Хари Потър и Орденът на феникса

Глава дванайсета Професор Ъмбридж

На другата заран Шеймъс се облече светкавично и изхвърча от спалното помещение още преди Хари да си е обул и чорапите.

— Сигурно е решил, че ако стои дълго с мен в една стая, ще вземе и той да откачи — подметна високо Хари точно когато полите на мантията на Шеймъс се скриха от поглед.

— Не му обръщай внимание, Хари — смънка Дийн и метна чантата си на рамо, — той просто е…

Но явно не знаеше как точно да опише Шеймъс, защото замълча смутен и също излезе.

Невил и Рон погледнаха Хари така, все едно му казват: «Какво му се връзваш, нека той да му мисли», това обаче не бе кой знае каква утеха. Колко ли още такива подмятания щеше да изтърпи?

— Какво се е случило? — попита пет минути по-късно Хърмаяни, като настигна в общата стая Хари и Рон, които отиваха на закуска. — Изглеждате направо… Я вижте!

Тя се вторачи в дъската за съобщения, където се беше появила голяма обява:

— Това вече е прекалено! — отсече свъсена Хърмаяни и махна обявата, която Фред и Джордж бяха лепнали върху съобщението с датата на първото за тази учебна година посещение в Хогсмийд, което щеше да се състои през октомври. — Трябва да поговорим с тях, Рон.

Той я погледна стреснато.

— Защо?

— Защото сме префекти! — напомни Хърмаяни, докато се прекатерваха през дупката зад портрета. — Точно ние трябва да възпираме подобни безобразия!

Рон не каза нищо, ала Хари се досети по изражението му, че не изгаря от желание да възпира Фред и Джордж.

— Та… какво се е случило, Хари? — поде Хърмаяни, докато слизаха по стълбището, покрай което висяха портрети на стари магьосници, толкова погълнати от разговора си, че не им обърнаха никакво внимание. — Виждаш ми се много ядосан.

— Шеймъс смята, че Хари лъжел за Ти-знаеш-кого — обясни набързо Рон, понеже Хари не отговори.

Хари очакваше Хърмаяни да го защити възмутена, обаче тя само въздъхна тежко.

— Да… и Лавендър е на същото мнение — сподели мрачно.

— Значи двете сте си побъбрили дали съм най-големият гадняр, който се скъсва да лъже и вечно гледа да е център на вниманието — избухна Хари.

— Нищо подобно — възрази спокойно Хърмаяни. — Дори й казах да си държи затворена голямата гадна уста. Но ще бъде много мило от твоя страна, Хари, да не се нахвърляш непрекъснато върху Рон и мен, защото, ако случайно не си забелязал, ние сме на твоя страна.

Известно време всички мълчаха.

— Извинявай — пророни тихо Хари.

— Няма нищо — отвърна Хърмаяни с достойнство. Сетне поклати глава. — Не помните ли какво каза Дъмбълдор на пиршеството в края на миналата учебна година?

Хари и Рон я погледнаха озадачено и тя пак въздъхна тежко.

— За Вие-знаете-кого. Дъмбълдор каза: той е «способен да сее раздор и вражди. Ние можем да се противопоставим само с не по-малко силни връзки на приятелство и доверие…»

— Как помниш такива неща? — попита я Рон с възхищение в погледа.

— Слушам внимателно, Рон — отвърна някак рязко Хърмаяни.

— И аз слушам, но не бих могъл да ти кажа какво точно…

— Важното в случая е, че Дъмбълдор говореше именно за това — подчерта на висок глас Хърмаяни. — Вие-знаете-кой се е завърнал само преди два месеца, а ние вече се караме помежду си. Разпределителната шапка предупреди за същото: бъдете сплотени, бъдете единни…

— Снощи Хари го каза добре — прекъсна я Рон. — Ако това означава да си другаруваме със слидеринци, няма да го бъде!

— Все пак според мен е жалко, че не се стремим към повече единство с останалите три дома — заяви сърдито Хърмаяни.

Бяха слезли в долния край на мраморното стълбище. През Входната зала се нижеха неколцина ученици от «Рейвънклоу» — още щом зърнаха Хари, се скупчиха един до друг, сякаш изплашени, че той може да ги нападне.

— Точно така, трябва да направим всичко по силите си да сме приятели с такива като тия тук — посочи ги подигравателно Хари.

Влязоха след тях в Голямата зала и машинално погледнаха към масата на учителите. Професор Гръбли-Планк си бъбреше с преподавателката по астрономия професор Синистра, а Хагрид отново не се виждаше никакъв. Омагьосаният таван горе сякаш отразяваше настроението на Хари — беше тъжен и сив като дъждовен облак.

— Дъмбълдор дори не спомена колко ще стои тук тая Гръбли-Планк — отбеляза той, докато вървяха към масата на грифиндорци.

— Може би… — подхвана замислена Хърмаяни.

— Какво «може би»? — попитаха в хор Хари и Рон.

— Ами… може би не е искал да привлича излишно вниманието върху отсъствието на Хагрид.

— Как така да не привлича излишно вниманието? — попита почти през смях Рон. — Като че ли може някой да не е забелязал.

Но преди Хърмаяни да е отговорила, при Хари дойде високо чернокожо момиче с дълга коса, наплетена на ситни плитчици.

— Здравей, Анджелина.

— Здрасти — отвърна бързо тя, — добре ли прекара лятото? — И без да дочака отговор, добави: — Знаеш ли, направиха ме капитан на куидичния отбор на «Грифиндор».

— Браво на теб — рече Хари и й се усмихна, като си помисли, че нейните наставления няма да са чак толкова досадни, каквито бяха на Оливър Ууд, а това беше напредък.

— Е, благодаря ти… Сега, когато Оливър вече не е в отбора, ни трябва нов пазач. В петък в пет часа ще избираме човек, искам да се яви целият отбор, чу ли? Да видим с кого ще се сработим най-много.

— Добре — рече Хари.

Анджелина му се усмихна и се отдалечи.

— Съвсем бях забравила, че Оливър е завършил вече — каза някак между другото Хърмаяни, след което седна до Рон и придърпа чиния с препечени филийки. — Сега отборът сигурно вече няма да бъде същият.

— Сигурно — съгласи се с нея Хари и се настани срещу тях. — Беше добър пазач…

— Е, няма да е зле да се влее малко свежа кръв — подметна Рон.

С крясък и шумолене на криле през прозорците влетяха стотици сови. Закръжиха над Голямата зала и се спуснаха, за да предадат на получателите писмата и колетите и да поръсят закусващите ученици с капчици вода — навън явно валеше като из ведро. Хедуиг не се виждаше никъде, ала Хари не се изненада, защото си пишеше само със Сириус, а се съмняваше той да има да му съобщава нещо, все пак се бяха разделили едва преди денонощие. Хърмаяни обаче се видя принудена да отмести бързо чашата с портокалов сок, за да направи място на едра, мокра до кости улулица, понесла в човка подгизнал брой на «Пророчески вести».

