Хари Потър и Орденът на феникса

Глава двайсет и втора В болницата «Свети Мънго»

На Хари му олекна, че професор Макгонъгол го взима на сериозно, и без да се колебае нито миг, скочи от леглото, надяна халата и си сложи очилата.

— И ти трябва да дойдеш, Уизли — подкани професор Макгонъгол.

Тръгнаха след нея, подминаха притихналите Невил, Дийн и Шеймъс, слязоха по витата стълба в общата стая, после през дупката зад портрета се озоваха в окъпания в лунна светлина коридор на Дебелата дама. Хари имаше чувството, че паниката вътре в него всеки момент ще се излее навън, идеше му да хукне, да извика с цяло гърло Дъмбълдор — кръвта на господин Уизли изтичаше, а те си вървяха най-спокойно, ами ако в тези остри зъби (Хари се мъчеше да не мисли за тях като за «моите зъби») е имало отрова? Минаха покрай Госпожа Норис, която извърна към тях очи като фарове с дежурното си съскане, а професор Макгонъгол й каза «пъъс!». Госпожа Норис се шмугна в мрака и след няколко минути те вече бяха при каменното грозилище, което стоеше на стража пред входа за кабинета на Дъмбълдор.

— Летящи лимонадени пчелички — рече професор Макгонъгол.

Грозилището оживя и отскочи встрани, стената отзад се разцепи на две и се показа каменно стълбище като виещ се ескалатор, който не спираше да върви. Тримата се качиха на движещите се стъпала, стената зад тях се затвори глухо и те се понесоха нагоре на стегната спирала, докато не се озоваха пред лъскава дъбова врата с месингово чукало във вид на грифон.

Макар отдавна да минаваше полунощ, отвътре се чуваха съвсем отчетливо гласове. Дъмбълдор сякаш бе поканил най-малко десетина гости.

Професор Макгонъгол почука три пъти с грифоновото чукало и гласовете заглъхнаха, сякаш някой ги беше изключил. Вратата се отвори самичка и професор Макгонъгол влезе вътре, следвана от Хари и Рон.

Стаята тънеше в полумрак, причудливите сребърни уреди по масите бяха притихнали и застинали, за разлика от друг път нито жужаха, нито изпускаха клъбца дим, а предишните директори по портретите върху стените похъркваха между рамките. Върху пръчката точно зад вратата имаше голяма колкото лебед птица с прекрасно червено-златисто оперение, която дремеше с главица, пъхната под крилото.

— А, вие ли сте, професор Макгонъгол… и… о!

Дъмбълдор, който седеше на стола с висока облегалка зад писалището, се наведе към езерцето светлина, която свещите хвърляха над книжата пред него. Върху снежнобяла нощница беше облякъл прелестно извезан халат в пурпурно и златно, но изглеждаше съвсем буден и бе вперил пронизващите си ведросини очи в професор Макгонъгол.

— Професор Дъмбълдор, Потър е… сънувал е кошмар — подхвана тя. — Твърди, че…

— Не беше кошмар — побърза да възрази Хари.

Професор Макгонъгол се извърна и го изгледа леко свъсена.

— Добре тогава, Потър, сам кажи на директора за какво става въпрос.

— Ами… аз спях… — поде Хари и въпреки ужаса и отчаяното желание да накара Дъмбълдор да го разбере, се подразни леко, че директорът гледа не него, а сключените си пръсти. — Но това не беше обикновен сън… случи се наистина… видях как става… — Той си пое дълбоко въздух. — Бащата на Рон… господин Уизли… беше нападнат от гигантска змия.

След като изрече думите, те прокънтяха във въздуха някак нелепо, дори смехотворно. Настана мълчание, Дъмбълдор се облегна на стола и се вгледа умислено в тавана. Пребледнял и стъписан, Рон премести очи от Хари към директора.

— Как го видя? — попита тихо Дъмбълдор, пак без да поглежда Хари.

— Ами… не знам — смотолеви доста ядно момчето. Толкова ли беше важно? — Сигурно вътре в главата си…

— Не ме разбра — прекъсна го все така спокойно Дъмбълдор. — Попитах те… помниш ли… ъъъ… къде точно се намираше, докато наблюдаваше нападението? До жертвата ли стоеше, или виждаше всичко някъде отгоре?

Въпросът бе толкова странен, че Хари се облещи срещу Дъмбълдор: той сякаш знаеше…

— Аз бях змията — отговори. — Видях всичко през нейните очи.

Известно време всички мълчаха, после Дъмбълдор погледна Рон, който още беше блед като пресечено мляко, и попита с друг, по-остър тон:

— Артър тежко ли е пострадал?

— Да — наблегна Хари.

Нима всички бяха толкова несхватливи, не разбираха ли колко много кръв губиш, ако такива дълги змийски зъби се впият в плътта ти? И защо Дъмбълдор така и не благоволяваше да го погледне?

Директорът обаче се изправи тъй бързо, че Хари подскочи, и изведнъж заговори на един от старите портрети, окачен досами тавана:

— Евърард! — подвикна той рязко. — И ти, Дилис!

Блед като болник вълшебник с къс черен перчем и възрастна магьосница с дълги сребърни букли в рамката до него, и двамата потънали сякаш в най-дълбок сън, веднага отвориха очи.

— Слушахте ли? — попита Дъмбълдор.

Вълшебникът кимна, а магьосницата рече:

— Естествено.

— Мъжът е с червена коса и с очила — обясни Дъмбълдор. — Ти, Евърард, вдигни тревога, постарай се да го намери който трябва…

Двамата кимнаха, плъзнаха се встрани и излязоха от рамките, но вместо (както обикновено ставаше в «Хогуортс») да се покажат в някоя от съседните картини, така и не се появиха отново. Сега в едната рамка нямаше нищо освен тъмна завеса за фон, а в другата — красиво кожено кресло. На Хари му направи впечатление, че доста от другите директори по стените, макар и да похъркваха изключително убедително, му хвърляха изпод клепачите по някой поглед, и той изведнъж се досети кой е говорел, когато почукаха.

