Хари Потър и Орденът на феникса

Глава седма Министерството на магията

На другата заран в пет и половина Хари се събуди внезапно и на мига се разсъни, сякаш някой бе креснал право в ухото му. Лежа известно време, вцепенен от мисълта, че му предстои да се яви на заседанието в министерството, която изпълваше и последната клетчица в мозъка му, докато тя стана толкова непоносима, та момчето скочи и си сложи очилата. Госпожа Уизли бе оставила в долния край на леглото джинсите и фланелката му, току-що изпрани и изгладени. Хари ги намъкна набързо. Празната картина върху стената се изкиска.

Проснат по гръб, Рон спеше непробудно с широко отворена уста. Не се и помръдна, когато Хари прекоси стаята, излезе на стълбищната площадка и затвори тихо след себе си вратата. Помъчи се да не мисли за следващия път, когато щяха да се видят с Рон и може би вече нямаше да бъдат съученици в «Хогуортс», и слезе на пръсти по стълбището, сетне подмина главите на предците на Крийчър и отиде долу в кухнята.

Очакваше да е празна, но когато стигна при вратата, дочу тихи гласове. Отвори я и видя господин и госпожа Уизли, Сириус, Лупин и Тонкс насядали около масата, сякаш го чакат. Всички бяха облечени като за излизане, само госпожа Уизли беше по тъмночервен пеньоар на баклавички. Още щом зърна Хари, тя скочи на крака.

— Закуска! — оповести, след това извади магическата пръчка и забърза към огъня.

— Д-доб… ро утро, Хари — прозина се Тонкс. Тази сутрин беше руса и къдрава. — Добре ли спа?

— Да — рече момчето.

— А аз цяла нощ не съм ми… ми… мигнала — поясни тя през поредната широка прозявка. — Ела, де, седни.

Тонкс притегли един от столовете, като междувременно събори втори.

— Какво ти се яде, Хари? — провикна се госпожа Уизли. — Овесена каша? Кифлички? Пушена риба? Бекон с яйца? Препечена филийка?

— Благодаря, само… само препечена филийка — отговори момчето.

Лупин го погледна, после рече на Тонкс:

— Та какво казваше за Скримджър?

— А… да… трябва да си имаме едно наум, непрекъснато подпитва и мен, и Кингзли…

Хари беше признателен, че не са настояли и той да се включи в разговора. Отвътре му вреше и кипеше. Госпожа Уизли сложи пред него две-три препечени филийки и сладко, той се опита да хапне, ала все едно дъвчеше килим. Госпожа Уизли се разположи от другата страна и взе да му оправя фланелката, да подпъхва етикета и да приглажда гънките по ръкавите. На Хари му стана неприятно.

— Освен това трябва да кажа на Дъмбълдор, че не мога и утре вечер да поема нощното дежурство. Просто… съм умо… уморена — прозина се отново Тонкс.

— Ще го поема аз — предложи господин Уизли. — И бездруго имам да довършвам един отчет…

Господин Уизли се беше облякъл не в магьосническа мантия, а в раирани панталони и износено късо кожено яке. От Тонкс насочи вниманието си към Хари.

— Как се чувстваш?

Момчето сви рамене.

— Ще приключи бързо — взе да го успокоява господин Уизли. — До няколко часа ще бъдеш оправдан.

Хари не каза нищо.

— Заседанието е на нашия етаж, в кабинета на Амилия Боунс. Шефка е на отдел «Охрана на магическия ред», точно тя ще те подложи на разпит.

— Амилия Боунс е разбрана жена, Хари — отбеляза вече сериозно Тонкс. — Справедлива е, ще те изслуша.

Хари кимна — още не знаеше какво да каже.

— Само не избухвай — предупреди го рязко Сириус. — Бъди любезен и се придържай към фактите.

Хари кимна и този път.

— Законът е на твоя страна — прошепна Лупин. — Дори невръстни магьосници имат право да използват магия, ако животът им е в опасност.

Отзад по тила на Хари се застича нещо много студено и отначало той се зачуди дали някой не го хамелеонизира с магия, после обаче видя, че госпожа Уизли е нападнала косата му с навлажнен гребен. Тя натисна с все сила по темето му.

