Колелото на Осхайм

4.

Хамада е величав град, пред който бледнеят повечето други в Разделената империя, макар че в християнския свят не обичаме да говорим за това. Към него можеш да се приближиш само откъм пустинята, така че гледката винаги е приятна за очите. Той няма големи стени — пясъкът само ще се натрупа покрай тях, осигурявайки рампа за врага. Вместо това се издига постепенно от земята, където скритата вода е обвила дюните с каранска трева. Първо са кирпичените куполи, варосани в поразително бяло, полузаровени, с тъмни вътрешности, непроницаеми за заслепените от слънцето очи. Постепенно сградите стават по-големи и земята се спуска към обещаната вода, разкривайки кули, минарета и разкошни здания от бял мрамор и пясъчник.

Щом видяхме градът да изниква от пустинята пред нас, всички се смълчахме; прекратихме дори обсъждането на Строителското слънце, безкрайните въпроси и въртящия се в кръг разговор какво означава случилото се. Има нещо магично в това да видиш Хамада след цяла вечност в Сахар — а повярвайте ми, на такова място два дни са вечност. Аз бях дваж по-благодарен за това разсейване, след като се оказах достатъчно глупав да спомена, че голяма част от Гелет е била опустошена от едно от оръжията на Строителите и съм видял покрайнините на разрушението. Шейхът — който явно бе обръщал доста повече внимание от мен на уроците по история — отбеляза, че нито едно Строителско слънце не се е възпламенявало от над осемстотин години, което прави шансовете някой да стане свидетел на две подобни събития съвсем илюзорни. Само гледката на Хамада му попречи да развие тази си мисъл до заключение, в което аз съм по някакъв начин замесен в експлозиите.

— Ще се радвам да сляза от тази камила — наруших тишината аз. Носех меча, който бях взел от Едрис Дийн, и камата, която бях донесъл със себе си от Ада, и двете върнати ми по моя молба след случката с джина. В Хамада щях да сменя дрехите си с нещо по-подобаващо. А с кон под себе си щях да започна да се чувствам като старото си аз за нула време!

В западния край на Хамада има порта, с петдесет метра стена, протягащи се от двата ѝ края. Сводът ѝ е достатъчно висок, за да минат слонове с големи украсени с пера хауди на гърбовете. Наричат я Портата на мира и шейховете винаги влизат в града през нея, ето защо, макар че цивилизацията беше изкусително близо, керванът ни изви и пое покрай стените, за да спазим традицията.

Аз яздех близо до челото на колоната, като предпазливо се държах на разстояние от Яхмин, понеже не бях съвсем сигурен, че джинът няма да открие начин да се измъкне от мъртвите земи и да проникне обратно в него. Единственото хубаво нещо на тази последна миля беше, че си разделихме каквато вода ни е останала, а тя беше доста. Ха’тарите си я изливаха в гърлата, върху ръцете, по гърдите си. Аз само пих, докато коремът ми се поду и не можех да поема повече. Но дори тогава жаждата, породена в мен от мъртвите земи, си остана и пресуши устата ми веднага след последната глътка.

— Какво ще правите сега, принц Джалан? — Шейхът нито веднъж не беше попитал как съм се озовал в пустинята, може би вярвайки, че такава е била божията воля — нещо, което се потвърждаваше от сбъднатото ми пророчество и вероятно бе отвъд човешкото разбиране. Обаче изглеждаше заинтересуван от бъдещето ми, ако не от миналото. — Ще останете ли в Либа? Елате с мен до крайбрежието и ще ви покажа градините си. На север отглеждаме не само пясък! Навярно бихте могли да поостанете?

— Ами, може би. Но първо смятам да се представя в Математа и да потърся един стар приятел. — Единственото, което исках, беше да се прибера у дома цял и с ключа. Съмнявах се, че трите двойни флорина и шепата дребни монети в джоба ми ще ме отведат дотам. Ако можех да се възползвам от добрата воля на шейх Малик, за да стигна до брега, би било чудесно — обаче се чудех дали одобрението му би издържало до края на това пътуване. Опитът ми говори, че не минава дълго време, преди всяко нещастие да започне да се приписва на външния човек. Колко ли седмици ще пътуваме през пустинята, преди шейхът да се вкисне от липсата на подобрение у сина си и да започне да гледа на събитията в друга светлина? Колко ли време ще мине, преди ролята ми на човека, който го е предупредил за опасността, да се изкриви и да започне да ме обрисува като човека, който е довел опасността?

— Делата ми ще ме задържат в Хамада около месец… — Шейхът млъкна, щом наближихме Портата на мира. Над свода ѝ беше вързан обезобразен труп — най-странният труп, който бях виждал от доста време. Дрипи от черен плат пърхаха около тялото: под тях кожата на жертвата беше по-бяла от тази на викинг, с изключение на многото места, където беше разкъсана и потъмняла от засъхнала кръв. Истинският шок идваше, когато спреш очи на висящите потрошени крайници, със зейнали по тях рани от саби, които би трябвало да разкриват костите. Вместо това сред гъмжилото от мухи блестеше метал. Една врана накара мухите да се разлетят и сред черния облак зърнах сребриста стомана, свързана в ставите.

— Това е работа на Механиците — казах аз, засенчвайки очи, за да виждам по-добре, докато се приближавахме. — Човекът изглежда почти като модерен от Умбертиде, но отвътре е…

— Механичен. — Шейх Малик спря току преди да мине под арката. Колоната зад нас започна да се скупчва.

— Бих се заклел, че е банкер. — Сетих се за скъпия стар Марко Остантос Евеналайн от Златната къща, търговски клон Юг. Той ме беше научил да търгувам с перспективи. Известно време се бях наслаждавал да участвам в бесните спекулации, които насочваха потока от злато, течащ през десетината най-големи флорентински банки. Банки, които изглеждаше, че управляват света. Зачудих се дали е възможно това да е той — ако беше така, значи явно не бе използвал достатъчно добре собствените си перспективи. — Може би дори някой, когото съм виждал.

