Колелото на Осхайм

1.

Всичко, което трябваше да направя, бе да мина през храма, без да ме изкушат да се отклоня от пътя. Двеста крачки, не повече, и щях да изляза от Ада през съдната порта и да се озова където си пожелая. А мястото, където желаех да отида, беше дворецът във Вермилиън.

— Мамка му. — Надигнах се от парещия пясък. Той беше полепнал по устните ми, беше изпълнил очите ми с хиляда остри песъчинки и даже като че ли потече от ушите ми, когато наклоних глава. Приклекнах и почнах да плюя, примижал към яркия ден. Слънцето сипеше такава свирепа жар, че почти усещах как кожата ми се сбръчква. — Гадост!

Обаче тя наистина беше великолепна. Онази част от мозъка ми, която знаеше, че онова е капан, едва сега се измъкна изпод по-похотливите девет десети и закрещя: „Нали ти казвах!“

— Мътните го взели. — Изправих се. Гигантска пясъчна дюна се издигаше стръмно пред мен, по-висока, отколкото смятах за разумно, и адски нажежена. — Шибана пустиня. Страхотно, просто страхотно.

Всъщност след мъртвите земи дори пустинята не ми изглеждаше чак толкова зле. Със сигурност бе прекалено гореща и се стремеше да изгори всяка плът, допряла се до пясъка, и вероятно щеше да ме убие до час, ако не намеря вода, но освен всичко това бе жива. Е, да, тук нямаше и помен от живот, но самата материя на мястото не беше изтъкана от злоба и отчаяние, самата земя не изсмукваше от теб живота, радостта и надеждата, както попивателна хартия поглъща мастило.

Вдигнах очи към невероятната синева на небето. Всъщност синьото беше избеляло, сякаш са го оставили на слънце прекалено дълго, но след онова неизменно мъртвешко небе с равномерната му оранжева светлина всички цветове ми изглеждаха хубави: живи, ярки, наситени. Протегнах ръце.

— Мамка му, хубаво е да си жив!

— Демон! — прозвуча някакъв глас зад мен.

Обърнах се бавно, разперил ръце настрани, за да покажа, че са празни. Бях затъкнал ключа в разпасания колан, който се мъчеше да задържи панталоните ми.

Пред мен стоеше туземец в черно, насочил закривената си сабя към мен, а по склона на дюната зад него личеше дирята от преминаването му. Не можех да видя лицето му заради булото му — тук всички носят була, но не изглеждаше доволен да ме види.

— Ас-саламу алейкум — казах. Това е що-годе всичко, което успях да забърша от речта на езичниците през годината си в пустинния град Хамада, и представлява местният вариант на „здрасти“.

— Ти. — Той посочи рязко нагоре с оръжието. — От небе!

Извъртях длани нагоре и свих рамене. Какво можех да му кажа? Пък и всяка хубава лъжа вероятно би отишла на вятъра пред този човек, ако разбираше имперския език също толкова зле, колкото го говореше.

Той ме изгледа от горе до долу и някак си булото не успяваше да скрие дълбочината на неодобрението му.

— Ха’тари? — попитах. В Хамада местните разчитаха на родените в пустинята наемници да ги превеждат през нея. Бях доста сигурен, че им викат ха’тари.

Мъжът не каза нищо, само ме гледаше и държеше сабята си в готовност. Накрая махна с нея нагоре по склона, по който бе слязъл.

— Върви.

Кимнах и поех по оставената от него диря, благодарен, че не беше решил да ме намушка на място и да ме остави да ми изтече кръвта. Разбира се, той всъщност нямаше нужда от сабята си, за да ме убие. Само да ме изоставеше в пясъците, това би било смъртна присъда.

Да изкатериш пясъчна дюна е по-трудно, отколкото дваж по-висок хълм. Тя ти засмуква нозете, изцежда енергията ти на всяка крачка, така че още преди да си изкачил и един човешки бой, вече се задъхваш. След десет крачки бях жаден, по средата на пътя устата ми беше пресъхнала и се чувствах замаян. Държах главата си наведена, тъпчех нагоре по склона и се мъчех да не мисля за пораженията, които слънцето нанася на гърба ми.

Бях се измъкнал от сукубата по-скоро с късмет, отколкото с разсъдливост. Разсъдливостта си така или иначе явно я бях закопал доста надълбоко, за да позволя на онази твар да ме отклони от пътя. Вярно, тя беше първото същество, видяно от мен в мъртвите земи, което изглеждаше живо — нещо повече, беше въплътена мечта, оформена така, че да обещава всичко, което един мъж би могъл да си пожелае. Лиза де Вийр. Мръсен номер. Все пак не можех да кажа, че не са ме предупредили, така че когато тя ме притегли в обятията си, а усмивката ѝ се разцепи по-широко от тази на хиена и бе пълна с остри зъби, бях само наполовина изненадан.

