Глава втора Нашествието на совите

— Моля? — ахна Хари недоумяващо.

— Тръгнал си той! — закърши ръце госпожа Фиг. — Трябвало да се срещне с някакъв, за да обсъдели казаните, които им били паднали! Казах му, че жив ще го одера, ако вземе да ми изчезне, ама кой да слуша! На ти сега! Диментори! Пак добре, че за всеки случай пратих Господин Тибълс да се навърта. Но няма за кога да стърчим тук! Побързай, трябва да те приберем у дома! Олеле, какви само неприятности ни чакат, хич не ми се мисли! Ще го убия!

— Ама… — От откритието, че откачената грохнала съседка, която си умираше за котки, знае що е диментори, Хари се вцепени едва ли не точно толкова, колкото и от срещата с тях на малката уличка. — Ама вие… вие да не сте магьосница?

— Аз съм безмощна и Мъндънгус го знае прекрасно, та как, да го вземат мътните, може да очаква от мен да ти помогна да се пребориш с дименторите? Остави те съвсем без прикритие, хем го предупредих

— Да не би да ме следи Мъндънгус? Я… значи е бил той! Магипортира се точно пред вкъщи!

— Да, да, да, ама добре че за всеки случай паркирах Господин Тибълс на пост под една кола, та той изприпка да ме предупреди, но докато дойда у вас, ти вече беше излязъл… и сега… олеле, какво ли ще каже Дъмбълдор? Ей, ти! — провикна се старицата към Дъдли, който още лежеше възнак насред пресечката. — Размърдай си дебелия задник и ставай от земята, и по-чевръсто, чу ли!

— Нима познавате Дъмбълдор? — зяпна я Хари.

— То оставаше да не го познавам, че кой не познава Дъмбълдор! Хайде, стига сме се мотали… няма да мога да ти помогна, ако онези се върнат… досега най-голямото ми постижение е да трансфигурирам пакетче чай.

Старицата се наведе, сграбчи с кокалеста длан една от тлъстите ръце на Дъдли и го затегли.

Ставай, лоена буцо, и без туй от теб полза никаква! Ставай, де!

Ала Дъдли или не можеше, или не искаше да се помръдне. Стиснал устни, блед като платно, продължи да лежи на земята и да трепери.

— Нека аз!

Хари се вкопчи в ръката на братовчед си и го вдигна. Едва го закрепи на крака. Дъдли сякаш всеки миг щеше да припадне. Очичките му се бялнаха нагоре, по лицето му бяха избили ситни капки пот и в мига, в който Хари го пусна, той залитна застрашително напред.

— Побързайте! — викна истерично госпожа Фиг.

Хари преметна тежката ръка на Дъдли през рамото си и поприведен под килограмите му, го завлачи към пътя. Старицата заситни пред тях и щом излезе на ъгъла, надзърна притеснена.

— Не прибирай магическата пръчка, чу ли! — заръча тя на Хари, когато тръгнаха по «Глициния». — То оставаше да спазваш точно сега Указа за секретност! И бездруго ще излезем виновни, поне да има защо. Ами Целесъобразното ограничаване на магьосничеството от невръстни… точно от това се страхуваше Дъмбълдор… Бре, какво е това там, в дъното на улицата? А, няма страшно, господин Прентис… не прибирай магическата пръчка, момче, колко пъти да ти повтарям, че не мога да ти помогна?

Никак не беше лесно Хари хем да държи пръчката, хем да мъкне Дъдли. Той го сръчка припряно в ребрата, но братовчед му явно бе изгубил всякакво желание да се движи сам. Беше се отпуснал с цялата си тежест върху рамото на Хари и тътреше грамадните си ходила по земята.

— Защо, госпожо Фиг, не сте ми казвали, че сте безмощна? — попита Хари, задъхан от усилието. — Колко пъти съм идвал у вас… защо не сте ми споменавали нищо?

— По заповед на Дъмбълдор. Възложиха ми да те държа под око, но без да се издавам, беше съвсем невръстен. Извинявай, Хари, че вечно те тормозех, но семейство Дърсли нямаше да те пуснат за нищо на света при мен, ако се усъмняха, че ти е приятно. Да ти призная, хич не беше лесно… но, гръм и мълнии — занарежда покрусена старицата и пак закърши ръце, — само да научи Дъмбълдор… бива ли такова нещо, Мъндънгус да се измъкне точно когато трябваше да стои на пост до полунощ… къде ли се е запилял? Как сега ще кажа на Дъмбълдор? Не мога да се магипортирам.

— Имам сова, мога да ви услужа — простена Хари, като се питаше дали гръбнакът му няма да се прекърши под тежестта на Дъдли.

— Нищо не разбираш, Хари! Дъмбълдор трябва да действа незабавно, че в министерството си имат начини да откриват магиите, направени от невръстни, и вече знаят, помни ми думата.

— Но аз нямах избор, бях принуден да направя магия, за да се отърва от дименторите… би трябвало да се притесняват повече от тях… какво търсят те на улица «Глициния»?

— О, момчето ми, де да беше така, но се опасявам, че… МЪНДЪНГУС ФЛЕЧЪР, ЩЕ ТЕ УБИЯ!