— Трудно е да се каже. — Шейх Малик смуши камилата си напред.

— Вярно. — Изглежда, поне десетина арбалетни стрели бяха минали през главата на банкера, така че от лицето му не беше останало много, а черепът от сребриста стомана бе съсипан. Въпреки това се сетих за Марко, когото бях видял за последно с некроманта Едрис Дийн. Марко с неговата нечовешка неподвижност и проектите му за обединяване на мъртва плът и часовникови механизми. Когато неговият шеф Даварио го беше повикал за първи път, мислех, че иска да ми покаже мъртвата ръка, прикрепена към механичния войник. Но може би шегата се е състояла в това, че самият човек, водещ войника, е бил мъртвец, увит около модифицирания корпус на едно творение на Механиците.

Ха’тарите останаха при портата, пеейки молитви за душите ни или пък за справедливото ни обричане на вечни мъки, докато свитата на шейха минаваше през нея. Там оставихме и опърпаната тълпа улични хлапетии, които ни следваха от покрайнините, само за да бъдат заменени няколко метра по-нататък от гъмжило хамадци от всякакъв ранг — от уличен търговец до облечен в коприни принц, и всички те разпитваха шумно за новини. Шейхът им заговори на пустинния език, бърз и остър като нож. По лицата им виждах, че знаят, че новините няма да са добри, но засега малко от тях разбираха колко лоши ще са. Никой от присъствалите на срещата в Оазиса на палмите и ангелите нямаше да мине повече през тази порта.

Възползвах се от възможността, за да се смъкна от камилата и да си запробивам път през тълпата. Никой не забеляза изнизването ми, всички бяха погълнати от думите на шейх Малик.

Градът изглеждаше почти празен. Винаги е така. Никой не иска да стои на нажежените като пещ улици, когато има хладни вътрешни помещения, предлагащи сянка. Подминах величавите сгради, построени с богатствата на някогашните халифи за народа на Хамада. За място, което не разполага с нищо друго освен пясък и вода, Хамада беше натрупала ужасно много злато през вековете.

Докато вървях по песъчливите плочи със сянката ми събрана в тъмно петно около краката ми, можех да си представя, че това е призрачен град, обитаван от джинове, който чака вечно движещите се дюни да го погълнат.

Внезапното хлътване на терена, което разкрива езерото, винаги ми идва като изненада. Пред мен лежеше голяма водна шир, която взимаше уморената синева на небето и правеше от нея нещо лазурно и живо. Дворецът на халифа се издигаше от отсрещната му страна, с големия си централен купол, заобиколен от минарета и множество свързани една с друга сгради, ослепително бял, изобилстващ от галерии и прохладен.

Заобиколих езерото и минах покрай стъпалата и колоните на древен амфитеатър, построен от народа на Рим във времето преди Христос да ги открие. Кулата на Математа се възправяше далеч от водата, но предлагаше открита гледка; протягаше се към небето и караше всички други кули в Хамада да изглеждат дребни, дори тази на халифа. Докато се приближавах, в мен се размърдаха неприятни спомени за Кулата на мошениците в Умбертиде, макар че Математа е два пъти по-тясна и три пъти по-висока.

— Добре дошли. — Един от студентите в черно, почиващи в сянката на кулата, стана да ме посрещне. Другите, общо десетина, почти не вдигнаха очи от плочите си, заети да драскат своите изчисления.

— Ва-алейкум салаам — отвърнах на поздрава. Човек би си помислил, че след всичкия пясък, дето съм изгълтал, ще владея повече от езика на пустинята, ама не.

Тази размяна на реплики, изглежда, изчерпа всичките му познания по имперския език, както и моите по арабски, и между нас се възцари неловко мълчание.

— Това е нещо ново. — Махнах с ръка към входа. Там по-рано имаше врата от черен кристал, която се отваряше с решаването на някаква главоблъсканица от местещи се шарки, всеки път различни. Като студент винаги ми отнемаше поне два часа да я отворя, а в един случай и два дни. В момента врата напълно липсваше и това бе колкото приятна, толкова и неочаквана промяна, макар че бях чакал с нетърпение да мушна в гадината ключа на Локи и да я видя как се разтваря на мига.

Студентът, младеж от далечна Арабия с тясно лице и пригладена върху черепа коса, се намръщи, сякаш си припомняше някакво бедствие.

— Йорг.

— Сигурен съм — кимнах, преструвайки се, че разбирам. — А сега ще отида да видя Каласади. — Минах покрай него и тръгнах по късия коридор към стълбището, което се вие по стената на кулата. Гледката на изписаните по стените уравнения, виещи се нагоре заедно със стълбището в разстояние на стотици крачки, ми напомни каква мъка беше за мен годината, прекарана в Хамада. Не чак мъка от мащабите на бродене из мъртвите земи, но математиката може да стигне доста близо до това, когато денят е горещ и те мъчи махмурлук. Уравненията ме следваха, докато се изкачвах. Един умел матмагьосник може да изчисли бъдещето, виждайки сред надрасканите на плочата си сборове и сложни интеграли също толкова, колкото вижда Мълчаливата сестра със своето сляпо око или вьолвите в хвърлените рунически камъчета. За матмагьосниците от Либа хората са само променливи и може би единствено орденът им знае колко надалеч виждат те и какви са целите им.

Извървях може би половината път до етажа Омега на върха на кулата, преди да спра да си поема дъх, с обилно лееща се от мен пот. Четиримата велики майстори на ордена се редуват на председателското място през годината и аз се надявах този, който го заема в момента, да ме помни, както и връзките ми с трона на Червения предел. Каласади беше най-добрият ми шанс, тъй като се грижеше за моето обучение по време на престоя ми тук. С малко късмет матмагьосниците щяха да уредят пътуването ми до дома и може би дори да ми пресметнат безопасен път.

— Джалан Кендет. — Не беше въпрос.

