Колелото на Осхайм

26.

Оставих Снори и Кара да ни водят през живописната околност на Блужен и нататък към Северен Слов. Инстинктът на Снори за ориентиране на открито изглеждаше също толкова остър сред горите и полята на централните кралства, колкото и сред заледените скали на Норсхайм. Кара също доказа способностите си, като хвърляше своите руни винаги когато пред нас се разкриеше избор и ни посочваше пътя с най-малко съпротивление.

Слов, разбира се, бе настръхнал от слуховете, които върлуваха из провинцията и всеки опасан със стена град, и се стягаше за война. Витаеха дълбоки подозрения, че всеки странник може да е шпионин, но дори разпаленото въображение на словените трудно можеше да си представи Червената кралица да вербува гигантски викинги, руси вьолви или червенокоси северни хлапета за тайни агенти. Аз всячески се стараех да се крия зад Снори и да говоря възможно най-малко при срещите ни с местните. Този подход вършеше добра работа и ставаше все по-лесен от миля на миля, когато оставихме зад гърба си военната зона. До няколко дни вече се бяхме върнали към стабилния напредък и уютните нощи в хановете, на които се наслаждавахме по пътя дотук.

След като се бях консултирал с картите в щаба на баба и обсъдих въпроса с един опасен на вид мъж от нейните хора, който описа занятието си само като „пътуване нашир и надлъж по държавни работи“, смятахме да напуснем Слов през атаро-загреската граница, да се прехвърлим бързо в Чарланд и да прекосим територията на тази грозновата нация, преди да минем през цял Осхайм и да стигнем до Колелото.

Не съм човек, който обича пътуванията. Вярно, обичам да яздя, но като цяло предпочитам да свърша деня там, където съм го започнал, тоест у дома, в двореца на Вермилиън. Не одобрявам чуждите дворци. Съседните държави са в най-добрия случай необходимо зло за намаляване дължината на бреговата линия, тъй като единственото нещо, по-лошо от дълго пътуване по суша, е пътуване с произволна дължина по вода. Накратко, дори с наличието на свестни пътища, топли ханове и полуприлична храна, тая работа с придвижването от точка А до точка Б е силно надценявана.

Бих могъл да ви занимавам с почти безкраен списък от градчетата, през които минахме, мързеливите селяци, които срещнахме, провизиите, които купихме, копитата, които подковахме, бирата, която изпихме, ранните утринни слани, огнените багри на есента, протяжните залези на запад… но истината е, че преди бедата да ни връхлети, под копитата ни бяха отлетели сто мили, без да се случи и едно скапано нещо.

За свят, който изживява последните си дни, всичко изглеждаше като цяло спокойно, поне ако се съдеше по онова, което можеш да видиш от конски гръб по средата на Разделената империя. Небето менеше цвета си между синьо и сиво, без никакви признаци, че ще се разцепи или изгори. Земята бе обагрена в мокрите охрени оттенъци на есента, без серни разломи, зейнали сред стърнищата, без огнени езици, бликащи от новообразували се пукнатини. Даже адът, блъскащ се в стените на Вермилиън, вече ми се струваше като далечен сън.

На няколко пъти се опитах да зачекна темата за пътуването на Снори през Ада. Щях да стигна дотам и със собствено темпо, без Кара да ми прави знаци с очи. Но това вероятно щеше да стане, когато и двамата сме вече старци. За щастие той само поклащаше глава и посягаше към бирата си.

— Каквото било, било, Джал. Историите се разказват сами, когато моментът е подходящ. А за някои моментът никога не е подходящ.

През първата седмица от пътуването ни всяко сенчесто кътче тегнеше от заплаха. Знаех, че Едрис Дийн е някъде наоколо, избягал от обсадата, когато нещата взеха лош обрат. Знаех, че Неродения принц броди из кралствата по работа на Мъртвия крал. И което бе по-лошо от Дийн, по-лошо дори от Неродения принц, знаех, че сестра ми ме търси. Келем беше казал, че тя има нужда от смъртта ми, за да се закрепи в този свят. Марко го беше потвърдил, когато го намерихме прикован към онова дърво в сухите земи. Сестра ми се бе измъкнала от дългото си заточение и бе нахлула в нашия свят през раната, оставена от смъртта на единия ѝ брат. Неродена от ада и обвързана с един лич, сега тя щеше да търси смъртта на последния си жив роднина, за да се закрепи тук. Нуждаех се от нещо по-свещено от татковата благословия върху един кръст, за да разделя сестра си от лича. Докато пътувахме, си отварях очите за такива работи, но на повечето места църковните реликви се срещат рядко, така че вместо това си отварях очите за одрани ужаси, които се опитват да ми скочат от крайпътните храсти.