— Това чудо тук не може ли да не стърчи? — завайка се тя.

Хари поклати глава.

Господин Уизли си погледна часовника и се извърна към момчето.

— Е, да тръгваме — подкани той. — Подранили сме, но според мен е по-добре да чакаш в министерството, вместо да висиш тук.

— Добре — съгласи се машинално Хари, остави препечената филийка и стана от стола.

— Всичко ще бъде наред, Хари — успокои го Тонкс и го потупа по ръката.

— Успех! — пожела му Лупин. — Сигурен съм, че всичко ще се оправи.

— Но ако нещо се обърка, аз ще се разправям с Амилия Боунс — закани се свъсен Сириус.

Хари се усмихна едва-едва. Госпожа Уизли го прегърна.

— Всички ще ти стискаме палци — обеща тя.

— Благодаря — рече Хари. — Е… до скоро.

Качи се заедно с господин Уизли горе в коридора. Чу как майката на Сириус мърмори насън зад завесата. Господин Уизли махна резето на вратата и двамата излязоха в студеното свъсено утро.

— Обикновено не ходите пеша на работа, нали? — попита Хари, когато двамата забързаха през площада.

— А, не, обикновено се магипортирам — отвърна господин Уизли, — но е ясно, че ти не можеш, пък и е най-разумно да идем по немагьоснически начин… така ще направиш по-добро впечатление, все пак искат да те наказват за…

Докато вървяха, господин Уизли бе бръкнал с една ръка под якето. Хари знаеше, че стиска здраво магическата пръчка. Занемарените улици бяха почти безлюдни, но когато слязоха в неугледната подземна станция на метрото, я завариха вече пълна с хора, тръгнали рано-рано на работа. Както всеки път, щом се озовеше край мъгъли, които вършат обичайните си делнични дела, господин Уизли изпадна в неудържим възторг.

— Невероятно! — зацъка той и посочи автоматите за билети. — Колко изобретателно, а!

— Повредени са — отбеляза Хари и показа табелата.

— Въпреки това… — рече грейнал господин Уизли.

Вместо от развалените автомати си купиха билети от сънен мъж от охраната (с плащането се зае Хари, тъй като господин Уизли не се оправяше добре с мъгълските пари) и след пет минути се качиха на подземния влак, който затрака към центъра на Лондон. Господин Уизли току проверяваше притеснен картата на метрото, залепена над прозорците.

— Още четири спирки, Хари… Още три… Остават ни две спирки, Хари…

Слязоха в самото сърце на Лондон, повлечени от потока костюмирани жени и мъже, които носеха куфарчета. Качиха се с ескалатора горе, минаха през билетната бариера (господин Уизли направо си умря от удоволствие, като видя как процепът му глътва билетчето) и излязоха на широка улица с оживено движение по нея — от двете й страни се възправяха внушителни сгради.

— Къде ли сме? — замига объркан господин Уизли и Хари изтръпна, че макар и бащата на Рон да е проверявал непрекъснато картата, пак са сбъркали спирката, след малко обаче мъжът възкликна: — А, да… насам, Хари — и го поведе по една от пресечките. — Ще прощаваш — допълни, — но никога не използвам метрото, а от мъгълска гледна точка всичко ми се вижда различно. Да ти призная, никога не съм влизал и през входа за посетители.

Сградите ставаха все по-малки и невнушителни, накрая двамата излязоха на улица, където имаше доста неугледни учреждения, кръчма и препълнен догоре контейнер за отпадъци. Хари беше очаквал Министерството на магията да се намира на по-представително място.

— Пристигнахме! — оповести бодро господин Уизли и посочи очукана червена телефонна кабина с изпотрошени стъкла. Стената зад нея беше надраскана с какви ли не надписи. — Ти си пръв, Хари.

После отвори вратата на кабината.

Хари влезе вътре — недоумяваше какво правят. Господин Уизли се смести криво-ляво до него и затвори вратата. Едвам се побраха, беше си доста тесничко, Хари бе заклещен до телефонния апарат, увиснал накриво върху стената, сякаш някой вандал се е опитвал да го изтръгне. Господин Уизли се пресегна към слушалката.

