Конспирацията на Дарвин

11

Хю си даваше сметка, че колкото повече чете дневника на Лизи, толкова по-загадъчен става той. Защо Дарвин се бе държал толкова странно? Защо бе напуснал масата в момента, в който се бе споменало прословутото словосъчетание „естествен подбор“? И какво означаваха думите за Алфред Ръсел Уолас, които си бяха разменили Хъксли и Лaйъл? Те ставаха особено любопитни на фона на останалото в историята, а именно факта, че Уолас е приел със странно примирение да бъде третиран като младши съавтор на теорията за еволюцията и по единодушното мнение на учените да бъде „луната, обикаляща около слънцето Дарвин“. Но новата информация, съдържаща се в дневника на момичето, предполагаше точно обратното. Уолас бе създавал проблеми с „високомерното си поведение“ и открити заплахи. А Лайъл и Хъксли се бяха обединили срещу него. Истина ли бе всичко това? Откъслечните клюки, достигнали до ушите на едно младо момиче, едва ли можеха да бъдат основа за радикално нов и различен анализ на хората в обкръжението на Дарвин.

Заспа, без да дочете дневника. Събуди се късно и хвана такси до Кингс Крос, откъдето взе метрото за Южен Кензингтън. Прекоси Кромуел Роуд, бутна вратата от ковано желязо и пое по извитата пътека, водеща към внушителната сграда на Природонаучния музей.

Очите му с удоволствие опипаха изящната фасада от ръчно изработени тухли, а съзнанието му се наслади на особената ирония на ситуацията: блестящият анатом Ричард Оуен бил толкова заслепен от собствените си амбиции, че не успял да оцени очевидната истина в теорията на Дарвин и Хъксли. Превърнал се в техен заклет враг, подигравал се с твърденията им, които в крайна сметка не са подлежали на емпирична проверка. В качеството си на директор на отдела по естествена история към Британския музей изработил архитектурните планове на този великолепен храм на науката, а след това събрал и средствата за неговото построяване. Въпреки това името му не бе гравирано никъде, нямаше дори паметна плоча. А през 2002 година към него бе залепена седеметажна пристройка, която бе станала дом на зоологията, наречен „Център Дарвин“.

Смайващо е как този човек винаги се е смял последен, помисли си Хю.

В огромното фоайе няколко деца гледаха с отворени очички огромния тиранозавър рекс. Централното стълбище стигаше до мецанина, където се разделяше на няколко симетрични лъча. Под високите сводове разговорите отекваха далеч. Хю използва телефона на рецепцията, за да се свърже с административния отдел. Насреща се оказа служител, отговарящ за връзките с обществеността, който го свърза със съответния помощник-куратор.

Младата жена на име Елизабет Фалоус стана иззад бюрото, отрупано с книги и котешки скелети, и сърдечно разтърси ръката му. Закима енергично, а черният й бретон затрептя в такт. Каза, че е изключително щастлива от възможността да го разведе из музея. Понесе се бодро напред, декламирайки през рамо като туристически гид.

— Нарича се „спиртна колекция“, защото образците се съхраняват в денатуриран спирт, за да се предотврати тъканната деградация. Състои се от 450 000 стъкленици, включително 25 000 с планктон.

Влязоха в нещо като въздушен шлюз и вратата зад гърба им се заключи автоматично. Няколко секунди по-късно тази отпред щракна и се отвори.

— Контрол на температурата — отвърна на въпросителния му поглед Фалоус. — В залата поддържаме под 13 градуса по Целзий — температура, при която спиртът не може да се възпламени. Така ограничаваме и изпарението. Специални сензори регистрират всяко разливане. Това е уникална колекция, няма друга такава по света. Първите експонати са от времето на капитан Кук, някъде от 1768-а, а дори и отпреди това.

Влязоха в хранилищата — един истински лабиринт от метални контейнери.

— Разполагаме с двайсет и два милиона образци, разположени на седем етажа. Най-голямата колекция в света. Особено се гордеем с нашите типови образци — дефиниционни архетипове, въз основа на които съответният вид е получил наименование и описание. Те са почти 877 000 и имат изключително значение. По време на войната са били тайно превозени в Съри, за да бъдат по-далеч от бомбардировките.

