Колелото на Осхайм

32.

Кара ни поведе през недрата на спящия левиатан, машината, която бе пуснала на воля Колелото, направлявало някога вселенския кораб по пътя му през безкрайната нощ. Машината, която дори сега го побутваше все по-далеч от верния курс, заплашвайки във всеки момент да ни насочи през ръба на някоя бездна в падане, което може да разбива светове.

Пулсиращата светлина бе навсякъде, а сирената проникваше до всяко кътче и правеше разговорите почти невъзможни.

— Трябва да побързаме! — извиках към гърба на Кара, за да ме чуе. — Нямаме много време. — Откакто бяхме счупили огледалото, чувах как различни части на голямата машина оживяват, или по-скоро го усещах през подметките на ботушите си. Сред воя на сирената механизмите стенеха и скимтяха, и в този звук имаше някаква нездрава нотка.

Кара се извърна от вратата пред себе си и присви очи към мен над главата на Хенан.

— А може би човекът с ключа трябва да върви напред?

Бих могъл да ѝ дам ключа, но това би било като да ѝ дам правото си на избор. Така че се промуших покрай нея и притиснах ключа към вратата. Скритите ключалки се предадоха и металната плоча се плъзна встрани от пътя ми.

Минахме покрай няколко фасетки на огледалото, разположени така, все едно са прозорци към вътрешността на творенията на Строителите, но всяка от тях показваше убежището на Синята дама. Още на два пъти зърнах как стаята потрепери, а втория път големи парчета паднаха от тавана заедно с няколко рамки и безброй блестящи късчета, когато зъбите на счупените огледала бяха изтръскани от тях.

— Нагоре ли? — Вдигнах очи към тясната шахта, пулсираща в червено.

— Нагоре — отвърна Кара.

— Снори ще мине ли? Доста е дебел.

Снори изръмжа. Светлината лъщеше по мускулите му, хлъзгави от пот — температурата около нас се покачваше.

Поех си дълбоко дъх и съжалих за това.

— Мирише сякаш всички Строители са дошли тук да умрат.

Тесните стени на шахтата заглушаваха сирената, но когато излязох в малката стаичка на върха, звукът се върна с пълна сила. Пристъпих със залитане към огледалната фасетка на стената и плеснах ключа върху един от мъртвите екрани под нея.

— Накарай го да спре!

Думата „спре“ отекна във вече тиха стая. Кара вдигна очи към мен, докато излизаше от дупката.

— Добра работа. — Потърка ушите си и се отдръпна да направи място за Хенан.

— Слава на боговете за това. — Снори се измъкна от шахтата и разкърши рамене.

— Вече сме близо. Централната зала е през едно помещение. Оттам. — Кара посочи някакъв странен отвор, висок и тесен, който водеше към нещо като малък шкаф.

Трясъкът на отваряща се врата ни накара да се завъртим и четиримата. На входа на стаята зад огледалото стоеше Синята дама, разперила ръце, сякаш се готвеше да хвърли някакво ужасяващо заклинание, сивата ѝ коса бе разчорлена, а около фигурата ѝ се вихреше наметало в среднощно синьо. Възрастта ѝ ме потресе. Знаех, че има повече от сто лета зад гърба си, но не я бях виждал такава — като нещо, което може да бъде натоварено на каруцата за трупове в задния край на затвора за длъжници: кости, носещи стара кожа, която се набръчкваше около всяка става. По-лошо от възрастта ѝ бе начинът, по който се движеше, обзета от неестествена жизненост, жадно, с трескави очи. Тя се метна към делящата ни повърхност, взимайки разстоянието за миг. Лицето ѝ изпълни огледалото и тя запищя проклятия на език, който се радвах, че не разбирам.

Направих крачка назад, когато две съсухрени ръце закриха огледалната фасетка и тя цялата потъмня.

— Какво прави? — Мора Шивал може да изглеждаше като сянка на себе си — даже не сянка, по-скоро като че ли е била намазана прекалено тънко върху деня, — но все още ме плашеше до смърт. — Какво прави тя?

— Не знам — каза Кара. — Но трябва да продължаваме.

— Накъде?

Кара посочи същия процеп като преди малко.

— Ама това е само шкаф или нещо такова…

— Картата сочи, че е оттук. — Тя хвърли поглед към хартията в ръката си и се намръщи.

— Чудесно. — Промуших се покрай Снори и пъхнах глава в процепа. — Тук вътре има място да стои прав един човек и никакъв друг изход.

— Може да се качва нагоре — каза Снори.

Не ми хареса как звучи това.

— Влез тогава и опитай. — Този път поне не ме блъсна.

— Това би трябвало да свърши работа — чу се непознат глас зад мен.

Обърнах се и видях, че ръцете са се дръпнали от огледалната фасетка и отново гледам изпитото лице и блестящите очи на Синята дама.

— Това би трябвало да свърши работа — повтори тя със стържещ глас, без нито следа от културата и хумора, познати ми от спомените на Червената кралица.