— Според мен и той е повреден, господин Уизли — предположи Хари.

— Не, сигурен съм, че си работи — рече мъжът, като държеше слушалката над главата си и се взираше в шайбата. — Я да видим сега… шест… — взе да набира той номера, — две… четири… пак четири… пак две…

Още докато шайбата се връщаше с тихо жужене в първоначалното си положение, вътре в телефонната кабина екна студен женски глас, който обаче не идваше от слушалката в ръката на господин Уизли, а кънтеше ясно и високо, все едно точно до тях стоеше някаква невидима жена.

— Добре дошли в Министерството на магията! Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.

— Ами… — поде колебливо господин Уизли, който очевидно не знаеше дали да говори в слушалката, или не. Намери изход от положението, като долепи долната й част до ухото си. — Артър Уизли от служба «Злоупотреба с мъгълски вещи», водя Хари Потър, поканен да присъства на заседание на Дисциплинарната комисия…

— Благодаря — рече студеният женски глас. — Посетителю, вземете, ако обичате, значката и я закачете отпред на дрехите си.

Чуха се пукот и дрънчене и Хари видя как нещо се плъзва в металния отвор, откъдето обикновено се връщат монетите. Взе го: беше квадратна сребърна значка, на която пишеше «Хари Потър, заседание на Дисциплинарната комисия». Закачи я отпред на тениската точно когато женският глас оповести отново:

— Посетителю, моля да се явите на гише «Охрана», където ще бъдете претърсен и ще предадете за регистрация магическата си пръчка. Гишето се намира в дъното на атриума [10].

Подът на телефонната кабина се разтресе. Заспускаха се бавно под земята. Хари загледа със свито сърце как тротоарът зад стъклената кабина сякаш се надига и се разстъпва, докато не ги обгърна непрогледен мрак. Беше тъмно като в рог и Хари не виждаше нищо, затова пък чуваше как телефонната кабина стърже глухо и слиза все по-надълбоко под земята. След около минута, макар че на Хари му се стори много по-дълго, в краката му блесна лъч златиста светлина, който се разшири и се плъзна нагоре по тялото му, докато не го заслепи и не се наложи момчето да примига, за да спре сълзите.

— Министерството на магията ви пожелава приятен ден — рече женският глас.

Вратата на телефонната кабина се отвори широко и господин Уизли излезе от нея, следван от Хари, който беше зяпнал от изумление.

Стояха в единия край на великолепен дълъг коридор с лъснат до блясък под от тъмно дърво. По електриковосиния таван мъждукаха златни символи, които не спираха да се движат и да се променят досущ огромна небесна дъска за обяви. В стените, покрити с тъмна лъскава ламперия, бяха вградени множество позлатени камини. През няколко секунди в огъня от лявата страна с тихо изсвистяване изникваше магьосник. Отдясно пък пред всяка от камините се бяха образували малки опашки от чакащи да потеглят.

Насред коридора имаше кръгъл шадраван, около който се издигаха внушителни златни статуи. Най-висок беше благороден на вид магьосник, насочил магическата си пръчка право нагоре. Край него стояха красива магьосница, кентавър, таласъм и домашно духче. Последните трима се бяха прехласнали по магьосника и магьосницата. От върховете на пръчките, от стрелата на кентавъра, от шапката на таласъма и от двете уши на домашното духче бликаше проблясваща вода, чийто звънък ромон се сливаше с пукота, който издаваха магипортиращите се, и с кънтежа на стъпките: стотици магьосници, повечето от които с мрачни утринни лица, вървяха към златната двукрила порта в дъното на коридора.

— Насам! — подкани господин Уизли.

Сляха се с навалицата и се запровираха между служителите в министерството, някои от които бяха нарамили цели наръчи клатушкащи се свитъци, други носеха охлузени куфарчета, трети пък, както вървяха, четяха «Пророчески вести». Докато минаваха покрай шадравана, Хари видя сребърни сикли и бронзови кнутове, които проблясваха на дъното. Отстрани имаше малка размазана табела, на която пишеше:

«Ако не ме изключат от „Хогуортс“, ще хвърля десет галеона» зарече се отчаян Хари.

