Конспирацията на Дарвин

10

Джеми Бътън се настани на голямата маса редом с Чарлс и се наведе да разгледа картинките на леопарди, змии и други животни в учебника по естествена история, разтворен пред него. Когато разпознаеше някое от тях, той изпискваше от удоволствие и протягаше дебелото си кафяво пръстче да го докосне.

— Аз познава това. Аз виждал в моя родина — кискаше се той, след което вземаше книгата и я приближаваше до очите си, сякаш искаше да я подуши.

Чарлс се смееше заедно с него. Нима наистина иска да помирише този щраус? В такива моменти неволно се питаше дали любознателността на Джеми е инстинктивна — нещо, което бе усвоил в предишния си, примитивен начин на живот, където едва ли щеше да открие начин за нейното приложение, — или се дължи на многобройните чудеса, с които се беше сблъскал в цивилизования свят. Възможно ли е човек просто да хване за ръка един дивак с прилични заложби и да започне да го учи като малко дете? И докъде би стигнал така? Несъмнено някъде около нивото на едно дванайсетгодишно английско момче, не повече.

По всяка вероятност ученият у Чарлс страдаше от липсата на образци за изследване и това беше причината да бъде заинтригуван от тримата индианци ямана. Макар и болен, той все по-често търсеше тяхната компания и наблюдаваше реакциите им по отношение на малкия свят на кораба. Те не бяха новаци в този свят, тъй като бяха прекарали почти осем месеца на борда на „Бигъл“ при завръщането му у дома преди две години. Маскираха объркването си с привидна летаргия, прекарвайки по-голямата част от времето си под палубата. Качваха се горе само при спокойно море, винаги по залез-слънце, което явно ги привличаше по някакъв тайнствен начин. Изглеждаха много странно, облечени от горе до долу в английски дрехи, вперили облещени очи в потъващия зад хоризонта оранжев диск, който огряваше черните им лица с последните си лъчи.

В подобни мигове Чарлс имаше впечатлението, че лустрото на цивилизацията бавно изчезва и те се завръщат към дивата си същност.

С изключение на Джеми. Той беше различен от другите двама: Фуегия Баскет — жизнерадостното, но доста тъпо 11-годишно момиченце, и Йорк Минстър — мрачен и недодялан мъжага на двайсет и пет-шест години. И тримата бяха получили английски имена веднага след като ги бяха пленили. Това на Джеми Бътън се беше родило от обстоятелствата при залавянето му. Фицрой го беше прибрал от кануто на някакъв старец, на когото, обзет от внезапен пристъп на чувство за справедливост, беше подхвърлил седефено копче от куртката си. Затова го кръстили Бътън. Копче.

Чарлс беше осведомен, че Джеми е от друго племе. То обитавало високите планини, а представителите му били с по-дребен кокал и по-развит ум и възприемали себе си като по-напреднали и по-просветени от останалите. Според думите на Фицрой момчето много страдало през първите си дни на борда. Другите двама туземци му се подигравали и го преследвали, наричайки го „япу“, което по всяка вероятност означавало враг. Макар че проявяваше безспорен интерес към ямана, отношението на Фицрой към пленниците беше озадачаващо безразлично. От време на време ги наричаше „яху“ — като нечистоплътните диваци от „Пътешествията на Гъливър“.

Джеми продължаваше да разглежда картинките, а Чарлс внимателно го изучаваше. Беше истински денди с белите си ръкавици и вталения фрак, които изглеждаха доста необичайно на борда. Постоянно крачеше напред-назад и се оглеждаше във всяко огледало; държеше яката му да бъде ослепително бяла и тичаше долу да си лъска ботушите в момента, в който забележеше петънце по тях. Когато го подкачаха за контешките му навици, той вирваше нос и отвръщаше: „Ти много шегуваш.“

