Конспирацията на Дарвин

16

В просъница Хю долови стъпките на хазайката, последвани от леко почукване. Телефонът. Скочи от леглото, навлече ризата и панталоните и отвори вратата. Слушалката на стенния апарат в коридора висеше на шнура си. Порцелановият часовник върху библиотеката показваше седем и половина сутринта. Откога англичаните са започнали да звънят по никое време?

— Ало.

— Хю, обажда се Бриджит.

— О, здравей.

— Не съм те събудила, нали?

От тона й беше ясно, че не би трябвало да спи до толкова късно. Бриджит си бе Бриджит.

— Напротив, събуди ме.

— Е, и без това е време за ставане. — Тя направи малка пауза, след което добави: — Довечера те каня на вечеря. В осем.

— Сигурно си ми уредила някаква среща — подозрително изсумтя Хю.

— Всъщност, да. Надявам се, че ще дойдеш.

— Дай ми адреса.

— Ще вземеш влака в шест и две и Ерик ще те посрещне. Май ще трябва да дойда и аз, защото той не знае как изглеждаш.

— По-добре ми дай адреса.

Тя го направи, замълча за момент и подхвърли:

— Между другото, извинявай, че те събудих. Звучиш ми малко… не във форма.

— Не, не, добре съм. Просто говоря тихо.

Наистина се чувстваше добре.

Върна се в стаята и погледна към Бет, която продължаваше да спи с гръб към него. От мястото си виждаше изящната извивка на рамото й. Беше пъхнала възглавницата под лявата си буза, а десният й крак стърчеше изпод завивките.

Под нежната кожа в сгъвката на коляното прозираха тъмни венички, които изчезваха към бедрото.

Понечи да я събуди, после се отказа и започна да се облича. Откри чорапите си захвърлени в ъгъла, а след това събра разпилените й дрехи и ги подреди на близкия стол. Най-отгоре сложи бикините й, този път дантелени.

Остави бележка, в която й напомняше, че трябва да стане рано. Понечи да добави нещо духовито, но реши, че е по-добре да предложи известно количество практическа информация — как да включи кафеварката и да стигне до банята в дъното на коридора, без да се сблъска с хазайката дракон. Отдолу се подписа с три X. Целувки.

Когато се добра до Лондон, слънцето вече грееше. Това го наведе на мисълта, че може да стигне до целта на пътуването си — Националния морски музей в Гринуич, използвайки някое от туристическите корабчета по Темза. „Биг Бен“ удари единайсет в момента, в който взе едно от кея под парламента. Седна отпред, за да го духа вятърът. Беше уморен, но се чувстваше добре, защото умората му не се дължеше на безсъние, а на една нощ, преминала в любов, разговори и пак любов. Усмихна се леко на изтърканите обяснения на екскурзовода. Имаше прилив, повърхността на реката блестеше с цялото си великолепие. Бавно се плъзгаха покрай „Сейнт Пол“, театър „Глоуб“, галерията за модерно изкуство „Тейт“ и мрачните каменни стени на „Тауър“.

Не след дълго корабчето се долепи до каменния кей и Хю пое нагоре по хълма, на върха на който се намираше Обсерваторията. Когато се изкачи, свърна в една тясна алея и влезе в дълга и ниска сграда с дебели стени и мраморни настилки, излъчващи хлад. Получил указания на рецепцията, той влезе в залата и се представи на завеждащия архивите — слаб и жилав мъж с високо чело.

Архиварят търпеливо изслуша исканията му — да види материали, свързани с „Бигъл“, най-вече капитанския дневник и списъка на екипажа и пътниците. Хю искаше имената на всички, които по една или друга причина не бяха завършили плаването — напуснали или починали. Но най-вече го интересуваха извънредните събития, които Фицрой бе пропуснал да спомене в книгата си.

