Колелото на Осхайм

3.

— Та значи, тези джинове… — Бяхме изминали не повече от две мили, но някак си сред дюните вече бе ден, жарък, ослепителен и непоносим както винаги. С излизането си от реката на времето, вместо да навлезем в следващия ден, сякаш се върнахме в предишния — слънцето изгря от запад, повтаряйки на обратно залеза, на който бяхме станали свидетели преди много часове. Чувството беше определено смущаващо, а предвид последните ми премеждия „смущаващо“ не бе никак мека дума! — Я ми разкажи повече за тях. — Всъщност нямах никакво желание да знам повече за джиновете, но ако Мъртвия крал пращаше още свои слуги за ключа, хубаво би било да знам поне от какво бягам.

— Същества от невидим изгарящ огън — отвърна Махуд от дясната ми страна.

— Строителското слънце ще ги привлече — обади се Яхмин отляво. Яздеха от двете ми страни по време на цялото пътуване, вероятно за да ми попречат да разговарям със сестрите им.

— Бог е създал три същества, притежаващи силата на мисълта — извика назад към нас шейх Малик. — Ангелите, хората и джиновете. Най-великият от всички джинове, Шейтан, се опълчил на Аллах и бил низвергнат. — Шейхът забави хода на камилата си, за да се приближи до нас. — Има много джинове, които танцуват в пустинята, но те са от по-нисшия вид. В тази част на Сахар има само един велик джин. От него трябва да се боим.

— Казваш ми, че Сатаната идва за нас? — Плъзнах поглед по върховете на дюните.

— Не. — Белите зъби на шейх Малик блеснаха. — Той живее дълбоко в Сахар, където хората не могат да пристъпят.

При тези думи се поотпуснах на седлото.

— Това е само негов братовчед. — И шейхът пришпори камилата си към челото на колоната.

Опърпаният ни керван продължи между дюните, ограничаван от скоростта на ходещите ранени — изгорени от светлината на Строителското слънце, потрошени от ударната вълна, която беше стигнала до нас минути по-късно, и разкъсани от ноктите на отдавна мъртви хора, изникнали от пясъците.

Аз яздех, прегърбен над зловонното си добиче, поклащайки се от хода му, и се потях в робата си, копнеейки час по-скоро да стопя милите между нас и безопасността на стените на Хамада. Но някак си знаех, че няма да успеем. Може би дори само споменаването на джина беше подпечатало съдбите ни. Като говориш за дявола…

Строителското слънце оставяше след себе си невидим огън — това всеки го знаеше. Даже в Червения предел имаше места, все още омърсени от сянката на Хилядата слънца. Места, където човек ще открие, че кожата му без причина се покрива с мехури, и ще умре по ужасен начин през следващите няколко дни. Наричаха ги Обетованите земи. Един ден те щели да бъдат отново наши, но не скоро.

Наполовина очаквах джинът да дойде така — като светлината на Строителското слънце, само че невидим, превръщайки хората един след друг в огнени стълбове, от които тече разтопена мазнина. В Ада бях виждал ужасни неща и въображението ми разполагаше с предостатъчно материал.

Всъщност джинът изгаря хората отвътре.

Започна се с надписи върху пясъка. Докато криволичехме между дюните, ослепително белите им склонове се нашариха със засуканите писмена на езичниците. Отначало ги виждахме само където слънцето огряваше склона под достатъчно остър ъгъл, за да могат изпъкналите букви да хвърлят сянка.

Никой от нас не знаеше колко време сме яздили между склонове, осеяни с описания на съдбата ни, преди Тарел да забележи знаците.

— Какво пише? — Всъщност не исках да знам, но това е един от онези въпроси, които се задават сами.

— Не ти трябва да знаеш. — Махуд изглеждаше обзет от гадене, все едно е изял прекалено много овчи очи.

Или целият керван беше грамотен, или тревогите бяха заразни, тъй като само минути след откритието на Тарел всеки пътник като че ли вървеше или яздеше, затворен в свой собствен мехур от отчаяние. Треперещи гласове мълвяха молитви, ха’тарите яздеха по-наблизо и цялата пустиня сякаш ни притискаше, необятна и празна.

Махуд беше прав, не ми трябваше да знам какво гласят надписите, но въпреки това някаква моя част копнееше да разбере. Очертанията на думите, изпъкнали върху гладкостта на дюните, привличаха погледа ми, едновременно влудяващи и ужасяващи. Искаше ми се да препусна и да залича посланията, но страхът ме задържаше сред другите. Най-важното, когато връхлети бедата, е да си тих и незабележим. Не привличай вниманието към себе си — не бъди гръмоотводът.

— Колко още остава? — Вече бях задавал този въпрос няколко пъти, първо с раздразнение, после с отчаяние. Бяхме близо. Десет мили, може би петнайсет, и дюните щяха да се разделят, за да разкрият Хамада, още един град, който чака своя ред да потъне в пустинята. — Колко остава? — попитах пак, сякаш повторението би погълнало милите по-ефективно от хода на камилите.

