Колелото на Осхайм

16.

— Маршале! — обади се Ренпроу до рамото ми. — Не можете да отидете сам!

— Всеки човек ни е нужен тук. — Наистина не исках да отивам сам, но пък наистина имахме нужда от всеки човек на пробива.

— И аз ще дойда. Само да събера отряд.

— Отряд, който може да язди? И има коне? — Моят жребец и конете на мъжете, дошли от моста Морано, се намираха в конюшнята на един хан сто метра по-нататък по Апанската улица. Би отнело цяла вечност да съберем ездачите им, ако бяха още живи, а много от конете не бяха от онези, които биха се отнесли благосклонно към нов ездач.

— Аз ще дойда. — Той протегна ръце и хвана за раменете двама войници. — А тези мъже ще яздят с нас. В конюшнята има коне за вестоносци.

— Ти знаеш за защитата на града повече от всеки друг, капитане. Необходим си тук. Но тези двамата ще ги взема.

Стигнах до края на тълпата от войници и стражи и изведнъж ми се отщя да си тръгвам оттук. Излизането в мрака отвъд гъмжилото от тела ми се стори наистина лоша идея. Мъжете бяха струпани нагъсто като овце в кошара — толкова нагъсто, че трябваше да си пробивам път със сила. Страхът ни караше да се притискаме един в друг като стадо пред хищник, въпреки че май само аз имах ясна представа за природата на дебнещата ни заплаха. Мъртвите бяха притихнали. Това означаваше, че личът си е тръгнал. Искаше ми се да мисля, че е отстъпил зад стените да върши някаква дяволия навън, сред бушуващия пожар. Но докато се вглеждах мрака, знаех. Сега личът беше в града ми. Някъде там, по улиците. Бродеше на воля сред невинните — а повярвайте ми, пред древната злоба на личите всички сме невинни.

Щом оставих зад себе си сигурността на множеството, всичките ми оскъдни резерви от смелост се изпариха. Бях на открито, следван само от двама стражи, и единственото, което ме тласкаше напред, бе гордостта. Тя винаги е била най-смъртоносният ми недостатък. По-лош дори от наследеното по бабина линия проклятие да изпадам в редки берсеркерски пристъпи, когато съм притиснат до ръба. Гордостта позволява един мъж да бъде нанизан на острието на чуждите очаквания. Колко ли пъти бях влизал в огъня — не само в преносен, но и в пряк смисъл, — под погледа на Снори, когато тежестта на неговата вяра в мен смазваше оправдания ми инстинкт да хукна в обратната посока?

Взех един фенер, висящ от изоставена сергия за пасти, и тръгнах към конюшнята. Светлината в ръката ми трепереше. Забързах по Апанската улица в тъмното с двамата войници зад гърба си.

Улицата се простираше злокобно тиха, без нито звук освен далечните викове от боя при стената. Издайнически цепки светлина по горните прозорци и някоя сянка, мяркаща се сегиз-тогиз зад затворените кепенци, бяха единственото, което показваше, че градът не е изоставен.

— По-полека. — Вдигнах ръка да спра войниците и извадих меча си. Вратата на конюшнята беше открехната. Чувах тъпченето и пръхтенето на конете вътре. — Нещо ги е подплашило. — Не знаех колко мъртъвци може да са се измъкнали от битката при портите — някой от тях би могъл да се спотайва в мрака зад вратата, окървавен и тих. Вдигнах фенера. — Ти влез пръв. — Кимнах на по-едрия от двамата войници, истински здравеняк, макар че не му достигаха няколко сантиметра и килограма, за да се изравни с мен.

— Сър. — Той ми хвърли поглед, който питаше „защо аз?“, но тъй като не бе възможно във Вермилиън да се намерят двама мъже с по-голяма разлика във военните чинове от мен и него, пристъпи напред. Подадох му фенера и той побутна вратата с меча си. Вмъкна се вътре неохотно като човек, който пъха ръката си в буркан с паяци.

— Чисто е, маршале.

— Сигурен ли си?

— Има само коне. Сигурно димът ги е подплашил.

Последвах го. Нямаше да е безопасно за него да изведе Убиец, иначе бих останал на улицата.

След две минути изведохме Убиец и два от куриерските коне. Метнах се на седлото и се почувствах малко по-добре, както винаги, когато имам под себе си четири крака. Вероятно беше хубаво за честта ми, че градът е обсаден от всички страни, защото ако знаех, че има някоя отворена порта, можеше да ме надвие изкушението да препусна през нея и да яздя, докато не намеря безопасно място.

— Към двореца! — Посочих с меча си в съответната посока, стиснах юздите с ръката, в която държах фенера, и препуснах.