— Каква работа? — искаше ми се да попитам, но езикът ми залепна за небцето на пресъхналата ми уста. Видях как някои от най-тънките пукнатини зарастват.

— Огледалото се цери. — Кара отстъпи назад. — Давай! Бързо!

Вече изгарящ от желание да се махна оттук, аз се пъхнах в кухината зад процепа, свил ръце към гърдите си. Стоях във вертикална тръба, малко по-висока от самия мен. В извитата стена отпред имаше сребърен панел без никакви знаци. Тъй като ми липсваха други идеи, притиснах ключа към него.

— Отвори се.

Зданието потрепери.

— Отвори се!

Панелът почерня.

— Отвори се, проклет да си!

Нещо се раздвижи със стон на измъчвана стомана, ужасно стържене, от което ми изтръпнаха зъбите.

— Джал!

Обърнах глава тъкмо навреме, за да видя как Снори изчезва, когато вътрешният цилиндър се завъртя, с мен в него, и запечата входа. Продължих да притискам ключа към панела, молейки се горещо на всеки бог, който пожелае да ме изслуша. Светлината премигна и угасна.

Случвало ми се е седмици да минат по-бързо от трийсетте секунди, които последваха. Накрая се появи ярка отвесна линия, която се разшири болезнено мудно до пролука, достатъчно голяма да се промуша през нея, когато процепът на вътрешния цилиндър се изравни с процепа, даващ достъп до следващата стая.

— Цикълът на обеззаразяване е завършен — изрече някакъв безжизнен глас в цилиндъра, когато пристъпих навън.

Първото, което ме удари, беше миризмата — все едно нещо беше допълзяло тук да умре. За щастие не ме удари нищо друго. Стаята бе по-голяма, отколкото очаквах, с неравни стени, които преминаваха в тесни заплетени проходи, простиращи се отвъд обсега на пулсиращата червена светлина. Една времева звезда плуваше на височината на главата ми в центъра на стаята, пламтеше в синьо над черен диск, вграден в пода от сребриста стомана. Въздържах се да я поглеждам, защото усещах, че тя може да впримчи човек и той да прекара остатъка от живота си, загледан в нея.

На един от малкото плоски участъци на стената имаше фасетка от фракталното огледало. Паяжината от пукнатини продължаваше да зараства бавно и за момент Синята дама насочи вниманието си към вратата на своето убежище. Сега по стените около нея имаше поне десетина или повече здрави огледала, висящи на места, откъдето старите бяха съборени. Всички те изглеждаха еднакво: просто огледало в евтина чамова рамка… същото огледало, което бях видял да виси на двайсетина места в килията на Тутугу, докато той лежеше мъртъв.

На стената точно срещу мен имаше въртяща се преграда като онази, през която току-що бях минал, а до нея — голям черен правоъгълен панел. Притиснах ключа от външната страна на цилиндъра, който ме бе пропуснал.

— Продължавай да се въртиш.

Той се подчини със скърцане, агонизиращо бавно, борейки се за всеки сантиметър.

В огледалото вратата на Синята дама потрепери под мощен удар. И още един. На третия се пръсна, сякаш беше от стъкло, и зловещо остри парчета се разлетяха във всички посоки. В рамката стоеше Мълчаливата сестра, прегърбена в сивите си дрипи както винаги, намек за загадъчната ѝ усмивка играеше по тънките ѝ устни, едното ѝ око беше тъмно и пронизващо, а сляпото сияеше, като че ли главата ѝ бе пълна със светлина. Зад нея, по-висока, по-широка, с алена броня, се извисяваше Червената кралица и дим се издигаше от мантията на раменете ѝ, сякаш можеше всеки момент да лумне в пламъци.

— Алика. — Синята дама кимна лекичко на посетителките си. — И сестра ти. Така и не разбрах как точно ѝ е името.

Зад мен Кара излезе от цилиндъра, който продължи да се върти, за да обърне отвора си към Снори и Хенан.

— Не гледай звездата — изсъсках и бутнах лицето ѝ настрани с една ръка.

— Може би ще ни запознаеш? — каза Синята дама.

Баба ми не отговори. Мълчаливата сестра пристъпи в стаята и в същия миг отражения на Синята дама скочиха от новите огледала по стените и се втурнаха към оригинала, вляха се в нея и някак си станаха едно. Всяко такова присъединяване изрисуваше Мора Шивал по-твърдо в света, придаваше ѝ по-голяма яснота, правеше синьото на робата ѝ по-наситено, по-ярко, а плътта върху костите ѝ — по-солидна.

— Не. — Мълчаливата сестра изрече само тази дума и огледалата се пръснаха на парченца, блещукащи облаци разцъфтяха пред всяка рамка. Даже пукнатините на фракталното огледало за миг вместо да зарастват се удължиха. Не мога да ви кажа как звучеше гласът ѝ — знам само, че думата бе изречена.

— Това беше глупаво. — Синята дама избърса устата си, където я бе порязало едно от летящите парченца. — Да си хабиш така силата.

