Колелото на Осхайм

21.

— С колко мъже разполагаш? — Гариус седеше на трона на баба, подпрян на възглавници, а от двете му страни стояха двама елитни гвардейци в броните си от огнен бронз. Още десет такива бяха наредени из залата, някои окървавени от тазнощната работа.

— Около шейсет. — Аз стоях пред подиума със Снори зад рамото ми. — Десетки други са пръснати из двореца. Пратих офицери да ги съберат на портите.

Гариус ме изгледа с едното си тъмно око. Другото беше затворено от юмрука на Хертет. Чичо Хертет отишъл в стаята на Гариус в кулата след смрачаване. Седмица по-рано бях попитал чичо си защо не се премести във Вътрешния дворец, след като вече е наместник, но той бе поклатил глава и ми бе казал, че мислел по-ясно на високо.

— Пък и освен това хората те безпокоят само ако е за нещо важно. Сто стъпала хвърлят различна светлина на въпроса кое има значение и кое е само губене на време.

— Хертет? — попитах сега. — Намериха ли го? — Трябваше да е сред мъртвите. Клането в Миланския дом беше щателно.

— Не още. — Гариус докосна подутото си око. — В къщата имаше пожари и част от задната стена е паднала. Може да се окаже, че не ни е по силите дори да преброим мъртвите. Но не съм чул да се е спасил. — Поклати глава и скръбта му изглеждаше искрена. — Глупаво момче. — Може би помнеше детето, а не мъжа, заел неговото място.

— Трябва да взема колкото хора имаме и да се върна при Апанската порта. — Изречението не звучеше като нещо, което бих казал аз, но пък, от друга страна, ако мъртвите нахлуеха на пълчища, никой от нас нямаше да види следващия залез.

— Имам по-важна задача за вас двамата — каза Гариус.

Повдигнах вежда и се зачудих дали юмрукът на Хертет не е размътил ума му.

— Че какво може да е по-важно от това? Боже господи! Та те бяха прехвърлили стените преди часове. Може вече да са завзели портата. Трябва да…

Гариус вдигна ръка.

— Аз имам по-скорошни доклади. Маршал Сира е…

— Маршал Сира ли? А бе колко маршала ще има този град за една нощ? Освен това Сира е дете, за бога! — Макар че, ако трябва да съм честен, тя се справяше доста умело с организирането на отбраната, когато си тръгнах.

Гариус изчака, нацупил устни, за да види дали имам още възражения. Аз си задържах езика зад зъбите.

— Получих доклад, че пробивът е овладян. Мъртвите извън стените загубили своята… жизненост… и се оказали неспособни да последват останалите по рампата и скелето. Пристигнали подкрепления: наемнически отряд на служба при мен и въоръжени граждани, включително някои, които по-рано си изкарвали прехраната в Кървавите дупки и други места за нелегални борби… — Тук погледът му се отклони към Снори, което ми подсказа, че историята за северняка и мечката е стигнала до ушите му. — Тези подкрепления се погрижили за унищожаването на мъртвите, проникнали в града.

— Те ще ударят на друго място! Стените до Площада на щавачите и без това едва се крепят. Аз…

— Пожарът във външния град изпепели много от труповете, вдигнали се срещу нас, и сериозно ограничи възможността на останалите да се движат около стените. Докладите ми сочат, че на мъртвата орда ѝ липсва водачество или напътствия.

— Но там имаше некроманти… Аз лично видях Едрис Дийн! Сигурно замислят нещо… Канализацията!

— Ти самият се погрижи за това слабо място, Джалан, а и няма признаци за атака. Изглежда, Мъртвия крал е загубил интерес към това нападение.

— Но… защо? Защото пратихме лича му обратно в Ада? — В това нямаше смисъл. Той почти ни беше видял сметката. Защо ще се отказва?

— Един търговец би попитал какво се е опитвал да спечели противникът ни. — Гариус се облегна с трепване. — Защо му е да хаби силите си тук, срещу този град?

— Защото Червената кралица ни изостави. Какво по-подходящо време да нападне Вермилиън?

