Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и осма Най-страшният спомен на Снейп

До сутринта съобщението се появи из цялото училище, ала то не обясняваше как всички до последния човек в «Хогуортс» са научили, че Дъмбълдор е надделял над двама аврори, великата инквизиторка, министъра на магията и неговия младши сътрудник и е успял да се измъкне. Където и да отидеше Хари, всички в замъка говореха само за едно — за бягството на Дъмбълдор, и макар че докато се предаваха от уста на уста, някои от подробностите бяха преиначени (Хари чу една второкурсничка да уверява друга, че сега Фъдж лежал в «Свети Мънго» с тиква вместо глава), наистина беше изненадващо колко точно бе най-същественото от информацията. Всички например знаеха, че Хари и Мариета са единствените ученици, станали свидетели на сцената в кабинета на Дъмбълдор, и тъй като сега Мариета бе в болничното крило, Хари се оказа обсаден с молби да разправи всичко като очевидец.

— Много скоро Дъмбълдор ще дойде отново — заяви убедено Ърни Макмилан на връщане от часа по билкология, след като беше изслушал внимателно разказа на Хари. — Не успяха да го отстранят, когато бяхме във втори курс, и сега ще ударят на камък. Тлъстия монах ми каза… — той сниши съзаклятнически глас и се наложи Хари, Рон и Хърмаяни да се наведат по-близо до него, за да го чуват, — че… снощи, след като претърсили педя по педя замъка и парка, Ъмбридж се опитала да проникне отново в кабинета му. Но не могла да мине покрай грозилището. Директорският кабинет се бил самозапечатал и не я пускал. — Ърни се подсмихна. — Доколкото подразбрах, е изпаднала в умопомрачение от ярост.

— О, сигурно си е представяла как си седи горе в кабинета на директора — започна да злорадства Хърмаяни, докато се качваха по каменните стъпала към Входната зала. — Как се разпорежда с всички учители, тая тъпа, надута, властолюбива…

— Сигурна ли си, че искаш да довършиш изречението, Грейнджър?

Иззад вратата се бе промъкнал Драко Малфой, следван от Краб и Гойл. Бледото му лице с остри черти святкаше от злоба.

— Боя се, че се налага да лиша «Грифиндор» и «Хафълпаф» от по няколко точки — провлече той.

— Не можеш да наказваш други префекти с лишаване от точки — възрази начаса Ърни.

— Точно така, а ние сме префекти, забрави ли? — изръмжа Рон.

— Много добре зная, царю Уизли, че префектите нямат право да си отнемат точки един на друг — подметна язвително Малфой. Краб и Гойл се захилиха. — Но виж, членовете на Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка…

— Членовете на кое? — прекъсна го рязко Хърмаяни.

— На Отряда за бързо реагиране към великата инквизиторка, Грейнджър — обясни Малфой и посочи мъничкото сребърно «О», извезано върху мантията му, точно под значката на префект. — Група избрани ученици, подкрепящи Министерството на магията и посочени лично от професор Ъмбридж. Та членовете на Отряда за бързо реагиране вече имат право да лишават от точки… и така, Грейнджър, на теб ти отнемам пет за груби изказвания по адрес на новата ни директорка. На теб, Макмилан, пет точки, задето ми противоречиш. На теб, Потър, пет точки, защото не си ми симпатичен. Нещо си размъкнат, Уизли, налага се да ти отнема пет точки. А, щях да забравя, ти, Грейнджър, си мътнород, взимам ти още десет точки за това.

Рон издърпа магическата пръчка, но Хърмаяни отмести ръката му и прошепна:

— Недей!

— Разумно, Грейнджър — изсъска тихо Малфой. — Нова директорка, ново време… сега внимавайте в играта, Потър… цар Уизли…

Той се разсмя гръмогласно и продължи бавно нататък заедно с Краб и Гойл.

— Само ни хвърля прах в очите — възмути се Ърни. — Изключено е да са му разрешили да отнема точки… та това е нелепо… системата на префектите се обезсмисля напълно.

Но Хари, Рон и Хърмаяни се бяха обърнали инстинктивно към огромните пясъчни часовници в нишите отзад по стената, които отброяваха точките на домовете. Тази сутрин «Грифиндор» и «Рейвънклоу» водеха с равен брой точки. Още докато тримата гледаха, камъните се разлетяха нагоре и така количеството в долните чаши намаля. Забелязаха, че всъщност не се е променил само часовникът на «Слидерин», пълен с изумруди.

— Видяхте, нали? — чу се гласът на Фред.

Току-що слезли по мраморното стълбище, двамата с Джордж застанаха при Хари, Рон, Хърмаяни и Ърни пред пясъчните часовници.

— Преди малко Малфой ни отне общо петдесетина точки — съобщи вбесен Хари, докато гледаха как още няколко камъка в часовника на «Грифиндор» изхвърчат нагоре.

— Да, през междучасието и Монтагю се опита да ни приложи същия номер — рече Джордж.

— В какъв смисъл «се е опитал»? — рече бързо Рон.

— Не успя да се доизкаже — обясни Фред, — натикахме го с главата напред във вълшебния сандък на първия етаж.

Хърмаяни беше потресена.

— Ще си изпатите не на шега!

— Първо Монтагю трябва да се появи отново, а дотогава сигурно ще минат доста седмици, самият аз не знам къде го пратихме — отвърна невъзмутимо Фред. — Всъщност… решихме, че вече ни е все едно дали ще си изпатим.

— На вас винаги ви е било все едно — отбеляза Хърмаяни.

— Не е вярно — възрази Джордж. — Ето, не са ни изключвали.

— Винаги сме се старали да не прекрачваме границата — допълни другият близнак.

— Е, случвало се е и да я понастъпим малко — уточни брат му.

— Но винаги сме внимавали да не предизвикваме хаос — рече Фред.

— А сега? — попита плахо Рон.

— Е, сега… — заувърта Джордж.

— Дъмбълдор вече го няма… — добави Фред.

— И ние си казахме: защо да не настане малко хаос? — каза брат му.

— Милата ни нова директорка си го заслужава — заяви Фред.

— Недейте! — пошушна Хърмаяни. — Наистина! Тя само си търси повод да ви изключи.