— Евърард и Дилис са сред най-изтъкнатите директори на «Хогуортс» — отбеляза Дъмбълдор и заобиколи Хари, Рон и професор Макгонъгол, за да отиде до прекрасната птица, заспала на пръчката при вратата. — Славата им е такава, че портрети на двамата висят и в други важни магьоснически учреждения. Тъй като разполагат със свободата да се придвижват от портрет на портрет, могат да ни кажат какво се случва на различни места…

— Но господин Уизли може да е навсякъде! — възкликна Хари.

— Заповядайте, седнете и тримата — покани ги Дъмбълдор, сякаш Хари не е казал нищо, — възможно е Евърард и Дилис да се позабавят няколко минути. Професор Макгонъгол, осигурете, ако обичате, още столове.

Тя извади от джоба на халата магическата пръчка и замахна с нея: изневиделица се появиха три стола, но най-обикновени, дървени, а не като удобните тапицирани кресла, които Дъмбълдор бе измагьосал на заседанието в министерството. Хари седна и загледа през рамо директора. Той погали с пръст перата по златната главица на Фоукс. Фениксът се събуди веднага. Проточи високо красивата си глава и впери в Дъмбълдор лъскави черни очи.

— Трябва ни предупреждение — рече едва чуто мъжът на птицата.

Лумна огън и фениксът изчезна.

Дъмбълдор се надвеси над един от крехките сребърни уреди, чието предназначение Хари не знаеше, занесе го на писалището си, пак седна с лице към тях и го удари лекичко с върха на магическата пръчка.

Уредът тутакси грейна и оживя, като издаваше ритмичен звънтеж. От мъничката сребърна тръба в горния край заизлизаха клъбца бледозелен дим. Дъмбълдор се взря отблизо в дима и сбърчи чело. След миг-два кълбата се превърнаха в цели валма гъст пушек, който се издигна във въздуха… От горния му край се проточи змийска глава, която разтвори широко паст. Хари се запита дали уредът потвърждава разказа му: загледа напрегнато директора, за да види дали е прав, ала Дъмбълдор така и не вдигна очи.

— Естествено, естествено — прошепна той явно на себе си, все така втренчен в стълба пушек. Не личеше да е изненадан. — Но по същност разделени?

Хари не проумяваше смисъла на този въпрос. Затова пък змията от пушек мигом се раздели на две змии, които започнаха да се гънат и извиват в тъмния въздух. С мрачно задоволство Дъмбълдор чукна още веднъж уреда с пръчката си, той зазвъня по-бавно и заглъхна, а змиите от дим изтъняха, превърнаха се в безформена мъглица и изчезнаха.

Дъмбълдор върна уреда на масичката с вретенообразни крака. Хари видя, че доста от някогашните директори по портретите го следят с очи, ала щом забелязаха, че момчето ги наблюдава, веднага се престориха на заспали. На Хари му се искаше да попита за какво служи странният сребърен уред, но тъкмо да го стори, когато високо от стената вдясно се разнесе вик и в портрета отново изникна, леко запъхтян, магьосникът на име Евърард.

— Дъмбълдор!

— Какво научи? — попита веднага директорът.

— Повиках-повиках и накрая дотича един — обясни магьосникът, като бършеше чело със завесата зад гърба си, — рекох му, че съм чул долу някакъв шум, колебаеха се дали да ми вярват, или не, но слязоха да проверят… нали знаеш, долу няма портрети, откъдето да гледам. И така, след няколко минути го качиха. Не изглежда никак добре, целият е в кръв, след като си тръгнаха, притичах в портрета на Елфрида Краг, та да го огледам хубаво…

— Добре — каза Дъмбълдор, а Рон потрепери. — Значи Дилис сигурно е видяла, когато са го докарали.

След малко в своята картина се върна и магьосницата със сребристите букли. Отпусна се тежко в креслото, като покашляше, и съобщи:

— Да, Дъмбълдор, отнесоха го в «Свети Мънго»… минаха покрай портрета ми… изглежда зле…

— Благодаря — каза Дъмбълдор. Извърна се към професор Макгонъгол. — Идете, Минерва, да събудите другите деца на Уизли.

— Ей сега…

Тя стана и забърза към вратата. Хари стрелна с крайчеца на окото Рон, който изглеждаше ужасен.

— Дъмбълдор… а Моли? — попита професор Макгонъгол, след като поспря при вратата.

— Това ще го възложа на Фоукс, но после, сега той бди да не дойде някой — отвърна директорът. — Всъщност тя може би вече е научила… онзи неин възхитителен часовник…

Хари знаеше, че Дъмбълдор говори за часовника, който показва не времето, а местоположението и състоянието на всеки от семейството. Помисли си със свито сърце, че точно в този момент стрелката на господин Уизли сигурно сочи «смъртна опасност». Ала бе много късно. Госпожа Уизли вероятно спеше и не гледаше часовника. Хари се смрази при спомена как богъртът на госпожа Уизли се е преобразил в безжизненото тяло на мъжа й с окървавено лице и отхвръкнали на една страна очила… но господин Уизли нямаше да умре… не можеше да умре…

Дъмбълдор взе да рови в шкафа зад Хари и Рон. Извади оттам опушен стар чайник и го сложи внимателно върху писалището. Вдигна магическата пръчка и промълви:

— Портус!

Чайникът потрепери, засия със странна синкава светлина и пак застина, все тъй черен и тежък.

Дъмбълдор отиде при друг портрет, на който бе изобразен лукав на вид магьосник със заострена брада, облечен в цветовете на «Слидерин», зелено и сребърно, и явно заспал толкова дълбоко, че не чу гласа на директора, когато той се опита да го събуди.

— Финиъс! Финиъс!

Обитателите на портретите, накачени из помещението, вече не се преструваха на заспали: наместваха се между рамките, за да виждат по-добре какво става. Когато лукавият магьосник продължи да се прави на заспал, някои също взеха да го викат по име:

— Финиъс! Финиъс! ФИНИЪС!

Той не можеше да се преструва повече, трепна, уж едва сега се е събудил, и ококори очи.

— Вика ли ме някой?