— Защо изобщо си го поръчваш? — попита подразнен Хари, понеже се беше сетил за Шеймъс, а Хърмаяни пусна един кнут в кожената кесийка, прикрепена към крачето на совата, която отново политна. — Аз се отказах… само глупости пишат.

— Не е зле да знаеш какво казва врагът — отбеляза мрачно Хърмаяни, след което разгъна вестника, скри се зад него и се показа чак когато Хари и Рон вече бяха приключили със закуската. — Няма нищо — рече тя лаконично, после сгъна на руло вестника и го остави до чинията си. — Нито за теб, нито за Дъмбълдор.

Професор Макгонъгол минаваше покрай масата и раздаваше учебната програма за срока.

— Вижте, моля ви се, какво имаме днес! — простена Рон. — История на магията, двоен час по отвари, пророкуване и двоен час по защита срещу Черните изкуства… Бинс, Снейп, Трелони и оная Ъмбридж, всичките накуп в един-единствен ден! Дано Фред и Джордж по-бързо доусъвършенстват лъготийките…

— Дали не ме лъжат ушите? — възкликна Фред, който пристигна заедно с Джордж и се смести на пейката до Хари. — Само това оставаше, префектите в «Хогуортс» да умуват как да избягат от час.

— Виж какво имаме днес! — проплака вкиснат Рон и пъхна програмата с часовете под носа на Фред. — Това е най-гадният понеделник в живота ми.

— Така си е, братле — съгласи се Фред, след като хвърли един поглед върху програмата. — Ако искаш, ще ти продам малко от дражетата «Кръв от нослето», на сметка ще ти излязат, почти без пари.

— Как така… почти без пари? — усъмни се Рон.

— Ами така, ще ти тече кръв, докато станеш на шушулка, понеже още не сме изобретили лек — поясни Джордж и си взе от пушената риба.

— Благодаря, но… — замисли се Рон и прибра програмата в джоба си, — всъщност май е по-добре да си ида на часовете.

— Понеже стана дума за тия ваши «Кутийки с лъготийки» — намеси се Хърмаяни и погледът й заблестя, когато го впи във Фред и Джордж, — нямате право да лепите съобщения върху грифиндорската дъска, че набирате доброволци за опитите си.

— Кой го казва? — учуди се Джордж.

— Аз — отвърна Хърмаяни. — И Рон.

— А, мен не ме намесвай — побърза да възрази Рон.

Хърмаяни го изгледа разгневена. Фред и Джордж се подсмихнаха.

— Не след дълго ще ми запееш друга песен, Хърмаяни — предупреди Фред и си намаза една от кифличките с цял тон масло. — Започваш пети курс, нищо чудно и ти да приплачеш за нашите «Кутийки с лъготийки».

— И защо точно в пети курс ще са ми нужни вашите лъготийки? — запита го Хърмаяни.

— Защото в пети курс ще се явяваш на изпити за СОВА — поясни Джордж.

— И какво от това?

— Как какво, изпити са това! Ще има да ви юркат, та свят ще ви се завие — отбеляза със задоволство Фред.

— Щом наближиха изпитите за СОВА, половината от нашия курс се натръшкаха болни — добави радостно Джордж. — То не бяха сълзи, то не бяха нервни пристъпи… Патриша Стимпсън все припадаше…

— Пък Кенет Таулър се изприщи целият, помниш ли? — каза Фред, отдал се и той на спомени.

— Понеже ти му пусна в пижамата пъпкопрахче — напомни другият близнак.

— Да, бе, вярно — ухили се Фред. — Изхвърча ми от главата… може ли човек да помни всичко!

— При всички положения пети курс си е същински кошмар — допълни Джордж. — Най-малкото, ако искаш да се представиш добре на изпитите. Ние с Фред ги избутахме криво-ляво.

— Да, да, друг път сте ги избутали… и двамата взехте само по три от изпитите — напомни Рон.

— Вярно си е — потвърди безгрижно Фред. — Но сме на мнение, че бъдещето ни се простира извън научната сфера.

— Дори обмисляхме не на шега дали изобщо да започваме седми курс — оповести бодро Джордж, — особено след като вече…

Но той млъкна насред изречението, прекъснат от предупредителния поглед на Хари, който се бе досетил, че Джордж ще се похвали как той им е дал всички пари от наградата си на Тримагическия турнир.

— Така де, особено след като вече взехме три от изпитите за СОВА — побърза той да се поправи. — За какво ни е притрябвал ТРИТОН? После обаче решихме, че мама няма да го преживее, ако зарежем училището точно сега, когато се оказа, че Пърси е най-големият гадняр на света.

— Но докато сме последен курс тук, няма да си пилеем времето — добави Фред и огледа с обич Голямата зала. — Ще го използваме, за да направим малко пазарно проучване. Ще проверим какво очаква да намери в една шегобийница средностатистическият ученик в «Хогуортс», ще анализираме внимателно резултатите и ще произвеждаме стоки, за които има търсене.

— Но откъде ще вземете злато, за да отворите шегобийница? — попита скептично Хърмаяни. — Трябва да си набавите всички съставки и материали… ще имате нужда и от помещение…

Хари не поглеждаше близнаците. Лицето му беше пламнало и той нарочно изтърва вилицата и се пъхна да я търси под масата. Чу как горе Фред заявява:

— Хърмаяни, не ни задавай въпроси, за да не ти отговаряме с лъжи. Хайде, Джордж, ако отидем по-рано, току-виж сме пласирали преди билкологията някой и друг чифт разтегателни уши.

Хари се показа изпод масата и видя как Фред и Джордж се отдалечават, всеки понесъл цяла купчинка препечени филийки.

— Това пък какво означава? — възкликна Хърмаяни и премести поглед от Хари към Рон. — «Не ни задавай въпроси…» Дали вече не са намерили отнякъде пари за шегобийницата?

— И аз се питам същото — сподели Рон, сбърчил чело. — Това лято ми купиха комплект нови официални мантии, направо недоумявам откъде са взели галеони…

Хари реши, че е крайно време да насочи разговора в друга, безопасна посока.

— Как мислите, дали тази година наистина ще ни бъде чак толкова трудно? Заради изпитите?

— О, да — отговори Рон. — Няма начин да не е трудно. Изпитите за СОВА са си важни, от тях зависи за каква работа можеш да кандидатстваш после и така нататък. Бил ми каза, че сме щели да имаме и професионални консултации, така че догодина да посочим на кои от изпитите за ТРИТОН ще се явим.