— Нищо не разбираш, Хърмаяни — усмихна й се Фред. — Вече не ни се стои тук. Щяхме да си тръгнем още сега, ако не бяхме решени и ние първо да помогнем с нещо на Дъмбълдор. И така — той си погледна часовника — всеки момент ще започне първият етап. Бих ви посъветвал веднага да отидете на обяд в Голямата зала, така учителите ще се убедят, че нямате нищо общо.

— Нищо общо с какво? — притесни се Хърмаяни.

— Ще видиш — каза Джордж. — А сега бягайте.

Фред и Джордж се обърнаха и се скриха във все по-многолюдната тълпа, която слизаше за обяд по стълбите. Силно смутен, Ърни изпелтечи, че не си бил научил по трансфигурация, и побърза да си тръгне.

— Според мен не е зле да се махаме оттук — рече поуплашена Хърмаяни. — За всеки случай…

— Да, добре — съгласи се Рон и тримата се отправиха към вратата на Голямата зала, но Хари тъкмо бе зърнал тавана с носещи се по него бели облаци, когато някой го потупа по рамото.

Той се обърна и се озова почти лице в лице с пазача Филч. Отстъпи припряно няколко крачки назад — беше по-добре да гледаш Филч от разстояние.

— Вика те директорката, Потър — ухили се злобно той.

— Не съм го направил аз — изтърси глупаво Хари, сетил се за онова, което крояха Фред и Джордж, каквото и да беше то.

Челюстта на Филч се изкриви в беззвучен смях.

— Гузна съвест, а? — изхриптя той. — Тръгвай с мен.

Хари се извърна към Рон и Хърмаяни — и двамата се бяха притеснили. Сви рамене и последва Филч обратно във Входната зала, срещу прииждащия поток гладни ученици.

Филч явно бе в изключително добро настроение: докато се качваха по мраморното стълбище, си тананикаше тихо с хриптящ глас. Когато излязоха на първата площадка, заяви:

— Нещата тук се променят, Потър.

— Забелязах — отвърна студено Хари.

— Ами да… от колко години му разправям на Дъмбълдор, че е прекалено мекушав с вас — изкиска се злобно Филч. — Малки подли зверчета, никога нямаше да пускате вонливи сачми, ако знаехте, че имам право да ви побийвам с камшика. На никого нямаше и да му хрумне да мята из коридорите зъбати фризбита, ако можех да ви провесвам за глезените в кабинета си. Но когато, Потър, в сила влезе Образователен указ номер двайсет и девет, вече ще имам такова право… освен това Ъмбридж поиска от министъра да подпише заповед за изгонването на Пийвс… О, щом тя е взела нещата в свои ръце, всичко тук ще се промени…

Хари си помисли, че Ъмбридж очевидно се е постарала да спечели на своя страна Филч, и най-лошото бе, че той вероятно щеше да се окаже важно оръжие. Едва ли някой освен близнаците Уизли познаваше по-добре от него тайните проходи и скривалищата в училището.

— Пристигнахме — ухили се той злобно на Хари и почука тихо три пъти по вратата на професор Ъмбридж, после я отвори. — Тук е ученикът Потър, уважаема госпожо.

Кабинетът на Ъмбридж, който Хари познаваше толкова добре покрай многото наказания, си беше същият. Единственото ново нещо в него беше голямата дървена табела отпред на писалището, върху което със златни букви пишеше: «ДИРЕКТОР». Той видя със свито сърце и че неговата «Светкавица» и двете метли «Чистометка» на Фред и Джордж са прихванати с верига и катинар към дебела метална халка върху стената отзад.

Ъмбридж седеше зад писалището и дращеше делово върху розовия си пергамент, но щом Хари влезе, вдигна глава и се усмихна широко.

— Благодаря, Аргус — рече любезно.

— Винаги на вашите услуги, уважаема госпожо — отвърна Филч, след това се поклони ниско, доколкото го позволяваше ревматизмът му, и излезе заднишком.

— Сядайте — отсече Ъмбридж и посочи един стол.

Хари се подчини. Още известно време тя продължи да пише. Момчето загледа отвратителните котета, които подскачаха по чиниите над главата й, и с още по-голям ужас се запита какво ли му готви.

— И така — каза накрая Ъмбридж и остави перото. Приличаше на жаба, която се кани да погълне особено сочна муха. — Какво ще пиете?

— Моля? — рече Хари, съвсем сигурен, че не я е чул добре.

— Какво ще пиете, господин Потър? — повтори тя и се усмихна още по-широко. — Чай? Кафе? Тиквен сок?

Докато изричаше всяка дума, Ъмбридж замахваше с късата магическа пръчка и върху писалището й се появяваше чаша, пълна със споменатата напитка.

— Благодаря, нищо — отвърна момчето.

— Иска ми се да пийнете нещо с мен — заяви жената с глас, станал опасно мазен. — Изберете си.

— Добре… чай — вдигна рамене Хари.

Тя се изправи и с гръб към него се зае много театрално да капва по малко мляко. После с все същата злокобно мазна усмивка заобиколи бързо писалището с чая в ръка.

— Заповядайте — връчи му го. — Пийте го, докато не е изстинал. И така, господин Потър… Рекох си, че не е зле да си поговорим след потискащите събития от снощи.

Той не каза нищо. Ъмбридж пак се настани на стола и зачака. След няколко дълги мига в мълчание отбеляза закачливо:

— Ама вие не си пиете чая!

Хари вдигна чашата до устните си, после, точно толкова внезапно, я свали. Едно от ужасните котета зад Ъмбридж беше с големи кръгли сини очи като магическото око на Лудоокия Муди и Хари тъкмо се бе запитал какво ли ще каже Лудоокия, ако научи отнякъде, че той е пил нещо, предложено му от явен враг.

— Какво има? — попита Ъмбридж, която още го наблюдаваше. — Захар ли искате?

— Не — отвърна момчето.

Пак доближи чашата до лицето си, сякаш отпива, макар че стискаше устни. Усмивката на Ъмбридж стана по-широка.

— Добре — прошепна. — Много добре. И така… — Тя се понаведе напред. — Къде е Албус Дъмбълдор?

— Нямам представа — отвърна веднага Хари.

— Пийте, пийте — подкани Ъмбридж, все така усмихната. — Е, господин Потър, нека не се вдетиняваме. Знам, че знаете къде е отишъл Дъмбълдор. Вие с него сте заедно от самото начало. Помислете в какво положение сте, господин Потър…

— Не знам къде е.

Хари пак се престори, че отпива от чая.