Като видях, че Махуд ме пренебрегва, се обърнах към Яхмин и открих, че вече съм център на неговото внимание. Нещо в скованата му стойка, в непохватността, с която яздеше камилата си, ме накара да се сепна и въпросът заседна в гърлото ми.

Срещнах очите му. Той задържа погледа ми със същия неумолим взор, който използваше баща му — но после го видях: трепкащ пламък зад зеницата на всяко око.

— Какво… какво пише върху пясъка? — изломотих нов въпрос.

Устните на Яхмин се разтвориха и помислих, че ще заговори, но вместо това устата му зейна толкова широко, че чак челюстта му изскърца, и от нея излезе съскане, като на пясък, свличащ се от дюните. Той се приведе напред, ръката му ме стисна за китката и под нея лумна огън, който се опитваше да си прогори път, да нахлуе в мен. Целият ми свят се сведе до този изгарящ допир — нищо друго, нито картина, нито звук, нито вдишване, само болката. Болката и спомените… най-лошите от всички спомени… спомените от Ада. А докато аз страдах и се губех в тях, колко ли време щеше да е нужно на джина, за да се измъкне от Яхмин и да изпепели плътта ми отвътре, отнасяйки собствената ми недохранена душа в Ада завинаги? Видях Снори да стои там в спомените ми, да стои в началото на история, която нямах желание да следвам, с онази негова усмивка, онази безразсъдна, глупава, смела, заразна усмивка… Всичко, което трябваше да направя, беше да се държа за настоящето. Трябваше да остана тук, сега, при тялото си и при болката. Трябваше да…

Ръката на Снори ме стиска за китката, а другата е на рамото ми, за да ми попречи да падна. Вдигам очи и го виждам очертан на фона на мъртвешкото небе, от което кърви равномерна оранжева светлина. Всичко ме боли.

— Вратата ти се изплъзна, а? — Той ме изправя на крака. — И аз не можах да я удържа — трябваше да те издърпам бързо, преди да се е затръшнала.

Преглъщам писъка на неподправен ужас, преди да ме е задушил в стремежа си да се излее на воля.

— Ъъъ.

Вратата е точно пред мен, блед сребрист правоъгълник, надраскан върху мътносивата повърхност на гигантска канара. И чезне пред очите ми. Целият живот, цялото ми бъдеще, всичко, което познавам, лежи от другата страна на тази врата. Кара и Хенан са там, само на две крачки от нея, и вероятно още я зяпат объркано.

— Да дадем на Кара минутка да я заключи. После ще тръгваме. — Снори се извисява до мен.

Съвсем скоро объркването на Кара ще премине в гняв, щом осъзнае, че съм свил ключа на Локи от джоба ѝ. Проклетото нещо кажи-речи само скочи в ръката ми и се залепи за пръстите ми, като че ли искаше да бъде откраднато.

Хвърлям бърз поглед наоколо. Отвъдният живот изглежда забележително скучен. В детските приказки разправят, че Строителите правели летящи кораби и някои от тях се издигали над облаците, чак до чернотата между звездите. Казват, че най-богатият крал веднъж събрал толкова данъци, че докарал народа си до просешка тояга, за да построи кораб тъй огромен и бърз, с хиляда акра платно, че отнесъл хора чак до Марс, който също като Луната представлява самостоятелен свят. Те изминали всички тези неизброими хиляди мили и се върнали с образи на място със скучни червени скали, скучен червен прах и сух вятър, който духа безспир… и хората никога повече не си направили труда да идат там. Мъртвите земи изглеждат горе-долу по същия начин… само че не толкова червени.

Сухотата дращи кожата ми, сякаш самият въздух е жаден, и всяка частица от тялото ми ме боли като насинена. В слабата светлина сенките по лицето на Снори изглеждат зловещо, като че ли самата плът е сянка върху костите отдолу и всеки момент мога да открия, че е изчезнала, оставяйки само взиращ се в мен гол череп.

— Какво, по дяволите, е това? — Посочвам обвинително с пръст през рамото му. Веднъж вече съм опитвал този номер, когато се запознахме, и той дори не трепна. Сега обаче се обръща, задължен от доверието. Бързо измъквам ключа на Локи от джоба си и мушвам към избледняващата врата. Появява се ключалка, ключът потъва в нея, аз го завъртам, после го завъртам обратно и го изваждам. За по-малко от миг. Заключено.

— Нищо не виждам. — Снори още се взира в хаоса от камъни, когато пак се обръщам към него. Полезно нещо е доверието. Прибирам ключа в джоба си. За Келем той струваше шейсет и четири хиляди златни крони. На мен ми струва кратък престой в мъртвите земи. Ще отворя пак вратата, когато съм сигурен, че Кара няма да ме чака от другата страна. А после ще се прибера у дома.