Хю кимна, за да покаже колко е впечатлен.

— Днес смисълът на типовите образци е изгубил своето значение — продължи жената. — Датират някъде от средата на деветнайсети век, когато съществувала истинска мания за класифициране. Господ да благослови всичките учени аматьори от онова време, които са търсили смисъла на реда в природата. Нали знаете мотото им — място за всичко и всичко на мястото си.

Но то е свързано и с религията. След като Бог е създал всеки вид и след като всички те остават непроменени, значи има смисъл да се търсят най-добрите им представители. Това било единственият начин да се решат споровете кой къде принадлежи. Откриваш някаква птичка, отваряш чекмеджето си и я сравняваш с най-добрите си екземпляри. Така веднага разбираш за какво става въпрос. На практика колекционерите документират творенията на Бога. Всичко съвпада. Няма никакви противоречия между науката и религията.

Бретонът продължаваше да подскача в ритъма на интонацията й.

— Но после се появява Дарвин и обръща всичко с главата надолу с идеята си, че всяко живо същество е част от постоянно растящото дърво на живота, което има безброй разклонения. Това е причината, поради която той нарича теорията си „изменчивост на видовете“. Знаете, че до появата на „Произходът на човека“ през 1871 година той не използва думата „еволюция“.

— А разполагате ли с много образци на самия Дарвин? — попита Хю.

— Имаме хиляди. Той е експедирал у дома всичко, а не само подбрани екземпляри за съответната колекция. Разполагаме с птици и риби, влечуги и кости, яйца, черупки и тичинки — изобщо всичко, за което можете да се сетите.

Тя издърпа едно чекмедже и извади стъкленица, надписана с черно мастило.

— Ето ви един от тях. Това е риба папагал, която се храни с корали. Според теорията на Дарвин точно по този начин са се появили пясъчните плажове. — Тя се разсмя. — Е, никой не е безгрешен.

— А разполагате ли с някоя от неговите чинки? — подхвърли Хю. Имаше намерението да използва официалното название на тези птици — Geospizinae-Darwin, което им беше дадено в знак на уважение към ролята им, помогнала му да разбере диференциацията между видовете. Въздържа се, защото знаеше, че британската научна общност не гледа с добро око на прикачването на лични имена към научните наименования на видовете.

— От всичките 13 вида, 12 са представени тук — имаме 550 кожи, 60 образци в спирт и 10 скелета.

— Включително тези, които е събирал сам?

— Разбира се. Събрал е 31 образци, 22 от които са стигнали до музея. Задържали сме 19 от тях.

— Как са надписани те? Искам да кажа, че той ги е смесвал, нали? Чинките от различни острови са влизали в една и съща торба, което години по-късно го принудило да моли Фицрой да ги раздели.

— Лошо момче! — палаво се усмихна кураторката. — Веднага напипахте болния въпрос! По отношение на регионите нашите етикети следват най-логичните му догадки. Което в крайна сметка е най-правилното.

— Защо?

— Защото доказва, че по онова време той все още не е имал дори представа за бъдещата си теория, нали? Ако е работил по нея по време на престоя си на Галапагос, едва ли би допуснал такава елементарна грешка.

— Вероятно сте права.

— Следователно можем да заключим, че теорията се е оформила в главата му, след като се е върнал в Лондон. За това са му били нужни една-две години. Завърнал се е по нашите брегове през 1836 година, а първите му бележки в обем от 35 страници се появяват през 1842-ра.

— Но защо му е отнело цели 22 години, за да изложи всичко на хартия?

— Е, това американците наричат „въпрос за шейсет и четири хиляди долара“.

Хю последва домакинята в контролния шлюз и двамата за кратко останаха заключени в тясното помещение.

— Лично аз съм на мнение, че отговорът не е чак толкова сложен — каза тя.

— Какъв е тогава?

— Погледнете на въпроса така. Християнската религия съществувала вече около 1800 години. На него му трябвали две десетилетия, за да я обори. Това означава съотношение 90:1, което не е чак толкова лошо.