— Добре тогава — заяви Ъмбридж, която изглеждаше недоволна. — В такъв случай бъдете така любезен да ми кажете къде е Сириус Блек.

Хари го присви под лъжичката, ръката, с която държеше чая, потрепери и чашата затрака по чинийката. Той наклони чая към стиснатите си устни и малко от топлата течност потече на тънка струя отпред по мантията му.

— Не знам — отговори той прекалено бързо.

— Господин Потър — каза Ъмбридж, — нека ви напомня, че през октомври именно аз за малко да заловя в камината на «Грифиндор» престъпника Блек. Знам прекрасно, че се е срещал именно с вас, и нека бъдем наясно, стига да разполагах с доказателства, никой от вас двамата нямаше сега да е на свобода. Повтарям, господин Потър… къде е Сириус Блек?

— Нямам представа — изрече на висок глас Хари. — Никаква.

Гледаха се толкова дълго, че Хари чак усети как очите му се насълзяват. После Ъмбридж се изправи.

— Добре тогава, Потър, този път ще ви повярвам, но ви предупреждавам: зад мен стои министерството с цялата си мощ. Под наблюдение са всички канали за връзка с училището и в двете посоки. Човек от служба «Пудролинии» следи огъня във всички камини в «Хогуортс»… освен в моята, разбира се. Отрядът за бързо реагиране към великата инквизиторка отваря и чете всички писма, които влизат и излизат с пощенските сови от замъка. А господин Филч държи под око всички тайни проходи, които водят към замъка и извън него. Намеря ли и най-дребната улика…

ТРЯС!

Дори подът в кабинета се разтресе. Ъмбридж се хлъзна на една страна и за да не падне, се вкопчи стъписана в писалището.

— Сега пък какво?…

Беше се облещила срещу вратата. Хари се възползва от възможността и изля почти пълната чаша чай в най-близката ваза със сухи цветя. Чуваше как няколко етажа по-долу хората тичат и пищят.

— Връщайте се на обяд, Потър! — кресна Ъмбридж, като вдигна магическата пръчка и изхвърча от кабинета.

Хари й даде няколко секунди преднина и забърза след нея да види какъв е източникът на цялата тази врява.

Не беше трудно да го открие. На долния етаж цареше страшна суматоха. Без да пести средствата, някой (а Хари твърде прозорливо се досещаше кой) бе устроил пищни омагьосани фойерверки.

Нагоре-надолу по коридорите се стрелкаха змейове от зелени и златни искри и пътем издаваха силни огнени гърмежи и трясъци, из въздуха със смъртоносен съсък се носеха крещящо розови огнени колела с диаметър от метър и половина и с вид на цял облак летящи чинии, от стените отскачаха ракети с дълги опашки от блестящи сребърни звезди, бенгалски огньове сами изписваха във въздуха ругатни… Накъдето и да се обърнеше Хари, пиратки избухваха като мини и вместо да изгарят, да угасват или да спрат със свистене, всички тези чудесии на пиротехниката сякаш набираха все по-голяма скорост и сила.

Вцепенени от ужас, Филч и Ъмбридж бяха застанали някъде по средата на стълбището. Хари видя как едно от по-големите огнени колела явно реши, че му трябва повече пространство за маневриране, и със зловещо бъъъъъъъъъз се търкулна към Ъмбридж и Филч. И двамата изпищяха от уплаха и се наведоха, а колелото излетя право през прозореца зад тях и се понесе над парка. В това време няколко от змейовете и голям морав прилеп, от който се виеше страховит пушек, се възползваха от отворената врата в дъното на коридора и избягаха на втория етаж.

— По-бързо, Филч, по-бързо! — изписка Ъмбридж. — Ако не предприемем нещо, ще плъзнат из цялото училище… Вцепени се!

Върхът на магическата й пръчка блъвна струя червена светлина, която уцели една от ракетите. Вместо да застине във въздуха, тя се пръсна с такава сила, че прогори дупка в картина с изобразена на нея размъкната вещица, която стоеше насред една ливада. Вещицата побягна точно навреме и след няколко мига се смести в съседната картина, където двама магьосници играеха карти, но побързаха да се изправят, за да й направят място.

— Не ги зашеметявай, Филч! — подвикна ядно Ъмбридж, сякаш не друг, а именно той е изрекъл заклинанието.

— Няма, няма, директорке! — изхриптя пазачът, който беше безмощен и можеше да зашемети фойерверките точно толкова, колкото и да ги глътне.

Завтече се към килера наблизо, извади метла и замахна с нея към фойерверките, ала само след няколко мига горният й край вече пламтеше.

Хари се беше нагледал достатъчно. Засмя се, сниши се, притича до една врата — знаеше, че тя е скрита зад гоблена малко по-надолу в коридора. Шмугна се през нея и намери Фред и Джордж, които се бяха скрили отзад, слушаха писъците и треперенето на Ъмбридж и Филч и едва се сдържаха да не прихнат.

— Възхитително — каза тихо Хари и се ухили. — Наистина възхитително… като нищо ще вземете хляба на доктор Филибъстър…

— Ура! — прошепна Джордж и избърса от лицето си сълзите, избили от смях. — О, дано сега опита да им приложи заклинание за изчезване… при всеки опит те се увеличават десетократно.

Целия следобед фойерверките продължаваха да пламтят и накрая обхванаха цялото училище. Причиняваха голямо опустошение, особено пиратките, въпреки това другите учители като че ли нямаха нищо против.

— Ох, ами сега! — възкликна ехидно професор Макгонъгол, когато един от огнедишащите змейове се застрелка със силен трясък из класната стая. — Госпожице Браун, бъдете така любезна, изтичайте при директорката и я уведомете, че в стаята ни е проникнал фойерверк беглец.

Резултатът от всичко беше, че професор Ъмбридж прекара първия си следобед като директорка в това да търчи из цялото училище в отговор на оплакванията на другите учители, които до един явно не знаеха как да се избавят без нея от фойерверките в кабинетите си. Когато удари и последният звънец и те се отправиха с чантите към кулата на «Грифиндор», Хари видя с огромно задоволство как Ъмбридж излиза почерняла от саждите, разрошена и с потно лице от кабинета на професор Флитуик.

— Благодаря ви много, госпожо — рече с пискливия си гласец професор Флитуик. — Щях, разбира се, да се отърва и сам от бенгалския огън, но не знаех дали имам такива правомощия.

И цял засиял, й затвори вратата пред озъбената физиономия.