Завеждащият поклати глава — един дружелюбен жест да не очаква чак толкова много, след което го помоли за малко търпение. Няколко минути по-късно се върна и сложи на гишето някакво зацапано фотокопие.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но това е всичко, с което разполагаме. Твърде много хора са се интересували от „Бигъл“ през годините, боравили са с различните документи, снимали са ги. За съжаление по онова време не са били полагани достатъчно грижи за тяхното съхранение. Страхувам се, че не разполагаме с копие от корабния дневник, Адмиралтейството — също. Това е всичко, което имаме.

Къщата на Бриджит на Елджин Кресънт беше точно такава, каквато си я беше представял — старинна, екстравагантна и скъпа тухлена постройка на четири етажа с боядисани в кремаво еркерни прозорци, каменна пътека и стар тис до входната врата.

Преди да натисне звънеца, Хю надникна през прозореца с наполовина дръпнати пердета. Видя част от модерна ниска масичка, отрупана с книги за изкуство, възпълни женски крака и тъмния гръб на мъж, който се беше навел с чаша в ръка. До слуха му достигнаха приглушени гласове, увлечени в приятелски разговор. Изведнъж се почувства много самотен.

В следващата секунда вратата се отвори толкова рязко, че течението го блъсна в лицето. На прага се появи Бриджит, облечена в пуловер от кашмир и тясна черна пола. Лицето й светеше от ентусиазъм.

— Влизай, Хю — дръпна го навътре тя. — Радвам се, че успя да дойдеш.

Той й подаде бутилката вино, която носеше. Бриджит я извади от торбичката, огледа скептично етикета и я остави на една от помощните масички. В антрето се появи Ерик — висок и хубав, с аристократична осанка и надвиснал над очите перчем. Поклащайки се самодоволно на пети, той изчака да го представят и протегна ръка. Хю я стисна без ентусиазъм. Този човек не му хареса.

Настаниха се в хола. Разговорът беше най-общ. Хю беше представен като „един много стар приятел от Щатите, който, между другото, се пада брат на Кал — по-малкият брат, нали, Хю?“ Но небрежният тон на Бриджит не успя да прикрие факта, че всички знаеха кой е той.

Друг от гостите, мъж с широк яркочервен пуловер на име Невил, му хвърли изпитателен поглед, но не каза нищо. По-късно, успял да хване Бриджит насаме в кухнята, Хю научи, че той е бил колега на Кал в биологическата лаборатория.

— Страхувам се, че Невил не е точно човекът, с когото бих искала да те запозная — добави тя. — Разчитах да те срещна със Саймън, с когото Кал е живял в една стая в Оксфорд. Но за съжаление той е зает и няма да дойде.

Очите й внезапно овлажняха, но следващият й въпрос нямаше нищо общо с досегашната тема.

— Как е баща ти?

— Предполагам, че е добре, но не съм го чувал скоро — сви рамене Хю. Беше получил две писма от баща си, а дори и едно телефонно обаждане, но не беше реагирал.

— Мисля, че си прекалено суров с него — поклати глава Бриджит. — Той не е лош човек.

В кухнята връхлетя Ерик с патетично вдигнати вежди.

— Скъпа, всички седят на масата и чакат! — извика той, погледна Хю и на лицето му се появи странна усмивка. — Да не би да си ядосана, миличка?

Хю се настани на масата с чувство на дълбоко облекчение.

Вечерята премина добре. Бриджит и Ерик се грижеха чашите да не остават празни и поддържаха разговора, който се въртеше около обичайните теми — последните закононарушения от страна на торите, коварните планове на Израел в Близкия изток, различни клюки и слухове. Научила за интереса на Хю към живота на Дарвин, превъзбудената дама вляво настоя да говорят за възхода на теориите за сътворението в Америка.

— Бриджит спомена, че правите проучване върху Дарвин — обади се мъжът отдясно.

— Да, така е — кимна Хю.

Интересна личност, нали? Пази в тайна теорията си и я предлага на света едва след като уточнява и последния детайл. Колко години е изучавал всичките тези раковини и гълъби!

— Да.