— Ти мислиш за онова, което ценим ние, Джалан, а не за онова, което цени Мъртвия крал. Какво го е грижа него за Вермилиън? Или пък за целия Червен предел? Има много градове, много места, където живите могат да бъдат превърнати в мъртви много по-лесно, отколкото в сърцето на Червения предел, независимо къде е Червената кралица.

— Всичко това заради ключа? Всичко това? — Не ми изглеждаше възможно, макар че докато го изричах, ключът на Локи се вледени върху гърдите ми.

— Какво друго би му донесло по-голяма полза?

— Но… — Сложих ръка върху ключа. — Той не го получи. Защо ще се отказва сега?

— Не знам, Джалан. Но знам, че силата му не е безгранична, а изгледите му за победа, която би му осигурила ключа, намаляха, когато личът избяга, а защитите ни се оказаха по-трудно преодолими, отколкото може би е очаквал.

— Или пък е намерил някакво друго съкровище — избоботи Снори зад рамото ми.

— Вярно. — Гариус не показа никакво раздразнение от прекъсването на варварина. — Обмислих и тази възможност. Но какво друго би го задоволило?

Една ужасна мисъл се разгърна в съзнанието ми и колкото и да се мъчех да я натикам обратно в малка спретната точица от възможност, не искаше да си отиде.

— Защо те изобщо дойдоха тук?

— Кой? — Гариус премести поглед от Снори към мен.

— Неродените. — Под нозете ми се бяха изтърколили толкова много мили, а ето че се оказах пак в началото на всичко. Тогава двамата със Снори отново бяхме в тронната зала на Червената кралица и отново говорехме за мъртвите. А вечерта на същия ден се бях сблъскал с Неродения принц в операта — място, където никога не е ставало нищо хубаво. — Защо неродените изобщо дойдоха тук?

— Дойдоха, за да доведат на този свят друг нероден. Могъщ. — Гариус ме гледаше със странна напрегнатост. — Трябва да е бил могъщ, за да рискуват двамата най-велики слуги на Мъртвия крал да влязат зад стените на Вермилиън, когато Червената кралица е в града.

— Сестра ми.

— Ти нямаш сестра, Джалан…

— Едрис Дийн я уби в утробата на майка ми в нощта, когато дойде в двореца. Видях как мама проверява корема си с твоя орикалкум точно преди нападението. Светлината… беше все едно слънцето е слязло на земята… — Ръката на Снори ме стисна за рамото в миг на съчувствие, после ме пусна. — Сестра ми ме прогони от Ада. Ако ме беше хванала, аз щях да съм нейният вход към света. Мисля, че се опита да влезе през татко, когато той умря. И отново през Дарин, когато загина на стената. Нещо се опита да влезе през него.

— Но не успя? — Гариус се намръщи. — Тогава защо Мъртвия крал изтегли силите си…

— Мартус! — Студена увереност сграбчи гърдите ми. — Прати да потърсят брат ми!

Гариус наведе глава. Вдигна ръка с усилие и направи подканващ знак с два протегнати пръста. Окървавен войник, застанал до един от кралските гвардейци, излезе напред; досега по-едрият мъж го беше скривал. Приближи се и спря на пет метра от трона. Разкъсаната му униформа го бележеше като офицер от Седма. Множество тънки резки по ръцете и лицето му намекваха за скорошна среща с парцалан.

— Капитан Давио трябваше да докладва, след като приключим с нашите дела — каза Гариус. — Съобщи каквото знаеш, капитане. — И направи знак на мъжа да се приближи още.

— Генерал Мартус… — Капитанът се задави и се хвана за челюстта, сякаш се опитваше да изстиска чувствата от гласа си.

— Принц Мартус, ваше височество… той… — Давио свали ръка, оставяйки и двете си бузи окървавени. — Той поведе атаката. В него нямаше и капчица страх. Втурна се право към онзи нечестив вихър. Видях го как разсече два призрака, докато вятърът го брулеше. Ние се биехме с обладаните, но генерал Мартус се насочи право към центъра. Загубих го от поглед… а после изведнъж всичко свърши. Вятърът утихна. От небето заваляха парцали, камъни и късчета стъкло… а обладаните се щураха безцелно, лишени от всякаква организация.

