Колелото на Осхайм

7.

В Марсил с Лиза прекарахме инкогнито два дни и една нощ, за да се възстановим. Наехме две стаи — по нейно настояване — в един първокласен хан на Прада Роял, която минава под различните дворци на старите марсилски крале. Изхарчих още от златото на Омар, за да приведа и двама ни в приличен вид: за мен хубав жакет с точно толкова брокат, че да намеква за връзки с войската, без да е вулгарен, тесни панталони в неутрално сиво и високи черни ботуши, лъснати до блясък, така че човек би могъл да се оглежда в тях. Лиза заряза мръсната си рокля и си избра скромни дрехи за пътуване, които нито щяха да я срамят, нито да привличат прекалено много внимание.

Разходка до банята и бръснаря, хубаво ядене в един от по-добрите пристанищни ресторанти и двамата започнахме да се чувстваме малко по-човешки. Разговорите ни все още протичаха на неравномерни и неловки изблици; заобикаляхме темата за нейната женитба и същевременно се връщахме отново и отново върху различните ѝ тревоги за Барас и всякакви неприятности, които може да е срещнал той при издирването ѝ. Но дори и така от време на време зървах на повърхността да изплува старата Лиза и изкопчих от нея няколко усмивки и изчервявания, докато говорех за старите времена, като внимателно избягвах да споменавам за мъртвите ѝ брат и баща.

Накрая ужасът на Лиза от още едно пътуване с кораб, пък макар и по река, ни накара да потеглим за Вермилиън с бърза карета, тоест да се друсаме по многобройните пътища, които следват пътя на Селийн на изток към столицата. Прекарахме няколко дни, седнали един до друг срещу един стар свещеник и един тъмнокос търговец от някакъв далечен арабски порт. Нощем се блъскахме сънливо един в друг, докато каретата продължаваше напред, сменяйки конете на различни станции по пътя. С удоволствие открих, че заспала с глава на рамото ми, Лиза ухае също толкова хубаво, колкото я помнех. Почти достатъчно хубаво, че да заличи спомена как смърдеше, когато слизаше със залитане от „Санта Мария“ в Марсил. По време на една от тези дълги нощи, когато главата на Лиза се свлече от рамото в скута ми, ми хрумна, че макар и трите сестри Де Вийр да се бяха омъжили неприлично бързо след предполагаемата ми смърт — Миша за брат ми Дарин, Шарал за смъртоносния граф Исен, а Лиза за моя неверен приятел Барас Джон (комуто аз никога не бих изменил), — всъщност скърбях само за загубата на Лиза.

Всичко щеше да се нареди добре. У дома. В мир. В безопасност. Ключът щеше да е на сигурно място в двореца. Мъртвия крал може да представляваше заплаха за малки групи пътници дълбоко в пустинята или в дивите планини, но трудно би могъл да поведе армия през Червения предел и да обсади столицата на Червената кралица. А що се отнася до по-подмолни опити — магиите на Мълчаливата сестра със сигурност не биха позволили на некромантията да действа там, където живеят тя и близките ѝ.

Миля след миля отлитаха под колелата и докато земите на баба ми се нижеха покрай нас, хипнотични в своята зеленина и познати шарки, в главата ми се въртяха разни мисли. Неща, които бях видял, хора, разговори, всичко се разплиташе в гладкия ми ум. Сегиз-тогиз вдигах щората и промушвах глава през прозореца да се насладя на ветреца. Единствено в тези моменти изпитвах някакъв намек за безпокойство. Простиращият се пред нас път, успоредните редици храсти от двете му страни, устремени в далечината, които се сближаваха все повече и повече, но така и не се срещаха, изгубени в бъдещето. Само когато погледнех така напред, страховете ми ме подгонваха, тичайки след каретата. Там, в сърцето на моя град, ме чакаше Мейрес Алус.

Бях доверил проблема си на Йорг Анкрат в онази пиянска нощ на един хамадски покрив. Той ми беше дал някакъв съвет, този белязан от тръни убиец, и там, в горещия мрак на пустинята, съветът му ми се бе сторил добър, истинско решение. В края на краищата нима той не беше крал на Ренар? Но пък, от друга страна, си беше още момче… Освен това, каквото и да ми бе казал, то бе отмито от цяла река уиски и помнех единствено погледа му, докато ми го казваше, и колко безрезервно бях повярвал в неговата правота.

Каретата се поклащаше и друсаше, милите отлитаха под колелата и домът се приближаваше от час на час. Подминахме три дълги колони войници, маршируващи към столицата. На няколко пъти пътят ставаше толкова претъпкан, че трябваше да се промъкваме покрай спрели обозни кервани, спорещи кочияши и войници, крещящи заповеди по линията. И някак си сред цялата тази гюрултия, жега и напрегнато очакване… аз заспах.

Сънувах Джон Резача, гигантски и сатаничен, като че ли в реалността не беше достатъчно лош. Видях как посяга към мен с останалата му ръка, бледа и окичена със зловещите трофеи на занаята му — устни, които беше отрязал за Мейрес Алус и носеше като гривни. Опитах се да побягна, но открих, че съм вързан отново за масата в маковите лаборатории на Алус. Онези големи бели пръсти ме търсеха, приближаваха се все повече и повече… и през цялото време аз пищях, и докато пищях, стените и подът изчезнаха, превърнаха се в прах и бяха отвени от сух вятър, разкривайки небе, озарено в мъртвешка светлина, с цвета на страданието. Ръката на Резача се отдръпна и в този миг, знаейки, че се намирам отново в Ада, аз му закрещях да ме хване и да ме издърпа обратно, без да ме е грижа каква участ ме чака — защото може би най-доброто определение за Ада е, че няма нито едно време и място, в което човек не би избягал само и само да се махне оттам.