— А знаете ли какви искате да станете след «Хогуортс»? — попита ги Хари подир малко, вече след като излязоха от Голямата зала и се отправиха към кабинета по история на магията.

— Не съвсем — призна си Рон. — Освен че…

Той погледна някак плахо.

— Освен че…? — подкани го Хари.

— Че ми изглежда страхотно да си аврор — призна си на мига Рон.

— Така е наистина — подкрепи го разпалено Хари.

— Но аврорите са, така да се каже, избраници — допълни Рон. — Трябва да си невероятно добър. А ти, Хърмаяни?

— Още не знам — рече тя. — Но искам да се занимавам с нещо истински значимо.

— Че не е ли значимо да си аврор! — възкликна Хари.

— Разбира се, че е, ала има и други стойностни неща — отбеляза замислено момичето. — Ако можех да разгърна дейността на СМРАД…

Хари и Рон се постараха да не се споглеждат.

По всеобщо мнение историята на магията бе най-скучният предмет в магическия свят. Преподаваше им го един дух бродник, професор Бинс, който с монотонния си глас ломотеше толкова приспивно, че човек се унасяше най-много до десет минути, а в топло време и за пет. Провеждаше часовете все по един и същ начин — говореше, без да спира, а те си записваха, или по-скоро зяпаха сънено някъде в пространството отпред. В края на годината Хари и Рон си взимаха изпита благодарение на това, че преписваха записките на Хърмаяни и учеха по тях — както личеше, единствена тя бе в състояние да устои на приспивната мощ в гласа на Бинс.

Този час трябваше да изтърпят четирийсет и пет минутното му мърморене за Великанските войни. През първите десет минути Хари чу достатъчно, та да отсъди разсеяно, че друг учител би могъл да изложи материала и по-интересно, после обаче се заплесна и посвети останалото време на морския шах, на който заедно с Рон поиграха отстрани на пергамента, докато Хърмаяни ги попоглеждаше сърдито с крайчеца на окото.

— Какво ли ще правите, ако тази година не ви дам бележките си — подметна тя хладно, след като излязоха в междучасие, а Бинс напусна класната стая, промушвайки се през черната дъска.

— Ще ни скъсат на изпита за СОВА, ето какво — отвърна Рон. — Ако искаш да ти тежи на съвестта, Хърмаяни…

— Просите си го — тросна му се тя. — Дори не опитвате да слушате Бинс, нали?

— Напротив, опитваме се! — възмути се Рон. — Но нямаме твоя ум, памет и концентрация, просто си по-умна от нас… и не е хубаво все да ни го натякваш.

— Не ми излизайте с този номер! — отсече Хърмаяни, но изглеждаше донякъде умилостивена, докато вървеше пред тях през мокрия двор.

Стелеше се лека мъгла, ръмеше и фигурите на учениците, застанали на групички из двора, изглеждаха някак размазани. Хари, Рон и Хърмаяни се усамотиха под един балкон, откъдето капеше вода, вдигнаха яките, за да се предпазят от септемврийския студ, и взеха да обсъждат с каква ли задача ще ги посрещне Снейп в първия час за тази година. Накрая се съгласиха, че със сигурност ще им даде нещо изключително трудно, та да ги стресне до смърт след двумесечната ваканция. Точно тогава иззад ъгъла се показа някой, който се отправи към тях.

— Здравей, Хари!

Беше Чо Чан и — което бе най-странно — отново бе сама. Наистина изглеждаше твърде необичайно, защото тя винаги бе наобиколена от цяла групичка кикотещи се момичета. Хари си припомни колко се беше измъчил, докато се опитваше да я издебне сама и да я покани на Коледния бал.

— Здрасти — поздрави и той и усети как пламва.

«Добре че този път поне не съм залян със смрадлив сок», каза си. Чо явно си мислеше, горе-долу, същото.

— Значи си махнал онова нещо?

— Да — потвърди Хари и се помъчи да се усмихне, сякаш споменът за последната им среща е по-скоро забавен, отколкото унизителен. — Е, как… как прекара лятото?

Едва изрекъл въпроса, и съжали: Седрик беше приятелят на Чо и споменът за смъртта му вероятно й беше развалил ваканцията, както бе съсипал неговата. Лицето й помръкна едва забележимо, но въпреки това тя рече:

— О, добре… Нали знаеш…

— Това тук да не е значка на «Тътшил Торнадос»? — намеси се внезапно Рон и посочи мантията на Чо, върху която се мъдреше небесносиня значка, украсена с два златни инициала «Т». — Да не си от тях?

— Да, от тях съм — потвърди Чо.

— И откога така, открай време или откакто започнаха да побеждават? — подметна Рон с упрек, който се стори неуместен на Хари.

— Откакто навърших шест години, винаги съм била от «Тътшил Торнадос» — отвърна хладно момичето. — Е, хайде… до скоро, Хари.

Чо се отдалечи. Хърмаяни изчака тя да стигне до средата на двора и се нахвърли на Рон.

— Толкова си нетактичен!

— Аз? Попитах я само дали…

— Не видя ли, че искаше да си поговори насаме с Хари?

— Е, и? Да си е говорила, никой не й е пречил…

— И какво те прихвана да се заяждаш за отбора й по куидич?

— Да се заяждам ли? Изобщо не съм се заяждал, само…

— Какво значение има дали е от «Торнадос»!

— Има, има… половината от хората, които движат с такива значки, са ги купили миналия сезон…

— И какво от това?

— Такова, че не са истински запалянковци, ами са се присламчили към победителите…

— Звънецът — оповести глухо Хари, защото Рон и Хърмаяни се караха прекалено силно, та да го чуят.

Заяждаха се през целия път към подземието на Снейп и Хари разполагаше с достатъчно време, за да заключи, че с Невил и Рон от двете му страни ще извади голям късмет, ако успее да поговори и две минути с Чо, без после да му се иска да се махне завинаги от страната.

Когато се наредиха на опашката, извила се пред класната стая на Снейп, Хари си мислеше, че все пак именно Чо е решила да дойде и да го заговори. Тя беше момичето на Седрик, преспокойно можеше и да го намрази, задето е излязъл жив от Тримагическия лабиринт, а Седрик е загинал, въпреки това му говореше съвсем дружелюбно и с нищо не намекваше, че го мисли за луд и за лъжец и по някакъв ужасен начин за виновен за гибелта на Седрик… точно така, тя сама беше дошла и го беше заприказвала, и то за втори път от два дни… при тази мисъл Хари се поободри. Дори злокобното скърцане, с което вратата в подземието на Снейп се отвори, не погуби надеждата, надигнала се като пъстроцветно сапунено мехурче в гърдите му. Влезе след Рон и Хърмаяни в класната стая и ги последва към масата в дъното, където обикновено седяха, без да обръща внимание на съскането и гневните подмятания и на двамата.