Чу се еклив пукот, замириса силно на алкохол и на тютюн и точно пред тях изникна нисък и набит брадясал мъж в опърпан балтон. Имаше криви крака, дълга чорлава рижа коса и кървясали подпухнали очи, с които приличаше на тъжно куче от породата басет. Стискаше сребрист вързоп и Хари начаса разпозна в него мантия невидимка.

— Какво става, Фиги? — подвикна той и премести учуден поглед от старата жена към Хари и Дъдли. — Нали трябваше да действаш под прикритие?

— Ще ти дам аз на теб едно прикритие — кресна госпожа Фиг. — Диментори, ето какво става, крадлив страхопъзльо, дето само знаеш да се скатаваш!

— Диментори ли? — ахна Мъндънгус. — Не думай, диментори тук?

— Да, тук, тук, купчино прилепови барабонки, дето не ставаш за нищо! — закрещя още по-силно бабката. — Диментори, които нападнаха момчето точно когато ти трябваше да стоиш на пост!

— Ами сега! — простена жално Мъндънгус, след което премести поглед от госпожа Фиг към Хари и после обратно към старицата. — Ами сега…

— А ти какво правиш през това време… въртиш сделчици с крадени котли! Казвах ли ти аз да не ходиш? А, казвах ли ти?

— Ама аз… аз такова… — запелтечи силно притеснен той. — Падна ми страхотен случай да се спазаря, не беше за изпускане…

Госпожа Фиг вдигна ръка, от която висеше пазарската чанта, и заналага с нея Мъндънгус по лицето и врата — ако се съди по тропота в нея, торбата беше пълна с котешка храна.

— Олелееее! Остави ме, остави ме, де… дърта откачалка! Някой трябва да каже на Дъмбълдор!

— Точно така, трябва! — ревна госпожа Фиг и продължи да удря където свари Мъндънгус с чантата с котешка храна. — И… не е зле… да го направиш ти… тъкмо ще обясниш… защо не си бил тук… да помогнеш!

— Ей, паднала ти е мрежата за коса — отвърна той, хванал се за главата да се предпази. — Ето, ето, отивам да му кажа!

И изчезна с поредния силен пукот.

— Дано Дъмбълдор го убие! — продължи да кълне ядно бабката. — Тръгвай, де, Хари, какво още чакаш?

Той реши да не си пилее излишно малкото въздух, за да обяснява, че едвам върви с тоя Дъдли на гръб. Пак хвана братовчед си, който всеки момент щеше да изпадне в несвяст, и закрета нататък.

— Ще те изпратя до вратата — продължи да нарежда госпожа Фиг, след като завиха по «Привит Драйв». — За всеки случай, да не би да се навъртат още наоколо… леле, стана тя, каквато стана… да се налага да се бориш с тях сам… а Дъмбълдор заръча за нищо на света да не допускаме да правиш магии… е, било, каквото било, над разлята отвара не се плаче… тъй де, котката вече е в соварника…

— Значи Дъмбълдор… е наредил да ме следят? — промълви със сетни сили Хари.

— Че кой друг — почти му се скара старицата. — Нима след случилото се през юни очакваш да те остави да се скиташ сам? Хубава работа, момче, а ми разправяха, че си бил умен… хайде сега… влизай вътре и не мърдай оттам — нареди госпожа Фиг, когато стигнаха до номер четири. — Смятам, че съвсем скоро някой ще се свърже с теб.

— А вие какво ще правите? — побърза да попита Хари.

— Аз си отивам право у дома — отвърна старицата и като се взря в тъмната улица, потрепери. — Ще чакам нареждания. А ти да не си мръднал от къщата! Лека нощ.

— Стойте, не си тръгвайте! Кажете ми…

Ала госпожа Фиг вече бе зашляпала с карираните топлинки нататък, пазарската й мрежа току подрънкваше.

— Почакайте! — провикна се след нея Хари.

Имаше да пита милион неща всекиго, който бе във връзка с Дъмбълдор, ала само след миг госпожа Фиг бе погълната от мрака. Свъсен, Хари намести Дъдли върху рамото си и продължи бавно и мъчително по градинската пътека на номер четири.

В антрето светеше. Хари втъкна магическата пръчка обратно в колана на джинсите, натисна звънеца и загледа как сянката на леля Петуния става все по-голяма, странно разкривена от матовото стъкло на входната врата.

— Дъденце! Време беше, вече се… вече се… Дъди, какво ти е?

Хари погледна с крайчеца на окото Дъдли и го пусна. Братовчед му се олюля с позеленяло лице… после зейна и се изповръща направо върху изтривалката.

— ДЪДЕНЦЕ! Какво ти става, Дъденце? Върнън! ВЪРНЪН!

Вуйчото на Хари излезе важно-важно от всекидневната, мустаците му като на морж бяха щръкнали във всички посоки, както ставаше всеки път, когато той бе развълнуван. Без да нагазва в локвичката бълвоч, се спусна да помага на леля Петуния, която се мъчеше да закрепи Дъдли на крака и да го вкара в антрето.

— Зле му е, Върнън!

— Какво ти е, синко? Какво се е случило? Да не би госпожа Полкис да те е почерпила с нещо вносно?

— Защо си ми цялото в прахоляк? Да не си лежал на земята, миличко?

