понятие…

— Да, но този път смятаме, че са разбрали — възрази Хари. — Във влака Малфой подхвърли нещо и покрай това заключихме, че вероятно знае за теб и кучето, още повече, че баща му беше на перона… нали се сещаш, Луциус Малфой… затова каквото и да правиш, Сириус, не идвай тук. Ако Малфой те познае отново…

— Добре, добре, така да бъде — склони кръстникът му. Изглеждаше страшно разочарован. — Просто ми хрумна, че сигурно ще ти е приятно да бъдем заедно.

— Ще ми е приятно, но не искам да те хвърлят отново в Азкабан! — отсече Хари.

Настана мълчание, Сириус погледна от огъня към Хари, между хлътналите му очи се бе врязала дълбока бръчка.

— Не приличаш чак толкова на баща си, колкото си мислех — рече накрая с хлад в гласа. — Джеймс се забавляваше, ако му се налагаше да рискува.

— Виж какво…

— Е, да вървя. Чувам, че Крийчър слиза по стълбището — каза Сириус, обаче Хари бе сигурен, че го лъже. — В такъв случай ще ти пиша кога пак мога да се появя в огъня. Ако си готов да поемеш такъв риск, разбира се.

Чу се тихичко пук и на мястото, където доскоро бе стояла главата на Сириус, отново заиграха пламъци.