Обърнах се. Юсуф Малендра изпълваше стълбището зад мен, бялата му роба се вихреше, а усмивката му блестеше в черно върху кафеникавото му лице. За последно го бях видял в Умбертиде, да чака във фоайето на Златната къща.

— Казват, че при матмагьосниците нямало съвпадения — рекох и избърсах чело. — Изчисли ли мястото и момента на срещата ни? Или просто си си свършил работата във Флоренция и си се върнал тук?

— Второто, принце. — Той изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Разбира се, че при нас има съвпадения, и сегашното е изключително приятно. — Зад него един студент се изкачи пухтейки по стълбите.

Изведнъж ме порази една мисъл: образът на бяло тяло в черни одежди, потрошено и оставено да виси на Портата на мира под пустинното слънце.

— Марко… онова наистина е Марко, нали?

— Аз…

— Джалан? Джалан Кендет? Не мога да повярвам! — Една глава надникна иззад рамото на Юсуф: широка, тъмна, с толкова широка усмивка, че сякаш бе окачена на ушите му.

— Омар! — Веднага щом зърнах ухиленото лице на Омар Файед, седмия син на халифа, разбрах, че изпитанията ми са свършили. Във Вермилиън Омар беше сред най-верните ми другари, винаги готов за похождения в града. Може да не беше голям пияч, но любовта му към хазарта затъмняваше дори моята, а джобовете му бяха по-дълбоки от тези на всеки друг младеж, когото съм познавал. — Ха сега ми кажи, че и това е съвпадение! — обърнах се към Юсуф.

Матмагьосникът разпери ръце.

— Не знаехте ли, че принц Омар се е върнал в Хамада, за да продължи учението си в Математа?

— Е… — Трябваше да призная, че го знаех.

— Казваха, че си умрял! — Омар се промуши покрай Юсуф и сложи ръка на рамото ми. Тъй като беше нисък, му се наложи да я протегне нагоре, което бе приятно разнообразие, след като толкова време бях стоял в сянката на Снори. — Онзи пожар… Аз така и не им повярвах. Опитах се да го докажа със сметки, но те са сложна работа.

— Радвам се, че ти спестих усилията. — Открих, че отвръщам на усмивката му. Хубаво беше да съм отново сред хора, които ме познават. Приятел, който е достатъчно загрижен, за да се опита да разбере какво е станало с мен. След… колкото там време беше минало, докато пътувах през Ада, всичко това ми дойде малко множко.

— Елате. — Юсуф ми спести излагацията да се разцивря право там на стълбите, като ни поведе към етажа Ламбда, само на няколко стъпала по-надолу, и ни вкара в малка стая встрани от главния коридор.

Седнахме на една полирана маса. Стаята, отрупана с ръкописи и дебели подвързани с кожа томчета, сякаш ни притискаше. Юсуф наля три чашки много силно кафе от сребърна кана, която стоеше на тесния прозорец.

— Трябва да се прибера у дома — казах и трепнах, щом гаврътнах кафето. Нямаше смисъл да шикалкавя.

— Къде се загуби? — Усмивката на Омар все още разцепваше лицето му. — Дошъл си на юг, след като си се спасил от пожара, така ли? Защо на юг? Защо си се престорил на умрял?

— Ами всъщност, тръгнах на север, и то малко набързо, но работата е там, че бях… извън досегаемост… за няколко… ъъъ… Коя дата сме?

— Моля? — Омар се намръщи озадачено.

— Десетият месец от 98-ма година на Междуцарствието — каза Юсуф, като ме наблюдаваше внимателно.

— За… ъъъ… — Признавам си с известен срам, че се поизмъчих с изваждането пред един майстор матмагьосник от Математа. — Около… мамицата му! Месеци, близо половин година! — Не беше минала половин година, нали? От една страна, наистина ми се струваше като цяла вечност, или даже две, но от друга, като прехвърлех нещата, които ми се бяха случили, ми се струваше, че лесно могат да се вместят в седмица.

— Келем! — изтърсих името, преди да реша дали е умно да го правя, или не. — Кажете ми за Келем и банковите кланове.

— Хватката на Келем над клановете е разкъсана. — Ръцете на Юсуф потръпваха върху плота на масата, сякаш се мъчеше да не се впусне да записва условията и да балансира уравненията с нова информация. — Изчисленията сочат, че е загубил материалната си форма.

— Какво ще рече това? — попитах.

— Не знаеш ли? — Лявата вежда на Юсуф намекваше, че не ми вярва.

Замислих се за Аслауг и Баракел, спомних си как дъщерята на Локи се беше развилняла срещу Келем, когато я освободих, и наранения поглед в черните ѝ очи, когато позволих на Кара да я прокуди обратно в мрака.

— Строителите са преминали в света на духовете…

— Някои от тях — поправи ме Юсуф. — Малък брой. Използвали са промените, нанесени на света със завъртането на Колелото. Избягали са в други форми, когато плътта им е изменила. Други са се изкопирали в Строителските машини и сега съществуват там като ехо на отдавна мъртви мъже и жени. Строителите, които напуснали плътта си, за известно време били като богове, но щом хората се върнали по западните земи, техните очаквания се превърнали в коварен капан. Духовете на Строителите открили, че са впримчени от митовете — всяка история, растяща около тях и подхранвана от тях, ги втъкавала в платно от вяра, което едновременно ги оформяло и оковавало, докато накрая почти не помнели времето, когато са били нещо различно от онова, за което ги мислят хората.

— Ами Келем? — Той беше човекът, който ме притесняваше. — Може ли да се върне? Ще помни ли… хм… какво се е случило?

— Ще му е нужно известно време да се съвземе. Келем беше заклет в камъка. Ако не е умрял както трябва, с времето ще се всели в земята. И да, ще помни. Дълго време ще мине, преди да го впримчат в някоя история. Може би никога, защото той е наясно с опасността.

Взрях се в каменните стени около нас.

— Аз трябва да…

Юсуф вдигна ръка.