— Може да е било сянка. — Оглеждам хоризонта. Не е никак вдъхновяващ. Ниски хълмове, набраздени от дълбоки клисури, чезнат в унилата мараня. Гигантската канара, до която стоим, е една от многото, пръснати из тази обширна равнина от натрошен камък: тъмни назъбени парчета базалт, забити в скучния червеникав прах. — Жаден съм.

— Да вървим. — Снори вдига брадвата на рамото си и тръгва, като стъпва от един остър камък на друг.

— Накъде? — Тръгвам след него, съсредоточил цялото си внимание върху терена под краката си, усещам неудобните ръбове през подметките на ботушите си.

— Към реката.

— И откъде знаеш, че се намира в тази посока? — Мъча се да не изоставам. Не е горещо, нито студено, просто сухо. Има вятър, не достатъчно силен, за да вдигне прах, но той духа през мен — не покрай мен, а през мен, като болка дълбоко в костите.

— Това са мъртвите земи, Джал. Тук всички са загубени. Всяка посока може да те отведе където отиваш. Просто трябва да се надяваш, че наистина искаш да бъдеш на въпросното място.

Не казвам нищо. Варварите не се поддават на логиката. Вместо това хвърлям поглед назад към канарата, където се е намирала вратата, опитвайки се да я запечатам в паметта си. Тя е извита надясно, почти като буквата Г. Уж би трябвало да мога да отворя врата където си поискам, но нямам особено желание да подлагам това на проверка. Беше ни нужен маг като Келем, за да ни покаже врата за влизане, а в момента той вероятно се намира в мъртвите земи. Бих предпочел да не го моля да ми покаже изхода.

Продължаваме. Стъпваме от камък на камък с подбитите си нозе и газим през праха там, където камъните са по-нарядко. Не се чува никакъв звук, освен издаваните от нас. Нищо не вирее тук. Само суха и безбрежна пустош. Очаквал съм писъци, разкъсани тела, мъчения и демони.

— Ти това ли очакваше? — Ускорявам крачка и настигам пак Снори.

— Да.

— Винаги съм мислил, че Адът ще е по-… оживен. Тризъбци, виещи души, огнени езера.

— Вьолвите казват, че богинята Хел създава специален ад за всеки човек.

— Богиня ли? — Удрям пръста на крака си в камък, скрит под праха, и закуцуквам нататък с ругатни.

— Прекара цяла зима в Тронд, Джал! Нищо ли не си научил?

— Мамка му. — Продължавам да куцукам. Болката в крака почти ме обезкуражава. Все едно съм стъпил в киселина и тя си прояжда път нагоре по крака ми. Щом един ударен пръст боли толкова в мъртвите земи, изпитвам ужас при мисълта за някакво по-сериозно нараняване. — Научих сума ти неща. — Само че не за скапаните им саги. Повечето от тях, изглежда, се отнасяха за Тор, който млати разни неща с чука си. Вярно, бяха по-интересни от историите, с които се опитва да ни пълни главите Рим, но не точно пример, по който да живееш.

Снори спира и аз го подминавам с куцукане, преди да осъзная това. Обръщам се и той разперва ръце.

— Тук властва Хел. Тя бди над мъртвите…

— Не, чакай. Това си го спомням. — Кара ми го е разказвала. Хел, със сърце от лед, прорязана от носа до чатала от линия, която дели лявата ѝ половина от чист гагат и дясната ѝ половина от алабастър. — Тя се взира в душите човешки и светлото ѝ око вижда доброто в тях, а тъмното ѝ око — лошото, обаче на нея не ѝ пука за никое от двете… правилно ли съм го схванал? — Заподскачвам на един крак и разтривам пръста си.

Снори свива рамене.

— Горе-долу. Тя вижда смелостта у мъжете. Иде Рагнарьок. Не Хилядата слънца на Строителите, а истински край, когато светът ще се разцепи и изгори и великаните ще се надигнат. Тогава единствено смелостта ще има значение.

Оглеждам скалите, праха, голите хълмове.

— Тогава къде е моят? Щом това е твоят ад, къде е моят? — Не искам да видя моя. Ама хич. Но въпреки това да скитам из ада на един варварин ми се струва… грешно. Или може би главната съставка на личния ми ад е никой да не признава превъзходството на благородниците над простолюдието.

— Ти не вярваш в него — казва Снори. — Защо Хел ще го изгражда за теб, като не вярваш в него?

— Вярвам! — Имам инстинкт да защитавам вярата си във всичко.

— Баща ти е свещеник, нали?

— Кардинал! Кардинал е, а не някакъв скапан селски поп!

Снори свива рамене, като че ли това са само думи.

— Децата на свещениците рядко вярват. Никой не е пророк в собствената си страна.