— Нещо не е наред.

Вдигам очи и виждам, че пред мен Снори е спрял и оглежда хребетите наоколо.

— Нищо не е наред. Ние сме в Ада! — Думите не могат да го изразят, но дори ако единственото, което правиш, е да вървиш по прашна клисура, следвайки потока от души, Адът е по-лош от всичко, което някога си познавал. Боли те толкова, че ти се плаче, прежаднял си, мъчи те глад, нещастието тегне като вериги около врата ти и самото стоене там е като да гледаш как всичко, което някога си обичал, умира в мъки пред теб.

— Там! — Той сочи една назъбена група скали на хребета отляво.

— Скали? — Не виждам нищо друго.

— Нещо. — Снори се намръщва. — Нещо бързо.

Продължаваме нататък, капнали от умора. Тук-там земята е разпукана и от нея бликат дълги огнени езици, трепкат и се протягат към небето, а въздухът е изпълнен с отвратителна воня на сяра, която пари очите и дробовете. Клисурата се разширява в прашна долина, осеяна с канари. Вятърът ги е изваял в неземни форми, много от които смущаващо наподобяват лица. Започвам да долавям шепоти, отначало неясни, но постепенно стават разбираеми, докато се напъвам да различа думите.

— Мошеник, лъжец, страхливец, прелюбодеец, богохулник, крадец, мошеник, лъжец, прелюбодеец…

— Чуваш ли това, Снори?

Той спира и ме оставя да го застигна.

— Да. — Оглежда се, все още уплашен. — Гласове. Не престават да ме наричат убиец. Отново и отново.

— Само това ли?

— … богохулник, крадец, мошеник, лъжец, прелюбодеец…

— Не те ли наричат „мошеник“ или „крадец“?

Снори ми се намръщва отвисоко.

— Само „убиец“.

Слагам ръка на ухото си.

— А, да, сега е по-ясно. Мен също ме наричат „убиец“.

— … страхливец, прелюбодеец, богохулник…

— Богохулник? Аз? Аз? — Завъртам се и оглеждам свирепо каменните лица, обърнати към мен. Всяка скала на петдесет метра околовръст сякаш носи гротескни черти, които не биха изглеждали не на място върху статуите, красящи кулата на дядо ми.

— Гняв: извършил си греха на гнева… — носи се от десетки усти.

— Не съм гневен, да го еба! — изкрещявам в отговор, без да съм сигурен защо им отговарям, но потокът от обвинения ме е увлякъл.

— Похот: извършил си греха на похотта…

— Е… строго погледнато…

— Джал? — Ръката на Снори пада на рамото ми.

— Алчност: извършил си греха на алчността…

— О, я стига! Всеки е проявявал алчност! Искам да кажа, покажете ми човек…

— Джал! — Снори ме разтърсва и ме завърта към себе си.

— Да? Какво? — Премигвам нагоре срещу него.

— Похот: извършил си…

— Добре де! Добре! — изревавам толкова силно, че заглушавам гласовете. — Бил съм похотлив. Неведнъж. Ще си призная за всичките седем, само млъкнете.

— Джал! — Една плесница връща категорично вниманието ми към северняка. — Това не са нещата, от които се интересуват боговете. Това е твоето верую. Това са глупостите, срещу които реват вашите духовници.

Имаше право.

— Е, и?

— Мъртвите земи се оформят от очакванията на човек, но ние сме двама и религиите ни не се погаждат. — Той ме пуска. — Бяхме в царството на Хел, където тя властва над всичко мъртво. Но…

— Но?

— Мисля, че сега сме кривнали в твоя Ад.

— О, боже.

— … не изговаряй напразно името Господне… — Гласът на епископ Джеймс, макар че заместникът на баща ми никога не е съскал така, сякаш му се иска да ми издере очите.

Подземният свят, над който властва двуликата богиня на Снори, Хел, е доста ужасно място, но имам чувството, че моят Ад от огън и жупел, препълнен с грешници и дяволи, които ги пекат, може би го надминава по гадория.

— Да се връщаме. — Завъртам се и тръгвам назад откъдето сме дошли. — Как изобщо се озовахме тук? Уж ти си вярващият.

— … неверник, неверник, изгорете неверника…

— Искам да кажа, ти си този с по-силна вяра.

— … неверник, неверник, мъчете неверника…

— Не че и моята вяра не е много силна, слава на Господа! — Прекръствам се — Отец, Син и Свети дух, — и то не с онова вяло движение, както прави татко, а грижливо и прецизно като епископ Джеймс.

— Може да не е от теб, Джал. — Ръката на Снори отново е на рамото ми и ме спира. Поглеждам го и той кимва напред.

Нещо пробягва през пролуката между две от най-големите канари, пръснати по дъното на долината. Успявам да го зърна съвсем мимолетно — нещо мършаво и бледо… нещо лошо.

— Това е Адът на нашия враг. Той го е довел със себе си на лова. — Снори вече е стиснал брадвата.

— Но никой не знае, че сме тук… — Слагам ръка върху ключа, скрит под жакета ми, току над сърцето. Изведнъж ми се струва тежък. Тежък и по-студен от лед. — Мъртвия крал?

— Възможно е. — Снори разкършва рамене. Сините му очи изглеждат почти черни в мъртвешката светлина и са вперени в скалата, зад която е изчезнало създанието. — Ако по някакъв начин е бил известен за присъствието ни, може би просто да иска да си отмъсти, че сме държали ключа далеч от него.