Ключалката щракна и вратата се отвори. Жената го придружи до първия етаж и спря в началото на величественото стълбище, което водеше към входното фоайе. Бяха се озовали на едно ниво с динозаврите.

— Я ми кажете, разполагате ли с образци от „Бигъл“, маркирани с инициалите P.M.? — обърна се да я погледне Хю.

— Да — кимна мис Фалоус. — Те принадлежат на Робърт Маккормик. Предполагам, че сте чували за него.

Беше чувал, но едва от тази сутрин. Преди два дни бе открил списъка на екипажа на „Бигъл“, поместен в интернет, и предвидливо си беше направил разпечатка. Той започваше с Аш Гънрум — стюард, и завършваше с Йорк Минстър — пасажер. Във влака го беше прегледал по-внимателно, търсейки съвпадение на инициалите P.M., за да стигне до Робърт Маккормик, лекар.

— На практика са само няколко дузини — продължи жената. — Част от тях са смесени с образците на Дарвин и са изпратени тук след завръщането на кораба. Не са много, защото той прекратил пътуването си доста по-рано, в Рио, нали така беше?

— Нима?

— Да. Дарвин го е отбелязал лично, прибавяйки дори кратко описание — въпросният мъж слязъл на пристанището с папагал на рамото.

— Датирани ли са образците?

— Разбира се. Маккормик е имал научна подготовка, въпреки че не е бил особено добър в това отношение.

— А какво сочат датите?

— Всички са от първите няколко месеца, до пристигането на кораба в Рио. Не би могло да има и такива след тази дата, нали?

— Предполагам.

— Предположението ви е правилно.

Хю усети нотка на снизхождение. Жената очевидно мислеше, че той се съмнява в думите на великия изследовател.

— Добре — въздъхна той. — А какво е станало с него?

— С Маккормик ли? О, не съм сигурна. Несъмнено е продължил да пътува, оставайки дълги години в чужбина. Доколкото си спомням, има сведения, че е загинал при нещастен случай, най-вероятно корабокрушение.

След тези думи мис Фалоус разтърси ръката му за сбогом със същия ентусиазъм, с който го беше посрещнала, а кичурите на челото й изиграха за последен път енергичния си танц.

— Едва ли има голямо значение — добави тя. — Искам да кажа, че Маккормик е играл второстепенна роля в тази драма.

Хю закъсня с почти двайсет минути за срещата с Бриджит, тъй като попадна в задръстването, предизвикано от смяната на караула пред Бъкингамския дворец. Когато най-сетне стигна парка и започна да си пробива път сред тълпата, той я видя облегната на оградата до входа, облечена в прилепнала към бедрата й рокля на цветя. Косата й блестеше на слънцето.

Спря за миг, изненадан от красотата й. Тръсна глава да прогони това чувство — не толкова защото бе омъжена, а защото някога бе годеница на брат му. В следващия миг тя го видя и с бърза крачка тръгна към него.

— Не се притеснявай — усмихна се леко изнервено Бриджит.

— Трафикът ме забави — смотолеви той.

— Така и предположих — великодушно кимна тя. — Проклетите туристи. Дай да вървим нататък. — Обърна се и тръгна по една от страничните алеи, потънала в буйна зеленина. А Хю предположи, че този маршрут е избран предварително.

— Хубав ден — каза той.

— Зарежи любезностите! — отсече тя, прогонила всички английски нюанси от речта си.

— Добре, отвратителен ден — кимна той.

— Как му викаха на онзи литературен похват, при който природата отразява съкровените ти чувства? Който се използва от Уърдсуърт и всички останали ужасни поети?

— Одухотворяване на природата.

— Точно така. Е, в случая става въпрос за обратното. Природата няма нищо общо с чувствата ми, но въпреки това аз определено се чувствам одухотворена.

— По телефона ми се стори доста разстроена.

— За което вината е твоя.

— Моя ли?

— Изведнъж се появяваш бог знае откъде. Не знаеш какво правиш и къде ходиш. Продължаваш да си обзет от натрапчиви мисли за брат си и това обърква всичко.

— Какво по-точно?

— Емоциите, глупчо. Емоциите.

Той замълча.