— Тишина — нареди ледено Снейп и затвори след себе си вратата.

Всъщност не се налагаше да въдворява ред: още щом чу как вратата се затръшва, класът се усмири и всяка суетня секна. Беше достатъчно Снейп само да се появи, за да замълчат всички.

— Преди да започнем днешния урок — подхвана преподавателят, като се носеше със свистяща мантия към катедрата и ги оглеждаше един по един свирепо, — смятам за уместно да напомня, че през юни ще се явите на важен изпит, на който ще покажете доколко сте усвоили състава и приложението на магическите отвари. В курса ви безспорно има някои малоумници, въпреки това се надявам да изкарате на изпита за СОВА поне «Приемлив», за да не си навлечете… гнева ми. — Погледът му се спря на Невил, който преглътна притеснен. — Догодина мнозина, разбира се, вече няма да учат при мен — продължи Снейп. — В класа по отвари за ниво ТРИТОН взимам само най-добрите, което ще рече, че с някои от вас със сигурност ще се сбогуваме.

Той впери очи в Хари и устните му се изкривиха в презрителна усмивка. Момчето отвърна на погледа му — злорадстваше, че след пети курс може да се откаже от отварите.

— Но преди щастливия миг на раздялата ни предстои да бъдем заедно още една година — каза тихо Снейп, — затова, независимо дали сте решили да покажете уменията си и в ТРИТОН, ви съветвам да съсредоточите всички усилия, за да отговорите на високите изисквания, които представям пред всички свои ученици, явили се за СОВА. Днес ще приготвим отвара, която често се появява на изпита за «Специалист по особена вълшебническа активност»: лек за спокойствие, разсейващ тревогата. Обаче ви предупреждавам, че ако не боравите предпазливо със съставките, ще обречете човека, изпил отварата, на дълбок и понякога непробуден сън, затова внимавайте много какво правите. — Отляво на Хари Хърмаяни бе изопнала още повече гръб и слушаше крайно съсредоточено. — Съставките и рецептата — Снейп замахна с магическата пръчка — са на черната дъска. — (Те се появиха върху нея.) — Ще намерите всичко необходимо — той замахна още веднъж с пръчката — в шкафа. — (Вратата на въпросния шкаф зейна широко.) — Разполагате с час и половина… започвайте.

Точно както бяха предположили Хари, Рон и Хърмаяни, Снейп едва ли можеше да им възложи по-трудна и досадна отвара. Съставките трябваше да се пускат в котела в строго определена последователност и количества, сместа трябваше да се разбърка точно определен брой пъти първо по посока на часовниковата стрелка, сетне и обратно, огънят, на който тя щеше да къкри, трябваше да бъде намален до точно определена степен и точен брой минути, преди да се добави последната съставка.

— Сега над отварата ви трябва да се вие лека сребриста пара — провикна се Снейп, когато до края на часа оставаха десет минути.

Целият плувнал в пот, Хари огледа отчаяно подземието. Над неговия котел се кълбеше гъста тъмносива пара, а отварата на Рон пък бълваше зелени искри. Шеймъс разръчкваше трескаво с магическата пръчка пламъците под котела си, които вече угасваха. Затова пък отварата на Хърмаяни бе покрита с леки сребристи изпарения и докато минаваше шеметно покрай нея, забол в земята гърбавия си орлов нос, Снейп не каза нищо, което означаваше, че не е намерил за какво да се заяде. Затова пък спря при котела на Хари и се втренчи в него с ужасната си ехидна усмивка.

— Какво е това, Потър?

Слидеринците тутакси наостриха уши в предната част на класната стая — умираха си да слушат как Снейп се заяжда с Хари.

— Лек за спокойствие — отвърна притеснен Хари.

— Кажи ми, Потър — изсъска Снейп, — ти знаеш ли да четеш?

Драко Малфой прихна.

— Да, знам — отговори Хари и стисна с все сила магическата си пръчка.

— Прочети ми тогава третия ред от указанията.

Хари присви очи срещу черната дъска — сред разноцветните изпарения, изпълнили подземието, не бе никак лесно да разчете написаното върху нея.

— «Добавете стрит на прах лунен камък, разбъркайте три пъти по посока, обратна на часовниковата стрелка, оставете да къкри седем минути, сетне добавете и две капки настойка от чемерика.»

Сърцето на Хари се сви. След като беше оставил отварата да къкри точно седем минути, той бе преминал направо към следващия ред от указанията, без да добави настойката от чемерика.

— Направи ли всичко, посочено в третия ред, Потър?

— Не — отвърна едва чуто той.

— Моля?

— Не — повтори Хари вече по-силно. — Забравил съм чемериката.

— Знам, че си я забравил, Потър, което ще рече, че тая бърканица не става за нищо. Еванеско!

Отварата на Хари изчезна и той остана да стои като последния глупак край празния котел.

— Който е успял да прочете напътствията, да сипе малко от отварата в стъкленица, да й сложи етикет с отчетливо написаното си име и да я донесе на катедрата за проверка — нареди Снейп. — Домашно за четвъртък: трийсетсантиметрово съчинение за свойствата на лунния камък и приложението му в направата на отвари.

Докато останалите пълнеха стъклениците, Хари си прибираше нещата, побеснял от яд. Неговата отвара не беше по-лоша от отварата на Рон, която сега вонеше на развалени яйца, нито от бъркоча на Невил, твърд като току-що забъркан цимент, та се наложи Невил да го чегърта от стените на котела, въпреки това само Хари щеше да получи слаба оценка. Пъхна магическата пръчка обратно в чантата, седна тежко на чина и загледа как понесли пълните си, запушени с тапи стъкленички, всички се нижат покрай катедрата на Снейп. Щом звънецът най-сетне удари, Хари изхвърча пръв от подземието и вече обядваше, когато Рон и Хърмаяни дойдоха при него в Голямата зала. Таванът изглеждаше още помрачен и сив, отколкото беше сутринта. По високите прозорци шибаше дъжд.

— Не е справедливо! — започна да го утешава Хърмаяни, след като седна до него и си сипа от овчарския пай [15]. — Твоята отвара не беше по-лоша от отварата на Гойл… когато той сипа в стъкленицата от дивотията, която бе забъркал, тя се разплиска и му подпали мантията.

— Е, някога Снейп да се е отнасял справедливо към мен? — отвърна Хари, забол поглед в чинията си.

И тримата замълчаха — знаеха, че непримиримата вражда между Снейп и Хари е припламнала още в мига, когато Хари е стъпил в «Хогуортс».