Всичко това би било достатъчно, за да държи един човек в плен на страховете му и той да гледа на всяка нощ като на един дълъг ужас, когато враговете му могат да му скочат изневиделица. Но някак си, след толкова много дни без произшествия, нормалността на пътя стопи страховете, които би трябвало да ме държат ококорен и треперещ, до нещо почти въображаемо. Яздех със Снори от едната ми страна, Кара от другата, неочакваното есенно слънце грееше в гърба ми, момчето се друсаше в тръс напред… и просто не ми изглеждаше възможно светът да крие такива кошмари.

— Мисля, че съм забърсал нещо викингско. — Демонстративно изтупах ръкава си, когато Снори подкара коня си бавно покрай Убиец. Жребецът се бе поразмекнал малко по време на пътуването и позволяваше на другите кранти да се редуват начело: вероятно гледаше на тях като на глашатаи, които вървят пред един велик крал, за да оповестят идването му. — Не намирам това пътуване на север за толкова ужасно като предишното.

— Това е магията на фиордите — ухили се Снори. — Зоват те обратно. Никой не пътува по-далеч от викингите — ала ние винаги се връщаме. Северът ни вика у дома.

— Сантиментални дрънканици. — Кара ни настигна и подкара коня си от лявата ми страна. — На Удавените острови и на юг от Карлова вода са се заселили повече викинги, отколкото има в цял Норсхайм.

Предусещах, че се задава още един от безкрайните им спорове. Те двамата можеха да обсъждат всяко дребно разногласие часове наред по своя напевен северняшки начин. Накрая щяха да стигнат до цепене на косми заради някакъв смъртно скучен детайл от викингската история. Изведнъж всичко на тоя свят щеше да зависи от това дали Олаф Торгулсон или Торгул Олафсон е отплавал от Хагенфаст през 28-мата година на Железните ярлове или през 27-мата…

Огледах се за нещо, което да им отвлече вниманието, преди да са започнали.

— Да го еба! Това е папата — казах, без наистина да го вярвам, защото да срещнеш нейно светейшество на някакъв си черен път по атаро-загреската граница ми изглеждаше не по-вероятно, отколкото от храстите да изскочи някой нероден.

— Едва ли. — Снори се изправи в стремената, за да види по-добре.

Пътят пред нас се протягаше прав като стрела, като се издигаше и снишаваше с всяка гънка на терена. От скритата хлътнатина на следващата долина една дълга процесия бе започнала да излиза на по-следващото било. Дори от миля разстояние познах без затруднения папския флаг, пурпурен кръст, пърхащ хоризонтално на бял фон. Дузина или повече мъже мъкнеха голяма носилка със златен кръст на покрива, който крещеше „открадни ме“ през делящото ни разстояние, и всичко това бе заобиколено от два отряда копиеносци, по двайсет души отпред и отзад, носещи достатъчно остра стомана, за да накарат и най-закоравелия разбойник да си направи оглушки.

— Е, ако не е папата, е някоя адски важна особа. — Татко никога не бе получавал такъв ескорт, въпреки че беше кардинал.

— Трябва да стоим настрани от тях — каза Снори.

— Не се притеснявай, църквата се отказа да гори езичници още преди години. — Посегнах да го потупам снизходително по рамото. — Всичко ще е наред. В наши дни преследват само вещици… о… — Хвърлих поглед към Кара. — Може би наистина трябва да се държим настрани. В толкова голяма процесия със сигурност ще има поне един инквизитор.

Разбира се, когато хората, които искаш да избегнеш, се намират пред теб на най-хубавия път в непознат район и се движат в същата посока, само че по-бавно… това обикновено означава да намалиш ход и да ги следваш.

Яздехме зад тях със скоростта на пешак, поддържайки разстояние от над половин миля. Сегиз-тогиз папската процесия се показваше отново, изкачвайки се по някоя от гънките на хълмистия пейзаж. Заваля дъжд.

— Можем просто да ги подминем — предложи Хенан.

— Момчето е право — каза Снори. — В тръс ще изминем разстоянието от тила до авангарда им за десет секунди.

