Конспирацията на Дарвин

30

След като спаха до късно, Хю и Бет излязоха на терасата с прекрасен изглед към езерото и си поръчаха типичната английска закуска — яйца, наденички, бекон, домати и боб. Бет се усмихна и извърна лице към галещите лъчи на слънцето. Като доволна котка, помисли си Хю. Той също спа добре. От много време не се беше чувствал така отпочинал, спокоен, пълен с енергия.

Решиха да използват остатъка от предобеда за разходка и се настаниха в колата. Пътят прорязваше шубраците, потъваше в гората, за да изскочи в следващия миг на някое зелено заоблено било, от което се разкриваше прекрасна гледка към полето, осеяно с малки селища. По небето се носеха бели облачета.

Бяха успели да се възстановят от шока, който предизвика у тях писмото на Матюс. Сега, под ярката дневна светлина, си дадоха сметка, че са открили далеч повече от очакваното.

— Мислиш ли, че някой ще ни повярва? — попита Хю.

— Не виждам защо не — отвърна Бет. — Разполагаме с доказателства, макар че, прав си, подобно нещо едва ли може да бъде преглътнато лесно.

Заеха се да обсъждат своите доказателства: дневника на Лизи, липсващата част от автобиографията на Дарвин, писмото на Матюс. Всяко предлагаше различна част от цялата история и в същото време подкрепяше останалите две.

Спряха да обядват в едно крайпътно заведение близо до градчето Хоксхед. Седнаха на открито, само на метър от павираното шосе, което минаваше през града. Поръчаха си „обяд на орача“: хляб, сирене и овчарски пай. Хю отскочи до бара за втора наливна бира. Когато се върна с халбите, Бет бе отправила замислен поглед в далечината.

— Мисля си за Лизи — рече с въздишка тя. — За бедничката Лизи. Баща й се оказал по-лош, отколкото е допускала.

— Вярно — кимна Хю. — Не само се е отървал от съперника си, нарочно или по стечение на обстоятелствата, но и е успял да изтрие името му от учебниците по история. А на всичкото отгоре е присвоил и теорията му, получила впоследствие световна известност.

— Не е ли любопитно, че Дарвин не предявява права върху нея дори и в липсваща част от своята автобиография? Не мислиш ли, че се е срамувал от кражбата или просто е смятал този факт за маловажен в сравнение със смъртта на Маккормик?

— Вероятно е смятал, че Маккормик е имал пълно основание да я вземе от индианците — отвърна Хю. — Не забравяй, че викторианците не са могли да дишат без своите специални титли и привилегии. Те са били напредничавите европейци, представители на висшата бяла раса. Това е причината, поради която лорд Елджин си позволява да пренесе в Англия избрани скулптури от Партенона, а Роудс изнася вагони с диаманти от Южна Африка. Така постъпва и Маккормик, който се възползва от една интересна теория, с която се запознава край огъня.

— Но на практика той не краде изцяло теорията на шамана. Разсъжденията за еволюцията на Оканикут — по-специално заключението, че видовете произхождат един от друг, не са нещо ново за науката. Много европейци преди него са говорили за това. Един от тях е и Еразмъс, дядото на Дарвин. Новото, което Маккормик внася, е начинът, по който се извършва еволюцията — чрез естествения подбор. Това е гениалният му принос. Дарвин действително краде тази идея, но го прави от свой сънародник, бял човек като него.

— И в момента, в който се сдобиват с нея, те си дават сметка, че лаврите ще обере онзи, който пръв успее да я внесе и популяризира в Англия — въздъхна Бет. — Той ще получи славата и богатството. Неслучайно „Бигъл“ им става тесен, неслучайно Дарвин се разкъсва от чувство на вина за смъртта на Маккормик. В един момент той наистина желае съперникът му да пропадне в огнения ад. Той получава славата му, но я заплаща твърде скъпо, с цената на физическото и психическото си здраве. Човек почти почва да го съжалява.

— Последните думи на Маккормик вероятно са се превърнали в кошмар за него. Дарвин може и да не е вярвал в Бог, но съм готов да се обзаложа, че е вярвал в Дявола.

— Прав си — кимна Бет. — Но лично аз изпитвам съжаление към Джеми Бътън.

— Живял е в два свята и е получил най-лошото и от двата.

— Ами вождът? Той очаква просветление, но вместо това англичаните му предлагат разни дрънканици. Представяш ли си разочарованието му?

— Напомняш ми за една бележка, която открих в Шотландия. Забравих да ти кажа за нея. Джеми Бътън пише на Дарвин: „Вие, инглизи не познава живота като нас — бедни ямана.“

— И наистина е така. Наистина са знаели по-малко за живота. Мислиш ли, че именно Джеми е организирал клането?

— Да.

— Каква е била причината за гнева му?