— Пък аз си мислех, че тая година може би ще се държи малко по-сносно — отбеляза разочарована Хърмаяни. — В смисъл, че… е, сами се досещате. — Тя се огледа предпазливо, и от двете им страни имаше по пет-шест празни стола, покрай масата не минаваше никой. — В смисъл, че е член на Ордена и така нататък.

— Отровните гъби не си менят точките — отбеляза мъдро Рон. — А и открай време си мисля, че е лудост от страна на Дъмбълдор да се довери не на друг, а на Снейп! Има ли изобщо доказателства, че някога е преставал да служи на Вие-знаете-кого?

— Според мен Дъмбълдор вероятно разполага с куп доказателства, нищо че не ги е споделил с теб, Рон — озъби се Хърмаяни.

— О, престанете вече! — ядоса се Хари, когато Рон понечи да се заяде с Хърмаяни. И двамата застинаха, явно се бяха засегнали. — Няма ли край това нещо? — продължи Хари. — Непрекъснато се карате, направо ще ме побъркате.

Заряза овчарския пай, метна ученическата чанта на рамо и ги остави да си седят на масата.

Тръгна нагоре по мраморното стълбище, като изкачваше по две стъпала наведнъж, и се размина с доста ученици, бързащи за обяд. Гневът му, избухнал толкова внезапно, продължаваше да бушува, споменът за стъписаните лица на Рон и Хърмаяни му носеше дълбоко удовлетворение. «Така им се пада — помисли той, — като се карат през цялото време… наистина да полудее човек…»

На една от стълбищните площадки подмина големия портрет на рицаря сър Кадоган, който извади от ножницата меча си и го размаха настървено към момчето, то обаче не му обърна внимание.

— Я ела насам, краставо псе! Изправи се и се бий! — ревна сър Кадоган иззад забралото, Хари обаче си продължи нататък и тогава рицарят се опита да го последва, като прескочи в съседната картина, ала там получи отпор от обитателя й — разярен грамаден вълкодав.

До края на обедната почивка Хари седя сам-самичък под капака на пода навръх Северната кула. Така че щом звънецът би, той пръв се изкачи по сребристата стълбичка, водеща в класната стая на Сибила Трелони.

След отварите Хари мразеше най-много часовете по пророкуване, главно заради навика на професор Трелони да предрича поне веднъж седмично преждевременната му смърт. Цялата омотана в шалове и окичена с лъскави огърлици, тъничката преподавателка му приличаше на някакво насекомо, понеже очилата увеличаваха неимоверно очите й. Когато Хари влезе в стаята, завари Трелони да реди по масичките с вретенообразни крака, с каквито помещението беше претъпкано, опърпани томове в кожени подвързии, ала светлината от забулените с шалчета лампи и от мъждукащия в камината огън със сладникави благовония бе толкова оскъдна, че преподавателката май и не забеляза момчето, което приседна в здрача. През следващите пет минути дойдоха и другите от класа. Рон се показа от капака на пода, огледа се внимателно, зърна Хари и се устреми право към него, всъщност не съвсем направо, защото трябваше да криволичи между масичките, столовете, табуретките и тумбестите възглавници за сядане.

— Ние с Хърмаяни вече не се караме — оповести той и се намести до Хари.

— Браво на вас — изсумтя Хари.

— Но Хърмаяни каза, че няма да е зле, ако престанеш да си изливаш гнева върху нас — подметна Рон.

— Изобщо не си…

— Само ти предавам думите й — прекъсна го приятелят му. — Но според мен тя е права. Какво сме ти виновни ние, че Шеймъс и Снейп се държат така с теб!

— Изобщо не съм казвал, че…

— Добър ден — поздрави напевно със своя мистериозен глас професор Трелони и Хари млъкна, отново подразнен и донейде засрамен от себе си. — Добре дошли отново в часовете по пророкуване. През ваканцията следих, разбира се, изключително внимателно вашите съдби и се радвам, че всички сте се завърнали здрави и читави в «Хогуортс», както всъщност и знаех, че ще се случи. На масите пред вас ще намерите екземпляри от «Съновника» на Иниго Имаго. Тълкуването на сънищата е сред най-важните начини за предсказване на бъдещето и е твърде вероятно да ви се падне на изпита за СОВА. Макар и лично аз да съм на мнение, че и да си вземете изпита, и да ви скъсат, няма никакво значение, когато става въпрос за свещеното изкуство на пророкуването. Стига да имате Виждащо око, не е важно какви свидетелства и бележки ще получите. Въпреки това директорът държи да се явите на изпита, ето защо…

Гласът й малко по малко заглъхна, сякаш за да се уверят всички, че професор Трелони поставя предмета си над такива изтъркани делнични неща като изпитите.

— Отворете, ако обичате, на предговора и прочетете какво твърди Имаго за тълкуването на сънищата. После се разделете по двойки. Използвайте «Съновника», за да разтълкувате най-скорошните си сънища. Започвайте.

Имаше само едно хубаво нещо — че часът не беше двоен. Докато изчетат увода, за тълкуване на сънища им бяха останали едва десетина минути. Дийн, който седеше на масата до Хари и Рон, се падна в една двойка с Невил и той тутакси се впусна да обяснява надълго и нашироко как му се присънил кошмар, в който някакви грамадански ножици се разхождали, издокарани с най-хубавата шапка на баба му, а Хари и Рон се спогледаха мрачно.

— Аз не си помня сънищата — отсече Рон, — ти кажи някой.

— Е, все помниш поне един — рече нетърпеливо Хари.

Нямаше намерение да разказва на никого сънищата си. Знаеше прекрасно какво означава кошмарът с гробището, който постоянно му се присънваше, не беше нужно да му го обясняват Рон, професор Трелони, нито пък глупавият «Съновник».

— Оная нощ сънувах, че играя куидич — спомни си Рон със сбърчено чело. — Какво според теб означава това?

— Вероятно че ще те изяде гигантска ружа, нещо от тоя род — отсъди Хари и запрелиства без капчица интерес «Съновника».

Беше му невероятно скучно, докато четеше в него откъслеци от сънища, и съвсем се умърлуши, когато професор Трелони им даде за домашно в продължение на цял месец да си водят дневник на всичко, което са сънували. След звънеца тръгна да се спуска по стълбичката пред Рон, който роптаеше на висок глас:

— Разбираш ли колко много домашни имаме вече? Бинс иска да му пишем половинметрово съчинение за Великанските войни, Снейп пък ни поръчва трийсет сантиметра домашно за свойствата на лунния камък, сега и Трелони ни натресе тоя месечен дневник на сънищата! Фред и Джордж се оказаха прави за годината на СОВА, нали? Дано и оная Ъмбридж не ни даде нещо…

Когато стигнаха до кабинета по защита срещу Черните изкуства, завариха професор Ъмбридж вече да седи зад катедрата — пак беше с мъхестата розова жилетка от предната вечер и с черната кадифена панделка на темето. Без да иска, Хари отново си представи огромна муха, кацнала доста неразумно върху още по-огромна жаба.