Някак си успях да се изтръгна от нея, губейки ризата си, но тя бързо щеше да ме докопа пак, ако не бях видял как стените трепкат и не разбрах, че воалът тук е тънък, много тънък. Ключът го разкъса и аз скочих през дупката. Не знаех какво ме чака от другата страна — със сигурност нямаше да е нищо хубаво, но вероятно щеше да има по-малко зъби от новата ми приятелка.

Снори ми беше казал, че воалът изтънява най-силно там, където умират най-много хора. Войни, чуми, масови екзекуции — всяко място, където душите се отделят от телата в големи количества и трябва да преминат в мъртвите земи. Така че ми дойде малко изненадващо да се озова в пустиня, където нямаше сериозни изгледи да умре някой друг освен мен.

Всяка част от света съответства на част от мъртвите земи — където и да връхлети нещастието, преградата между двете места се стопява. Казват, че в Деня на хилядата слънца умрели едновременно толкова много хора на толкова много места, че воалът между живота и смъртта се разкъсал и така и не зараснал напълно. Оттогава некромантите се възползват от тази слабост.

— Там! — Гласът на туземеца ме върна в настоящето и открих, че сме стигнали до върха на дюната. Проследих посоката на сабята му и видях в падината долу, между нашата дюна и съседната, първите десетина камили от нещо, което се надявах да е голям керван.

— Слава на Аллаха! — Дарих езичника с най-широката си усмивка. В края на краищата когато си в Рим…

Още ха’тари се стекоха към нас, преди да стигнем до кервана, всичките в черно, а един от тях водеше изгубена камила. Подхвърли юздите на мъжа, който ме беше пленил, или спасил, и той се качи на животното. Аз трябваше да слизам по дюната пеш и да се хлъзгам през цялото време.

Докато стигнем до кервана, той се беше разкрил в цялата си дължина — поне сто камили, повечето натоварени със стока в платнени вързопи, отрупали гърбиците им, и големи делви, висящи по две от всяка страна — конусовидните дъна стигаха почти до пясъка. На двайсетина от камилите имаше ездачи, облечени в бяло, светлосиньо или тъмно каре, а още дузина езичници ги следваха пеш, омотани в купища черен плат, и вероятно се потяха. Най-отзад се влачеха няколко дръгливи овце — истинска екстравагантност, като се има предвид колко струваше вероятно поенето им.

Аз стоях и се пържех на слънцето, докато двама от ха’тарите тръгнаха да пресрещнат тримата конници, идещи откъм кервана. Друг ха’тар ме разоръжи, тоест ми взе ножа и меча. След минута-две жестикулиране и смъртни заплахи, или може би любезна беседа — на пустинния език двете звучат еднакво, — онези петимата дойдоха; по средата яздеше човек с бяла роба, от двете му страни по един в карирана, а в края ха’тарите.

Лицата на тримата новодошли бяха открити и загорели от слънцето, с орлови носове и очи като черни камъчета — предположих, че са роднини, може би баща със синовете си.

— Тахнун каза, че си демон и че трябвало да те убием по стария обичай, за да избегнем нещастие — каза бащата. Устните му бяха тънки и жестоки сред късата бяла брада.

— Принц Джалан Кендет от Червения предел, на вашите услуги! — Поклоних се от кръста. Учтивостта не струва нищо, което я прави идеалния дар, ако човек е стиснат като мен. — И всъщност аз съм ангел спасител. Трябва да ме вземете с вас. — Изпробвах усмивката си върху него. Напоследък не действаше много, но беше кажи-речи всичко, с което разполагах.

— Принц? — Мъжът отвърна на усмивката ми. — Прекрасно. — Някак си една извивка на устните му го преобрази. Черните камъчета на очите му заблещукаха и станаха почти добродушни. Даже момчетата от двете му страни спряха да се въсят. — Ела, ще вечеряш с нас! — Той плесна с ръце и излая нещо на по-големия син. Гласът му беше толкова свиреп, че можех да си помисля, че току-що му е заповядал да се изкорми. Синът препусна бързо. — Аз съм шейх Малик ал’Хамид. Това са синовете ми Яхмин — кимна към този до него — и Махуд — посочи към отдалечаващия се.

— За мен е удоволствие. — Поклоних се още веднъж. — Баща ми е…

— Тахнун казва, че си паднал от небето, преследван от демонска курва! — Шейхът се ухили към сина си. — Когато един ха’тари падне от камилата си, в това винаги е замесен демон или джин — горд народ са те. Много горд.

Засмях се заедно с него, най-вече от облекчение: тъкмо се канех да обявя, че съм кардиналски син. Може би вече бях слънчасал.

Махуд се върна с една камила за мен. Не мога да кажа, че си падам по тези животни, но язденето е може би единственият ми истински талант и бях прекарал достатъчно време в клатушкане на камилски гръб, за да усвоя основните техники. Метнах се в седлото с относителна лекота и смушках създанието след шейх Малик, когато той ни поведе. Думите, които промърмори на синовете си, взех за одобрение.