— Ами брат ми? — Вече знаех отговора.

— Намерихме го в центъра, сър, ваше височество. Насечен и разкъсан. Потърсих пулс, но виждах, че си е отишъл, сър. Извиках на хората си да го отнесат в двореца и в този момент видях меча му наблизо. Случи се, докато го вдигах от земята. — Той млъкна, вперил невиждащ поглед в някакъв спомен, и си помислих, че ще се наложи Гариус да го пита, но тъкмо стигнахме момента, когато някой от нас трябваше да заговори, и капитанът врътна рязко глава към Гариус и продължи.

— Очите му се отвориха. Очите на генерал Мартус се отвориха и си помислих, че ще се изправи като другите, които бяхме загубили, мъртъв и луд, и ще трябва да го съсечем. Всички момчета надигнаха мечовете и брадвите си… бяхме оставили копията, за да потърсим нещо, което сече. Онези, дето нямаха мечове, бяха взели брадви, касапски ножове, каквото намерим… Никой не искаше да му нанесе първия удар. Все пак той беше принц и наш генерал.

— Той обаче не скочи. Тялото му… се размърда… но така, все едно нещо го ядеше отвътре. Костите му… чухме ги как се чупят и той изглеждаше пълен с гърчещи се змии. Цялата му плът хлътна… само очите му не се промениха. — Давио сподави един хлип. — Продължиха да ни гледат. А после… после…

— Просто ни кажете фактите, капитане — намеси се Гариус с глас, нелишен от любезност. — Колкото по-бързо ги изречете, толкова по-малко белези ще оставят те.

— Да, наместнико, сър. — Мъжът си пое дъх. — А после онова нещо изскочи от него. Цялото беше в кръв, като одрано куче, само че с очи, с очите на генерал Мартус. Разкъса го отвътре, все едно беше чувал, в който са го сложили да се удави, и хукна като светкавица. Батран Дийнс се опита да го спре. Бързак е този човек. Хвърли се върху него, докато минаваше. Спипа го с две ръце. Но онова нещо му се изплъзна, а той запищя. Там, където го бе докоснал, плътта му се беше стопила, нямаше я… Видях костите на ръцете му. — Капитанът заби очи в пода.

— Ето я наградата на Мъртвия крал — казах аз. След толкова дълго време сестра ми най-после беше излязла на света. Не чувствах нищо — само пустота.

За момент стояхме безмълвно, обмисляйки дълбочината на лайната, в които сме затънали. Аз бях изгорил баща си и половината град, в който живеех, бях загубил двама братя и си бях спечелил смъртоносна неродена сестра — всичко това за един-единствен ден. Съмнявах се, че е възможно да се вместят повече нещастия между два изгрева.

Гариус заговори пръв.

— Трябва да отнесеш ключа на север.

— Това е лудост. Мъртвия крал ще ни хване и ще си го вземе! — Вече не се чувствах в безопасност зад стените на Вермилиън, но все пак бях в много по-голяма безопасност зад тях, отколкото извън тях.

— Мъртвия крал не ви хвана по целия път от Тронд до Умбертиде. А онова пътуване ви отне месеци. — Гариус погледна Снори, сякаш търсеше потвърждение. — Когато ключът стои на едно място, тогава го намира. Докато е тук, целият град е изложен на риск.

— И къде ще го занесем? Искаш просто да бягаме, докато не паднем от ръба на света ли?

— Мъртвите пред стените ни не са най-голямата заплаха за нас, Джалан. — Гариус изучаваше дланта си. Червената кралица имаше навика да прави същото, когато мисли.

— И по-голяма ли има? — По-скоро почувствах, отколкото видях как Снори извъртя глава да се втренчи в мен. Въпросът му сякаш пламтеше неизречен върху тила ми.

Вдигнах ръце.