Класът влезе в кабинета, без да вдига шум: професор Ъмбридж все още беше неизвестна величина и никой не знаеше дали няма да се окаже строга и взискателна.

— Е, добър ден! — поздрави тя, когато накрая всички насядаха по местата си.

Неколцина смотолевиха в отговор едно «добър ден».

— Цъ-цъ-цъ — зацъка професор Ъмбридж. — Така няма да се разберем. Искам да отговаряте с «Добър ден, професор Ъмбридж.» Още веднъж, ако обичате. Добър ден, ученици!

— Добър ден, професор Ъмбридж — извикаха всички в хор.

— Така по̀ може — отсъди мазно учителката. — Не беше чак толкова трудно, нали? А сега, ако обичате, приберете магическите пръчки и извадете перата.

Мнозина се спогледаха мрачно: думите «приберете магическите пръчки» никога не вещаеха час, който да е интересен. Хари пъхна пръчката обратно в ученическата чанта и извади перото, мастилницата и пергамента. Професор Ъмбридж отвори чантичката си, взе своята пръчка, която бе необичайно къса, чукна рязко по черната дъска и върху нея в миг се появиха думите:

— И така, предметът ви е бил преподаван откъслечно и непоследователно, нали? — заяви професор Ъмбридж, след което долепи длани точно пред себе си и се извърна към класа. — За съжаление заради постоянното текучество сред преподавателите, мнозина от които явно не са се придържали към учебната програма, одобрена от министерството, вие сте твърде далеч от високите изисквания, които имаме към всички в годината на СОВА. Въпреки това за ваша радост ще ви съобщя, че тези спънки са отстранени. Тази година ще работим по внимателно съставен, одобрен от министерството курс по защитна магия, фокусиран върху теорията. Препишете това, ако обичате.

Тя пак почука по черната дъска — първите думи изчезнаха, за да бъдат заменени от «Цели на курса»:

Две-три минути в стаята се чуваше само дращенето на перата по пергамента. След като всички си преписаха трите цели на курса, посочени от професор Ъмбридж, тя попита:

— Има ли всеки от вас екземпляр от «Теория на отбранителната магия» на Уилбърт Слинкхард?

Класът зашушука в знак на съгласие.

— Я да опитаме отново — подкани професор Ъмбридж. — Когато задавам въпрос, искам да отговаряте с: «Да, професор Ъмбридж», или «Не, професор Ъмбридж.» И така, има ли всеки от вас екземпляр от «Теория на отбранителната магия» на Уилбърт Слинкхард?

— Да, професор Ъмбридж — разнесе се в кабинета.

— Браво на вас — рече преподавателката. — А сега отворете на пета страница и прочетете «Глава първа. Основни правила за начинаещи». И никой да не говори.

Тя се дръпна от черната дъска и се разположи на стола зад катедрата, след което загледа един по един учениците с подпухналите си жабешки очи. Хари отвори «Теория на отбранителната магия» на пета страница и зачете.

Беше страшно скучно, почти като в часовете на професор Бинс. Той усети, че не може да се съсредоточи и му се налага да чете реда по десетина пъти, без да разбере нищо освен първите думи. Няколко минути минаха в пълно мълчание. Рон, който седеше до Хари, въртеше разсеяно перото и зяпаше все едно и също място върху страницата. Хари вдигна очи и видя нещо, което толкова го изненада, че направо го изтръгна от вцепенението.

Хърмаяни дори не беше разгърнала своята «Теория на отбранителната магия». Беше вдигнала ръка и се бе втренчила в професор Ъмбридж.

Хари не помнеше някога да е пропускала да прочете нещо, което са й възложили, нито да е устоявала на изкушението да разлисти която и да е книга, попаднала й пред очите. Погледна я озадачено, тя обаче само поклати лекичко глава, за да му покаже, че в момента не й е до въпроси, и продължи да гледа немигащо преподавателката, която точно толкова решително се беше извърнала в друга посока.

Минаха още няколко минути и сега вече не само Хари не изпускаше от очи Хърмаяни. Главата, която им бяха възложили да прочетат, бе толкова скучна, че все повече и повече ученици предпочитаха да наблюдават безмълвните опити на Хърмаяни да привлече вниманието на професор Ъмбридж, вместо да се борят с «Основни правила за начинаещи».

Когато повече от половината клас зяпаше Хърмаяни, а не учебника, професор Ъмбридж изглежда реши, че не може повече да пренебрегва така създалите се обстоятелства.

— Какво има, моето момиче, искате да попитате нещо за главата ли? — обърна се тя към Хърмаяни така, сякаш едва сега я е забелязала.

— Не, не за главата — отвърна Хърмаяни.

— В момента четем — напомни професор Ъмбридж и оголи острите си зъбки. — Ако имате въпроси за нещо друго, можем да ги разгледаме в края на часа.

— Имам въпрос за вашите цели на курса — уточни Хърмаяни.

Професор Ъмбридж вдигна вежди.

— Как се казвате?

— Хърмаяни Грейнджър — представи се момичето.

— Според мен, госпожице Грейнджър, целите на курса са изложени пределно ясно, достатъчно е да ги прочетете внимателно — каза професор Ъмбридж с подчертано благ глас.

— Не и според мен — заяви упорито Хърмаяни. — Там не пише нищо за използването на защитните заклинания.

Настъпи кратко мълчание, доста от учениците се извърнаха и сбърчили чела, загледаха трите цели на курса, които още се мъдреха върху черната дъска.

— За използването на защитните заклинания ли? — повтори професор Ъмбридж и се подсмихна. — Лично аз не си представям, госпожице Грейнджър, в класната стая да възникнат ситуации, при които да се наложи да използваме защитни заклинания. Нали не очаквате да ви нападнат по време на час?

— Ама няма ли да правим магии? — възкликна на висок глас Рон.

— В моите часове, ако някой ученик желае да каже нещо, трябва да вдигне ръка, господин…?

— Уизли — уточни Рон и вдигна рязко ръка.

Професор Ъмбридж се усмихна още по-широко и му обърна гръб. Хари и Хърмаяни тутакси също вдигнаха ръка. Професор Ъмбридж насочи за миг изпъкналите си очи към Хари и се обърна към Хърмаяни.

— Да, госпожице Грейнджър. Искате да питате нещо ли?