— Ще спрем на лагер. — Шейхът вдигна ръка, щом стигнахме челото на колоната. Пое си дъх да извика заповедта.

— Господи, не! — От паника думите излетяха от устата ми по-гръмко, отколкото възнамерявах. Продължих, надявайки се това „Господи“ да мине незабелязано. За да накараш някого да си промени решението, важното е да го направиш, преди да е обявил плановете си. — Милорд ал’Хамид, трябва да препускаме с всички сили. Нещо ужасно ще се случи тук, съвсем скоро! — Щом воалът не беше изтънял заради някакво текущо клане, това можеше да означава само едно: нещо далеч по-лошо предстоеше да се случи и стените, делящи живота от смъртта, падаха в очакване…

Шейхът се врътна към мен, очите му пак бяха заприличали на камъчета. Синовете му се напрегнаха, сякаш му бях нанесъл смъртна обида, като го прекъснах.

— Милорд, вашият човек Тахнун е наполовина прав. Аз не съм демон, но наистина паднах от небето. Нещо ужасно ще се случи тук съвсем скоро и трябва да се отдалечим колкото може повече. Кълна се в честта си, че е истина. Може би съм бил пратен тук, за да ви спася, а вие сте били пратени да спасите мен. Със сигурност не бихме оцелели един без друг.

Шейх Малик присви очи и в ъгълчетата им се появиха дълбоки бръчки — слънцето не оставяше никакво място, където възрастта да се скрие.

— Ха’тарите са прост народ, принц Джалан, суеверен. Моето кралство лежи на север и стига до брега. Учил съм в Математа и не дължа подчинение на никого в Либа, освен на халифа. Не ме взимай за глупак.

Страхът, който ме беше сграбчил за топките, затегна хватката си. Бях видял смъртта във всичките ѝ ужасяващи нюанси и се бях измъкнал на висока цена, за да се озова тук. Не исках да се върна в мъртвите земи само след час, този път просто още една душа, отделена от тялото и беззащитна срещу ужасите, обитаващи там.

— Погледнете ме, милорд ал’Хамид. — Разперих ръце и сведох очи към почервеняващия си корем. — Намираме се дълбоко в пустинята. Прекарал съм тук по-малко от четвърт час, а кожата ми вече изгаря. След още час ще е покрита с мехури и ще се бели. Нямам роба, нямам камила, нямам вода. Как съм могъл да стигна дотук? Кълна ви се във фамилната си чест, ако не се махнем оттук веднага, по най-бързия начин, всички ще умрем.

Шейхът ме изгледа така, сякаш ме виждаше за първи път. Проточи се една дълга минута на мълчание, нарушавано само от тихия шепот на пясъка и пръхтенето на камилите. Мъжете около нас ни гледаха, напрегнати и готови за действие.

— Дай на принца някаква роба, Махуд. — Той вдигна пак ръка и излая заповед. — Ще яздим!

Обещаното бягство се оказа доста по-мудно, отколкото бих искал. Шейхът обсъди нещата с главатаря на ха’тарите и потеглихме бавно нагоре по склона на една дюна, явно в посока перпендикулярна на първоначалната. Най-важното събитие през първия час беше, че пих вода. Неописуемо удоволствие. Водата е живот, а в сухите земи на мъртвите и аз самият бях започнал да се чувствам наполовина мъртъв. Наливането на този прелестен, мокър живот в устата ми беше като повторно раждане — вероятно придружено със също толкова шум и боричкане като първото, имайки предвид колко мъже бяха нужни, за да ми изкопчат стомната от ръцете.

Мина още час. Трябваше да вложа целия си самоконтрол, за да не забия пети в хълбоците на животното и да отпраша в далечината. Докато живеех в Хамада, бях участвал в надбягвания с камили. Не бях най-добрият ездач, но като за чужденец получавах добри ставки. Да седиш на гърба на препускаща камила в много отношения прилича на енергичен секс с невероятно силна и ужасно грозна жена. В момента това бе кажи-речи единственото, което исках, но бягането през пустинята е маратон, а не спринт. Тежко натоварените камили ще се изтощят за половин миля, или даже по-малко, ако трябва да носят пешаците, и макар че моята история подтикна шейха към действие, той явно смяташе, че шансът да съм луд надделява над всякакво предимство, което може да спечели, изоставяйки стоката си сред дюните.

— Накъде пътувате, лорд ал’Хамид? — Яздех до него в челото на колоната, пред нас бяха само двамата му най-големи сина. Още трима от наследниците му яздеха по-назад.