Вечерта Фред и Джордж бяха героите в общата стая на «Грифиндор». Дори Хърмаяни се промуши през развълнуваното множество, за да ги поздрави.

— Фойерверките бяха страхотни — рече тя възхитена.

— Благодаря — отвърна Джордж и изненадан, и поласкан. — «Щурият огън и тътен на братя Уизли». Лошото само е, че си изгърмяхме всички запаси, сега се налага да започнем от нулата.

— Но си струваше — намеси се Фред, който приемаше поръчки от шумните грифиндорци. — Ако искаш, Хърмаяни, ще добавим името ти в списъка на чакащите, кутия с «Весели пожари за всички» струва пет галеона, а с «Блясъци и гръмотрясъци» — двайсет…

Хърмаяни се върна на масата, където Хари и Рон се бяха втренчили в ученическите чанти, сякаш се надяваха домашните да изскочат оттам и да започнат да се пишат сами.

— О, защо да не си дадем една вечер почивка? — възкликна весело Хърмаяни точно когато покрай прозореца просвистя сребриста опашата ракета марка «Уизли». — В края на краищата великденската ваканция започва в петък, ще имаме достатъчно време да наваксаме.

— Ти добре ли се чувстваш? — Рон я погледна изумен.

— Понеже питаш — отвърна щастлива тя, — да ти призная… съм изпаднала в… бунтарско настроение.

Хари още чуваше далечния тътнеж на фойерверките бегълци, когато час по-късно двамата с Рон отидоха да си легнат. Докато се събличаше, покрай кулата се понесе пръчка бенгалски огън, която решително изписваше думата «ПРЪЦ».

Легна си с прозявка. Беше свалил очилата и фойерверките, които от време на време прелитаха пред прозореца, изглеждаха някак размазани, като облаци от искри, прекрасни и тайнствени на фона на черното небе. Обърна се на една страна и се запита как ли се чувства Ъмбридж в първия ден на мястото на Дъмбълдор и как ще реагира Фъдж, щом разбере, че почти цял ден училището е било в тежка форма на хаос. Хари се подсмихна и затвори очи…

Свистенето и бумтежите на фойерверките бегълци в парка сякаш се чуваха все по-надалеч… или може би Хари се отдалечаваше с бясна скорост от тях…

Беше се озовал право в коридора, водещ към отдел «Мистерии». Носеше се шеметно към черната врата… дано се отвори… дано се отвори…

И тя наистина се отвори. Хари стоеше в кръглата стая с врати по стените… прекоси я, сложи ръка върху друга, но съвсем същата на вид врата и тя зейна навътре…

Хари се намираше в дълга правоъгълна стая, огласяна от странен механичен шум. По стените играеха петна светлина, той обаче не спря да ги разгледа… трябваше да продължи нататък…

В дъното имаше още една врата… и тя се отвори, щом я докосна…

Сега беше в слабо осветено помещение, високо и просторно като църква, вътре нямаше нищо друго освен дълги редици извисили се до тавана рафтове с наредени по тях мънички прашни кълба от стъклена нишка… от вълнение сърцето на Хари затуптя учестено… той знаеше къде да отиде… затича се натам, ала стъпките му не отекнаха в огромното пусто помещение…

Тук, в стаята, имаше нещо, за което той бленуваше много, много силно…

Нещо, което му трябваше… или трябваше на друг…

Белегът го болеше…

ТРЯС!

Хари се събуди веднага, объркан и ядосан. Тъмното спално помещение се огласяше от смях.

— Жестоко! — рече Шеймъс, чийто силует изпъкваше на фона на прозореца. — Според мен едно от огнените колела се е ударило в ракета и сега те са се слели, елате да погледате!

Хари чу как Рон и Дийн скачат от леглата, за да виждат по-добре. Той продължи да лежи притихнал и смълчан, болката в белега постепенно го отпусна и го обзе разочарование. Почувства се така, сякаш в последния момент са му отнели нещо прекрасно… този път бе толкова близо.

Покрай прозорците на Грифиндорската кула прелитаха блещукащи крилати прасенца, розови и сребърни. Хари продължи да лежи и да слуша възхитените възгласи на грифиндорците из останалите спални помещения. Сети се, че вечерта на другия ден има оклумантика, и стомахът го присви болезнено.

Целия следващ ден Хари прекара в страх какво ли ще каже Снейп, ако разбере, че в последния си сън той е проникнал толкова навътре в отдел «Мистерии». Пронизан от вина, си даде сметка, че от последния урок насам не се е упражнявал нито веднъж. Откакто Дъмбълдор си беше тръгнал, се бяха случили толкова много неща и Хари беше сигурен, че дори и да е опитал да изпразни съзнанието си, е нямало да се получи нищо. Но се съмняваше, че Снейп ще приеме такова оправдание.

През деня, по време на часовете, се помъчи да се поупражнява, но безуспешно. Всеки път, когато замълчеше и се опиташе да се отърси от всички мисли и чувства, Хърмаяни го питаше какво му е, а и едва ли най-подходящото време да освобождава мозъка си бе, когато учителите обстрелваха класа с въпроси за преговор.

Примири се с най-лошото и след вечеря се запъти към кабинета на Снейп. Но някъде по средата на Входната зала към него забърза Чо.

— Ето тук! — каза Хари, доволен, че си е намерил повод да поотложи срещата със Снейп, сетне поведе Чо към ъгъла във Входната зала, където стояха грамадните пясъчни часовници. Сега часовникът на «Грифиндор» бе почти празен. — Добре ли си? Ъмбридж не те е разпитвала за ВОДА, нали?

— А, не — побърза да отговори Чо. — Не, само… просто исках да ти кажа… Хари, не съм и допускала, че Мариета ще ни издаде…

— Е, нищо — отвърна оклюмал той.

Смяташе, че Чо е могла да си подбира малко по-внимателно приятелите, не беше особена утеха и че, доколкото бе подочул, Мариета още лежеше в болничното крило и Мадам Помфри не беше успяла да изцери дори мъничко пъпките й.

— Иначе е прекрасно момиче — допълни Чо. — Просто е допуснала грешка…

Хари я погледна невярващо.

— Прекрасно момиче, което е допуснало грешка ли? Тя предаде всички нас, включително и теб!