— Този път няма да избягаш. — Баба ми пристъпи покрай сестра си. Държеше дълъг тънък меч с гравирани по острието руни.

— Не можеш да спреш това, Алика. — Синята дама отстъпи към фракталното огледало. — Този свят е разбит. Смъртта е разбита, заедно с мрака и светлината. Но има по-добър живот, който чака онези от нас с достатъчно умствена сила, за да го вземат. Стадото така или иначе е загубено, но пастирите могат да оцелеят. — Гледаше стариците пред себе си, но знаех, че думите ѝ са предназначени за мен.

— Хората могат да бъдат спасени. — Баба вдигна меча си и насочи върха му към сърцето на своя враг. — И аз ще се боря да ги спася, колкото и крехка да е надеждата за успех.

Мора Шивал поклати глава.

— Говориш ми за хората, момиченце, но винаги е ставало дума за това да държиш властта в собствените си ръце. Страхът е този, който те кара да продължаваш да се бориш. Страх от това какво ще бъдеш без история, без трон и без корона, които да изпълват с приветствени възгласи гърлата на селяните ти. Ти си родена за властта. Изкатерила си се до нея през прекършените тела и умове на брат си и сестра си. Някъде зад тези свирепи очи все още пламти мечтата да станеш Червена императрица, нали, Алика? Планираш пътя си към върховния трон от толкова много години, че не можеш да се откажеш от него, дори да се опитваш. Ти прекърши силата на крал Келион на изток, неутрализира Скорон, вдъхна богобоязливост у Пристанищните кралства зад гърба си… и ето те тук, напредваш през Слов под някакъв претекст и си се отправила към Виен. Трупаш планини от мъртъвци по-бързо от Мъртвия крал — така че не ми говори за „хората“.

Снори се присъедини към Хенан зад мен и посочи безмълвно към цилиндъра отсреща.

— Последната стая — изсъска Кара. — Можеш да сложиш край на всичко това.

Забързах, прегърбен и уплашен, през стаята, като заобиколих синята звезда, пламтяща в центъра ѝ. Преградата се оказа същата като първата. Притиснах ключа към нея и това предизвика същото треперене, докато онова, което я държеше, се бореше срещу мен, а после дойде същото бавно стържещо въртене на вътрешния цилиндър. През шума му чувах последната част от разговора в кулата на Мора Шивал в Блужен.

— Как е онова мило момче, което съсипа, докато ме прогонвахте тогава от Вермилиън? Не трябва ли той да е третият Голот? Ако някой има правото да е император, това е той. Последният император, който да седи уродлив и разлигавен на върховния трон и да гледа как светът загива около него.

Искаше ми се да извикам, че от Гариус би излязъл добър император — по-добър, отколкото от всички тях, — но входът се стесни до сантиметър, а после изчезна, отрязвайки звуците, и ме потопи отново в мрак.

Цялото здание трепереше, дълбоко стенание, отекващо през гигантската метална структура. Из цялата огромна машина, в двигатели, замислени и сътворени от най-добрите умове сред Строителите, един елемент се бореше с друг; всички те бяха подивели сега, когато огледалото, което беше едновременно едно и много, бе напукано.

Аз се въртях заедно с цилиндъра и ето че накрая пред мен се появи процепът — първо тъмносива линия, после дебела колкото пръст пролука, само с един оттенък по-светла от мрака около мен, която се разшири до педя и повече… докато накрая пристъпих през нея.

Един-единствен светлинен панел се мъчеше да се включи, замествайки почти непроницаемия мрак с трепкаща червена светлина, прогонваше сенките към ъглите, само за да отстъпи отново и да им позволи да се прегрупират. В средата на стаята имаше четири дебели квадратни колони и повърхността им беше покрита с екрани, всичките тъмни.

Веднага забелязах, че малкото светлина, която бях видял отначало в стаята, идва от прозорчето до входния цилиндър. Бях го помислил за черен панел, но всъщност беше дебел стъклен прозорец с изглед към тъмна стая и сега ми показваше Снори и останалите, чакащи от другата страна на преградата.

Отляво мръсен сив парцал висеше върху нещо на стената. Дръпнах го и видях, че държа плащ, дрипав и лекьосан. Той бе закривал огледалната фасетка в стаята. Сега Синята дама стоеше близо до огледалото, с гръб към него, вдигнала и двете си ръце. Лампите в нейното убежище хвърляха сянката ѝ върху мен, а останалата им светлина се разливаше в стаята. Баба ѝ сестра ѝ стояха пред Дамата, с напрегнати от съсредоточаване лица. Бях виждал това изражение и преди, в спомените на баба, когато двете като деца се бореха с отраженията си. Два сребърни отблясъка между пръстите на Синята дама потвърдиха, че тя държи две малки огледалца, насочени към враговете ѝ.

Напрежението върху лицата им ме спря. Задържа дъха ми пленен в гърдите. Накара ме да запазя мълчание.

И точно тогава усетих, че зад мен има някой.