— Заклетите в камъка действат бавно. Ще е нужно време, преди Келем да си покаже пак лицето пред света, а времето е нещо, с което той не разполага — с което никой от нас не разполага. Светът се разпуква, принц Джалан. Колелото, завъртяно от Строителите, за да променят света, не е спирало да се върти и докато го прави, тези промени ще растат и ще се ускоряват, докато не остане нищо от онова, което познаваме. Ние сме поколение на слепци, които вървят към пропаст. Твоята грижа не е Келем.

— Синята дама… Мъртвия крал. — Не исках да изричам имената им. Успешно ги бях държал извън мислите си през цялото време, след като се измъкнах от Ада. Всъщност, ако онзи проклет джин не беше събудил спомените ми, може би никога повече нямаше да се сетя за цялото пътешествие и бедния Снори. — За тях ли трябва да се тревожа?

— Да — каза Юсуф.

Омар изглеждаше още по-объркан и изрече безмълвно с устни „кои?“ от другата страна на масата.

— Е. — Облегнах се в стола си. — Всичко това не ми е по силите. Единственото, което искам, е да се върна у дома.

— Тази война вълнува баба ти. — Юсуф изрече думите меко, но в тях се криеше неприятна тежест.

— Червената кралица си има своята война и може да си я задържи — заявих аз. — Това не е нещо, което хора като мен могат да наклонят в едната или другата посока. Хич не искам да се забърквам. Искам само да се върна у дома и… да се отпусна.

— Така казваш, ала през цялото време тъкмо ти променяш нещата с изумителна скорост, принц Джалан. Побеждаваш неродени в северната пустош, детронираш Келем в мините му, преследваш Мъртвия крал в Ада… и освен това носиш ключа, нали?

Втренчих се ядно в Юсуф. Знаеше прекалено много.

— Имам ключ, да. И няма да ти го дам. Мой си е. — Щях да стискам ключа на Локи с всички сили, докато не се добера до дома. А после мигом щях да го предам на дъртачката и да чакам да ме обсипят с похвали, злато и титли.

Юсуф се усмихна и сви рамене.

— Щом не искаш да участваш в оформянето на бъдещето, тъй да бъде. Ще ти уредя пътуване до Червения предел. Ще са ми нужни няколко дни. А ти се поотпусни тук. Наслаждавай се на града. Сигурен съм, че можеш да се оправиш.

Когато някой те остави да се откачиш прекалено лесно, винаги почва да те човърка подозрението, че знае нещо, което ти не знаеш. Дразнеща работа, също като слънчево изгаряне, но знам безотказен начин да го потиснеш.

— Да вървим да пийнем по нещо!

— Да вървим да припечелим малко злато. — Омар кимна към великата библиотека: на четвърт миля зад нея се намираше най-голямата писта за надбягвания в Хамада, която сега щеше да е пълна до пръсване с либанци, крещящи по камилите.

— Първо пиенето — казах.

Омар винаги бе склонен на компромиси, въпреки че спазваше забраната на своята вяра срещу алкохола.

— По едно малко. — Потупа се по закръгления корем и под робата му насърчително дръннаха монети. — Аз черпя.

— По едно малко — излъгах. Никога не пий малко, когато е за чужда сметка. Освен това нямах намерение да ходя на надбягванията. През последните два дни бях гледал предостатъчно камили.

Хамада официално се води сух град, в което има някаква ирония, защото това е единственото място с вода сред стотици квадратни мили дюни. Човек не може нито да си купи, нито да пие алкохол под каквато и да било форма в цялото кралство Либа. Което е жалко, като се има предвид колко е гореща страната. Както и да е, Математа привлича богати студенти от всички краища на Разделената империя и от дълбините на Африк, а те носят със себе си жажда за нещо повече от вода или знания. Ето защо за тези, които знаят къде да търсят, в Хамада има поилки от по-различен вид, за които имамите и градската стража си затварят очите.

— Математа — изсъска Омар през желязната решетка на малкото прозорче. Тежката врата, в която се намираше прозорчето, бе разположена насред варосаната стена на една тясна уличка в източната част на града. Дървената врата сама по себе си беше издайнически знак, защото дървото в пустинята е скъпо. Повечето къщи в този квартал имаха мънистени завеси, които да държат мухите навън, и разчитаха на заплахата от публично набиване на кол да държи крадците навън. Макар че никога не съм бил наясно с какво заплахата от публичност усилва заплахата от набиване на кол.

Последвахме вратаря — мършав мъж с абаносова кожа на неопределена възраст, носещ само препаска около слабините, — по дълъг задушен коридор покрай входа за мазето, където един казан за варене на алкохол къкреше опасно, произвеждайки зърнен алкохол от най-долнопробния вид, и нагоре по три редици стълби до покрива. Тук имаше тента от щампован плат, вееща се върху двайсетина подпори, която покриваше цялата площ, предлагайки благословена сянка.

— Две уискита — казах на мъжа, когато двамата с Омар се сринахме върху купчини възглавници.

— За мен не. — Омар ми се закани с пръст. — Кокосово мляко с индийско орехче.

— Две уискита и каквото каза той. — Отпратих мъжа с махване на ръка и потънах по-дълбоко във възглавниците, без да ми пука какво ги е оцапало. — Боже, колко се нуждая от едно питие.

— Какво стана в операта? — попита Омар.

Не му отговорих. Не казах нищо и дори с пръст не помръднах, докато не минаха пет минути и едно момче с бяла риза не ни донесе питиетата. Взех първото си „уиски“. Гаврътнах го. Изпъшках и посегнах към следващото.

— Колко. Е. Хубаво. — Изпих и второто на две глътки. — Още три уискита! — ревнах към стълбите — момчето сигурно още не бе стигнало до долу. После се търкулнах обратно. И заразказвах историята си.

— И това е всичко. — Слънцето беше залязло, а момчето се бе върнало да запали няколко лампи, преди да свърша с бързото прехвърляне на основните моменти от моето пътешествие, от злополучната опера до Портата на мира в Хамада. — И той живял щастливо до края на дните си. — Опитах се да стана и се озовах на четири крака, значително по-пиян, отколкото си въобразявах.