— Я чакай, да не са те нападнали, синко?

Леля Петуния изпищя.

— Обади се в полицията, Върнън! Обади се в полицията! Дъделинчо, бонбончето ми, кажи нещо на мама! Какво са ти направили?

В цялата бъркотия никой и не забелязваше Хари, който само това и чакаше. Успя да се шмугне в къщата точно преди вуйчо Върнън да затръшне вратата и докато семейство Дърсли вървяха шумно по коридора към кухнята, се приближи предпазливо, на пръсти, към стълбите.

— Кой ти причини това, синко? Кажи ни имената. Не бой се, ще ги пипнем.

— Шшшшт! Опитва се да каже нещо, Върнън! Какво, Дъденце? Кажи на мама!

Хари тъкмо понечи да тръгне нагоре по стълбището, когато Дъдли си възвърна дар-словото.

Той!

Хари застина с крак върху стъпалото, присви очи, стисна зъби и се приготви за взрива.

— ЕЛА НАСАМ, МОМЧЕ!

Колкото уплашен, толкова и ядосан, Хари отдръпна бавно крака си, обърна се и последва семейство Дърсли.

След мрака навън лъснатата до блясък кухня беше странно ослепителна. Леля Петуния отведе Дъдли до един от столовете, синът й още беше зелен и покрит със студена пот. Вуйчо Върнън застана при мивката и присвил очички, изгледа на кръв Хари.

— Какво си причинил на сина ми? — изръмжа той застрашително.

— Нищо — отвърна Хари, макар и да знаеше прекрасно, че вуйчо Върнън няма да му повярва.

— Какво ти направи, Дъди? — попита с треперещ глас и леля Петуния, която се бе заела да чисти следите от повръщано по коженото яке на Дъдли. — Да не би… ти-знаеш-какво, миличкото ми? Онова нещо ли използва?

Все така разтреперан, Дъдли кимна бавно.

— Не е вярно! — извика Хари точно когато леля Петуния нададе вой, а вуйчо Върнън стисна пестници. — Не съм му направил нищо, не бях аз, бяха…

Ала в същия миг през кухненския прозорец влетя една забулена сова. Стрелна се току над темето на вуйчо Върнън, извиси се към тавана, пусна в краката на Хари големия пергаментов плик, който стискаше в човка, обърна се грациозно и след като докосна с връхчетата на крилете си горния край на хладилника, се шмугна навън през прозореца и полетя над градината.

— СОВИ! — разфуча се вуйчо Върнън и докато затваряше с трясък кухненския прозорец, добре познатата жилчица върху слепоочието му затуптя ядно. — ПАК ТИЯ СОВИ! НЯМА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ В КЪЩАТА СИ СОВИ!

Ала Хари вече разкъсваше плика и вадеше отвътре писмото, сърцето му се бе качило някъде при адамовата ябълка и бумтеше до пръсване.

Уважаеми господин Потър,

Получихме сведения, че днес вечерта в девет часа и двайсет и три минути в населяван от мъгъли район и в присъствието на мъгъл сте направили магия за покровител.

Тъй като сте нарушили по непростим начин Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, сте изключен от Училището за магия и вълшебство «Хогуортс». В най-скоро време на Вашия адрес ще дойдат представители на министерството, за да унищожат магическата Ви пръчка.

Вече сте получавали предупреждение, че сте нарушили член 13 от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците, ето защо Ви уведомяваме със съжаление, че в девет часа сутринта на дванайсети август трябва да се явите на заседанието на Дисциплинарната комисия към Министерството на магията.


Желаем Ви всичко най-добро!

Искрено Ваша:

Мафалда Хопкърк

служба «Злоупотреба с магии»

Министерство на магията

Хари изчете писмото веднъж, после втори път. Почти не забелязваше, че вуйчо Върнън и леля Петуния продължават да му говорят. Вътре в главата му всичко се бе вледенило и вцепенило. В съзнанието му проникна един-единствен факт, който му подейства като сковаваща стреличка. Бяха го изключили от «Хогуортс». Край! Никога вече нямаше да се върне там.

Вдигна очи към семейство Дърсли. Моравочервен, вуйчо Върнън крещеше с вдигнати пестници, леля Петуния пък прегръщаше Дъдли, който отново се беше разповръщал.

Временно вцепененият мозък на Хари като че ли се поразмърда. «В най-скоро време на Вашия адрес ще дойдат представители на министерството, за да унищожат магическата Ви пръчка.» Сега вече имаше само едно спасение. Налагаше се Хари да избяга, и то незабавно. Нямаше представа къде ще отиде, но беше сигурен в едно: във или извън «Хогуортс» не можеше и ден без магическата си пръчка. Като в просъница я извади от колана и понечи да излезе от кухнята.

— Ей, къде? — избоботи вуйчо Върнън. Хари обаче не отговори, затова вуйчото прекоси тромаво кухнята и препречи вратата към антрето. — Още не съм приключил с теб, момче!

— Махай се от пътя ми! — отсече тихо Хари.

— Няма да мърдаш оттук и ще обясниш защо синът ми…

— Ако не се махнеш, ще те омагьосам, така да знаеш — закани се момчето и вдигна магическата пръчка.