— Е… размина ни се — рече умолително Чо. — Майка й все пак работи в министерството, наистина й е трудно…

— И бащата на Рон работи в министерството! — напомни вбесен Хари. — В случай че не си забелязала, на него не му пише на лицето «порта»…

— Хърмаяни Грейнджър ни е погодила ужасен номер — разфуча се и Чо. — Можеше да ни каже, че е омагьосала списъка…

— Според мен хрумването й е блестящо — отбеляза хладно той.

Чо пламна, очите й блеснаха.

— А, да, забравих… щом нещо е хрумнало на скъпата Хърмаяни…

— Само не плачи отново — предупреди я Хари.

— И през ум не ми е минавало! — подвикна момичето.

— Е… добре… Все едно… — каза той. — Сега си имам достатъчно грижи.

— Тогава си върви при грижите! — озъби се Чо, после се врътна и си тръгна.

Разгневен, Хари слезе по стълбите в подземието на Снейп. От опит знаеше, че на преподавателя ще му бъде много по-лесно да проникне в съзнанието му, ако той отиде сърдит и ядосан, но когато застана пред вратата на кабинета, не бе успял да постигне друго, освен да се сети за още две-три неща, които е трябвало да каже на Чо за Мариета.

— Закъсняваш, Потър — рече студено Снейп, когато Хари затвори зад себе си вратата.

Стоеше с гръб към момчето и както обикновено, вадеше някои от мислите си, за да ги сложи внимателно в мислоема на Дъмбълдор. Пусна в каменния съд и последната сребриста нишка и се извърна към Хари.

— И така — каза му. — Упражнява ли се?

— Да — излъга той, загледан съсредоточено в едно от крачетата на писалището.

— Скоро ще разберем, нали? — заяви спокойно учителят. — Извади пръчката, Потър.

Хари застана с лице към Снейп на обичайното си място, от другата страна на писалището. Сърцето му туптеше забързано от яд към Чо и от притеснение колко ли ще изтръгне Снейп от ума му.

— Хайде, броя до три — рече лениво учителят. — Едно… две…

Вратата на кабинета се отвори с гръм и трясък и вътре нахълта Драко Малфой.

— Професор Снейп, господине… ох… извинявайте…

Малфой ти гледаше донякъде учудено.

— Не се притеснявай, Драко — рече Снейп и свали магическата пръчка. — Потър е тук, за да вземе допълнителен час по отвари.

Хари не беше виждал Малфой толкова радостен, откакто Ъмбридж се бе появила да инспектира Хагрид.

— Не знаех — каза той и се ухили злорадо на Хари, който усещаше, че се е изчервил.

Би дал много, за да изкрещи истината в лицето на Малфой… или още по-добре, да го порази с едно хубаво проклятие.

— Е, Драко, какво има? — попита Снейп.

— Професор Ъмбридж, господине… нуждае се от помощта ви — обясни момчето. — Намерили са Монтагю залостен в тоалетна на четвъртия етаж.

— Как се е озовал там? — изненада се Снейп.

— Не знам, господине, доста е объркан.

— Добре, добре. Ще продължим урока утре вечер, Потър — каза Снейп.

Обърна се и изхвърча от кабинета. Зад гърба му Малфой изкриви уста, за да каже беззвучно на Хари:

— Допълнителен час по отвари, а?

После тръгна след Снейп.

Хари изгаряше от гняв. Прибра магическата пръчка в мантията и понечи да си тръгне. Ако не друго, поне разполагаше с още двайсет и четири часа да се упражнява: знаеше, че трябва да е признателен, задето се е отървал на косъм, макар и със солената цена Малфой да разтръби из цялото училище, че взима допълнителни уроци по отвари.

Вече беше при вратата на кабинета, когато видя петънцето светлина, трепкащо върху рамката. Спря и го загледа, напомняше му нещо… после се сети. Приличаше малко на светлините, които бе видял в съня от предната нощ, светлините във втората стая, през която бе минал по време на обиколката си из отдел «Мистерии».

Извърна се. Светлината идваше от мислоема, оставен върху писалището на Снейп. Сребристобялото вещество вътре се гънеше и се вихреше. Мислите на Снейп… неща, които той не искаше Хари да вижда, ако случайно преодолее защитата му…

Хари се взря в мислоема, загложди го любопитство… какво ли Снейп искаше толкова силно да скрие от него?

Сребристите светлинки потрепваха върху стената… Хари направи две крачки към писалището, като мислеше усилено. Дали не бяха сведения за отдел «Мистерии», до които Снейп не желаеше в никакъв случай да го допуска?

Хари погледна през рамо, сърцето му биеше по-бързо от всякога. Колко ли време щеше да му трябва на Снейп, за да измъкне Монтагю от тоалетната? Дали след това той щеше да се върне веднага в кабинета, или щеше да отведе момчето в болничното крило? Със сигурност второто… Монтагю беше капитан на отбора по куидич на «Слидерин», Снейп непременно щеше да провери дали не е пострадал.

Хари направи и останалите няколко крачки, делящи го от мислоема, застана над него и се вгледа в дълбините му. Поколеба се, ослуша се, после пак извади магическата пръчка. Кабинетът и коридорът отвън тънеха в пълна тишина. Той боцна с върха на пръчката сребристото вещество в мислоема.

То се завъртя много бързо. Хари се надвеси и забеляза, че е станало прозрачно. И този път като през кръгъл отвор в тавана видя някакво помещение… всъщност Голямата зала, освен ако не се заблуждаваше дълбоко.

Замъгляваше с дъха си повърхността на мислите на Снейп… мозъкът му сякаш бе в преддверието на ада… беше истинско безумие да стори онова, което се изкушаваше толкова силно да направи… трепереше… Снейп можеше да се върне всеки момент… но Хари се сети за гнева на Чо, за злорадо ухиленото лице на Малфой и го обзе безразсъдна дързост.

Пое си дълбоко въздух и потопи лице в мислите на Снейп. Изневиделица подът в кабинета се наклони и Хари политна с главата напред в мислоема…

Започна да пада през нещо леденостудено и черно, завъртя се шеметно, после…

Стоеше насред Голямата зала, където обаче ги нямаше масите на домовете. Вместо тях имаше над сто чина, всички обърнати в една посока, и на всеки седеше по един ученик, който, свел ниско глава, пишеше ли, пишеше по пергаментов свитък. Чуваха се само дращенето на перата и, от време на време, шумолене, ако някой наместеше пергамента. Очевидно се провеждаше изпит.