Чарлс не знаеше какво да мисли за него. Беше умен, но сдържан. Понякога проявяваше гордост, друг път се държеше като истински подлизурко. Английският му беше изпъстрен с чудати изрази. Когато някой от моряците го питаше как се чувства, той се усмихваше широко и отвръщаше: „Крепко, сър, никога не бил по-добре.“ В други случаи просто се правеше, че не разбира. Държането му към другите двама често граничеше с грубост. Към Фуегия Баскет се отнасяше като към представител на по-нисш животински вид и това дълбоко разстройваше Йорк Минстър, който я възприемаше като своя съпруга. Джеми виждаше далеч по-добре от всички англичани на борда. Често засичаше нещо на хоризонта преди моряците, а веднъж — когато готвачът отказа да му даде допълнително парче пудинг — откровено заплаши: „Аз види френци кораб и няма каже!“

Чарлс използваше научните си инструменти, за да го изследва. А индианецът умираше от удоволствие да наднича през микроскопа, подложил под окуляра косми или парченце марля. Веднъж за малко не се преби, подскачайки от ужас, когато буболечката, открита между дъските на палубата, изведнъж помръдна с крачета. По всичко личеше, че се чувства горд от специалната си връзка с Чарлс, а той от своя страна беше силно озадачен от факта, че туземецът явно смяташе, че науката може да ги сближи. Или „неиката“, както я произнасяше Джеми, без да става ясно дали изобщо има представа за едно толкова абстрактно понятие.

Момчето рязко затвори книгата и го погледна право в очите — един доста необичаен жест. Изглежда, беше стигнало до някакво решение или искаше да каже нещо важно.

— Аз заведе тебе в моя родина. Ти трябва видиш мой народ. Трябва поговориш с мъдри хора. Много неика, много разговор.

Чарлс беше трогнат и малко развеселен. Не можеше да си представи как седи в компанията на голи тъмнокожи мъже и обсъжда с тях проблеми от висшите сфери на знанието.

— С удоволствие — кимна той.

След което Джеми добави, че не бива да вземат със себе си Йорк Минстър и Фуегия Баскет.

— Йорк лош човек — промърмори той, докато вървеше към вратата. — Цяло негово племе лоши хора.

На прага спря, обърна се и започна да прави странни жестове със зловеща усмивка. Ръцете му се търкаха перпендикулярно на бедрата, сякаш ги режеше, а след това се пъхаха в широко отворената му уста. Едва няколко секунди след като Джеми си отиде, Чарлс разбра какво иска да му каже: племето на Йорк Минстър практикува канибализъм.

Един следобед, излегнат на канапето на Фицрой с книгата на Хумболт в ръце, той случайно дочу част от разговора между капитана и Уикам, спрели се пред каютата.

— Длъжен съм да ви предупредя, че той няма да изкара докрай пътуването, сър — каза помощникът. — Ще изчезне в момента, в който стигнем някаква суша.

Чарлс напрегна слух да улови отговора на капитана, но такъв не последва. Беше убеден, че говорят за него, и в душата му нахлуха противоречиви чувства. Първата му реакция беше да обвини Уикам в лъжа, тъй като беше твърдо решен да завърши плаването и да спечели уважението на Фицрой. После си представи пълноценния и интересен живот на сушата и решителността му започна да се топи. Наистина би могъл да обърне гръб на тежкото и продължително пътуване по море, още повече че двамата отвън явно това и очакваха.

Плаването му поднасяше единствено изпитания. През последните десетина дни не можеше да поема никаква храна, с изключение на стафиди и сухар. Дори изисканата вечеря в компанията на капитана отиде зад борда. Бързо отслабваше и имаше чувството, че съвсем скоро ще стане кожа и кости. А когато корабът мина покрай остров Мадейра, любимото място за почивка на толкова много негови сънародници, той не намери сили дори да се надигне и да погледне.

Фицрой влезе при него именно в този момент. Изглеждаше доста притеснен и това потвърди подозренията на Чарлс, че тъкмо него са обсъждали.

— Знаеш ли къде трябва да бъдем утре на разсъмване? — извика с пресилена бодрост той. — В Санта Крус! По мое мнение най-прекрасното пристанище на света! Островърхи кули и камбанарии на фона на заснежени планински върхове. Божествена красота!