— О, боже. Това е Джон Резача! — Студената ръка на страха впи пръсти във вътрешностите ми.

— Който и да е този твой кошмар, създал си го самият ти. Той може да те нарани само по начини, които можеш да си представиш. Докато аз, от своя страна, ще те нараня по много по-лоши начини. Такива, каквито не можеш и да си въобразиш.

Обърнах се с нозе толкова премалели, че едва ме държаха. Пред мен стоеше Едрис Дийн, демоничен в пулсиращата червена светлина. Тъмният гребен на косата му изглеждаше черен като нощ между посивелите страни. Бледият хоризонтален белег под дясното му око сякаш подчертаваше думите му. Един по-тъмен белег, дебел и грапав, минаваше отстрани по врата му, където Кара едва не бе отсякла главата му.

Някакво движение в крайчеца на полезрението ми привлече за момент вниманието ми обратно към прозореца. Мъртъвци изникваха от виещите се коридори в стаята зад мен, коридори, които се протягаха дълбоко в недрата на машината. Видях как устата на Снори зейва в рев, как Кара крещи или пищи, но до мен не достигаше никакъв звук.

— Синята дама ме прати през огледалото преди себе си… с някои приятели… да завладеем Колелото и да гарантираме, че никой няма да опита някаква глупост, като например да го изключи. — Едрис се усмихна. Държеше извит меч от черно желязо, опрял лениво върха му на пода между нас. Напомняше ми за оръжията на ха’тарите от дълбините на Сахар.

Хвърлих още един поглед към прозореца. Там имаше много мъртъвци. Всички с кожени доспехи, поръбени със синьо. Движеха се обезпокоително бързо, а лицата им бяха изпълнени с ярост и потъмнели от стара кръв. Брадвата на Снори си разсече път през двама от тях, оплисквайки прозореца.

— Това са хората на Синята дама — казах. — Ти си ги убил.

Едрис кимна.

— Мъртвите са по-добри в изпълняването на заповеди.

В огледалото Синята дама протегна ръце към Мълчаливата сестра и Червената кралица.

— Беше глупаво от твоя страна да оставиш армията си да кърви тук толкова много седмици, Алика. — Изсъска думите, сякаш ги процеждаше през зъби. Баба падна с вик на колене, вдигнала ръце пред себе си, сякаш се бореше с нещо невидимо. Сестрата се смъкна на колене бавно, малко по малко, първо на едното, после и на двете, като че ли я притискаше някаква голяма тежест, която се увеличаваше от миг на миг. — Похабихте живота на толкова хора и голяма част от силата си… и за какво? За да умрете в краката ми. — Синята дама поклати глава. — Вие не сте единствените, които са станали по-силни с годините.

— Трябваше да пазиш огледалото — казах на Едрис и сложих ръка на дръжката на меча си, оръжието, което бях взел от него в Кулата на мошениците в Умбертиде. — Сега пътят за господарката ти е затворен.

— Мина ми през ума, че можеш да се добереш дотук — каза той. — Ти и севернякът. — Кимна към опръскания с кръв прозорец. През него не се виждаше много освен бясно движещи се човешки фигури. — И кучката. — Потърка разсеяно врата си и черния белег над ключицата си. — Хрумна ми, че би могъл да го счупиш вместо мен, затова го направих. Виждаш ли, никога не ме е било особено грижа за Дамата, а и тя не ми се доверяваше съвсем, защото не се появявам в никое от бъдещетата, които мъдрите могат да разчетат. Иначе подкрепям плана ѝ. Но предпочитам аз да седя начело на масата, когато новите богове се съберат в света, идващ след този. Едрис, Господаря на сътворението. Добре звучи. — Той вдигна зловещия си меч и върхът му се озова на педя от корема ми. — А сега, ако бъдеш така любезен да ми дадеш ключа, ще си свърша работата. — Той кимна към пространството зад колоните. Светлината от огледалото разкриваше задната стена, проектирайки свои собствени пукнатини върху много от екраните там — пукнатини, които все още зарастваха и бяха изминали може би половината път до пълното изцеление. Насред стената се намираше сребърната плоча, описана от професора, с надписа „Ръчно управление“ над нея. По средата ѝ имаше тъмен процеп, където сигурно се пъхаше ключът.

Сведох очи към острия връх, сочещ към пъпа ми, после хвърлих поглед назад към баба и Мълчаливата сестра, на колене, мъчещи се да станат, но притискани неумолимо надолу. От ъгълчетата на очите им вече започваше да се процежда кръв. Спомних си за Хенан в Кулата на мошениците, с меча на Едрис Дийн опрян в шията му. Бях дал на момчето ключа на Локи, за да го даде на некроманта, а то го беше хвърлило обратно към мен. Не ми беше позволило да откупя свободата му.

Очите ми се върнаха към върха на меча пред мен.

Накрая винаги всичко се свежда до острия връх. Едрис ме беше заплашил с ужаси, които не мога да си представя. Не можех да си представя да гледам как това черно желязо потъва в корема ми.