— Налага се пак да посетиш другия си портрет, Финиъс — обясни Дъмбълдор. — Имам да пращам ново съобщение.

— Да посетя другия си портрет ли? — повтори с пронизителен глас Финиъс и уж се прозина (като междувременно огледа помещението и прикова очи в Хари). — А, не, Дъмбълдор, днес съм прекалено уморен.

Гласът му се стори познат на Хари, къде ли го беше чувал? Ала още преди да се е замислил, портретите по стените наоколо ревнаха възмутено:

— Неподчинение, драги ми господине! — кресна шишкав магьосник с червендалест нос и размаха юмруци. — Отказваш да изпълниш дълга си!

— Честта ни задължава да служим вярно на сегашния директор на «Хогуортс» — изписка съсухрен старец. Хари се досети, че това е Армандо Дипит, предшественикът на Дъмбълдор. — Как не те е срам, Финиъс!

— Да го убедя ли, Дъмбълдор? — подвикна магьосница с очи като свредели и вдигна магическа пръчка, която бе необичайно дебела и приличаше на брезова пръчка.

— Добре, де! — надвика ги магьосникът на име Финиъс, като гледаше стреснато пръчката, — макар че нищо чудно той вече да е унищожил портрета ми, както си разчисти сметките с почти всички от рода…

— Сириус знае, че не бива да маха твоя портрет — отбеляза Дъмбълдор и Хари веднага се сети къде е чувал гласа на Финиъс: от привидно празната рамка в стаята на площад «Гримолд». — Ще му предадеш, че Артър Уизли е бил тежко ранен и че жена му, децата и Хари Потър всеки момент ще пристигнат в къщата: Разбра ли?

— Артър Уизли е ранен, жена му, децата и Хари Потър ще отидат в къщата — издекламира отегчено Финиъс. — Да, да… добре.

Плъзна се към рамката на портрета и изчезна от поглед точно когато вратата на кабинета се отвори отново. Професор Макгонъгол въведе вътре Фред, Джордж и Джини, и тримата — рошави и стъписани, още по пижами.

— Хари… какво става? — попита уплашено Джини. — Професор Макгонъгол ни каза, че си видял как раняват татко.

— Баща ви е пострадал, докато е изпълнявал поръчение на Ордена на феникса — обясни Дъмбълдор още преди Хари да е отворил уста. — Откаран е в болницата за магьоснически заболявания и травми «Свети Мънго». Пращам ви обратно у Сириус, откъдето е много по-удобно да отидете в болницата, отколкото от «Хралупата». Там ще се видите с майка си.

— Как ще се придвижим? — попита потресен Фред, — С летежна пудра ли?

— Не — отговори Дъмбълдор. — Точно сега летежната пудра не е безопасна, пудролиниите са под наблюдение. Ще използвате летекод. — Той посочи вехтия чайник, който си стоеше кротко върху писалището. — Чакаме само да се върне Финиъс Нигелус… Искам да се уверя, че хоризонтът е чист, преди да ви пратя…

Точно в средата на кабинета лумна пламък и се превърна в едно-единствено златно перо, което се понесе плавно към пода.

— Предупреждението на Фоукс — обясни Дъмбълдор и хвана перото още докато падаше. — Професор Ъмбридж явно знае, че не сте си по леглата… Минерва, идете да й отклоните вниманието… измислете нещо…

Професор Макгонъгол се понесе навън във вихрушка от шотландски карета.

— Каза, че щял да се радва много — оповести отегчен глас зад Дъмбълдор: беше се върнал магьосникът на име Финиъс, който отново бе застанал пред знамето на «Слидерин» в портрета. — Праправнукът ми открай време проявява странен вкус, когато си кани гости.

— Елате насам — подкани Дъмбълдор Хари и децата на семейство Уизли. — И по-бързо, докато не е дошъл някой.

Хари и останалите се струпаха около писалището на директора.

— Всички ли сте се придвижвали с летекод? — попита той и те кимнаха, а после всеки се пресегна да пипне на едно или друго място почернелия чайник. — Добре тогава. Ще броя до три… Едно… две…

Стана за стотна от секундата: в мига преди Дъмбълдор да изрече «три», Хари погледна нагоре към него… бяха много близо един от друг… той също премести ведросините си очи от летекода към момчето.

Белегът на Хари изневиделица пламна, нажежен до бяло, сякаш старата рана отново се бе разтворила, и у него се надигна омраза, нежелана, нетърсена, ала ужасяващо силна, толкова мощна, че в този миг той не искаше нищо друго, освен да се нахвърли… да захапе, да забие дълги зъби в мъжа пред себе си…

— … три!

Хари почувства как нещо зад пъпа го дърпа като кука, подът под нозете му изчезна, ръката му се лепна за чайника, той се блъскаше в останалите, когато чайникът ги теглеше неудържимо нагоре и те се понесоха шеметно във въртележка от цветове и силен порив на вятър… накрая краката му отново удариха земята толкова внезапно, че коленете му се подкосиха, чайникът издрънча и падна на земята и някъде съвсем наблизо един глас каза:

— Пак се мъкнат малките изменници на рода. Дали е вярно, че баща им издъхва?

— ВЪН! — ревна втори глас.

Хари се изправи на крака и се огледа: бяха пристигнали в мрачната кухня в подземието на площад «Гримолд» номер дванайсет. Светлинка се процеждаше само от огъня и от почти стопената свещ, озаряваща остатъците от самотна вечеря. Крийчър тъкмо се изнизваше през вратата в коридора. Обърна се, изгледа ги злобно и си попридърпа препасаната кърпа, а Сириус се спусна разтревожен към тях. Небръснат, той още бе с дрехи в този нощен час и подобно на Мъндънгус, лъхаше на алкохол.

— Какво става? — попита и се пресегна да помогне на Джини да стане. — Финиъс Нигелус твърди, че Артър бил тежко ранен…

— Питай Хари — рече Фред.

— Да, и аз искам да чуя какво точно се е случило — обади се и Джордж.

Близнаците и Джини го зяпнаха. Стъпките на Крийчър по стълбището отвън спряха.