— Невероятно! — Омар се беше привел напред, опрял брадичка на юмруците си. Може да говореше за метода ми, с който най-сетне се закрепих на крака, но мисля, че всъщност го беше впечатлила историята ми. Даже без да споменавам нищо от случилото ми се в Ада и свеждайки до минимум приказките за неродени и Мъртвия крал, историята си беше невероятна. За някой друг бих си помислил, че се опитва да ми угоди, но Омар винаги бе приемал думите ми за чиста монета — което е глупаво и е ужасно качество за един хроничен комарджия, но така си беше.

В течение на дълъг и приятно тих момент лежах отпуснат и се наслаждавах на питието си. Но един неприятен спомен ме изтръгна от съзерцанието. Оставих рязко уискито.

— Какво, по дяволите, се случи там в пустинята? — Колкото и да ми харесваше да говоря за себе си, осъзнах, че в желанието си да не стана част от сметките на Юсуф за спасяване на света бях забравил да попитам защо само за втори път от осем века насам е било възпламенено Строителско слънце и защо това е станало толкова близо до Хамада, че да изтръска пясъка от брадите им?

— Баща ми затвори очите на Строителите в Хамада. Мисля, че това може би не им харесва. — Омар захлупи чашата си с ръка и я завъртя върху столчето ѝ.

— Какво? — Не се бях чувствал пиян, докато не опитах да осмисля казаното от него. — Но Строителите са прах.

— Магистър Юсуф току-що ти каза, че те все още съществуват като ехо в своите машини. Копия на хора, или поне са били копия преди много време… Те ни наблюдават. Татко си мисли, че ни насочват, подкарват ни все едно сме кози или овце. Затова издири техните очи и ги затвори.

— И са били нужни цели хиляда години, за да направи някой това? — Посегнах към чашата си и едва не я съборих.

— На Математа им е отнело дълго време да открият всички Строителски очи. — Омар сви рамене. — И още повече да решат, че е назрял моментът да споделят тази информация с халифа.

— Но защо сега?

— Защото уравненията ни сочат, че Строителите може би са приключили с подкарването ни…

Не исках да знам какво следва, затова отпих голяма глътка уиски.

— … и е време да ни изколят — довърши Омар.

— Защо, за бога? — Това, което имах предвид, беше „защо аз?“. Направете го след сто години и изобщо няма да ми пука.

— Магията руши света. Колкото повече се използва, толкова по-лесна е за използване и толкова повече се разширяват пукнатините. Като ни убият, проблемът може да изчезне. — Той ме гледаше с тъмни и сериозни очи.

— Но унищожаването на Хамада трудно би… О!

Омар кимна.

— Всички. Навсякъде. Пък и могат да го направят.

Разнесоха се стъпки по стълбите, една тъмна фигура се приближи забързано до Омар и последва трескаво шушукане. Аз ги гледах, мъчейки се да фокусирам, надигнах чашата си и открих, че е празна.

— Кой е приятелят ти?

Омар се изправи и аз направих същото. Стабилността му ме накара да осъзная колко точно се олюлявам.

— Нали не си тръгваш? — Надбягванията бяха свършили преди часове.

— Татко вика всички ни в двореца. Тази твоя експлозия е променила нещата — може би е превърнала теорията във факти. Всички я видяхме, а после и почувствахме. Мен ме събори на земята. Може би татко ще сподели с нас как и защо сме били пощадени. Надявам се, че ще имаме план как да попречим на това да се повтори! — Омар ми махна с ръка и последва пратеника на халифа към стълбите. — Толкова се радвам да те видя жив, приятелю.

Полу седнах, полу се строполих обратно върху възглавниците. Винаги бях приемал факта, че бащата на Омар е халифът на Либа, докато моят е само кардинал, като черна точка срещу името му, макар че той никога не го бе използвал против мен. Даже седми син ти се струва добра сделка, когато ти самият си десети на опашката за наследяване. И все пак, когато халифът те повика, отиваш. Не можех да се сърдя на Омар, макар че да си кажем правичката, той ме беше оставил да давя сам мъката си. Да не споменавам, че беше усилил тревогите ми със своите приказки за отдавна мъртви Строители, които се спотайват в древни машини и ни желаят злото. Дори и пиян, не смятах да вярвам на тези глупости, но определено ставаше нещо лошо.

Взрях се нагоре към звездите през една пролука в тентата.

— Кое време е всъщност?

— Час преди полунощ.

Вдигнах глава и се огледах. Въпросът ми беше риторичен. Мислех, че съм останал сам.

— Кой каза това? — Не можех да различа никакви човешки фигури, само ниски купчини възглавници. — Покажи се. Не ме оставяй да пия сам!

Един черен силует се отдели от най-далечния ъгъл, близо до ръба на покрива и петнайсетметровата бездна до улицата долу. За миг сърцето ми подскочи, когато се сетих за Аслауг, но гласът беше мъжки. Пред очите ми се разкри слаба, но жилава фигура, висока, макар и не колкото мен, със забулено в сенки лице и дълга коса. Мъжът се приближи с подчертаната предпазливост на доста пиян човек, стиснал в една ръка глинена бутилка, и се пльосна на възглавниците, освободени от Омар.

Трепкаща ивица лунна светлина падаше върху него през пролуката между две тенти. Сребристото сияние минаваше от страховитото изгаряне на лявата му буза надолу по проста бяла риза и стигаше до дръжката на меч. Едно тъмно око се взираше в мен, блестейки сред изгореното, а другото се губеше зад увисналия перчем. Той вдигна бутилката си към мен, после дръпна една глътка.

— Сега вече не пиеш сам.

— Чудесно. — Аз също отпих от калаената си чаша. — Не е хубаво човек да пие сам. Особено след това, което преживях аз. — Чувствах се доста разлигавен, което е типично за един подпийнал човек в отсъствието на весела музика и добра компания.

— Намирам се доста далеч от дома — казах, връхлетян от внезапна покруса и носталгия.

— Аз също.