— Бяхме се отправили към Хамада и пак ще стигнем дотам, макар че това не е най-прекият път. Възнамерявах да прекарам тази вечер в Оазиса на палмите и ангелите. Племената се събират там за среща на шейховете преди влизането в града. Веднъж годишно Ибн Файед приема васалите си и е по-добре говорим пред трона с един глас, за да бъдат чути по-ясно исканията ни.

— И все още ли пътуваме към оазиса?

Шейхът се изхрачи — обичай, който местните, изглежда, бяха усвоили от камилите.

— Понякога Аллах ни праща послания. Понякога те са изписани в пясъка и трябва да си бърз, за да ги прочетеш. Понякога се крият в полета на птиците или в пръските агнешка кръв и трябва да си умен, за да ги разбереш. Понякога неверник пада от небето в пустинята и трябва да си глупак, за да не го послушаш. — Той хвърли поглед към мен, стиснал устните си в горчива линия. — Оазисът се намира на три мили западно от мястото, където те намерихме. Хамада е на два дни път на юг.

Много хора биха предпочели да отнесат предупреждението ми в оазиса. За миг изпитах силно облекчение, че Малик ал’Хамид не е от тях, иначе в момента вместо да се отдалечавам от онова, което предстоеше, щях да съм на три мили от него, мъчейки се да убедя цял куп шейхове да напуснат оазиса си.

— Ами ако всички те умрат?

— Ибн Файед пак ще чуе само един глас. — Шейхът смушка камилата си. — Моя.

На миля по-нататък ми хрумна, че макар Хамада да лежеше на два дни на юг, ние всъщност се движехме на изток. Приближих пак камилата си до шейха, измествайки единия син.

— Не отиваме ли вече в Хамада?

— Тахнун казва, че на изток имало река, която ще ни отнесе до безопасността.

Завъртях се в седлото и се втренчих в шейха.

— Река ли?

Той сви рамене.

— Място, където времето тече различно. Светът е напукан, приятелю. — Той вдигна ръка към слънцето. — Хора падат от небето. Мъртвите са неспокойни. А в пустинята има разломи, където времето бяга от теб или с теб. — Още едно свиване на рамене. — Разстоянието между нас и онази твоя опасност ще расте по-бързо, ако пълзим в тази посока, отколкото ако тичаме във всяка друга.

Бях чувал за такива неща и преди, макар че никога не ги бях виждал. На Бремерските склонове в Острайх има мехури от бавно време, които могат да уловят човек и да го пуснат след седмица, година или век, в свят остарял, докато той само е мигнал. Другаде пък има места, където човек може да остарее и да открие, че в останалата част от света е минал един-единствен ден.

Продължихме да яздим и може би намерихме тази така наречена река на времето, но това не личеше по нищо. Нозете ни не полетяха, нито пък крачките ни гълтаха по седем метра наведнъж. Всичко, което мога да кажа, е, че вечерта настъпи далеч по-бързо от очакваното, а нощта падна като камък.

Сигурно се обърнах в седлото поне хиляда пъти. Ако бях жената на Лот, солният стълб щеше да се издига на прага на Содом. Не знаех какво търся: черни демони, извиращи от дюните, или вълна от месоядни скарабеи… Спомних си как Червените викинги ни преследваха в Осхайм, сякаш преди цял един живот, и наполовина очаквах те да изникнат на върха на някоя дюна с размахани брадви. Но каквито и картини да рисуваше страхът ми, хоризонтът си оставаше упорито пуст и лишен от заплаха. Виждах само ариергарда на ха’тарите, подсилен по искане на шейха.

Шейхът продължи да ни пришпорва до късно през нощта, докато накрая пръхтенето на камилите го убеди да спре за почивка. Седях и отпивах вода от един мях, докато хората на шейха вдигаха лагер с пестеливи, отработени движения. Големи палатки бяха свалени от гърбовете на камилите и разпънати, а въжетата им вързани за плоски колчета, достатъчно дълги, за да се закрепят добре в пясъка. Бяха накладени огньове от камилски тор, събиран по време на пътуването. Лампи бяха запалени и сложени под навесите на входа на палатките — за палатката на шейха лампите бяха сребърни и в тях гореше земно масло. Бяха разопаковани казани, бяха разпечатани делви, даже една малка печка бе поставена над свои собствени горелки. Въздухът се изпълни с аромат на Подправки, някак си по-чужд дори от дюните и странните звезди над нас.

— Те колят овцете. — Махуд се беше приближил зад мен и гласът му ме накара да подскоча. — Татко ги караше по целия този път, за да впечатли шейх Калийд и останалите на срещата. Казах му, прати хора напред да доведат овце от Хамада. Но не, той искаше да нагости Калийд с наше овнешко, каза, че онзи щял да разбере, ако има измама. Пустинното овнешко е жилаво, но си има свой собствен вкус. — Докато говореше, гледаше ха’тарите. Сега те патрулираха пешком по облените в лунна светлина пясъци и си подвикваха от време на време с меки и мелодични звуци. — Татко ще иска да те разпита откъде идваш и кой ти е дал това гибелно послание, но това е разговор за след ядене, разбираш ли?

