Колелото на Осхайм

9.

Върнах се в Римската палата и заварих брат ми Мартус в лошо настроение, готов да ме накастри.

— Ето те и теб. Къде, по дяволите, изчезна?

— Имах работа с…

— Е, няма значение. Радвам се да видя, че си се почистил. Имаш късмет, че не са те застреляли по погрешка, взимайки те за блатен дух.

— Блатен дух ли?

— Да, проклет блатен дух. Къде беше, по дяволите? Сврян под някой камък?

— Ами, да, това също го имаше. Но в последно време бях в Марсил, на Корсарските острови, в Либанската пустиня и в Ада. Та какво става?

— Проблем! Това става. Баба повежда армията на юг към Слов на някаква смахната кампания. Всъщност тя дори не се интересува от Слов — преследва някаква проклета вещица. Твърди, че словенските дукове я подслонявали. Цяла армия! Заради една жена… И най-лошото е, че моята част остава тук.

— Да, това е най-лошото. — Понечих да го подмина. Коремът ми беше празен и ме обзе внезапното желание да го напълня с нещо вкусно.

— Този проклет Грегъри де Вийр. — Мартус протегна ръка, хвана ме за рамото и спря бягството ми. — Неговата войска от скапани пешаци съставя авангарда. Ще се върне като шибан герой. Знам си аз. Ще разиграва цялата кампания на вечеря в офицерската столова години наред. Ще нарежда гроздови зърна, обяснявайки: „Словенската линия държеше билото“, а после ще набута сред тях черешите: „Нашата пехота на Червения предел атакува от запад…“ Мамка му! А онази дъртачка ме оставя тук да дундуркам града.

— Е, хубаво би било да го опазиш цял. — Почесах се по корема. — Но наистина ли са нужни… колко сте?

— Две хиляди души.

— Две хиляди! — Отърсих ръката му от рамото си. — Че от какво се предполага да ни пазите? Това е Вермилиън! Никой няма да ни нападне.

— Току-що ти казах същото, идиот такъв!

— Не си казал… Я чакай, блатни духове?

— Блатни духове, парцалани, живи мъртъвци. Виждаме ги навред из града през последните месеци. Нищо, с което стражата да не може да се справи, но хората са изнервени. Наплашили са се сериозно, въпреки че Армията на Юга изпълва улиците.

— Е… предполагам, че малко предпазливост не вреди. Ще спя по-спокойно в нечие чуждо легло, като знам, че ти патрулираш по стените, братко. — И с тези думи се обърнах и си тръгнах достатъчно бързо, за да се спася от всякаква възпираща ръка, която би могла да посегне да ме спре.

Колкото и да ми се искаше да оставя държавните дела на по-важните хора, открих, че не мога да си избия от главата оплакванията на Мартус. Не че ми пукаше за изгубените му шансове за слава — но ме тревожеше мисълта, че баба повежда армията на една наглед доста произволна война тъкмо когато Вермилиън започва да съзира реални свидетелства за опасностите, за които тя ни предупреждава от години. Въпросите без отговор ме накараха да изкача отново стълбите на Гариус. Съмнявах се, че Червената кралица ще е кой знае колко словоохотлива, особено след последната ни среща, а честно казано, не познавах в Червения предел никой друг, който хем да разполага с търсената информация, хем да е склонен да я сподели с мен.

Старецът си седеше където го бях оставил, прегърбен над една книга.

— Книги! — изхриптях задъхано. — Никой никога не е сложил нещо хубаво в книга.

— Тъй ли? — Гариус остави дразнещия предмет настрана.

— Обясни ми цялата тая работа със Слов. — Не виждах никакъв смисъл да шикалкавя. Исках да успокоя ума си, за да мога да отида и да се натряскам в добра компания. — Тя започва война… заради какво? Защо сега?

Гариус се усмихна криво.

— Не съм бавачка на сестра си.

— Обаче знаеш.

Той сви рамене.

— Отчасти.

— В града имало блатни духове. И други… твари. Мъртвия крал е обърнал взора си насам. Защо тя ще хуква да се бие с някакви си чужденци на стотици мили оттук?

— Какво е насочило взора на Мъртвия крал насам? — попита Гариус.

Тъй като не исках да призная, че съм аз, не казах нищо. Макар че, ако трябва да съм честен, думите на Мартус подсказваха, че мъртвите са се разшавали между стените на града от известно време, а аз току-що се бях върнал.