През нощта, мятайки се в койката под звучното хъркане на Кинг, Чарлс се загледа в звездите, които надничаха през люка. Много му липсваха полегатите зелени хълмове на Шрусбъри. Сърцето му потръпна от копнеж, чак душата го заболя. И решението беше взето: ще слезе в Санта Крус, а корабът да върви по дяволите. Явно не беше създаден за морски живот — и това нямаше нищо общо със силата на волята и духа. Причина за всичко беше проклетият му стомах, нищо друго.

На следващата сутрин „Бигъл“ пусна котва в пристанището. Чарлс излезе на палубата и с наслада напълни дробовете си с мекия солен въздух. Пред очите му се разкри великолепна гледка. Над града се издигаха стръмни зъбери с вулканичен произход, покрити със свежа зеленина. Къщите бяха боядисани в бяло, жълто и червено. Над обществените сгради се вееха испански знамена, по кея сновяха конски впрягове.

Към борда се приближи лодка с представители на английския консул, последва кратко съвещание. Броени минути по-късно Фицрой се оттегли с разстроено лице. Новината беше неприятна — оказа се, че ако слязат на брега, трябва да останат под карантина в продължение на дванайсет дни.

— Карантина ли? — смаяно попита Чарлс. — Защо? Какви болести върлуват тук?

— Не тук, а в Англия — отговори капитанът. — Страхуват се, че можем да пренесем холера.

Джеми Бътън, който се мотаеше наблизо, чу този разговор и на лицето му цъфна доволна усмивка. Очевидно разбираше, че англичаните трудно понасят всякакви намеци за несъвършенство на собствената си родина.

Вдигнаха котва и се върнаха в открито море.

Животът на борда на „Бигъл“ значително се подобри, след като се насочиха на юг, към островите Зелени нос. След навлизането в топлите тропически води вълнението видимо намаля. Утринното слънце сияеше ярко на синьото небе, а вечер потъваше в океана като огромно оранжево кълбо. Лунните отблясъци трептяха по водната повърхност.

Чарлс започваше да оценява красотата на корабния ритъм. Обичаше да гледа как моряците се катерят по мачтите — понякога само неясни сенки на фона на огромните платна. Нощем се наслаждаваше на плисъка на вълните и шумоленето на опънатите платна.

Екипажът започна да го нарича „Филос“ — съкратено от философ, имайки предвид страстта му към естествените науки. Прякорът бързо се наложи вероятно защото реши проблема на хората, които не знаеха как да се обръщат към един представител на висшата класа без официален статут на борда.

Физическото му състояние бавно започна да се подобрява. Този факт възроди надеждите му и дори му позволи да се залови с някаква работа. Измайстори специална мрежа за планктон с размери метър на метър, прикрепи я към обръч от жилава пръчка и я пусна зад кърмата. Само два часа по-късно я изтегли на палубата и със задоволство установи, че разполага с многобройни форми на морския живот, включително медуза и португалски боец, който опари пръстите му.

— Не биваше до го пипаш — обади се Маккормик, неусетно изникнал зад гърба му. Чарлс отклони предложението му за помощ и направи опит да не реагира на киселите стомашни сокове, надигнали се в устата му. Погледна го и поклати глава. Този бездушен човек можеше да оцени радостта от находката точно толкова, колкото и ловджийското ми куче, рече си той. Нима е възможно да му обясни особената привлекателност на естествените науки?

— Само погледни тези същества! — възкликна той. — Толкова ниско в стълбицата на природата, но въпреки това с такива съвършени цветове и форми! — Гласът му потрепна от вълнение. — Човек неминуемо се пита защо е била създадена такава красота за такива незначителни цели.

Маккормик го изслуша със зяпнала уста, после му обърна гръб и се отдалечи.