— Да. — Така поне имах известно време да съчиня подходящи лъжи. Ако им кажех истината къде съм бил и какво съм видял… ами, стомасите им щяха да се преобърнат и да им се прииска да не са яли.

Махуд и още един от синовете на шейха седнаха до мен и запушиха, подавайки си една дълга лула, изкусно издялана от морска пяна, в която, ако се съдеше по миризмата, горяха боклуци. Когато ми я предложиха, отказах с махване на ръка. След половин час се поотпуснах и се изпънах на земята, вслушвайки се в далечните ха’тари и взирайки се нагоре към яркия звезден рой. Не е нужно да прекараш дълго в Ада, за да се сведе определението ти за добра компания до „да не са умрели“. За пръв път от цяла вечност се почувствах уютно.

С времето тълпата около казаните за готвене оредя и редица носачи отнесе продуктите от целия този труд в най-голямата палатка. Отекна гонг и братята около мен се надигнаха.

— Утре ще видим Хамада. А тази вечер ще пируваме. — Махуд, слаб и навъсен, изтръска лулата си в пясъка. — Пропуснах да се видя с много стари приятели на срещата в оазиса тази вечер, принц Джалан. Брат ми Яхмин трябваше да се срещне с годеницата си. Въпреки че той, изглежда, е доста доволен да отложи тази среща, поне с ден-два. Да се надяваме, за твое собствено добро, че предупреждението ти ще се окаже основателно, иначе баща ми ще се е изложил. И да се надяваме, за доброто на нашите братя в пясъците, че грешиш. — С тези думи той тръгна към сияещата палатка и аз го последвах.

Отметнах платнището, люшнало се след Махуд, и застинах, все още полуприведен и заслепен от светлината на двайсетина фенера. Върху пясъка бе постлан пищен килим от тъкана коприна в ярки червено-зелени шарки и на него бяха наредени по-малки килимчета там, където човек би очаквал да стоят масата и столовете. Семейството и свитата на шейх ал’Хамид седяха около един централен килим със сребърни чинии по него, всичките отрупани с храна: ароматен ориз в купчини от жълто, бяло и зелено; купи с фурми и маслини; мариновани, сушени, сладки резенчета камилско месо, печени на открит огън и поръсени с прашеца на пустинна роза; и десетина други блюда с кулинарни мистерии.

— Сядай, принце, сядай! — Шейхът посочи към моето място.

Сепнах се, щом за първи път осъзнах, че половината компания, настанена около този пир, са жени. При това млади и красиви жени, облечени в неприлично количество коприна. Изобилие от злато покриваше деликатните китки под формата на блестящи гривни, а изящни обици се спускаха като водопади от множество листенца, за да покрият голите рамене или да се съберат във вдлъбнатините зад ключиците.

— Шейх… не знаех, че имате… — Дъщери? Съпруги? Затворих невежата си уста и седнах с кръстосани крака на мястото, което ми беше посочил, като се опитах да не отърквам лакти в тъмнокосите видения от двете ми страни, всяко от тях също тъй изкусително като сукубата и вероятно също толкова смъртоносен капан.

— Не видя ли сестрите ми да вървят зад нас? — обади се явно развеселен един от по-младите братя, чието име не бях запомнил.

Зяпнах. „Онова са били жени?“ Можеше да имат четири ръце и рога под всичкия онзи нагънат плат и изобщо нямаше да разбера. Благоразумно не позволих никакви думи да излетят от увисналото ми чене.

— Покриваме се и вървим пеш, за да са доволни ха’тарите — каза момичето от лявата ми страна: високо, слабо, изящно и вероятно на не повече от осемнайсет. — Те лесно се шокират, тези пустинници. Ако дойдат на брега, сигурно ще ослепеят от незнание къде да спрат погледа си… бедничките. Даже Хамада би им дошла нанагорно.

— Обаче са безстрашни бойци — обади се жената отдясно, вероятно на моята възраст. — Без тях прекосяването на пустинята би било тежко изпитание. Даже тук си има опасности.

Срещу нас другите две сестри си шушукаха нещо, като хвърляха погледи към мен. По-голямата се засмя с цяло гърло. Взирах се отчаяно в начернените ѝ очи, мъчейки се да попреча на погледа си да се плъзне към напращелите гърди, които се поклащаха под украсената с пайети ефирна коприна. Знаех, че либанските благородници — били те вездесъщите принцове, по-редките шейхове или единственият халиф — пазят жените си с легендарна ревност и биха започнали вековна вражда дори заради такава дреболия като похотлив поглед. А какво биха направили заради обезчестена девица — този въпрос бе оставен на ужасите на въображението.

Зачудих се дали шейхът не вижда в мен възможност за женитба, след като ме е настанил сред дъщерите си.