— Мъртвия крал е насочван от Синята дама — отговори Гариус вместо мен.

— И защо…

— Алика казва, че времето ни изтича, и то бързо. Казва, че бедите във Вермилиън имат за цел да я разсеят, да я задържат тук. Истинската опасност е в това да не спрем Синята дама. Колелото на Осхайм продължава да се върти… не е ясно още колко ни остава, но ако позволим на Синята дама да го тласка безпрепятствено, последните дни ще изтекат между пръстите ни толкова бързо, че дори старците като мен трябва да се тревожат.

— Значи наистина цялата тази армия, цялата тази война, е само за да бъде убита една жена?

— Понякога това е единственият начин…

Отидох в покоите на баща си, пак без да знам защо. Предлогът беше да науча повече за войната на майка му, но Червената кралица по-скоро би споделила плановете си с придворния шут — ако имаше такъв, — отколкото с Реймънд Кендет.

Почуках на спалнята му и една прислужница отвори вратата. Не забелязах коя точно. Погледът ми бе привлечен от фигурата в леглото, свита на кълбо в мрака, очертана само тук-там от случаен слънчев лъч, пробил си път през щорите.

Прислужницата излезе и затвори вратата след себе си.

Чувствах се отново като дете, останал без думи. Миришеше на вкиснато вино, мухлясала немара, болест и мъка.

— Татко.

Той вдигна глава. Изглеждаше стар. Оплешивяващ, побелял, с плът, хлътнала около костите, и нездрав блясък в очите.

— Синко.

Кардиналът наричаше всички „синко“. Заляха ме спомени за стотици прашни богослужения — всички онези моменти, в които исках баща, а не духовник, всички онези случаи след смъртта на мама, когато исках да видя в него мъжа, който е виждала тя — защото уреден брак или не, тя не беше жена, която би се отдала на мъж, когото не уважава или не цени.

— Синко? — повтори той завалено. Пак беше пиян.

Причината, поради която бях дошъл, излетя от ума ми и аз се обърнах да си вървя.

— Джалан.

Завъртях се обратно.

— Значи ме позна.

Той се усмихна — немощна усмивка, отчасти гримаса.

— Да. Само че си се променил, момче. Пораснал си. Отначало те помислих за брат ти… но не можех да позная кой. Имаш и от двамата в себе си.

— Е, ако ще ме обиждаш… — Всъщност знаех, че това е комплимент, поне частта за Дарин. А може би и тази за Мартус. Мартус поне беше смел, ако не друго.

— Ние… — Той се закашля и се хвана за гърдите. — Аз бях лош…

— Баща?

— Щях да кажа „кардинал“. Но бях и лош баща. Нямам извинения, Джалан. Това беше предателство спрямо майка ти. Моята слабост… светът препуска толкова бързо и най-лесните пътища са… най-лесни. — Главата му клюмна.

— Ти си пиян. — Макар че едва ли точно аз бих могъл да съдя някого за това. Никога не бяхме разговаряли така с него. Явно беше много пиян. — Трябва да поспиш. — Не исках да слушам блудкавите му извинения, които щеше да забрави още на сутринта. Не можех да го гледам без отвращение — макар че доколко това се дължеше на страха, че виждам в него отражение на самия себе си на старини, не можех да кажа. Искаше ми се… Искаше ми се нещата да бяха различни… Сега го виждах от другата страна на смъртта на мама. Снори ми бе показал това — как скръбта може да сломи и най-якия мъж. Прииска ми се да не ми го беше показвал — беше лесно да мразя татко; а като го разбирах, само се натъжавах.

— Трябва да… прекараме известно време заедно, да поговорим, да направим каквото… — Пак кашлица. — Каквото там се полага. Майка ми… е, познаваш я, тя не беше много по тази част. Винаги казваше, че трябва да се справям по-добре. Но когато Ниа умря…

— Ти си пиян — казах, гърлото ми се беше стегнало. Отидох до вратата и я отворих. Но кой знае защо, не можех да си тръгна просто така — думите не искаха да дойдат с мен, трябваше да ги оставя в стаята. — Като се оправиш… Тогава ще си поговорим. Ще се натаралянкаме като хората. Един кардинал и неговият син.