— Истински гений, макар и не от категорията на Нютон или Айнщайн. Много по-симпатичен и земен, за разлика от онези титани, извисили се високо над обикновените хора. Просто един от нас, нали разбирате какво искам да кажа. Всеки може да си представи с какво се е занимавал, но малцина от нас притежават неговата задълбоченост и упорство, както пише Тролъп.

Хю само кимна. Усещаше погледа на Невил през масата въпреки горящите свещи, които ги разделяха.

— Ами изяществото и простотата на теорията му? Когато човек се запознае с нея, всичко изглежда очевидно и ясно. Какво беше заявил Хъксли? О, да. „Колко сме били глупави, за да не видим очевидното.“ Гениална забележка, бих казал.

— Да — отвърна Хю.

Събеседникът му обаче беше неуморим.

— Задавали ли сте си въпроса защо Дарвин никога не е засягал неща, които не подлежат на наблюдение? — продължи той. — Искам да кажа, че задълбочен природоизпитател като него не е написал нито ред за определени явления.

— Например?

— Например за ума. За мисловните процеси, за съвестта и чувството за вина. Тези теми никога не са го интересували вероятно защото са нематериални или пък забранени за него. Този човек е бил пълен с комплекси, знаете.

— Наистина е така — кимна Хю. — И най-силният сред тези комплекси е било чувството му за вина. Което не му е попречило да продължи своето дело. — Внезапно изпита нещо като бащинско чувство към Дарвин. — За мен този човек е олицетворение на куража.

— Това да — побърза да се съгласи събеседникът му. — Кураж със сигурност не му е липсвал.

По-късно, когато се прехвърлиха в дневната за кафе и коняк, Хю внезапно реши, че може да поговори с Невил. Предложи му да „подишат чист въздух“. Прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като покана, без да го е грижа за останалите — те със сигурност щяха да бъдат озадачени от усамотяването на двама души, които току-що са се запознали.

Излязоха в градината, бутнаха дървената портичка на ниската ограда и се озоваха на малка зелена поляна зад двата реда сгради, очевидно собственост на общината. Невил определено изглеждаше смутен.

— От Бриджит разбрах, че сте познавали брат ми — каза след доста продължително мълчание Хю.

— Да — бързо отвърна Невил, очевидно предвидил този въпрос.

Хю търпеливо го изчака и след кратко колебание събеседникът му добави:

— Бяхме доста близки. Всеки ден бяхме заедно в лабораторията.

— А с какво се занимавахте там?

Не беше подготвен за отговора, който получи.

— Вижте, знам че се чувствате неудобно, аз също — погледна го в очите Невил. — Бриджит ме предупреди, че ще пожелаете да говорим за Калвин, но нещата са малко… как да кажа, рисковани.

— В какъв смисъл?

— Знам, че сте много разстроен. Бриджит твърди, че двамата сте били много близки. Надявам се, разбирате, че когато научих за смъртта му, и аз се почувствах така. Пък и всички останали.

Хю не знаеше какво да каже.

— Да, това е вярно — бавно отвърна той. — Но си помислих, че няколко невинни въпроса няма да…

— При подобни случаи няма невинни въпроси. Внезапната смърт е нещо ужасно. Чувстваш се зле. Връщаш се назад, подлагаш всичко на преоценка. Трябва ми време, трябва да помисля.

Хю бе шокиран. В следващия момент, още преди да е решил какво да каже, Невил заяви:

— Струва ми се, че трябва да се върнем при останалите.

Тръгна към къщата, после спря и се обърна.

— Вижте, не искам да бъда груб. Усещам, че правите нещо като… проучване. Ще поразмисля по-сериозно, а след два-три дни ще ви се обадя.

Върху лицето му се беше изписала дълбока тревога.

— Отлично — кимна Хю и протегна ръка.

— Нека си спестим това — отдръпна се Невил.

Прибраха се вътре в момента, в който останалите си тръгваха. Хю изчака неизбежните целувки и възклицания. Бриджит затвори вратата и се обърна към него.

— Е?

— Не пожела да отговори на въпросите ми. Каза, че искал да си помисли. Поведението му определено беше гузно.

