Колелото на Осхайм

31.

— Ох! — Нещо ме удари по лицето. И пак. — Мътните го взели! — Надигнах глава и още една метална скоба мина на сантиметър от носа ми. — Къде, по дяволите… — Май бях метнат на нечий гръб. — Пуснете ме!

— Щом искаш — прозвуча гласът на Снори много близо до ухото ми. — Но вероятно ще е по-добре да изчакам, докато стигнем догоре. Падането оттук е дълго и може да си повредиш нещо важно.

Огледах се и моментално съжалих, че съм помръднал глава. Когато бялата светлина на болката помръкна, видях, че се намираме във вертикална метална тръба, смътно озарена от светеща ивица, минаваща по дължината ѝ. Под мен се катереха Кара и Хенан, а под тях шахтата продължаваше още може би десетина метра. Вкопчих се по-здраво в шията на Снори, макар да изглеждаше, че китките ми вече са вързани.

— Онзи дърт копелдак ме удари!

— Каза, че това бил единственият начин да се отърве от едноръкия, който ти не спираш да призоваваш. Е, всъщност каза, че и убийството ти би свършило работа.

— Ти дори не го позна, така ли?

— Кого?

— Едноръкия!

— А трябва ли?

— Ами, ти си причината да е еднорък!

Снори се изтегли с пъшкане през горния край на стълбата и ме тръсна на пода на някаква малка стая. Останах да лежа и да стена, докато Кара и Хенан дойдоха при нас. Стените бяха осеяни с екрани и панели за достъп, а останалото пространство бе гъсто изпълнено с тръби. Три тесни тунела тръгваха от стаята, единият вертикално.

— Къде сме? — Това, което всъщност имах предвид, беше „Къде е Джон Резача?“.

— В машината — каза Кара. — Професорът ми даде карта на пътя до мястото, където можем да използваме ключа. — Тя се взря надолу в шахтата, по която току-що се бяхме изкатерили. — Каза, че тук защитата е по-силна, така че на приятеля ти може би ще му отнеме малко повече време да ни намери.

— Освен където не е — добави Хенан.

— Моля? — Аз също надзърнах бързо през ръба. Нищо.

— Защитата е силна на повечето места. Но има и незащитени зони — каза Кара. — Те са отбелязани с жълти предупредителни знаци.

Надигнах се на крака, опирайки се на стената, и измъкнах ръцете си от вървите.

— Ами да продължаваме тогава. — Махнах на Кара да води. Тя направи справка с хартията в ръката си и тръгна по прохода вляво.

Аз вървях най-отзад, като си разтривах тила. Ако счупването на бастун в главата ми не ми беше докарало главоболие, то пулсирането на мъжделивото осветление и постоянното туптене на скритите машини щеше да го направи. Самата теснотия си беше достатъчно клаустрофобична, но нещата съумяваха да станат далеч по-зле. Застоялият въздух имаше гадно сладък дъх и стените ни притискаха, сякаш всеки момент Строителската машина можеше да напрегне мускули и да смачка и без това тясното пространство между тях.

Пред нас проходът излизаше в стая точно толкова голяма, колкото да ни побере четиримата, а после продължаваше. Когато се мушнах вътре, Кара тъкмо бе допряла пръсти до огледалния панел с неправилна форма, вграден в стената. Отражението, което той даваше, изглеждаше разнищено по края и няколко по-малки отражения на Кара изскочиха там, където пръстите ѝ го докоснаха. Без предупреждение лицето ѝ изчезна от панела, за да бъде заменено от това на професора.

— А, виждам, че младият Джалан се е съвзел! Нека той да използва ключа. Такова свръхактивно въображение като неговото си има… недостатъци, както видяхме, но също така би трябвало да позволи силна връзка с ключа и да усили ефектите от…

— Какво е това? — прекъснах го.

— Кое?

— Това! — Наведох се покрай Кара и тикнах с пръст в образа на професора. — Беше огледало.

— Ами… — Професорът се наду като учител, готов да пръска мъдрост. — Ще ми отнеме много време да изброя всичките му функции, но то изпълнява множество важни задачи в главния аналитичен комплект, от които комуникацията е може би най-дребната. Ще видите много такива панели по пътя до централния процесор, но всички те всъщност са един и същи обект. Трудно е да се обясни… ние го наричаме фрактално огледало…

— Счупи го, Снори! Бързо!