— Като стана дума…

Създанието слага край на всякакъв по-нататъшен разговор, като се появява от сенките в подножието на скалата и се втурва към нас с ужасяваща скорост. Носи се напред на тънки костеливи крака, силата на всеки тласък го отхвърля на една страна, само за да бъде коригиран от следващия, така че то криволичи през осеяната със скали равнина, оставяйки след себе си пищящи от ужас каменни лица. Напомня ми за белите жилки, които можеш да видиш в мускулите на мъж, разпорен с меч. Нерви, така ги наричаше един от моите наставници, докато сочеше кошмарните рисунки в някакъв древен том по анатомия. Това създание прилича на нерв: бяло, тънко, дълго, разклоняващо се на крайници, които на свой ред се разделят на три подобни на корени пръста, а главата му представлява безок клин, достатъчно остър, за да се забие в човек.

— Лич. — Снори назовава звяра и прави три крачки към него, преценявайки момента на удара си. Надава рев, острието на брадвата му разцепва въздуха, а мускулите му се издуват, тласкайки я напред. Личът се стрелва под удара и се надига да сграбчи Снори за гърлото, а с другата ръка за корема, вдига го високо във въздуха и го тръшва на земята с отвратително хрущене. Вдига се облак прах, така че не мога да видя как е паднал, макар че при толкова много скали наоколо едва ли е добре.

— Мамка му. — Най-после се сещам да изтегля меча си. Той излита със звън от ножницата и мъртвешката светлина запламтява по руните, точещи се по острието. Ръката ми трепери.

Брадвата на Снори се надига нестабилно сред прашния облак и личът я грабва, а после продължава движението, за да я завърти в кръг и да я стовари горе-долу на мястото, където очаквам да е главата на Снори. Ударът отеква глухо и окончателно. Мога да различа само дръжката, стърчаща без опора, когато личът я зарязва и тръгва към мен, прахът все още се издига около него като дим. От създанието се излъчва ужас, както от огъня — топлина.

— О, гадост. — Бръквам с другата си ръка в пазвата си и вадя ключа на Локи. — Виж, можеш да го вземеш, само ме остави…

Личът напада и е толкова бърз, че ми се струва, че съм замръзнал на място. В един миг е там, в края на прашния облак, а в следващия ме е докопал с една ръка за гърлото, а с другата — за китката, държаща меча. Докосването му е неописуемо скверно. Бялата му плът сякаш се слива с моята. Имам чувството, че безброй корени потъват в мен, заравят се между вените, и всеки от тях пламти от люта агония, която не оставя място дори за писъци.

Създанието ме държи така, безполезен и неподвижен, докато бялото му клиновидно лице ме оглежда, и всичко, което мога да направя, е да се моля да умра, но не съм в състояние да процедя думите през челюстите си, стиснати толкова здраво, че очаквам всеки миг зъбите ми да се строшат, да се пръснат на парченца всичките наведнъж.

Главата на лича се накланя към ключа на Локи, който държа в парализираната си ръка между нас, насочен нагоре.

Зървам покрай главата на лича нещо голямо и димящо да се носи към нас. В последния момент виждам, че това е Снори и че от него се вдига прах с всяка гърмяща стъпка. Ръцете му са празни, сякаш възнамерява да разкъса създанието с гола сила. Личът се обръща, по-бърз от мисълта, и го улавя за раменете. Колкото и да е тънък, той е като вкопан в земята и поема целия импулс на атаката на викинга само с една рязка крачка назад.

Аз стоя, все още замръзнал в мига. Мечът на Едрис Дийн се е изплъзнал от ръката ми, пусната от лича, но още не е паднал на земята. Очите ми проследяват пътя му и виждат, че при крачката назад личът се е притиснал в черната пръчица на ключа на Локи и върхът е проникнал на сантиметър в бялата му плът.

Мога единствено да го завъртя.

И щом ключът се завърта, неговата чернота нахлува в алабастровото бяло на лича, стрелва се по него на абаносови нишки, всяка от които се разклонява ли, разклонява, омърсява го, покварява го. Гравитацията посяга за мен и аз падам, измъквайки ключа, но още докато се стоварвам на земята, вдигайки прах, виждам как личът започва да се разнищва, като че ли се състои от хиляда нишки, хиляда тънки бели тръбички, сега сиви и гниещи, всяка от които се отделя от съседната и всичко това се разтваря, разгръща, пада…

— Вермилиън! — Блъскане по покрива на каретата, грубият глас на който там селяндур в момента държеше юздите. Надигнах се рязко, облян в пот.

— Слава на Бога! — Потреперих. Погледнах китката си, очаквайки да видя там белега от изгаряне, оставен от лича. Лиза измърмори в просъница с глава в скута ми и лице, скрито от косата ѝ. Старият свещеник, отец Агор, присви неодобрително срещу мен бледите си очи.

— Вермилиън ли каза той? — Повдигнах щората и надникнах навън, примижавайки срещу ярката светлина. Покрай нас се подрусваха покрайнините на Вермилиън. — Най-после!

— Стигнахме ли? — Лиза мигаше, на лицето ѝ имаше отпечатък, където беше лежала върху мен, нишки коса се бяха пъхнали в ъгълчето на устата ѝ.

— Стигнахме! — Усмивката ми беше толкова широка, че чак лицето ме заболя.

Лиза ме стисна за ръката и също се усмихна, и изведнъж всичко на света беше наред. Поне докато не си спомних за Мейрес Алус.

След минути двамата с Лиза слязохме пред съдебната палата на площад Голот, схванати и протягащи се, и се заоглеждахме невярващо. Отец Агор подхвърли монета на един носач, който свали багажа му от покрива на каретата и тръгна след свещеника с куфар под всяка мишница. Мълчаливият ни приятел търговец се оттегли — багажа му го караше едно момче с муле, и двамата с Лиза останахме сами на претъпканата улица, докато каретата се отдалечи с трополене към която там конюшня щеше да я приеме.