— Тия езически безсмислици могат да…

— Това е от Библията. — Снори спира пак.

— О. — Аз също спирам. Предполагам, че е прав. Никога не съм виждал особена полза от религията, освен когато става дума за ругатни или молби за пощада. — Защо спряхме?

Снори не казва нищо, затова поглеждам накъдето гледа той. Пред нас въздухът е натрошен и през пукнатините зървам частици небе, което изглежда невъзможно синьо, прекалено изпълнено с живот, за да има място в сухите земи на смъртта. Пролуките се разширяват — виждам дъгата, описана от един меч, дъжд от червени пръски и един мъж се изсипва от нищото, а пролуките се затварят след него. Казвам мъж, но всъщност е само спомен за мъж, скица от бледи линии, заемаща мястото, където би трябвало да е той. Мъжът стои, без да размества и прашинка, и аз виждам безкръвната рана, която го е убила — резка през челото му, спускаща се до счупената му ключица и през нея в месото му.

Докато той стои там, процесът се повтаря от лявата и дясната му страна, и още веднъж на двайсет крачки зад него. Още мъже изпадат от някакво бойно поле, където гинат. Те не ни обръщат внимание, стоят с наведени глави, по някои от тях има остатъци от броня, всичките са невъоръжени. Тъкмо се каня да извикам на първия, когато той се обръща и се отдалечава; пътят му води горе-долу в нашата посока, но се отклонява леко вляво.

— Души — опитвам се да кажа на глас, но от устата ми излиза само шепот.

Снори свива рамене.

— Мъртъвци. — Той също тръгва напред. — Ще ги последваме.

Поемам след него, но въздухът се разцепва току пред мен. Виждам света, мога да го помириша, да усетя вятъра, да вкуся въздуха. И изведнъж разбирам глада в очите на мъртвите. Прекарал съм в сухите земи по-малко от час, а нуждата, която предизвиква у мен това мимолетно зърване на живота, е всепоглъщаща. Там бушува битка, пред която онази в Аралския проход прилича на дребна схватка: мъже се секат с ярка стомана и диви крясъци, воинските пълчища реват, ранените пищят, умиращите стенат. И въпреки това аз се хвърлям напред, обзет от такъв отчаян копнеж по живия свят, че няколко мига там, преди някой да ме прободе с копие, ми се струват достатъчни.

Единствено душата ме спира. Същата душа, която е пробила тази дупка към смъртта. Сблъсквам се с него, докато се появява, докато се ражда в смъртта. В него няма нищо, само бледите линии, които го помнят — а също и бясната ярост, страха и болката от последните му секунди. Но това е достатъчно, за да ме спре. Той се плъзва по кожата ми като вряла вода, попива в нея и аз се люшвам назад с писък, завладян от спомените му, удавен в мъката му. Мартел, така се казва той. Мартел Харис. Това име ми се струва по-важно от моето собствено. Опитвам се да изрека името си, каквото и да е то, и откривам, че устните ми са забравили формата му.

— Ставай, Джал!

На земята съм и наоколо се вдига прах. Снори се е навел над мен, тъмната му коса се сипе покрай лицето му. Губя го. Потъвам. Прахът се надига, все по-гъст от миг на миг. Аз съм Мартел Харис. Мечът се вряза в мен като лед, но съм добре, просто трябва да се върна в битката. Мартел движи ръцете ми, мъчи се да стане. Джалан го няма, потънал е в праха.

— Остани с мен, Джал! — Усещам ръцете на Снори върху себе си. Нищо повече, само тази желязна хватка. — Не му позволявай да те изтика. Ти си Джалан. Принц Джалан Кендет.

Фактът, че Снори произнася името ми правилно — с все титлата, — ме изтръгва от меката прегръдка на праха.

— Джалан Кендет! — Хватката му се стяга. Наистина боли. — Кажи го! КАЖИ ГО!

— Джалан Кендет! — Думите се откъсват от мен като мощен вик.

Озовах се лице в лице със създанието, било доскоро Яхмин, сина на шейх Малик, преди джинът да го изгори отвътре. Някак си споменът за онази влизаща в Ада душа, която проникна в мен и открадна плътта ми, ме върна към този момент — момента, в който се борех с джина, използвайки всеки номер, усвоен от мен в сухите земи.

Хватката върху китката ми беше желязна, приковаваше ме. И болката! Сега, когато усещанията ми се бяха върнали, открих, че цялата ми ръка пламти от нажежена до бяло агония. В отчаяното си желание да се измъкна, преди джинът да излезе от Яхмин и да ме обсеби вместо него, аз го фраснах с глава в лицето и изтръгнах ръката си. Миг по-късно забих свирепо пети в хълбоците на камилата си. Животното нададе протестиращ рев и се втурна в галоп, а аз подскачах върху гърба му, вкопчен в него с де що крайници имам.