След два дни Червената кралица изведе Армията на Юга от Вермилиън. Десетхилядната чет маршируваше по широките булеварди на Пиацо към Портата на победата. Баба беше яхнала грамаден червен жребец, облечена в готическа плочеста броня с червен емайл, като че ли току-що потопена в кръв. Бях видял как Червената кралица си е спечелила името и изобщо не се съмнявах, че скоро ще носи по-практична броня и ще е готова да я облее с истинска кръв, ако се наложи. Тя не обръщаше никакво внимание на тълпата, вперила поглед в бъдните дни. Косата ѝ — ръжда и стомана — беше прибрана назад и хваната със златен обръч. Никога не бях виждал по-страховита старица — а ги бях виждал доста.

Зад кралицата вървяха остатъците от някога гордата ни кавалерия, ръсейки сериозен тонаж фъшкии, през които да гази пехотата. Започни така, както смяташ да продължиш, тъй викам аз.

От едната ми страна стоеше Мартус, а от другата — Дарин, върнал се от любовното си гнезденце в провинцията. Беше довел и Миша, явно с бебе, макар че аз видях само една кошница, окичена със сребърни верижки и натежала от дантела. Дарин постоянно заплашваше да ме представи на новата ми племенница, но засега успешно избягвах срещата. Не си падам по бебета. Те имат навика да повръщат върху мен, или пък ако се провалят в това, да изпускат газове от другия край.

— Ура… парад… — Есенното слънце сипеше жар върху нас, докато викахме и махахме от кралската трибуна. На тълпата бяха раздадени ярки знамена в цветовете на Юга и мнозина размахваха пряпореца на Червения предел, разделен диагонално — отгоре червено, за пролятата кръв по време на великия ни поход, а отдолу черно за сърцата на враговете ни. Мартус се оплакваше от състоянието на кавалерията и от факта, че го оставят тук. Дарин отбеляза, че зимата в Слов може да е ужасна и че се надява войските да са екипирани за нея.

— Те ще се върнат след месец, глупако. — Мартус дари и двама ни с презрителен поглед, като че ли аз имах нещо общо със забележката.

— Опитът ни учи, че армиите често затъват по пътищата, независимо колко е сухо времето — каза Дарин.

— Опит ли? Че какъв опит имаш ти, братко? — Мартус вече открито му се присмиваше.

— Историята — каза Дарин. — Можеш да я намериш в книгите.

— Пфу. Всичко, на което ни е научила историята, е, че не се учим от историята.

Оставих спора им да се лее покрай мен и загледах минаването на пехотинците, нарамили копия, с щитове на ръцете. Ветерани или не, малко от тях изглеждаха по-възрастни от Мартус, а някои бяха по-млади и от мен.

Десет хиляди души ми се виждаха малка сила, за да се опълчи на мощта на Слов, макар че честно казано, армия от добре обучени и добре екипирани редовни войници като Южната може да накара пет пъти повече наборни селяндури да хукнат към нивите си. Предвид целта на баба ми десет хиляди изглеждаха достатъчно. Достатъчно, за да нанесат кинжален удар, да подсигурят района и да се оттеглят с бой в защитимите граници, след като Синята дама бъде премахната.

Пожелавах им да се насладят на преживяването. Моят главен приоритет си оставаше неизменен — преследване на удоволствия, което по дефиниция си е ленива гонитба. Искаше ми се да се отпусна отново във Вермилиън с новооткритата си финансова свобода, без заплахата от Мейрес Алус и всички онези досадни дългове.

— Принц Джалан. — До мен стоеше един от елитните гвардейци на баба ми и блестеше дразнещо. — Наместникът желае да ви види.

— Наместникът ли? — Погледнах Мартус и Дарин, които свиха озадачено рамене, също толкова заинтересувани от отговора като мен.

Гвардеецът посочи към Портата на победата и вдигна пръст. Там, на стената, точно над портата, имаше паланкин, богато украсен и снабден с перденца, с две групи от по четирима мъже на прътите от всяка страна и гвардейци около тях. От бабините.

— Кой…

Но гвардеецът вече беше тръгнал натам. Преглътнах любопитството си и забързах подире му. Проправихме си път през тълпата до едно от стълбищата от вътрешната страна на стената. Качихме се по него до бойниците и отидохме до паланкина, където мъжете ме подканиха да мина по коварно тясната ивица, която не беше заета от носилката на наместника. Щом се изравних с перденцата, се мушнах през тях, без да чакам покана.