По пътя си на юг със Снори бях прекарал голяма част от времето си в планиране и сладостно очакване на завръщането си във Вермилиън. Докато пътувах с Лиза, почти не бях обелил и дума по въпроса — може би от страх да не урочасам работата, или пък от неверие, че след всичко, което бях изтърпял, домът ни ще чака да ни приеме отново, все едно нищо не се е променило. Но ето го тук, оживен, горещ, потънал в собствените си грижи и безразличен към нашето пристигане. На Адамовия площад имаше събрани много войници, провизиите им бяха струпани край стената на военната академия.

— Ще ме заведеш ли у дома, Джал? — попита Лиза.

— По-добре не. Срещал съм по-големия ти брат и той не ме харесва. — Лорд Грегъри щеше да ме накълца лично, ако не се бях скрил зад ранга си и не го бях принудил да подкокороса граф Исен да свърши работата вместо него.

— Сега живея в двореца, Джал. — Тя беше навела глава и бе забила поглед в краката си.

— А, да. — Бях забравил. Тя имаше предвид стаите в апартамента на Големия Джон в крилото за гости, които делеше със съпруга си. — Не мога. Има нещо много важно, което трябва да свърша веднага.

Лиза вдигна очи, разочарована.

— Виж. — Размахах ръце, като че ли имаше нещо за виждане, което би могло да го обясни. — Ти не ме искаш там. Не и докато се срещаш с Барас. А и едва ли ще те сполети някаква беда оттук до портите на двореца.

Тя продължаваше да ме гледа с големите си очи, без да казва нищо.

— Аз щях да се оженя за теб, знаеш ли? — Тези думи ме изненадаха, но вече бяха излетели, а думите не можеш ги върна обратно. Те остават да висят помежду ви, неловки и смущаващи.

— Ти не си семеен тип, Джал. — Беше килнала глава и върху лицето ѝ имаше отсянка на изненада.

— Бих могъл да съм! — Навярно. — Ти беше… специална, Лиза. Имаше нещо хубаво между нас.

Тя се усмихна, от което я пожелах още повече.

— Моят балкон не е единственият, на който си се катерил, Джал. Дори в именията на баща ми. — Тя ме хвана за ръцете. — Знаеш ли, жените също обичат да се позабавляват. Особено пък жени, родени в семейство като моето, които знаят, че ще бъдат омъжени според интересите на баща им, а не по собствен избор.

— Баща ти веднага би сграбчил шанса да омъжи една от дъщерите си за принц!

Лиза стисна ръцете ми.

— Брат ни наистина сграбчи шанса.

— Дарин. — Името му имаше горчив привкус. По-големият брат. Онзи, когото не можеш да видиш да излиза с пиянско залитане от бордеите в предутринната сивота, нито пък да прахосва чужди пари на хазарт. Онзи, който не е затънал до ушите в дългове към престъпници от подземния свят.

Изведнъж почувствах, че не мога да търпя любезността ѝ и секунда повече.

— Виж какво. Трябва да се погрижа за тази работа. Тя не може да чака. И… — Затършувах във вътрешния джоб на жакета си. — Имам нужда от помощта ти. — Извадих ключа на Локи, увит в парче дебел кадифен плат и овързан здраво с връв. — Пази ми това. Не го отваряй. За бога, дори не го докосвай. Не го показвай на никого. — Свих ръцете ѝ върху пакетчето. — Ако не се върна в двореца до един ден, предай го на Червената кралица и ѝ кажи, че е от мен. Можеш ли да го направиш? Важно е. — Тя кимна и аз пуснах ръцете ѝ. И някак си, въпреки че този ключ беше най-ценното нещо в целия Червен предел, нещо, за което се бях сражавал и проливал кръвта си, и буквално бях минал през Ада, за да го опазя, не усетих да ме жилва съжаление, като позволих на Лиза де Вийр да го вземе. Само чувство на покой.

— Джал, плашиш ме.

— Трябва да отида да видя Мейрес Алус. Дължа му много пари.

— Мейрес Алус? — Тя се намръщи.

Спомних си, че за повечето хора от моя кръг Алус е търговец — вярно, богат, но нищо повече, а кой има време да помни имената на търговците?

— Много опасен човек.

— Е… значи трябва да му платиш. — Тя хвана ръцете ми в своите. — И внимавай.

Старата Лиза може би щеше да се изсмее и да отвърне да кажа на този Мейрес да почака — а ако има дързостта да ме докосне с пръст, да извадя меча си и да му видя сметката. Но новата Лиза беше доста по-добре запозната с реалностите за мечовете, срещащи плът. Новата Лиза искаше да преглътна гордостта си и да платя. Едно време имаше един Джалан, който също би ме посъветвал да размахам меча — само че онзи Джалан беше на осем години и с него отдавна вече не се познаваме.

Първо отскочих до Търговската гилдия, голям купол, в който може да се влезе през много арки, разположени по периферията му. На широкия мозаечен под под купола се събират търговци с определена степен на заможност, за да сключват сделки и да разменят слухове, които смазват колелата на индустрията. От вътрешната страна на купола, на няколко етажа над залата, минава галерия, а покрай нея се редят врати, водещи към кабинети с изглед към града наоколо.

Отначало взех пари назаем от борсата. За да ги взема, си послужих със семейното име, оставяйки като допълнителна гаранция меча на Едрис Дийн — каквото и зло да го петнеше, никой не можеше да отрече качеството на стоманата: древна стомана, взета от руините на Строителите и претопена; никой днешен ковач не притежава уменията да я направи толкова здрава. Дали вестта за моето затворничество в Умбертиде е стигнала до Вермилиън, не се поинтересувах, но не изглеждаше много вероятно предвид факта, че излязох от Гилдията с петдесет златни крони.