— Не се учудвам. Всъщност аз никога не съм го харесвала.

— Имаш ли представа какво се е случило в лабораторията?

— Не. Разчитах на теб да разбера.

— А онзи Саймън, за когото спомена? — попита Хю, подчинявайки се на внезапен импулс. — Имаш ли му телефона?

— Да. — Тя надраска номера на едно листче и го изпрати до вратата. — Благодаря, че дойде. Благодаря и за виното. И помни, за теб е много важно да опознаеш брат си. — Замълча за миг, погледна го в очите и добави: — И да разбереш, че е бил човек като всички останали.

— Знам, че е бил човек като всички останали.

— Наистина ли?

— Да.

Но в момента, в който изрече тези думи, усети, че не е точно така.

Тя не направи опит да го целуне, само го изгледа изпитателно. После придърпа полата си и затвори вратата след него.

Хю се прибра в „Туенти Уиндоус“ в момента, в който заваля. Набра номера на Саймън, но отсреща не вдигнаха. Остави съобщение на секретаря и огледа стаята. Нямаше бележка от Бет, но леглото и възглавниците бяха старателно оправени. Хю се усмихна и плъзна поглед към лавицата, на която държеше дневника на Лизи. Той беше на мястото си, но обърнат с обратната страна навън. Недоумението му бързо се превърна в гняв. Тя го беше прочела!

Изскочи навън и махна на едно такси, но то отмина. Хукна към къщата й, без да обръща внимание на дъжда, от който дрехите му бързо подгизнаха. Задната врата отвори млада жена, която се представи като Алис, огледа го внимателно и бързо позна кой е. Той прие това като добър знак. Водата от дрехите му капеше на пода.

— Тя е горе, първата врата вляво — каза Алис, извади от чекмеджето някаква кърпа за чинии и му я подаде. — Вземете.

Той се подсуши набързо и върна кърпата.

Вратата на спалнята беше отворена. Бет седеше зад бюрото и четеше нещо. Не прояви никаква изненада от появата му.

— Как можа да го направиш, по дяволите? — остро попита Хю.

— Имаш предвид дневника ли? — отвърна с въпрос тя, а на лицето й се появи особено изражение — по-скоро несигурност, отколкото вина.

— Да, именно проклетия дневник имам предвид! Как ще ми го обясниш?

Бет се изправи. В черните дънки и тениска изглеждаше слаба и стройна.

— Чакай да видим дали ще мога да ти обясня — промърмори тя, пъхна палци в джобовете си и започна да крачи напред-назад.

— Дано се справиш — язвително рече той.

— Само се оглеждах. Нямах никакво намерение да ти пипам нещата, но… Всъщност направих точно това. Исках да науча нещо повече за теб. Знаеш как е. Особено когато останеш сама в стаята на човек, който е важен за теб. Не ми е приятно да го кажа, но то си беше истински шанс. Кой би се отказал?

Той изумено я погледна.

— Добре де, ти може би, но не и аз — побърза да добави Бет. — Така стигнах до дневника. Зяпнах в момента, в който прочетох първата страница. Помислих си: „Исусе Христе, на какво попаднах!“ Тя е Лизи, дъщерята на Дарвин, нали? Къде го намери?

— Продължавай — ледено процеди Хю.

— Изчетох го от край до край. Извинявам се за това, знам, че не е редно. Просто ми беше любопитно да разгледам стаята ти и изведнъж… Наистина е невероятно! Изобщо не очаквах да открия нещо, свързано с Лизи. Мислех да науча повече за теб.

Хю усети как гневът му започва да се топи.

— А после го остави на мястото му с надеждата, че няма да забележа, така ли? — попита той.

— Не съвсем. Обърнах го наопаки, защото си давах сметка, че ще разбереш. Исках да ти оставя бележка, но се оказа, че ми е трудно да пиша за такива неща.

Гневът му изчезна, на негово място се появи безпокойството. Тайната вече не беше тайна и тя би могла да я използва за свои цели.

— Би могла да ме попиташ.