— Те изпълват пътя. Ще трябва да се отместят за нас — казах. — Може да попитат по каква работа пътуваме — а ако с тях има инквизитор, вероятно съвсем скоро ще разберат. — Пръстите ми намериха издутината на ключа на Локи под жакета ми. Инквизиторите надушваха такива неща — макар че да ги обвиниш в използване на магия би било все едно да се вържеш сам за кладата и да извикаш да донесат факла. Даването на обяснения за ключа пред представител на Римската инквизиция не беше нещо, което ми се искаше да правя. На някои хора са им изтръгвали езиците само за изричане на имената на фалшиви богове.

Дъждът се усили, докато светлината гаснеше, а духовниците и тяхната стража все така не даваха признаци, че ще свърнат от пътя да потърсят подслон за през нощта.

— Май ще ги следваме чак до Осхайм. — Изплюх дъждовна вода. Сгъстяващата се тъмнина ми действаше потискащо, изпълнена с всички онези заплахи, в чието забравяне бях станал толкова добър напоследък. Неканен се появи образът на Дарин, брат ми, лежащ мъртъв край Апанската порта… миг по-късно видях как ръката на неродената ми сестра мърда под кожата му, търсейки изход. Бях му дарил покой с меча на кръста си, но сестра ми бе намерила нужната ѝ врата след броени часове, пробивайки си път към този свят през все още топлия труп на Мартус. Дали сега беше там навън? Създание на Ада, все още окървавено от фалшивото си раждане и жадуващо за живота ми?

— Джал? — Усетих ръка на рамото си. Ръката на Кара.

Трепнах и едва не замахнах към нея.

— Какво? — Думата прозвуча остро.

— Някой идва — каза тя.

Тропотът на копита се приближи, докато се отдръпвахме от лявата страна на пътя. Един-единствен кон, усърдно пришпорван.

Мъжът изплува от мрака и дъжда и почти се загуби отново от поглед, преди да дръпне юздите и конят му да се изправи на задните си крака с протестиращо цвилене.

— Подминавал ли ви е ескортът на кардинала? — Той отметна качулката си. Черната му коса бе полепнала по челото му, а лицето отдолу беше изпито, озъбено от изтощение или от заплаха.

— Не — казах. — Кой кардинал? Какво правят те по тия далечни места?

Мъжът ме пренебрегна, вдигна качулката си и извъртя коня обратно към пътя. Може би се беше обидил от думите „по тия далечни места“. Все забравям, че хората, които не са от Червения предел, имат склонността да смятат собственото си кралство за центъра на империята.

— Кой кардинал? — извиках.

— На Хемалунг — подвикна той през рамо и гласът му почти се изгуби сред дъжда и тропота на копита.

— Какво значение има как му е името? — попита Хенан.

— Как ѝ е името — поправих го. Една идея бе започнала да се заражда в мен, толкова мащабна, че засега само едно нейно ъгълче беше успяло да се подаде в черепа ми. — Хемалунг е вторият по големина град в Чарланд. — Честно казано, не можех да назова първия, нито някой друг, нито какъвто и да било факт за кралството — но знаех, че Хемалунг е град, защото познавах кардинала му.

— И как ѝ е името? — Снори се приведе напред да чуе и плъзна ръка по късия черен гъсталак на брадата си, сякаш за да изстиска дъжда от нея.

— Гертруде. — Помнех я като набита жена, наближаваща шейсетте, с тънки устни, дълбоко хлътнали очи, посивяващи къдрици. Неведнъж беше гостувала на татко в Римската палата. — Ще препусна напред и ще подновя запознанството си с добрия кардинал.

— Защо? — Кара изглеждаше също толкова мокра като коня си, дъждът капеше от носовете и на двамата. — Можем да намерим някой хан. Да се подслоним за през нощта. Има голяма вероятност утре вече да не ни стоят на пътя.

— Тя има нещо, от което се нуждая. Снори ще ти каже какво е.

— Не мога — възрази той.

— Казаха ни за него в Ада… — Килнах глава в очакване, но видях, че Снори все така ме гледа неразбиращо, а ухото ми се пълнеше със студена вода, затова размахах ръка. — Една черна душа, заслужено прикована към доста голямо дърво…

— Марко? — Снори вдигна раздразнено ръце. — Не бива да вярваш на нищо, казано от него! — Той се обърна към Кара. — Джал си мисли, че кардиналски печат може да раздели сестра му от лича, който я е изкарал от Хел.