Дори не погледнах назад. Майната им на девойките в беда! Преди да се откопча от тази хватка, бях изпитал познато чувство. Докато джинът се мъчеше да влезе в мен, аз на свой ред бях изтикван навън. Знаех какво точно представлява Адът и именно там джинът се опитваше да прати онези мои части, които не му бяха нужни.

На около миля по-нататък, все още в падината между двете гигантски дюни, които ни притискаха отстрани, камилата ми спря. Докато конете, при достатъчно насърчаване, често биха надминали границата на своята издръжливост, камилите са създания със съвсем различен темперамент. Моята просто реши, че ѝ стига толкова, и се закова на място, като използва пясъка, за да спре движението си. Един опитен ездач обикновено успява да долови предупредителните знаци и да се подготви. Един неопитен и обезумял от страх ездач трябва да разчита също на пясъка да го забави. Това се постига, като оставиш инерцията да те изхвърли над главата на камилата ти. Останалото се получава от само себе си.

Изправих се доста бързо, плюейки пустиня. Ако уплашиш или смутиш достатъчно един човек, той става недосегаем за всичко, освен за най-силната болка. Назад по пътя ми, виещ се между дюните, се беше надигнала пясъчна буря. В нея ме безпокояха най-вече четири неща. Първо, за разлика от праха, на пясъка му е нужен адски силен вятър, за да го вдигне във въздуха. Второ, вместо обичайния напредващ пясъчен фронт тази буря изглеждаше локализирана в долината между двете дюни, на не повече от двеста метра една от друга. Трето, почти не духаше вятър. И последно, какъвто вятър имаше, той духаше към бурята, и все пак тя напредваше към мен със сериозна скорост!

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Хвърлих се към камилата и задрапах нагоре по нея. Някак си проклетата твар прихвана моята паника и драсна още докато бях само наполовина в седлото. В разстояние на двайсет метра лежах проснат върху гърбицата ѝ, вкопчен отчаяно в нея, но да се задържиш върху препускаща камила е трудна работа дори и да си на правилното място, а за съжаление понякога отчаянието не е достатъчно лепило. Двамата с животното се разделихме, при което за мен остана шепа камилска козина, смърдящо одеяло и двуметрово падане до земята.

Външният край на пясъчната буря стигна до мен, преди да успея да си поема и частица от въздуха, излетял от дробовете ми при удара. Усещах джина вътре в нея, по-разпръснат, отколкото когато беше затворен в Яхмин, но все пак си беше там, дращеше с пясъчни пръсти по лицето ми, пламтеше около всяка песъчинка, носена от вятъра.

Този път нахлуването дойде непряко. Джинът се беше опитал да ме надвие и да изрита душата ми в Ада, но по някаква причина, може би защото тъкмо идвах оттам, или пък заради магията, която тече в жилите на Кендетите, бях устоял. Сега той ми отне зрението и слуха и докато се превивах, мъчейки се да си поема дъх, който няма да изгори дробовете ми, и се надявах да не бъда погребан жив, джинът човъркаше в дъното на ума ми и търсеше начин да влезе. Спомените ми от пътуването през Ада се надигнаха отново: как Снори ме сграбчва, опитва се да ми помогне да изтласкам онази чужда душа и да си запазя тялото.

— Няма начин. — Думите се процедиха през стиснатите ми зъби и свитите устни. Джинът нямаше да ме измами втори път. — Аз съм Джалан Кендет и разбирам твоите…

Но пясъкът вече е прах, задавящ прах, и ме влачи някаква голяма ръка, вкопчила пръсти в ризата ми.

— Аз съм Джалан Кендет! — изкрещявам, после се давя в кашлица. Прахът, примесен със слюнката ми, изглежда като кръв по ръцете ми — досущ като кръв. — … алан. — Кхъ-кхъ! — Кендет!

— Добро момче! — Снори ме вдига на крака и отупва повечето прах от мен. — Един от мъртвите налетя право на теб — за малко да ти отмъкне тялото!

Имам чувството, че съм бил някъде другаде, на някакво песъчливо място, и съм правил нещо важно. Имало е нещо, което трябва да помня, нещо съдбоносно… но какво точно, ми убягва, макар да го търся.

— Да ми отмъкне тялото ли? Те… могат ли да правят това? — Още плюене. Гърдите ме болят. Избърсвам си ръцете в панталоните, които са виждали и по-добри времена. — Мъртвите могат да ти отмъкват тялото?

Снори свива рамене.

— По-добре е да не им се пречкаш. — Изчаква ме да се съвзема, нетърпелив да последва душите, които сме видели.

— Прах и камъни. — Още не съм готов. Вдишвам хрипливо. — Това ли е най-страшното, което северните бардове могат да измислят за отвъдния живот?

Отново свиване на рамене.