Убеден от тона ми, Снори, за разлика от друг път, направи каквото му се казва и заби с всичка сила шиповете на брадвата си в лицето на професора.

— Не можете да го счупите! — Професорът ни удостои със снизходителна усмивка, когато брадвата се плъзна по образа, без да остави белег. — И защо изобщо ще искате да го правите?

— Синята дама смята да използва огледалото, за да дойде тук… ако вече не е дошла. Тя може да надзърта през огледалата и ако ни види… ами, тогава сме го загазили: тя не иска Колелото да бъде спряно.

— Ако счупите огледалото, магнитната обвивка ще стане нестабилна. Всевъзможни процеси могат да излязат извън определените граници…

— Ние сме дошли да изключим машината. Няма значение, ако я повредим малко преди това. — Синята дама можеше да погледне към нас всеки момент. Огледалото бе нейният последен път за бягство от кулата ѝ в Блужен: трудно би го пренебрегнала. Паниката, която кипеше на нивото на гърдите ми, откакто бях дошъл в съзнание, сега започна да се надига към очите ми.

— Ами… — Професор О’Кий сви устни. — Ще трябва да слезете до оригиналното огледало в зала Е. Отбелязана е на картата. Но ако счупите първичния образ, ще ви останат може би само минути…

— До?

Професорът сплете пръсти, събирайки ръцете си в един-единствен стегнат юмрук.

— На ваше място бих побързал.

— Кара? — Обърнах се към вьолвата, облян в студена пот.

Тя вдигна очи от картата.

— Вървете след мен.

Следвах я по петите, а чувството за спешност ме гонеше и ме хапеше по петите. Три тесни коридора, един завой наляво, два надясно, стълба нагоре, стълба надолу. На три места минахме покрай фасетки от огледалото и всеки път на тях се виждаше нервното лице на професора, наблюдаващо преминаването ни. Всеки път сърцето ми се разтуптяваше в ритъма на паниката. Всяка фасетка бе прозорец, през който можеха да ни гледат незнайно колко ужаси.

— Близо сме — каза Кара и се приведе да се мушне покрай още една от фасетките.

— Трябва да видя — казах.

— Какво? — Устата на Кара беше стисната в тясна линия.

Да си наблюдаван и да не знаеш дали те изучават, или не, означава да си жертва. Хищникът дебне скрит.

— Трябва да видя — повторих и хванах ключа. Пристъпих към огледалото. За момент то показваше разпилени образи на принц Джалан, трепкащи около главното отражение, един от друг по-пребледнели от страх, които се смаляваха, докато изчезнат. Лицето на професора се появи пак, намръщено. Преди да успее да заговори, аз допрях ключа до огледалото. — Покажи ми.

Картината се промени от нишата в основата на машината и голия каменен под зад нея в луксозна стая, дебело застлана с тъкани килими и с елегантни бюфети покрай едната стена. На единия имаше инкрустирана кутийка, от която перлени нанизи и златни верижки се бяха разсипали върху полираната повърхност. И по всички стени имаше огледала, десетки огледала с всякакви форми и размери, в рамки от сребро, от ковано желязо, от изящно резбовано дърво, позлатено и блестящо, от избелен чам, напукан от неправилна употреба… и почти всички бяха счупени; парчетата им висяха като строшени зъби и осейваха пода.

— Това е нейната кула. Сега ние също можем да я виждаме, ако тя дойде да ни шпионира. — Почувствах се малко по-добре. Но не много.

Кара ме хвана за ръката и ме дръпна покрай огледалото.

— Хайде.

Още един коридор и слизане по къса стълба ни отведоха до заключена врата от сребриста стомана. Почуках с ключа по нея. Нищо не се случи.

— Какво не е наред? — попита Снори.

— Не знам. — Потърсих ключалка. Обикновено ключът създаваше своя собствена.

— Опитай пак — изсъска Хенан зад мен.

— Сериозно?

— Да. — Да използваш сарказъм срещу деца е загубена работа.

Притиснах отново ключа към вратата, плосък между дланта ми и стоманата.

— Отвори се!

