Колелото на Осхайм

19.

Като за тиранин, чичо Хертет не се оказа прекалено ужасен. Завлякоха ме зашеметен в една от големите му приемни, където „килиите“ се оказаха големи удобни кресла, към които бяха вързани с леки вериги десетина добре облечени мъже. В сравнение с тях аз изглеждах като просяк и една прислужничка се втурна да донесе покривка за креслото, преди стражите да ме тръшнат на него.

— Хертет обича да държи враговете си наблизо — казах, отпускайки се със стон в удобната му мекота. Малко места не ме боляха.

— Принц Джалан? — обади се един загрижен глас току зад мен. — Ранен ли сте?

— Нищо ми няма. Най-сериозната болка, която ме мъчи, е тази в… тялото. — Извих глава да видя кой ми говори. Присвих очи, които още виждаха малко раздвоено, и различих слаб оплешивяващ мъж, облечен по последна роунска мода: жълти копчета върху черен кадифен жакет. Двата образа се сляха, за да разкрият острите му черти и тъмночервеното родилно петно под едното му око.

— Бонарти По! — В списъка ми с възможни бунтовници Бонарти По щеше да ми прави компания в групата на мижитурките в самото му дъно. — Какво си направил пък ти? Да не си се нахвърлил срещу чичо ми, крещейки смъртни заплахи?

По нададе писклив и нервен смях.

— Не! Не, никога! — Изкашля се в дантелената си кърпичка. — Кралят ме смята за човек на граф Исен и не ми вярва. — Изкашля се още веднъж и повиши глас. — Но няма човек, по-верен на трона на Червения предел от Бонарти По!

— Исен е против чичо ми? — Това звучеше обещаващо. Граф Исен беше напълно луд, но много способен човек и имаше цяла собствена армия, стояща в готовност.

— Сигурен съм, че верността на графа е безукорна — отвърна По. — Но все още не е успял да изрази мнението си по въпроса. Дори вестта да стигне до него по най-бързите пратеници и той да напусне веднага замъка си, няма начин в момента да се намира близо до Вермилиън. Опасявам се, че кралят просто очаква съпротива от място, където съм сигурен, че такава няма.

Аз не бях чак толкова убеден, но мнението на графа беше без значение, щом той се намираше още в южните си имения.

— Значи сме обречени да прекараме остатъка от живота си в тази ужасна тъмница? — Отпуснах се по-дълбоко в креслото и се усмихнах на прислужничката, която стоеше между двама гвардейци на вратата в очакване на нареждания. Беше хубавелка с рижи къдрици.

— На сутринта ще ни преместят в килиите на Марсилската крепост — обади се някакъв стар и крехък лорд, когото помнех, но не можех да назова. — Това глупаво момче е прекалено уплашено, за да се лиши от хората си точно сега.

— Хммм. — Изпробвах веригата си. Мен ако питате, тежките вериги са само за показ. Една лека верига също може да задържи човек. Имах по-голям шанс да счупя крака на креслото, около който беше увит другият ѝ край. Всъщност, ако не бяха половин дузината стражи, наредени покрай стените, можех просто да обърна креслото и да измуша веригата. Но тъй като меча ми го нямаше, ножът ми бе конфискуван, а аз нямах намерение да се изправям срещу шестима обучени стражи, с меч или без, вариантите ми бяха ограничени.

— Те май се забавляват. — До нас достигаше смътно шумът на разговори откъм тронната зала на Хертет, ниско неспирно бучене, изпъстрено от време на време с писклив смях или взрив на аплодисменти.

— Повечето от тях направо са си изкарали акъла от страх — подхвърли барон Стромбол, пълничък, но свиреп дребосък, който управляваше внушителна територия в планините на север. — Ужасени са от онова пред портите ни и хем се страхуват, че Червената кралица няма да се върне да ги спаси, хем се страхуват, че ще се върне.

— Значи тя не е мъртва? — И без това не го бях вярвал наистина. Не мислех, че тя може да умре. Не и една толкова жилава жена. А Мълчаливата сестра… тя винаги ми се бе струвала прекалено стара, та смъртта да се занимава с нея.

Баронът вдигна ръце и веригата му издрънча.

— Кой знае? Хертет казва, че е, но не съм го чул отдругаде, освен от него. Може би просто му се иска?

Свих устни. Това навярно бе най-добрият шанс, който щеше да получи „очевидният ненаследник“ да носи някога короната. Може би просто беше решил да рискува. Тази слабост бе присъща и на двама ни. Аз разбирах хазарта.

Седяхме и времето минаваше. Взех чаша вино и започнах да си чопвам от една купа с маслини. Усмихнах се на прислужничката и си спечелих едно мръщене, задето я зяпам. Някои части даже престанаха да ме болят, макар да знаех, че утре ще ходя като старец, ако изобщо се държа на краката си. Бих се чувствал доста приятно, ако не ме човъркаше нежелан пристъп на съвест. Бях оставил жената и детето на Дарин в ръцете на един некромант и бях пратил само дузина мъже под командването на един лъскав рицар да ги спасят. Освен трънливата съвест си имах и „смазващ ужас“, който да ми проваля вечерта — знанието, че силите при Апанската порта скоро ще се огънат, ако не са го направили вече, и вълната от мъртви граждани ще залее стените на двореца и ще ни избие до един.

Получих по-малко от час неспокоен отдих, преди да започнат писъците. Познах ги веднага, макар че звукът едва проникваше през закритите със завеси прозорци. Мъртвешкият вой, излизащ от устите на труповете, се носеше по цялата територия на двореца.

— Какво, по…? — Баронът извъртя туловището си в тясното кресло.

— Личът е тук. — Бях възнамерявал да го обявя с примиренчески тон, но излезе по-скоро като писклив шепот.

— Кое? — Бонарти По изглеждаше толкова уплашен, колкото е възможно да се уплаши човек от нещо, за което не знае нищо.

— Едно лошо нещо — поясних.

Ако се съдеше по звука, личът не бе дошъл начело на орда, разбила портите. Мъртвешкият вой бе прекалено разпръснат и тих. Въпреки това мъртвите бяха много, а личът дори сам по себе си беше страховито нещо. В Ада един-единствен лич беше победил Снори вер Снагасон за броени мигове.