— Насам — каза господин Уизли и двамата се отделиха от потока служители в министерството, насочили се към златната порта.

Вляво, на гишето с табелка «Охрана», седеше зле избръснат магьосник в електриковосиня мантия, който, щом двамата приближиха, вдигна поглед и остави «Пророчески вести».

— Придружавам посетител — обясни господин Уизли и махна към Хари.

— Елате насам — подкани отегчено магьосникът.

Хари се доближи до мъжа и той вдигна дълга златна летва, тъничка и огъваема като автомобилна антена, с която го провери отпред и отзад.

— Магическата пръчка — изсумтя магьосникът от охраната, след което остави летвичката си и протегна ръка.

Хари извади пръчката. Магьосникът я пусна в странен месингов уред, който приличаше на везни, но само с едно блюдо. Уредът затрепка. Процепът в долния му край блъвна тясно парче пергамент. Магьосникът го откъсна и зачете:

— Двайсет и осем сантиметра, със сърцевина от фениксово перо, в употреба от четири години. Така ли е?

— Да — потвърди притеснен Хари.

— Това ще го задържа — обяви мъжът и забучи листчето пергамент върху малък месингов шиш. — А това си го вземи — добави той и подаде рязко на Хари магическата пръчка.

— Благодаря.

— Я чакай…! — проточи магьосникът.

Очите му се стрелнаха от сребърната значка на посетител върху гърдите на Хари към челото му.

— Благодаря, Ерик — намеси се решително господин Уизли, хвана момчето за рамото, обърна го кръгом и двамата отново се сляха с магьосниците, отправили се към златната порта.

Хари последва господин Уизли през блъсканицата, мина заедно с него през златната порта, зад която имаше по-къс коридор с най-малко двайсет асансьора с богато украсени златни решетки. Хари и господин Уизли се наредиха на опашката пред тях. Наблизо стоеше едър като канара брадат магьосник, понесъл кашон, от който се чуваше дращене.

— Как си, Артър? — рече мъжът, след като кимна на господин Уизли.

— Какво носиш, Боб? — попита той на свой ред и погледна кашона.

— И ние още не знаем — сподели угрижен магьосникът. — Мислехме, че е пиле като пиле, пък се оказа, че бълвало огън. Както личи, имаме налице грубо нарушение на Забраната върху развъждането с научни цели.

Един от асансьорите слезе със страшен трясък и дрънчене и спря пред тях, златната решетка се плъзна встрани, Хари се качи вътре заедно с господин Уизли и с другите от опашката и се озова затиснат до задната стена. Доста от магьосниците го оглеждаха от глава до пети, затова той заби поглед в краката си, та да не среща очите им, и се помъчи да си поприглади бретона. Решетката пак се затвори с трясък и асансьорът се заизкачва бавно нагоре с потракващи вериги, а студеният женски глас, който Хари бе чул в телефонната будка, прокънтя отново.

— Седми етаж, отдел «Магически игри и спортове», към който са управлението на Лигата по куидич във Великобритания и Ирландия, Централният клуб по наплюващи топчета и служба «Чудати изобретения».

Вратата на асансьора се отвори. Хари зърна разхвърлян коридор, а по стените висяха накриво плакати на отбори по куидич. Един от магьосниците в асансьора, който пренасяше цял наръч метли, се промуши едва-едва между пътуващите и се скри в коридора. Вратата се затвори, асансьорът се разтресе, понесе се отново нагоре, а женският глас обяви:

— Шести етаж, отдел «Магическо придвижване», към който са служба «Пудролинии», Инспекцията по метлите, служба «Летекоди» и Изпитателният център по магипортиране.

Вратата на асансьора се отвори повторно и точно когато слязоха четирима-петима магьосници, вътре в кабината влетяха няколко книжни самолетчета. Хари загледа как те кръжат бавно-бавно над главата му — бяха теменужени на цвят и отстрани, върху сгъвката на крилете, се виждаше печатът на Министерството на магията.