Остър вик на агония отекна зад мен. Вик на наранена старица. Нещо тъмно и кърваво се удари в прозореца до мен и се плъзна беззвучно надолу. Беше слабичка фигура… може би Хенан.

Хвърлих ключа и Господ да се смили над нечестивата ми душа, помолих се на Локи, макар да знаех, че той не е нищо повече от щампа на един стар професор, отпечатана върху тъканта на света и оформена от легендите. Помолих се и проследих премятането на ключа във въздуха с една-единствена дума: „Изключи!“, избрана без по-важна причина от тази, че каквото и да искаше Едрис Дийн, аз исках точно обратното. Дори двигателят да се изключеше, всички ние щяхме все така да се носим стремглаво към Ада: Колелото щеше да продължи да се върти, макар и по-бавно, тласкано от човешката неспособност да не използваме силата за собствена изгода. Но повече от всичко исках Едрис Дийн да отиде в Ада пръв.

Разбира се, не можеш да хвърлиш ключ по една малка ключалка от десет метра и да очакваш да улучи, камо ли пък да остане вътре и да се завърти. Но Локи е богът на фокусите.

Има едно предимство в правенето на много тъпи неща. Те изненадват хората. Хвърлянето на ключа през стаята изненада Едрис Дийн достатъчно, за да извадя моя меч и да отбия закъснялото му мушване към корема ми, като същевременно отскочих назад. Усетих нещо топло и влажно по бедрото си, което ми подсказа, че не съм се измъкнал невредим, но поне мечът на Дийн не стърчеше от мен.

Едрис мушна отново и аз отклоних меча му. Зад него всички панели на далечната стена грейнаха и по тях потече порой от числа, все едно река от цифри се изливаше през ръба на висока скала. Ключът, сега втъкнат в ключалката, задимя леко, сякаш обсидианът изпускаше мрака като пара. Всички предишни скърцания, стенания и треперене не бяха нищо в сравнение с изтерзаните звуци, които достигаха сега до нас през металния под. Някъде дълбоко в сърцето на Строителските изчислителни машини се водеше криптологична война на кодове и шифри, докато ключът се опитваше едновременно да надвие защитата, пазеща първичната функция на Колелото, и да реши задачите, които се бяха опирали на професор О’Кий толкова много години, за да позволи на машините да спрат по такъв начин, че да не ни тласнат през ръба, който се мъчехме да избегнем.

Едрис замахна към главата ми. Аз парирах и трясъкът на стомана почти се загуби в какофонията около нас. Сега, в края на всичко, заобиколен от толкова много начини да умра, открих, че страхът е по-маловажен за мен от факта, че пред мен стои убиецът на майка ми. Парирах пак, скочих напред и разсякох туниката му, оставяйки ярка резка върху ризницата отдолу.

— Ако ме убиеш, няма да имаш време да завъртиш ключа в обратната посока! — извиках. — А ако се опиташ да го направиш, преди да ме убиеш, ще ти отсека главата.

Едрис замахна диво и отскочи. Избърса уста, по която имаше кръв от прехапания му език, и се вгледа в мен. Дишаше тежко.

През огледалната фасетка на стената между нас зърнах баба и Мълчаливата сестра, и двете паднали на четири крака, с ръце, огъващи се под невидима тежест, докато Синята дама пристъпваше триумфално към тях.

— Ти дойде да спасиш света, Алика — изсъска тя. — Но пропусна да доведеш някой, който да спаси теб.

Сестрата успя да вдигне глава, тъмното ѝ око представляваше дупка към полунощ, а сляпото — дупка към пладнешкото слънце. Богинята на Снори, Хел, има такива очи. Старицата надигна ръка, свила хищно пръсти, и за момент напредването на Синята дама спря, но само за момент. Главата на Сестрата клюмна отново и лицето ѝ се загуби зад сивите кичури.

Едрис гледаше, запленен от спектакъла също като мен. Ръцете, които ни бяха движили по своята игрална дъска през целия ни живот, сега се срещаха за последно разчистване на сметките.

— Те не ме доведоха. Аз сам дойдох. — Една фигура стоеше на вратата на Синята дама, покрита с прах от мазилката, сива като призрак. Отначало не приличаше на човешка: беше твърде обемиста, имаше твърде много крайници, стърчащи под странни ъгли.

Крачка напред и новата фигура се свлече. Сега вече в нея се съзираше известен смисъл: един мъж, носещ друг. Падналият на колене мъж бе нисък, набит, мургав под праха, с лице по-скоро на чиновник, отколкото на герой, въпреки униформата и меча на кръста му. Капитан Ренпроу, адютант на маршала на Вермилиън, моя дясна ръка при организацията на защитата.

— Не! — Ако огледалото наистина бе прозорец, може би щях да се хвърля през него. По-дребната фигурка, която се просна и затъркаля сред огледалните късчета, бе осакатена не по-малко жестоко от всяка жертва на масата на Джон Резача. Деформиран старец, който едва можеше да се обърне и въпреки това сега, когато вдигна уродливата си глава, изглеждаше по-благороден от всеки мъж, който някога съм виждал да седи на трон.