Изведнъж креслото ми се стори далеч по-малко удобно — по-скоро като котва, която държи агнето за заколение. Светлината от свещите и лампите на новия крал сякаш помръкваше от миг на миг, все едно настъпваше втори залез, и то такъв, който не го е грижа за човешките дела, а иска единствено светлината да умре. Сенките се удължиха и потъмняха, трепкащи от възможности.

А после личът се приближи. Почти можех да го вкуся през външните стени на Миланския дом, как броди в нощта. Цветовете гаснеха, нюанс по нюанс, оставяйки стаята в приглушени тонове, и ни налегна огромна тъга, по-черна и от най-черните дни на депресия — увереността, че всяка радост е изчезнала и вече нищо в света няма да е наред.

Това продължи цяла вечност, но ето че най-сетне чувството поотслабна малко. Хлипането на По утихна до дълбоко дишане. Мен унинието ме отпусна достатъчно, за да се зачудя колко ли зле е било за хората там навън в мрака, само с жалката светлина на факлите и луната между тях и дебнещия ужас. Преживяването бе кошмарно дори тук, сред светлината, удобствата и сигурността на къщата.

Мъртвешки вой току под прозореца отговори на въпроса ми и ме накара да подскоча в креслото така, че за малко да го преобърна. Мъже бяха умрели там от чист ужас и сега разкъсваха живите си другари, разпространявайки ужаса и паниката.

Огледах се и видях, че по завесите са се появили сиви петна от изгнил плат. Медните дръжки на вратите изглеждаха покрити с патина. Всички ние, и пленници, и стражи, изглеждахме състарени, сякаш сме прекарали цяла седмица без сън.

— Трябва да се махаме оттук. Трябва да се махаме оттук. Трябва да… — Един мършав лорд с тънки мустачки скочи на крака и дръпна държащата го верига. Успя да преобърне креслото и да свали веригата от крака му, преди стражите да го съборят с удари на пода.

— Млъквай! Просто млъквай! — Един от участващите в борбата стражи се надигна. Кокалчетата му бяха разранени, защото бе фраснал лорда в ченето. Изглеждаше по-уплашен и от падналия затворник. В дълбоко хлътналите очи на свинското му лице имаше такъв ужас, сякаш бе видял касапинът да се приближава за сланинката му.

Отвън долетяха звуци на борба и паника. Писъци и вой, както на гладни мъртъвци, така и на ужасени живи хора, отекнаха откъм предната част на къщата. Чухме трошене на кепенци откъм съседната стая.

— Прозорците! Барикадирайте прозорците! — Изправих се, вдигнах креслото си, освобождавайки веригата от крака му, и тръгнах към завесите. Никой от стражите не се опита да ме спре: вместо това се заоглеждаха за нещо, с което да подкрепят усилията ми.

Посегнах да помогна на двама стражи, които се бореха с един тежък шкаф — ценната керамика вътре се сипеше от многото рафтове. Никой не коментира факта, че веригата на китката ми вече виси свободно и не ме привързва към креслото. Помогнах също да преместят един комплект броня със стойката ѝ, а после се отдалечих да потърся още нещо, което да използваме… и не спрях.

Шумът на битката отвън ми беше ужасяващо познат. Ако затворех очи, бих могъл да си представя, че отново съм при Апанската порта. Нови звуци наблизо, от трошене на стъкло и цепене на дърво, ускориха бягството ми. Не бях сигурен колко далеч са ме замъкнали стражите, след като ме взеха от тронната зала, нито накъде да тръгна, за да изляза от сградата. Даже не бях съвсем сигурен, че искам да изляза. Отворих вратата на една библиотека, не огромна, но отрупана с книги от пода до тавана. Стаята нямаше пердета — само няколко високи тесни арки, всяка преградена с парчета мътно стъкло, съединени с олово. Тъкмо когато понечих да затворя вратата, кръв плисна и заля всички прозорци, без най-горните стъкла. Цяла вълна от кръв, разбила се в сградата. Връхлетя ме отчаяние, което отслабна, когато личът се отдалечи пак в търсене на още жертви около къщата.

Затръшнах вратата, обърнах се и видях Хертет да бърза по коридора към мен — короната му се беше кривнала. Следваха го рицари. Погледът му се плъзна по мен, без да ме забелязва. Лицето му беше мъртвешки бледо. Забелязах, че златотканата му роба е опръскана с алени капки през средата, като че ли някой е бил изкормен пред него. Долепих се към вратата да ги пропусна.

— То иска ключа! — извиках, докато Хертет ме подминаваше. Не съм сигурен защо го казах.

Той спря и ме видя.

— Джалан. Момчето на Реймънд. — Посегна и ме потупа по ръката. — Винаги си бил добро момче. — Другата му ръка извади ключа изпод яката му. Дръпна го и той се откачи, макар че верижката изглеждаше прекалено здрава, за да се скъса просто така. — Ето. Вземи го. Ти ще знаеш какво да правиш. — Сви ръката ми около ключа на Локи и продължи нататък, без да спира и без да се обръща. — Можем да отидем в мазето и да… — Гласът му се загуби сред грохота на бронирани нозе, докато рицарите ме подминаваха.

Останах за момент в коридора. Откъм тронната зала се носеха звуци на хаос, писъци и вой отекваха сегиз-тогиз от случайни посоки. Чернотата на ключа задържа погледа ми; беше студен и тежък в ръката ми. Успях да откъсна вниманието си от дара на Локи и огледах коридора и в двете посоки, забелязвайки разсеяно дълга тъмна ивица кръв, размазана по отсрещната стена, и една съборена картина в натрошена рамка: младият Хертет се взираше в мен с героична съсредоточеност и цялото му лице бе покрито с отпечатъци от обувки. В другия край на коридора три жени с копринени одежди го прекосиха забързано, една стара и две млади — мярнаха се за миг и изчезнаха.

Писъците от тронната зала ставаха все по-отчаяни. Нещо се блъсна във вратите ѝ с такава сила, че ехото затрептя в гърдите ми.

Ключът. Ключът беше погубил лича в Ада. Но онова си беше чиста случайност. Късмет. Погледът ми се върна към неговата чернота, отключвайки спомените за онази победа, и само за миг те ме засмукаха.