— Не смей да ми я размахваш тая… — изфуча вуйчо Върнън. — Нали знам, че ви е забранено да я използвате извън оная лудница, дето я наричате училище.

— Току-що ме изхвърлиха от лудницата — рече Хари. — Мога да правя каквото си искам. Разполагаш само с три секунди. Едно… две…

Кухнята се огласи от екливо ФРАААС. Леля Петуния изпищя. Вуйчо Върнън ревна и приклекна, а Хари затърси за трети път тази вечер източника на суматохата, която не бе причинил. Съзря го веднага: отвън на перваза бе кацнала една зашеметена и наежена забулена сова, която току-що се беше блъснала в затворения прозорец.

Без да обръща внимание на вуйчо си Върнън, който отново се разкрещя: «СОВИИИ!» Хари прекоси тичешком стаята и отвори с рязко движение прозореца. Совата протегна краче, към което бе привързан малък пергаментов свитък, тръсна пера и политна още щом Хари взе писмото. Момчето разгъна с разтреперани ръце второто послание, написано надве-натри с размазано черно мастило.

Хари, в министерството току-що дойде Дъмбълдор, опитва се да намери изход от положението. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ. НЕ ПРАВИ ПОВЕЧЕ МАГИИ. НЕ ДАВАЙ НА НИКОГО МАГИЧЕСКАТА ПРЪЧКА.


Артър Уизли

Дъмбълдор се опитвал да намери изход от положението… какво ли означаваше това? Дали разполагаше с достатъчно власт, за да надделее над онези в Министерството на магията? Дали имаше поне някаква вероятност да разрешат на Хари да се върне в «Хогуортс»? В гърдите му покълна слаба надеждица, почти веднага попарена от паниката: как да откаже да си даде пръчката, без да прибягва до магия? Щеше да се наложи да се дуелира с представителите на министерството, а стореше ли го, направо щеше да е късметлия, ако му се разминеше Азкабан, какво остава за изключването.

Мислите му препускаха като обезумели… Можеше да избяга с риск ония от министерството да го заловят, можеше и да стои тук и да чака да дойдат. Изкушаваше се много повече от първото, ала знаеше, че господин Уизли му мисли само доброто… пък и Дъмбълдор беше намирал изход от положения, далеч по-неприятни от сегашното.

— Добре, размислих — рече Хари, — оставам.

Свлече се тежко на стола при масата и се извърна към Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли бе доста стъписано от внезапната промяна. Леля Петуния стрелна с отчаян поглед вуйчо Върнън. Жилата върху моравото му слепоочие туптеше по-силно от всякога.

— Кой ги праща тия проклети сови? — ревна той.

— Първата беше от Министерството на магията, съобщиха ми, че ме изключват — отвърна спокойно Хари.

Наостри уши, за да чуе, ако представителите на министерството се задават вече, пък и беше по-лесно и безболезнено да отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото да го гледа как беснее и крещи.

— Втората беше от бащата на моя приятел Рон, работи в министерството.

Министерство на магията ли? — ревна вуйчо Върнън. — Такива като теб в правителството! Сега я втасахме. Нищо чудно, че държавата отива на кино.

Хари обаче не отговори и вуйчо Върнън го изгледа кръвнишки, сетне избълва:

— И защо те изключиха?

— Защото направих магия.

— ТАКА СИ И ЗНАЕХ! — продължи да фучи вуйчо Върнън и стовари пестник върху хладилника, който се отвори: отвътре изпопадаха нискомаслените закуски на Дъдли и се разпиляха по пода. — Призна си най-после! Какво направи на Дъдли?

— Нищо — отсече Хари вече не толкова спокойно. — Не аз, а…

Ти, ти — изпелтечи най-неочаквано Дъдли и вуйчо Върнън ведно с леля Петуния дружно замахаха на Хари да млъкне, след което се надвесиха над ненагледното си синче.

— Кажи, синко — подкани вуйчо Върнън, — какво ти направи?

— Кажи ни, миличко — изшушука и леля Петуния.

— Насочи магическата пръчка към мен — изфъфли момчето.

— Точно така, насочих я, но не съм я използвал… — подхвана гневно Хари, ала не успя…

— МЛЪК! — ревнаха в един глас вуйчо Върнън и леля Петуния.

— Продължавай, синко — призова отново вуйчо Върнън, а мустаците му се наежиха още по-заплашително.

— Тъмно… — отвърна дрезгаво Дъдли и пак потрепери. — Стана тъмно като в рог. И после чух… разни неща. Вътре в главата си.

Вцепенени от ужас, вуйчо Върнън и леля Петуния се спогледаха. Ако сред всичко, което най-много мразеха на тоя свят, магията заемаше първото място, а след нея се нареждаха съседите, нарушаващи повече от самите тях забраната да се поливат дворовете, в десетката на най-омразните им неща без съмнение влизаха и перковците, чуващи гласове. Вуйчо Върнън и леля Петуния очевидно бяха на мнение, че Дъдли губи разсъдъка си.

— Какви неща чу, бонбонче? — простена леля Петуния, пребледняла като платно и готова да ревне.

