Колелото на Осхайм

11.

Забързахме към тронната зала, за да говорим с Лунтар под закрилата на най-силните защитни заклинания на Червената кралица. По целия път дотам трябваше да се сдържам да не ръчкам носачите на Гариус, докато мъкнеха паланкина през двореца. Успях да убедя сам себе си — поне когато не гледах към Лунтар, — че не бива да взимам прекалено на сериозно предсказанията на един случаен гадател. Но погледнех ли ужасната му външност, ми беше трудно да си го представя като шарлатанин. И все пак, както удавникът се хваща за сламка, аз се хващах за мисълта, че той може и да греши, или поне да лъже.

Тронната зала никога не е била оживено място. Но в дните след заминаването на Червената кралица нещата се бяха променили. С паланкина на Гариус, оставен пред трона на баба, залата като че ли беше придобила нов живот. Освен болногледачките си старецът имаше списък с музиканти, които идваха и си отиваха, изпълвайки въздуха с песни и звуци на различни народи, докато той се занимаваше с прошенията на поданиците си. Разговаряше предимно с търговци, както от благороден, така и от скромен произход, тъй като според неговата теза народите се развиваха чрез търговия и производство, а всичко останало беше на втори план.

Веднъж ми беше казал: „Разправят, че парите са в основата на всяко зло, Джалан, и може да е така. Но те са също в основата на сума ти хубави неща. С пари можеш да нахраниш поданиците си, да напълниш стомасите им и ще имаш мир. Нуждата води до война.“

Тази спокойна атмосфера се изпари при бързото ни пристигане. Малобройните придворни усетиха, че погребението на един принц не е най-лошото нещо, което ще ни донесе днешният ден.

Прислужниците на Гариус го положиха върху кушетка с множество възглавници, които го крепяха в както изглежда най-малко неудобна поза. Аз стоях пред него и потропвах неволно с крак, докато гледахме как дворцовата стража извежда от стаята последните молители за деня. Днешните музиканти, група цигани от далечния остров Умбер, си събраха припряно инструментите и нотите.

— Какви са новините от външния град? — попита Гариус.

„По-малко от седмица“. Изведнъж докладите от покрайнините започнаха да ми се струват страшно важни.

— Проблеми — казах. — Някои гробища, до които не успяхме да стигнем, са се изпразнили. Липсват обитатели. Има доклади за десетина нападения от трупове. Две семейства… са изчезнали. — Трепнах. Стражата ме беше отвела до една къща близо до Северния път. Кръв по пода, по стените, изпочупени мебели. Мухи навсякъде. Никакви обитатели. Освен едно бебе в люлка. Или по-скоро останките му в люлката. — Съседите не са видели нищо. — Трудно ми беше да си го представя при къщи, построени плътно една до друга. Бях пратил стражата да тропа по вратите и забързах обратно към двореца за срещата с Лунтар. Гариус искаше да довършим разговора си в уединението на тронната зала, а Лунтар трябваше да се види и с някои други хора, преди да си тръгне. Спомена доктор Тапрут като един от тях, макар че не бях чул циркът да е пристигнал в града. — Трябва да се върна там и да организирам поредица претърсвания. — Обърнах се пак към тронната зала и млъкнах изненадано.

— Няма да ви задържам дълго. — Лунтар стоеше пред нас и го виждахме единствено ние двамата. Беше се изплъзнал от паметта на всички други още в момента, в който го бяха зърнали. Което си е един вид невидимост. Дали в кръвта на Кендетите имаше нещо, което ни позволяваше да устоим на този номер, или просто той бе решил да ни позволи да го помним, не знам. Лунтар не ни каза, макар че през минутата, докато докладвах на наместника с гръб към него, бях забравил, че е с нас.

— Ще бъдете ли така любезни да ни оставите за малко насаме с внук ми? — Гариус повиши глас, за да го чуят в цялата зала. Остатъците от двора му започнаха да се придвижват към вратата. — Ти също, Мери. — Мери беше най-старшата от болногледачките му, едра матрона, която, изглежда, се мислеше за незаменима. — И, господа… ако обичате. — Той кимна на гвардейците около себе си. — Всичките ми стражи.

Капитанът се приближи с тежък тропот на ботуши по полирания под.

— Наместнико, нашето място е до вас, да ви пазим.

— Ако умра във ваше отсъствие, принц Джалан да бъде понижен до селяк. Ето, сега би трябвало да съм в достатъчна безопасност, нали?

Капитанът на стражата се намръщи. Думата „но“ напираше да се откъсне от устните му.

— Чу какво казах — каза Гариус.

След пет минути, след като стражите бяха проверили и препроверили всяко тъмно ъгълче, останахме сами.

— Надявах се да заваря тук Червената кралица — каза Лунтар. — Сега изглежда, че ще трябва да я последвам до Слов.

Преглътнах очевидната подигравка, че е трябвало да предвиди това обстоятелство. Той без съмнение се беше месил в съдбата на баба в миналото и по този начин се беше лишил от нови видения за бъдещето ѝ. Или пък Мълчаливата сестра я пазеше от подобни предсказания.

— Кога трябва да тръгваш? — Денят преди пристигането му би ме устройвал. Все още намирах Лунтар за дълбоко смущаващ; възпалената му обгорена плът настояваше за някаква реакция и фактът, че не можех да изтръгна такава от него, предизвикваше у мен нещо много близко до болка. Мълчаливата сестра бе погледнала толкова далеч в светлото ни бъдеще, че беше ослепяла с едното око. Лунтар беше погледнал дори по-далеч и беше обгорен от глава до пети от видяното. Ако човек слушаше Гариус, някъде не много далеч пред нас невъзможната яркост на хиляда Строителски слънца поглъщаше бъдещето на всички ни.

— Ще тръгна веднага щом приключим с разговора си тук — каза Лунтар. — Пътят е дълъг за пешеходец, а никой кон не би ме носил.

— Я кажи… — Хвърлих поглед към Гариус и той ми махна да продължавам. — Я кажи, това бъдеще, което те е изгорило и което казваш, че иде — то ли е краят, от който се страхува Червената кралица? Гибелта, на която са ни обрекли Строителите, когато са използвали своята наука и са променили света? — Опитах се думите ми да не звучат като обвинение, но всъщност бяха. Лунтар и тези като него разпукваха реалността от поколения, тласкайки ни към ръба, докато извличаха все повече и повече магия от тъканта на света.

Гариус кимна с тежката си глава. Взорът му падна върху куба от бяла пластимаса в скута му — кутията с призраци, която му бе дал Лунтар.

— Нищо ли не можем да направим? — попитах. Просто някое безопасно място, на което да избягаме, би било хубаво.

Лунтар допря длани до лицето си и ги плъзна нагоре към челото си, сякаш избутваше някаква умора.

— В някои бъдещета разпукването на света е това, което ни погубва, мрак и светлина, стихиите, придобили чудовищни форми, разнищва се самото вещество, от което сме направени… В други пък сме изпепелени от светлината на Строителските оръжия.

— Мамка му. — Бях виждал тази светлина. Опитах се да прикрия хленча в гласа си и да говоря повече както би говорил Снори. — През последната година вече на два пъти бяха възпламенени Строителски слънца. Чух за едно в Гелет при пътуването си на север, а после в Либа видях със собствените си очи как друго обгори пустинята. Кой използва тези оръжия на мъртвите срещу нас и защо?

— Смъртта не е каквато беше. — Лунтар протегна лишената си от кожа ръка и я огледа внимателно.

— Строителите са мъртви. Станали са на прах преди хиляда години. — Но още докато го изричах, си спомних думите на Кара. На лодката си вьолвата ми беше казала, че Баракел и Аслауг някога са били хора, Строители, които се спасили, превръщайки се в духове, когато светът изгорял. Твърдеше, че и други са се изкопирали в своите машини преди края. Каквото и да означаваше това. — Не може да са Строителите, нали? Дори да не бяха мъртви, защо ще ни желаят злото?

— Спомняте ли си как Строителите са довели магията на света, принц Джалан?