— Ами… — подхвана Хари, беше му дори по-трудно да каже на тях, отколкото на Макгонъгол и Дъмбълдор. — Получих нещо като… видение…

И им обясни какво е видял, макар и да промени разказа, та излезе, че е гледал нападението на змията отстрани, а не през нейните очи. Рон, който още беше много блед, го стрелна с поглед, но не каза нищо. След като Хари приключи, Фред, Джордж и Джини продължиха да го наблюдават втренчено. И той не беше сигурен дали не си въобразява, но сякаш долови в погледите им нещо като укор. Добре че не им беше споменал как всъщност е бил вътре в змията, щом го виняха дори само заради това, че е видял нападението.

— Мама тук ли е? — обърна се Фред към Сириус.

— Сигурно още не знае за случилото се — отвърна той. — Важното беше да ви измъкнем, докато не се е намесила Ъмбридж. Дъмбълдор вероятно ще съобщи на Моли всеки момент.

— Трябва да отидем в «Свети Мънго»! — настоя Джини. Погледна един по един братята си, които, естествено, още бяха по пижами. — Ще ни услужиш ли, Сириус, с мантии невидимки?

— Чакай малко, не може да хукнете към «Свети Мънго»! — спря я той.

— Как така да не можем! Щом искаме, ще отидем — заинати се Фред. — Той ни е баща!

— А как ще обясните, че знаете за нападението срещу Артър още преди от болницата да са съобщили на жена му?

— Какво значение има? — подвикна разгорещен Джордж.

— Има, защото не искаме да привличаме вниманието към това, че Хари получава видения за неща, случващи се на стотици километри от него! — ядоса се и Сириус. — Имате ли представа как министерството ще изтълкува тази информация?

Фред и Джордж излъчваха пълно пренебрежение към това как министерството ще тълкува каквото и да било. Пепелявоблед, Рон все още мълчеше. Джини рече:

— Може да ни е казал някой друг… не е задължително да сме научили от Хари.

— Кой например? — попита нетърпеливо Сириус. — Вижте какво, баща ви е пострадал, докато е бил на дежурство, възложено му от Ордена, и обстоятелствата са си достатъчно подозрителни и без децата му да разкриват, че са научили броени минути след като се е случило. Можете да навредите сериозно на Ордена…

— Пет пари не даваме за тъпия Орден! — кресна Фред.

— Баща ни умира, ето за какво става въпрос! — извика и Джордж.

— Баща ви знаеше с какво се захваща и няма да ви е благодарен, ако провалите Ордена! — подметна не по-малко разгневен Сириус. — Такова е положението… точно заради това не сте в Ордена… вие не разбирате… все пак има неща, за които си заслужава да умреш!

— Лесно ти е на теб, седиш си тук — ревна Фред. — Не забелязвам да си заложил главата си.

Изчезна и малкото руменина, останала по лицето на Сириус. Явно му идеше да удари Фред, но когато заговори, гласът му бе преднамерено спокоен.

— Съзнавам, че ви е тежко, но всички трябва да се държим така, сякаш още не знаем нищо. Не бива да мърдаме оттук… най-малкото, докато не получим вест от майка ви, разбрахте ли?

Фред и Джордж още бяха войнствено настроени. Джини обаче отиде при най-близкия стол и се свлече тежко. Хари погледна Рон, който направи странно движение, сякаш едновременно кима и свива рамене, и те двамата също седнаха. Известно време близнаците продължиха да гледат наежено Сириус, но после се настаниха от двете страни на Джини.

— Така вече е по-добре — отбеляза насърчително Сириус, — знаете ли какво… хайде всички да пийнем, докато чакаме. Акцио бирен шейк!

При тези думи вдигна магическата пръчка и към тях от килера политнаха шест бутилки, които се плъзнаха по масата, разбутаха във всички посоки остатъците от вечерята на Сириус и спряха точно пред всеки от шестимата. Всички отпиха, известно време не се чуваше друго освен пукането на огъня и тихото потропване на бутилките по масата.

Хари пиеше колкото да има какво да прави с ръцете си. Гадеше му се от надигналото се изпепеляващо чувство за вина. Ако не беше той, сега изобщо нямаше да са тук, а щяха да си спят по леглата. Не го утешаваше и мисълта, че ако не е вдигнал тревога, е нямало да намерят господин Уизли — нали именно той го беше нападнал, нямаше как да избяга от това.

«Не ставай за смях, ти нямаш змийски зъби — повтаряше си Хари в опит да се поуспокои, въпреки че ръката му върху бутилката бирен шейк трепереше, — ти си лежеше в кревата, не си нападал никого… Но в такъв случай какво стана в кабинета на Дъмбълдор? — запита се той. — Защо усетих такова желание да нападна и него…?»

Остави бутилката малко по-рязко, отколкото искаше, и шейкът се разплиска по масата. Никой и не забеляза. Сетне насред въздуха лумна пламък, освети мръсните чинии пред тях и точно когато всички изпищяха от уплаха, на масата с тъп звук падна свитък пергамент, а заедно с него и едно-единствено златно перо от опашка на феникс.

— Фоукс! — рече веднага Сириус и грабна пергамента. — Почеркът не е на Дъмбълдор… сигурно е от майка ви… ето…

Той пъхна писмото в ръката на Джордж, който го отвори с рязко движение и зачете:

— «Баща ви още е жив. Отивам в „Свети Мънго“. Не мърдайте оттам. При първа възможност ще ви пратя вест. Мама.» — Джордж огледа масата. — Още е жив — провлече той. — Звучи, сякаш…

Не беше нужно да довършва изречението. И на Хари му беше прозвучало така, сякаш господин Уизли се мята между живота и смъртта. Рон, който все така беше невероятно блед, погледна писмото на майка си отзад, като че очакваше то да му нашепне няколко утешителни думи. Фред издърпа пергамента от ръцете на Джордж и го прочете наум, после вдигна очи към Хари, който пак усети, че ръката му върху бутилката бирен шейк трепери, и я стисна по-силно.