— Ще го направи! — Бях сигурен в това. — Мъртвите не могат да лъжат. — После добавих не толкова уверено: — Нали?

— Така или иначе това е пълна глупост. — Снори смуши коня си. — Щом един кардиналски печат е толкова свещен, как очакваш да разделиш кардинал Гертруде с нейния?

— Ще го открадна. — Хвърлих поглед към Хенан. — Аз съм не по-малко богобоязлив от всеки друг принц и безпощадно честен, но в отчаяни времена…

— Ти открадна ключа на Локи от Кара — отбеляза момчето.

— Е, ами… той поначало си беше мой. Както и да е — не засягай тази тема. Ще го взема.

— Ще го „вземеш“? — Снори повдигна вежда. Бях прекарал няколко часа в опити да усвоя изкуството да повдигам само една вежда, но това умение ми убягваше. Вероятно е нещо вродено за северняците.

— Как? — попита Кара.

— Посткоитално. — Докато седях на мокър кон в дъжда, идеята не ми изглеждаше особено привлекателна. Припомнянето на последния път също не усили привлекателността ѝ.

— Спал си с кардинал? — Снори се приведе към мен, върху лицето му се бореха изненада и веселие.

— Е, строго погледнато, спане нямаше. — Опитах се да постигна точния хладно небрежен тон. Не съм сигурен, че го уцелих. — Но да, познаваме се в библейския смисъл.

— Вашите кардинали не са ли… стари? — попита Хенан.

— Преди колко време е било това? — попита Кара.

Смушках Убиец да ускори ход в опит да се отърва от любопитните северняци, притискащи ме от всички страни.

— Преди много.

— Колко много? — Снори ме настигна. — Преди малко време си бил на дванайсет. Не си бил на дванайсет, нали?

— Разбира се, че не. Много по-голям.

— Лъже — обади се Кара от лявата ми страна.

— Малко по-голям. — Чувах кикотенето на Снори през дъжда. — Ако искате да знаете, Гертруде ми беше първата. Беше много нежна…

Прекъсна ме смях и от двете ми страни.

— Поганци, проклети да сте! — Пришпорих Убиец в галоп. — Ще се върна с печата до сутринта. И ако стражата ви хване да се мотаете наоколо, ще им препоръчам да ви изгорят като вещица и неверници.

Отпуснах юздите на Убиец. Дъждът и тъмнината намаляваха видимостта до под трийсет метра, обаче никога не бях виждал по-прав път, а и местните го поддържаха добре — беше застлан главно с чакъл, но в някои участъци имаше калдъръм и дори павета.

В галопирането има нещо, което никога не ми омръзва. Това е някакво единение, което ти дава контрол над мощ, много по-голяма от твоята собствена… не, контрол е прекалено силна дума — ако беше контрол, голяма част от удоволствието щеше да се изгуби… ти си водач, проводник. Мисля, че това е най-близкото нещо до разбиране на чародейството, до което съм стигал.

Десет минути по-късно, прогизнал до кости, но зачервен и сгорещен от ездата, вече знаех, че скоро би трябвало да настигна кардинала. Забавих коня си, защото не исках да ги връхлетя изненадващо и да се окажа случайно набучен на някоя алебарда, преди да съм оповестил намеренията си… или по-скоро лъжите си, тъй като истинските ми намерения вероятно биха довели до съвсем умишленото ми набучване на алебарда.

Едва не пропуснах коня, защото стоеше извън пътя в проливния дъжд. Самотен тъмен кон, със сведена глава, в покрайнините на малка горичка недалеч от пътя. Винаги съм имал око за конете и този ми се струваше познат. Огледах се и зърнах едно място върху чакъла, което изглеждаше по-тъмно от останалите… може би оцапано с кръв. Приближих се към коня. Той побягна плашливо, но аз видях достатъчно, за да се почувствам по-уверен, че е добичето, яздено от вестоносеца, който ни беше подминал.

— Наемен убиец? — Изрекох думите на глас, макар че нямаше кой да ме чуе, а и дъждът ги заглуши.

Извъртях коня си обратно към пътя и продължих с по-бавен ход, объркан.

Не след дълго стигнах до ариергарда на колоната — сенки в дъжда, нарамили алебардите си и поклащащи се в ритъма на марша.