— Ако беше отговорил на писмото ми, вероятно можехме да запазим нормални отношения. Като си изясним случилото се от миналото, а след това го оставим там.

По онова време Хю съзнаваше, че предстои нещо такова. Сега изведнъж разбра: именно по тази причина не беше отговорил на писмото й.

Минаха покрай леха с разцъфнали цветя, извърнали ярките си чашки към слънцето. Над тях жужаха пчели, а въздухът бе изпълнен със сладостен аромат. Тази жена наистина бе обичала Кал, въздъхна той и в душата му потръпна благодарност — като при първата им среща в Париж.

— Но ти още не си го преодоляла, нали? — тихо каза той.

— Проблемът не е в това. Проблемът е там, че аз не мога да го преодолея, ако първо не го преодолееш ти.

— Откъде-накъде? Та аз не съм те виждал цели шест години! Какво общо с теб може да има животът ми?

— Много общо. Забравяш, че бяхме близки, почти като брат и сестра.

— Знам. Само след три месеца вие двамата щяхте да се ожените.

Тя отмести очи и замълча, а после каза:

— Не съм много сигурна.

— Моля? Какво искаш да кажеш?

— Виж, ти просто не знаеш някои неща. Всъщност много неща…

Млъкнаха и тръгнаха един зад друг, принудени да си пробиват път сред туристите на тясното мостче над езерото. После Хю не издържа.

— Какви неща? Какво искаш да кажеш? — Минута по-късно се изравни с нея и я хвана за лакътя. — Хей, искам да говориш по-ясно!

— Спокойно, не се вълнувай.

— По дяволите, Бриджит! Престани с проклетата си тайнственост! Ако знаеш нещо, просто го кажи!

— Там е работата, че нищо не знам — отвърна тя и отмести ръката му. — Просто си задавам някои въпроси. Адски много неща чакат своя отговор.

— Например?

— Нямаш никаква представа за тях.

Приближиха се до една свободна пейка. Бриджит седна и се извърна към езерото. По водата плуваха хартии и други боклуци. До изкуствените скали се боричкаха няколко патици. Момченце в моряшка униформа им хвърляше големи парчета хляб.

Хю мълчеше и чакаше.

— Ама че неловко, не знам откъде да започна — каза най-сетне тя. — Но трябва да знаеш, че накрая отношенията ни с Кал не бяха толкова безоблачни.

Произнесено на глас, името на брат му изведнъж придаде реалност на нещата.

— Когато пак замина за Щатите, изобщо не бях сигурна, че ще се върне. Той също. На сбогуване и двамата си дадохме сметка, че може би няма да се видим повече.

— Но нали бяхте решили да се ожените в Англия? — попита Хю. — Целият му живот беше тук. Искаш да кажеш, че е бил решил да го промени?

— Не съвсем. Но поведението му беше странно. Не беше на себе си.

— В какъв смисъл?

— Ти вечно си го възприемал като по-големия брат — смел и самоуверен. А той невинаги беше такъв. Имаше си своите демони.

— Казал ти е, че не е сигурен дали иска да се ожените?

— Не. Трудно му беше да говори на тази тема.

— На коя тема?

— Че е толкова объркан.

Бриджит въздъхна, отвори чантичката си и му подаде една пощенска картичка с оръфани краища. На нея беше Статуята на свободата сред неестествено сини води и прекалено ярко слънце. Обратната й страна беше изписана със ситния почерк на Кал.

Скъпа Б.,

Съжалявам, че не ти пиша по-дълго писмо, но просто нямам какво да ти кажа. Нищо не е решено. Не казах на татко за лабораторията. Нямам представа какво ще правя. Моля те да ме разбереш. Изживявам трудни моменти, особено нощем. Черното куче на Чърчил все още ме лае. Обичам те повече от всичко на света. Някой ден, ако имаме късмет, може би ще говорим за всичко това като за сън, по-скоро като за кошмар. Много те моля да ми простиш.

С обич, К.

Имаше и постскриптум, който го прониза право в сърцето.

Надявам се да поговоря и с Хю.