Снори стои пред мен, великан в монотонната премяна на кървавия прах на Ада. От една пукнатина зад него бликат огнени езици и въздухът е изпълнен с мирис на сяра. Аз държа ключа на Локи пред мен на нивото на кръста си, а лича го няма, останало е само черно петно на мястото, където гнилите му останки са паднали на земята. Ключът го е разнищил. Личът направи крачка назад, когато парира атаката на Снори, и се наниза сам на него, само на сантиметър, но това стигаше. Аз завъртях ключа и личът се разпадна.

Погледът на Снори е вперен в ръката ми. Той е мислел, че ключът е на сигурно място у Кара, в света на живите.

— Я виж ти — казвам и отварям пръсти да покажа ключа. — Важното е… — Мъча се да измисля някакво обяснение. — Важното е да не забравяме, че… без това нещо и двамата щяхме да сме мъртви. — Вдигам другата си ръка да го възпра. — И то не от хубавия вид мъртви. А от много, много гадния вид. — Потрепервам, като си спомням болката, докато личът ме е държал. Никога не съм изпитвал нещо близко до нея и не искам повече да изпитвам.

— Донесъл си този ключ в Хел? — Снори сякаш не е чул нито една от думите, които толкова грижливо съм изтъкнал в своя защита. — В Хел?

— Чу ли онази част за спасяването на живота ни?

Снори изглежда уплашен. Това е едно от най-тревожните неща, които съм виждал, въпреки че напоследък животът ми се състои кажи-речи само от такива.

— Трябва да го махнем оттук. Трябва да го върнеш, Джал. Веднага!

Оглеждам се. Около нас се простира широка прашна долина, озарена от мъртвешката светлина на небе с цвят на стара мъка. Земята е осеяна с огнени ями и скали със смущаващи форми.

— Как? — Няма да споря за махането. Нали поначало всячески съм се стараел да не дойда тук.

Снори се намръщва съсредоточено, но не успява да сдържи мислите си.

— Къде ти е бил умът? През цялото време си носил… — Изглежда толкова разочарован от мен, че почти го разбирам.

— Древните гърци са имали съдилище… — казвам, главно за да го разсея.

— Гърците ли? Какво общо имат гърците?

— Ами… — Често най-добрите планове ми идват, като си отворя устата и се заслушам в думите, излизащи от нея. Този път обаче май не се получава. — Ами… по-рано пътувахме през подземния свят, царството на Хел. А сега сме в моя Ад или в Ада на Мъртвия крал.

— Само че ние и двамата цял живот сме познавали гръцката митология! Така че и двамата можем да я оформяме. Гениално!

Истината е, че древногръцката митология ми е била набита в главата през дебелия слой незаинтересованост в ранното ми юношество от един омразен наставник на име Сорос с помощта на тъп бастун и остър сарказъм. Все още нямам представа защо това се е смятало за необходимо, макар че някои хора в тамошните райони са започнали отново да я почитат. Аз обаче съм я научил достатъчно добре, за да се спася от бастуна, ако не от сарказма.

— Както и да е. Гърците имали съдилище с трима съдии, които да насочват душите на мъртвите към различните им награди или наказания. — Тръгвам отново. Личът може да е само петно на земята, но не искам да стоя до това петно по-дълго, отколкото се налага. Плюя, за да прочистя устата си от вкуса на сяра. Не помага.

— Мислиш да напуснеш мъртвите земи оттам ли? — пита Снори. — Защото след съдилището има голямо куче на име Цербер и ако то не те изяде, те чакат реката Ахерон и реката Стикс — това са реките на скръбта и омразата. Лодкарят трябва да е…

— Няма значение — казвам. — Аз не съм мъртъв. Не би трябвало да съм тук. Щом стигнем до съдиите, те ще видят, че съм на грешното място, и ще ме пратят обратно у дома. Това им е работата — да пращат хората където им е мястото.

— Така ли мислиш? — Снори изглежда обзет от съмнения: тъкмо обратното на онова, от което имам нужда.

— Така вярвам — казвам аз. — А точно това е от значение. — Минава ми през ума, че в този Ад човек с достатъчно силна воля, човек, готов да пожертва всичко, може да изкриви самия свят около желанието си и да направи от себе си каквото поиска. Също така ми минава през ума, че аз не съм такъв човек.

Дългите крачки на Снори го изравняват с мен.

— Значи трябва просто да те заведем до съдилището.

— Това е едно от най-слабите места на идеята — признавам и забавям ход, за да се огледам за някакви указания, но разбира се, такива няма. Само прах и скали.

Снори продължава напред.

— Ти още не си разбрал това място — подвиква през рамо. — Посоката няма значение. Като в сънищата. Нещата, които искаш, идват при теб. Нещата, които не искаш, също.

Забързвам, за да го настигна.

— Значи просто ще вървим в тази посока?

— Да.

— Докато го намерим?

— Да.

— Кара каза, че вратата ще е навсякъде — отбелязвам: нали винаги жадувам да избегна дълго ходене.

— Ако я видиш, преди да стигнем дотам, кажи ми — изпръхтява Снори. — А как мислиш, че ще изглежда това съдилище? Как се казват съдиите?

Вървим през долина, която постепенно преминава в равнина, под небе, което потъмнява леко, хвърляйки сенки върху нас. През пялото време си говорим за подземния свят на Хадес, боговете на Олимп и легендите, които древните хора са изплели около всичко това. След Хилядата слънца мнозина загубили вяра в Римския бог и се обърнали към старите богове, чиито провали били твърде далеч в миналото, за да ги помнят. Докато си припомняме формата и историята на Хадес, откриваме, че навлизаме в него, или по-скоро в онази част от мъртвите земи, която се оформя от вярата на хората, които вярват в такива приказки.

— А бе защо в езическите адове все има кучета? — питам. — И реки?

— Какво имаш предвид? — В гласа на Снори се промъква отбранителна нотка.

— Гърците имат река Стикс, през която те прекарва лодкар и те оставя на бряг, пазен от огромно куче на име Цербер. Северняците имат реката Гьол, която прекосяваш по мост, водещ към бряг, пазен от огромно куче на име Гарм.

— Не разбирам накъде биеш.

— Сякаш сте го копирали едно към едно, като сте променили само някоя дребна подробност и сте сложили други имена.