— Да те попитам ли? Но как? Аз изобщо не подозирах за съществуването му!

— Имам предвид цялостното ми изследване.

— Ти също би могъл да попиташ за моето.

Това беше вярно.

— Значи и ти работиш върху Лизи, така ли?

— Точно така — кимна Бет.

— Защо?

— Защото… Защото тя е моя прабаба, ако не съм сбъркала нещо с родословното си дърво.

Изумен, Хю се отпусна на леглото.

— Какво?! — смаяно прошепна той. — Наистина ли?

— Да. Знам го от доста отдавна. Мама постоянно повтаряше, че имаме родствена връзка с Дарвин, но аз не й обръщах внимание. Все си мислех, че е просто част от обичайните семейни слухове. Нали знаеш, всички претендират, че имат кралска кръв.

— А как разбра, че наистина е така?

— Научих го едва след смъртта й. От документите за наследството. Ето виж.

Бет извади лист хартия от едно чекмедже. Оказа се писмо от лондонската адвокатска кантора „Спенсър, Дженкинс и Хътчисън“ с дата 20 май 1982 г., адресирано до Дороти Дълсимър от Минеаполис, Минесота.

— Това е майка ми — поясни Бет, изпреварвайки въпроса му.

В писмото се уточняваше, че през 1882 г., в качеството си на официален представител на Чарлс Лоринг Брейс, основател на Дружеството за подпомагане на децата, фирмата получила за съхранение „документи, чието съдържание трябвало да остане поверително“ в продължение на сто години. Въпросните документи били предоставени на фирмата от Елизабет Дарвин, дъщеря на прочутия природоизпитател Чарлс Дарвин, след смъртта му и според нея съдържали информация, която била „важна от историческа гледна точка, но неудобна за все още живите членове на фамилията или техните наследници“.

И по-нататък: „Според нашите архиви и запазените документи по други места вие сте най-близката жива роднина на лицето, за което е оставен на съхранение при нас пакетът, а именно Ема Елизабет Дарвин, родена извънбрачно на 1 май 1872 година и дадена за осиновяване същия месец със съдействието на Дружеството за подпомагане на децата.

Най-любезно молим да прегледате приложените документи и да потвърдите желанието си да ги притежавате. В случай че стигнете до подобно решение, ще ви помолим да се явите лично в кантората ни.“ Следваше адрес, от който ставаше ясно, че кантората на старата юридическа фирма се намира близо до Олд Бейли.

— Невероятно! — прошепна Хю. — Какво означава „важна“ от историческа гледна точка, но неудобна за все още живите членове на фамилията“?

— Явно става въпрос за нещо, което Лизи е открила или записала — поясни Бет. — От дневника й личи, че по някаква причина се е съмнявала в баща си.

— А майка ти така и не е отишла да получи документите, а?

— Не. Предпочела да го остави на мен.

Хю продължаваше да клати глава.

— Найджъл спомена, че сте роднини, помниш ли? Но ти отрече, когато те попитах във влака.

— Казах да не вярваш на всичко, което чуваш — поправи го тя. — И продължавам да поддържам това мнение.

— Знаех си, че Лизи е забременяла — усмихна се Хю. — Но не го свързвах с теб.

— Не си имал причина.

— А кой е Чарлс Лоринг Брейс?

— Социален реформатор, живял в средата на XIX век. Основал Дружеството за подпомагане на децата, което се занимавало с проблемите на бездомните сирачета и подхвърлените деца в Ню Йорк. Именно то спонсорирало „влаковете за сираци“, с които тези деца са пътували на запад. Превозили са над 250 000 хлапета.

— И е познавал Дарвин, така ли?

— Да. Дарвин бил във възторг от книгата му, озаглавена „Опасните класи“. През лятото на 1872 година поканил Брейс и съпругата му на гости в Даун Хаус. Станали приятели.