— Едва ли е бил разгневен единствено от факта, че всемогъщите англичани са се оказали неспособни да помогнат на племето му. Основната причина според мен е прозрението, че неговият вожд разбира живота по-добре от европейците, които са прекалено арогантни, за да го признаят. Разбира се, с изключение на Маккормик, а по-късно и на Дарвин. Но Джеми не е знаел това.

— Какво се е случило с племето?

— Изтребено, до последния човек.

Замълчаха и отпиха от чашите си.

— Има и още нещо — продължи след проточилата се пауза Бет. — Според мен Алфред Ръсел Уолас е човекът, който пръв предлага теорията. Самият Дарвин го признава. Не означава ли това, че Уолас би трябвало да сподели част от славата?

— He.

— Обясни ми защо. И защо Хъксли и още някои хора са се съгласили да му изплащат определена сума? С какво ги е изнудвал той?

Хю бръкна в джоба си и извади лист хартия.

— Ето още едно писмо на Матюс, изпратено до братовчедите му — поясни той. — Писал го е в началото на 1858 година, доста време след смъртта на майка си.

— Какво казва в него?

— Описва другите си пътешествия. Между редовете прозира, че за известно време просто е лентяйствал и постепенно е изгубил религиозните си убеждения. Връща се към природата, каквото и да е означавало това по онова време, установявайки се в Саравак.

— Къде е това?

— Малко кралство в северната част на остров Борнео. По онова време е било управлявано от някакъв ексцентричен англичанин на име Джеймс Брук, който имал странни приятели — включително и дяки, прочутите ловци на глави.

— Продължавай.

— Брук е бил щедър човек. Угаждал на всички и за всичко, разбира се, ако имали бяла кожа. Същото се случило и с Матюс, който живял там известно време. Познай още кой е бил сред гостите на губернатора.

— Чакай, чакай! Нима имаш предвид Уолас?

— Точно него имам предвид. Събирали бръмбари и си прекарвали чудесно. Една вечер се напили и затънали в спомени за разни битки. Именно тогава Матюс му разказал за случилото се в планините на Огнена земя.

— Не мога да повярвам!

— Матюс го приема само като интересно преживяване. Няма представа, че по време на този приятелски разговор (силно повлиян от количеството на изпития алкохол) той всъщност е споделил една от най-великите теории в историята на човечеството. Докато Уолас се оказва не по-малък измамник от всички останали. Оценявайки по достойнство чутото от младия Матюс, той измисля версията, че теорията се появила в главата му, докато се мятал в маларична треска. Пише на Дарвин, след като вече знае, че той разполага със същата информация, но по неизвестни причини отказва да я изложи на хартия. След което научава, че Дарвин все пак е представил теорията пред обществеността, обявявайки я за своя. Така се ражда идеята да изкара малко пари. Уолас заплашва, че ако Клуб X не му плати, ще разкрие истината. В същото време членовете на споменатия клуб са принудени да дават пари и на Фицрой, който знае достатъчно, за да им създаде неприятности. Останалото, както се казва, е история.

— Но това означава, че истинският откривател на теорията е един млад шотландец, за когото никой не е чувал! — възкликна Бет. — Който е бил вдъхновен от приказките на някакъв шаман, чиито кости са погребани накрай света!

— Точно така.

Бет помълча малко, после вдигна глава.

— Мислиш ли, че някой ще ни повярва?

— Не забравяй, че разполагаме с доказателства.

Напуснаха заведението и тръгнаха пеш по главната улица на Хоуксхед. Спряха пред стара сграда с олющена мазилка и дървени капаци на прозорците. Над входната врата беше монтиран слънчев часовник, а на каменната плоча под него беше изписано името на основателя, архиепископа на Йорк. Табелата отстрани уточняваше, че тук се е помещавало началното училище на Хоксхед, закрито през 1909 г.

— Гледай ти! — възкликна Хю. — Нека влезем.

Класната стая на приземния етаж изглеждаше такава, каквато е била преди много поколения. Дървените чинове бяха завинтени за пода, по стените имаше черни дъски, а пожълтялата мазилка беше оронена. Хю бързо откри това, което търсеше — дълго писалище, разположено вдясно от вратата. В задната му част беше прикрепен правоъгълен къс стъкло, под който опитна ръка бе гравирала името У. УЪРДСУЪРТ. Кратка обяснителна бележка с подписа на автора уточняваше, че поетът е учил тук от 1778 до 1787 година. Под този текст имаше цитат от „Стихове, написани на няколко мили от Тинтърнското абатство“:

Природата никога не изневерява на сърцето, което я обича.

Хю се усмихна на сентенцията, прегърна Бет през рамо и я поведе към изхода.

— Не съм убеден, че е бил прав — прошепна той.

Тръгнаха по обратния път, взеха колата и подкараха към пансиона. Хю включи радиото и откри станция, която пускаше песни на „Бийтълс“. Караше със смъкнати стъкла, въпреки че очите му се насълзяваха от силния вятър. Бет го поглеждаше от време на време и се усмихваше. Утрешният ден обещаваше да бъде достатъчно дълъг, за да се заловят с писане.