През високите прозорци струеше слънце, което падаше върху сведените глави и те блестяха, кестеняви, медни и златисти на ярката светлина. Хари се огледа внимателно. Снейп би трябвало да е някъде тук… това беше негов спомен…

Ето го — седеше на чин точно зад Хари. Той се взря в него. Ученикът от горните курсове Снейп беше хилав и блед, като растение, държано на тъмно. Беше с права мазна коса, увиснала чак до масата, гърбавият му нос бе само на сантиметър от пергамента, по който той пишеше. Хари застана зад него и прочете думите най-отгоре върху листа с изпитната работа: ЗАЩИТА СРЕЩУ ЧЕРНИТЕ ИЗКУСТВА — ИЗПИТ ЗА СПЕЦИАЛИСТ ПО ОСОБЕНА ВЪЛШЕБНИЧЕСКА АКТИВНОСТ.

Значи Снейп беше на около петнайсет-шестнайсет години, някъде на възрастта на Хари. Ръката му препускаше по пергамента: той бе написал най-малко педя и половина повече от най-близките си съседи, при това почеркът му беше ситен и сбит.

— Още пет минути!

Гласът накара Хари да подскочи. Обърна се и видя темето на професор Флитуик, който обикаляше съвсем наблизо между чиновете. Точно сега преподавателят минаваше покрай момче с рошава черна коса… с много рошава черна коса…

Хари се спусна толкова бързо, че ако беше от плът, щеше да събори чиновете и те да се разлетят. Ала той сякаш се плъзна като в сън между двете редици и застана в горния край на трета. Тилът на чернокосото момче се приближи и… то се изправи на чина, остави перото и притегли пергаментовия свитък, за да прочете още веднъж какво е написало…

Хари спря пред чина и се взря в баща си, тогава на петнайсет години.

Притъмня му от вълнение: сякаш гледаше собствения си образ, но с нарочно допуснати грешки. Джеймс беше с кафяви очи и с нос, малко по-дълъг, отколкото този на Хари, на челото му нямаше белег, ала двамата имаха еднакви слабички лица, еднакви уста, еднакви вежди, отзад косата на Джеймс стърчеше точно както на Хари, ръцете му можеха да бъдат и на Хари и момчето знаеше, че ако Джеймс се изправи, двамата ще се различават на ръст най-много с два-три сантиметра.

Джеймс се прозина широко и разроши косата си, от което тя стана още по-чорлава. После стрелна с очи професор Флитуик, извърна се на стола и се усмихна на момчето през четири чина.

Отново стъписан и развълнуван, Хари видя как Сириус насърчава Джеймс с вдигнати палци. Беше се отпуснал на стола и го бе наклонил така, че той се крепеше само на задните крака. Изглеждаше много красив, черната коса му влизаше в очите с нехайна изисканост, за каквато и Джеймс, и Хари не биха могли и да мечтаят, и макар той да не забелязваше, едно момиче отзад не можеше да откъсне поглед от него. А два чина зад момичето — стомахът на Хари отново го присви от приятната изненада, — седеше Ремус Лупин. Беше възблед, с остри черти (дали не наближаваше пълнолуние?) и бе погълнат от изпита: докато препрочиташе отговорите, се почеса с края на перото по брадичката и се понамръщи.

Това означаваше, че и Опаш трябва да е някъде тук… и наистина, Хари го зърна само след миг: дребно момче с миша на цвят коса и остър нос. Беше притеснен, гризеше си ноктите, гледаше си изпитната работа, плъзгаше върховете на обувките си по пода. Постоянно надничаше обнадежден в пергамента на съседа. Хари го погледа малко и пак се извърна към Джеймс, който си драскаше върху парче пергамент. Беше нарисувал снич и сега прокарваше отново и отново перото по буквите «Л. Е.» Какво ли означаваха?

— Оставете перата, ако обичате! — изписка професор Флитуик. — Това се отнася и за теб, Стебинс! Не ставайте от местата си, докато не събера пергаментите! Акцио!

Над сто пергаментови свитъка се извисиха във въздуха и се стрелнаха към протегнатите ръце на професор Флитуик, така че го бутнаха и той залитна назад. Някои от учениците се засмяха. Двама-трима станаха от предните чинове, хванаха Флитуик под мишниците и отново го вдигнаха на крака.

— Благодаря… благодаря — рече задъхан Флитуик. — Чудесно, всички са свободни!

Хари погледна надолу към баща си. Той зачеркна бързо «Л. Е», което беше разкрасявал със заврънкулки, скочи, пъхна перото и въпросите от изпита в чантата, която метна на гръб, и зачака Сириус.

Хари се извърна и видя Снейп, който беше съвсем наблизо: вървеше между масите към вратата на Входната зала, още беше погълнат от изпита. Със заоблени рамене и въпреки това костелив, той се придвижваше сякаш на подскоци, като паяк, а мазната му коса се полюшваше от двете страни на лицето.

Зададе се цяла група бъбрещи момичета, които отделиха Снейп от Джеймс, Сириус и Лупин. Хари застана сред тях, но продължи да държи под око Снейп, като напрегна слух да чуе какво си говорят Джеймс и приятелите му.

— Хареса ли ти десетият въпрос, Лун? — попита Сириус, когато излязоха във Входната зала.

— Много! — отговори живо Лупин. — «Посочете пет признака, с които се отличава върколакът.» Чудесен въпрос.

— Как мислиш, успя ли да изброиш и петте? — рече уж загрижен Джеймс.

— Според мен да — отвърна сериозно Лупин, след като се сляха с навалицата, струпала се пред входната врата. Всички бързаха да излязат на слънце в парка. — Първи признак: седи ми на стола. Втори признак: носи ми дрехите. Трети признак: казва се Ремус Лупин.

Единствен Опаш не се засмя.

— Аз пък посочих острата муцуна, зениците и пискюлестата опашка — заяви той разтревожен, — но не се сетих нищо друго…

— Може ли да си толкова тъп, Опаш? — рече нетърпеливо Джеймс. — Веднъж в месеца тичаш с върколак…

— Тихо — примоли се Лупин.

Хари пак се обърна притеснен. Снейп още стоеше наблизо, беше се зачел във въпросите от изпита, но това беше негов спомен и ако в парка решеше да тръгне в друга посока, Хари бе сигурен, че няма да може да последва нататък Джеймс. За негово огромно облекчение обаче, когато Джеймс и тримата му приятели поеха бавно по моравата към езерото, Снейп също тръгна натам, явно без да се усеща, защото още преглеждаше изпитните въпроси. Хари вървеше малко пред него и така успяваше да не изпуска от поглед Джеймс и останалите.