Последвалият спор отвлича ума ми от безкрайното страдание да вървиш през мъртвите земи. Адът си е ад в каквато и митология да го обличаш. Всяка частица от мен е суха. Всяка частица ме боли. Гладът и жаждата са проникнали чак до костите ми. Със сгъстяването на мрака всяка надежда в мен угасва и езикът ми губи интерес към разговори… но да споря, да дразня северняка, това все още ми се струва достатъчно примамливо, за да ми попречи да легна в праха и да чакам вятърът да ме разнесе.

„Джалан“.

Това е само вятърът, който изрича името ми в една пауза на разговора.

„Джалан“.

Но когато вятърът изрича името ти в мрака на Ада, това носи със себе си някакъв мраз.

С времето дори удоволствието да дразня Снори се изпарява и продължавам да залитам напред под бремето на непоносима болка и изтощение. Около мен може да има само мрак, прах и слаб, но неспирен вятър, ала в съзнанието си съм се върнал към онзи ад, който е представлявало пътуването ни през Горчивия лед. Отново съм там, със северняците, измиращи до мен крачка по крачка, Айн и Арн, и Тутугу, всички се влачим през онази бяла пустош, без нищо, което да ни тегли напред, освен широкия гръб на Снори вер Снагасон, който продължава неотклонно.

— Ставай!

Откривам, че съм паднал на колене, с наведена глава, и не мърдам.

— Дай да ти помогна. — Снори ме хваща за ръката и ме вдига на крака.

— Съжалявам. — Продължавам да се препъвам нататък.

— Това място може да изтощи всекиго — казва той.

— Съжалявам. — Прекалено съм уморен, за да обяснявам, но съжалявам за всичко. Съжалявам, че е трябвало да ме издърпа през онази врата, преди да успея да спазя обещанието си, съжалявам, че оставям Снори сам в Ада, съжалявам за семейството му, съжалявам, че не мога да повярвам в неговата мисия, съжалявам, задето знам, че ще се провали. — Съжалявам за…

— Знам — казва той и ме хваща, преди да падна отново. — Никой човек, който върви през Ада заради приятел, няма за какво да се извинява.

— Аз… — Някакъв звук в далечината ми спестява повече глупости; първо е тих, после изчезва. — Какво е това?

— Аз също го чух.

След като толкова дълго не съм чувал нищо освен вятъра, този странен звук изглежда изпълнен с предзнаменование.

Ето че се разнася отново, мъничко по-силно.

„Джалан“.

Този път гласът е по-силен от въображението ми. Глас, изричащ моето име, или поне звуците му, превръщайки го в нещо непознато.

— Да бягаме ли? — Откривам, че ми е останала повече енергия, отколкото съм си мислил. Не достатъчно, за да бягам — това го казва страхът ми, — но достатъчно, за да се влача с прилична скорост.

— Да продължаваме. — Снори повежда.

— Но какво е това?

— А ти какво мислиш, че е? — пита той.

„Джалан“. Звучи почти както мама произнасяше името ми. Както едно дете може да се мъчи да възпроизведе двете срички. Не искам да го изрека на глас, сякаш ако назова страха си, мога да го направя реален, но някак си знам какво идва, какво ни търси. В Ада с неговата странна липса на посоки всичките ти страхове ще те намерят много скоро. Това е сестра ми и личът, който се е прикрепил към нея, за да поквари душата ѝ. Ако те ме убият, смъртта ми ще пробие дупка, през която да излязат в света на живите. Неродената кралица, ездачът и яздената, родена в мъртва плът толкова години след зачеването си. Целият потенциал на сестра ми ще бъде пуснат в света в ръцете на един лич… За да съм честен, всичко това останалото е само глазурата на крайно несмилаема торта — на мен престава да ми пука след частта с убиването ми тук.

— Това светлина ли е? — Посочвам.

— Да. — Снори потвърждава, че не халюцинирам от чист ужас.

„ДЖАЛАН!“ Воят се разнася зад нас, далечен, но в никакъв случай не достатъчно далечен. „ДЖАЛАН!“

Оказва се, че все пак мога да бягам.

Снори тича до мен и светлината мъчително бавно се разделя от една на много, които очертават покрива и опорните колони на висока сграда, цялата издялана от бял камък, точно както сме си я описвали един на друг.

Души се тълпят в мрака около съдилището. От време на време някоя нова душа изтичва надолу по стълбите, прозрачен спомен за мъж или жена, без да остава в една форма, а местейки се през спомените за живота си, най-вече моменти на ужас. Никоя от тях не се задържа там, където пада сиянието, а тичат, докато мракът ги погълне, сякаш светлината на съдиите ги изгаря. Отдалечават се и от нас със Снори. Може би е болезнено да гледаш живота, който все още ни изпълва, с очи, в които вече не е останал живот.

Спираме на сто крачки от сградата с многото колони. Зад колоните се издигат стени, бели и широки, и всеки сантиметър от тях е изваян със сцени от легендите. Портите зеят отворени — позволяват на съдените души да избягат от вината си. Лицата ни се очертават релефно в косо падащата светлина. Даже от това разстояние светлината обещава течаща вода, топъл въздух, буйна зеленина.

Тук въздухът изглежда крехък, оживял от възможности. Същото изпитвам, когато душите на мъртвите си пробиват път от света на живите и през пролуките зървам синьо небе. Това е място на врати. Усещам ключа на гърдите си, първо студен, после горещ, вибриращ в някакъв тон отвъд прага на слуха. Когато Кара е казала, че вратата между живота и смъртта е навсякъде, това са били просто думи. Сега да видя тази врата насред Ада е същото като да я видя на някой пазарен площад в топъл ден във Вермилиън. Но… но ми се струва, че онзи дом е на ръка разстояние. Струва ми се, че нужната ми врата може ей сега да разпука въздуха и да се появи от нищото пред мен. Живият свят е мамещо близо и е достатъчно само… да се случи някаква дреболия, като например някоя изгубена дума да се откъсне най-сетне от езика ми, и ще видя вратата…

Името ми проехтява пак — вой, този път силен, който отеква в стените; вибриращ звук, в един момент безизразен, а в следващия свиреп, изпълнен с гняв и злоба. Правя още една крачка към светлината.