Бет му подаде нови три листа. Единият беше акт за раждане, който сочеше Елизабет Дарвин като майка на новороденото дете, а в графата за бащата пишеше „неизвестен“. Вторият беше документ за осиновяване, подписан с явно трепереща ръка от Лизи, а третият представляваше писмо до Брейс от някаква активистка на Дружеството, която придружавала един от „влаковете за сираци“, превозващ през септември 1872 г. 68 бездомни деца от Ню Йорк към Средния запад.

„Вероятно ще бъдете доволен, че предадох успешно бебето Ема на семейството от Минеаполис, точно според документите за осиновяване, подписани днес в Детройт. Новите й родители възнамеряват да я кръстят Филипа.“ По-нататък авторката на писмото описваше „радостта, която е изпитала при предаването на малките и невинни пътници на новите им семейства“.

„Децата бяха приети много добре въпреки неугледния си вид поради тежкото пътуване с парахода от Бъфъло през езерото Ери. Всички бяха изтощени от морската болест и изглеждаха почти като добитъка в трюма — изпоцапани с екскременти и миришещи наистина ужасно.“ При всяко спиране бъдещите родители и представителите на домовете за сираци се събирали с децата, най-често в някоя от местните църкви. Част от тях се просълзявали от ужасния вид на невинните душички, а други демонстрирали твърдост и практичност — опипвали мускулите им и проверявали зъбите им. Накрая писмото уточняваше, че десетина от най-зле изглеждащите деца все още не били осиновени.

Хю й върна документите и попита:

— Имаш ли някаква представа кой може да е бил бащата?

— Никаква — поклати глава Бет. — Дори не съм сигурна, че родителите на Лизи са знаели за бременността й.

— О, знаели са. Най-малкото майка й. Открих писмо, в което я порицава с твърде силни думи.

— Как успя да изровиш толкова много неща? — погледна го с уважение Бет.

— Главно благодарение на късмета ми — отвърна той. — Въпросното писмо беше в една книга на Лизи. А дневника, който си прочела, открих при старите издатели на Дарвин. Забеляза ли, че го беше замаскирала в счетоводна книга?

— Да. Мисля, че е успяла да изгради солидна хипотеза относно действията на баща си. Разбира се, ние нямаме никаква представа в какво точно го подозира.

Хю не пропусна да отбележи множественото число и подхвърли:

— Всъщност какво правеше тук, в тази библиотека?

— Проучвах, също като теб. Търсех всякаква възможна информация за Лизи.

— А междувременно си разбрала, че в адвокатската кантора те чакат поверителни документи? Или вече ги взе?

— Още не. Ходих в лондонската им кантора, но там ми поискаха един куп документи — главно за да докажа, че съм тази, за която се представям. Не знам колко време ще ми отнеме, защото британските адвокати са ужасни педанти. Все пак ме окуражиха, че скоро ще мога да получа оставеното на съхранение при тях. Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

— Всъщност… Какво трябва да означава това?

— Кое?

— Ами за нас двамата. Заедно ли ще работим? Партньори ли ще станем?

— А ти искаш ли?

— Да.

— В такъв случай вече сме партньори.

Събитията се развиваха толкова бързо, че Хю губеше чувството си за реалност. С огромно облекчение прие факта, че състезанието бе приключило. Беше хубаво, че ще има с кого да споделя откритията си, още повече че ставаше въпрос за кръвна роднина на Дарвин. Същевременно си даваше сметка, че документите от имението ще хвърлят допълнителна светлина върху голяма част от тайните.

— Хрумна ми нещо — обади се неочаквано Бет. — Забеляза ли, че на корицата на онази счетоводна книга беше изписана цифрата едно, заградена в кръгче?

— Да.

— Това не означава ли, че трябва да има и номер две?

— Искаш да кажеш, че има и друга книга?

— Точно така.

— Която липсва в архивите на издателството и вероятно се намира в богатата колекция на библиотеката — усмихна се Хю и я прегърна през рамото. — Колко си умна!

— Това ми е по наследство — дяволито отвърна тя и вдигна акта за раждане.

През нощта отново се любиха — този път по-тихо, за да не безпокоят Алис в съседната стая, което по някакъв начин засили страстта им.