Вмъкнах се, ниско приведен, за да не си ожуля главата, и се наместих на отсрещната седалка. Гариус не можеше да седи и вместо това се облягаше на купчина възглавници, натрупани върху седалката.

— Какво значи това, по дяволите? Баба те е направила наместник?

Той се ухили.

— Не мислиш, че ставам за тази работа, така ли?

— Не, тоест да, разбира се…

— Внушителен вот на доверие! — Той се изкиска. — Тя явно ми е „откраднала трона“, така че си го получавам обратно за няколко месеца.

— Е, никога не съм казвал, че… Добре де, може и да съм, но нямах предвид… тоест, имах… — Жегата в малкия паланкин беше смазваща и потта се лееше от мен тъй обилно, че се притесних да не се обезводня и да умра. — Тронът наистина си е бил твой.

— Изменнически думи, Джалан. По-добре не ги допускай до устните си. — Ухили се пак. — Вярно е, че както сме били свързани, аз пръв съм излязъл на белия свят. Но отдавна се примирих с новия ред на нещата. Когато бях момче, признавам си, болеше ме. Ние мечтаем на едро и е трудно да се откажем от мечтите си. Искаше ми се да накарам татко да се гордее с мен — да го накарам да прозре отвъд… — Той вдигна уродливата си ръка. — Това. — Трепна и я свали. — Но малката ми сестричка се оказа велика кралица. Историята ще запомни името ѝ. В тези времена тя беше точно това, от което се нуждаеше народът ни. Един крал търговец би ни вършил по-добра работа в мирно време — но не ни беше даден мир. — Той отмести леко перденцето. Долу пред нас военната гордост на Червения предел се нижеше редица след редица, бляскави, великолепни, с пряпорци, веещи се над тях на вятъра. — Което ме води до причината за моята покана. — Той бръкна в една кошница до себе си и извади непохватно нещо. То падна на пода и аз се наведох да го вдигна.

— Съобщение? — Беше кутийка за свитъци от гравиран със сребро абанос, украсен с кралските печати.

— Съобщение — потвърди Гариус. — Ти си маршалът на Вермилиън.

— Заеби тая работа… — беше мой ред да изтърва кутийката, сякаш пареше, — ваше наместничество.

— „Височество“ е правилната форма на обръщение, когато наместникът е от височайше потекло… ако ще сме официални, Джалан.

— Заеби тая работа, ваше височество. — Облегнах се и издишах, после избърсах потта от челото си. — Виж, знам, че намеренията ти са добри. Хубаво е, че искаш да направиш нещо за мен като благодарност за ключа… но наистина, какво знам аз за отбраната на градове? Искам да кажа, това е войнишка работа — сигурно има десетки по-компетентни хора…

— Стотици бих казал. — Каза го прекалено ентусиазирано за моя вкус. — Но откога монархията награждава за индивидуални заслуги? Повишавай вътрешните хора, това е нашата мантра.

Тук беше прав. Продължителното управление на Кендетите се крепеше на внимателно изградената лъжа, че по рождение сме по-добри в тази дейност от всички други кандидати, както и на идеята, че самият Господ Бог иска да я вършим.

— Много мил жест, но наистина бих предпочел да не го правя. — Да съм маршал ми звучеше като нещо, което може да включва много повече работа, отколкото ме интересуваше — тоест никаква. Плановете ми включваха главно вино, жени и песни. Всъщност забравете за песните. — Аз не съм особено подходящ.

Гариус се усмихна с кривата си усмивка и погледна към яркото резенче от външния свят, виждащо се между перденцата.

— Аз също не съм особено подходящ за наместник, нали? Да управлявам Вермилиън — всъщност целия Червен предел — и все пак да се крия, за да не сломя духа на войниците с физическите си несъвършенства. Но ето ме на̀, по нареждане на баба ти. От която случайно идва и твоето назначение. Аз не съм толкова жесток, че да те разделя от пороците ти, Джалан.

— Баба ли? Тя ме е направила маршал? — Когато я видях за последно, тя изглеждаше толкова близо до издаване на заповед за екзекуцията ми, че палачът сигурно си беше извадил точилото.

— Да. — Гариус кимна с тежката си глава. — Знаеш ли, че чинът върви с униформа? Освен това ще командваш брат си Мартус.

— Е, тогава съм съгласен!