Ала Дъдли явно не можеше да каже. Потрепери за кой ли път и поклати топчеста русолява глава, а колкото до Хари, той изпита известно любопитство въпреки вцепенението и страха, обзели го след появата на първата сова. Дименторите знаеха как да те накарат да изживееш наново най-страшните мигове от своя живот. Какво ли е трябвало да чуе този разлигавен глезен дебелак?

— А как падна, момчето ми? — попита вуйчо Върнън както никога тихо, все едно говори на болник.

— П-препънах се — рече разтреперан Дъдли. — И тогава…

Той махна към широките си като буре гърди. Хари го разбра. Братовчед му си беше припомнил лепкавия студ, изпълващ белите ти дробове, докато дименторите изсмукват от теб надеждата и щастието.

— Ужас! — изграчи Дъдли. — Студ. Страшен студ.

— Ясно — рече вуйчо Върнън уж спокойно, а леля Петуния пипна притеснена Дъдли по челото да не би да е вдигнал температура. — После какво стана, Дъденце?

— Имах чувството… имах чувството, че… че…

— Че никога вече няма да бъдеш щастлив — притече му се на помощ Хари.

— Точно така — пророни Дъдли, все тъй разтреперан.

— Така значи! — каза вуйчо Върнън с глас, възвърнал си изцяло страховитата мощ, после се изправи. — Направил си на сина ми някаква шантава магия, за да чува гласове и да си втълпи, че е… обречен на злочестини.

— Колко пъти да ти казвам? — подвикна Хари, вече ядосан. — Не съм го направил аз! Направиха го двама диментори!

— Двама какви… какви са тия ди… дивотии?

— Ди-мен-то-ри — изрече бавно и ясно Хари. — Цели двама.

— И какво, да го вземат мътните, представляват тия диментори?

— Охраняват тъмницата за магьосници Азкабан — отвърна леля Петуния.

Тези думи бяха последвани от две секунди кънтящо мълчание, после лелята затули с длан устата си, сякаш се е изтървала да изрече скверна ругатня. Вуйчо Върнън я зяпна невярващо. Мислите на Хари запрепускаха като обезумели. Първо госпожа Фиг, сега и леля Петуния!

— Ти пък откъде знаеш? — попита я изумен.

Леля Петуния изглеждаше много възмутена от самата себе си. Стресната, погледна гузно мъжа си и поотпусна длан, при което се видяха конските й зъби.

— Чух… когато онзи ужасен хлапак… й каза за тях… преди много години — изпелтечи тя.

— Ако говориш за майка ми и баща ми, защо не ги споменаваш по име? — натърти високо Хари, но леля Петуния не му обърна внимание.

Беше ужасно притеснена.

Хари пък бе стъписан. Ако не се смята онзи гневен изблик отпреди години, когато леля Петуния беше нарекла майка му щурачка, той не я бе чувал никога да отваря дума за сестра си. Бе изумен, че е помнила толкова дълго тези откъслечни сведения за света на магьосниците, още повече че обикновено полагаше доста усилия да се преструва, че такъв свят изобщо не съществува.

Вуйчо Върнън отвори уста, после пак я затвори, отвори я и я затвори още веднъж, сякаш се мъчеше да си спомни как се говори, докато накрая гракна:

— Значи… значи… те наистина съществуват… диментите, де.

Леля Петуния кимна.

Вуйчото премести поглед от нея към сина си, а после и към Хари, сякаш се надяваше някой да извика: «Шегичка!» Но тъй като никой не го направи, той отвори за пореден път уста, ала така и не се наложи да търси думи, понеже пристигна третата за тази вечер сова. Влетя като пернато топовно гюле през още отворения прозорец и се приземи с трясък на кухненската маса, при което и тримата Дърсли подскочиха от уплаха. Хари дръпна от човката на совата втория официален на вид плик и го разкъса, а птицата излетя и се скри в нощта.

— До гуша ми дойде от тия… сови — мърмореше объркан вуйчо Върнън, след което отиде с тежка стъпка при прозореца и пак го затръшна.

Уважаеми господин Потър,

Във връзка с писмото, което Ви изпратихме преди приблизително двайсет и две минути, Ви уведомяваме, че Министерството на магията преразгледа решението си да унищожи незабавно магическата Ви пръчка. Можете да я задържите до дванайсети август, за когато е насрочено заседанието на Дисциплинарната комисия — тя ще вземе официално решение по случая.

След обсъждането, което проведохме с директора на Училището за магия и вълшебство «Хогуортс», министерството се съгласи да реши в посочения ден и въпроса с изключването Ви. Във връзка с това можете да се смятате за временно отстранен от училището.


С най-добри пожелания,

искрено Ваша:

Мафалда Хопкърк

служба «Злоупотреба с магии»

Министерство на магията

Хари прочете писмото цели три пъти един след друг. Буцата, заседнала на гърлото му, се посмали и на него му поолекна — все пак не го бяха изключили окончателно, — макар че страховете му в никакъв случай не се разсеяха. Явно всичко щеше да се реши на това заседание, насрочено за дванайсети август.

— Е? — възкликна вуйчо Върнън и върна Хари към действителността. — Сега какво? Произнесли ли са ти присъдата? Вие, откачалките, имате ли си смъртна присъда? — допълни той със злорадо очакване.

— Трябва да се явя на заседание на Дисциплинарната комисия — уточни Хари.