— Минава пътник! — Реших, че е по-добре да запазя анонимността си възможно най-дълго. Отначало никой от тях не даде признак, че ме е чул. — Минава пътник! — извиках пак и всички спряха като един. Без да обръщат глави към мен, целият ариергард, две дузини мъже, отстъпиха встрани от пътя.

— Минава… — Подкарах Убиец между тях — осем редици от по трима и никой не вдигна очи, докато се изравнявах с него; всички бяха с онези безизразни лица, които войниците от домашната стража често си придават, за да създадат илюзия за уединение у хората, над които бдят.

Носилката беше голяма, можеше да побере шестима, ако се притиснат един към друг. Във всеки ъгъл на правоъгълния покрив висяха фенери, но нито един не беше запален. Кардинал Гертруде сигурно пътуваше с личен секретар, помощник и най-малко един-двама свещеници. Надявах се, че не е намерила място за инквизицията.

— Ще отдам почитания на кардинала… — Говорех достатъчно високо, за да ме чуят през гръмкото барабанене на дъжда по накатранения покрив на носилката. Капитанът на стражата ѝ вече трябваше да ми се е представил и да е поискал документите ми. Вместо това цялата колона просто стоеше и не ми обръщаше внимание. — Вижте сега… — Цялата напереност изчезна от гласа ми, тъй като все още нито едно лице не се обръщаше към мен. Ледена вода потече по гърба ми заедно с увереността, че тук има нещо ужасно нередно.

Извъртях Убиец на място — ловко движение, което жребецът владееше добре. С краката си, притиснати плътно към тялото му, усещах нервно играещите мускули — конят беше уплашен и като се има предвид, че бе получил името си от нормалната си реакция срещу заплаха… аз също се уплаших. Погледнах черната лъскава врата на носилката с емблемата на папския орден и водните капки, покрили короната и сърпа на Хемалунг. Носачите стояха, без да помръдват, навели мокрите си глави, и изведнъж силно ми се отщя да отварям тази врата.

Докато гледах, ми се стори, че водата, капеща под вратата, е по-тъмна, отколкото би трябвало.

— Ами аз… ъъъ… забравих нещо. — Забих пети в ребрата на Убиец. — Извинете, грешката е моя.

Вратата на носилката започна да се отваря бавно, като че ли вятърът се бе промушил покрай ръба ѝ и я бе задърпал. Сякаш някаква ледена нематериална ръка бръкна в гърдите ми, провря пръсти между ребрата ми и стисна здраво.

Порив на вятъра отметна изцяло вратата и тя се тресна в стената на носилката. Остатъците от дневната светлина се оказаха недостатъчни, за да пробият мрака вътре, и разкриха само едно нещо — бяла порцеланова маска, каквато някой богаташ би могъл да носи на маскарад. Очите зад процепа останаха невидими, но въпреки това режеха като счупено стъкло. Маската от операта на Вермилиън!

Забих пети в хълбоците на Убиец и полетях като арбалетна стрела. Неродения принц изскочи от носилката тъй опустошително, че трески от нея профучаха покрай ухото ми, докато галопирах приведен. Понесе се след нас като мощен вятър през гора. Влажен разкъсващ звук ни следваше по пътя. Копиеносците се обръщаха, докато прелитахме покрай тях, и се опитваха да вкарат в действие оръжията си, но се оказаха мудни и странно некоординирани даже за церемониални гвардейци. Трябваше да се приведа, за да избегна остриетата на последните две алебарди, и ето че най-сетне се озовахме на открито, Убиец и аз срещу мрака и дъжда.

По принцип не е препоръчително да се озърташ назад, особено когато бягаш презглава от някаква опасност. Какво ще стане, да не би да започнеш да тичаш по-бързо? Това не е донесло нищо хубаво на жената на Лот и макар че не бях усвоил кой знае колко уроци от библията, би трябвало да се придържам здраво към този. Е, поне се държах здраво за коня си, така че успях да не падна. Може би мракът ме спаси, като скри достатъчно подробности, за да опази разума ми. Докато Неродения принц се носеше покрай гвардейците с плющяща кардиналска роба, всеки мъж изригваше в червена касапница от разкъсана плът и бели кости. Съдържанията на телата им политаха към принца и полепваха по него, където го докоснат, стичаха се, пренареждаха се, така че крачка по крачка той растеше и се променяше.