— Когато си тръгна, нещата му не вървяха — промълви Бриджит. — Напусна работата си в лабораторията, а малко по-късно катастрофира. Не беше сигурен в нищо, беше депресиран. Опита се да го скрие от мен и това почти ме разплака. Не успя да набере кураж. Мисля, че дори не знаеше какъв е проблемът — просто се чувстваше нещастен.

— Черното куче на Чърчил…

— Да. Това беше неговата дефиниция за депресията.

Хю не можеше да си представи, че Кал е бил депресиран. И че е имал нужда от него.

— А защо напусна лабораторията? — попита той. — Толкова много обичаше работата си!

— Не ми каза — сви рамене Бриджит. — Един ден просто се прибра и заяви, че не желае да ходи повече там. Били изгубили целите си и не знаели за какво работят.

— А какви бяха тези цели?

— И това не знам. Беше държавна лаборатория. За някакви изследвания в областта на биологията.

Станаха и продължиха разходката си.

— Това е… Това е невероятно — прошепна Хю. — Нямах представа, че е имал проблеми.

— Наистина ли? Нищо ли не забеляза, когато той се прибра у дома? Нищо странно или различно?

— Не. — Хю изведнъж усети, че не е напълно сигурен.

— Значи изобщо не сте разговаряли на тази тема?

Той знаеше, че въпросът ще му бъде зададен, и се страхуваше от него.

— Не. Всъщност нямахме кой знае колко време. Остана у дома само две-три седмици, преди… преди да се случи всичко. А тогава аз не бях там. Тичах да си търся работа.

— Ясно — колебливо кимна Бриджит. — Значи така и няма да разберем.

— За проблемите му ли?

— И за тях.

Излязоха от парка. Движението в двете посоки на широкия булевард беше оживено. Отвъд платното се издигаха внушителните сгради на държавните учреждения.

— Все някой трябва да е бил в течение — възрази той. — Колега, шеф, приятел.

— Всъщност наистина има такъв човек. Ще ти помогна, ако искаш да се свържеш с него. Може би ще организирам някакво парти, на което да се запознаете.

— Направи го, Бриджит, моля те! Ще ти бъда много благодарен.

— Добре.

Целунаха се за довиждане и тръгнаха в противоположни посоки: Бриджит към Бъкингамския дворец, а Хю — към Трафалгар Скуеър. Той се обърна след нея с надеждата, че и тя ще стори същото и ще му помаха както когато двамата с Кал напускаха Париж. Но тя не се обърна и продължи да се отдалечава с енергична походка.

Бет вече беше седнала на една маса в дъното на „Принс Риджънт“, с гръб към огромното стенно огледало. Беше облечена с бяла фланелка, шорти и гуменки. Косата й беше вдигната, малки къдрици се спускаха от двете страни на лицето й. Пред нея имаше почти празна халба.

— Извинявай, че закъснях — каза Хю.

— Не си закъснял.

— Всъщност изобщо не се извинявам, а просто искам да проверя дали продължаваш да се дразниш от извиненията ми.

Той отиде на бара за още бира. Заведението беше претъпкано. Въздухът тегнеше от цигарен дим и оживени разговори. Наложи се да си пробива път с лакти, а на връщане успя да не разлее препълнените халби.

— Едно дяволче ми нашепва, че имаш доста опит в тая работа — подхвърли Бет.

— Наистина имам.

Тя се усмихна и пое чашата си.

— Как вървят нещата? — попита той.

— Имаш предвид научната ми работа? — отвърна с въпрос тя, после се усмихна. — Много добре. А твоята?

— О, не мога да се оплача.

Завесата отново се спусна. Бет се огледа.

— Питам се дали подобно заведение може да просперира в Ню Йорк.

— Абсурд. Ще фалира за броени дни. Прекалено свободни маниери и твърде силно осветление.

— Всъщност така и не мога да свикна с тукашните кръчми.

— Аз също. Но имената ми харесват — „Златна корона“, „Слонът и замъкът“…

— „Охлювът и марулята“ — добави тя. — Това ми е любимото.

— В Ню Йорк вървят баровете. Тъмно, малки чашки за по две глътки, подозрително гледащ ирландец на бара, празни столове от двете ти страни. А от джубокса Франк Синатра пее „Ела да полетиш с мен“.