Не помнеше да е изживявал по-тягостна нощ. По едно време Сириус предложи, макар и не особено убедено, да си легнат, ала всички от семейство Уизли го изгледаха с възмущение и друг отговор не бе необходим. Седяха около масата, почти без да продумват, гледаха как фитилът на свещта хлътва все по-надълбоко във втечнения восък, от време на време надигаха бутилките към устните си, говореха само за да проверят колко е часът, да се запитат на глас какво ли става и да се уверят взаимно, че ако има лоши новини, ще разберат веднага — госпожа Уизли отдавна трябва да беше отишла в «Свети Мънго».

Фред задряма с глава, клюмнала към рамото му. Джини се бе свила като котка на стола, но очите й бяха отворени и Хари виждаше в тях отражението на огъня. Рон се беше хванал за главата, но не се разбираше дали е буден, или спи. От време на време Хари и Сириус се споглеждаха като натрапници в семейната мъка, които чакаха… чакаха…

Когато часовникът на Рон показваше пет и десет призори, вратата на кухнята се отвори рязко и вътре влезе госпожа Уизли. Беше изключително бледа, но се усмихна едва-едва, когато всички се извърнаха към нея, а Фред, Рон и Хари се надигнаха от столовете.

— Ще се оправи — съобщи тя с глух от умората глас. — Спи. По-късно ще идем да го видим. Сега при него е Бил, днес сутринта няма да ходи на работа.

Захлупил лице върху дланите си, Фред се свлече на стола. Джордж и Джини станаха, отидоха бързо при майка си и я прегърнаха. Рон се усмихна през сълзи и изпи на един дъх каквото беше останало от бирения шейк.

— Закуска! — провикна се радостен Сириус и скочи на крака. — Къде ли се е запилял проклетият домашен дух? Крийчър! КРИЙЧЪР!

Ала Крийчър не се отзова.

— О, няма значение — смотолеви Сириус и преброи хората пред себе си. — И така, закуска за… я да видим сега… за седем души… яйца с бекон, чай и препечени филийки…

Хари забърза към печката, за да помогне. Не искаше да се натрапва на семейство Уизли и да им помрачава щастието, а и се страхуваше от мига, когато госпожа Уизли ще го помоли да разкаже отново видението си. Но тъкмо бе извадил от долапа чинии, когато тя ги издърпа от ръцете му и го притисна в обятията си.

— Направо не знам какво щеше да стане, ако не беше ти, Хари — рече сподавено. — Сигурно щяха да открият Артър след доста часове, когато е щяло да бъде твърде късно, но благодарение на теб той е жив и Дъмбълдор успя да измисли правдоподобна история, с която да го прикрие и да обясни защо Артър е бил на онова място, нямаш представа какви неприятности можеше да си има Артър, виж го клетия Стърджис…

Хари не можеше да понесе такава благодарност, но за щастие след няколко мига госпожа Уизли го пусна и се обърна към Сириус, за да му благодари, че цяла нощ се е грижил за децата й. Сириус отвърна, че се радва много, задето е могъл да помогне, и се надява всички да останат при него, докато не изпишат господин Уизли от болницата.

— О, Сириус, толкова съм ти признателна… смятат да го позадържат там и наистина ще бъде чудесно, ако сме по-близичко… това, разбира се, означава, че ще караме тук и Коледа.

— Тъкмо ще бъде по-весело! — възкликна искрено Сириус, а госпожа Уизли го озари с усмивка, препаса престилката и се спусна да помага за закуската.

— Сириус! — прошепна Хари, вече не издържаше. — Мога ли да ти кажа набързо нещо? Ъъъ… сега…

Тръгна към тъмния килер и Сириус го последва. Без излишни встъпления Хари му разказа най-подробно видението, което е получил, но този път не премълча, че именно той е бил змията, нападнала господин Уизли.

Когато спря да си поеме дъх, Сириус попита:

— Каза ли на Дъмбълдор?

— Да — потвърди нетърпеливо Хари, — той обаче не ми обясни какво означава. Всъщност вече не ми обяснява нищо.

— Сигурен съм, че е щял да те предупреди, ако имаше нещо тревожно — увери го твърдо кръстникът му.

— Но това не е всичко — допълни почти шепнешком Хари. — Сириус… струва ми се, че полудявам. Докато бях в кабинета на Дъмбълдор, малко преди да дойдем с летекода… за миг-два имах усещането, че съм змия, чувствах се като змия… белегът ме болеше ужасно, докато гледах Дъмбълдор… Сириус, искаше ми се да го нападна.

Виждаше само тясна ивица от лицето на кръстника си, останалото тънеше в мрак.

— Последица от видението, няма страшно — взе да го успокоява той. — Още си мислел за съня или каквото там е било…

— Не, не беше това — поклати глава Хари, — имах чувството, че нещо вътре в мен се надига, все едно в мен беше влязла змия.

— Имаш нужда от сън — отсъди кръстникът му. — Ще закусиш, после ще се качиш да си легнеш, а след обяда можеш да отидеш с другите при Артър. Още си в шок, Хари, виниш се за нещо, на което само си бил свидетел, и добре че е станало така, защото ако не беше ти, Артър можеше и да умре. Стига си се притеснявал.

Потупа го по рамото и излезе от килера, оставяйки го сам в тъмното.

Всички освен Хари прекараха сутринта в сън. Той се качи в стаята, която през последните няколко седмици от лятото бяха делили с Рон. Самият Рон се пъхна в леглото и след броени минути се унесе, ала Хари продължи да седи с дрехите, свит до студените метални пръчки на горната табла: нарочно искаше да му е неудобно, за да не задреме, ужасен, че насън пак ще се превърне в оная змия и щом отвори очи, ще види, че е нападнал Рон или е пропълзял в друга стая и се е нахвърлил върху някого от останалите…

Когато Рон се събуди, Хари се престори, че и той е поспал и се е поосвежил. Докато обядваха, от «Хогуортс» пристигнаха и куфарите им, така че за посещението в «Свети Мънго» можеха да се облекат като мъгъли. Другите бяха безкрайно щастливи и не спираха да бъбрят, докато смъкваха мантиите и надяваха джинсите и фланелите. Дойдоха Тонкс и Лудоокия, които щяха да ги преведат през Лондон, и бяха посрещнати с радостни възгласи. Всички прихнаха при вида на бомбето, което Лудоокия бе килнал на една страна да скрие магическото си око, и го увериха, че, така или иначе, в метрото ще привлича повече внимание, отколкото Тонкс, чиято коса отново бе къса и яркорозова.

