Колелото на Осхайм

27.

— Махай се, проклета да си, и кажи на Балеса, че искам херинга за закуска. — Стиснах здраво очи срещу дневната светлина. — И дръпни тези проклети пердета!

— Време е да ставате, ваше величество. — Гласът на прислужничката звучеше саркастично вместо уважително.

Понечих да се мушна под завивките и открих, че са мокри и студени.

— Какво, по дяволите… — Отворих очи срещу някаква ярка светлина току пред лицето ми. Всичко ме болеше. Поне беше спряло да вали.

— Как си? — Кара беше приклекнала до мен, омазана в кал и с мокра коса. Държеше орикалкума между нас.

— Умирам. — Раздвижих с една ръка челюстта си. — Мисля, че съм си счупил всичко.

— Добре е — подвикна тя през рамо.

Снори изникна от нощта и ми подаде ръка да ме вдигне. Хенан се появи от нищото, повече кал, отколкото момче, и ме хвана под другата мишница, докато Снори дърпаше.

Поех си дълбоко дъх и веднага съжалих за това.

— Мирише като погребение в кенеф.

— Ти миришеш така. — Снори преметна ръка през раменете ми и ме насочи към смърдящите останки на неродения. Дълги пера осейваха разровената земя и светлината им гаснеше пред очите ми.

— Баракел? — попитах.

Снори поклати глава.

— Унищожиха се взаимно.

Кутията с призраците лежеше затънала в калта наблизо и сиянието ѝ привлече погледа ми. Посочих я и казах:

— Вземи това, Хенан. — И когато той се втурна да изпълни заръката, добавих: — И не му позволявай да докосне кожата ти.

Той се върна, понесъл кутията внимателно, с ръкави дръпнати над дланите. Отърсих се от ръката на Снори, пристъпих напред да я взема и преди да е успяла да призове някакъв древен роднина, извиках в нея:

— Баракел!

Моментално в дълбините ѝ грейна същата онази мъглива светлина и аз я отдалечих от себе си. Един Строителски призрак изникна над отвора. Виждах в този мъж нещо от Баракел: същия орлов нос, леко хлътналите очи над изпъкналите скули, широкото чело, но това, което ме убеди, че призракът е Баракел, бе как пламтеше в пъти по-ярко от всеки, видян дотогава.

— Регистрирано е объркване — разнесе се гласът от кутията. — Барет Кел.

Призракът срещна очите ми и заговори със собствения си глас.

— Наричай ме Бари.

— Аз… — Тия работи винаги са ме изнервяли. — Ти мъртъв ли си?

— Аз съм само библиотечен запис, Джалан. Барет Кел умря преди много векове, в третата война.

— Но аз те познавам. Ти си Баракел.

Призракът засия още по-ярко. Заслоних очи.

— Когато светът изгоря, аз бях един от малцината, които успяха да напуснат плътта си и да се изкопират в енергийните полета. Станах дух, би казал ти. Онзи Бари, който живееше в месото, където се е родило съзнанието ми… той изгоря. Тъжно време беше.

— Баракел? Това си ти, нали? — Наклоних кутията и призракът се наклони заедно с нея. Този призрак бе нещо повече от някакъв си „библиотечен запис“ — усещах го жив, зареден с енергия и индивидуалност. Забелязах го, когато той се наклони заедно с кутията — раздразнено мръщене, някаква осъдителност в начина, по който присви устни. — Наистина си ти!

Баракел кимна и се усмихна неохотно.

— Аз съм. Или поне мое ехо, резониращо в това устройство. Няма да изтрая дълго. Къде е езичникът? Изкарай го напред.

Снори пристъпи в светлината.

— Баракел. Ти се би добре.

— Ти ни спаси. — Намръщих се към ангела, сега само призрак на човек, умрял преди цяло хилядолетие, мъж на петдесетина години, леко оплешивяващ. На улицата изобщо не бихте го забелязали — и все пак чрез силата на волята си той бе наложил своя отпечатък върху вселената, толкова дълбок, че беше носил духа му през всичките тези години, откакто плътта му се е превърнала в пепел. — Как… как стигна от това… — Върнах го в предишното му положение. Сложи му една туника и би могъл да мине за прислужник в двореца. — До това? — Кимнах към останките на неродения и големите димящи рани, които мечът на Баракел бе оставил в тялото му.