— Стига. Пробуждаш носталгията ми.

— Ако наистина искаш носталгия, ела да ти покажа нещо — рече той и я поведе към изхода. След две пресечки спряха пред входа на Америкън Пул Хол.

— Започва да ми става ясно — промърмори Бет.

Изпиха по още две бири, после започнаха да играят билярд. На третата игра заложиха по пет лири. Бет се оказа дяволски добра и спечели. Той й плати в монети, които тя натика в джобчето на шортите си с широка усмивка.

После отидоха в Паркърс Пийс, седнаха на тревата и погледаха вечерния мач по крикет. Облечените в бяло мъже гонеха топката с дългите си стикове.

— Така и не я схванах тази игра — заяви Хю.

— Прилича на бейзбол, но е по-дълга и с по-глупави правила — компетентно го информира Бет.

Поговориха още малко, после навлязоха в парка и седнаха на една скамейка близо до Риджънт Теръс. Свечеряваше се.

— Разкажи ми за брака си — рече той и веднага съжали за тона, с който го каза. Прозвуча неловко и банално. „О, скъпа, искам да те опозная.“ Но той действително искаше.

— Какво по-точно?

— Не знам. Какво се обърка?

— Нима човек може да отговори на такъв въпрос?

— Опитай.

— Е, добре. Отначало всичко вървеше добре. Ново и вълнуващо. Наистина много харесвах Мартин. Беше духовит и чаровен, по-интелигентен от всичките ми познати. И най-главното, умееше да омайва по онзи загадъчен и тайнствен начин, присъщ само на британците. Нямаше книга, която да не е чел, но го показваше деликатно, в подходящия момент. Обикновено подхвърляше нещо за нея едва когато се бях опитала да му обясня основната идея, при това по далеч по-задълбочен начин.

За него аз бях американката — свежата глътка въздух, която изрича на глас онова, което другите таят в себе си. Бях започнала да се влюбвам в Англия и Мартин беше неразделна част от този процес. Прекрасни вечери, много приятели, интересни разговори. Дъждовни уикенди пред пламтящата камина и огромна купчина вестници до креслото ми. Излети в провинцията с преспиване в стари къщи, в които духа отвсякъде. Изискани маси в Оксфорд, отрупани с отлични вина. Радикални политически възгледи, наситени с отрицание и категорични оценки — за всички и всичко. Чувствах се… в сигурни ръце.

— Звучи добре — кимна Хю.

— Хубаво беше, но само за кратко. После Мартин се разболя. Започна да се държи странно. Редуваха се гневни избухвания и дълбоки депресии. От приятелите му научих, че изпада в тези състояния от години, далеч преди да го срещна. Би трябвало да остана до него — или поне си мислех така. Все още бяхме нови един за друг. Не бях истински влюбена — в смисъл, не си бях изгубила ума. Когато сключихме брак, бях убедена, че това е нормално, а любовта ще дойде с времето. Но не стана. Не успях да се влюбя в него, но в замяна на това станахме приятели. Нещата приключиха един ден на летище „Хийтроу“, пред лентата с багажите.

— Разкажи ми.

— Връщахме се от пътуване в чужбина. В продължение на цяла година непрекъснато се карахме и в един момент се решихме на стъпката, до която прибягват много двойки в нашето положение — да се махнем някъде и там да се опитаме да изгладим различията си. Избрахме малкия остров Свети Стефан край Черна гора, отседнахме в реновирана рибарска колиба. Прекрасно място. Но скандалите продължиха и там, предизвикани и от най-дребните поводи. Мартин изпадна в едно от агресивните си състояния, после потъна в безнадеждна депресия. Един ден ме изчака да отида да плувам и потроши цялата покъщнина. Включително стъклата на прозорците. Бяхме принудени да си тръгнем. В самолета отказа да седне до мен, после се сдобрихме. Дадохме си куп обещания, но аз вече знаех, че няма да бъдат изпълнени. Когато кацнахме и отидохме да чакаме багажа, го погледнах и видях познатата физиономия с решително стиснати челюсти. И изведнъж разбрах, че нещата са безнадеждни. Поговорихме и решихме да приключим един път завинаги. Разведохме се. Стана преди две години. В момента поддържаме далеч по-добри отношения, почти приятелски. Понякога имам чувството, че никой не може да наднича в душата ми като него.