С тези пари и остатъка от либанските монети на Омар си купих достатъчно качествени дрехи, че да отговарят на положението ми, плюс ланец от кърваво злато, рубинен пръстен и диамантена обица. Дрехите трябваше бързо да бъдат приспособени към моето телосложение от размерите на клиентите, за които бяха приготвени, но аз плащах достатъчно щедро и прощавах всякакви несъвършенства на кройката.

За да заемеш много пари, трябва да изглеждаш представително. Един дрипав крал няма да получи никакъв кредит, каквито и гаранции да притежава.

Останал отново без пукната пара, се качих в галерията, където най-богатите лихвари на Вермилиън въртят бизнеса си. Мейрес Алус никога не би получил кабинет в този кръг, макар че притежаваше парите да седи сред такива люде. Тук властваха старите пари, търговски династии с добра репутация и дълги връзки с короната. Избрах да се обърна към Сайлъс Марн, търговски принц, за когото дядо Гариус бе изказвал добро мнение през годините.

Мъжете на вратата предадоха молбата ми вътре и Сайлъс бе достатъчно възпитан, за да не ме кара да чакам. Прие ме лично в стаята си за срещи, сводесто помещение, облицовано с мрамор, с бюстове на множество отдавна мъртви Марновци, наблюдаващи ни от нишите.

Лихварят, толкова стар, че направо скърцаше, се надигна от стола си, щом влязох, под тежестта на кадифените си одежди. Махнах му да седне и той се отказа от усилието, преди да се е изправил съвсем.

— Благодаря ви, че ме приехте без предизвестие. — Настаних се на стола, на който той ме покани с жест, и двамата се взряхме един в друг над повърхността от лъскав махагон.

— Трудно бих могъл да отпратя един принц на кралството, принц Джалан. — Сайлъс Марн ме гледаше с мътните си кафяви очи, почти загубени сред множеството бръчки по лицето му; кожата му беше жилава и покрита със старчески петна. Дарих го с широка усмивка и той ми отвърна с по-предпазлива. От малката му глава стърчаха големи уши и подобен на човка нос, но пък, изглежда, това е участта на всеки човек, който живее прекалено дълго. — С какво мога да ви помогна?

Побутнах през бюрото съответния документ. Намачканият пергамент не изглеждаше в по-добро състояние от стария Сайлъс, също толкова петнист и сбръчкан, с почти нечетлив текст и напукан восъчен печат.

— Изглежда сякаш е минал през ада. — Сайлъс не понечи да го вземе. — Какво е?

— Акт за тринайсет двайсет и четвърти дяла от солните мини Кръптипа.

— Аз съм запознат с вашите… премеждия в Умбертиде, принц Джалан. Срещу вас са повдигнати много сериозни обвинения. За един убиец на деца би било по-лесно да получи кредит, отколкото за банкрутирал човек, обвинен в множество измами. Сигурен съм, че тези обвинения са безпочвени, разбира се, но самият факт, че съществуват, е ужасна пречка за…

— Не искам кредит. Искам да продавам. Мината Кръптипа съдържа огромни залежи от сол в непосредствена близост с някои от най-големите пазари и пристанища в Разделената империя. Разполага с готова инфраструктура, която да увеличи добива сега, когато оттеглянето на Келем откри за експлоатация райони, недостъпни в продължение на векове. Продукцията на мината може да подбие вноса, като същевременно носи значителна печалба от всеки тон. Като длъжник аз съм свободен да сключвам сделки с цел да събера средства за покриване на задълженията си.

Сайлъс отпусна сбръчканата си ръка върху акта за продажба.

— Виждам, че кръвта на дядо ви тече и във вашите вени, принц Джалан.

При тези думи усетих да ме жилва вина.

— Той добре ли е? Искам да кажа… три кораба…

Старите очи се присвиха неодобрително, сухите устни бяха стиснати в тънка линия. Търговецът ме наблюдава един дълъг момент, после се отпусна и по лицето му плъзна съвсем бледа усмивка.

— Ще е нужно нещо много повече от три кораба, за да отвори сериозна дупка в активите на дядо ви. Но въпреки това — с най-голямото ми уважение, — не беше хубаво да ги губите.

— Колко ще ми дадете? — Почуках по масата.

— Прям. — Усмивката на Сайлъс се разшири. — Може би смятате, че човек на моята възраст няма време за увъртания.

— Направете ми предложение. Мястото струва сто хиляди.

— Наясно съм със стойността му. Мините бяха обект на сериозни спекулации. Но законността на вашите претенции ще се нуждае от сериозно изясняване и ще бъде съпътствана от риска да не би дукът на Умбертиде да конфискува активите ви предвид непозволеното ви заминаване. Ще ви дам десет хиляди. Смятайте го за услуга към семейството ви.

— Дайте ми пет хиляди, но ми позволете да си го откупя обратно за десет хиляди до края на месеца.

Старецът килна глава, сякаш се вслушваше в някакъв невидим съветник.

— Съгласен.

— И ще трябва да си тръгна със златото до час.

Това накара белите му вежди да се повдигнат на немалка височина.

— Може ли човек дори да носи пет хиляди в злато?

— Правил съм го и преди. На другия ден ръцете те болят.

Ето как час по-късно излязох оттам, понесъл малко, но изключително тежко ковчеже, притиснато към гърдите ми. Беше необходимо доста тичане на десетина подчинени под купола на Търговската гилдия, за да търсят наляво и надясно връщане на стари услуги, но Сайлъс събра нужното злато и аз му предадох контролния си дял от най-богатата солна мина в Разделената империя.