Порталът потрепери и някъде под нас се надигна звук, наподобяващ скърцането на зъбите на някакъв великан, който завибрира през подметките на ботушите ми.

— Отвори се, мътните те взели! В името на Локи!

Усетих остра болка дълбоко между очите и някъде в дебелата стена нещо нечупливо се счупи. Със стържене вратата потъна в един процеп в стената.

— Ключалките на Строителите са били направени да устояват — отбеляза Кара и ме побутна напред.

Щом прекрачих прага стаята оттатък грейна. Голямо огледало изпълваше отсрещната стена. Казвам огледало, макар че то показваше само убежището на Синята дама и нищо в онази стая не помръдваше, така че човек би могъл да го помисли за картина. Беше високо може би девет стъпки и широко колкото разперените ми ръце. Ръбовете му бяха напукани по странен начин — разделяха се на огледални пипала, докато накрая се превърнат в странен блещукащ прах или дим.

Направих още една крачка, преди да спра и да размахам ръце в опит да не правя втора — което не бе лесна работа, защото другите напираха зад мен.

— Спрете!

— Защо? — обади се Кара до рамото ми.

В отговор описах кръг с ръка — сочех яркожълтата щрихована лента, изрисувана по пода, двете стени и тавана.

— Не е защитено.

— Колко зле би могло да бъде? — Снори ме хвана за рамото и ме бутна напред.

Миг по-късно се озовах лице в лице с Джон Резача, с разляна по физиономията мъртвешка усмивка, която бе далеч по-ужасяваща от всяка ярост. Железните му пръсти се свиха около рамото и ключицата ми. Снори ме дръпна обратно и аз се откопчих с вик от чудовището, а плътта ми бе разкъсана и насинена там, където хватката му едва не ме бе докопала здраво.

И двамата със Снори залитнахме назад. Викингът се блъсна в стената, но успя да забави падането ми на пода. Джон Резача се метна напред… и се разплеска върху невидими щитове, разля се и се разнесе като течност върху стъкло.

— Отиде си — каза Снори и ме вдигна.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещях.

— Пробвам.

— Следващия път пробвай със себе си! — Оправих си ризата, после потърках внимателно драскотините, оставени от пръстите на Джон Резача. Боляха ме. Трепнах и вдигнах очи, за да видя как Снори прилага съвета ми на практика — пристъпва напред, стиснал дръжката на брадвата пред гърдите си, сякаш за да се предпази от атака.

Фигурата се надигна почти мигновено. Подът зейна, разкривайки пукнатина като онази в дъното на Пещерата на Еридруин в Хароуфиорд, която бе погълнала сянката на Келем обратно в Ада.

Оттам изпълзя Еймирия, кална и виеща — ужасен звук, от който ми се прииска да си забия по един нож във всяко ухо, за да убия слуха си. Дъщеричката на Снори вдигна одраното си лице към нас и около нея се надигнаха мухи, бълвани от ямата с десетки хиляди. Видях ръцете ѝ, върхът на всеки пръст бе закривен в жесток черен нокът. А после вече не виждах нищо освен бръмчащи мухи, докато Снори не се метна обратно през жълтата щрихована линия и целият кошмар се разпадна на избледняващи струйки, като дим в неподвижен въздух.

Опрян отново до стената, Снори се беше превил одве и лицето му бе скрито зад падащата му тъмна коса. Една дълга минута никой не проговаряше. Аз гледах огледалото, показващо измамното спокойствие на скривалището на Мора Шивал, и се молех Синята дама да не се върне от работата, която я задържаше в друга част на кулата ѝ, и да ни види както ние виждахме нея.

— Съжалявам — каза накрая Снори. — Не бях прав да те блъсна напред. Понякога е трудно да разбереш дълбочината на чуждите страхове.

— Можем да хвърлим нещо, за да счупим огледалото… — предложи Хенан.

— Камъните ми свършиха — казах аз. — А предпочитам да не губя меча си. Освен това няма гаранция, че огледалото ще се счупи… — Хвърлих един кос поглед към Снори. — Брадвата е подходящо оръжие за мятане.

Снори се намръщи. Отстъпи от стената, взе кинжала от ножницата на кръста ми и го запрати срещу огледалото. Той удари право в центъра с достатъчно сила да се забие до дръжката в някой човек… отскочи и се търкулна обратно през нарисуваната граница.