Бет замълча и го погледна в очите.

— Това е положението — въздъхна тя и прокара пръсти през косата си. — Поговорихме си за мен, сега е твой ред. Разкажи ми нещо за себе си.

— Размяна на откровения, а? — усмихна се той. — Така ли е по сценарий?

— Не се опитвай да се измъкнеш! Хайде, разказвай!

— Какво да ти разкажа?

— Ами за брат си например.

Хю я погледна. В очите й се четеше любопитство, примесено с нетърпение. Той помълча известно време, не беше сигурен дали да скочи в дълбокото.

— Казваше се Кал — започна след кратко колебание той. — Беше по-голям от мен и аз го боготворях. Беше всичко, което мечтаех да бъда. В много отношения го уважавах дори повече от баща ни. Загина при нещастен случай преди шест години. Ако се бях опитал да го спася, вероятно още щеше да е жив.

Край. Най-сетне го изрече на глас.

— Какво имаш предвид? — тихо попита Бет.

— Прибра се в Кънетикът от Оксфорд. Работеше в някаква лаборатория. Беше биолог, блестящ учен, напълно отдаден на работата си. Винаги сме били много близки, но този път по неизвестни причини се почувствахме някак отчуждени. По всяка вероятност се дължеше на факта, че не се бяхме виждали няколко години. Във фаталния ден отидохме до Дяволската дупка — едно място, където плувахме като деца. Малък вир, затворен между стръмни скали и голям водопад. Намира се дълбоко в гората, на цял час път пеша. Предполагам, че искахме да възвърнем предишната си близост.

Помълча малко, пое си дъх и продължи:

— Той винаги е знаел, че плуването в близост до водопада е опасно. Никога не се приближавахме до онези скали. Бяха ни предупредили да не го правим. Вече не помня кой, но тогава знаехме, че не бива да се доближаваме. Имало нещо особено във водата. Кипи и се пени, и те тегли към дъното. Задържането на повърхността е трудно, все едно че се опитваш да увиснеш във въздуха. Говореше се, че някакво момче се удавило там, потънало като камък. Затова всички бяхме наясно, че не бива да се доближаваме до водопада.

В онзи ден двамата с Кал решихме, че трябва да отидем при Дяволската дупка, за да си спомним за доброто старо време. Беше много горещо. Взех със себе си една опаковка от шест бири. Не бяхме решили дали ще се къпем в спокойните вирове над водопада, но за всеки случай намъкнахме банските под гащетата си. Когато стигнахме мястото, без думи продължихме нагоре. Има една малка пътечка, която върви по скалите. В един момент той забави крачка и аз се ядосах. Беше много горещо и изведнъж реших, че трябва да поплувам. Тръгнах към водата с намерението да сложа бирата да се изстудява. Кал продължаваше да върви бавно. Остана назад…

Отново спря. Спомените оживяха в главата му.

— А после… После просто не разбрах какво стана. Както си вървях, зад мен се разнесе някакъв звук, може би тих вик. Обърнах се и видях как Кал се свлича надолу по скалите. Отначало бавно, сякаш всеки миг щеше да се хване за нещо, после все по-бързо и по-бързо. Завъртя се във въздуха и падна във водата. За миг сред пръските се появи главата и едната му ръка. Ясно видях, че се бори да се задържи на повърхността. След което изчезна. Хукнах надолу, но когато стигнах до брега, нямаше какво да направя. Стоях и гледах водата. Беше тъмна, имаше малки мехурчета. Помислих си, че трябва да скоча след него, но… Но ме хвана страх. Бях сигурен, че вляза ли вътре, никога няма да изляза. Това беше. Просто го оставих да се удави. Не направих опит да го спася. Тръгнах да търся нещо. Пръчка, клон, с който да се опитам да стигна дъното. Не открих нищо. А времето течеше страшно бързо. Помня, че се запитах колко време може да издържи без въздух. Кога мозъкът спира да функционира? Едва ли му трябваше много. Спуснах се надолу по течението с надеждата, че може би ще изплува някъде. Но него го нямаше. Наоколо беше пусто, някак спокойно. Не мога да кажа колко време изтече. Не чувах нищо, дори грохотът на водопада звучеше някъде отдалеч.