— И там ли ще ти произнесат присъдата?

— Предполагам.

— В такъв случай още не губя надежда — заяде се злобно вуйчо Върнън.

— Е, ако сме приключили… — изправи се Хари.

Ужасно му се искаше да остане сам, да помисли хубаво, може би да напише писмо на Рон, Хърмаяни или Сириус.

— НЕ, НИ НАЙ-МАЛКО! — изкрещя вуйчо Върнън. — СЯДАЙ СИ НА МЯСТОТО!

— Сега пък какво има? — попита нетърпеливо момчето.

— ДЪДЛИ! — разфуча се вуйчото. — Искам да знам какво точно се е случило на сина ми.

— ДОБРЕ ТОГАВА — викна ядосан и Хари и от върха на магическата пръчка, която той още стискаше, се разлетяха червени и златисти искри.

И тримата Дърсли потрепериха, ужасени.

— С Дъдли вървяхме по пресечката между площад «Магнолия» и улица «Глициния» — заобяснява бързо Хари, като се опитваше да не губи самообладание. — Дъдли почна да ми се прави на интересен и аз извадих магическата пръчка, но не я използвах. После сякаш от вдън земя изникнаха двама диментори…

— Какви са ТИЯ диметри, бе! — избоботи разярен вуйчо Върнън. — Какво ПРАВЯТ?

— Нали вече ти обясних, изсмукват цялото щастие от теб — отвърна момчето — и ако им падне, те целуват…

— Целуват те ли? — облещи се вуйчото. — Как така те целуват?

— Така му се казва, когато ти изсмукват душата през устата.

Леля Петуния изписка.

Душата ли? Ама нали не са му я изсмукали… нали той още си има…

Тя сграбчи Дъдли за раменете и го разтресе, все едно да провери дали може да чуе как душата му дрънка вътре.

— То се знае, че не са му я изсмукали, ако го бяха направили, щяхте да разберете — обясни отегчено Хари.

— Ти им даде отпор, нали, синко, фрасна им едно-две крошета? — провикна се вуйчо Върнън в опит да върне разговора на своя територия.

— Няма как да дадеш отпор на дименторите с крошета — процеди през зъби Хари.

— Защо тогава той си е добре? — недоумяваше вуйчото. — Защо не е кух отвътре?

— Защото приложих магията за…

ФЪЪЪР. Чу се тропот, свистене на криле, меко тупване в пепелта и от камината в кухнята се стрелна четвърта сова.

— МАЙКО МИЛА! — ревна вуйчо Върнън и заскуба цели кичури от мустаците си, нещо, което не бе правил от доста време. — НЕ ИСКАМ СОВИ В КЪЩАТА СИ, НЯМА ДА ТЪРПЯ ПОВЕЧЕ ТОВА БЕЗОБРАЗИЕ, ЧУ ЛИ!

Но Хари вече издърпваше от крачето на совата пергаментовия свитък. Беше повече от сигурен, че този път писмото е от Дъмбълдор, който му обяснява всичко: дименторите, госпожа Фиг, какво са намислили в министерството, как той, Дъмбълдор, смята да намери изход от положението, и за пръв път в живота си бе разочарован, когато видя почерка на Сириус. Без да обръща внимание на вуйчо Върнън, който продължаваше да фучи заради совите, Хари присви очи да не му влиза прах, когато последната сова изхвърча през комина, и прочете посланието на Сириус.

Артър току-що ни обясни какво е станало. Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата.

Според Хари не можеше да има по-неуместен отговор на всичко, разиграло се тази вечер, затова той обърна пергамента с надежда писмото да продължава, но отзад нямаше нищо.

Пак се ядоса. Никой ли нямаше да му каже едно «браво», задето с голи ръце е отблъснал двама диментори? И господин Уизли, и Сириус се държаха така, сякаш Хари е направил някоя поразия и те само чакат да видят каква точно каша е забъркал, за да му дръпнат едно конско.

— Цяло бедствие… цяло нашествие от сови, де. Само ми влизат и ми излизат тука, няма да търпя тая работа повече, така да знаеш, момче, няма…

— Не мога да попреча на совите да идват — прекъсна го Хари и смачка в юмрука си писмото на Сириус.

— Искам да чуя истината за случилото се тази вечер — ревна пак вуйчо Върнън. — Щом тия дивантори са нападнали Дъдли, защо изключват от училище теб? Направил си знаеш-какво, сам си призна.

Хари си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Пак започваше да го боли глава. Повече от всичко му се искаше да се махне от тая кухня и да не вижда пред себе си никого от семейство Дърсли.

— Направих магията за покровител, за да се отърва от дименторите — поясни той, като си наложи да не избухва. — Само тя може да ги спре.

— Но какво търсят тия диметри в Литъл Уингинг? — възмути се вуйчото.

— Откъде да знам! — рече уморено момчето. — Нямам и понятие.

От яркото неоново осветление главоболието му се усили. Гневът му се бе поуталожил. Той се чувстваше изтощен, капнал от умора. И тримата Дърсли го бяха зяпнали.