Кара мина между нас, докато вдигах кинжала си.

— Ако допра това до огледалото… — тя разтвори длан, за да покаже желязна руна, не по-голяма от нокътя ми, — и кажа „брьота“ — което означава „счупи се“ на стария език, — то ще се счупи.

Махнах към огледалото.

— Ами, давай.

Кара присви очи срещу мен, после тръгна към границата, протегнала ръка напред с изпънат пръст. Движеше се толкова бавно, че на моменти си мислех, че е спряла. И въпреки това ефектът се оказа внезапен. Мрак разцъфтя там, където върхът на пръста ѝ докосна границата на щита, разстла се като капки мастило във вода. След броени мигове нощ бе погълнала пространството отвъд и ни обви всепроникваща тишина.

Не се чуваше никакъв звук. Затаих дъх. А после се разнесе съвсем слабо изскърцване. Като на подова дъска под нечий крак.

Кара си дръпна ръката като ухапана и прошепна:

— Не мога да отида там! — Потреперих при мисълта за мрак, който може да уплаши заклет в мрака магьосник. Страхът я караше да изглежда по-стара, като че ли нещо безценно е било изсмукано от нея. Тя си пое дълбоко дъх, докато мракът се разсейваше.

— Аз ще отида.

Завъртях се.

— Аз ще го направя. — Гласът беше тънък, но решителен. Хенан протегна ръка към Кара. — Дай ми руната.

— Не можеш — отсече Снори. — Видя какво е там. И трябва да се тревожиш не за това, което видя, а за онова в теб, което ще излезе наяве. Ефектът тук долу е много по-силен, отколкото на повърхността…

Хенан не му обърна внимание. Обърна се към Кара.

— Ти им каза, че трябвало да дойда. Каза „какво може да е по-ценно от някой, чието семейство е устоявало на притеглянето на Колелото от поколения“?

— Да, но… — Кара се запъна. — Това е различно. Сам видя…

— Всеки, който се приближи до Колелото, може да се нарече маг на развалата — прекъсна я Хенан. — Джал накара земята да се разтвори и да погълне някого. — Той показа с ръце. — Но повечето не остават такива задълго. Колелото ги убива.

— Адски си прав! — казах. — И смъртта им хич не е хубава. Трябва да си луд, за да отидеш там. — Открих, че не искам да гледам как момчето умира.

— Дядото на дядо ми е Лотар Вейл. Той е правил магии по-близо до Колелото от почти всеки преди или след него, и то цели десет години — а после е намерил сили да се махне! Ето защо моето семейство не усеща притеглянето. В нашите вени тече кръвта на Лотар. Ужасите не идват за нас. — Беше нужен опитен лъжец, за да забележи колебанието, но аз познах, че той само гадае.

— Не знаеш какво говориш — каза Кара.

— Нека опита — избоботи Снори.

— Какво? — Кара хвана момчето за ръката, сякаш то можеше да се метне през границата всеки момент.

— Достатъчно голям е, за да решава сам. След две години ще стане мъж. Освен ако не се провалим тук — тогава никой няма да е нищо след две години. — Снори махна към огледалото. — Ако не го счупим и Синята дама ни види, мислиш ли, че ще го вземе за свой малък помощник? Или ще го убие заедно с нас?

Кара не каза нищо, но протегна ръка. Желязната пластинка тъмнееше върху бялата ѝ длан. Хенан я взе, прокара пръсти през рошавата си червена коса, погледна нервно Снори и мен и стъпи с единия си крак отвъд границата. Направи още една крачка. Вече изцяло в незащитената зона, погледна назад и устните му трепнаха в усмивка.

— Побързай! — Кара му махна да продължава.

Хенан се обърна и тръгна с бързи стъпки към огледалото, протегнал ръце пред себе си, сякаш си пробиваше път през паяжини. Въздухът около него закипя. Полувидими форми се виеха около момчето като стъклени фигури, забележими само като хаос от повърхности, които улавят и изкривяват светлината.

Щом се доближи до огледалото, една от сенките потъмня и доби цвят. Нещо подобно на змия се уви около китката му, когато той протегна пластинката напред.