— Според мен писмената работа си беше фасулска — чу той думите на Сириус. — Ще се изненадам, ако не получа най-малко «Изключителен».

— Аз също — обади се Джеймс.

Бръкна в джоба си и извади златен снич, който се мъчеше да се отскубне.

— Откъде го взе?

— Задигнах го — отговори нехайно Джеймс.

Започна да си играе със снича: пускаше го да излети най-много на педя-две, после пак го хващаше, имаше отлични рефлекси. Опаш го наблюдаваше прехласнат.

Спряха в сянката на същия бук край езерото, където една неделя Хари, Рон и Хърмаяни си бяха писали домашните, и се излегнаха на тревата. Хари пак погледна през рамо и за своя радост видя, че Снейп се е разположил на тревата в дебелата сянка на близките храсти. Все така беше погълнат от писмената работа за СОВА, затова Хари седна спокойно на тревата между бука и шубрака и загледа четиримата под дървото. Слънчевата светлина блестеше ослепително по гладката повърхност на езерото, край което бяха насядали смеещите се момичета, току-що излезли от Голямата зала. Бяха си събули обувките и чорапите и бяха топнали крака във водата, за да ги разхладят.

Лупин беше извадил учебник и четеше. Сириус наблюдаваше учениците, които сновяха напред-назад по моравата, изглеждаше високомерен и отегчен, но това му отиваше много. Джеймс още си играеше със снича, пускаше го все по-надалеч, та той за малко да му се изплъзне, ала в последния миг пак го улавяше. Опаш го гледаше с отворена уста. Ахваше и ръкопляскаше всеки път, когато Джеймс уловеше снича от особено трудно положение. Пет минути по-късно Хари се запита защо Джеймс не казва на Опаш да престане да го зяпа, на него обаче явно му беше приятно да е център на вниманието. Хари забеляза, че баща му има навика да си разрошва косата, сякаш за да не изглежда прекалено спретнат, а също че от време на време попоглежда към момичетата край водата.

— Стига си си играл — подкани накрая Сириус. Джеймс тъкмо беше хванал ловко снича и Опаш бе извикал възхитен. — Опаш ще вземе да се подмокри от вълнение.

Опаш поруменя, а Джеймс се ухили.

— Щом толкова ти преча… — рече и прибра снича в джоба си.

Хари определено остана с впечатлението, че Сириус е единственият, пред когото Джеймс не се перчи.

— Скучно ми е — сподели Сириус. — Жалко, че не е пълнолуние!

— Как ли не! — подметна свъсен Лупин иззад учебника. — Имаме трансфигурация, щом ти е толкова скучно, можеш да ме препиташ. Дръж… — подаде му той учебника.

Но Сириус изсумтя.

— Не ми трябва да ги гледам тези глупости, знам всичко.

— Ето какво ще те поразвесели, Лап — прошепна Джеймс. — Виж кой е тук…

Сириус извърна глава. Застина като куче, надушило заек.

— Чудесно — рече тихо. — Свиниръс.

Хари се обърна да види какво гледа Сириус.

Снейп пак се беше изправил и прибираше листа с въпросите от изпита за СОВА в чантата си. Излезе от сянката на храстите и тръгна през моравата, Сириус и Джеймс също станаха от тревата.

Лупин и Опаш продължиха да седят. Лупин още се взираше в учебника, макар че очите му не помръдваха, а между веждите му се бе появила бръчица. Опаш премести поглед от Сириус и Джеймс към Снейп, върху лицето му се бе изписало трескаво любопитство.

— Всичко наред ли е, Свиниръс? — попита на висок глас Джеймс.

Снейп реагира бързо, сякаш беше очаквал да го нападнат. Пусна чантата, бръкна в гънките на мантията и тъкмо да извади магическата пръчка, когато Джеймс извика:

— Експелиармус!

Пръчката на Снейп отхвръкна на три и половина метра и тупна с глух звук в тревата отзад. Сириус се изсмя, сякаш излая.

— Импедимента! — рече той и насочи магическата си пръчка към Снейп, за да го повали точно когато той понечи да се спусне и да вдигне своята пръчка.

Учениците наоколо се бяха обърнали и ги гледаха. Някои бяха станали и се приближаваха предпазливо. Едни изглеждаха поуплашени, други — развеселени.

Снейп се беше проснал задъхан на тревата. Джеймс и Сириус пристъпиха с вдигнати магически пръчки, като пътем Джеймс хвърли през рамо един поглед към момичетата край водата. Сега вече и Опаш се бе изправил и зяпаше прехласнато. Заобиколи плахо Лупин, за да вижда по-добре.

— Как мина изпитът, Свини? — попита Джеймс.

— Наблюдавах го, беше забучил нос в пергамента — подметна злобно Сириус. — Сигурно са останали големи мазни петна, няма да му разчетат и дума.

Мнозина от зяпачите се засмяха, очевидно никой не обичаше Снейп. Опаш се изкиска пискливо. Снейп се опитваше да се изправи, но магията още му действаше и той се дърпаше, сякаш вързан с невидими въжета.

— Ах, ти… чакай само, ще видиш ти — изхриптя той, загледан в Джеймс с неприкрита ненавист.

— Какво ще видя? — попита невъзмутимо Сириус. — Какво ще направиш, Свини, ще си избършеш мазния нос в нас ли?

Снейп избълва порой ругатни, примесени с проклятия, но не се случи нищо, пръчката му беше на три-четири метра.

— Измий си устата — тросна се хладно Джеймс. — Очисти!

От устата на Снейп тутакси се запениха розови сапунени мехури, които покриха устните му. Той се задави и се закашля.

— Остави го на МИРА!

Джеймс и Сириус се обърнаха. Свободната ръка на Джеймс веднага се стрелна към косата му.

Беше едно от момичетата край езерото. Бе с гъста тъмночервена коса чак до раменете и с изумително зелени бадемовидни очи — очите на Хари.

Майка му.

— Как си, Евънс? — попита Джеймс и гласът му най-неочаквано стана мил, по-плътен, по-зрял.

— Остави го на мира — повтори Лили. В погледа, с който прониза Джеймс, се долавяха всички признаци на силна неприязън. — Какво ти е направил?