— Много съм благодарен, че ха’тарите ме намериха — казах, забил неотклонно поглед в храната.

— Дъщерите ми Лила, Мина, Тарел и Данел. — Шейхът се усмихваше благосклонно, докато ги сочеше една след друга.

— За мен е удоволствие. — Представях си някои начини, по които те биха могли да са удоволствие.

Сякаш прочел мислите ми, шейхът вдигна бокала си.

— Ние не сме толкова стриктни във вярата си като ха’тарите, но законите, които спазваме, са железни. Ти си добре дошъл при нас, принце. Но освен ако не се сгодиш за някоя от дъщерите ми, не ги докосвай и с пръст, ако искаш да си го запазиш.

Изчервих се и се завъзмущавах шумно.

— Господине! Един принц на Червения предел никога не би…

— А ако докоснеш някоя с нещо повече от пръст, ще ѝ поднеса в дар тестисите ти, обковани в злато, за да ги носи като обици. — Той се усмихна, все едно обсъждахме времето. — Време е да ядем!

Храна! Поне имаше храна. Щях да се натъпча така, че в мен да не остане място и за най-малката похотлива мисъл. И щеше да ми хареса. В мъртвите земи човек гладува. От момента, в който пристъпиш под онази мъртвешка светлина, до момента, в който ги напуснеш, гладуваш.

Шейхът поде езическите им молитви на езика на пустинята. Те отнеха дяволски дълго време, през което коремът ми непрестанно къркореше, а устата ми се изпълваше със слюнка при вида на гледката пред мен. Накрая останалите се включиха с една-две реплики и се свърши. Всички глави се завъртяха в очакване към платнището на палатката.

Влязоха двама възрастни слуги, понесли основното ястие на сребърни чинии, съвсем в арабски стил. Седнал на пода, можех да видя само купчина храна, издигаща се над чиниите, печено овнешко без съмнение, като се имаше предвид одевешната касапница. Божичко, да! Стомахът ми заръмжа като лъв, привличайки одобрителни кимвания откъм шейх Малик и най-големия му син.

Сервитьорът сложи пред мен чинията ми и продължи нататък. От нея ме зяпна одрана овча глава, леко димяща. Сварените ѝ очи ме гледаха с весело изражение, или може би това се дължеше на ухилената уста. Тъмният ѝ език стоеше навит зад редица изненадващо равни зъби.

— Ъъъ. — Захлопнах собствената си уста и погледнах към Тарел вляво от мен, която току-що бе получила своята отрязана глава.

Тя ме дари със сладка усмивка.

— Не е ли прелестно, принц Джалан? Такова пиршество в пустинята. Вкусът на дома след толкова много тежки мили.

Бях чувал, че либанците могат да са също толкова докачливи, ако не докосваш храната им, колкото ако докосваш жените им. Върнах погледа си към димящата глава, чиито сокове се стичаха около нея, и се замислих колко далеч съм от Хамада и колко малко метри бих могъл да измина без вода.

Посегнах към най-близкия ориз и започнах да го трупам върху чинията си. Навярно можех да устроя на бедното животно прилично погребение, без никой да забележи. За нещастие аз бях центърът на внимание на този семеен пир и повечето очи бяха обърнати към мен. Даже овчите глави изглеждаха заинтересувани.

— Колко сте гладен, принце! — обади се Данел отдясно. Коляното ѝ се отъркваше в моето всеки път, щом се пресегнеше напред да добави фурма или маслина в чинията си.

— Много — заявих, трупах мрачно ориз върху своето чудовище. По проклетото нещо имаше толкова малко месо, че беше на практика ухилен череп. Присъствието на подчертано дълбока лъжица сред приборите, наредени до чинията ми, намекваше, че се очаква немалко дълбаене. Зачудих се дали етикетът позволява да използваш една и съща лъжица за очите и за мозъка…

— Татко казва, че ха’тарите мислят, че сте паднал от небето. — Това беше Лила от другата страна на трапезата.

— И ви е гонила дяволица! — изкикоти се Мина, най-малката. Един остър поглед от големия ѝ брат Махуд я накара да млъкне.

— Ами — казах, — аз…

Под купчината ми ориз нещо се размърда.

— Да? — подкани ме Тарел до мен, а коляното ѝ докосваше моето, голо под тънките коприни.

— Аз определено…

Дявол да го вземе! Ето пак, нещо се гърчеше като змия под калта.

— Аз… шейхът каза, че вашият човек паднал от камилата си.

Мина беше крехко създание, но прекалено красива, може би още нямаше шестнайсет.

— Ха’тарите не са наши. Сега ние сме техни, след като са приели парите на татко. Техни сме, докато не ни доставят в Хамада.

— Вярно е обаче — прошепна съблазнително в ухото ми Данел. — Ха’тарите по-скоро биха казали, че луната е минала прекалено ниско и ги е съборила от седлото, отколкото да си признаят, че са паднали.