Вървях по главните улици и ми се искаше да се бях възползвал от предложението на Сайлъс да ми даде носач, но в същото време не се отказвах от собствения си аргумент, че никой не бива да пропуска възможността да носи толкова много злато. Минаването ми привлече някои погледи, но никой не би бил толкова глупав да си мисли, че ще нося такова богатство без охрана, а дори и да го знаеха, малцина биха били толкова глупави да се опитат да ме ограбят посред бял ден на широките улици в центъра на града. Във всеки случай новата ми премяна включваше малък нож във вътрешен джоб току над китката, готов да изскочи веднага, за да намушка евентуални крадливи ръце.

Докато стигна до голямата кланица на четвърт миля от централата на Търговската гилдия, имах чувството, че ръцете ми са станали два пъти по-дълги и са направени от желе. Взрях се нагоре към внушителната сграда. Сякаш беше минал цял един живот, откакто бях влизал за последно вътре. Малко над година според календара. Бях изминал две хиляди, че и повече мили пеш. Някога тук е имало кланица за добитък, осигуряваща телешко за кралската трапеза, а сега мъже се колеха един друг — Кървавите дупки бяха едно от най-популярните свърталища на Мейрес Алус.

Биячите на вратата ме пуснаха, без да задават въпроси. Всеки ден тук идваха богати мъже да гледат как бедни мъже умират и да залагат за резултата. По-големият брат Териф, Декмън, със сигурност ме позна, когато вдигна поглед от бюрото си. Сложи пръст под лявото си око и подръпна кожата надолу, за да покаже, че влизането ми е било забелязано.

Около четирите ями се мотаеше обичайната тълпа, а по края стояха букмейкърите със ставки, изписани с тебешир над сергиите им. Отделих един момент да попия всичко: цветовете, шума, аристократите, следвани по петите от своите подлизурковци, рехавия ореол от кибици и шетащите насам-натам продавачи на вино и мак и дами с платима привързаност.

Миризмата на кръв беше навсякъде, като подводно течение. Не бях я забелязвал през всичките години, прекарани тук, докато залагах на касапницата. Тази миризма събуди в мен спомени, не за Кървавите дупки, а за Аралския проход и Черната крепост. За миг почувствах как ледените води на Слидр ме обгръщат и червената берсеркерска ярост се надига да ги посрещне.

Прекосих залата и отидох при Дългия Уил, треньор и търсач на таланти, мършав човек с чорлава сива коса.

— Мейрес тук ли е?

Дългия Уил кимна към Охрената яма. От четирите големи ями тя се намираше най-далеч от главния вход. Запромушвах се през тълпата, като се потях, и то не само от усилието да нося съкровището си. Мисълта за Мейрес Алус предизвикваше тръпки в мен и караше краката ми да омекват досущ като треперещите ми ръце — макар че с този страх идваше и неочакван гняв, надигаща се жега, която се бе спотайвала под ужаса, правейки ми компания през цялото дълго и друсащо пътуване от Марсил.

Едно хубаво момиче плъзна пръсти през косата ми, един мазен продавач на вино тикна към мен калаен бокал. Аз погледнах многозначително към ковчежето, заемащо и двете ми ръце.

— Принц Джалан? — Някой ме беше познал, но не беше уверен.

— Това Джалан ли е? — обади се един дебел южен барон. — Проклет да съм, той е.

Дребни служители се разделяха пред мен, докато се приближавах към гъстата пъстроцветна групичка по края на Охрената. Повече от година. Хиляди мили. От ледената пустош до палещата пустиня. Бях минал през самия Ад… и ето ме пак тук, откъдето бе започнало всичко. Четиринайсет месеца и вече почти не ме познаваха, тук, на мястото, където бях пропилял толкова време и пари, и чужда кръв.

Около мен вече се надигаше мърморене: дори тълпата да не беше сигурна за името ми, можеше да разпознае човек, вървящ целенасочено към сърцето на нещата. Последните няколко слоя се отдръпнаха, мъже, които познавах по лице и име: съдружници на Мейрес, търговци, които държеше в джоба си, дребни лордове, които го ухажваха за заеми или бяха ухажвани за едно или друго предимство. Тук се въртеше бизнес, докато на двайсет стъпки под нас двама мъже се биеха, влагайки всичко от себе си, за да пречукат другия с юмруци.

Двама теснолики словени отстъпиха встрани и там, между тях, стоеше Мейрес Алус, дребен, с маслинена кожа и скромна туника — като го гледаш, никога не би ти хрумнало, че той притежава това място и още много други. Мейрес не показа нито изненада, нито интерес от моето появяване.

— Принц Джалан, дълго ви нямаше. — От ямата зад него се надигна триумфален рев, но вече никой не изглеждаше заинтересуван. Представих си как победителят вдига поглед, очаквайки да види ликуващи физиономии, но не вижда нищо освен дървения парапет и тила на някоя и друга глава.

Йорг Анкрат, това дете чудо, за което, изглежда, се носеха толкова много пророчества, този свиреп и всепобеждаващ младеж, около когото явно се въртяха плановете на баба ми, младият крал, възпламенил Строителско слънце в Гелет и още едно пред прага на Хамада… той ми беше дал съвета си как да се справя с Мейрес Алус. Беше изрекъл думите си в горещия пиянски мрак на една хамадска нощ и сега, когато Алус най-сетне стоеше пред мен, онези забравени думи се надигнаха като мехурчета от дълбините на паметта ми.

— Дойдох да уредя делата ни, Мейрес. Може би е по-добре да отидем на някое по-уединено място. — Посочих с очи към закритите със завеси ниши, където се извършваха всевъзможни преговори в Кървавите дупки, от плътски до търговски, не че двата вида можеха да се разграничат.

