Колелото на Осхайм

33.

Гариус беше погребан като крал в катедралата на Вермилиън. Погребалната процесия се виеше от Площада на победата в двореца през целия град, по линията Корели над реката и надолу към Апанската порта. Валеше сняг, първият сняг във Вермилиън от осем години, сякаш градът се бе пременил за случая, беше скрил белезите, петната и мръсотията си само за ден, за да изпрати стареца в последния му път.

Аз носех ковчега заедно с братовчедите си, а капитан Ренпроу запълваше шестото място. Червената кралица го бе удостоила с тази чест заради това, че беше качил Гариус в кулата на Синята дама през магии, от които никой друг войник не бе оцелял, и за проявения от него героизъм да го докара в Блужен седмица преди това — трябва да се отбележи, в разрез с настоятелните съвети на самия Ренпроу.

— Благодарим ти за това, маршал Ренпроу. Благодарим ти, че крепи нашия брат.

— Той крепеше мен, ваше величество. — Ренпроу се поклони. — И честта беше моя.

— Той крепеше всички ни. — Червената кралица кимна и склони глава. — Дълги, дълги години.

Положихме ковчега в гробница от бял мрамор в катедралата, обвита в магии, които да я пазят от всякаква некромантия. Изрекох думите над мястото на сетния му покой. Мисля, че ги изрекох ясно и от сърце.

— Спи в мир, братко. — Баба сложи ръка върху студения камък, а до нея, невидима за всички освен мен, Мълчаливата сестра също отпусна бледата си ръка върху изсеченото име на своя близнак и от тъмното ѝ око се отрони една-единствена блестяща сълза.

Отидох да изпратя Снори на речните кейове. Бях му купил лодка. Хубава, надявах се. Нарекох я „Мартус“. Дарин беше оставил дете да продължи рода му и жена, която го обичаше. Мартус имаше нужда от нещо — и лодка, която да разнася името му по света, бе най-доброто, което можех да предложа.

Снори стоеше на вълнолома, до каменните стъпала, по които някога се бяхме спуснали, бягайки от биячите на Мейрес Алус. Раната на лицето му заздравяваше, а счупената му ръка бе скрита под дебело наметало от меча кожа, прихванато с тежка златна закопчалка — дар от кралицата.

— Тук имаме сняг! Защо си тръгваш? — Разперих ръце да обхвана неестествената белота на Вермилиън. Докерите трепереха около нас в прекалено тънките си палта, докато товареха последните му запаси.

— Северът ме зове, приятелю. Пък и това не е сняг — това е снежец. На север ние…

— Танцувате голи в такива дни. Знам! Виждал съм. — Плеснах го по здравата ръка. — Ще ти го позволя… обаче се върни, чуваш ли? Като ти дойде до гуша от измръзвания по тялото и лоша храна, върни се да се стоплиш пак.

— Добре. — Той се усмихна и зъбите му се бялнаха сред щръкналата чернота на късата му брада.

— Сериозно говоря. Животът ще е прекалено скучен без твоите глупости. — Имах да кажа още, но то излетя от мен заедно с въздуха от дробовете ми, когато Хенан се стрелна нагоре по стълбите и се гушна в мен. — Ох! Полека бе! Тук има ранен герой! — Прегърнах го с една ръка и разроших червената му коса по онзи начин, който ме дразнеше толкова много, когато татко го правеше с мен. — Кара! Спаси ме!

Вьолвата се качи от лодката с по-спокойна крачка и изгледа развеселено и трима ни.

— Лодката е готова. Реката също — каза тя.

— Грижи се за тези идиоти вместо мен — казах. — Единственото, което Снори познава в Тронд, е пристанът и „Трите брадви“. А Хенан никога не е имал възможността да оцени истинския ужас на един норсхаймски град.

— Ще се погрижа да стигнат до там живи и здрави — каза тя. — След това имам да свърша някои работи.

Свих рамене и се усмихнах. Не знаех много за лодките, но това, което знаех, бе, че много често хората, които слизат от тях в края на дълго пътуване, не са същите, които са се качили.