— Червеният предел е на хиляда мили на север оттук.

— Ренарските планини са още по-далеч.

По някаква причина, известна само на пияниците, това ме ядоса.

— Преживях много несгоди.

— Времената са тежки.

— Не само днес. — Отпих отново. — Знаеш ли, аз съм принц. — Не бях сигурен по какъв точно начин това ще ми спечели съчувствие.

— Либа се пръска по шевовете от принцове. Аз също съм принц по рождение.

— Не че някога ще стана крал… — продължих със собствената си тема.

— Аха — каза непознатият. — Моят път към наследяването също е неясен.

— Баща ми… — Някак си нишката на мисълта ми ми се изплъзна. — Той никога не ме е обичал. Студен човек.

— Моят също се слави като такъв. Разногласията ни бяха… остри. — Мъжът отпи от бутилката си. Светлината го улови отново и видях, че е млад. По-млад и от мен.

Може би беше от облекчение, че съм в безопасност и пиян, и не ме преследват чудовища, но някак си всичката мъка и чувство за несправедливост от ситуацията ми, на които досега нямах време да обърна внимание, се изляха от мен наведнъж.

— Бях само момче… видях го как го направи… уби ги и двамата. Майка ми и сес… — Задавих се и не можах да продължа.

— Сестра ти? — попита той.

Кимнах и отпих.

— Аз видях как убиват майка ми и брат ми — каза той. — Също бях малък.

Не можех да позная дали ми се подиграва, като надцаква всяко мое изявление със свой собствен вариант.

— Все още нося белезите от онзи ден! — Повдигнах ризата си, за да му покажа бледата резка там, където мечът на Едрис Дийн бе пронизал гърдите ми.

— Аз също. — Той запретна ръкави и поднесе ръцете си на лунната светлина, за да зърна безбройните сребристи белези, нашарили кожата му.

— Господи!

— Той не беше там. — Непознатият се отдръпна в сенките. — Само бодливата шипка. И това стигаше.

Трепнах. Бодливата шипка е гадна работа. Новият ми приятел явно се беше гмурнал в нея с главата напред. Вдигнах чашата си.

— Да пием, за да забравим.

— Аз имам по-добри начини. — Той отвори лявата си ръка и видях малка медна кутийка. Лунната светлина заигра по шарката от тръни върху капака ѝ. Той може и да имаше по-добри начини от алкохола, но все пак отпи продължително от бутилката си.

Вгледах се в кутийката, омагьосан от това колко позната ми изглежда — но позната или не, нямах ни най-малко желание да я докосвам. Тя съдържаше нещо лошо.

И аз като новия си приятел отпих, макар че също имах по-добри начини да заровя един спомен. Оставих уискито да се стече в гърлото ми, вече почти без да му усещам вкуса и паренето му.

— Пий, за да притъпиш болката, братко! — Аз съм дружелюбен пияница. При наличие на достатъчно време винаги стигам до момент, когато всички хора са мои братя. Още няколко чашки и почвам да се кълна в неугасващата си любов към всичко живо. — Не съм сигурен дали е останала някоя част от мен, която да не е насинена. — Вдигнах пак ризата си и се опитах да видя синината върху ребрата си. В тъмното тя изглеждаше по-малко впечатляваща, отколкото я помнех. — Бих могъл да ти покажа един камилски отпечатък, но… — Махнах с ръка.

— Аз също имам няколко синини. — Той повдигна собствената си риза и лунната светлина озари твърдите мускули на корема му. Белезите от шипката го нашарваха и там, но това, което привлече вниманието ми, бяха гърдите му. Точно на мястото, където аз имах тънка резка, свидетелстваща за проникването на меча на Едрис Дийн, моят другар по чашка носеше свое собствено свидетелство за минаване на меч през плътта му, макар че неговият белег беше черен и тъмни пипала се разпростираха като корени по голите му гърди. Това обаче бяха стари рани, отдавна изцерени. Имаше и по-пресни, които на по-добра светлина биха изглеждали яростно червени — захапката на меч отстрани, над бъбрека, други резки и дупчици, гоблен на болката.

— Мамка му. Какво…

— Кучета.

— На това му се вика свирепи кучета!

— Много.

Преглътнах думата „копеле“ и вместо това потърсих някаква хвалба или история, която копелето не би могло да надцака на мига.

— Сестра ми, която споменах, дето беше убита заедно с майка ми…

Той вдигна очи към мен: пак само едното блестеше над белега от изгаряне, а другото беше скрито.

— Да?

— Е, ами тя не е съвсем мъртва. Намира се в Ада, замисля връщането си и крои отмъщение.

— Срещу кого?

— Мен, теб. — Свих рамене. — Живите. Най-вече срещу мен, мисля.

— Аха. — Той се отпусна на възглавниците си. — Е, тук вече ме би.

— Хубаво. — Отпих пак. — Вече започвах да си мисля, че сме един и същи човек.

Момчето се върна, напълни ми чашата и премести фенерите по-близо до нас, за да освети разговора ни. Моят събеседник му каза нещо на пустинния език, но не го разбрах. Бях прекалено пиян. Освен това знаех не повече от пет думи, които бях научил през годината, прекарана в града.

Сега, когато светлината на фенерите разкри лицето на мъжа, изведнъж изпитах чувство на дежа ву. Бях го виждал и преди — може би наскоро, — или поне някой, който много прилича на него. Парчетата на пъзела започнаха да се наместват сред пиянската ми омая.

— Принц, викаш? — В Либа, изглежда, всеки богаташ беше принц, но на север, откъдето явно произхождахме и двамата, „принц“ е по-ценна валута. — Я кажи пак, откъде беше? — Помнех, но се надявах да греша.

— Ренар.

— Не от… Анкрат?

— Може би… някога.

— Боже! Ти си той!

— Определено съм някой. — Той надигна високо бутилката си и я пресуши.

— Йорг Анкрат. — Познах го, макар че го бях виждал само веднъж, преди повече от година, в онази кръчма в град Крат, а тогава той нямаше такова изгаряне.