Тъмните очи на Мейрес се спряха на ковчежето в ръцете ми.

— Струва ми се, че прекалено голяма част от делата ни са се вършили зад затворени врати, принц Джалан. Нека уредим сметките си тук.

— Мейрес, едва ли е подходящо…

— Тук. — Това беше заповед. Той искаше да ме унижи пред свидетели.

— Аз наистина не…

— Тук! — излая Мейрес Алус. Не си спомнях някога преди да е повишавал глас. Той хвърли поглед през рамо в ямата. — Лош бой. Доведете мечката.

Ако в Кървавите дупки все още имаше някой толкова погълнат от собствените си дела, че да не зяпа мен, споменаването на мечката бързо промени това. Тръпка пробяга през тълпата и тя се юрна вкупом към Охрената, привлечена от виковете на боеца за милост и перспективата да види как не получава такава.

Мейрес не се обърна да гледа зрелището, а вместо това задържа очи върху мен. Стояхме така, докато гъмжилото наоколо виеше за кръв: гласовете си съперничеха първо с писъците на мъжа, а после с ужасното мляскане на мечката, разкъсваща храната си.

— Имате някаква работа с мен ли, принц Джалан? — Мейрес килна глава, подканвайки ме да отговоря. Двама от биячите му сега стояха до раменете ми, корави мъже, които бяха оцелели в ямите, за да се издигнат до сегашното си положение.

— Дойдох да си изчистя дълговете, Мейрес. Взех тези заеми съвсем добросъвестно и дадох дума да се разплатя в пълна мяра. Баща ми е син на Червената кралица и аз не давам обещанията си лекомислено. — Наблегнах на перченето. Щом щях да похарча хиляди в злато, можех поне да се насладя на момента. — Напомни ми колко точно ти дължа.

Мейрес протегна ръка и един грамаден мъж в черно сложи списък в дланта му. Знаех, че този човек е негов счетоводител, макар че с тези големи като наденички пръсти изглеждаше по-подходящ за борба с тролове, отколкото за еквилибристики с числа.

— Дългът възлиза на три хиляди и единайсет златни крони. — Рязко поемане на дъх пробяга през зяпачите, може би дори самата сграда всмука навътре стените си при това число. Мнозина от присъстващите трудно биха си представили толкова голяма сума и никой от съсловието им не беше толкова богат, че да не го заболи от загубата на три хиляди.

Три хиляди беше чувствително повече, отколкото бях заел от Мейрес. Пък дори и с месеците лихва. Заподозрях, че са ми начислили услугите на мъжете, пратени по петите ми, Албер Маркс, Джон Резача и словенските братя, натоварени със задачата да ме върнат в града за потайна и страховита смърт. Пъшкайки от усилие, закрепих ковчежето на едната си ръка, а с другата отворих капака.

— Би ли накарал човека си да отброи нужната сума? — Пристъпих напред, така че ковчежето почти докосна Мейрес, на едно ниво с главата му, и сиянието на монетите озари лицето му.

Това отне известно време, но всяко загребване на големите като лопати длани на счетоводителя облекчаваше товара ми. Той претегляше монетите на везните си, обявяваше на висок глас сумата, а после изсипваше блестящата купчина в кожена торба. Като осъзна, че тази, с която разполага, ще се окаже прекалено малка, за да побере плащането ми, бързо прати да донесат още две.

— Хиляда.

Докато счетоводителят гребеше и теглеше, теглеше и гребеше, Мейрес не откъсваше очите си от мен, тъмни и непроницаеми. Лудостта, която бях видял в тях онзи ден в маковата му лаборатория, сега бе скрита.

— Изплащането на един заем винаги е добре дошло — но кажете ми, кое предизвика тази промяна у вас, от човек, горящ от желание да заема, до човек, горящ от желание да плаща?

— Две хиляди. — Счетоводителят завърза втората торба.

Отвърнах на погледа му. Дали Мейрес ме подканваше да оглася методите му? Предизвикваше ли ме? Този главорез с порочните му вкусове, който убиваше между стените на Вермилиън, който вечеряше толкова близо до двореца, че сенките на кулите биха могли да докоснат къщата му, по-богата от тези на мнозина лордове, който създаваше собствени закони и раздаваше собствено правосъдие.

— Срещнах един крал и потърсих съвета му.

— И той ви посъветва да ми платите?

Замислих се за срещата си с Йорг Анкрат. Когато му бях разказал за проблема си, той първо се умълча, а после отвърна сериозно, сякаш цяла нощ не беше близвал нито капка.

— Той каза да ти дам каквото искаш. — Оставих ковчежето между нас и разтрих ръцете си.

— Мъдър крал.

— Три хиляди. — Счетоводителят върза и последната торба, а после се наведе над ковчежето да отброи последните единайсет монети.

— Изглеждате ми променен човек, принц Джалан. Надявам се, че пътуванията из останките на някога могъщата ни империя не са ви покварили?

— Шест… седем… осем… — Счетоводителят слагаше монетите в един джоб на кожената си престилка.

— Минах през Ада, Мейрес.

— Пътищата наистина могат да бъдат опасни. — Той кимна. — И все пак, сигурен съм, че ще видим завръщането на стария принц, такъв щастлив младеж, толкова уверен в мнението си, толкова готов да харчи.

— Девет… десет…

— Аз също се надявам — но засега ще трябва да се задоволиш с принца, който виждаш пред себе си. — Спомнях си какво бе чувството да съм вързан за масата му… изражението му, докато ме предаваше в ръцете на Джон Резача… как бях крещял и умолявал. Снори погрешно бе взел това за храброст.