— Ами — рече Джеймс така, сякаш обмисля въпроса, — дразни ме по-скоро това, че изобщо съществува, нали се сещаш…

Мнозина от учениците наоколо, включително Сириус и Опаш, се засмяха, но не и Лупин, който продължи да гледа в учебника, нито Лили.

— Много смешно, няма що! — подметна тя ледено. — Ти, Потър, си нагъл самохвалко. Остави го на мира.

— Ще го оставя, ако излезеш с мен, Евънс — побърза да каже Джеймс. — Хайде… излез с мен и никога повече няма да докосна с пръчката нашия Свини.

Зад него препречващата магия действаше все по-слабо. Снейп запълзя към падналата пръчка, като пътем плюеше сапунени мехури.

— Няма и да те погледна, дори да трябва да избирам между теб и гигантската сепия — отговори Лили.

— Нямаш късмет, Рог — каза весело Сириус и пак се извърна към Снейп. — ОЙ!

Но твърде късно. Снейп беше насочил магическата пръчка право към Джеймс. Блесна светлина, отстрани върху лицето му зейна дълбока рана и потеклата от нея кръв напръска мантията му. Джеймс се обърна бързо: втора светкавица, и Снейп увисна с главата надолу във въздуха с мантия, смъкнала се чак до шията му, а отдолу се виждаха кльощави бледи крака и чифт сивеещи се гащи.

Сред скупчените ученици се чуха доста одобрителни възгласи, а Сириус, Джеймс и Опаш се изсмяха.

Гневното изражение на Лили поомекна за миг, но вместо да се усмихне, тя каза:

— Пусни го!

— Разбира се! — отвърна Джеймс и вдигна рязко пръчката.

Снейп се свлече на смачкана купчина. Измъкна се някак от усуканата мантия и се изправи бързо с вдигната пръчка, но Сириус каза:

— Петрификус Тоталус.

Снейп пак коленичи, вдървен като дъска.

— ОСТАВЕТЕ ГО НА МИРА! — кресна Лили.

Сега и тя беше извадила магическата пръчка. Джеймс и Сириус я погледнаха предпазливо.

— Ей, Евънс, не ме карай да ти правя заклинание — предупреди най-сериозно Джеймс.

— Махни проклятието от него!

Джеймс въздъхна тежко, после се извърна към Снейп и изрече контрапроклятието.

— Готово — оповести той, а Снейп се изправи доста трудно. — Пак извади късмет, Свиниръс, че Евънс е тук…

— Не съм опрял до помощта на някакъв противен мътнород.

Лили примига.

— Добре тогава — заяви тя невъзмутимо. — Занапред ще го имам предвид. И на твое място, Свиниръс, щях да си изпера гащите.

— Извини се на Евънс! — ревна Джеймс и насочи застрашително пръчката към Снейп.

— Не е нужно точно ти да го караш да се извинява — викна Лили, като се извърна рязко. — Същият гадняр си като него.

— Моля? — кресна Джеймс. — НИКОГА не съм те наричал… знаеш как!

— Постоянно си разрошваш косата, мислиш си, че е страхотно да изглеждаш така, сякаш току-що си слязъл от метлата, перчиш се с тъпия снич, разхождаш се по коридорите и правиш магии на всеки, който те е подразнил, просто защото го умееш… Направо се чудя как при тая твоя дебела глава метлата ти изобщо се вдига от земята. ГАДИ ми се от теб.

Тя се обърна и се отдалечи бързо.

— Евънс! — провикна се след нея Джеймс. — Ей, ЕВЪНС!

Момичето обаче не се обърна.

— Какво я прихваща? — възкликна Джеймс, като се престори не особено убедително, че изобщо не го вълнува.

— Ако прочетем между редовете, приятелю, те мисли за надут пуяк — заяви Сириус.

— Чудо голямо — тросна се вече вбесен Джеймс.

Пак блесна светлина и Снейп отново увисна с главата надолу във въздуха.

— Кой иска да види как ще смъкна гащите на Свини?

Но Хари така и не разбра дали наистина го е направил. Над лакътя го сграбчи ръка, която го стисна като с клещи. Хари се свъси, обърна се да види кой го е хванал и се вцепени от ужас. Съгледа съвсем порасналия, вече възрастен Снейп, който, пребледнял от гняв, стоеше точно до него.

— Забавляваш се, а?

Хари усети как се вдига във въздуха. Летният ден се изпари, той заплава нагоре през леденостудената чернилка, Снейп още го стискаше здраво над лакътя. Сетне, сякаш се е преобърнал с главата надолу, се понесе шеметно, докато не усети под краката си каменния под в подземието и не застана отново до мислоема върху писалището на Снейп в сумрачния кабинет на учителя си по отвари.

— И така — рече Снейп и стисна ръката на момчето толкова силно, че пръстите му започнаха да изтръпват. — И така… Потър, веселиш се, а?

— Н… не — изпелтечи Хари и се помъчи да освободи ръката си.

Беше наистина страшно: устните на Снейп трепереха, лицето му бе бяло като платно, той беше оголил зъби.

— Баща ти е голям шегобиец, а? — подметна мъжът и разтресе Хари толкова силно, че очилата му се плъзнаха надолу по носа.

— Аз… не съм…

Снейп го блъсна с цялата си мощ. Хари се свлече тежко на пода в подземието.

— Няма да казваш на никого какво си видял! — ревна Снейп.

— Няма — отвърна момчето и се изправи възможно най-далеч от учителя. — Разбира се, че няма…

— Махай се, махай се от очите ми, и повече да не си стъпил в този кабинет!

Хари се стрелна към изхода, над главата му се пръсна стъкленица с мъртви хлебарки. Отвори рязко вратата, изхвърча в коридора и спря чак когато от Снейп го деляха три етажа. Облегна се задъхан на стената и разтърка насинената си ръка.

Нямаше никакво желание да се връща толкова рано в кулата на «Грифиндор», нито да казва на Рон и Хърмаяни какво е видял току-що. Чувстваше се ужасен и нещастен не защото му се бяха разкрещели и го бяха замерили със стъкленици, а защото сега вече знаеше какво е да те унижават пред погледите на всички, знаеше какво е изпитвал Снейп, докато бащата на Хари му се е присмивал, а ако се съди от видяното, Джеймс наистина е бил точно толкова арогантен, колкото Снейп винаги го е описвал.