После… После трябваше да мисля за връщане. Поех към шосето, където бях оставил колата си. Позвъних в полицията от първия крайпътен телефон. Те изпратиха патрулна кола. Заведох ги на мястото. Направиха кратък оглед и казаха, че им трябват подкрепления. После едно от ченгетата ме прегърна през раменете, подаде ми мобилен телефон и каза да позвъня на когото пожелая. Отдалечих се на няколко крачки навътре в гората и се обадих на татко. Помня, че докато го чаках да вдигне, гледах към върховете на дърветата и отчаяно шепнех: „Господи, как ще му кажа, как ще му кажа…“ Как можеш да кажеш на някого, че досега е имал двама синове, но вече е останал само един, защото другият е мъртъв. Какви думи се използват при такива случаи? Как да му обясня, че съм оставил брат си да умре? После той вдигна слушалката. Не помня какво му казах, но той дойде. Лесно ни намери, защото знаеше мястото. През това време там вече гъмжеше от полиция. Претърсиха дъното. И скоро извадиха Кал. Беше блед, косата му беше сплъстена на челото, тялото му изглеждаше подгизнало. Трима мъже с мъка го изтеглиха на скалата. Никой не се опита да му прави изкуствено дишане.

Това е всичко. Имах брат и той умря. Разказах ти как…

Наоколо беше тъмно. Между дърветата проблясваха фаровете на колите, минаващи по Гонвил Плейс. Бет стисна ръката му и нежно придърпа главата му към гърдите си.

— Ако не бях… Ако не се бях държал толкова хлапашки, ако не бях хукнал напред, може би… може би щях да го спася… Може би щях да го хвана, преди да падне, да го спра по някакъв начин.

— Едва ли.

Той замълча, тъй като всеки миг щеше да се разплаче. Останаха дълго така, без да помръдват.

— Знаеш ли… На никого досега не бях разказвал тази история — тихо промълви Хю.

— Всеки си има някаква тайна, казваше майка ми — отвърна Бет. — Някои могат да се изрекат, други — не.

Той вдигна глава и се взря в очите й.

— Вината не е твоя — меко рече тя. — Това е очевидно.

— Винаги съм имал чувството, че… Не знам как да го кажа… Че той беше любимец на татко. Отдалеч личеше, че Кал е по-добър от мен, във всичко. Затова истинските ми мисли през този ден, а и през всички останали бяха… — Той замълча, преглътна и с усилие добави: — Че е умрял не този син, който трябва.

— Но баща ти никога не е казвал подобно нещо, нали?

— Не. Поне не с тези думи. Но съм готов да се обзаложа, че си го е помислил.

Тя замълча за момент, после продължи:

— Може и да си прав. Някои родители наистина си имат фаворити. Възможно е дори да обичат едно от децата си повече от останалите. Но едно е сигурно: много повече деца вярват, че не са обичани достатъчно, дори и да не е така. Най-вече онези, които растат в сянката на по-голям брат или сестра. Има голяма вероятност и ти да грешиш. Освен това трябва да помислиш за безполезните страдания, на които се подлагаш. Подлагаш на тях дори и баща си. — След кратка пауза тя продължи. — Ако беше скочил във водата след брат си, вероятно баща ти щеше да остане без нито едно дете.

— Напоследък открих и други неща — задавено изрече той.

— Какви?

Кал напуснал работата си в лабораторията. Изпаднал в депресия и имал нужда от помощ.

— Струва ми се, че искаш да стигнеш до дъното на тая история.

— Да.

Станаха и тръгнаха към дома й. Жълтеникавата светлина на уличните лампи разрязваше тротоара на равномерни ивици. Хю беше толкова разстроен, че изобщо не забеляза как ръката му обгръща талията на Бет, нито пък нейната, увила се около кръста му.

Пред входа той я целуна за лека нощ — кратка и приятелска целувка, лишена от страст. Тя не го покани горе и това му донесе нескрито облекчение. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли.