Колелото на Осхайм

22.

Ето как се озовах на речните кейове, готвейки се още веднъж да избягам от Вермилиън с лодка в компанията на един викинг. Същият викинг, различна лодка.

Бях спорил дълго и упорито, че трябва да вземем поне един ударен отряд, под което имах предвид малка армия… или пък, ако зависеше от мен, голяма. Гариус изтъкна, че всяка пехота ще ме забави, а и освен това е нужна на стената. Ордата от мъртъвци, скитащи из жаравата на външния град, все още представляваше сериозна заплаха и нямаше как да сме сигурни, че Мъртвия крал няма да върне вниманието си върху тях и да прати друг лич или нероден, който да съсредоточи усилията им.

— Един бърз кон ще ти служи по-добре от двеста мъже, а кралицата взе малкото останала ни кавалерия в Слов. Всички ездачи, останали във Вермилиън, са ни нужни като бързи резерви, за да реагират на възможно нахлуване.

Гариус беше отредил, че трябва да започнем пътешествието си, следвайки маршрута на бабиното навлизане в Слов. Дирята от разрушения би трябвало да ни осигури сравнително безпрепятствено минаване. Той нямаше вести за сестра си, а докладите за смъртта ѝ, изглежда, бяха фантазии, породени от желанието на чичо Хертет. С малко късмет баба вече щеше да е сравнила със земята твърдината на Синята дама и да е убила вещицата с голи ръце.

Това, разбира се, ме подтикна да предложа в такъв случай да доставя ключа в ръцете на Червената кралица и да оставя на нея да се погрижи за бъдещето му, било то в Колелото на Осхайм или на шията ѝ. Ако трябваше да е Колелото, тя без съмнение би се справила по-добре от мен.

Гариус отново беше възразил.

— Ти имаш качества, които на нея ѝ липсват, Джалан. Необходими качества. Ти ще избягаш. Ще лъжеш и ще мамиш. Сестра ми е по-вероятно да се бие и да умре. Единственият сигурен начин този ключ да стигне до Осхайм е в ръцете на гъвкав и изобретателен човек като теб.

Приказките на Гариус за сестра му бяха върнали мислите ми към моята. В Ада Марко ми беше разкрил, че най-свещените реликви могат да разделят един нероден на детската душа и лича, който я е обладал. Но печатът на татко беше изчезнал, както и свещеният му камък, а претърсването на Вътрешния дворец не разкри нищо по-свещено от златен кръст, благословен от кардинала. Все пак го взех. Беше златен! Но честно казано, подозирах, че благословията на баща ми по-скоро е намалила светостта му, отколкото обратното.

Ето как се бе стигнало дотам да стоя на студения и мъглив речен бряг и да си мисля, че ако наистина бях гъвкав и изобретателен, щях да намеря начин да се измъкна от тази каша. Освен това се държах отстрани за лицето.

— Тя май ми разклати един зъб. — Опипах го с език.

— На мен ми изглеждаш добре — каза Снори, макар и да бе вперил поглед във водата.

Бях накарал един страж да доведе Миша при мен в една от чакалните на двореца. Тя беше дошла с Ниа, ревяща в ръцете ѝ, и на лицето ѝ бе изписано смъртното изтощение на млад родител, примесено с дългите ужаси на нощта.

— Джалан? — Беше изненадана, че я викам.

— Седни, Миша. — Кимнах към кушетката отсреща, щедро тапицирана мебел от някакъв флорентински майстор.

— Какво има? За Дарин е! Кажи ми! — Тя стоеше като вкопана, даже плачът на Ниа утихна, за да подчертае момента.

Думите пресъхнаха в устата ми и отчаяно ми се прииска да можех пак да си направя оглушки.

— Той беше много смел — казах. Канех се да кажа още много неща. Знаех как ще го издекламирам, думи за героизма на брат ми, думи на утеха, окуражителни думи за бъдещето. Но когато се стигна дотам да ги изрека, ми дойдоха само тези четирите.

Тогава тя се преви, сгъна се надве и се свлече на пода; Ниа си мълчеше на сигурно място в ръцете ѝ. Бях очаквал ярост, въпроси, отричане, но скръбта ѝ просто се пресегна и ѝ отне гласа.

Накарах Алфонс от стражата на баща ми да я отведе в балната зала, където множество войници бдяха над растящата група оцелели, събрани от различни части на двореца. После пратих да повикат Лиза. Тя влезе бледа, със студенина в погледа, горда, сякаш аз бях нашественик, а тя — моя пленница.

Опитах се да я отклоня към кушетката, но тя продължи да се приближава, докато почти не опря нос в моя. Инстинктът ми винаги е бил да поднасям лошите новини от разстояние и да съм готов да бягам.

— Два зъба, мисля.

— Какво?

Извадих пръсти от устата си и повторих по-ясно:

— Два зъба, мисля.

Трябваше да се придържам към инстинктите си. Честността и състраданието често ти носят такъв мощен шамар, че да ти затракат зъбите. А аз даже не бях казал, че Барас е мъртъв, само че съм го загубил от поглед в битката и изгледите не са добри…

— Ето я лодката. — Снори посочи към една по-тъмна част от мъглата.

Докато се приближаваше към брега, мътното петно придоби по-ясни очертания. Беше плоскодънна речна лодка от онези, дето се използват за превоз на добитък и стоки през Селийн или на късо разстояние нагоре и надолу по реката. Сега на нея стоеше моят жребец, Убиец, и три други коня, избрани заради издръжливостта си. Двата, които не бяха предназначени за яздене, поне на първо време, бяха натоварени с провизии и една палатка.

Качихме се. Планът беше да ни откарат надолу по течението, далеч от всякаква заплаха от страна на създанията, обсадили града, и да ни оставят на някое сигурно място по брега, за да можем да последваме маршрута на баба ми към Слов. Оттам пътят ни щеше да ни отведе през Загре, на север към кралство Чарланд и накрая в Осхайм.

Странно, но въпреки целия ужас и цялата безнадеждност на пътуването ни самият факт, че се намирахме в движение, бе доста приятен. Снори ми беше липсвал. Не че някога бих стигнал дотам да го покажа. А сега, когато се бе върнал и светът се плъзгаше покрай нас, се замислих пак за Кара и момчето. Толкова дълго бяхме пътували четиримата заедно, че да сме отново двама сякаш правеше отсъствието им по-осезаемо. Сякаш трябваше на руля да лежи ръката на вьолвата, а Хенан да си играе с въжетата.

Докато лодкарите ни избутваха обратно в течението с дълги прътове, отидох при Снори на носа.

— Казах ти, че накрая Колелото придърпва всекиго обратно. — Така разправяше бавачката Уилоу. Бързо или бавно, но накрая ще отидеш, мислейки си, че идеята е твоя, с куп добри причини да го направиш. И ето ни нас, на стотици мили оттам, пълни с добри причини и запътили се към Колелото.

— Може и така да е — отвърна Снори. — Някои неща не могат да се избегнат.

Каза го лековато, но аз усетих някаква тежест зад думите му. Може би беше урок, усвоен в Ада.

— Осхайм е впил зъбите си в теб, Снори. Дълбоко. Беше достатъчно старецът да го спомене и ти вече си събираше багажа. Щом те държи толкова здраво от стотици и стотици мили разстояние… от каква полза ще си ми, когато стигнем наистина там?

— Ще направя каквото е нужно.

Изглеждаше толкова суров, толкова решителен, че зарязах темата. Може би знаеше нещо, което аз не знаех. Не го попитах. Снори умееше да пази тайните си — а и на мен не ми се слушаха разкази за мъртвите земи, — но може би те така или иначе ме чакаха в идните дни; може би също като Колелото те стояха на пътя ми и не можеха да бъдат избегнати.

У Снори все още имаше нещо чуждо, онази смесица от смърт и легенди, която бе донесъл със себе си от отвъдното. Двамата стояхме и гледахме как тъмните води на Селийн се появяват от мъглата и изчезват под лодката ни, без да говорим.

Събитията от последния ден се разгърнаха върху празната страница, поднесена ни от речната мъгла. Първо белият дим от татковата клада, който се виеше и издигаше, после горещите облаци, кълбящи се над Апанската порта, изпълнени с воя на мъртвите и писъците на умиращите сред сътворената от мен огнена преизподня. Видях лицето на Дарин, оформено сред мъглата. Барас също се появи и осъзнах, че не помня кога съм го видял за последно. Дали беше с мен, когато поведох атаката да спася Дарин? Не знаех. Пред очите ми бе един негов образ, как размахва ококорен кървавия си меч сред тълпа мъртъвци, но откъде идваше той и какво беше станало след това, нямах представа. Лиза каза, че съм оставил нейния Барас да умре, зарязал съм го на съдбата му, защото се е оженил за нея. Видях и Мартус, вдигнал лице към мен, както когато му хвърлих меча си. Той не беше особено добър брат, нито пък особено добър човек, но дявол да го вземе, беше моят брат, син на майка ми, и мисълта, че вече го няма, ме оставяше празен. Мечът висеше отново на кръста ми, последната допирна точка между нас.

Какво виждаше Снори в мъглата, не мога да кажа, но никой от нас не обели и дума, докато есенното слънце не прогони и последната бяла къделя от речния бряг. Течението вече ни беше отнесло на десет мили и през цялото това време не бяхме видели и следа от армията на Мъртвия крал.

Убиец, като всеки разумен кон, изпитваше ужас от лодки и процесът на свалянето му на сушата, без някой да бъде убит с ритници, се оказа сложна работа. Докато съберем всичките четири коня на брега и проверим снаряжението си, вече наближаваше пладне. Гариус ми беше пробутал „кутията с духове“ на Лунтар с думите, че може да се окаже полезна в Осхайм. Подозирах, че просто иска да държи кутия с духове не повече от мен.

— Какво всъщност е това? — попита Снори, докато я пренасях.

— Това — казах аз — съдържа духовете на милион Строители. Този на Аслауг също е вътре.

— Мислех, че си я заключил обратно в тъмното място. — Не изглеждаше толкова разтревожен, колкото би трябвало.

— Е, не точно Аслауг. Жената, която се е превърнала в Аслауг. Призракът ѝ. Сложно е за обясняване.

— Аслауг някога е била човек? Ами Баракел? Той също ли е вътре?

— Вероятно. Не знам. Не ме интересува. Тръпки ме побиват от това нещо. Така или иначе никой от тях не може да ни каже нищо полезно.

Натиках кутията дълбоко в дисагите на резервния си кон, кестенява кобила със смахнатото име Оръженоска, и се постарах да забравя за нея.

След половин час яздехме с отмерен ход по пътя към Верона, двама господа, тръгнали по работа в един рядко приятен есенен ден. Полята се простираха пусти, богатата реколта бе прибрана, всяка ферма лежеше тиха и необезпокоявана сред тази шир и честният народ на Червения предел шеташе по своите работи. Минахме покрай една въглищарница; на портите ѝ стоеше каруца, отрупана с чували, а на стълбите на колибата лежеше жълто куче, прекалено мързеливо, та дори да ни залае. Изглеждаше невероятно, че животът тук си тече толкова кротко, несмущаван от ужаса във Вермилиън. Като се озърнех назад, не можех да видя дори дима от Външния град.

— Тук почти мога да се почувствам в безопасност. — Пътят се виеше покрай малка горичка, пламтяща от огньовете на есента, само дъбовете още пазеха зеленината си от далечната заплаха на зимата, а дори и те бяха леко нашарени със злато. — Почти. Поне когато съм с добър кон под себе си. — Потупах Убиец по шията. Ужасите на нощта човъркаха по краищата на въображението ми, но слънчевата светлина и просторът ми помагаха да правя онова, в което ме бива най-много — да заключа някъде дълбоко всичко лошо и да го забравя за момента. — В този участък от пътя има един хубав хан. Сигурен съм. Трябва да спрем и да похапнем. Печено прасенце и бира ще свършат чудесна работа. — Безсънната нощ започваше да ми тежи, а в комбинация с топлината на деня и мисълта за добро хапване започна да ме наляга дрямка. Полагах усилия да държа очите си отворени и се прозях толкова широко, че челюстта ми изпука.

На следващия завой пред очите ни изникна толкова неочаквана гледка, че цялата ми сънливост се изпари, заедно с всяка следа от чувството за сигурност, което ме бе обгърнало.

— Много дребен мъж на много едър кон, с прекалено дълъг за ръста му меч — изтъкна очевидното Снори.

— И с много приятели. — Вече почти бях извъртял Убиец в обратната посока. Защо граф Исен ще стои на пътя ни начело на колона от няколкостотин мъже, не можех да кажа. Важното бе, че всъщност не ме интересуваше. Дуелът ни може да бе останал в миналото, но имах обширни плътски познания върху жена му, най-голямата от сестрите Де Вийр; без съмнение дребният копелдак щеше да измисли някакъв нов начин да извърти този факт срещу мен.

Снори се приведе в седлото и хвана юздите на коня ми.

— Това е твоята страна, Джал. Тези хора не са ли на твое подчинение?

— Той е граф — казах. — Верността му е към кралицата. — Дръпнах поводите на Убиец, мъчейки се да ги освободя от хватката на северняка. — Освен това е маниак, който ме мрази. Ето защо планирам да го заобиколя с помощта на някои от местните пътища — междуселски, ако трябва. Иначе нещата няма да свършат добре, повярвай ми. Ако им се представим, в най-добрия случай ще ни забавят, а по-вероятно ще ни убият и двамата.

Снори пусна юздите и сви рамене.

— Щом поставяш въпроса така… — Той също понечи да извърти коня си, после спря. — Кара?

Хвърлих поглед през рамо. Пред първата редица на пешаците стоеше руса жена, с Исен от едната си страна и четирима рицари на коне от другата. Обаче не можеше да е Кара.

— Не е тя. — Потеглих обратно по пътя, по който бяхме дошли. Оръженоска ме следваше покорно на повода си.

— Принц Джалан! — Гласът на граф Исен се разнасяше надалеч в неподвижния въздух. — Тук имам двама северняци, които твърдят, че ви познават.

— Хенан? — извика Снори.

— Уф, да му се не види. — Извъртях Убиец обратно. Да си плюя на петите все още ми изглеждаше най-добрата идея, но знаех, че Снори няма да дойде с мен, а ме чакаше дълъг и опасен път. — Какво искаш, Исен?

— Може би ще ми окажете честта да се приближите, за да не се налага да викаме един към друг на пътя като селяндури.

Имах лошо предчувствие за цялата тази работа, но въпреки това подкарах неохотно коня си напред и спрях на пет метра от Исен. Редицата пешаци на пътя зад графа и рицарите му носеха ливреята на Исен над лека ризница. А копията им образуваха гора над стотици железни шлемове. Кара и Хенан стояха в сянката на конете на рицарите, и двамата покрити с мръсотия от пътя, но все пак в по-добра форма, отколкото ги бях оставил. Трудно е да изглеждаш едновременно доволен и разтревожен, но вьолвата и момчето се справяха отлично.

Кара отвори уста, но Исен заговори, преди да е произнесла и дума:

— Бях на изток, защитавах снабдителните маршрути на кралицата в Слов. — Дребният граф държеше безжалостните малки мъниста, които бе получил вместо очи, вперени твърдо в мен. — Но до мен стигна вест, че градът бил под обсада. Даже горял? Бих обвинил вестоносците в лъжа, но сам видях заревото снощи, когато се приближихме. — Скована усмивчица трепна върху устните му. — Обаче сигурно съм сбъркал. Един принц на Червения предел не би се отдалечавал от града в час на заплаха!

— Наместникът ни прати на спешна мисия. — Посочих Снори, защото Исен упорито го пренебрегваше. Може би смяташе, че самото съществуване на толкова едър човек е обида към дребния ръст, който му е бил отреден въпреки високото му положение. — Освен това правилно са ви информирали — Вермилиън е под обсада и външният град е опожарен.

— За бога! — Граф Исен се изправи в стремената, сякаш тези новини бяха прекалено горчиви, за да ги приеме седнал. — Кой, по дяволите, би посмял? Роунци, спуснали се по реката ли? Не! Адорански бунт! Десетки пъти съм казвал на кралица Алика да си пази гърба. Всяка авантюра на изток си проси предателство на запад. И как, в Божието име, са стигнали до столицата толкова бързо? Нима е толкова лесно да се преодолее граничната ни стража?

— Нападна ни Мъртвия крал — казах. — Войските не са минали границата ни — те са мъртвите на Вермилиън, вдигнати от гробовете или от местата, където са били заклани вчера. — Исен отвори уста и изражението му подсказваше, че се кани да възрази на това, което само допреди година и на мен би ми звучало като измишльотина. Спрях го с вдигната ръка. — Просто повярвай, Исен, прекалено съм уморен, за да споря. Или ако не можеш да повярваш, поне изчакай със съставянето на мнение, докато стигнеш дотам — но така или иначе, сам си видял пожара, затова повярвай, че помощта ти е нужна, и закарай тези мъже там час по-скоро. — Поех си дълбоко дъх и смених посоката на разговора, като махнах към Кара и Хенан. — Я ми кажи: защо толкова високопоставен човек като теб държи до себе си толкова ниска компания?

— Слезте от коня, принц Джалан, и ще обсъдим въпроса.

— Може би не наблегнах достатъчно на спешността…

Исен започна да слиза от коня си, все едно си плямпах ей така, време да минава.

— … спешността на моята мисия. Не съм оставил града под атака — и то град, на който, би трябвало да добавя, съм маршал, за да си губя времето с всеки случаен познат…

— Слизай от коня, принц Джалан, това няма да отнеме дълго. — Граф Исен даде знак на Хенан да излезе напред и като видя нежеланието му, отиде до него и сложи ръка на рамото му. Момчето сякаш бе порасло с цяла стъпка, откакто го бях видял за последно, и сега стърчеше с няколко сантиметра над графа. — Този младеж, изглежда, има доста високо мнение за теб, принце. Не би искал да го разочароваш, нали? — Исен насочи безумните си черни очички към мен. За разлика от хората си, той не носеше доспехи, а обшитият му с кожа плащ бе прекалено топъл за времето. Кожените му ръкавици лежаха една върху друга на лъка на седлото му.

Въздъхнах и слязох. Убиец със сигурност можеше да надбяга рицарите на Исен, но има нещо особено в това да те гледат хора, които очакват повече от теб… то е като котва, дяволски неудобна котва. Пренебрегнах Исен и отидох при Кара, която изглеждаше доста добре в простата си ленена рокля за из път, а косата ѝ бе сплетена на плитки както при първата ни среща. Слънцето най-после бе потъмнило кожата ѝ и това ѝ отиваше.

— Кара. — Дарих я с най-хубавата си усмивка.

— Крадец! — Плесницата ѝ ме свари неподготвен.

— Ох! За бога, Кара! — Залитнах, притиснал ръка към лицето си. Можех да почувствам как отпечатъкът ѝ пламти в червено върху него, за щастие от страната, обратна на избраната от Лиза. — Боже! — Исен пък ме зашлеви от „Лизината страна“ на лицето с една от тежките си ръкавици — трябваше да се протегне, за да ме достигне, но вложи достатъчно сила, та главата ми да се завърти, пръскайки слюнка и изненада. — О, я стига! — изревах и отстъпих със залитане, вдигнал ръце да се защитя. — Защо се биете, мътните го взели?

Вместо отговор Исен вдигна палец и показалец, събрани, сякаш ми поднасяше нещо да го разгледам. През изпълнилите очите ми сълзи видях нещо мъничко и златно.

— Какво е това? — Избърсах уста и открих кръв по пръстите си.

— Причина — каза Исен.

— Еба ти малката причина! — изкрещях.

— Прилича ми на остро парченце злато — подхвърли Снори. Бих предпочел вместо това да разсече Исен на две още по-малки парченца.

— Това е треска — процеди през зъби Исен. — Наредих да я позлатят. Ще отгатнеш ли къде я намерих?

— Може би… когато са ти наврели бастуна в задника. — Болката в лицето ме беше накарала да забравя за момент, че той има няколкостотин мъже зад себе си — макар че със задоволство забелязах, че някои от тях се мъчат да скрият усмивките си.

— Намерих я под скалпа си месец след като ти ме цапардоса изотзад с клон. Това ми върна спомена за случилото се. А сега, господине, ще довършим работата, която трябваше да бъде уредена край пътя още преди много месеци. — Изтегли дългия си блестящ меч. Като го видях да стои там, със същия онзи лудешки израз в очите, стиснал устни в тънка убийствена линия под сивите си мустаци, си спомних колко е бърз с меча и колко не ми се иска да се изправям пак срещу него.

Изпънах се в цял ръст, като държах ръката си надалеч от дръжката на меча, и се опитах да си придам високомерно достойнство.

— Признавам, че някакъв удар ти е размътил ума, Исен, но той не е мое дело. Нямам време за твоите игрички, нито намерение да бъда отклонен от възложената ми спешна задача.

— Говори си колкото искаш, принц Джалан, но Господ ми е свидетел, няма да си тръгнеш оттук, докато не получа удовлетворение.

С което ненормалникът явно ме имаше предвид мъртъв и метнат на кон. Напънах си мозъка, докато отстъпвах назад.

— Ако се опита да побегне, прегазете го, сър Тант! — Дребният граф ме познаваше твърде добре.

Дори Снори да посечеше един от рицарите, не можеше да се справи с всички. Освен това той очакваше от мен да се бия с Исен. Вероятно смяташе, че неохотата ми се дължи на ръста на мъжа.

— Тъй като аз съм предизвиканият, на мен се пада да избера оръжията. — Пространните ми познания върху дуелите все още можеха да ме спасят.

— Мечове! — отвърна Исен и двете му вежди подскочиха. — Че какво друго има? Никои благородници не биха се кълцали със селяшки оръжия като брадва или сърп.

Снори изръмжа, но не помръдна. Аз потърках болящата ме челюст. Исен щеше да откаже всяко оръжие, което е под положението му, и с право. Усещах отпечатъка от ръкавицата му върху бузата си.

— Юмручен бой! — казах и вдигнах свитите си пестници.

— Какво? — Исен се приведе напред и изви врат, сякаш не беше чул добре.

— Юмручен бой! Спортът на кралете — казах аз. — Без бъркане в очите, без хапане, без удари под кръста. — От болезнен опит знаех, че преподават това изкуство на младите принцове, и предполагах, че младите графчета също не са лишени от суровостта на подобно образование.

— Няма да се млатя с юмруци на пътя на нейно величество като някакъв пиян селяндур…

— Внимавай, Исен. Баба ми насърчава боксовото изкуство в най-високите кръгове — вярвам, че няма да оспорваш преценката ѝ, както и че няма да откажеш на предизвиканата страна вековното право да избере оръжията. — Размахах юмруци. — Ето ги! — Не бях чак възхитен от идеята, но навремето бях повалил в праха немалко противници, а Исен изпълняваше едно от условията ми за приемливост, понеже беше не по-висок от дванайсетгодишно момче.

Исен се намръщи.

— Ако трябва да те пребия до смърт с голи ръце, принц Джалан, така да бъде. — И даде меча си на сър Тант, от когото не виждах много с изключение на брадата, щръкнала изпод шлема му, и свирепите му очи, блестящи в сенките зад наличника.

— Чудесно. — Дребосъкът имаше кураж, това му го признавам. Бях очаквал да се разфучи и да се откаже от двубоя.

Подадох прибрания си в ножницата меч на Снори.

— И камата също. — Снори посочи с очи към другия ми хълбок. — Виждал съм в юмручен бой мъже да се намушкват, без да са имали такова намерение — просто кръвта им кипва и инстинктите вземат връх.

Стиснах зъби и успях да му благодаря през тях, докато му подавах ножа си.

Рицарите се разположиха така, че да отбележат четирите ъгъла на бойното поле, а предните редици на отряда на Исен се приближиха да гледат, завършвайки по този начин квадрата.