— Не! — Хенан май беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен. Змията или пипалото стана прозрачно, докато той се взираше в него, и изгуби отново веществеността си. Хенан притисна руната към повърхността на огледалото.

— Брьота. — За миг думата увисна във въздуха, трептейки през полувидимите ужаси, докато Колелото се мъчеше да им придаде форма. В следващия огледалото се напука с трясък, от който ми писнаха ушите. Паяжина от пукнатини плъзна по него, от върха до основата. Моментално зазвуча пронизителен вой, равномерната бяла светлина се смени с пулсиращи оттенъци на червеното, от цвят на нажежени въглени до алено.

Хенан се врътна, отърсвайки се от прозирните ръце, и хукна към нас покрай или през фигурите, издигащи се от всички страни. Всяка негова крачка беше по-бавна от предишната, сякаш газеше през блато. Въздухът около него се замъгли, но червенееше като кръв от предупредителната светлина.

— Не спирай! — изревах.

Оставаше още метър. Тънка алена резка зейна на скулата му, когато един стъклен нокът я разпори. Мъглата потъмня още.

И тримата стояхме на границата и му крещяхме да продължава.

Той направи още една крачка — движеше се агонизиращо бавно, — преди на челото му да се отвори нов разрез, този път по-дълбок, от който потече кръв.

Посегнахме да го хванем, макар че, слава богу, аз имах благоразумието да го направя част от секундата след другите двама. Кара беше най-бърза — бръкна до рамото в непрогледния мрак, който разцъфна в мига, щом пръстите ѝ пресякоха границата. Но мрак или не, тя улови момчето и го дръпна при нас. Аз на свой ред улових нея, когато политна назад. Ръката ѝ изглеждаше незасегната, но тя остана да лежи в скута ми, разтреперана сякаш са я потопили в морето на Норсхайм, неспособна да си поеме дъх, с ококорени очи.

— Нищо ти няма. — Снори я вдигна от мен.

Аз станах и дръпнах Хенан на крака. Извадих парцал от джоба си и избърсах кръвта от очите му.

Стояхме така около минута и чакахме сърцата ни да спрат да се опитват да изскочат от гърдите ни. Кара се освободи от Снори и се зае да маже раните на Хенан с някаква паста от една кожена кесия; уплашеното момиче в нея бе натирено обратно в онази част от мозъка ѝ, където го държеше, и пред нас отново бе вьолвата, делова както винаги.

— Трябва да вървим. — Погледнах през вратата. Баба беше казала, че Мълчаливата сестра ще разбере кога огледалото е счупено. Сега те щяха да започнат последния си щурм на кулата, а аз не горях от желание да разбера дали Синята дама крие още фокуси в ръкава си.

Хенан вървеше най-отзад и като погледнах през рамо, видях въздухът около раменете му да се замъглява за миг, а после да се избистря, сякаш щитовете, възправяли се досега твърдо на начертаната граница, започваха да губят сила, напукани също като огледалото.

След като вече ги бях размърдал, оставих Кара да ни води със своята карта и се пъхнах по средата на малката ни групичка, току зад Хенан.

— Добре се справи, момко. — Тупнах го по рамото така, както бях виждал Снори да изразява одобрението си. — Ако още съм маршал, когато се върнем във Вермилиън, ще те препоръчам за медал. — Безмълвно превъртях думата „когато“ в устата си. Още не знаех със сигурност какво ще направя, щом ключът се озове в онази последна ключалка. Може да бях попречил на Синята дама да ни дойде на гости през фракталното огледало, но думите ѝ все още достигаха до мен. Аз можех да съм бог в новия свят — или да изгоря със селяците в стария…

— Гледайте! — Бяхме стигнали до една от фасетките на огледалото и видяхме, че е покрита с паяжина пукнатини, тръгваща от центъра. Кара обаче сочеше не пораженията, а стаята отвъд.

— Не виждам… — А после видях. Цялата стая потрепери едва-едва и фини бели облачета прах от мазилката се посипаха върху полираните мебели. — Да вървим!

Времето на всички ни изтичаше все по-бързо. Това на Синята дама вече бе изтекло и някак си не мислех, че тя ще потъне кротко в последния си сън.