Даже в бедствени ситуации има някаква радост в това да препускаш бясно по празните улици на град, който никога не е празен. През целия си живот, независимо в колко късен час, никога не бях имал възможност да отпусна юздите на коня си по Вечерната улица или булеварда Западна звезда. Нито веднъж не бях виждал Вечерната улица без поне десетина пияници, един-двама стражи, а може би и някой млад лорд, преследващ млада жена, която не е никаква дама… а денем нямаше място да минеш, без да отъркаш лакти в половин Вермилиън. Тропотът на копитата на Убиец отекваше в стените, докато летяхме по нея.

На Шивашкия ъгъл вниманието ми беше привлечено от женски вик. Вдигнах очи и я видях на един висок прозорец, на най-горния етаж на „Меликан“, изтънчена шивачница, където бях олекнал с поне едно скромно състояние.

— Принц Джалан!

Дръпнах юздите. Бях изпреварил двамата мързеливци, избрани от капитан Ренпроу да ме придружат, и това поне ми даваше извинение да ги оставя да ме настигнат. Хвърлих един бърз поглед наоколо за спотайващи се мъртъвци или промъкващи се по покривите блатни духове и извиках:

— Да?

Бих очаквал, че ще имам повече за казване, но „да“ май покриваше всичко.

— В… в двореца ли отивате? Вземете ме с вас… — Тя, изглежда, ме познаваше. Струваше ми се смътно позната… е, поне беше млада и красива.

— Бързам… уважаема. — Устните ми искаха да изрекат „сладурче“, но прибягнах до „уважаема“. Надявах се, че така говорят маршалите.

Ескортът ми пристигна с тропот и дръпна юздите с видима липса на майсторлък.

— Чакайте ме! — Жената се отдръпна от прозореца, а после, сякаш осенена от внезапно хрумване, подаде отново бялото си лице. — В кланицата има някакъв ужас. Убива хората и кара телата им да танцуват. — След тези думи се отдръпна, вероятно за да се насочи към стълбите.

— Напред! — Забих пети в ребрата на Убиец и той препусна. Дори не почувствах угризения. Бяха ме натоварили със спасяването на града, а не на всеки гражданин поотделно. Пък и освен това сладурчето, май се казваше Мери — смътно си спомнях, че съм се пъхвал в една съблекалня с нея и съм я намерил за крайно сговорчива, — вероятно щеше да е в много по-голяма безопасност, скрита на горния етаж на анонимна шивачница, отколкото в двореца.

Яздехме по тъмните улици, като от време на време излизахме на някой площад, където луната, вече подаваща се над покривите, къпеше паветата в сребро. На площад Реймънд, на по-малко от четвърт миля от железните порти на баба, около нас изведнъж повя остър вятър и изпълни въздуха с прах и жилещи песъчинки. Сухи листа закръжиха във вихъра, заедно със стари дрипи, сиви парцали, подети от кръжащия въздух.

— Парцалан! — изкрещя мъжът зад мен.

— Напред!

Нещо ме резна по бузата. Сниших глава и препуснах в галоп. Чух писъка на един от войниците ми и тупването му на земята. Последваха още писъци и накъсано зловещо гъргорене, което заглъхна с отдалечаването ни. Докато се носех с грохот към входа на уличката отсреща, видях как на пътя излезе някакъв мъж и се обърна към нас, разперил ръце. Каквото бе останало от кожата му, висеше на парцали от облените му в кръв ръце. Докато изминавах последните няколко метра, видях какво го язди — твар, подобна на скелет, някакъв ужасен ухилен дявол, в който имаше нещо определено насекомоподобно. Мъжът отвори уста да заговори — хилеше се като отражение на веселието на дявола, — но аз го прегазих, преди да е изрекъл и дума.

Студена тръпка пробяга през мен, докато Убиец ме носеше напред. Духът от вихъра беше яхнал жертвата си горе-долу както един лич язди своя приемник, макар че личите постигат доста по-интимен съюз — заравят се в плътта на неродения, за да освободят потенциала му по най-кошмарни начини. Забих пети в ребрата на коня и набрахме такава безумна скорост, че копитата му почти поднесоха на следващия завой. Колкото и бързо да се отдалечавах от тази твар, пак нямаше да е достатъчно бързо.

Свих зад един ъгъл и зърнах стените на двореца. Луната вече бе кацнала на рамото на Генуезката крепост — кървава луна, почервеняла от дима на десет хиляди горящи домове. Продължих с тропот нататък, а оцелелият войник ме следваше далеч зад мен. Стените на двореца, мое убежище открай време, никога не ми се бяха стрували толкова радостна гледка. Нито пък, за съжаление, толкова ниски. За първи път споделях разочарованието на баба от факта, че историята е снабдила монархията на Червения предел с луксозно седалище, пропито с изкуство и култура, а не с мрачна крепост, надвиснала застрашително над околния град.