— Ние не сме като вас, следовниците на Белия Христос, Джал. Не ни се обещава рай, няма скитане из зелени пасища за блажените, нито вечни мъки за злодеите. Има само Рагнарьок. Последната битка. Никакво обещание за спасение или щастлив край — само, че всичко ще свърши с кръв и война и мъжете ще имат един последен шанс да надигнат брадвите си и да изкрещят своите предизвикателства в края на времето. Жреците ни казват, че смъртта е само място за чакане.

— Прекрасно. — Изправям се. Посягам към него, когато той понечва да тръгне. — Щом е място за чакане, защо бързаме толкова?

Снори пренебрегва думите ми. Вместо това протяга юмрук и го разтваря, за да покаже пълната си шепа.

— Между другото, това не е прах. А изсъхнала кръв. Кръвта на всички, живели някога.

— Мога да те накарам да видиш страха в шепа прах. — Думите излитат от мен на един дъх.

Снори се усмихва.

— Елиът Джон — казвам аз. Веднъж прекарах цял ден в запаметяване на цитати от класическата литература, за да впечатля една доста начетена жена — която освен това имаше значително състояние и фигура като пясъчен часовник, пълен със секс. Вече не мога да си спомня цитатите, но сегиз-тогиз някой от тях изскача наслуки. — Велик бард от времето на Строителите. Освен това е написал някои от онези песни, които вие викингите осакатявате в залите си за пиршества! — Започвам да се отупвам. — Но това са само красиви думи. Прахът си е прах. Не ми пука откъде идва.

Снори оставя праха да се стече между пръстите му и да бъде отнесен от вятъра. За миг това е просто прах. А после го виждам. Страха. Прахът сякаш оживява, гърчи се, докато пада, загатва очертанията на лице, бебешко, детско, твърде неясно, за да го разпознаеш, би могло да е на всеки… моето… изведнъж това съм аз… състарява се, сбръчква се, хлътва, става на череп, изчезва. Остава само ужасът, сякаш съм видял целия си живот да протича за секунда, като прах на вятъра, също толкова бързо отнесен, също толкова безсмислен.

— Да вървим. — Трябва да потегляме, да се движа, да не мисля.

Снори ни повежда в посоката, накъдето са се отправили душите, макар че вече няма и следа от тях.

Вървим цяла вечност. Няма нито дни, нито нощи. Гладен съм и съм жаден — по-гладен и жаден, отколкото съм бил някога, но не става по-зле и не умирам. Може би яденето, пиенето и умирането са неща, които не се случват тук, тук има само чакане и болка. Това място започва да те изпразва отвътре. Прекалено съм прежаднял, за да се оплаквам. Има само прах, скали, далечните хълмове, които никога не се доближават, и гърба на Снори, крачещ неотклонно напред.

— Чудя се какво ли би казала за това място Аслауг. — Може би то ще уплаши и нея, тук няма мрак, само мъртвешка светлина, която не носи топлина и не хвърля сенки.

— Баракел би бил най-добрият съюзник, който можеш да доведеш тук — отбелязва Снори.

Свивам устни.

— Онази превзета стара мома? Той със сигурност би намерил достатъчно материал за лекциите си върху морала.

— Той беше воин на светлината. Харесвах го — казва Снори.

— Говорим за един и същ досаден ангел, нали?

— Може би не. — Снори свива рамене. — Ние му давахме глас. Той се изграждаше от въображенията ни. Може за теб да е бил различен. Но и двамата го видяхме при вратата на маговете на развалата. Онзи Баракел щеше да ни е от полза.

Принуден съм да кимна. Няколко метра висок, златокрил и със сребърен меч. Баракел може да беше досадник, но сърцето му си беше на правилното място. В момента бих се радвал да го имам в главата си и да ми пили какъв съм грешник, стига да изскочи навън, когато се зададе неприятност.

— Предполагам, че може да не съм преценил вярно…

— Какво? — Снори спира и протяга ръка да спре и мен.

Малко пред нас се издига километричен камък, стар, сив и обветрен. На него е изписано „шест“ с римски цифри и от едната му страна блести прясна кръв. Оглеждам се. Няма нищо друго, само камъкът в праха. В далечината зад нас едва-едва мога да различа сред гигантските канари, осеяли пейзажа, онази, дето е изкривена надясно почти като буквата Г.

Снори кляка да огледа кръвта.

— Прясна е.

— Вие не бива да сте тук. — Кръв тече на ручейчета по лицето на говорещото момче, малко дете, не много по-високо от камъка. Само преди миг го е нямало там. Не може да е на повече от шест или седем. Черепът му е смазан, русата му коса е поаленяла от едната страна. Кръвта се стича на успоредни линии от лявата страна на лицето му и пълни окото му, разделяйки го на две като самата Хел.

— Само минаваме — казва Снори.