— Най-обикновени докладни записки, каквито си разменят отделите — прошепна господин Уизли. — Преди работехме със сови, но направо затънахме в мръсотия, не е за разправяне… всички бюра бяха оцвъкани с курешки…

Докато се носеха с асансьора нагоре, докладните записки се рееха около лампите, поклащащи се от тавана.

— Пети етаж, отдел «Международно магьосническо сътрудничество», към който са и управление «Международни стандарти в магическата търговия», служба «Международно магическо право» и представителството във Великобритания на Международната конфедерация на магьосниците.

Когато вратата се отвори, две от докладните записки изхвърчаха навън заедно с още неколцина магьосници, затова пък нахълтаха цяла дузина други записки, които се застрелкаха напред-назад, та светлината на лампата замига.

— Четвърти етаж, отдел «Регулация и контрол на магическите същества», към който са службите «Зверове», «Същества» и «Призраци», както и управленията «Връзки с таласъми» и «Напасти».

— Ако обичате — рече магьосникът, който носеше огнедишащото пиле, и слезе от асансьора, следван от цял рояк докладни записки.

Вратата изтрака и за пореден път се затвори.

— Трети етаж, отдел «Магически злополуки и бедствия», към който са Аварийната служба за разваляне на магии, щабквартирата на забравителите и комисия «Достойни за мъгъли обяснения».

На този етаж слязоха всички без господин Уизли, Хари и една магьосница, зачела се в предълъг свитък, който се гънеше по пода. Останаха и няколко докладни записки, които все така се рееха около лампата, а асансьорът се разтресе и отново се понесе нагоре, сетне вратата се отвори и гласът направи съобщението:

— Втори етаж, отдел «Охрана на магическия ред», към който са служба «Злоупотреба с магии», щабквартирата на аврорите и администрацията на Магисъбора.

— Слизаме, Хари — подкани господин Уизли, те последваха магьосницата и тръгнаха по коридор, от двете страни на който имаше множество врати. — Стаята ми е в другия край на етажа.

— Не сме ли вече под земята, господин Уизли? — учуди се Хари, когато подминаха прозорец със струяща през него слънчева светлина.

— Под земята сме, разбира се! — потвърди мъжът. — Това тук са омагьосани прозорци. В служба «Магическа поддръжка» решават какво да бъде времето ден за ден. Последния път, когато нададохме вой да ни вдигнат заплатите, цели два месеца бушуваха урагани… Насам, Хари.

Завиха зад ъгъла, минаха през две тежки дъбови врати и влязоха в препълнена с какво ли не преградена зала, в която бяха обособени малки помещения, огласяни от разговори и смях. Докладните записки влитаха и излитаха от стаичките като мънички ракети. Върху стената на най-близкото помещение висеше табела, на която пишеше: «Щабквартира на аврорите».

Хари надзърташе с крайчеца на окото си в стаичките, които подминаваха. Аврорите бяха облепили стените с куп неща — от снимки на издирвани магьосници и семейни фотографии, чак до плакати на любимите им куидични отбори и изрезки от «Пророчески вести». Някакъв мъж с алена мантия и вързана на опашка коса, по-дълга и от опашката на Бил, си беше качил краката на писалището и диктуваше на пачето си перо отчет. Малко по-нататък една магьосница с превръзка на окото се бе подала над стената, разделяща стаичката й от тази на Кингзли Шакълболт, и разговаряше с него.

— Добро утро, Уизли — поздрави разсеяно Кингзли, когато те се приближиха. — Трябва да обсъдим нещо, имаш ли малко време?

— Само минута — отвърна господин Уизли. — Бързам.

Разговаряха, сякаш се познават съвсем бегло, а когато Хари отвори уста да поздрави Кингзли, господин Уизли го настъпи по крака. Последваха аврора чак до последното помещение.

Хари се стъписа — от всички страни го гледаше лицето на Сириус. Стените бяха облепени с изрезки от вестници и със стари снимки, имаше дори фотография от сватбата на Потърови, на които той беше кум. Сириус не се виждаше единствено на картата на света, осеяна с червени топлийки, проблясващи като скъпоценни камъчета.