— Мадам. — Гласът на Гариус беше прегракнал. Пътуването от Червения предел не му се беше отразило добре, а изкачването от основата на кулата — още по-малко. — Подценявате какво един Кендет е готов да пожертва за сестра си.

Една изкривена ръка посегна и старчески пръсти с подути кокалчета се увиха около глезена на Мълчаливата сестра. Видях върху лицето му болката дори от това елементарно движение — студът винаги е измъчвал ставите на Гариус, а в Слов зимата има зъби.

Мълчаливата сестра разкърши рамене, после изпъна ръце, все още навела глава. Във въздуха отекна трясък. Тя се надигна на колене и си пое хъхрещ дъх.

— Долу! — Синята дама събра ръце, сякаш смачкваше нещо между тях.

Мълчаливата сестра се изправи, бавно, застрашително, под акомпанимента на непрестанни трошащи звуци, докато не остана нищо за трошене. Последните две огледала в ръцете на Синята дама се пръснаха. Тя ахна и разтвори пръсти и парченца огледало се посипаха със звън сред капещата кръв от нарязаните ѝ длани.

Алика Кендет, Червената кралица, скочи на крака с яростен рев и замахна с меча.

Синята дама извика и напусна съревнованието, като се врътна кръгом, достатъчно бързо, че върхът на бабиния меч да остави само резка на рамото ѝ, и се хвърли към последното огледало, към Осхайм и мен. За част от секундата ликът ѝ изпълни фасетката. Тя се блъсна в останалите пукнатини и те я срязаха, както жици — сирене. После вече я нямаше — на огледалото не остана нищо освен алена пелена, през която смътно се виждаше стаята отвъд. Кръв капеше по образа на Червената кралица, протегнала меча си напред и опряла върха му в огледалото, през което бе скочила нейната противница. Не се съмнявах, че ако се върнем при фракталното огледало далеч под нас, ще намерим купчина спретнато нарязани телесни части — последните останки от жена, която би пожертвала един свят, за да стане богиня в друг.

Острието на Едрис се стрелна към мен. Едва успях да го отклоня от гърдите си. Невниманието ми ми спечели плитък срез под рамото. Панелите на отсрещната стена сега пламтяха в червено и ми се стори, че видях зад тях да се движи някаква фигура, сякаш те бяха прозорци през стената към някакво място отвъд. Звуците бяха отслабнали донякъде и сега се свеждаха до дълбоки метални стенания и бавно тракане, като от палеца на храпов механизъм, докато зъб след зъб минават през него.

Едрис финтира и мечовете ни се остъргаха.

— Нямам време да те убия — каза той. — За щастие, доведох със себе си някой, който има. — Отстъпи назад и нероденият се разгъна като паяк от тъмния таван, където се бе крил в сенките зад колоните. Спусна се на мястото, освободено от Едрис — ужас от прясно месо, пренаредено около костите на мъжете, които Синята дама бе пратила с некроманта. Туловище върху дебели крака, с пет мършави одрани крайника, които стърчаха от отворения гръден кош, всеки дълъг два метра, че и повече, с по десетина стави и с остър костен шип на върха.

Едрис ми обърна гръб и тръгна към отсрещната стена и ключа.

— С този меч, който открадна от мен, може би дори ще я пратиш обратно в Ада. Но тя още ще е свързана с лича. Така или иначе, това ще ми спечели нужното време, а ако се наложи, после сам ще се справя с теб. — Той сложи ръка на ключа и ахна, когато лъжите му го обгърнаха. — Макар че няма да има „после“. — Китката му се завъртя, обръщайки ключа в другата посока, и гигантските двигатели завиха в нова тоналност. — Ето как свършва светът. Без гръм, без съсък, само със завъртането на едно колело.

В крайна сметка малко са нещата, които могат да изстискат от човек еднакво количество глупост и смелост — ако всъщност това не е едно и също. Семейството може да го направи, както и гледката на някой, когото мразиш страстно и който се кани да сграбчи момента си на триумф.

— Никога не подценявай какво един Кендет е готов да пожертва за сестра си. — Думите излетяха от устните ми без нито помен от страх.

Това, което ме обзе, не беше берсеркерска ярост. Мисля, че бесът, обладал ме в деня, когато прерязах гърлото на Мейрес Алус, така и не ме беше напуснал съвсем, не се беше наврял обратно в мъничкото и забравено кътче, където го държах някога, а се бе смесил с кръвта ми, както е при всеки друг човек, говорейки ту тихо, ту силно. Гневът, който надигна ръката ми, си беше чисто мой, притежавах го и си бях платил за него. Метнах меча на Едрис и той полетя, въртейки се във въздуха, също като ключа преди малко. И точно както ключът на Локи бе улучил целта си, нечестивото острие на Едрис направи същото, забивайки се между лопатките му.

Нероденият се надигна между нас и ръцете му ме обвиха като пръсти на гигантска длан.