— Трябва да дойдеш с мен, Снори. — Трудно ми е да изрека тези думи. — Видя това място. Нищо хубаво не може да излезе от него.

Чакам гнева му, но гняв няма. Той навежда глава, отказва да погледне сиянието пред нас.

— Аран Вейл.

— Какво? — Иска ми се да вървя, но спирам.

— Помниш ли Аран Вейл? — пита той.

— Ъъъ… — Би трябвало да бягам, но храбростта на Снори не ми позволява. Образът ми в неговите очи ме приковава тук. Би трябвало да търча с всички сили към сградата — а вместо това оставам и се опитвам да му отговоря. Аран Вейл? През ума ми прелитат имена, лица и места, десетки, хиляди, всички те срещнати по време на дългото ни пътуване. — Може би… някоя долина в Роун? До онзи малък град с една църква и три бардака, където…

— Дядото на Хенан, внукът на Лотар Вейл.

— Че кой може да забрави Лотар Вейл? Героят, за когото никога не беше чувал до момента, в който онзи старец изрече името му!

— Няма значение. — Снори вдига глава и вперва в мен нетрепващия си син поглед. — Това, което има значение, е, че Аран Вейл имаше история, корени, нещо, за което да живее, нещо, за което да се бори.

— Помня само, че ти и Тутугу се канехте да си пропилеете живота заради някакъв си стар фермер, когото сте срещнали преди няколко минути, и то само за да защитите колибата му и безполезното ѝ съдържание от група викинги, които вероятно изобщо нямаше да си направят труда да го вземат. — Земята вече трепери и прахът започва да танцува. Сестра ми е близо и се приближава все по-бързо.

— Добре изживян живот е онзи, който не си готов да посрамиш само за да го удължиш с още един ден.

— Е… — Изброяването на нещата, които аз бих направил, за да живея още един ден, би отнело целия въпросен ден.

— Искам да кажа, че има неща, за които съм готов да умра. Моменти, когато е правилно да останеш и да се биеш, независимо от шансовете. И щом ние с Тутугу смятахме да направим това за дядото на Хенан — старец, когото правилно казваш, че не познавахме, — то какво мислиш, че бих направил за децата си? За жена си? Дали мога да победя или не, няма никакво значение.

Водили сме този разговор и преди. Не съм очаквал той да промени позицията си, но понякога дължиш на приятеля си един опит.

— Късмет! — Плесвам Снори по рамото и хуквам. Мракът зад него изглежда по-плътен, сякаш към нас се търкаля буря. Тя е там, в сърцето ѝ, онази, чиято уста знае името ми — безименната ми сестра. И личът, който носи душата ѝ.

Вече съм изминал пет метра, когато той казва:

— Покажи ми ключа.

Протягам ръце, едната към Снори, другата към дверите на съдилището.

— Трябва да вървя! — Адската нощ кипи в черно зад него и воят се разнася пак, толкова мощен, че заглушава възраженията ми. Всеки мой косъм се опитва да се изправи.

Въпреки това измъквам изпод ризата си ключа, окачен на връв около шията ми, и изтичвам обратно при него. Снори вади ножа от колана си и го опира в дланта си.

— Божичко, не! — Размахвам ръка в нещо, което се надявам да е отрицателен жест. — А бе вие северняците защо все се режете? Помня какво стана последния път, когато опита тази викингска гадост върху мен. Защо просто не си стиснем ръцете?

Снори се ухилва.

— Ключът ще е нашата връзка. Ти се връщаш в света на живите. Аз оставам тук. Кръвта ще ни свързва. — Той срязва дланта си и аз трепвам, като виждам как кръвта бликва.

— Откъде знаеш всичко това? — Все още се надявам, че има начин да се измъкна, без да се режа. Около нас вече се надига тъмна мъгла, която изтласква светлината. Душите се пръсват. Разбират, че иде нещо лошо. Изведнъж откривам, че съм готов да си отрежа цялата проклета ръка, стига това да ми позволи да се махна оттук. И все пак оставам, приятелството на Снори ме приковава по същия начин, по който едва не ме е повлякло през вратата на Ада. — Кръвта ще ни свързва? Измисляш си го в движение, нали?

Снори ме поглежда и свива рамене.

— Ако съм научил нещо от Кара, то е, че в магията е важна волята. Думите, заклинанията, свитъците, съставките… това е само за фасон, или може би е по-правилно да се каже, че те са като оръжието на един воин, но това, което наистина е от значение, е силата на десницата му. Той може да те убие с ръцете си, с оръжие или без. — Снори посяга и свива окървавената си длан около ключа. — Това ще е нашата връзка. Когато отвориш вратата, ще ме намериш.

Мракът около нас се е сгъстил и е станал студен. Снори обаче сякаш не го вижда: в него няма страх. Но аз имам достатъчно и за двама ни. С тъмата се надига и вой — вой, какъвто биха издали хиляда вълци… ако ги подпалиш. Вече е близо. Близо е и се приближава все повече.

— Как да намеря вратата? Как да разбера дали си готов да се върнеш? О, боже, трябва да…

— Трябва да го поискаш. — Снори отдръпва ръката си. Върху ключа обаче няма кръв, макар че тя капе алена от свития му юмрук. — Ще проработи — или пък няма. Кара трябваше да отвори вратата за моето завръщане. Кара или Скилфар, ако беше занесла ключа на баба си, както ѝ обеща. Но сега имам само теб, Джал. Така че пази ключа и се ослушвай за моя зов.

Прибирам ключа.

— Ще се ослушвам. — Лъжата не я бива много. Аз дори не знам какво означава да се „ослушвам“. На гърдите ми ключът се затопля, сякаш неистината му доставя удоволствие. Опитвам се да измисля някакви последни думи към Снори. „Сбогом“ ми звучи помпозно. „Пази се“ определено няма да се случи.

— Покажи им какво е ад!

Воят вече е толкова мощен и близък, че го усещам като удар. Аз тичам, тичам към светлината, тази възхитителна, жива светлина, вперил поглед във входа.

— Внимавай! — извиква след мен Снори. — Те ще те изпитат.

Не ми харесва как звучи това, но изпитание или не, отивам си у дома.