— Бих казал „на твоите услуги“, но не съм. А ти си принц на Червения предел, а? Което ще рече, че си един от котилото на Червената кралица? — Той понечи да остави бутилката и не улучи земята; беше по-пиян, отколкото изглеждаше.

— Имам тази чест — казах. Устните ми бяха изтръпнали и трудно оформяха думите. — Аз съм един от многото ѝ разплодни експерименти — но не този, който ѝ е донесъл най-голямо задоволство.

— Всички сме разочарование за някого. — Той дръпна още една глътка и потъна още по-дълбоко във възглавниците си. — Но е по-добре да разочароваш враговете си.

— Тези проклети матмагьосници май ни събраха нарочно. — Знаех си, че Юсуф ме беше оставил да се измъкна прекалено лесно.

Йорг с нищо не показа, че ме е чул. Зачудих се дали не е загубил съзнание. Дългата пауза се превърна в полунощ, както често става, когато си много пиян. Далечната камбана, отбиваща часа, го накара да заговори отново.

— Аз съм карал немалко ясновидци да си изядат пророчествата.

— Този път обаче са сбъркали в сметките си — аз не съм ти от никаква полза. Сестра ми трябваше да е на мое място. Тя трябваше да е магьосницата. Която да стои до теб. Да ти донесе трона. — Открих, че лицето ми е мокро. Не бях искал да мисля за тези работи.

Йорг изломоти нещо, но аз долових само едно име. Катерин.

— Може би… Тя така и не получи име. Така и не видя този свят. — Млъкнах с гърло, задавено от глупостта, която обзема човек, когато пие прекалено много. Пресуших чашата си. Зад очите ни живее един писар, който си води отчет за всички събития, за да го прочетем по-късно. Ако продължаваш да пиеш, по някое време той си навива пергамента, събира си перата и отива да спи. Това, което бе останало в чашата ми, се оказа достатъчно, за да го отпрати. Сигурен съм, че продължихме да ломотим пиянски един на друг, ренарският крал Йорг и аз. Предполагам, че сме направили няколко гръмки и пламенни декларации, преди да загубим съзнание. Вероятно сме тропали с чаши по покрива и сме обявявали всички хора за наши братя или наши врагове, в зависимост от вида на пиянството ни, но нямам спомен за това.

Помня обаче, че споделих с добрия крал за проблемите си с Мейрес Алус и той любезно ми предложи мъдрия си съвет. Спомням си, че решението беше хем елегантно, хем умно, и че се зарекох да го използвам. За нещастие на следващия ден в главата ми не беше останала и думичка от този съвет.

Последният ми спомен е картина: Йорг лежи проснат в несвяст и в съня си изглежда още по-млад. Аз придърпвам една рогозка върху него, за да го предпазя от студа на пустинната нощ, и се отправям с опасно залитане към стълбите. Сега понякога се чудя животът на колко ли хора можеше да бъде спасен, ако просто го бях изтърколил през ръба на покрива…

Много хора пият, за да забравят. Алкохолът ще отмие края на една нощ, ще заличи полезен съвет и някоя и друга смущаваща случка по време на криволиченето ти към дома. За нещастие, ако си развил талант да потискаш старите спомени, събрани докато си бил потискащо трезвен, то алкохолът често ще разруши тези прегради. Когато това се случи, вместо да спиш в блаженото забвение на пиян до козирката, ще сънуваш кошмари, в които преживяваш наново най-ужасните моменти от живота си. Реката от уиски ме отнесе към спомените ми от Ада.

— Божичко! Какво беше това? — изпъшквам между тежките вдишвания, превит на две и опрял ръце на бедрата си. Озъртам се назад да видя облака прах, вдигнат при пъргавото ни бягство от момчето и абсурдно огромното му куче.

— Нали искаше да видиш чудовища, Джал? — Снори се подпира на един от гигантските камъни, осеяли равнината.

— Адски пес… — Изправям се и поклащам глава. — Е, вече видях достатъчно. Къде е тази шибана река?

— Хайде. — Снори повежда, метнал брадвата си на рамо. Острието ѝ улавя нещо кърваво в мъртвешката светлина и го отразява обратно към Ада.

Изминаваме още миля или десет през праха. Започвам да виждам фигури в далечината: души, кретащи през равнината или събрани на групички, или просто стоящи поединично.

— Приближаваме се. — Снори посочва с брадвата си към една човешка сянка на няколкостотин метра от нас. — Нужен е кураж, за да прекосиш Слидр. Това кара мнозина да се замислят.

— Изглежда, този го възпира нещо повече от липса на кураж! — През ръцете и краката на душата са забити колове.

Снори поклаща глава.

— Тук умът създава собствени окови.

— Значи всички тези хора са обречени да бродят тук навеки? Никога няма да минат от отвъдната страна?

— Хората оставят свои ехота… — Той млъква за миг, като че ли се опитва да си спомни думите. — Ехота, пръснати из геометрията на смъртта. Нещо като кожи, които са съблекли от себе си. Мъртвите трябва да оставят всичко, което не могат да пренесат през реката.

— Откъде знаеш всичко това?

— От Кара. Не смятах да пътувам с месеци до вратата към смъртта в компанията на вьолва, без да ѝ задам някои въпроси какво да очаквам!

Не казвам нищо. Аз съм постъпил тъкмо така, но пък, от друга страна, никога не съм имал намерение да се озовавам тук.

Изкатерваме един нисък хълм, а зад него земята се спуска. Под нас има река, блестяща сребърна панделка, която криволичи и чезне в сивата далечина — единственото нещо с някакъв намек за живот в цялото това ужасно място. Взирам се напред, но земята пред мен хлътва рязко в сипей, малко по-висок от моя ръст, а в основата му са се ширнали бодливи шипки, черни и закривени, каквито ще ги видиш в гора след първите слани.

— Ще трябва да заоби… — Млъквам. По края на шипките нещо мърда. Премествам се, за да видя по-добре. Това е момчето от километричния камък, мята се сред тръните и ги оставя блестящи от кръв. — Хей!