— Да — потвърди Хърмаяни. — Смисълът на защитата срещу Черните изкуства е да упражняваме защитните заклинания, нали?

— Вие, госпожице Грейнджър, да не би да сте обучен от министерството квалифициран преподавател? — попита с превзета любезност професор Ъмбридж.

— Не, но…

— В такъв случай се опасявам, че нямате нужната подготовка да решавате какъв е «смисълът» на един или друг учебен предмет. Новата ни образователна програма е разработена от магьосници, далеч по-зрели и умни от вас. Ще учите за защитните заклинания по безопасен начин и…

— Каква е ползата от това? — провикна се Хари. — Ако ни нападнат, изобщо няма да е безопасно и…

— Ръката, господин Потър! — изтананика професор Ъмбридж.

Хари вдигна високо пестник. И този път преподавателката побърза да му обърне гръб, сега обаче още няколко ученици вдигаха ръка.

— А вие как се казвате? — обърна се професор Ъмбридж към Дийн.

— Дийн Томас.

— Е, господин Томас?

— Както каза и Хари, няма да е никак безопасно, ако ни нападнат — рече той.

— Питам още веднъж — поде учителката с дразнещата си усмивка, — нима очаквате да ви нападнат в моите часове?

— Не, но…

Професор Ъмбридж го прекъсна.

— Не че искам да оспорвам системата на преподаване в училището — отбеляза тя и широката й уста се разтегли в не особено убедителна усмивка, — но в тези часове сте били изложени на въздействието на много безотговорни магьосници, наистина много безотговорни, да не говорим пък — подсмихна се гадничко Ъмбридж, — че сте си имали работа и с крайно опасни мелези.

— Ако имате предвид професор Лупин — провикна се ядосано Дийн, — по-добър преподавател не сме имали…

— Ръката, господин Томас. Както вече споменах, сте усвоявали заклинания, твърде сложни и неподходящи за възрастовата ви група, които са можели да доведат дори до смъртен изход. Наплашили са ви, втълпили са ви, че едва ли не през ден ще трябва да отбивате набезите на Тъмните сили…

— Няма такова нещо — възрази Хърмаяни, — просто…

— Не сте вдигнали ръка, госпожице Грейнджър!

Хърмаяни го направи. Професор Ъмбридж й обърна гръб.

— Доколкото разбрах, предшественикът ми не само е правел пред учениците забранени от закона магии, но и ги е насочвал срещу вас.

— Е, нали се оказа после, че е смахнат — отбеляза разпалено Дийн. — Въпреки това научихме страшно много от него.

— Не сте вдигнали ръка, господин Томас! — изписка професор Ъмбридж. — И така, министерството е на мнение, че за да си вземете изпита, е предостатъчно да имате и теоретични познания, нали училището е тъкмо за това? Вашето име? — добави тя и се втренчи в Парвати, която тъкмо беше вдигнала ръка.

— Парвати Патил, а в изпита за СОВА по защита срещу Черните изкуства няма ли и практическа част? Не се ли иска от нас да покажем, че знаем как да правим контрапроклятия и други такива неща?

— Стига да сте изучавали достатъчно прилежно теорията, няма причина да не направите заклинанията по време на изпита, когато ще бъдете под внимателно наблюдение — побърза да изтъкне професор Ъмбридж.

— Без да сме ги упражнявали? — възкликна невярващо Парвати. — Искате да кажете, че ще правим заклинанията за пръв път направо на изпита?

— Повтарям, стига да сте изучавали достатъчно прилежно теорията…

— А каква полза ще имаме от теорията в истинския живот? — провикна се Хари, отново вдигнал високо юмрук.

Професор Ъмбридж го изгледа свирепо.

— Това тук е училище, господин Потър, а не животът — изрече тя тихо.

— Значи от нас не се иска да сме подготвени за онова, което ни чака там?

— Там не ви чака нищо, господин Потър.

— Нима? — рече Хари.

Гневът му, който беше бълбукал цял ден, достигаше точката на кипене.

— Кой, мислите, че ще напада дечица като вас? — попита професор Ъмбридж с ужасно мазния си глас.

— Хммм, чакайте да помисля… — отвърна уж вглъбен Хари. — Може би… Лорд Волдемор?

Рон зяпна, Лавендър Браун изписка тихичко, Невил направо се свлече от стола си. Преподавателката обаче дори не трепна. Беше се облещила мрачно и самодоволно срещу Хари.

— Отнемам от «Грифиндор» десет точки, господин Потър.

Класната стая застина в гробовно мълчание. Всеки от учениците гледаше или Ъмбридж, или Хари.

— Нека си изясним някои неща. — Професор Ъмбридж се изправи и долепила ръце с къси дебели пръстчета към катедрата, се надвеси към учениците. — Казали са ви, че от мъртвите се е завърнал някакъв Черен магьосник…

— Той изобщо не е бил мъртъв — викна ядно Хари, — иначе да, наистина се завърна.

— Господин Потър, заради вас домът ви вече бе лишен от десет точки, не утежнявайте още повече положението — изсъска на един дъх преподавателката, без да го поглежда. — Та, както вече отбелязах, са ви съобщили, че някакъв Черен магьосник отново е на свобода. Това е лъжа.

— НЕ е лъжа — възрази Хари. — Видях го с очите си, сражавах се с него.

— Наказан сте, господин Потър — отсече победоносно професор Ъмбридж. — Утре. В пет следобед. В кабинета ми. Повтарям, това е лъжа. Министерството на магията ви уверява, че не ви заплашва никакъв Черен магьосник. Ако още се притеснявате, на всяка цена елате при мен след часовете. Ако някой ви тревожи с измишльотини за прероден Черен магьосник, бих искала да ме уведомите. Тук съм, за да ви помагам. Аз съм ваша приятелка. А сега бъдете така любезни да продължите с четенето. Страница пета, «Основни правила за начинаещи».

Професор Ъмбридж си седна зад катедрата. Затова пък Хари се изправи. Всички го зяпаха, Шеймъс се бе вторачил в него, колкото уплашен, толкова и възхитен.

— Хари, недей! — прошепна Хърмаяни, за да го спре, и го затегли за ръкава, той обаче се дръпна, та тя да не го достига.

— Значи според вас Седрик Дигъри е умрял от естествена смърт, така ли? — попита с разтреперан глас Хари.

Всички от класа ахнаха, защото никой освен Рон и Хърмаяни не го беше чувал да споменава за случилото се в нощта, когато беше загинал Седрик. Преместиха жадно погледи от Хари към професор Ъмбридж, която бе вдигнала очи и го наблюдаваше, а върху лицето й нямаше дори и следа от престорена усмивка.

— Седрик Дигъри загина при трагична злополука — отсече тя ледено.