Някак си Снори бе съзрял ядката на сина си в неродения, нападнал ни в подземието на Черната крепост. Тогава не можех да го разбера — как бе видял своето сред онази покварена гадост от трупна плът и го бе довършил през сълзи. Аз сега не го виждах, но знаех, че мама би видяла дъщеря си, и това бе достатъчно. Това, което забих в откритото сърце на неродения, не беше ножът ми, а кардиналският печат от онзи далечен път по атаро-загреската граница. И това, което ги раздели — детето, никога невидяло този свят, и чудовището, сътворено в Ада, — не беше моята вяра. Беше вярата на милион и повече хора, гушещи се в своите църкви, криещи се от неспокойни сънища в леглата си, плашещи се от поличби и предзнаменования, вкопчени в своя бог, докато краят на дните се приближава. Тази вяра, тази воля, придобила сили от самото Колело, раздели детето от кошмара и остави мъртвата плът разкъсана на земята.

Не бях усетил как шиповете са ме проболи. Не бях почувствал болката, докато не се претърколих и, озовал се на пода, се опитах да стана. Кръвта бликаше от дупки в раменете и торса ми, стичаше се топла по гърба ми. Отпуснах се на една страна и останах да лежа, загледан. Сега Едрис бе обърнат към мен и лицето му бе изкривено от ярост, а върхът на собствения му меч стърчеше току под ребрата му.

Вече не ми пукаше за Едрис. Огледах се и ги видях двамата — лича и безименната ми сестра. Тя стоеше, блед дух, пораснала в жената, която бях зърнал, когато я отсякох от дървото на Хел. В нея имаше нещо от мама и от Червената кралица — красива, силна, неустрашима. Личът, бял като нерв и гол, се криеше в сляпото петно на очите ми, посягаше да се облече в духа на сестра ми. Тя хвана пръстите му в своите и бързо нави цялото му тяло в топка, по-голяма от глава, а после я смачка. Топката се смали, стана колкото юмрук, колкото око, колкото грахово зрънце… и изчезна.

Образът ѝ затрептя като отражение във вода, променяше се, избледняваше, свиваше се, превърна се в по-млада жена, в дете…

— Не си отивай. — Опитах се да вдигна ръка към нея.

Зад гърба ѝ се извиси Едрис, сивата му риза бе напоена с кръв на корема.

— Не си отивай — повтори той моите думи. — Сигурен съм, че мога да ти намеря друг господар. — Пръстите му се раздвижиха да изпишат руни във въздуха, затъкаха нова паяжина от заклинания, която да я впримчи отново.

Сестра ми, вече малко дете, се намръщи на своя мъчител — изражение, което познавах от лицето на Червената кралица от стените на Амерот. Тропна с краче, удари надолу с две юмручета и в миг Едрис бе запокитен на земята и остана да лежи и да стене до мен в зловонната каша от останките на неродения. Стонът му се превърна в ръмжене и той се надигна на колене, обърнат към бледите очертания, които бяха единственото, останало от сестра ми, закривайки ги от моя поглед. Мечът ми още стърчеше между раменете му, с дръжката към мен, поклащаше се току извън досега ми.

Нямах сили да помръдна. Но имах желание и въпреки всичко се раздвижих. С един последен изблик на енергия изтръгнах меча и с див замах отсякох главата на Едрис, по-скоро с късмет, отколкото с добре прицелен удар.

Тялото му остана на колене още миг, пръскайки кръв, после се катурна.

От сестра ми нямаше и помен.

Трябваше ми цяла вечност да стигна до задната стена — пълзях сантиметър по сантиметър през мръсотията, докато навсякъде около мен машините на Строителите виеха за края на света. Някак си ръката ми се сви около ключа и аз го завъртях до средното, неутрално положение.

И там, в края на всичко, се поколебах. Оставех ли ключа на Локи да довърши своето дело, щях да си гарантирам благополучно преминаване в новия свят, така желан от Синята дама. Бог. Положение, към което винаги съм се стремил — всичко това, че ѝ повече, щеше да ми бъде поднесено на тепсия. Нямаше вече да съм ненужното принцче, което се мъчи да си скалъпи някакъв живот по краищата на двора на баба си. Завъртях ли ключа обратно наляво, грамадните машини щяха да се изключат, магията да си отиде оттук и без нищо, което да го тласка напред, Колелото, завъртяно от Строителите, за да промени равновесието между желанията и реалността, щеше да се забави и евентуално да спре. Може би дори щеше да се завърти обратно и да ни върне към живота, който хората са познавали през всички онези дълги години, откакто някой глупак ни е пръснал по лицето на земята.

Но ако се вслушаш в мъдрите, ще разбереш, че според тях гибелта е отложена, не предотвратена. Мълчаливата сестра бе видяла същото това Колело да се върти под натиска на човешката жажда за власт и да разцепва всичко, запокитвайки нас, простите смъртни, към огъня и унищожението. Сега можех да се спася и да сложа край на безчет нации… или да обрека и себе си, и всички онези хора на огнена гибел след няколко кратки години. Под ръката ми ключът димеше, а машините около мен виеха и ревяха. Ключът все още се бореше с ключалката, бореше се за контрол, а машината, останала без фракталното огледало, което да обуздава енергиите ѝ, беснееше.