— Ти! — кресна вуйчо Върнън. — Ти си в дъното на всичко, знам си аз, момче! Защо иначе ще идват тук? Защо ще се появяват точно на тази уличка? Ти сигурно си единственият… единственият… — Така и не успя да се насили и да изрече думата «магьосник». — Единственият ти-знаеш-какъв на километри наоколо.

— Нямам представа защо са дошли.

Но от думите на вуйчо Върнън изтощеният мозък на Хари се поразмърда. Защо наистина дименторите бяха дошли в Литъл Уингинг? Нима можеше да е чисто съвпадение, че се бяха озовали тъкмо на пресечката, откъдето минаваше и Хари? Дали някой ги беше пратил? Дали Министерството на магията бе изгубило властта си над тях? Дали дименторите не бяха избягали от Азкабан, та, както Дъмбълдор бе предсказал, да се съюзят с Волдемор?

— Какво, значи, тия дивандъри са надзиратели в някакъв затвор за шантавелници, така ли? — попита вуйчо Върнън, сякаш прочел мислите на Хари.

— Да — потвърди той.

Ужасно му се искаше да не го боли глава, да се измъкне от кухнята, да се прибере в тъмната си стая и да помисли

— Ами да! Дошли са да те арестуват! — възкликна вуйчо Върнън с победоносния вид на човек, достигнал до неопровержимо заключение. — Нали, момче? Укриваш се от закона!

— Няма такова нещо, не се укривам — възропта Хари и тръсна глава, все едно да отпъди досадна муха, а мислите му продължиха да препускат шеметно.

— Тогава защо…?

— Сигурно ги е пратил той — отговори тихо Хари, по-скоро на себе си, отколкото на вуйчото.

— Кой е този «той», дето ги е пратил?

— Лорд Волдемор — каза Хари.

Усещаше смътно, че има нещо странно в това как семейство Дърсли, които подскачаха като ужилени, въсеха се и крещяха всеки път, щом чуеха думи като «магьосник», «магия» и «магическа пръчка», дори не трепнаха от името на най-злия сред магьосниците на всички времена.

— Лорд… я чакай! — сепна се вуйчо Върнън и се смръщи, а в прасешките му очички проблесна искрица, явно се беше сетил. — Чувал съм го името… това не беше ли онзи, дето…

— Дето уби майка ми и баща ми — продължи глухо Хари.

— Да де, ама той нали се е махнал — издърдори припряно вуйчото, без да показва с нищо, че темата за убийството на родителите му може да е и болезнена. — Така поне каза оня тъпанар, великанът. Че се бил махнал.

— Обаче се върна — отбеляза Хари.

Наистина беше доста странно да стои тук, насред стерилно чистата кухня на леля Петуния, до хладилника, най-нов модел, и широкоекранния телевизор, и да разговаря най-спокойно с вуйчо Върнън за Лорд Волдемор. С появата си в Литъл Уингинг дименторите сякаш бяха срутили огромната невидима стена, неумолимо разделяща немагическия свят на «Привит Драйв» и света отвъд него. Двата живота на Хари някак се бяха слели и всичко се бе преобърнало с главата надолу: семейство Дърсли разпитваха за подробности около магическия свят, госпожа Фиг познаваше Албус Дъмбълдор, из Литъл Уингинг бродеха диментори и Хари вероятно нямаше да се върне никога в «Хогуортс». Главата му затуптя още по-болезнено.

— Върнал се е? — прошепна леля Петуния.

Гледаше Хари както никога досега. Най-неочаквано, за пръв път в живота си, той напълно осъзна, че тя е сестра на майка му. И Хари не можеше да каже защо в този миг това направо го порази. Знаеше само, че не е единственият в стаята, който се досеща какво би могло да означава завръщането на Лорд Волдемор. Никога преди леля Петуния не го беше гледала така. Големите й воднисти очи (толкова различни от очите на сестра й) не бяха присвити от гняв или неприязън, не, те бяха широко отворени и изпълнени със страх.

От преструвката, в каквато тя се бе вкопчила, откакто Хари я помнеше — че няма никаква магия и никакъв друг свят освен този, който тя обитаваше заедно с вуйчо Върнън, — като че ли не бе останала и следа.

— Да — рече Хари, вече само на леля Петуния. — Завърна се преди месец. Видях го с очите си.

Леля Петуния намери с длани широките рамене на Дъдли под коженото яке и се вкопчи в тях.

— Я чакай — намеси се пак вуйчо Върнън и премести очи от жена си към Хари и после обратно към нея, явно изумен и объркан от небивалото разбирателство, зародило се най-ненадейно между двамата. — Какво… какво? Оня… Волдилорд се бил върнал, така ли?

— Да.

— Оня, дето уби майка ти и баща ти?

— Да.

— И сега праща дивантори да те заловят?

— Така изглежда — потвърди Хари.

— Работата е ясна — отсече вуйчото, след което отново премести поглед от жена си, пребледняла като тебешир, към Хари и си попридърпа нагоре панталоните. Взе някак да се надува, сякаш напомпан с въздух, месестото му мораво лице се разширяваше направо пред очите на Хари. — Край, всичко е ясно — подвикна Върнън, а ризата му отпред се изопна до пръсване, понеже той продължи да се издува, — махай се от къщата ми, момче!

— Моля? — учуди се Хари.