Тонкс прояви голямо желание да чуе за видението, което Хари бе получил за нападението над господин Уизли, но той не изгаряше от желание да го обсъжда.

— В рода ти няма ясновидци, нали? — попита тя, измъчвана от любопитство, докато седяха един до друг във влака, който се носеше с потракване към сърцето на града.

— Няма — отвърна Хари и като си спомни за професор Трелони, се позасегна.

— Няма, значи — повтори умислена Тонкс. — Всъщност това не е и предсказание, нали? Ти не виждаш бъдещето, ти виждаш настоящето… странно! Но и полезно…

Хари не каза нищо. Добре че слязоха на следващата спирка, една станция в самия център на Лондон, и в блъсканицата той пусна Фред и Джордж да застанат между него и Тонкс, която ги поведе. Всички я последваха на ескалатора, Муди затрополи най-отзад с ниско нахлупено бомбе и със съсухрена ръка, пъхната между копчетата на балтона и стиснала магическата пръчка. На Хари му се стори, че окото под шапката се е впило право в него. Понеже не искаше да му задават въпроси за съня, той попита Лудоокия къде е скрита болница «Свети Мънго».

— Съвсем наблизо — изсумтя Муди, когато излязоха в студения зимен въздух на широка улица с магазини от двете страни и поток от хора, тръгнали да пазаруват за Коледа.

Той изтика Хари малко напред и закуцука точно зад него, а момчето знаеше, че под килнатото бомбе окото се върти във всички посоки.

— Не беше лесно да се намери удобно място за болницата. На «Диагон-али» нямаше помещения, които да са достатъчно просторни, а не вървеше да я направим като министерството под земята, не е здравословно. Накрая успяха да уредят една сграда наблизо. Натежа доводът, че болните магьосници ще идват и ще си отиват незабелязано в навалицата.

Той сграбчи Хари за рамото, за да не ги раздели групата пазаруващи, решили на всяка цена да се доберат до близкия магазин за електроуреди.

— Пристигнахме! — оповести след миг Муди.

Бяха застанали пред голям старовремски универсален магазин, иззидан от червени тухли, с името «Пърдж и Даус» ООД. Изглеждаше порутен и занемарен, по витрините нямаше друго освен няколко очукани манекена с разкривени перуки, които бяха наслагани как да е и по тях бяха изложени дрехи, излезли от мода най-малко преди десет години. По прашните врати имаше огромни табели: «Ремонт». Хари чу как някаква дебелана, понесла цяла камара пазарски пликове, се оплаква пътем на приятелката си:

— Тук вечно е затворено…

— Хайде — подкани Тонкс и ги поведе към витрина, на която имаше само един изключително грозен манекен с отлепени фалшиви мигли и зелена найлонова престилка. — Всички готови ли са?

Те кимнаха и се струпаха около нея. Муди пак потупа Хари по гърба, за да мине напред, а Тонкс се наведе на педя от витрината и се взря в грозотията със зелената престилка: от дъха й стъклото се замъгли.

— Здрасти — поздрави тя, — идваме на свиждане на Артър Уизли.

На Хари му се видя нелепо, че Тонкс очаква манекенът да чуе през стъклото шепота й, още повече че зад тях тътнеха автобуси и улицата бе пълна с шумни купувачи. После си спомни, че манекените всъщност изобщо не чуват. След миг обаче зяпна от учудване: манекенът все пак кимна едва доловимо и повика с изкуствения си пръст Тонкс, която сграбчи за лактите Джини и госпожа Уизли, прекрачи направо през стъклото и се скри.

След тях влязоха Фред, Джордж и Рон. Хари се извърна към навалицата отзад — никой не си и правеше труда да хвърли поне един поглед към грозните витрини на «Пърдж и Даус ООД», никой и не забеляза, че шестима души са изчезнали направо пред очите им.

— Ела — изръмжа Муди и за пореден път побутна по гърба Хари, после двамата минаха заедно през нещо като пласт прохладна вода, но излязоха от другата страна съвсем сухи и топли.

Нямаше и следа от грозотията с престилката и витрината, където тя стоеше. Намираха се в нещо като оживена регистратура, по редовете разнебитени дървени столове седяха магьосници и вещици — някои си изглеждаха съвсем нормално и разлистваха стари броеве на «Седмичник на магьосницата», други обаче бяха обезобразени от страховити уродства, например от слонски хоботи или допълнителни ръце, щръкнали направо от гърдите им. В помещението бе шумно почти колкото на улицата отвън, тъй като доста от пациентите издаваха твърде странни звуци: магьосницата с потно лице в средата на първия ред, която си вееше с брой на «Пророчески вести», свистеше пронизително и бълваше пара, мърлявият вълшебник в ъгъла пък звънтеше при всяко движение като камбана, а главата му се тресеше толкова ужасно, че за да я удържи, той се хващаше за ушите.

Покрай редовете сновяха магьосници и вещици в отровнозелени престилки, които задаваха въпроси и си записваха нещо в тефтери като на Ъмбридж. Хари забеляза емблемата, избродирана върху гърдите им: кост и магическа пръчка, които бяха кръстосани.

— Тези тук доктори ли са? — попита той тихо Рон.

— Доктори ли! — сепна се приятелят му. — Ония смахнати мъгъли, дето режат хората ли? Не, това тук са лечители.

— Насам! — изкрещя госпожа Уизли, за да надвика звънтежа, който магьосникът в ъгъла пак бе започнал да издава, и всички се наредиха заедно с нея на опашката пред гише «Информация», където седеше пълничка руса магьосница.