— Остави го, Джал. Това е положението. Било е такова цяла вечност преди ние да дойдем и ще си остане същото, след като си тръгнем оттук.

„Ако си тръгнем оттук!“

— Но…

Снори се отправя да търси по-лесен маршрут за надолу. Аз обаче не мога да се откъсна от мястото си. Почти сякаш шипките са се вкопчили и в мен.

— Хей! Чакай! Не мърдай и ще те измъкна. — Оглеждам се за някакъв начин да сляза по сипея, без да се изтърся сред тръните.

— Аз не се опитвам да изляза. — Момчето прекъсва мятането си и вдига очи към мен. Даже от това разстояние лицето му представлява истински кошмар, одрано от шипките, с разкъсана плът, нашарена с отчупени трънчета, забити до кокал.

— Какво… — Отстъпвам назад, когато земята под нозете ми започва да се рони и песъчливата почва се посипва надолу. — Какво, по дяволите, правиш тогава?

— Търся брат си. — Кръв бликва през разкъсаните му устни. — Той е тук някъде.

И се нахвърля пак върху тръните. Шиповете са дълги колкото пръстите му и завършват с малка кукичка, за да се впият в плътта.

— Спри! За бога!

Опитвам се да сляза по сипея, но той започва да се рони под краката ми и аз бързо издрапвам обратно.

— Той не би спрял, ако ставаше дума за мен. — Думите звучат накъсано, сякаш бузите му са раздрани. Вече почти не го виждам сред гъстия трънак.

— Стой… — Ръката на Снори ме сграбчва за рамото и ме издърпва назад въпреки протестите ми. — Не можеш да останеш уловен тук. Всичко на това място е капан.

— Аз ли? Та нима това място не е впило кукичките си в теб още откакто за първи път взе в ръце онзи ключ? — Но това са само думи, в тях няма жар. Не мисля за Снори. Мисля за сестра си, мъртва още преди да се е родила. Мисля за момчето и брат му и какво бих направил аз, за да спася собствената си сестра. По-малко от това, казвам си. По-малко от това.

Събудих се, все още пиян, а в главата ми блъскаха с чукове толкова много дяволи, че ми отне цяла вечност да разбера, че се намирам в затворническа килия. Лежах в жегата, стиснал очи както от болка, така и за да спра ослепителната светлина, нахлуваща през малкото прозорче високо на стената, прекалено измъчен, за да викам или да настоявам да ме освободят.

Накрая ме намери Омар. Не знам колко по-късно беше това. Достатъчно, за да прекарам през себе си съдържанието на една кана вода и да оставя мястото вонящо малко по-зле, отколкото го бях заварил.

— Хайде, приятелю. — Той ми помогна да стана, като бърчеше нос, но се хилеше. Иззад него пазачите гледаха неодобрително. — Защо вие северняците си причинявате това? Дори Бог да не беше забранил пиенето, то е лоша идея.

Минах с олюляване по коридора до стаята на надзирателите, като потрепвах сегиз-тогиз и гледах света през присвити очи.

— Никога повече няма да пия, така че стига сме говорили за това. Става ли?

— Помниш ли изобщо какво си правил снощи? — Омар ме хвана, когато излязох със залитане на улицата, и изпъшка от усилие, но успя да ме задържи на крака.

— Нещо свързано с камила? — Спомнях си някакъв спор с камила в малките часове на утрото. Дали ме беше изгледала накриво? Сигурно бях решил, че тя е виновна за отпечатъка на задника ми и всички други унижения, които съм изтърпял някога от нейния вид. — Йорг! — спомних си. — Шибаният Йорг Анкрат! Той беше там горе, Омар! На онзи покрив. Трябва да предупредиш халифа!

Знаех, че има стара вражда между кралствата на Конски бряг и Либа, набези през морето и такива ми ти работи, и че Анкратите имат съюз с Утрен, което правеше Либа техен враг. Какво можеше да направи един човек на халифа на Либа, особено ако главата му е като моята тази сутрин, не бях сигурен. Това обаче беше Йорг Анкрат, който бе унищожил дук Гелетар заедно с армията му, замъка му и планината, на която се намираха. Ние бяхме минали през Гелет месеци след експлозията и небето още беше…

— Господи! Експлозията. В пустинята! Той е бил, нали?

— Да. — Омар призова с жест закрилата на Аллах. — Срещнал се е с баща ми и сега са приятели.

Заковах се насред улицата и обмислих това за момент.

— Почва да строи империята си съвсем млад, а? — Обаче бях впечатлен. Баба ми имаше съюзници в Либа — тя си беше създала връзки нашир и надлъж с надеждата за добри бракове, — но целта ѝ винаги е била да намери кръв, която смесена с тази на синовете ѝ да създаде достоен наследник, някой, който да запълни празнините във виденията на Мълчаливата сестра за бъдещето — сестра ми. Йорг от Анкрат имаше други планове и аз се зачудих колко ли време ще мине, преди да го заведат във Виен да се представи пред Събора и да поиска трона на Империята. — Докъде ли ще го отведе това, чудя се…

— Какво мислиш за него? — Омар се беше върнал за мен, халифски син, който ме чакаше на прашната улица. Изглеждаше странно заинтересуван от отговора ми. Тогава ми хрумна, че никога не съм го виждал толкова ясно както тази сутрин, под бремето на болката, която сам си бях причинил. Мекият, пухкав Омар, лошият комарджия, прекалено богат, прекалено дружелюбен за свое собствено добро. Но докато се взираше в мен с напрегнатост, която пазеше за рулетката, разбрах, че Математа вижда в него различен човек — човек, който не само ще вмъкне отговора ми в невероятно сложно уравнение, но би могъл дори да го реши. — Способен ли е да осъществи амбицията си?

— Какво? — Хванах се за главата. Даже не ми се наложи да се преструвам. — Йорг ли? Не знам. Не ми пука. Искам само да се прибера у дома.