Приближавам се към входа. Профучавам покрай душата на млада жена, която тъкмо излиза оттам. Забелязвам ужаса в смътните ѝ очертания. Тя бяга присвита, сякаш някакъв гигантски орел може да се спусне отгоре ѝ всеки момент. Аз правя кажи-речи същото, само че в обратната посока.

Мракът се разстила около мен като вълна, заливаща брега, подминава ме и от двете страни, вледенява петите ми. Прелитам през вратата, спъвам се в прага и се просвам в коридора оттатък. Поглеждам с ужас назад и виждам как чернотата връхлита сградата, входът се превръща в правоъгълник от нощ и подът потреперва, но нито пипалце мрак не навлиза в коридора, където лежа, и не виждам нито частица от ужаса. Ако тя вие някъде там, не мога да я чуя.

Изправям се и се отупвам от праха, все още взирайки се нервно в мрака навън. Накрая събирам кураж да откъсна очи и да хвърля поглед към съдилището. То не е каквото съм очаквал. Няма съдебни зали, няма души, редящи се да получат присъдата за живота си, няма трима от копелдаците на Зевс, които да седят и да съдят. Няма нищо освен дълъг коридор, прекалено дълъг, за да се побере в сградата, колкото и да е огромна. В далечния му край гори нещо ярко — синьо, зелено, обещание. Трябва само да вървя напред и ще стигна вкъщи. Усещам го в костите си. Даже нямам нужда от ключа на Лъжеца. Това е истински път, който праведните могат да изминат.

Правя крачка напред и по двете стени се появяват врати. Множество най-обикновени дървени врати, разположени на всеки десет метра. Правя втора крачка и те се отварят — първо най-близките, а миг по-късно следващите и следващите, образувайки нещо като вълна, носеща се към далечното синьо-зелено обещание.

Лесно е да подмина стаите зад първите врати. Тази отляво е празна, с изключение на една кесия, захвърлена по средата на пода. Тази отдясно също е празна, с изключение на разпилените сребърни монети. Следващите две са празни, ако не броим един захвърлен меч и малко затворено сандъче.

— Опитваш се да ме изкушиш ли? — Засмивам се и ускорявам крачка, без дори да поглеждам към стаите, покрай които минавам.

Сто врати по-нататък спирам, все едно съм се блъснал в дървен стълб. Най-апетитната миризма в историята на всички аромати се е вкопчила в носа ми и извърта главата ми без мое разрешение. В стаята отляво има сложена маса. Най-обикновена маса без покривка или сребърни прибори, а върху нея в една дървена чиния дими половин печено пиле. Устата ми моментално се изпълва със слюнка, а стомахът ми се свива в здрав и настоятелен възел. Всяка моя частица крещи от желание да грабна пилето. В Ада съм гладувал толкова дълго, че тялото ми буквално вие в отговор на зова на едно хубаво ядене.

Изхлипвам, извръщам очи — и виждам в отсрещната стая най-обикновена стъклена чаша, пълна до ръба с вода. В мига, щом я зървам, разбирам, че това е най-чистата изворна вода, бликаща с ромон изпод древни скали, и че като я изгълтам, като ѝ позволя да се плъзне по пресъхналото ми, докоснато от смъртта гърло, тутакси ще утоли жаждата ми. Човек, който не познава сушата в мъртвите земи, може да сметне идеята някой да се пожертва само за чаша вода за смахната. Но трябва да го преживееш, за да го разбереш. Изпитвал съм жажда в пустинята Сахар. Тя не е нищо в сравнение с жаждата, която те обзема след един ден в Ада.

И въпреки всичко продължавам залитайки напред. Тялото ме боли от живота, така внезапно пробуден в него от близостта на света след дългото бродене през мъртвите земи.

Връхлитат ме още аромати, всеки по-апетитен от предишния. Ябълки, карамел, прясно изпечен хляб… бира. Прясна бира, ухаеща на хмел, шуртенето, с което се лее от кранчето… това едва не ме кара да се обърна. Зървам бегло стаите: в едната има обляна от слънце поляна, в другата кон, готов за езда — великолепно животно, с мускули, издуващи се под тъмната му кожа, кон, който може да препуска цял ден. Има стаи, където лежат камари съкровища, достатъчно злато да купиш цели кралства. Съсредоточавам погледа си върху далечния правоъгълник от зелена трева и синьо небе, който се приближава с всяка крачка. Волята ми е желязна. Разбирам, че това е изпитание, и няма да се отклоня.

Вече съм на двайсет метра от вратата в края. Вече виждам синьото небе, зеленината на някаква градина, със стена зад нея. Прилича на кралската билкова градина зад конюшнята на вестоносците. Затичвам се.

— Върни се в леглото, Джал.

Един бърз поглед встрани и се заковавам на място, обръщам се, правя три крачки назад. Познавам тази стая, тази спалня. Светлината пада косо през кепенците на прозорците и нашарва леглото с успоредни светли и тъмни ивици. Всяка ярка ивица се надига по нея, очертавайки контурите на тялото ѝ, с гладка загоряла кожа върху топлата плът. Тя лежи гола, точно както съм я оставил, с копринени чаршафи, вдигнати до средата на гърба ѝ, които следват контурите ѝ също толкова плътно като светлината.

— Лиза?

Тя не казва нищо, само се изтяга по онзи ленив начин, който е възможен единствено в моментите между съня и будното състояние.

Това е врата към миналото. В самия въздух трепкат портали, пукнатини в света, всеки от които води към нови възможности, нови версии на живота ми. Ако онази сутрин бях останал с нея, ако се бях извърнал от вратата, когато тя ме повика, все още наполовина оплетена в сънищата си, ако се бях пъхнал отново при нея… нищо от това нямаше да се случи. Щях да пропусна обръщението на баба. Никога нямаше да срещна Снори. Той щеше да се прибере вкъщи сам. Аз щях да продължа да си живея както дотогава. Може би щях да помоля Лиза да се омъжи за мен и да похарча зестрата ѝ, за да се откупя от Мейрес Алус, и безметежните, лесни, мързеливи дни на живота ми щяха да продължат да се нижат.