— Мили боже! — Сритах Убиец, за да го подтикна към по-големи усилия, но той вече даваше всичко от себе си. Може да бе най-свирепият жребец, тичал някога по полята на империята, но в този случай един и същи безумен ужас правеше и двама ни страхливци.

В каквото и да се превръщаше Неродения принц, едно бе сигурно — то не беше бавно. Бясното влажно хрущене не заглъхваше зад нас, докато Убиец напрягаше сили. Всъщност даже се усилваше, приближаваше се и ставаше все по-свирепо.

Громоленето на тежки нозе започна да заглушава тропота на копитата на Убиец. Студена кръв пръскаше по гърба ми при всеки нечленоразделен рев на чудовището. След броени мигове челюстите му щяха да ме смъкнат от седлото. На пътя отпред някакви фигури изплуваха от мрака, но очите ми бяха пълни с дъждовна вода и не можах да различа кои и какви са.

— Помощ! — Това бе вик, който изцеди всичкия въздух от дробовете ми.

Останал без други варианти, кривнах надясно, опънах юздите на Убиец и го пришпорих за гигантски скок, който ни пренесе през канавката и двуметровите храсти зад нея. Във връхната точка на скока зърнах преследвача си, който вече ме застигаше, но все още бе на пътя. Той се опита да ме последва, но се оказа прекалено тежък за толкова рязък завой. Създанието, в което се бе оформил нероденият, приличаше на дракон от легендите. Гигантски одран дракон, чиято мокра провиснала уста разкриваше зъби от човешки ребра.

Последното, което зърнах от него, преди храстите да го скрият от погледа ми, бяха кървави нозе с нокти от бедрени кости, които дращеха в търсене на опора върху павирания път, докато той се мъчеше да завие, обърнал широката си страна към тримата конници на пътя, които в момента скачаха от конете, за да избегнат сблъсъка.

Приземихме се с разтърсващ удар и едва не си избих предните зъби в тила на Убиец. Инстинктът ми подсказваше да не спирам, да драсна право през полето. Здравият разум успя да нададе само слабичък вик от дъното на съзнанието ми, където бе натикан, но тъй като този вик засягаше неизбежното окуцяване на Убиец, ако препускам презглава по неравен терен в тъмното, което би ме оставило сам в очакване онзи дракон от трупове да ме намери… се вслушах в него. Извих коня силно наляво и го насочих към една ниска част от храстите.

Нероденото чудовище сигурно бе загубило равновесие и се беше врязало странично в конете. Два от тях лежаха по гръб край пътя и ритаха. Северняците, изглежда, се бяха измъкнали, без да ги смажат. Снори дръпна Хенан извън обсега на копитата на по-близката кобила, докато тя се опитваше да стане.

Третият кон беше паднал заедно с чудовищния дракон и сега лежеше преплетен с него. Изглеждаше дребен в сравнение със звяра и цвилеше така ужасяващо, че щях да си изпусна мехура, ако не бях минал вече през този етап на няколкостотин метра по-назад. Докато нероденият се изправяше, конят — кестенявата кобила на Хенан, Оръженоска, се „обели“ и стана част от чудовището, плътта и костите ѝ бяха засмукани и преразпределени по скалъпеното тяло. Фенерът, носен от един от ездачите, лежеше разбит в локва от танцуващи пламъци и очертаваше неродения в зловещ релеф.

Снори бутна Хенан към Кара и се върна пеш по средата на пътя.

— Аз съм преплувал Реката от мечове. Наточил съм брадвата си в йотнарска кост в студените кътчета на подземния свят. Аз съм Снори вер Снагасон и съм убивал такива като теб и преди. — Надигна брадвата и някак си острието ѝ отсече един проблясък от нощта. — Тази нощ ще се върнеш в Хел.

Драконът от трупове се отръска. Парцалива плът се влачеше под мускулестото му туловище, крепено от четири дебели крака. Главата му, с уста достатъчно широка да погълне човек, се килна първо насам, после натам и събраните гръбнаци пукаха дълбоко в крадената плът, докато се огъваше. Сега порцелановата маска беше враснала в челото на звяра — една-единствена бяла люспа сред разранената плът. Две очни орбити се взираха във викинга. От дълбините им гледаха очите, които бях зърнал толкова отдавна в операта на Вермилиън — не можех да ги видя, но усещах омразата им.

— Ти. — Отначало това бе звук на кръв, гъргореща в болно гърло, а после някак си се превърна в реч. — Ти дръзваш да стоиш насреща ми?