Стената отзад беше облепена с най-различни плакати и табели, на които пищеше неща от рода на: «ЧИСТ КОТЕЛ — ЛЕКОВИТИ ОТВАРИ» и «ПРОТИВООТРОВИТЕ ЩЕ ВИ ОТРОВЯТ, АКО НЕ СА ОДОБРЕНИ ОТ КВАЛИФИЦИРАН ЛЕЧИТЕЛ». Имаше и голям портрет на магьосница с дълги сребърни букли, под който пишеше:

Дилис гледаше групата на Уизли така внимателно, сякаш брои колко души са, а когато Хари срещна очите й, му намигна леко, поотмести се към рамката и се махна от портрета.

През това време млад магьосник най-отпред на опашката изпълняваше странен танц на място и между стенанията се опитваше да обясни на магьосницата зад гишето от какво се оплаква.

— Тия… ох!… обувки, дето ми ги даде брат ми… ау! — хапят ме… АААХ!… по краката, погледнете ги, явно са урочасани… АААААХ… не мога да ги изуя.

Подскачаше от крак на крак, сякаш танцува по жарава.

— Обувките не ви пречат да четете, нали? — сопна се русата магьосница и раздразнено посочи голямата табела отляво на гишето. — Вие сте за отделение «Увреждания от магии», на четвъртия етаж. Както пише и на табелата. Следващият!

Магьосникът отскочи встрани и закуцука нататък, а групата на Уизли се премести с няколко крачки напред и Хари прочете табелата:

Беше дошъл редът на грохнал прегърбен магьосник със слухова тръба, който закрета към гишето.

— Идвам на свиждане на Бродерик Боуд — изхриптя той.

— Четирийсет и девета стая, но се опасявам, че само си губите времето — отсече сурово магьосницата. — Съвсем се е побъркал, горкият, въобразил си е, че е чайник. Следващият!

Силно притеснен магьосник бе стиснал здраво за глезена невръстната си дъщеря, която пърхаше над него с изключително големи, покрити с пера криле, поникнали направо на гърба й през ританките.

— Четвъртият етаж — обясни отегчено магьосницата, без да пита нищо, и мъжът се скри зад двойната врата до гишето, понесъл дъщеря си като балон със странна форма. — Следващият!

Бе дошъл редът на госпожа Уизли.

— Здравейте — поздрави тя, — днес сутринта трябва да са преместили мъжа ми Артър Уизли в друго отделение, бихте ли ми казали…?

— Артър Уизли ли? — повтори магьосницата и прокара пръст по дългия списък пред себе си. — А, да, първият етаж, втората врата вдясно, отделение «Дай Луелин».

— Благодаря ви — рече госпожа Уизли. — Хайде, идвайте всички.

Влязоха след нея през двойната врата и тръгнаха по тесен коридор, окичен с още много портрети на прочути лечители и осветен от кристални кълба, които бяха пълни със свещи и подобно на грамадни сапунени мехури се носеха точно под тавана. През вратите, които подминаваха, непрекъснато влизаха и излизаха магьосници в отровнозелени престилки, от една от стаите се просмукваше смрадлив жълт газ, чуваха се далечни стонове и вой. Качиха се по стълбите и тръгнаха по коридора за пострадали от магически създания, където върху втората врата отдясно пишеше: «Отделение за опасни наранявания „Дай Луелин“. Тежки ухапвания». Отдолу, върху картончето в месингова рамка бе написано на ръка: «Завеждащ отделение: Хипократ Сметуик. Стажант: Августус Пай».

— Ние ще чакаме отвън, Моли — рече Тонкс. — Не бива толкова много хора да влизаме наведнъж при Артър… нека първо да си види семейството.

Лудоокия изръмжа одобрително и се облегна на стената в коридора, а магическото му око се завъртя във всички посоки. Хари също се дръпна, но госпожа Уизли се пресегна и го побутна към вратата с думите:

— Не се излагай, Хари, Артър иска да ти благодари.

Стаята беше малка и доста тъмна, тъй като единственият прозорец точно срещу вратата бе тесен и се намираше високо. Помещението се осветяваше главно от грозда кристални кълба в средата на тавана. Стените бяха с дъбова ламперия, на една от тях бе окачен портрет на зъл на вид магьосник, под който пишеше: «Ъркърт Ракхароу [21] (1612–1697), изобретател на заклинанието против болки в стомаха».

Имаше само трима пациенти. Господин Уизли бе на леглото чак в дъното, под тясното прозорче. Хари видя с радост и облекчение, че той се е подпрял на няколко възглавници и чете «Пророчески вести» под самотния лъч слънчева светлина, стигащ до леглото. Тръгнаха към него, той вдигна очи и щом ги видя, грейна.

— Здравейте! — провикна се и метна встрани вестника. — Бил си тръгна току-що, Моли, наложи се да се върне на работа, но обеща по-късно да намине пак.

— Как си, Артър? — попита госпожа Уизли, като се наведе да го целуне по бузата и се взря тревожно в лицето му. — Още ми се виждаш отпаднал.

— Добре съм — увери я бодро мъжът й и се пресегна със здравата ръка да прегърне Джини. — Ако успеят да ми махнат превръзката, нищо не пречи и да ме изпишат.

— А защо не успяват, тате? — попита Фред.

— Опитат ли, и потича кръв — обясни все така весело господин Уизли, след това взе от нощното шкафче магическата пръчка, замахна с нея и до леглото му се появиха още шест стола. — Както личи, в зъбите на змията е имало необичаен вид отрова, от която раните не зарастват… Но тук са сигурни, че ще изнамерят противоотрова, били се натъквали и на много по-тежки случаи от моя, дотогава обаче се налага да пия на кръгъл час отвара за кръводобавяне. Докато онзи клетник ей там… — сниши той глас и кимна към леглото отсреща, където един мъж, позеленял като отровен, се бе втренчил в тавана. — Ухапал го е върколак. Няма лек за него.

— Върколак ли? — прошепна стресната госпожа Уизли. — Безопасно ли е да го държат в обща стая? Не трябва ли да е в отделна?