— Признавам, че надвисналият край на света е по-голям проблем. И… — Врътнах се рязко, за да вперя поглед в Снори. — Не искам да чувам и дума за Рагнарьок. Нещата изобщо не са такива. Всичко е заради онова твое тъпо колело, което ще разцепи света. Или по-точно позволява на нас да го направим. Или по-точно позволява на хора като Синята дама, Келем и Мъртвия крал да го направят. Така че да, всички ще умрем. А може дори да не получим шанс да унищожим света, защото машините, оставени от Строителите, вероятно ще възпламенят още куп слънца и ще ни изгорят от лицето на земята, за да попречат това да се случи… Но така или иначе, нещата не стоят добре.

Снори отвърна на погледа ми с втренченост, която обикновено пазеше за хора, към които се кани да замахне с брадвата си.

— Ще отидем в Осхайм и ще спрем въртенето на Колелото.

— Това са само викингски приказки. — Обърнах се пак към Гариус. — Ама сериозно, какво ще правим?

— Трябва да отнесете ключа до Колелото на Осхайм — каза Гариус.

— Да отнесем… — Бях се съмнявал, че е възможно да се вместят повече нещастия между два изгрева. Но грешах. — Какво? Защо? — Възнамерявах просто да откажа, но вместо това когато отворих уста, от нея излетяха въпроси.

— Ключът трябва да бъде отнесен до центъра. Никой никога не се е измъкнал оттам. Това е едно от малкото места, които би трябвало да са сигурни. Ако Мъртвия крал, слугите му или който и да било друг отиде да го търси, няма да се върне.

Прочистих гърло.

— Мисля, че пропускаш една важна подробност. Никой никога не се е измъкнал оттам.

— Точно в това е смисълът, Джалан. Не я пропускам.

— Аз… — Бях се натикал в Ада, понеже ми липсваше кураж да си призная, че съм страхливец. Реших да не изпадам пак в подобна ситуация. — Виж сега. Ще ти го кажа направо. Не подкрепям никой план, който не включва връщането ми обратно, и това е положението. Сигурен съм, че има далеч по-способни доброволци, готови да свършат… тази работа.

— Аз ще го направя — обади се Снори. И двамата го пренебрегнахме.

Гариус не откъсваше поглед от мен.

— Има още една подробност. Ти не отиваш там просто за да занесеш ключа на сигурно място — отиваш там да го използваш. Колелото е източникът на нашите проблеми и ключът е единственото, което може да го спре. Ти отиваш там, за да завъртиш Колелото назад. Ако се провалиш, то ключът ще бъде на място, стигането до което е опасно, а измъкването — невъзможно, но ако успееш, тогава светът няма да се разцепи, ще можеш да се върнеш и всички ще изживеем предопределения ни живот.

Издишах облекчено. Старецът беше луд. Някой трябваше да го смени като наместник и тогава всички можехме да си седим кротко, докато Червената кралица се върне да ни спаси. Ако е още жива.

— Да. — Снори явно нямаше нужда от убеждаване. — Трябва да тръгнем още днес.

И двамата го пренебрегнахме.

— Дядо Гариус. — Опитах се да вложа в гласа си съчувствие. — Колелото на Осхайм… то не е истинско колело, знаеш ли? То е тунел дълбоко под земята, който обикаля в кръг, широк цели мили. Не може да бъде „завъртяно“.

— То е машина. Така ми каза Кара — обади се Снори. — То е машина, която е променяла света хиляда години и продължава да го променя. Била е пусната — значи може и да бъде спряна.

— Интересно — отбелязах, с което имах предвид „затваряй си плювалника“. Защо, по дяволите, Снори гореше от такова желание да се втурне към Колелото на Осхайм, нямах представа. Погалих се по брадичката, сякаш обмислям думите му, и се опитах да не звуча прекалено раздразнено. — Тунел, машина или каквото е там, то е огромно и не можем да го завъртим назад.

— Обаче можеш да го изключиш — каза Гариус. — Ако разполагаш с правилния ключ.