На следващата сутрин Хю и Бет се озоваха в залата за ръкописи. Посрещна ги непрекъснато прозяващия се Роланд.

— Виждам, че сте обединили сили — ухили се библиотекарят. — Всъщност бях сигурен, че е само въпрос на време.

— Трябва ни помощта ти — каза Хю. — Да идем да изпием по един чай.

В кафенето започнаха да задават въпроси за колекцията на Дарвин, а Роланд както обикновено им предложи пълноводна река от информация.

— Съпругата му Ема починала в края на XIX век. Синът им Франсис проявявал интерес към историята на фамилията и успял да събере доста документи. Айда Фарър, съпругата на най-малкия и най-кекавия син Хорас, запазила по-голямата част от семейните писма. През 1942 година това малко съкровище било предадено за съхранение на библиотеката.

Хю помълча малко, после вдигна глава и го погледна в очите.

— Ще ми направиш ли една услуга, Роланд?

— Хей, момче! Откакто се познаваме, аз непрекъснато ти правя услуги!

— Ще уредиш ли да разгледам документите? Да се върна още веднъж и да ги прегледам по-подробно?

— Как да ги прегледаш? Просто ей така или да ровиш в тях?

— Второто.

— Сигурно се шегуваш!

— Не се шегувам.

— Хм. Незаконно е, знаеш. Става въпрос за поверителна информация и вероятно ще си загубя работата. Освен това има и още един дежурен куратор, който ще те види.

— Не и ако Бет ангажира вниманието му.

Тя му се усмихна.

— Боже, боже! — въздъхна той. — Май и двамата си падате по нарушаването на правилата!

Десет минути по-късно планът влезе в действие. Изчакаха читалнята да се опразни и Бет се насочи към втория куратор с предварително подготвена молба. Двамата се приведоха над регистъра, а Роланд вдигна подвижната преграда на гишето и направи знак на Хю да го последва. Спряха пред боядисана в синьо врата. Младежът пъхна картата си в процепа и тя се отвори. Тишината в залата се нарушаваше единствено от бръмченето на климатиците. Насреща им се издигаше голям метален стелаж, разделен на множество секции. Виждаха се ръкописи, от които стърчаха разноцветните листчета на постоянните читатели. Двамата тръгнаха надясно и спряха пред подобен стелаж, обозначен с номер 20. Намираха се в зоната на западноевропейските ръкописи. Огледаха се и продължиха към дъното на залата.

— Тук е. — Роланд посочи стелажа с номер 137. — Ако пипаш нещо, имай грижата да го върнеш точно на мястото му. И се скрий, в случай че се появи колегата, моля те!

Хю погледна назад. Пътеката се губеше към дъното на просторното помещение. Най-отдалеченият стелаж беше на разстояние поне 40 метра. Три от тях бяха заделени за документацията, свързана с Дарвин, съхранявана в синьо-кафяви кутии от дебел картон. Част от тях имаха етикети — „семейство“, „Даун Хаус“, „ботаника“.

Започна със семейните архиви. Отваряше кутиите една по една и бързо се придвижваше нататък. По-голямата част от материалите бяха в тъмнокафяви пликове. Главно писма, които той изобщо не погледна. Двайсетина минути по-късно отвори кутия с надпис „сметки“. Вътре имаше купчина счетоводни книги, част от които бяха попълнени с почерка на Дарвин. Най-отдолу откри това, което му трябваше — малка книжка, върху чиято корица беше изписана цифрата две, заградена с кръгче. Нетърпеливо я отвори в края и пред очите му се появи почеркът на Лизи. Най-после!

На гръбчето беше прикрепен малък етикет с каталожен номер DA/ acct3566. Хю го преписа, върна книгата в кутията, а нея на лавицата. След това спокойно се насочи към синята врата, открехна я да провери положението в читалнята и тихо се измъкна навън. Никой не го забеляза.

Попълни един от стандартните формуляри, подаде го на Роланд и прошепна:

— Средният ред вдясно, почти в дъното.