— До пълнолунието остават две седмици — напомни й тихо господин Уизли. — Сутринта разговаряха с него, лечителите, де, опитваха се да го убедят, че ще бъде в състояние да води почти нормален живот. Викам му — без да споменавам имена, разбира се, — та му викам, познавам лично един върколак, много свестен човек, справя се прекрасно въпреки състоянието си.

— А той какво ти отговори? — попита Джордж.

— Че щял да ме ухапе, ако не си затворя устата — рече тъжно господин Уизли. — А онази жена там — посочи той единственото друго легло, където имаше болен, падаше се точно до вратата, — отказва да съобщи на лечителите какво я е ухапало, затова си мислим, че е било нещо, което е отглеждала незаконно. Но каквото и да е било, й е отръфало ей такова парче месо от крака, когато й сменят превръзките, вони ужасно.

— Е, татко, ще ни кажеш ли какво се е случило? — попита Фред и придърпа стола по-близо до леглото.

— Нали вече знаете? — възкликна баща му и погледна многозначително Хари. — Съвсем просто е… имах много тежък ден, задрямал съм, нещо се е промъкнало и ме е нахапало.

— В «Пророчески вести» пише ли, че си бил нападнат? — поинтересува се Фред и посочи вестника, който баща му беше оставил настрана.

— Не, разбира се, че не — подсмихна се малко горчиво господин Уизли, — министерството не иска да се разчува, че някаква разбесняла се грамадна змия се е…

— Артър! — предупреди го жена му.

— Ъъъ… се е нахвърлила върху мен — побърза да довърши господин Уизли, макар и Хари да бе сигурен, че е искал да каже друго.

— А ти, татко, къде беше, когато ти се е случило? — полюбопитства Джордж.

— Това си е моя работа — подсмихна се господин Уизли. Грабна «Пророчески вести», тръсна го, за да го отвори, и рече: — Когато дойдохте, тъкмо четях как са арестували Уили Уидършинс. Знаете ли, оказа се, че именно Уили е омагьосвал през лятото тоалетните бълвачки. Но една от магиите му се задействала обратно, тоалетната гръмнала и го намерили да лежи в безсъзнание сред отломките, опръскан от глава до пети с…

— Какво си правел, когато си бил на това «дежурство»? — прекъсна го тихо Фред.

— Чу какво каза баща ти — скастри го през шепот госпожа Уизли, — няма да го обсъждаме тук! Та разкажи за Уили Уидършинс, Артър.

— Не ме питайте как, но му се е разминало, не са го осъдили за тоалетните — съобщи мрачно господин Уизли. — Сигурно е дрънчало злато…

— Пазел си онова нещо, нали? — каза едва чуто Джордж. — Оръжието, нали? Същото, до което Ти-знаеш-кой иска да се добере?

— Тихо, Джордж! — схока го майка му.

— Та този път — продължи вече на висок глас господин Уизли — са пипнали Уили да продава на мъгъли хапещи ръкохватки за врати, съмнявам се и сега да се измъкне, ако се вярва на дописката, двама мъгъли са останали без няколко пръста и сега са ги докарали в «Свети Мънго» за спешно присаждане на кост и пренастройване на паметта. Представяте ли си, мъгъли в «Свети Мънго»! В кое отделение ли са?

Той се огледа нетърпеливо, сякаш очакваше да види табела.

— Не спомена ли веднъж, Хари, че Ти-знаеш-кой си има змия? — попита Фред и погледна реакцията на баща си. — Огромна? Видял си я в нощта, когато той се е завърнал, нали?

— Стига толкова — разсърди се госпожа Уизли. — Отвън са Лудоокия и Тонкс, искат да те видят, Артър. Вие, деца, почакайте в коридора — добави тя. — После ще дойдете да кажете «довиждане». Хайде, излизайте.

Те се върнаха в коридора, Лудоокия и Тонкс влязоха в болничната стая и затвориха след себе си вратата. Фред вдигна вежди.

— Така да бъде — рече най-невъзмутимо той и взе да бърка из джобовете си. — Няма нужда да ни казвате нищо.

— Това ли търсиш? — попита Джордж и показа клъбце връв с телесен цвят.

— Четеш ми мислите — ухили се другият близнак. — Я да проверим дали и в «Свети Мънго» правят на вратите магия за непробиваемост.

Двамата с Джордж размотаха клъбцето и отделиха пет разтегателни уши. Връчиха на всички по едно. Хари се поколеба.

— Хайде, Хари, вземи го! Ти спаси живота на татко. Ако някой е в правото си да подслушва, то това си ти.

Хари се усмихна против волята си, пое края на връвта и точно като близнаците, го пъхна в ухото си.

— Е, да почваме! — подкани тихо Фред.

Вървите с телесен цвят се промушиха като длъгнести жилави червеи под вратата. Отначало Хари не чуваше нищо, сетне подскочи: Тонкс шепнеше съвсем ясно, все едно е застанала точно до него.

— Претърсиха педя по педя мястото, но така и не откриха змията. След като те е нападнала, Артър, е изчезнала… но Вие-знаете-кой едва ли е изпратил змия за него…

— Смятам, че я е пратил колкото да опипа почвата — изръмжа Муди, — досега все удря на камък. Не… според мен се опитва да добие по-ясна представа пред какво ще се изправи и ако Артър не е бил там, звярът е щял да разполага с много повече време, за да поогледа. Значи Потър твърди, че е видял какво точно става?

— Да — рече някак смутена госпожа Уизли. — Дъмбълдор като че ли очакваше Хари да види нещо такова.

— Има нещо странно в малкия Потър, знаем го всички — заяви Муди.

— Днес сутринта, когато разговарях с Дъмбълдор, той ми се стори притеснен за Хари — пошушна госпожа Уизли.

— То оставаше да не е притеснен — изръмжа Муди. — Момчето вижда през очите на змията на Вие-знаете-кого. Потър явно не си дава сметка какво означава това, но ако Вие-знаете-кой се е вселил в него…

Хари измъкна разтегателното ухо от своето, сърцето му щеше да се пръсне, лицето му запламтя. Той погледна към другите. Всички се блещеха насреща му с върви, още точещи се от ушите им, и изглеждаха стреснати.