Зад нас се чува ръмжене. Обръщам се бавно и виждам, че се приближава вълкодав. Не е най-големият, който съм виждал — виждал съм фенрисов вълк, — но кучето е огромно, главата му е на нивото на ребрата ми. Има очи, които подсказват с какво удоволствие би те изяло.

— Не искаме неприятности. — Посягам към меча си. Мечът на Едрис Дийн. Ръката на Снори ляга върху моята, преди да го извадя.

— Не се плаши, Справедливост няма да те нарани, той е тук само за да ме пази — казва момчето.

Извъртам се така, че да мога да държа под око и двамата.

— Не съм се уплашил — излъгвам.

— Страхът може да е полезен приятел — но никога не е добър господар. — Момчето ме поглежда, а кръвта му капе в праха. Думите му не звучат момчешки. Чудя се дали не ги е запаметил от същата книга, която използвах и аз.

— Защо си тук? — пита го Снори, като кляка, за да е на едно ниво с него, макар че запазва дистанция. — Мъртвите трябва да прекосят реката.

Кучето заобикаля, за да застане до километричния камък, и момчето посяга да го погали по гърба.

— Нарочно останах тук. Прекосиш ли реката, трябва да си силен. Аз взех само онова, от което имах нужда. — Усмихва ни се. Симпатично хлапе… ако изключим всичката тази кръв.

— Виж какво — казвам. Пристъпвам към него покрай Снори. — Не бива да стоиш тук съвсем сам и…

Изведнъж кучето става по-голямо от всеки фенрисов вълк и обвито в огън. Пламъците го покриват от главата до ноктите и играят в очите му. Огромната му паст е само на стъпка от лицето ми и когато се разтваря да нададе вой, измежду зъбите му изригва самият ад.

— Не! — изпищях и открих, че стоя лице в лице с джина в сърцето на пясъчната буря. Някак си бях устоял на опитите му да ме изтласка от тялото ми. Може би адският пес на онова дете го беше подплашил. Със сигурност беше подплашил сума ти други неща в мен и ги бе накарал да си плюят на петите.

Виждах джина само защото всяка носена от вятъра песъчинка, която минаваше през тялото му, се нажежаваше до ослепително бяло, така че сиянието им очертаваше духа, а от подветрената му страна, където вятърът излизаше от него, се носеше диря от пламтящ пясък. Пред мен стоеше демон и изглеждаше досущ като в представите ми, откраднати от развинтените въображения на духовниците: с рога, остри зъби и пламтящи очи.

— Да го еба. — Следващото ми откритие беше, че да си затънал до гърдите в пясък затруднява бягането. А по-следващото беше още по-лошо. През бурята можех да различа тяло, лежащо проснато на дюната зад джина. Миг на затишие ми позволи да го видя по-добре… и някак си онзи човек бях аз, лежах там с увиснала челюст и невиждащ поглед. Което ще рече, че това мое „аз“, което го наблюдаваше… беше изхвърлена от тялото душа, засмуквана в Ада!

Джинът остана на мястото си, току пред мен, очертан от пламтящия пясък, прелитащ през него. Просто си стоеше там, между мен и тялото ми, достатъчно близо, за да мога да го пипна. Дори нямаше нужда да ме натиска, дюната сякаш жадуваше да ме засмуче. Обезумял от страх, зарових ръце в пясъка и се помъчих да извадя сабята си, но пясъкът победи и търсещата ми ръка излезе от него празна. Грабнах ключа от гърдите си, макар че не бях сигурен как може да ми помогне той… нито дали това наистина е ключът, защото май същият висеше около шията на тялото ми, когато го зърнах при затишието. Стиснах го с всички сили.

— Хайде! Дай ми нещо, което да използвам!

В същия миг пясъкът около мен се отдръпна, разкривайки нещо като вход за мазе, вграден неуместно в дюната. Две трети от мен вече бяха минали през отвора. И докато пясъкът се сипеше през него, аз също паднах. Успях да разперя ръце и да се хвана за ръбовете му. Увиснах над познатия гол пейзаж, озарен от същата онази мъртвешка светлина.

— О, стига де!

Дюната не ми даваше кой знае каква опора и аз продължавах да се хлъзгам сантиметър по сантиметър в дупката, така че се улових за единственото друго нещо там. Част от мен очакваше ръцете ми да изгорят, но въпреки ефекта на джина върху пясъка не усетих никаква топлина откъм него, само бушуващата му безмълвна ярост и омраза.

Под пръстите на душата си усещах джина дяволски горещ, но не чак толкова горещ, че да предпочета да го пусна и да падна в Ада, оставяйки му тялото си за играчка.

— Копеле! — Излазих нагоре по него, хващайки се за рога, шипове, тлъстини, каквото ми попадне. Движех се със сила, родена от страха, и бях излязъл на две трети от дупката, преди онзи да осъзнае какво става. Изненадата го накара да загуби равновесие и макар че душата ми навярно не би натежала на везните колкото някои други, се оказа достатъчно тежка, за да повлече джина напред и надолу, докато се катерех.