— Заповядай — безцеремонно рече Кингзли на господин Уизли и му тикна в ръката цяло тесте пергаментови листове. — Трябват ми възможно най-пълни сведения за всички летящи мъгълски превозни средства, забелязани през последните дванайсет месеца. Получихме сведения, че Блек май още се вози на стария си мотоциклет. — Кингзли намигна на Хари и допълни през шепот: — Занеси му списанието, Уизли, сигурно ще му бъде любопитно. — Сетне продължи с обичайния си глас: — И не протакай, много се мота с доклада за огнеметните оръжия и разследването се забави с цял месец.

— Ако беше прочел доклада, щеше да знаеш, че не са огнеметни, а огнестрелни — хладно отвърна Уизли. — И се боя, че ще се наложи да почакаш със сведенията за мотоциклетите, точно сега сме затънали до гуша в работа. — След това понижи глас и прошепна: — Гледай да се измъкнеш преди седем, Моли ще прави кюфтета.

Той кимна на Хари, двамата излязоха от тясната килийка на Кингзли, минаха през още две дъбови врати, тръгнаха по втори коридор, завиха наляво, за да излязат в трети, след това пък завиха надясно към поредния неугледен коридор с мъждиво осветление. В края му имаше отляво широко отворена врата на малък килер за метли и отдясно — врата с потъмняла месингова табелка «Служба „Злоупотреба с мъгълски вещи“».

Мрачната стая на господин Уизли бе по-тясна и от килерчето за метли. Вътре бяха сместени две писалища, ала човек почти не можеше да ги заобиколи заради стоящите покрай стените, натъпкани до пръсване с документи шкафове, върху които се мъдреха климнали камари папки. Малкото свободно пространство по стените свидетелстваше за маниите на господин Уизли: няколко плаката на автомобили, включително един с разглобен двигател, две картинки на пощенски кутии, явно изрязани от мъгълски детски книжки, и рисунка, на която се виждаше как се включва щепсел. Навръх отрупаното с какво ли не писалище на господин Уизли бяха кацнали безутешно хълцащ стар тостер и две празни кожени ръкавици, които въртяха ли, въртяха палци. Имаше и снимка на семейство Уизли. На Хари му направи впечатление, че Пърси явно си е тръгнал от нея.

— Нямаме си прозорец — взе да се извинява господин Уизли, след което съблече коженото яке и го сложи върху облегалката на стола. — Поискахме си, те обаче очевидно решиха, че ще минем и без прозорец. Сядай, Хари, явно Пъркинс още не е дошъл.

Момчето се промуши и седна зад писалището на Пъркинс, а господин Уизли прегледа тестето пергаментови листа, което му беше дал Кингзли Шакълболт.

— Я! — ухили се той, след като извади от купчинката брой на списание, наречено «Дрънкало». — Дааа! — Разлисти го. — Да, Кингзли е прав, Сириус ще има да се забавлява… Я, това пък какво е?

През отворената врата тъкмо бе влетяла докладна записка, която кацна да си почине върху хълцукащия тостер. Господин Уизли я разгъна и зачете на глас:

— «Трета обществена тоалетна бълвачка, този път в Бетнъл Грийн, проучете незабавно случая.» Направо нелепо…

— Тоалетна бълвачка ли?

— Правят номера на мъгълите — свъси се господин Уизли. — Миналата седмица имахме две, едната в Уимбълдън, втората в Елефънт енд Касъл [11]. Мъгълите пускат водата, ала вместо всичко да изчезне, то, моля ти се… е, представяш си. Клетите мъгъли викат водопревозчика… нали така му казваха на оня, дето им оправя тръбите и разни други нещица.

— Водопроводчика ли?

— Точно така, него, той обаче направо се шашардисва. Дано заловим извършителя.

— Аврорите ли ще го търсят?

— А, не, за тях това е дребна работа, обикновено пращаме Патрула за спазване на магическите закони… А ето го, Хари, и Пъркинс.

В стаята запъхтян влезе прегърбен възрастен магьосник с къдрава бяла коса — личеше си, че е притеснителен.