Баракел се ухили и махна с ръка покрай главата си в самоосъдителен жест.

— В началото бяхме като богове, тези от нас, които избягахме в… стихиите, бихте ги нарекли вие… Бродехме толкова надалеч. Светът е като листо, а ние имахме достъп до цялото дърво. Годините отлитаха незабелязано. Отначало беше неусетно. Хората се върнаха, малцина оцелели, излезли от бункерите след цели поколения или разселващи се от места, толкова затънтени, че не бяха понесли преки поражения. Те ни притеглиха обратно. Ние си мислехме, че идеята е наша — че сме дошли да гледаме новия възход на човечеството, да го водим. Но истината бе, че техните очаквания ни привлякоха; техните легенди ни оформиха, малко по малко, толкова бавно, че не усещахме как става, нито пък разбирахме процеса, и се превърнахме в онези легенди, които те разказваха за нас.

Докато Баракел говореше, светлината на неговия призрак от данни отслабваше.

— Живях прекалено дълго. Толкова много години, толкова много съжаления. — Той стана мъждив. — Някога обичах да гледам изгрева на слънцето. Преди промяната. Преди светът да престане да бъде толкова прост. Будех се само за да го видя как изгрява над Пиренеите. — Гласът му заглъхваше и той заваляше думите. — В онзи последен ден не гледах изгрева. Искаше ми се да го направя… И съжалявам за това. Може би… повече, отколкото за останалото. — Той млъкна, вече по-блед от призраците, които кутията показваше обикновено. Кутията гаснеше заедно с него, светлината ѝ се топеше под пръстите ми. — Понякога си мисля, че истинският Бари Кел умря в деня, когато бомбата ме изпари, а аз съм само ехо, колебание на светлината. — Вдигна очи към мен. Вече съвсем приличаше на дух, само бледи линии загатваха човешката фигура. — И това… което виждаш тук, е само ехо на онова ехо, носещо се в кутия от фокуси; старият Баракел… ангелът, наложен върху прост ИИ, за да изрече последните му думи.

— Благодаря ти — каза Снори. — За мен беше чест да се бия рамо до рамо с теб, Баракел, беше чест да отблъскваме заедно нощта.

— Виждам го. — Думите вече бяха толкова тихи, че можех да си помисля, че си ги въобразявам.

— Какво виждаш, Баракел? — Когато бяхме обвързани, му се присмивах, смятах го за трън в благородния си задник, но сега гърлото ми се стегна около думите и трябваше да стисна зъби, за да ги изрека без запъване.

— Изгрева… вие… не го… ли виждате?

— Аз го виждам — обади се Снори.

— Прекрасен… е.

— Да.

Кутията в ръцете ми беше тъмна. И безмълвна.

Странно е да гледаш смъртта на един дух, който е споделял ума ти. Нито Снори, нито аз продумахме, докато се връщахме на пътя.

Още по-странно е да разбереш, че някога той е бил човек с надежди и мечти като твоите и с всичките глупости, които хората носят у себе си. Замислих се за казаното от Баракел в последните му минути — как се измъкнал от плътта и се почувствал като бог, за безграничния му потенциал, само за да се окаже притеглен в историите, които хората разказват за него, окован от очакванията им и най-сетне оформен от тези истории в нещо ново.

— Жал ми е за него — казах, когато прекрачих канавката и се обърнах да видя как другите си проправят път през останките от храстите. — Никога не е имал възможността сам да си бъде господар, този човек… или дух… или каквото е там.

Кара ме погледна на минаване, с лека усмивка на устните.

— Да не мислиш, че ти си много по-различен, принц Джалан?