— Да стоя насреща ти? — Снори изглеждаше толкова самотен насред празния път, със стичащия се по цялото му тяло дъжд. — Викингите не стоят! — И вдигнал брадвата, клетият безумец се хвърли в атака.

Нероденият май бе не по-малко изненадан от мен; стоеше и гледаше как Снори изминава разстоянието помежду им. Колкото повече се приближаваше той, толкова по-гигантско ми се струваше чудовището и толкова по-неравен сблъсъкът.

Докато Снори изминаваше последните няколко метра, ревейки бойния си вик, нероденият замахна към него с ноктестия си крак от сурово месо, който бе широк наполовина на височината на Снори. Севернякът се хвърли под замаха с краката напред, плъзна се по мокрите камъни и някак си успя да стане и да стовари Хел в свирепа дъга, която завърши в центъра на челото на неродения, пръсна порцелановата маска и се заби до половината.

Нероденият, увит в своето тяло от множество трупове, завъртя драконоподобната си глава, изтръгна Хел от ръцете на Снори и го халоса отстрани, от бедрото до мишницата. Ъгълът не беше удобен за хапане, но силата на удара откъсна северняка от земята и го запрати във въздуха по траектория, която го отнесе извън пътя, над храстите и в полето, където той се стовари с глухо тупване в калта на около метър пред мен.

Според ограничения ми опит всеки удар, който отхвърля човек във въздуха, обикновено го убива. Веднъж видях как кон изрита едно от конярчетата в двореца. Нозете му се отлепиха от земята и то прелетя може би една пета от разстоянието, прелетяно сега от Снори. Не знам дали е било мъртво, преди да падне, но и да не е било, умря скоро след това. Когато го претърколиха, видях острите върхове на счупените му ребра да стърчат около мястото, където го бе улучило копитото. Останалата част се беше забила в дробовете му.

В сравнение с неродения рисковете от препускането по пресечен терен в тъмното бяха нищо работа. Би трябвало да съм изчезнал още преди Снори да падне на земята, но вместо това открих, че съм клекнал в калта и го преобръщам. Цялата му лява страна беше в кръв.

— М-можеше… да мине и по-добре — изграчи той, когато въздухът нахлу обратно в дробовете му.

— Ти си… ранен. — Не се сещах какво друго да кажа. От другата страна на храстите нероденият ревеше и се мяташе. Не изглеждаше да се приближава. Може би ядеше Кара. Бях си представял множество печални кончини за себе си, но никоя не включваше да бъда убит в калта от чудовище на самотен отрязък от пътя.

Снори изстена и се претърколи на здравата си страна, хванал се за ребрата. Ръката му се отдели от тях оплескана с кръв и стомахът ми се преобърна.

— Цял съм. — Той успя да си докара една алена усмивка и аз осъзнах, че кръвта е на неродения. — В името на Один! — Снори се надигна и седна, превит като човек, който е потрошен отвътре.

— Как изобщо си жив? — Станах и отстъпих крачка назад. Изглежда, относително ниската скорост и голямата площ на сблъсъка бяха успели да го пренесат по въздуха, без да направят тялото му на каша.

Протегнах ръка да му помогна да стане, но преди той да стъпи на крака, храстите се разтвориха — нероденият си пробиваше път през тях.

— Мамка му! — Изтеглих меча си: една клечка за зъби би ми била от същата полза. — Какво правиш? — Снори още беше на земята и измъкваше нещо сияещо от кесията на кръста си. — Прибери го! — Светлината само щеше да помогне на създанието да ни намери по-бързо.

Твърде късно. Грамадният кошмар завъртя глава към нас и студената злоба в очичките му ме прониза. Стоях парализиран, на ръба да захвърля меча и да си плюя на петите, зарязвайки всякаква чест в името на привилегията да умра на петдесет метра по-далеч от пътя. Създанието се люшна напред със страховито гъргорене, но изглежда не можеше да се откъсне от храста. Черни корени се бяха увили около краката му.

— Кара! — Вьолвата сигурно бе поработила върху пленяващата магия, която бе дала такъв чудесен резултат срещу Червените викинги край Колелото на Осхайм. Силата се върна в десницата ми и пръстите ми се свиха около дръжката на меча. Хвърлих поглед към Снори. — Какво, по дяволите…? — Той беше извадил кутията с призраците и сиянието ѝ превърна дланите му в черни силуети, когато я отвори и я обърна към лицето си.

