Колелото на Осхайм

Пролог

В дълбините на пустинята, сред дюни, по-високи от всяко минаре, хората изглеждат миниатюрни, по-дребни и от мравки. Тук слънцето пламти, вятърът шепне, всичко е в движение — твърде бавно за окото, ала по-сигурно от зрението. Пророкът е казал, че пясъкът не е нито добър, нито жесток, но в пещта на Сахар е трудно да мислиш, че той не те мрази.

Гърбът на Тахнун го болеше, сухият език дращеше небцето му. Той яздеше прегърбен, поклащайки се с хода на камилата, присвил очи от ярката светлина дори зад тънката материя на своя шеш. Насили се да изтласка неудобствата от мислите си. Гърбът, жаждата, натъртванията от седлото, нищо това нямаше значение. Керванът зад него разчиташе на очите на Тахнун и само на тях. Ако Аллах, трижди благословено да е името му, му дадеше ясен взор, значи е изпълнил предназначението си.

И така, Тахнун яздеше и гледаше, и виждаше необятната пуста пясъчна шир, миля след миля, жарени от слънцето. Зад него керванът се виеше в падините между дюните, където с наближаването на вечерта щяха да се появят първите сенки. Отстрани неговите сънародници ха’тари яздеха по склоновете, насочили бдителния си взор навън, за да пазят нежните ал’ефеми с опетнената им вяра. Само ха’тарите се придържаха както към словото, така и към духа на божиите заповеди. В пустинята подобна безкомпромисност бе единственото, което пазеше човек жив. Други можеха да минат оттук и да оцелеят, но само народът на Тахнун живееше в Сахар, винаги на не повече от един пресъхнал кладенец от смъртта. Те стъпваха по тънко въже във всяко едно отношение. Чисти. Избраниците на Аллах.

Тахнун насочи камилата си нагоре по склона. Ал’ефемите понякога даваха имена на ездитните си животни. Още една слабост на племената, неродени в пустинята. Освен това си спестяваха втората и четвъртата молитва всеки ден, отказвайки дължимото на Аллах.

Вятърът се надигна, горещ и сух, и пясъкът засъска, когато повя от изваяното било на дюната. Тахнун стигна до върха и се втренчи надолу към поредната пуста, напечена от слънцето падина. Поклати глава и мислите му се върнаха към кервана. Той хвърли поглед назад към гърбицата на съседната дюна, където неговите подопечни бъхтаха по пътя, който им бе начертал. Тези конкретни ал’ефеми се намираха под грижите му вече двайсет дни. Още два и щеше да ги достави до града. Още два дни да търпи шейха и семейството му, преди да спрат да го дразнят с упадъчните си и безбожни нрави. Дъщерите бяха най-зле. Вървяха зад камилите на баща си и не носеха дванайсетаршинови тоби като ха’тарите, а някакво деветаршиново извращение, което увиваха толкова плътно около себе си, че гънките едва скриваха жената отдолу.

Извивката на дюната привлече погледа му и за секунда той си представи женски хълбок. Тръсна глава да прогони видението и щеше да плюе, ако устата му не бе толкова пресъхнала.

— Боже, прости ми за греха.

Още два дни. Два дълги дни.

Вятърът премина от оплакване във вой и едва не събори Тахнун от седлото. Камилата му изпръхтя неодобрително и се опита да извие глава от жилещия пясък. Тахнун не се извърна. Само на двайсет крачки пред него и на един човешки бой над дюната въздухът трептеше като в мираж, но не приличаше на никой мираж, виждан от Тахнун през четирийсетте му сухи години. Празното пространство се накъдри, сякаш бе течно сребро, после се разкъса, разкривайки бегли картини от някакво място отвъд, някакъв каменен храм, озарен от мъртвешка оранжева светлина, която пробуди всяка болка, пренебрегвана от ха’тарите, и я превърна в туптящо страдание. Устните на Тахнун се изтеглиха назад, сякаш кисел вкус бе изпълнил устата му. Той се помъчи да овладее животното, което бе също толкова уплашено като него.

— Какво? — прошепна той под нос, но думите му се изгубиха сред жалния рев на камилата.

През разкъсаните ивици в тъканта на света Тахнун зърна гола жена, с тяло изваяно от всеки възможен мъжки копнеж, всяка извивка подчертана от сянка и милвана от същата онази мъртвешка светлина. Пищната фигура на жената задържа очите на Тахнун за десет дълги удара на сърцето, преди погледът му най-сетне да се плъзне към лицето ѝ, и шокът го събори от седлото. Докато се удари в земята, ятаганът вече бе в ръцете му. Демонът беше вперил в него очи, червени като кръв, а устата му зееше, разкривайки зъби като на дузина гигантски кобри.

Тахнун задрапа назад към върха на дюната. Ужасената му камила беше изчезнала, тупкането на бягащите ѝ копита заглъхваше зад него. Той стигна до билото навреме, за да види как раздраният воал между него и храма зейва широко, сякаш някой грабител си е прорязал път през стената на палатка. Сукубата се разкри напълно, а току пред нея един полугол мъж изпадна от онова място през разкъсания въздух. Тупна тежко на пясъка, но мигом скочи и протегна ръка нагоре към сукубата, опитваща се да го последва през зева, през който мъжът се беше хвърлил с главата напред. Докато тя посягаше към него, а от върховете на пръстите ѝ щръкнаха остри като игли нокти, онзи мушна нагоре, стиснал в юмрука си нещо черно, чу се ясно щракване и всичко изчезна: и дупката към другия свят, и демонът с алени очи и съвършени цици, и древният храм; мъртвешката светлина на онова ужасно място отново бе затворена зад тънкия воал, който ни дели от кошмарите.

— Д’еба! Д’еба! Д’еба! — Мъжът заподскача от единия си бос крак на другия. — Пари! Пари! Пари! — Беше неверник, висок, много бял, със златната коса на далечния север отвъд морето. — Д’еба! Пари! Д’еба! Пари! — Нахлузи един ботуш, който трябва да бе изпаднал заедно с него, тупна на земята, изгори голия си гръб на жежкия пясък и пак скочи на крака. — Д’еба! Д’еба! Д’еба! — Успя да нахлузи и другия си ботуш, преди да падне пак и да се затъркаля презглава по оттатъшния склон на дюната, пищейки сквернословия.

Тахнун бавно се изправи и пъхна ятагана си в извитата ножница. Ругатните на мъжа заглъхнаха в далечината. Мъж ли беше? Или демон? Беше излязъл от Ада, значи беше демон. Ала думите му бяха на езика на старата империя, наситени с дрезгавия акцент на северняците, който слагаше неудобни ръбове на всяка сричка.

Тахнун премигна и там, отпечатана в зелено и червено от вътрешната страна на клепачите му, сукубата се протегна към него. Той премигна още веднъж, дваж, триж. Образът ѝ се върна, изкусителен и смъртоносен. Тахнун въздъхна и закрачи надолу след квичащия неверник, заричайки се никога повече да не се тормози за скандалните деветаршинови тоби на ал’ефемите.