— Той беше убит — настоя Хари. Усети, че трепери. Не бе отварял дума за това почти пред никого, най-малко пред трийсетината си съученици, които сега попиваха всяка негова дума. — Волдемор го уби и вие знаете това.

Лицето на професор Ъмбридж си остана непроницаемо. За миг Хари си помисли, че тя ще се разкрещи. Преподавателката обаче изрече мазно и тихо с момичешкото си гласче:

— Елате насам, момчето ми.

Той изрита встрани стола, заобиколи Рон и Хърмаяни и отиде при катедрата. Долови как всички в класа са затаили дъх. Бе толкова вбесен, че му беше все едно какво ще става оттук нататък.

Професор Ъмбридж извади от дамската си чанта мъничък свитък розов пергамент, разгъна го върху катедрата, топна перото в мастилницата и надвесена така, че Хари да не вижда, написа нещо. Никой и не гъкваше. След малко тя сви пергамента и го тупна с магическата пръчка: той се запечата самичък, та Хари да не го отвори.

— Занесете го на професор Макгонъгол — заръча професор Ъмбридж и му подаде свитъка.

Без да казва и дума, без да поглежда към Рон и Хърмаяни, той го взе, завъртя се и излезе от класната стая, затръшвайки подире си вратата. Втурна се по коридора, стиснал здраво в ръка бележката за Макгонъгол, но докато завиваше зад ъгъла, се сблъска с училищния полтъргайст Пийвс, дребно създание с широка уста, което се носеше по гръб из въздуха и жонглираше с няколко мастилници.

— Я, кого виждат очите ми, нашия Потър! — изкряска Пийвс и изпусна две от мастилниците, те паднаха на земята, счупиха се и опръскаха с мастило стените, а Хари отскочи с ядно ръмжене назад.

— Разкарай се оттук, Пийвс.

— А, шантавелкото е сърдит — подметна полтъргайстът и тръгна след Хари по коридора, като се кикотеше и кръжеше над главата му. — Какво се е случило пак, драги ми Поти? Гласове ли чуваш? Видения ли получаваш? Или говориш… — Пийвс изсумтя пренебрежително. — … странни езици?

— Казах ти вече, остави ме НА МИРА! — ревна Хари и се затича към най-близкото стълбище, Пийвс обаче просто се плъзна възнак по парапета край него.

— МЛЪКВАЙ!

Вратата отляво се отвори с гръм и трясък и от кабинета изскочи професор Макгонъгол, смръщена и някак притеснена.

— Какво си се развикал, Потър? — скастри го тя, а Пийвс се изкиска ликуващо и се скри от погледите им. — Защо не си в час?

— Пратиха ме при вас — отвърна сковано Хари.

— Пратили са те при мен ли? Как така са те пратили?

Той й подаде бележката от професор Ъмбридж. Свъсена, Макгонъгол я взе, чукна я с магическата си пръчка, за да я разпечата, и я разгъна. Докато четеше написаното от Ъмбридж, очите й зад четвъртитите очила се застрелкаха напред-назад и от ред на ред се присвиваха все повече.

— Влез, Потър.

Той я последва в кабинета. Вратата се затвори сама подире му.

— Е? — Макгонъгол се надвеси над него. — Вярно ли е?

— Кое дали е вярно? — попита Хари по-войнствено, отколкото бе възнамерявал. — Професоре? — добави той в опит думите му да прозвучат по-любезно.

— Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?

— Да — потвърди момчето.

— И си й казал, че лъже?

— Да.

— И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?

— Да.

Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:

— Вземи си от бисквитите, Потър.

— Да си взема… какво?

— От бисквитите — повтори тя нетърпеливо и кимна към ламаринената кутия на шотландски карета, оставена върху купчината книжа на писалището. — И сядай.

Вече се беше случвало веднъж да очаква професор Макгонъгол да го накаже, вместо това обаче тя го включи в отбора по куидич на «Грифиндор». Хари се отпусна тежко в креслото и си взе джинджифилов тритон — както и предния път, се чувстваше объркан и смутен.

Професор Макгонъгол остави бележката на Ъмбридж и погледна притеснена Хари.

— Трябва да внимаваш, Потър.

Хари преглътна джинджифиловата бисквита и се вторачи в преподавателката. Тя изобщо не говореше по обичайния си начин — отсечено, рязко и строго, сега гласът й бе тревожен и някак по-човешки от обикновено.

— Непослушанието в часовете на Долорес Ъмбридж може да ти навлече не само наказание и лишаване от точки.

— И какво…

— Използвай сивите си клетки, Потър — отсече професор Макгонъгол, внезапно възвърнала си обичайния тон. — Знаеш откъде идва, би трябвало да се досещаш и пред кого се отчита.

Звънецът оповести края на часа. Отвред се разнесе слонският тропот на стотици ученици, втурнали се по коридорите.

— Тук пише, че те е наказала с извънкласна работа всяка вечер до края на седмицата, смятано от утре — обясни професор Макгонъгол, след като погледна отново бележката на Ъмбридж.

— Всяка вечер до края на седмицата ли? — повтори ужасен Хари. — Не можете ли, професоре, да…

— Не, не мога — отсече професор Макгонъгол.

— Но…

— Тя ти е учителка и е в правото си да те наказва. Утре ще отидеш в пет часа в кабинета й за първата извънкласна работа. И помни: внимавай много с Долорес Ъмбридж.

— Но аз казах истината — избухна Хари. — Волдемор се е завърнал, знаете го, професор Дъмбълдор също знае, че…

— Стига толкова, Потър! — прекъсна го професор Макгонъгол и си намести очилата (беше се свъсила ужасно, когато той изрече името на Волдемор). — Нима наистина смяташ, че тук става въпрос за истини и лъжи? Става въпрос за това, че трябва да се подчиняваш и да се владееш!

Тя се изправи с разширени ноздри и свити устни и Хари също стана от креслото.

— Вземи си още една бисквита — подкани раздразнено Макгонъгол и побутна към него ламаринената кутия.

— Не, благодаря — отвърна ледено Хари.

— Я не ставай за смях! — скастри го преподавателката.

Той си взе бисквита.

— Благодаря — каза намръщен.

— Слуша ли внимателно, Потър, речта, която Долорес Ъмбридж държа на пиршеството по случай началото на учебния срок?

— Да — потвърди Хари. — Да… каза, че… прогресът ще бъде забранен и че… ами нещо, от което се подразбра, че Министерството на магията се опитва да се меси в работите на «Хогуортс».

Професор Макгонъгол се взря в него, сетне изсумтя, заобиколи писалището и отвори вратата.

— Е, радвам се, че поне слушаш Хърмаяни Грейнджър — рече тя и го подкани да излезе от кабинета.