Това беше посрещнато с всеобщ смях. Лилавият език на овцата си проби път през надгробната ми могила, шавайки сред ароматния жълт ориз. Забих вилица в него и го приковах към чинията.

Внезапното ми движение привлече вниманието.

— Езикът ми е най-любим — отбеляза Мина.

— Мозъкът е божествен — заяви шейх ал’Хамид от челото на трапезата. — Моите момичета го правят на пюре с фурми, магданоз и пипер, а после го връщат в черепа. — Той целуна върховете на пръстите си.

Докато шейхът залисваше децата си, аз бързо отрязах езика и с трескаво стържене на ножа го накълцах на шест или повече парчета.

— Добрите готварски умения са голямо предимство у една съпруга, не е ли така, принц Джалан? Дори никога да не ѝ се наложи да готви, добре е да знае достатъчно, за да дава указания на прислугата. — Шейхът отново насочи вниманието към мен.

— Да. — Размесих парченцата език с ориза и натрупах още върху тях. — Без съмнение.

Това, изглежда, достави удоволствие на шейха.

— Оставете клетия човек да яде! Пустинята му е отворила апетит.

Няколко минути се хранехме в почти пълна тишина. Всеки от пътниците се беше посветил на яденето след седмиците на оскъдица. Аз нападнах ориза по края на моето погребение, тъй като не желаех дори да доближа оскверненото овнешко до устата си. До мен деликатната Тарел обърна своята овча глава и се зае да гребе мозъка и да го пъха в устата си, която внезапно ми се стори далеч по-слабо желана. Лъжицата стържеше неприятно по вътрешната страна на черепа.

Знаех какво е станало. Докато се намирах в мъртвите земи, ключът на Локи бе невидим за Мъртвия крал. Това навярно беше някаква шега на Локи, да го направи видим само когато е извън досегаемост. Но каквато и да е причината, ние можехме да пътуваме през мъртвите земи в по-голяма безопасност от Мъртвия крал, отколкото през цялата предишна година в света на живите. Разбира се, грозеше ни много по-голяма опасност от всичко друго, но това е отделен въпрос. А сега, когато ключът се беше върнал сред живите, всяка мъртва твар можеше да го издирва за Мъртвия крал.

Бях доста сигурен, че овчите глави на Тарел и Данел са извъртели подутите си очи към мен, и не смеех да огреба ориза от моята от страх, че ще открия създанието да се взира в мен. Успях, чрез непрестанно опитване от ястията в центъра на трапезата, да изям огромно количество храна, като същевременно продължих да увеличавам купчината върху собствената си чиния. След месеци в мъртвите земи щеше да е нужно нещо повече от една отрязана глава в чинията ми, за да ми убие апетита. Изпих поне галон от бокала си, доливайки го постоянно от една близка гарафа — за съжаление беше само вода, но мъртвите земи бяха предизвикали у мен жажда, за чието утоляване би била нужна цяла река, а пустинята само я беше усилила.

— Тази опасност, за която твърдиш, че си дошъл да ни предупредиш. — Махуд избута чинията от себе си. — Каква е? — Отпусна ръце на корема си. Беше слаб като баща си, по-висок, с остри черти, сипаничав и изражението му можеше бързо да премине от приятелско в зловещо, само с леко трепване на лицето му.

— Лоша. — Възползвах се от случая да избутам настрани собствената си чиния. Да не си ометеш чинията в Либа се смята за комплимент към щедростта на домакина. Моята просто представляваше по-голям комплимент от обичайното, или поне така се надявах. — Не знам каква форма ще приеме. Моля се само да сме достатъчно далеч, за да сме в безопасност.

— И Бог е пратил един неверник да ни донесе това предупреждение?

— Божието послание е свято, независимо върху какво е изписано. — За този бисер трябваше да благодаря на епископ Джеймс. Беше набил в мен думите, макар не и смисъла им, след като украсих стената на тоалетната с онзи библейски пасаж относно кой към кого се прилепва. — И разбира се, никога не трябва да вините вестоносеца! Тази поговорка е по-стара от цивилизацията. — Издишах с облекчение, когато чинията ми беше вдигната без коментар.

— А сега десертът! — Шейхът плесна с ръце. — Истински пустинен десерт!

Вдигнах очи, когато сервитьорите се върнаха с по-малки квадратни чинии, наредени по ръцете им, наполовина очаквайки да ми поднесат чиния с пясък. Честно казано, бих предпочел чиния с пясък.

— Това е скорпион — казах.

— Остро око имате, принц Джалан. — Махуд ме удостои с мрачен поглед над бокала си с вода.

— Карамелизиран скорпион, принц Джалан! Нима е възможно да сте живели в Либа и още да не сте го опитвали? — Шейхът изглеждаше объркан.

— Това е голям деликатес. — Коляното на Тарел се удари в моето.