Тази мисъл ме надвива. Върни се. Започни отначало. Тази мисъл, както и възхитителната ѝ жизненост след толкова време, прекарано в мъртвите земи. Лиза де Вийр, висока, слаба, прекрасна, топла, мека, жива. Продължи по коридора и се върни в настоящето, в двореца на Вермилиън, където тя е омъжена и целият свят е срещу теб… или свий тук в последния момент, за да се озовеш отново в онази първа сутрин, когато всичко се обърка, а би могло да се избегне толкова лесно.

Нужна е само една крачка. Останалото дори не го помня. Слагам ръка на бедрото ѝ и сядам до нея. Започвам да свалям ботушите си. Лиза посяга да ме дръпне към себе си, извръща се бавно, тъмната ѝ коса се сипе по рамото ѝ.

Тя няма лице, само фуния от плът, от която стърчат десетки змийски зъби, а от острите им върхове капе отрова. Падам от леглото с вик на ужас, а ризата ми се съдира и по-голямата ѝ част остава да виси в ноктестия юмрук. Вадя ключа и понечвам да хукна към вратата, но врата няма. Задрапвам заднишком по пода на спалнята, докато създанието, което не е Лиза, се надига от леглото. Приклещен в един ъгъл, посягам нагоре да отворя кепенеца, но зад него се разкрива само мъртвешкото небе на Ада — там ме чакат вечни мъки. В адската светлина трепкането на местата, където световете се докосват, личи по-ясно, а не-Лиза прилича по-скоро на нещо направено, отколкото порасло — нечиста плът върху стари кости. Тя се надига тромаво от леглото, със спазматично потръпващи крайници, и пристъпва към мен.

В отчаянието си протягам ключа към най-близкото място, където светлината се напуква. Това не е врата, но почти може да бъде. Шансът е слаб, но се възползвам от него. Усещам как ключът на Локи влиза в нещо, впива зъбите си в материята на съществуванието… и се превърта.

Миг по-късно изпадам в пещта на Сахар, пълна с горещ пясък и ослепителна бяла жега — място, което изяжда надеждите и заравя костите… и усещането е прекрасно.

— Маршале? — Някой разтърсваше рамото ми, и то здравата. — Маршале!

Беше Бонарти По, пребледнял и треперещ. Ключът пусна взора ми и открих, че седя в коридора, на същото място, където Хертет го бе тикнал в ръцете ми.

— Колко дълго съм…

— Мисля, че всички са мъртви! — Бонарти По погледна назад по коридора. Ужасен писък отекна, за да го опровергае — от онзи вой, който можеш да чуеш в стая за изтезания.

— Трябва да се махаме оттук. — Станах и се подпрях на стената. Беше тъмно, само една лампа догаряше с пращене в някаква ниша между нас и вратата на тронната зала, маслото ѝ почти бе свършило.

— К-казаха, че вие знаете за… онова нещо, дето ни напада? — Бонарти още не бе пуснал ръката ми.

— Видях едно такова в Ада.

— Боже Господи! — Вече почваше да ме боли от стискането му, затова си измъкнах ръката. — Знаете как да го победите, нали?

Вратата в дъното на коридора се пръсна на парчета и ме спаси от нуждата да отговарям. Личът стоеше там като рана в окото ми — в един миг бе невидим, а в следващия го зървах, не като гол бял нерв, а забулен в призраци, носещ сивите човешки души като кожа.

Въздухът между нас се накъдри, изпълни се с гънки и пукнатини, които се мярваха за миг и изчезваха, някои ярки, други тъмни. Това беше гибелта, за която ни беше предупредил Лунтар. Не личът, избиващ ни със стотици и хиляди, а рушенето на самото съзидание. Бях видял същите пукнатини там, където съдилището се възправяше на границата между световете, а тук творението на Мъртвия крал караше два свята да се сблъскат, водеше обитателите на Ада обратно в телата им и в земите на живите. В природата на всяка пукнатина е да расте и тласкани от бавното въртене на Колелото, тези пукнатини щяха да растат все по-бързо и да се протягат все по-надалеч. Колелото на Осхайм може да се намираше на неизброими мили оттук, но влиянието му достигаше до сърцето на всичко, подклаждано от грамадните неспящи машини на Строителите, в които още пулсираше енергия, макар че самите Строители лежаха мъртви от хиляда години.

Личът се приближаваше бавно, като че ли ни предизвикваше да си плюем на петите. Знаех колко бързо може да е това същество, затова не направих никакво движение, което да го тласне към действие. Вместо това се вкопчих в последните мигове живот, които ми оставаха. Бонарти, който не разбираше нещата като мен, побягна. Измина две крачки, преди личът да го връхлети в гръб. Вля се в него като ивица сухожилия, засмукана от лакома уста. Улових бяло като нерв трепкане, когато и последните части на слабото му тяло изчезнаха под кожата, за да се увият около гръбнака на мъжа. Булото от призраци на лича се отдели от него, щом срещна плът, и се заувива като дим около парализирания човек.

Писъкът на Бонарти беше благословено кратък, но болката му не свърши с него. Миг по-късно по тялото му зейнаха стотици резки като от бръснач, съвсем плитки. Сега, когато личът беше прикован към плътта на Бонарти, бих побягнал, но той препречваше пътя ми към тронната зала, а на входа се тълпяха трупове с гладни очи, удържани само от желанието на лича да си поиграе с храната. Нямаше къде да ида, нямаше къде да се скрия.

Бонарти се обърна към мен с ококорени очи, изкривил устата си в усмивка, която не беше негова. Кожата му започна да се бели, широки ивици се откъснаха бавно от нея между успоредните срезове. Понякога човек стига до състояние, в което е толкова уплашен, че няма значение накъде бяга, стига да бяга. Знаех, че полувратите и провалените шансове, които лежат зад пукнатините навсякъде около мен, водят право към Ада, но честно казано Адът вече ми беше дошъл на гости и колкото и ужасна да беше всяка негова част, предпочитах да бягам към някоя, в която няма лич.

Създанието посегна към мен с почервенялата от кръв ръка на Бонарти, от която висяха ивици одрана кожа. С онзи крясък, който човек използва, когато събира сили за някаква ужасна задача, като например да си отсече някой крайник, за да се спаси от пожар, пъхнах ключа на Локи в най-близката пукнатина. Това бе разломна линия, трепкаща през стената до мен, и почти бе избледняла до нищо, докато ръката ми я стигне. Ключът намери ключалката си и се закрепи там, удържайки пукнатината. Мокрите пръсти на Бонарти докопаха шията ми и без да спирам да крещя, аз завъртях ключа.