Множеството екрани от двете ми страни продължаваха да показват своите части от голямата картина, сякаш пробиваха стената, за да разкрият какво става в ума на машината оттатък.

— Имам нужда от…

— Хората не знаят от какво имат нужда. — Една фигура се обърна, прекъсвайки първия, невидим говорещ. — Та те почти не знаят какво искат. — Мъжът изглеждаше нисък, макар че нямаше с какво да го сравня, а екраните го показваха по-голям от живота. Нито млад, нито стар, с тъмна коса, щръкнала сякаш от шок. Носеше многоцветна мантия. Но щом се обърна, тя се превърна в златен жакет, осеян с безброй джобове. В следващия момент бе облечен в черните дрехи на флорентински модерен, барабар с триетажната шапка. Каквото и да носеше, изглеждаше ми познат.

— А аз, аз съм просто един шут в чертозите, където е сътворен светът. Палувам, шегувам се, спретвам някой номер. Не съм особено важен.

— Професоре… — Виждах там лицето на стареца, следи от него личаха зад увереността и лукавството на Локи.

Богът продължи да говори на невидимия си събеседник.

— Представи си обаче… ако аз дърпах конците и карах боговете да танцуват. Ами ако в самата сърцевина на нещата, щом се заровиш достатъчно надълбоко, разбулиш всяка истина… ами ако в центъра на всичко това… има лъжа, като червей в сърцевината на ябълка, навит като Ороборус, тъй както тайната на хората се свива в центъра на всяко твое късче, колкото и тънко да режеш?

Стиснах здраво ключа и черният му лед се хлъзна под пръстите ми. Екраните потъмняха.

— Това не би ли било чудесна шега? — Локи стоеше до мен.

— К-какво искаш? — Опитах да се отдръпна, без да пускам ключа.

— Аз ли? — Локи сви рамене. — Аз съм свършен, щом счупиш ключа ми, а той ще се счупи, когато изпълни своето дело. Завърти го наляво, завърти го надясно. Решавай, Джалан.

— Аз… Не знам. — Пот се лееше от мен, ръката ми беше бледа от загуба на кръв и трепереше. — Истината ли казваше Синята дама, когато…

— Истина? — Локи вдигна ръце и пръстите му запърхаха. — Лъжите са нашият фундамент; всеки от нас започва с лъжа и гради живота си върху нея. Лъжите са по-издръжливи от истината, по-изменчиви и способни да се нагаждат към нуждите.

— Трябва да знам истината. Ти ме насочи по този път с истината, като ми показа смъртта на майка ми. Ключът не ме изхвърли в пустинята случайно… всичко беше част от плана. Срещата с Йорг Анкрат, намирането на ножа, с който да убия Мейрес Алус. Ти ме оформяше за тази задача, също както си оформил ключа и си го пратил по света да събере сила.

— Може би. — Локи сви рамене. — Фактите са най-добрият приятел на лъжеца. Толкова много истини се разкриват в търсенето на правдоподобна лъжа. Защо да не работим с тях? — Той се обърна да махне към стаята, вместилище на чудеса, осеяно със смърт. — „Какви оплетени дантели правим при първите си опити да мамим.“ Великият Скот го е написал, някога, когато луната е носела по-млад лик. — Той въздъхна. Докато мракът се виеше като дим около ключа в ръката ми, Локи сякаш се смали и състари, светлината в него помръкна. — Това беше първото ми творение и ще призная, че е оплетено. — „Къде е тоз страхливец, що не би се осмелил да води битка за земя такава?“ Още един цитат от великия Скот — а ето те и теб, страхливецо мой. Ще се осмелиш ли?

— Но дали да…

— Не ми пука! — прогърмя гласът на Локи, който сега изглеждаше изпит и болнав. — Знам само, че истината не ти е нужна. Не истината те освободи. Беше лъжа. Ти не си видял майка си да умира. Ти изобщо не беше в стаята. Дори не беше в Римската палата в онзи ден.

— Какво?

— Аз те излъгах.

— Какво…

— Омраза, смелост, страх — всичко е лъжа. Не търси причини. Постъпи както чувстваш. Не както чувстваш, че е правилно — просто както чувстваш.

— Но аз имам белег… — Посегнах към гърдите си, където мечът на Едрис Дийн ме беше улучил в онзи ден.

— Получи го при катерене по една ограда.

— Ах, ти, лъжливо копе…

— Да, знам. А сега, би ли побързал? Разпадам се вече.

Погледнах назад покрай фалшивия бог, създание, изтъкано от мечтите човешки, и видях зад оцапания с кръв прозорец към другата стая да стои моят приятел; само очите му се виждаха ясно там, където ръката му бе избърсала стъклото.

Завъртях ключа.