— Сигурен съм, че ще ми хареса — процедих през зъби. Зъби, които нямаха намерение да се разтварят, за да влезе онова нещо между тях. Втренчих се в скорпиона — чудовище, дълго педя и половина от извитата над гърба му опашка до грамадните щипки. Паякообразното беше покрито с полупрозрачен слой, а черупката му блестеше в оранжево от карамелизираната захар. Ако беше малко по-голям, бих могъл да го сбъркам с омар.

— Яденето на скорпион е изтънчено изкуство, принц Джалан — каза шейхът, привличайки вниманието ни. — Първо, не се изкушавай да ядеш жилото. За останалото обичаите варират, но в моята родна земя започваме с долната част на щипките, ето така. — Той хвана горната част и сложи ножа си между двете половинки. — Едно леко завъртане ще разчупи…

С крайчеца на окото си видях как скорпионът в моята чиния щапука към мен със скованите си карамелизирани крачета, мъчейки се да намери опора върху среброто. Стоварих бокала си върху него, смазах му гърба, краката му се пръснаха, парченца се разлетяха във всички посоки и от тялото му потече мътен сироп.

Всичките деветима ал’Хамид ме зяпнаха смаяно.

— Ъъъ… Това… — Помъчих се да измисля някакво обяснение. — Така го правим, откъдето идвам аз.

Мълчанието се проточи, бързо преминавайки от неловко в смущаващо, докато накрая шейх Малик избухна в смях и също стовари бокала върху скорпиона си.

— Не е изискано, но пък е ефикасно. Харесва ми!

Две от дъщерите и единият син последваха примера му. Махуд и Яхмин ме гледаха с присвити очи, докато разчленяваха своя десерт парченце по парченце, в стриктно съответствие с традицията.

Сведох очи към сиропената каша върху чинията си. Бяха оцелели само щипките и жилото. Не исках да ям нищо от тях. Срещу мен Мина пъхна в хубавата си устица лепкаво късче от смазания скорпион, като се усмихваше през цялото време.

Аз вдигнах едно парченце с остри ръбове, от което капеше сукървица, с надеждата нещо да разсее сътрапезниците ми, за да мога да го изхвърля скришом. Жалко, че езичниците са такива противници на кучетата. Присъстващото на един пир куче е удобен начин да се отървеш от нежеланата храна. С въздишка поднесох парченцето към устата си…

Когато желаното разсейване дойде, ме разсея дотолкова, че почти забравих да се възползвам от възможността. В един миг седяхме под трепкащата светлина на маслените лампи, а в следващия светът навън грейна по-ярко от пустинно пладне, ослепителен даже през стените на палатката. Успях да видя ясно откроените сенки на въжетата върху плата, очертанията на един минаващ слуга. Яркостта нарасна от невероятна до невъзможна и отвън започнаха писъците. Лъхна ме гореща вълна, все едно бях излязъл от сянка на слънце. Едва имах време да се изправя, преди сиянието да угасне, също толкова бързо, колкото се бе появило. Палатката изведнъж ми се стори тъмна. Блъснах се в Тарел, неспособен да различа нищо около себе си.

Изсипахме се в безпорядък навън и се втренчихме в гигантския огнен стълб, издигащ се в далечината. Стълб толкова огромен, че стигаше чак до небето, преди да се разплеска в небесния свод и да се подвие надолу към себе си в облак от кипящ огън с формата на гъба.

Дълго се взирахме мълчаливо, без да обръщаме внимание на писъците на слугите, които се държаха за лицата, на паниката на животните и на миризмата на пържено, идеща от палатките, които, изглежда, бяха на ръба да пламнат.

Даже сред целия този хаос имах време да си помисля, че нещата май се бяха развили доста добре. Не само че се бях измъкнал от мъртвите земи и се бях върнал в света на живите, но и сега очевидно бях спасил живота на един богаташ и прекрасните му дъщери. Кой знае колко голяма щеше да е наградата ми, или колко красива!

Далечен тътен отекна сред врявата на хора и животни.

— Аллах! — Шейх Малик стоеше до мен. Стигаше само до рамото ми. На камилата си бе изглеждал по-висок.

Старият джалански късмет отново си казваше думата. Всичко се развиваше прекрасно.

— Това е мястото, където го намерихме — отбеляза Махуд.

Тътенът премина в рев. Трябваше да повиша глас, за да ме чуят. Кимнах и се опитах да изглеждам суров.

— Беше мъдро от ваша страна да ме послушате, шейх Ма…

Яхмин ме прекъсна.

— Не е възможно. То е на двайсет мили оттук. Никой огън не може да се види от такова…

Дюните пред нас избухнаха, първо най-далечната, после следващата, и следващата, и следващата, с бързината, с която човек бие барабан. После светът се надигна около нас и се превърна в хаос от летящи палатки, пясък и мрак.