Стори ми се, че светът се разцепи. Вместо да пропадна през отворената от мен дупка, отлетях назад, понеже нещо голямо изскочи от нея и ме блъсна настрани. Нещо голямо, твърдо и бързо.

Снори замахна отгоре и брадвата му разцепи ключицата на Бонарти По и потъна дълбоко в гърдите му. Един тежък, чупещ ребра ботуш му даде нужната опора, за да изтръгне острието на Хел. Следващият удар на северняка връхлетя отстрани още преди трупът на Бонарти да е паднал на пода, отсече ръката му от лакътя и си проби път към гръбнака му.

Снори последва трупа с рев. Червеникав прах се виеше като дим от косата и дрехите му. Зад него прозорецът към Ада почна да се затваря — реалността все още беше в състояние да се изцели. На косъм.

Личът накара тялото на Бонарти да запълзи под сипещите се удари на брадвата. Призраците се надигнаха да заслепят Снори, задращиха по него, но той почти не забеляза, кълцаше месото на човека пред себе си. Бели пипала се протегнаха в търсене на други тела, мъртва плът, в която да се вселят, ала севернякът ги отсече бързо и ефикасно. Ако личът беше обвързан здраво с гостоприемника си, както личите във формата на неродени, той би могъл да черпи по-ефективно от мъртвите и живите, за да се поправи, но този необвързан лич бе станал безразсъден, мислейки да си поиграе с храната, и се беше увил толкова плътно около Бонарти, че бе станал уязвим.

Касапницата продължи с неотслабваща сила. Снори знаеше, че врагът му е заровен дълбоко в плътта пред него. Зърнах белотата на лича там, където брадвата строши гръбнака на Бонарти. Секунда по-късно създанието започна да се разплита от останките на тялото му. Но също като мен, Снори май можеше да го види — времето, прекарано в мъртвите земи, бе придало нещо ново на зрението му. Брадвата му засвистя, сечейки лича, и някак си го намираше плътен в моментите, в които той се опитваше да се освободи от плътта. Може би след толкова време в Ада брадвата на Снори бе придобила острота, която може да нарани дори лич, или пък намокрянето ѝ с дяволска кръв бе омагьосало острието — но както и да е… тя го сечеше.

В Тронд хората организират разни състезания, за да прогонват зимната скука. В едно от тях северняците трябва да отсекат ела, дебела колкото човек, и първият, който успее да го направи, е победител. Атаката на Снори срещу лича много приличаше на това състезание и докато чудовището се измъкне от останките на Бонарти, вече беше на косъм от разполовяване. В мига, щом и последното бяло като нерв пипало се отдели от кървавата каша пред нас, личът нагъна света около себе си и пропадна в мъртвите земи. С животински вой Снори се хвърли след него. Ако не беше стратегически поставеният ми крак, щеше да изчезне отново в Ада по петите на жертвата си. Но вместо това се просна по лице върху разкошния, макар и оцапан килим в коридора на Хертет. Въздухът се закъдри там, където личът бе пробил дупката си в света, а после се успокои.

Портала го нямаше.

Погледнах мъртвите, които ни гледаха от входа на тронната зала. Ако не го бях направил, те може би щяха да продължат да стоят там и да зяпат с празни очи още пет минути. Но моят поглед сякаш ги раздвижи и те се хвърлиха вкупом напред.

— Ставай! — За миг се озовах до Снори и се опитах да го вдигна. Само като го докоснах, ръцете ми се изпълниха пак с онова чувство на мъртвешка сухота, което превръщаше кожата ми в хартия и изсмукваше всеки живец от плътта ми. — Ставай!

Бих имал по-голям успех във вдигането на кон.

Снори се подпря на ръце и се оттласна, за да скочи. Мъртвите се приближаваха. Сега, когато лича го нямаше, бяха загубили бързината си, но все още разполагаха с числено преимущество.

Ала броят им сякаш нямаше значение. Снори мина през тях като сърп. Напомни ми за моята славна победа над водоносчетата в операта. Газеше през мъртвите, както принц на Червения предел гази през ужасени улични хлапета. Брадвата е точното оръжие за такава работа. Мечът е като език — говори и дава красноречив глас на насилието, докато търси жизненоважните органи на врага и го убива. Една брадва само реве. Раните, които нанася, са опустошителни, а в ръцете на Снори изглеждаше, че почти всеки удар отнася глава или крайник.

След две минути севернякът стоеше сред причинената от него касапница — може би двайсетина трупа, разчленени дотам, че некромантията не би могла да сътвори от тях нищо опасно. Последвах го в тронната зала, като мятах нервни погледи през рамо да не би нови врагове да напредват по коридора. Много от мъртвите имаха мечове, все още прибрани в ножници на кръста им. Взех един, който изглеждаше изкован за употреба, а не за красота.

— Ти… добре ли си? — Огледах залата. Снори стоеше навел глава, покрит с чужда кръв, и дишаше тежко. Държеше брадвата на нивото на кръста си, с едната ръка току до острието, а другата в края на дръжката. Не изглеждаше добре. Нито пък залата — всяка повърхност беше оцапана, тронът — съборен, гоблените — стъпкани, и цялата зала вонеше на смърт и развала. — Снори? — Струваше ми се почти непознат.

Той вдигна глава и се втренчи в мен изпод черното було на косата си, непроницаем, способен на всичко.

— Аз… — Първата му дума към мен, откакто се бяхме разделили в Ада. За мен бяха минали месеци — като колко ли живота ги беше почувствал той на онова място?

В най-тъмното ъгълче на залата труп се надигна изпод един гоблен — някаква победа, извезана със сребърни нишки, сега оплескани с кръв и гнусотии. Втурна се към гърба на Снори, като влачеше след себе си бродирания плат като знаме. Снори замахна настрани, почти без да гледа — брадвата беше продължение на ръката му. Главата на мъртвеца отлетя; тялото му залитна и рухна.

— Намерих покой — каза Снори и пристъпи към мен, за да ме сграбчи във воинска прегръдка.