— Имаме нужда от Баракел! — извика Снори в отвора на кутията, където кипеше хаос от тъмни и светли петънца.

При храстите нероденият изрева и се метна напред. Вековни корени застенаха и заскърцаха под напрежението. Няколко се скъсаха с остър пукот. Другаде пък мъртвата плът се раздра, за да се изтръгне от оковите, а после се преоформи.

Снори се надигна на колене.

— Ключът, Джал. Това е начинът да го пуснем навън. Той живее там вътре.

— Нещата не стават така, голям тъп… викинг такъв. — Но още докато го изричах, извадих ключа на Локи и насочих треперещия си меч по посока на неродения, който вече изкореняваше последния държащ го глог.

— Напротив, стават! — Снори се изправи, притиснал една ръка към тялото си, а с другата протегна кутията към мен. — Напротив. Стават. — В погледа му имаше такава убеденост, че аз също повярвах.

Костеливи нокти се забиха в калта и нероденият се втурна напред. Пуснах меча си.

— Баракел! — изревах, грабнах кутията с призраците и насочих отвора ѝ към неродения. Мушнах ключа в дъното ѝ и го завъртях.

Светлината, която бликна отвътре, вече я бях виждал веднъж, макар че тогава се намирах в палатка, която едва не лумна в пламъци. И сега, както и тогава, светлината на Строителското слънце превърна мрака в ослепителната белота на дюните под най-свирепия пек. Нероденият изпищя и плътта му завря. В следващия момент невъзможната яркост на това неестествено зарево угасна и на нейно място стоеше Баракел, какъвто го бяхме видели веднъж преди, при вратата на маговете на развалата: сияен ангел с меч, изрязан от самото слънце, девет стъпки дълъг и пламтящ. В мига, щом се появи, го познах. Никой друг не можеше да си докара този израз на неодобрение, когато очите му се спрат върху мен.

Миг по-късно нероденият се вряза в Баракел и мечът се стовари. Даже един четириметров ангел не можеше да спре съвсем създанието. Драконовото му тяло бе изградено от труповете на петдесет или повече души и Баракел бе отхвърлен встрани. Но крилете от бронз и злато се разпериха да поемат импулса и яркият му като пещ меч отсече главата на неродения от раменете с един-единствен удар.

Тъмноалена кръв швирна от шията на чудовището в гъста струя, докато цялата змийска дължина на тялото му се загърчи, мятайки се насам-натам. Миг по-късно се изкриви и разкъса като тесто, по гърба му изникнаха глави и очи на трупове, оформяха се нови крайници, завършващи с нокти от ребра или гръбначни стълбове, размахващи се като пипала. Още една конвулсия и цялата тази мутирала маса се уви около Баракел и го повали на земята.

— Хайде! — Снори грабна меча ми и се хвърли с куцукане в мелето.

— „Хайде“ ли? Ти току-що ми взе скапания меч. Какво да използвам аз? Псувни ли?

Извадих камата си и останах на място, загледан в битката. Тя объркваше взора ми: бясно движещи се намотки мъртва плът, черни върху ярките крайници на ангела, пърхащи сияйни криле, дерящи черни нокти и от време на време сред всичко това се мяркаше огненият меч, който хвърляше бързи сенки, бягащи през полето. Зървах тук-там Снори, като мишка, тормозеща индуски питон. Мечът на Едрис Дийн сечеше некромантията, обвила неродения, но толкова малки резки едва ли имаха значение.

Погледнах към десетте сантиметра желязо в юмрука си, после се огледах за Убиец, но той беше изчезнал — даже неговата свирепост се бе превърнала в ужас при гледката и звуците на такава битка. Полуочакваната червена вълна от берсеркерска ярост не се надигна в мен, само някаква горчивина, гняв, че тази твар, изтъкана от най-силната човешка омраза, която се утаява в най-дълбоките пукнатини на Ада, ме е тормозила толкова дълго. Нероденият бе сложил началото на моето пътешествие, беше разрушил живота ми, а сега, изглежда, щеше да му сложи и край. Протегнах камата пред себе си. Да умра в битка редом със Снори в светлината — или сам няколко минути по-късно в мрака? Понякога изборът на един страхливец съвпада с този на героя.

Кара ми каза, че съм крещял, „ундорети“, когато съм нападнал. Нямам спомен за това, но съм сигурен, че бих крещял „Червения предел“.