Почти веднага забелязах Мартус. Командната му шатра, вдигната само на няколко метра пред стените, беше провиснала пиянски — между паветата нямаше много места, където могат да се забият колчета. На улицата бе строен отряд от стотина войници, ококорените им очи шареха в нощта, сякаш знаеха колко духове я населяват. До шатрата стояха двама коняри с коня на Мартус, редом с двама конни вестоносци, чакащи в седлата, и трима барабанчици, превити под тежестта на инструментите си. На входа на шатрата стояха двама нисши офицери.

— Мартус! — изревах, докато яздех през пехотинските редици. — Мартус!

— Генералът…

— Какво? — Мартус излезе от палатката с шлем под едната мишница. Стара кръв засъхваше по нагръдника му. На лицето му се бореха войнственост и чувство за вина — нещо необичайно за Мартус — обикновено имаше само войнственост.

Скочих от гърба на Убиец и застанах срещу него. Моментално съжалих, че съм се лишил от предимството във височината.

— Какво правиш тук, по дяволите? Не получи ли съобщенията? Можеш да видиш шибания дим! — Посочих, просто за в случай че е пропуснал да го забележи как се издига над огненото зарево в далечината. — Край портата бушува истинска битка… и ние губим! — Огледах се. — И къде, за бога, са останалите ти хора? Прати ги на Апанската порта — веднага!

Мартус се напери срещу мен, както бе правил толкова често преди. Това обикновено беше прелюдия към смазването ми от бой, ако не съм достатъчно бърз да избягам.

— Хертет заповяда да останем. — Макар да беше ядосан, тонът му беше на човек, хванат да прави нещо нередно. — Хората ми патрулират по улиците около двореца, на осем отряда по петдесет.

— Че кой дава кофа слонски фъшкии какво казва чичо Хертет? — В мен се надигна гняв, какъвто не бях изпитвал от години… може би откакто бях на седем и Мартус използва удар с глава, за да ме извади от последната битка, в която му се опънах. — Аз съм маршалът на Вермилиън и главнокомандващ на въоръжените сили и ти, генерале, отговаряш пред мен!

Тогава Мартус ме изненада. Изпусна въздуха в надутите си гърди с въздишка, която първо излетя рязко през стиснатите му от яд зъби, а после се проточи в дълго, бавно съскане.

— Говори се, че Червената кралица е загинала. Някакви доклади, че армията в Слов била обкръжена… и една стрела… Хертет се обяви за крал.

Когато раменете на Мартус увиснаха, се сетих за Дарин, лежащ блед при Апанската порта. Те почти можеше да са близнаци: еднакви на ръст, Мартус малко по-широкоплещест и с не толкова фини черти. Бях видял Дарин да умира и името му се помъчи да излезе от здраво стиснатите ми устни. Може би за първи път видях Мартус едновременно като мъж и като момче — не съперник, не тираничен брат, а син като мен, съревноваващ се за обичта на баща, който няма вече какво да даде. Когато мама умря, все едно някой дръпна запушалката на татко и всичко, което тя беше видяла в него, изтече — всеки импулс, всяка страст, онзи интерес към света, който ни прави живи, — и го остави празен.

— Събери си хората, Мартус, и вървете към Апанската порта. Ако загубим там, губим навсякъде. Не удържим ли градските стени, стените на двореца също няма да устоят. Ако той наистина е крал, по-добре ядосан крал, отколкото мъртъв, нали?

Мартус кимна.

— Ще пратя бързоходци.

— Вземи моя човек. — Посочих оцелелия войник, който беше дошъл с мен от Апанската порта. — Той може да язди толкова бързо, колкото твоите войници тичат. Почти.

Мартус кимна разсеяно, вперил поглед в тъмния Кралски път, простиращ се в далечината. Почти никаква светлина не се процеждаше през кепенците на къщите.

— И все пак, крал или не, идиот или не, не мисля, че чичо греши съвсем — там наистина има нещо, което идва насам… усещам го. И то наблизо. Не твоята битка при портата…

— Може би. — Аз също го усещах. — Но не можем да позволим градът да падне. — Тръгнах към главния вход. — Ще имаме нужда и от дворцовата стража!

— Той никога няма да ти ги даде! — извика Мартус зад гърба ми.

— Трябва да опитам! — Махнах му да тръгва и закрачих към срещата си с новия крал на Вермилиън.