— О, Артър! — простена той отчаяно, без да поглежда момчето. — Добре че си тук, направо се бях видял в чудо, не знаех да стоя ли да те чакам, или не. Току-що изпроводих у вас една сова, но явно сте се разминали… преди десетина минути се получи спешно съобщение…

— Знам, знам, за тоалетните бълвачки — прекъсна го господин Уизли.

— Не, остави ги тоалетните, става въпрос за заседанието, където ще изслушат малкия Потър… променили са времето и мястото, започва сега в осем часа и е долу в старата десета съдебна зала…

— Долу в старата… ама те ми казаха… ох, да ги вземе Мерлин дано!

Господин Уизли си погледна часовника, ахна и скочи като ужилен от стола.

— Бързо, Хари, трябвало е да сме там преди цели пет минути!

Пъркинс се прилепи към шкафовете, а господин Уизли изхвърча от стаята, следван по петите от момчето.

— Защо са променили часа? — попита Хари, останал без дъх, докато профучаваха покрай помещенията на аврорите, които надзъртаха и ги гледаха как тичат като обезумели.

Хари имаше чувството, че е оставил всичките си вътрешности върху писалището на Пъркинс.

— Нищо не разбирам, пак, добре че подранихме, щеше да стане истинска катастрофа, ако беше изтървал заседанието.

Господин Уизли заби пети точно пред асансьора и натисна припряно копчето «надолу».

— Хайде, ИДВАЙ!

Щом асансьорът изтрополи, решетката се плъзна и двамата нахлуха вътре. На всеки етаж, където спираха, господин Уизли сипеше ядни ругатни и натискаше с цяла длан копчето за деветия етаж.

— От години никой не е и стъпвал в тия съдебни зали — мърмореше той. — Умът ми не го побира защо са решили да се свират там… освен ако… о, не…

Точно тогава се качи пълничка магьосница с бокал, над който се виеше пара, и господин Уизли не се доизказа.

— Атриумът — оповести студеният глас, а решетките се дръпнаха и Хари зърна в далечината златните статуи при шадравана.

Пълната магьосница слезе, качи се блед като болник магьосник с много покрусено лице.

— Добро утро, Артър — поздрави той с гробовен глас точно когато асансьорът се спусна още по-надълбоко. — Не те виждам често тук, долу.

— Имам спешна работа, Боуд — отвърна господин Уизли, който се клатушкаше от нетърпение и хвърляше тревожни погледи към Хари.

— А, да — рече Боуд, докато оглеждаше с немигащи очи момчето. — Разбира се.

На Хари не му беше до Боуд в този миг, ала от втренчения поглед не му олекна ни най-малко.

— Отдел «Мистерии» — обяви студеният женски глас, но не добави нищо повече.

— Бързо, Хари! — подкани господин Уизли веднага щом вратата изтрака и се отвори, и двамата забързаха по коридор, съвсем различен от коридорите горе.

Стените бяха голи, нямаше прозорци и едва в дъното се виждаше една-единствена черна врата, която не се отличаваше с нищо. Хари очакваше да се насочат натам, вместо това обаче господин Уизли го сграбчи за ръката и го затегли наляво към арка, водеща до стълбище.

— Там долу, там долу — заповтаря той запъхтян, като взимаше по две стъпала наведнъж. — Асансьорът не стига чак дотук… защо ли са го насрочили долу…?

Слязоха по стълбището и се озоваха в коридор, подобен на прохода за подземието на Снейп в «Хогуортс» — със стени от груб камък и факли, забучени на конзоли. Дървените врати, които подминаваха, бяха тежки, с метални резета и ключалки.

— Съдебна зала… десет… май сме наблизо… да.

Господин Уизли спря като закован пред окадена тъмна врата с огромен железен катинар, после се свлече тежко до стената и сложи ръце върху гърдите си.

— Хайде, влизай! — рече, останал без дъх, и посочи с палец вратата.

— Ами вие… вие няма ли да дойдете?…

— Не, не… не е разрешено. Успех!

Сърцето на Хари думкаше като обезумял тъпан. Той преглътна шумно, натисна огромната метална брава и пристъпи в съдебната зала.