Само след броени мигове двамата се оказахме вкопчени един в друг, потънали отчасти през отвора, като всеки се мъчеше да събори противника си през него. Главните ми проблеми бяха, че джинът беше по-силен от мен, по-тежък от мен — което изглеждаше дълбоко несправедливо предвид факта как вятърът духаше през него — и надарен със споменатите рога и шипове, барабар с пълен комплект триъгълни зъби, които изглеждаха способни да прехапват кости.

Оказва се, че когато битката се води от душата ти, острите шипове и ръбове са по-малко важни от желанието ти да победиш — или в моя случай, да се измъкнеш. Паниката може да не е от голяма полза в повечето ситуации, но един добре фокусиран ужас понякога е дар божи. Мушнах джина в окото с ключа на Локи, стиснах го за провисналите уши и се издърпах отгоре му, след което забих ботуш в тила му, пращайки го още по-навътре през дупката… където обемистото му туловище заседна. Наложи се да подскоча два-три пъти върху него, тъпчейки с токове раменете му, преди той да полети надолу като тапа, изскочила от амфора. За малко да го последвам, но след скок, бясно драпане и прилична доза паника открих, че лежа на дюната, ветровете утихват и пясъкът около мен се сляга.

Бързо затворих капака на отвора и го заключих с ключа на Локи — и в същия миг открих, че е изчезнал, оставяйки ме да мушкам с ключа в пясъка. Свих рамене и отидох предпазливо да изследвам тялото си. Повторното вселяване в собствената ти плът се оказа удивително лесна работа, което е хубаво, защото си представях как шейхът и хората му се появяват и ме заварват да лежа там, и душата ми е принудена да се влачи подир тях, когато ме метнат на някоя камила и ме подложат на разни езически унижения. Или още по-зле, можеше да минат покрай мен, без да ме забележат под пясъчната ми плащаница, и да ме оставят да гледам как тялото ми съхне, а вятърът бели малко по малко сухата му плът, докато аз седя сам и наблюдавам как пустинята поглъща костите ми… Ето защо имах късмет, че веднага щом допрях пръста на душата си до себе си, бях засмукан обратно и се събудих с кашлица.

Седнах и моментално посегнах към ключа на шията си. Колко от видяното беше реално и колко — начин на ума ми да изтълкува борбата със злото на джина, нямах представа. Даже таях подозрение, че самият ключ е изрисувал тези сцени за мен, черпейки от извратеното чувство за хумор на Локи.

Патрулите на кервана ме намериха около половин час по-късно, присвит върху пламтящата дюна и покрил глава с миризливото одеяло, което бях смъкнал от камилата си. Ха’тарите ме заведоха при шейх Малик, като ме ръчкаха пред тях все едно съм избягал затворник.

Шейхът смушка камилата си към нас, когато се приближихме, и двама от собствената му стража го последваха, заемайки позиции от двете му страни. Отзад, в челото на кервана, видях Яхмин, отпуснат върху седлото и държан от двамата си по-малки братя, яздещи редом с него. Предположих, че шейхът не е в най-добро настроение.

— Приятелю! — Вдигнах ръка и се усмихнах широко. — Радвам се да видя, че няма повече джинове. Тревожех се, че онзи, когото прогоних, може да не е единственият нападател.

— Когото си прогонил? — Объркване разчупи суровото изражение в очите на шейха.

— Видях, че чудовището е обсебило Яхмин, затова го изтласках от момчето и веднага побягнах, знаейки, че той ще ме последва, за да ми отмъсти. Ако бях останал, джинът щеше да си потърси по-лесна мишена, в която да се всели и да я използва срещу мен. — Кимнах мъдро. Винаги е хубаво някой да се съгласява с теб в подобна дискусия, дори този някой да си самият ти.

— Прогонил си джина…

— Как е Яхмин? — Мисля, че съумях да си придам искрена загриженост. — Надявам се да се възстанови бързо — сигурно е било ужасно изпитание.

— Ами… — Шейхът хвърли поглед назад към сина си, неподвижен върху спряната камила. — Нека се молим да е бързо.

Дълбоко се съмнявах. От това, което бях видял и почувствал, предполагах, че Яхмин е изпепелен отвътре, плътта му е топла, но той на практика е мъртъв, душата му е заминала за мъртвите земи, за да се наслаждава на каквото там се полага според религията му на човек от неговия ранг. Или пък да го изстрадва.

— До няколко дни, надявам се! — Продължих да се усмихвам. След половин ден щяхме да сме в Хамада и тогава щях да се отърва веднъж завинаги от шейха, камилите и синовете му. За нещастие щях да се отърва и от дъщерите му, но бях готов да платя тази цена.