— Завъртели едно колело… Мисля, че така го описваше баба. Направили така, че волята на човек да може да променя реалността. Но дошъл Денят на хилядата слънца и колелото продължило да се върти, без да има кой да го спре — и магията набирала сила.

— Ами това е, общо взето — каза Лунтар. — Само че споменатото колело не е метафора. Не е просто дума, която да обрисува разбираема за нас картина. Има колело. В…

— Осхайм. — Думата излетя от устните ми въпреки строгите ми указания да не се появява.

— Да.

— Но тези експлозии в Гелет и Либа…

— Питай духовете — каза Лунтар. — Това е тяхно дело.

А после вече го нямаше.

— Как…? — Пристъпих напред и размахах ръка през мястото, заемано доскоро от изгорения мъж.

— По същия начин, по който си тръгва всеки човек — каза Гариус. — Той просто ни накара да го забравим.

— Проклет да е! Защо просто не остана и не отговори на скапаните ми въпроси? Защо, по дяволите, трябва да е толкова загадъчен за всичко?

Гариус надигна глава с усилие и ми се усмихна.

— Винаги съм смятал, че онези приказки, които ви разправяше бавачката Уилоу, щяха да са много по-кратки, ако в тях се говореше направо. Но може би ти знаеш отговора.

— Шибани заклети в бъдещето! — Едва не плюх на пода, но присъствието на баба все още витаеше в тронната зала. Лунтар виждаше бъдеще, което може да бе по-добро от онези, които са го изгорили, но ако ни побутнеше към него, то щеше да започне да отстъпва, а отговореше ли на въпросите ни, цялата възможност можеше да се изпари като утринна мъгла. Даже самият факт, че ни бе дал кутията, щеше да го направи сляп за пътищата ни, размътвайки взора му. Не прави нищо и виж всичко предстоящо с кристална и безсилна яснота — или посегни да го промениш и като ръка, докоснала водата, унищожи отражението на бъдното. Да се разкъсвам между тези възможности би ме побъркало.

— Да отворим кутията? — Гариус я сложи на масичката, която бях донесъл. Аз оставих до нея фенер: следобедът вече клонеше към вечер и сенките се множаха във всеки ъгъл. — Да отворим кутията… — Той почука с пръсти по полираната повърхност.

— Знае се, че това е водило до лоши неща в миналото — отбелязах.

При тези думи Гариус повдигна вежда.

— Пандора?

— Всички злини на света. — Кимнах. — Освен това той каза, че е пълна с призраци. Това е силен аргумент да я закопаем още тук и сега.

— Също така каза да им зададем въпросите си.

Погледнах кутията и открих, че любопитството ми се е изпарило.

— Страхуваш ли се, Джалан? — Гариус вдигна очи към мен и играта на светлините и сенките го превърна в чудовище. Уродливостта му имаше това свойство — в един момент бе невинна, дори будеща жалост, а в следващия зловеща, страховита. В такива мигове не се съмнявах, че е близнак на Мълчаливата сестра.

— „Страхувам“ не е точната дума. — В светлината на лампата пластимасата приличаше още повече на кост. Видения от Ада се надигнаха в съзнанието ми и се зачудих каква ли част от онова място биха могли да поберат в една кутия Строителите със своето изкуство. — Ужасѐн съм.

— Кара те да се чувстваш жив, нали? — И Гариус отвори кутията.

— Празна! — От мен бликна смях, някак слаб и кух в самотата на залата.

— Наистина изглежда… — Гариус изруга и дръпна ръка. На мястото, където беше докоснал капака, остана червен пръстов отпечатък.

— Кръв? — попитах, като килнах глава и огледах белега.

Гариус кимна и лапна пръста си.

— Гадината ме ухапа.

Докато гледахме, червеният отпечатък избледня, кръвта попи в пластимасата, без да остави и петънце. Нещо затрептя във въздуха над отворената кутия. Фигура, която ту се появяваше, ту изчезваше, мъглива, все едно образувана от студен дъх. После на нейно място затрепка друга, мъжка, висока може би към две педи, и също изчезна.

— Кендет. — Думата се разнесе от кутията, лишен от възраст глас, спокоен и ясен.

Фигурите вече бяха много — мъже, жени, млади, стари, и всяка от тях преливаше в следващата.

— Спри… — Гариус вдигна ръка към кутията и трепкането спря, остана само една фигура, блед призрак, през чието тяло се виждаха очертанията на масата.

— Джеймс Алън Кендет — каза призракът, без да гледа към никой от нас, по-скоро гледаше в някаква далечна точка помежду ни.

— Ти си призракът на моя предтеча, така ли? — попита Гариус.

Призракът се намръщи, затрептя и отговори:

— Аз съм библиотечен запис на информационното ехо на Джеймс Алън Кендет. Мога да отговарям на въпроси. За достъп до пълната симулация е необходим мрежов терминал.

— Какво казва? — попитах аз. Някои от думите имаха смисъл, но останалите все едно бяха на чужд език.

Гариус ми изшътка.

— Ти призрак ли си?

Призракът се намръщи, после се усмихна.

— Не. Аз съм копие на Джеймс Алън Кендет. Негово изображение, базирано на подробни наблюдения.

— А самият Джеймс?

— Умря преди повече от хиляда години.

— Как умря?

— Термоядрено устройство бе детонирано над града, в който живееше. — По бледото лице на призрака за момент се мярна тъга.

— Какво?

— Експлозия.

— Строителско слънце?

— Ядрено устройство… прилича на слънцето, да.

— Защо Строителите са се самоунищожили? — Гариус се взираше в дребния призрак, реещ се над празната си кутия, а голямото му чело изпъкваше над напрегнатите му очи.

Призракът затрепка и за частица от секундата видях как по кожата му избиват мехури, все едно си спомняше жегата.

— Без особена причина. Ескалация на риториката. Една плочка от доминото пада, бута следващата и след няколко часа всичко беше пепел.

— А защо искат да го направят отново? — попита Гариус. — Защо искат да ни унищожат?

— За да оцелеят. — Далечният ни предшественик премести поглед от Гариус към мен и обратно към Гариус, сякаш за първи път ни забелязваше като хора, а не само като гласове с въпроси. — Продължителната употреба на воля нарушава баланса… — Той млъкна, взорът му сега беше вперен в нещо далечно на някакво друго място. — Уравнението на Рехенберг, така го наричаха, то описва промяната — онова, което вие наричате „магия“. За да съм честен, ние също го наричахме магия. Може би един на десет хиляди го разбираше. Останалите знаехме само, че учените са променили начина, по който работи светът, и бам — магията е станала възможна! Свръхсили! Обаче не беше като днес — беше по-трудна за използване, — минавахме обучение и…

— Нашите заклинания нарушават баланса на вашето уравнение — прекъсна го Гариус. — Защо ще ни убивате?

— Ако всички умрат, няма да се използва повече магия. Уравнението може да се балансира от само себе си. Промяната може да спре, светът да оцелее и информационните ехота, съхранявани дълбоко в мрежата, да бъдат запазени.

— Ще ни пожертвате заради някакви си ехота? Но… вие не сте истински. Не сте живи — казах аз. — Вие сте спомени в машините.

— Аз се чувствам истински. — Призракът Джеймс допря ръце до прозрачните си гърди. — Чувствам се жив. И искам това да продължи. Така или иначе, ако не ви унищожим, вие ще се унищожите сами, отнасяйки и нас със себе си.

Тук беше прав, но ми беше трудно да симпатизирам на всяка гледна точка, която може да ме погуби.

— Тогава защо сме още тук? Защо само две експлозии?

— Има разногласие. Мнозинството не подкрепя ядреното решение. Засега. Гелет беше случайност. Хамада беше тест, който се обърка.

— Защо ни казваш всичко това? — На негово място аз нямаше да съм толкова откровен.

— Аз съм библиотечен запис. Целта ми е да отговарям.

— Но някъде… в машините… има пълно копие на Джеймс Алън Кендет? Със собствени мнения и желания?

Призракът кимна.

— Така е.

— Може ли Колелото да бъде завъртяно обратно? — попита Гариус с внезапна настойчивост.

Пауза.

— Имате предвид инсталацията ИКОЛ в Лайпциг? — Джеймс говореше така, сякаш чете от книга.

— Колелото на Осхайм.

Джеймс Алън Кендет кимна. Направи още една пауза.

— Това е ускорител на частици, кръгъл тунел, дълъг над двеста мили. Идеята за кормило, с което се управлява вселената, е опростен начин да се разбере промяната, която инсталацията ИКОЛ задейства и продължава да усилва. Машините в ИКОЛ въртят въображаемо колело, шайба, ако щете, и променят настройките на реалността. Съоръженията в камерата за сблъсъци са по-големи от вашите катедрали. Накратко, това е машина, а не колело, което може да бъде завъртяно.

— Машина! — Вкопчих се в идеята. — Ти също си машина. Изключи го!

— Системата е изолирана, за да се избегне външна намеса. Физическото ѝ доближаване би било… трудно. Рехенберговото поле изпада в бесни флуктуации, щом някой се приближи.

— Е, добре. — Посегнах към кутията, обзет от силно желание да я затворя. Всяка лоша приказка, съществувала някога, започва с Осхайм, а аз знаех точно колко лоши стават нещата, щом се доближиш до него. По-скоро бих се доверил на баба да ни спаси. — Значи нищо не може да се направи. — Ръката ми изстина още преди пръстите ми да стигнат до кутията, сякаш я бях потопил в ледена вода.

— Регистрирано е преплитане на сигнала. — Беше оригиналният глас от кутията, нито мъжки, нито женски, нито изобщо човешки. Призракът на нашия предтеча угасна, за да бъде сменен от възрастен мъж с тясно лице. Той постоя за миг пред нас, после преля в млада жена с къса коса и тъмни кръгове под очите, не красива, но адски пленителна. Мъжът се върна, след него пак жената. И двамата ми изглеждаха някак познати.

— Спри — казах и жената остана.

— Ася Лауглин — каза гласът и млъкна. Жената вдигна очи и ме погледна.

— К… как умря ти? — Дръпнах ръката си. Нещо в погледа ѝ ме плашеше.

— Не съм умряла — каза тя.

— Ти си само ехо, приказка в машината, това го знаем. Как умря истинската Ася?

— Не е умряла. — Ася хвърли поглед към Гариус, после върна очи върху мен.

— Какво стана с нея в Деня на хилядата слънца?

— Тя трансмутира със силата на волята си. Личността ѝ бе запечатана в негативните енергийни състояния на тъмната енергия във вселената.

— Какво?

— Стана невеществена.

— Какво?

— Дух.

— Дух на мрака. — Втренчих се в жената. — Аслауг?

— Беше впримчена от митологията на хората, заселили отново северните региони, да. Вярата на множество необучени умове се оказа по-силна от волята ѝ.

Помислих си за Аслауг, дъщерята на Локи, родената от лъжи, с паешката ѝ сянка и чудовищната ѝ фигура в онзи ден, когато мина през вратата на маговете на развалата в Осхайм.

— Съжалявам.

Строителският призрак сви рамене.

— Съдбата ѝ не е толкова уникална. Колцина от нас са пленници на историите, които се разказват за нас или от нас? — Тя ме изгледа твърдо и загадъчно, с което ми напомни още по-силно за Аслауг.

Изводите от всичко това не ми харесаха особено, затова се надух възмутено.

— Аз не съм…

— Една история за прекрасния принц се опитва да те впримчи дори в същия този момент, Джалан. Има и друга история, която си разказваш сам и която може да те повлече по съвсем различен път.

— Много си приказлива за библиотечен запис. — Понечих отново да затворя кутията.

— Никога не ми е харесвало да играя по правилата, Джалан. — Тя ме дари със същата онази мрачна усмивка, която познавах толкова добре.

Блъскане по големите порти на тронната зала заглуши всякакъв мой отговор и началникът на дворцовата стража нахълта, без да чака отговор.

— Наместнико, маршале, градът е нападнат! Мъртвите са в реката!