Намръщих се и понечих да ѝ възразя, но вещицата беше права. Очакванията на хората ме бяха повлекли на север, противно на всеки мой инстинкт — връзка също толкова здрава като магията на Сестрата. Думата „принц“, името „Кендет“, историята за Аралския проход — всичко това бяха клопки, в които бях уловен. Да, аз се бях опитал да ги използвам, да се измъкна от тях, да ги изопача… но докато се въртях, се бях превърнал в нещо ново. Точно като Баракел. И точно толкова неусетно.

Оказа се лесно да съберем оцелелите коне. Може би те се страхуваха не по-малко от мен да останат сами в дивото, но така или иначе и трите излязоха предпазливо на пътя скоро след като се събрахме там. Продължихме да яздим в тъмното, просто за да се отдалечим от останките на неродения. На никой от нас не му се нравеше идеята да спи, докато той лежи там, невидим, но наблизо.

— Хайде. — Вдигнах Хенан зад мен на Убиец и забелязах колко е натежало момчето. Подкарах коня ходом, отдалечавайки го от този на Кара. — Леко, Убиец. И никакво хапане, иначе ще те прекръстя на Дезертьор.

След няколко минути стигнахме до останките от кардиналската процесия. Пътят приличаше на пода на костница: парчета от мъже, които нероденият не бе имал време да вгради в себе си, красяха стометров отрязък от паветата. Снори сви юмрук около орикалкума и скри най-лошото от нас.

— Чакайте. — Спрях, щом стигнахме до натрошените останки от носилката на кардинал Гертруде. — Дайте ми един момент. — Скочих от седлото и това ми напомни колко ме боли всичко. Като стъпвах внимателно, отидох до носилката, без да настъпя нищо, което някога е било човек. Обърнах няколко от по-големите парчета и махнах доста трески, преди да намеря онова, което търсех. Избърсах кръвта от ръцете си и замъкнах багажа на кардинала при другите.

— Още ли се надяваш да откриеш печата? — попита Кара.

— Той беше стръвта. Принцът би го запазил, за да го използва отново, ако тази хитрина не успее. Но не би искал да го държи у себе си, нито да го даде на някой от мъртвите си.

— Убил е всички тези хора само за да ти устрои клопка? — попита Хенан. Изглеждаше доста нелепо, курдисан върху Убиец.

— Вероятно му е доставило удоволствие. Освен това е добра маскировка за придвижване на север, да вдигне отново мъртвите и да тръгне по главния път. Че кой ще спре един кардинал? А нероденият е знаел, че имам нужда от нещо като… това! — Извадих печата от един стегнат вързоп пурпурни одежди. — За да се надявам да оцелея при среща със сестра си. — Завъртях го в ръце: няколко кубични сантиметра сребро, пищно украсено от четирите страни, оформено като пръстен от петата и гравирано в печат от срещуположната шеста страна. Притиснат върху бучка изстиващ восък, такъв печат би могъл да упълномощи изгарянето на еретик, построяването на манастир или да препоръча канонизирането на някой грешник за светец. Изпробвах го на всичките си пръсти и успях да го надяна през кокалчето на безименния пръст на лявата си ръка. За щастие кардинал Гертруде беше жена със солидна обиколка и пухкави пръсти. — И, разбира се, черешката на този план е била, че заплахата от папски инквизитор, с тяхното прословуто ниско мнение за езичниците, вероятно ще ме накара да се представя сам.

Изправих се и захвърлих торбата, след като не намерих в нея никакви други символи на кардиналския пост. Може би щях да задигна златните разпятия, ако бях сам — или дори пред очите на неверници, но сега, когато се насочвах към Осхайм, не ми се струваше подходящ момент да гневя Всевишния.

— Този хубавец ме спаси. — Плеснах Убиец по шията. — Е, също така и ти, Снори, и Баракел.

Кара се прокашля в шепа.

— И Кара. А вероятно и Хенан. И конете също. — Погледнах я да видя дали е доволна. — Както и да е. Ако Убиец не беше толкова добър в бягането, героят от Аралския проход можеше да срещне доста неприятен край на това място.