— Единайсет. — Счетоводителят се изправи. Изглеждаше обзет от нежелание да остави ковчежето, докато златото още покрива дъното му. — Дългът е изплатен.

— Чудесно. — Усмивката на Мейрес издаваше, че знае, че макар веригите на дълга да са паднали от мен, сега той ме притежава повече от всякога преди. Ледена тръпка пробяга през мен — студеното предизвикателство на Слидр — и червената ярост, която ме бе прекарала през най-острата река в Ада, се надигна да опърли този мраз. Спомних си всички думи на момчето-крал.

— Йорг Анкрат ми каза: „Дай му каквото иска“. — Пристъпих напред и се наведох да вдигна ковчежето си.

— Само още едно нещо, принц Джалан. — Гласът на Мейрес ме спря, докато стоях наведен пред него. Студена ръка стисна сърцето ми и разбрах, че единственият път, открит пред мен, е пътят на Йорг.

— Той ме предупреди, че ще кажеш така. — Спомних си всичко. Спомних си мрака, жегата, предсказанието на Йорг Анкрат: „Когато му ги дадеш, той ще поиска още. «Само още едно нещо», така ще каже“. И си спомних изражението на момчето-крал.

— Той каза: дай му каквото иска. — Изправих се, бързо и гладко, без да докосвам ковчежето. — А после вземи каквото ти искаш! — Рязко движение на китката и опакото на ръката ми се плъзна по шията на Мейрес. Малкият триъгълен нож, скрит допреди миг в ръкава ми, а сега стърчащ между пръстите ми, му преряза гърлото. Почти не го усетих.

Хванах го зад тила и го притиснах към себе си, докато пръскаше алена кръв и се мъчеше да заговори. Бях го направил преди някой от хората му да разбере какво се е случило.

— Аз съм внук на Червената кралица — изревах в настъпилата тишина. — Мейрес Алус е мъртъв. Животът му ми принадлежеше и аз го взех. Тук вече няма нищо за пазене. — Гореща кръв напои гърдите ми, докато притисках Алус към себе си. Надигнах брадичка, когато едната му ръка посегна вяло нагоре да задращи по лицето ми. — Не ми пука как ще си разделите собствеността му, но вдигнете ли ръка срещу мен, ей богу, ще я загубите!

Тълпата се беше отдръпнала от нас ужасена, като че ли насилието, което гледаха всеки ден там долу, на двайсет стъпки под нивото на обувките си, беше нещо различно, преструвка може би, обаче един мъж с добре ушита туника, кървящ сред тях, бе твърде реален и ги караше да бледнеят и треперят.

Телохранителите на Алус също бяха отстъпили. Техният подопечен беше мъртъв и сърцето му скоро щеше да го осъзнае. Нямаше да спечелят нищо, ако ме нападнат. За тях всичко бе свършило в момента, когато прерязах гърлото на шефа им.

Отблъснах Алус от себе си. Той залитна назад, от раната на гърлото му пръскаше алена кръв и обливаше дървения парапет. Пристъпих след него и го бутнах, забих силно двете си ръце право в гърдите му. Той се преметна през парапета и полетя надолу. Взрях се подире му.

— Тази мечка достатъчно голяма ли е за теб? — изревах, така че думите ми да стигнат до цялата тълпа, макар че самият Мейрес вече не бе в състояние да ме чуе.

Врътнах се и вдигнах ковчежето си. Можех да видя как някои от подлизурковците на Мейрес се изнизват през различни изходи. Счетоводителят притискаше някаква рана отстрани на тялото си, а трите торби бяха изчезнали. Някъде назад в тълпата бяха избухнали боричкания. Шестима от стражите на братята Териф пристъпваха към мен.

— Той е мъртъв! — изревах им. — Аз съм шибан принц на кралството. Ще дръзнете ли да ме докоснете? — Минах с решителни крачки покрай първия, без да му обръщам внимание. — Така си и мислех! — Продължих. Зяпачите се разделяха пред мен.

Току преди изхода се обърнах. В помещението вече се водеха няколко кървави схватки, а по-богатите особи бяха започнали да напускат.

Използвах кралския си рев, за да ме чуят.

— До залез-слънце войниците на баба ми ще започнат да горят мака. Ще бъдат издадени смъртни присъди за главните помощници на Мейрес. Очаквам да видя главата на Албер Маркс на кол до сутринта, както и тази на Джон Резача, и всеки, който им помогне да се озоват там, може да се надява на снизходителност.

Обърнах се и излязох през главния вход. Някои от лордовете, които се бяха чудили дали това съм аз, вече тичаха напред по улицата, много други се тълпяха зад мен. Тогава за първи път чух някой да мърмори: „Червения принц“. И докато излизах на дневната светлина, сведох поглед към гърдите си и видях, че много малко части от тялото ми не са почервенели от кръвта на Мейрес Алус.

Изминах двайсет крачки, а после се облегнах на една от големите греди, крепящи стените на кланицата, и опрях чело в хладната от сянката зидария. Виждах отново и отново как ножът ми срязва гърлото на Мейрес Алус. На третия път повърнах. Накрая се отдалечих, премалял и разтреперан, като си бършех устата.

— Дай му каквото иска — беше казал Йорг. — А после вземи каквото ти искаш. Човек никога не е по-уязвим, отколкото в момента на своята победа, а ти знаеш, че каквото и да направиш, той няма да те остави на мира, докато е жив.

Тръгнах. Ковчежето тежеше в ръцете ми. Все още се чувствах страхливец. Не бях нито старият Джалан, нито онзи, който беше напуснал Вермилиън преди година. Може би по малко и от двамата — все още страхливец, но когато погледнеш към стария си живот с очи, които са видели Ада, откриваш нова перспектива и осъзнаваш, че не можеш да търпиш вечно.