— Чу ме, чу ме… МАРШ ОТТУК! — кресна вуйчо Върнън толкова силно, че дори леля Петуния и Дъдли подскочиха. — ВЪН! ВЪН! Трябваше да го направя преди доста години! Разни сови ми влизат и излизат, да не е гълъбарник тука, тортите избухват като бомби, половината ми дневна, срутена, опашката на Дъдли, Мардж, дето се изду като балон и се вдигна чак до тавана, да не говорим пък за летящия «Форд Англия» — ВЪН! ВЪН! Стига ти толкова! Не искам да ти виждам очите. И ден няма да стоиш тук, щом те е погнал някакъв ненормалник, няма да излагаш на опасност жена ми и сина ми, няма да ни навличаш неприятности. Щом си тръгнал по пътя на ония непрокопсаници, родителите си, нямам намерение да те търпя! ВЪН!

Хари стоеше като пуснал корени. Беше намачкал на топка всички писма — от министерството, от господин Уизли и от Сириус, и ги стискаше в лявата си ръка. «Каквото и да правиш, не излизай повече от къщата. СТОЙ У ЛЕЛЯ СИ И ВУЙЧО СИ.»

— Чу ме, нали? — викна вуйчо Върнън и се наведе, като дотолкова приближи грамадното си мораво лице към Хари, че той усещаше пръски слюнка по себе си. — Хайде, размърдай се! Нали допреди половин час не те свърташе да изчезнеш. Ето, сега аз те гоня. Махай се от къщата ми и никога повече да не си и припарил до прага! Умът ми не го побира защо ли изобщо те прибрахме, Мардж беше права, трябваше да те пратим в сиропиталище. Ама нали сме си мекушави, сега ще ти сърбаме попарата. Въобразявах си, че можем да те направим човек, нормален като всички останали, а то какво излезе — няма с теб оправия, бил си калпав още от самото начало и на мен ми дойде до гуша… сови!

Петата сова се шмугна през комина толкова бързо, че чак тупна на пода, преди пак да се извиси със силен крясък във въздуха. Хари посегна да вземе червения плик, ала птицата се стрелна ниско над главата му и политна право към леля Петуния, която нададе писък и се наведе, затулила с длани лицето си. Совата пусна писмото точно върху главата й, обърна се и пак се провря в комина.

Хари се спусна към писмото, ала леля Петуния го изпревари.

— Отвори го, щом искаш — рече момчето, — така и така ще чуя какво пише в него. Това е конско.

— Само да си посмяла, Петуния! — ревна вуйчо Върнън. — Не го докосвай, може да е опасно!

— Адресирано е до мен — поясни с треперлив глас жената. — Адресирано е до мен, Върнън, ето, виж! «Госпожа Петуния Дърсли, кухнята, улица „Привит Драйв“ номер четири»…

Ужасена, тя затаи дъх. Червеният плик бе започнал да дими.

— Отвори го! — подкани Хари. — Хайде, де. Така и така ще се случи.

— Няма.

Ръката на леля Петуния трепереше, тя се заоглежда трескаво из кухнята, сякаш търсеше откъде да избяга, но прекалено късно — пликът лумна в пламъци. Леля Петуния изпищя и го пусна.

Кухнята се изпълни от страховит глас, който се разнасяше откъм пламналото писмо върху масата и отекваше в тясното пространство.

Не забравяй последното, Петуния!

Лелята едва не изпадна в несвяст. Свлече се на стола до Дъдли и захлупи лице върху дланите си. Остатъците от писмото изтляха в тишина и се превърнаха на пепел.

— Това пък какво е? — гракна вуйчо Върнън. — Какво… ама аз… Петуния?

Тя не отговори. Дъдли зяпаше майка си тъпо, със зинали уста. Ужасното мълчание натежаваше все повече и повече. Крайно изумен, Хари се беше втренчил в леля си, а главата му туптеше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Петуния, миличка! — подхвана плахо вуйчо Върнън. — П-петуния!

Тя вдигна глава. Още трепереше като лист. Преглътна мъчително.

— Налага се… налага се момчето да остане, Върнън — пророни сломена.

— К-какво каза?

— Той остава — потвърди леля Петуния.

Не гледаше към Хари. Изправи се на крака.

— Той… ама, Петуния…

— Ако го изхвърлим, съседите ще ни одумват — обясни тя. Още беше бледа като платно, но бързо си възвръщаше припряността. — Ще има да ни подпитват къде е отишъл. Налага се да го оставим тук.

Вуйчо Върнън се смаляваше като спукана автомобилна гума.

— Ама как така, Петуния, миличка…

Тя не му обърна внимание. Погледна Хари.

— Ще си стоиш в стаята! — нареди леля Петуния. — Няма да мърдаш от къщата, чу ли! А сега марш в леглото!

Той не се и помръдна.

— От кого е конското?

— Не задавай въпроси — тросна се леля му.

— Да не би да поддържаш връзка с магьосници?

— Казах да си лягаш!

— Какво означава това? Не забравяй последното… последното какво?

— Марш в леглото!

— От къде на къде…

— ЧУ ЛИ КАКВО КАЗА ЛЕЛЯ ТИ, ХАЙДЕ, МАРШ В ЛЕГЛОТО!

Загрузка...