И това беше всичко. Снори ми изкара въздуха със смазваща прегръдка с едната си ръка и Селийн ги отнесе на запад към морето.

През следващите седмици започна постепенно възстановяване на външния град — задача, която щеше да създава работа на хората от Червения предел за години напред. Ако разполагахме с години. Но кой може да знае колко време му остава? Спряхме машините, тласкащи ни към разрухата, и сега единственото, което върти Колелото, сме ние. Да, по-бавно, но крайната цел е същата. Все пак си откупихме време, а времето е чудесно нещо. Аз лично смятам да го пилея с пълни шепи, докато не дойде моментът да се паникьосам отново. А дори тогава оправянето на проблема ще се падне на някой друг. Моите дни на авантюри свършиха — спретнато пакетче спомени, запечатано и натикано в тъмното ъгълче на някой шкаф да събира прах и никога вече да не види дневната светлина.

Седмици по-късно, когато дойде в покоите ми с изпраните ми дрехи, камериерката донесе и лещата на доктор Тапрут, сложена най-отгоре в сребърния си обръч.

— Какъв късмет, че намериха това, ваше височество — каза тя, сияеща под къдриците си. — Такова деликатно нещо лесно би могло да пострада.

Изкушавах се да го стрия на прах под петата на ботуша си още там, на място. Хлабавите краища си заслужават да ги стъпчеш, ако са от онези, дето те свързват с човек като доктор Тапрут. В крайна сметка обаче се уплаших да не призова бедата, така че се задоволих да го увия и да намеря не метафоричен, а буквален рядко използван шкаф с достатъчно тъмни ъгли, където да го скрия. После отидох в кухните да поискам обилен обяд с много вино.

Баба прочисти двореца. Хертет, който по чудо бе преживял нощта на ужасите в Миланския дом, беше пратен в изгнание като постоянен посланик в източните царства. За да пресече всякакви по-нататъшни интриги относно наследяването, тя официално обяви наследника си. Даже ме повика на частно заседание на двора, за да обсъдим въпроса. Аз подкрепих избора ѝ. По време на обсадата братовчедката Сира бе показала, че кръвта на баба е силна в нея. Когато най-сетне Червената кралица срещнеше края си, хората щяха да викат: „Червената кралица е мъртва! Да живее Червената кралица!“

Така че ето ме сега тук, в крилото за гости на Вътрешния дворец, загледан през един висок прозорец как Барас Джон куцука по някаква своя работа. Намерили го жив на сутринта, когато Мъртвия крал прекратил обсадата. Лежал затиснат под купчина смазани трупове в подножието на стената, където се бяхме сражавали заедно. Кракът му се оказа прекалено зле счупен, за да се възстанови напълно, но той щъка с помощта на бастун и надзирава бащините си дела във Вермилиън. Всъщност в последно време бизнес интересите му го викат ту насам, ту натам из целия Червен предел. Той казва, че съм го спасил в онзи ден и че ако някога ми е нужно нещо от него, достатъчно е да си поискам. Така че всъщност единственото ми престъпление е, че съм забравил да поискам…

— Влизай в леглото, Джал. Казах ти, че той няма да се качи.

Обръщам се към придружителката си. Тя седи, облечена само в сатенени чаршафи и усмивка. Отвръщам на усмивката и разкопчавам кадифената си роба. Тя се свлича на пурпурна купчина зад мен. Посягам към главата си…

— Остави си шапката — казва тя. — Харесва ми… кардинал Джалан.

— О, чадо мое — казвам, докато изувам левия си ботуш. — Такава грешница си. — Изритвам другия ботуш и започвам да се разкопчавам. — Време е за малко коленопреклонение. Да пристъпим към църковните дела. — Пъхам се в леглото при нея. Забърсал съм това-онова от църковния език, докато епископите отчаяно се мъчат да ме подготвят за поста. Придърпвам Лиза де Вийр към себе си. — Или даже духовните. — И двамата не сме съвсем наясно с терминологията — обаче знаем какво означава това.

А в крайна сметка нито лъжите, нито истината имат значение.

Само това, което чувстваме.

Аз съм лъжец, измамник и страхливец, но никога, никога, ама почти никога не бих изменил на приятел.