Снори се извисяваше намръщен над войниците от едната страна.

— Е… ами хубаво тогава — казах аз и се изправих срещу своя противник. Човъркаше ме леко смущение. Някъде от морето от лица ме гледаха Кара и момчето. Не бях сигурен, че пребиването на едно смахнато джудже ще ме издигне в очите им.

Исен се приближи с вдигнати юмруци, подскачаше като някое разярено пиле. Малко смутен и заради двама ни, аз замахнах към него, със знанието, че имам поне една стъпка предимство в обхвата, да не споменаваме за две-три десетилетия и трийсетина кила. Дребният побъркан се приведе под ръката ми и се хвърли напред, за да нанесе порой от удари в корема и ребрата ми. Чувството беше все едно ме млатят с малки железни чукове. Малки или големи, железните чукове са невероятно болезнени. Изквичах и отскочих, само за да открия, че той ме връхлита отново.

— Кротко бе… не искам да те нараня. — Вложих всичките си сили в замаха, отправен към него. Исен блокира удара с два юмрука току пред лицето си, после стовари гаден ъперкът в китката ми, преди да успея да си дръпна ръцете. Адски ме заболя.

Хвърлих поглед към Снори в търсене на вдъхновение. Той имитира удар и аз се обърнах, за да видя, че Исен прави именно това. Протегнал се почти докрай, той ме фрасна в челюстта. Имах чувството, че главата ми експлодира: проблеснаха светлини, светът се завъртя и едно разтърсващо костите сближаване със земята ме доведе до извода, че цялата работа е включвала и падане. Вдигнах глава, примижах и успях да различа две дребни фигурки, пристъпващи към мен. Наистина ли щях да приключа славната си кариера, пребит до смърт от джуджета?

Тръснах глава и двата образа на приближаващия се граф Исен се сляха отново. Всичко ме болеше и останах да лежа неподвижно, докато той обикаляше около мен.

— Признай си престъпленията, принц Джалан! — изрева графът. — Натрапил си нежеланото си и извратено внимание на моята сладка Шарал!

Взирах се нагоре към небето с надеждата, че театралниченето на Исен ще ми позволи да поема в дробовете си така нужния въздух. С периферното си зрение виждах как той продължава да пристъпва дебнешком около мен, все едно съм някаква трофейна плячка, може би елен с осемнайсет разклонения на рогата, който е повалил на лов.

— Признай си престъпленията! Насилил си моята невинна…

Протегнах ръка и подсякох краката на Исен. Той тупна тежко по гръб, а аз седнах.

— Да, ебах я! — Изправих се в цял ръст, а Исен се претърколи на четири крака. — Само че тя не беше невинна. — Наведох се и го хванах с една ръка за колана, а с другата — отзад за яката. — И ѝ хареса! — изревах и го вдигнах над главата си, като го стисках здраво въпреки боричкането му.

Исен се мяташе като риба на палуба, но аз го държах.

— Предай се!

— Дуелът е до смърт, глупако!

Може да беше дребен, но вече започваше да ми се струва, че държа над главата си напълно пораснал човек.

— Смъртта е допустим изход, но въпреки това някоя от страните може да приеме предложението на другата да се предаде — цитирах аз от пространните си познания върху правилата на дуела.

— Е, аз не се предавам! — извика Исен. Представих си как се е разпенил около мустаците.

— Мога да те стоваря върху коляното си и да ти прекърша гръбнака. Осъзнаваш ли това?

— Прави каквото искаш, обезчестителю!

Бях сигурен, че някой е подменил Исен със Снори: само това можеше да обясни колко тежък бе станал. Наложи се да го подпра на главата си, за да облекча малко ръцете си.

— Две от сестрите Де Вийр овдовяха от последния залез насам — процедих през стиснати от усилие зъби. — Нямам желание да направя и третата вдовица. — После изсъсках прекалено тихо, за да ме чуе тълпата: — Освен това, ако не се предадеш, ще те сложа на коляното си и ще те напляскам пред собствените ти войници.

Последва мъртвешка тишина, по време на която едва успявах да го задържа във въздуха. Ако беше понечил да се бори, щеше да се освободи, а аз бях прекалено изтощен, за да му се опра — но в крайна сметка заплахата за достойнството му, за разлика от тази за живота му, го уплаши.

— Предавам се.

Постарах се всячески да не го изпусна, но ефектът беше горе-долу същият.

— Исен се предава! — изкрещях достатъчно силно, че да ме чуят всички, и отстъпих рязко, докато двама от капитаните му излязоха забързано да му помогнат да се изправи. Бих вдигнал победоносно ръце, но точно в този момент дори посягането да си почеша носа ми се струваше херкулесов подвиг.

Исен се отърси от рицарите си и закрачи към мен. Опитах се да не трепна и да не го ударя на молби да не ме бие пак. Вместо това влязох в ролята на дръзкия, неустрашим, открит Джалан с надеждата, че едно достатъчно убедително представление ще заличи спомена как бях проснат с един-единствен удар, за да остана да лежа на милостта на графа.

— Честта е удовлетворена, Исен, и поне една от сестрите Де Вийр все още има съпруг. Бъди благодарен за хубавите неща в живота си и не забравяй, че Шарал е най-прекрасното от тях.

Устата на Исен потръпваше от всички сурови думи, които му се искаше да избълва срещу мен, но като истински благородник той ги преглътна и отговори според етикета.

— Удовлетворена е.

Понижих отново глас и казах само за неговите уши:

— Изпълни своя дълг. Вермилиън има нужда от теб. Изиграеш ли си правилно картите, ще излезеш от цялата тази работа като герой. Можеш да намериш мъртъвците да бродят близо до града — в малки количества това ще е шанс за хората ти да свикнат с идеята и да разработиш тактиката си. Копията не са най-подходящото оръжие.

— Мъртвите наистина ли са се надигнали? — Исен задъвка устна и се взря в далечината над главите на хората си.

— Трябва да пратиш вестоносци в града, за да координираш усилията си с новия маршал. Прати ги по реката — само си отваряйте очите за блатни духове, те плуват и използват отровни стрелички. Хората ти ще са от по-голяма полза зад стените, затова първата ти задача ще е да ги вмъкнеш вътре…

Исен ме удостои с втренчен поглед, може би ме преценяваше наново, макар че ако се съдеше по изражението му, преценката му би могла да се изменя и в двете посоки. Вдигна ръка и извика:

— Потегляме!

Тръгна бързо към едната страна на пътя — мъжете се отдръпваха припряно пред него. От банкета повика с жест северняците при себе си и махна на рицарите да потеглят. Снори, Кара и Хенан дойдоха при нас, докато копиеносците замаршируваха. Сър Тант доведе коня на графа и Убиец веднага изпръхтя предизвикателно към по-едрото добиче.

— Ще оставя тези чужденци под ваша опека, принц Джалан. Моите хора ги намериха да се движат на север по Римския път и тъй като бяха единствената връзка, с която разполагах, за да ви намеря след забележителния фокус с изчезването ви… — той ме стрелна с мрачен поглед, — им предложих гостоприемството на своя дом. Жената плещи сума ти езически безсмислици. — Графът кимна към Кара, сякаш тя не разбираше и дума от имперския език. — Разправяше, че вие и другият сте слезли в подземния свят! — Исен успя да вложи презрение и веселие в едно-единствено изпръхтяване. — Обаче знае някой и друг номер и каза, че ще може да ви открие, когато се приближите… и го направи! Както и да е, сега те са ваша отговорност. Ако щете ги пуснете, ако щете ги затворете като шпиони, ако щете ги дайте на инквизицията — както ви е угодно.

После се обърна и се качи на чудовищния си кон — подвиг, който изискваше няколко стъпки повече от обичайното. Извъртя се в седлото и ни изгледа отвисоко.

— Няма да говорим повече за това.

След тези думи графът тръсна юздите и потегли, а сър Тант го последва към челото на колоната. За един дълъг момент ги гледахме мълчаливо как се отдалечават.

— Е — обърнах се към Кара и Хенан. — Липсвах ли ви?