След по-малко от седмица „Бигъл“ пусна котва в залива на Порто Прая. Изправен в гребната лодка, Чарлс с разтуптяно сърце гледаше приближаващия се бряг. Най-после щеше да стъпи на твърда земя! Но когато няколко минути по-късно това се случи, той с изненада откри, че не намира почти никаква разлика. Твърдата земя не му предложи така дълго чаканото облекчение. Вероятно най-накрая бе победил морската болест.

Двамата с Фицрой изпълниха официалните си задължения, посещавайки първо португалския губернатор на острова, а след това и американския консул. После Чарлс тръгна на обиколка из града. Мина покрай чернокожите войници с дървени оръжия, проби си път между орляци босоноги деца с шоколадова кожа, край които спокойно грухтяха прасета и пасяха кози. А когато и последната къща остана зад гърба му, най-после се озова в тропическия рай, за който разказваше Хумболт.

В лицето го удари горещ и влажен въздух. Над непознати храсти с прекрасни цветове жужаха непознати насекоми. Пищната растителност, нечуваните досега птичи песни, плодните дървета и лози, през които с мъка пробиваха лъчите на слънцето — тази екзотична красота накара сърцето му да запее. Беше мечтал за нея със страстта, с която слепецът мечтае за дневната светлина.

На другата сутрин двамата с Фицрой хванаха греблата и се насочиха към остров Кейл, продълговата ивица от вулканични скали. Чарлс разгледа геоложките образувания и претърси приливните езерца, които гъмжаха от интересни образци, включително един октопод, който, за огромно негово удоволствие, побърза да смени окраската си. Когато се върнаха на кораба, той подаде кошницата си на първите ръце, които се протегнаха да му помогнат, без да си дава сметка, че те принадлежат на самия Маккормик. Корабният лекар й хвърли бегъл поглед, тръшна я на палубата и го измери злобно. Но Чарлс беше прекалено развълнуван, за да му обърне внимание, и се залови за работа. Направи дисекция на част от находките, а други пусна цели в съдове със спирт, за да ги изпрати у дома.

Три дни по-късно, обзет от пристъп на великодушие, той покани Маккормик да го придружи във вътрешността на острова. Докторът изненадващо прие, въпреки че все по-трудно криеше завистта си от разрастващата се колекция на Чарлс, която съхнеше на палубата.

Но едва тръгнали, Маккормик взе да се оплаква от жегата. За да го разсее, Чарлс започна да му разказва за интересно геоложко образувание, което беше открил на остров Кейл: хоризонтална бяла линия, пресичаща отвесна скала на около десет метра над земята. Проучване отблизо бе разкрило, че чертата представлява силно компресиран пласт от мидени черупки и корали — факт, който доказваше, че някога тук се е намирало океанското дъно. Но какво го беше вдигнало толкова нависоко? Зададе този въпрос на глас, тъй като беше предназначен за Маккормик.

Докторът свали шапката си и избърса потта от челото си. След което заяви, че отговорът е очевиден.

— Някога там е било дъно, но впоследствие водата се е оттеглила.

— Целият океан? — скептично го погледна Чарлс. — Сами по себе си вулканичните острови не са толкова стари, че да допускат подобно обяснение.

— Тогава какво друго може да е?

Чарлс изложи накратко теорията си, опирайки се на Лайъл. Според нея скалата бе изхвърлена във въздуха от някаква могъща сила в основата й. А слоят раковини е бил относително стабилен, което предполагаше, че движението на кората е било постепенно и плавно нарастващо.

Маккормик изпадна в ужас.

— Земята се вдига във въздуха?! — почти изкрещя той. — Като катапулт или как? Това са глупости, които най-вероятно си чул от побратимите ти еретици от Кеймбридж! — Замълча за момент, после мрачно добави: — Сигурен съм, че ако бях получил възможност да разгледам въпросния остров, щях да намеря много по-достоверно обяснение на явлението, за което става въпрос.

И двамата се намръщиха. Не си проговориха в продължение на петнайсет минути, докато не се натъкнаха на огромен баобаб, чийто дънер с диаметър над пет метра беше покрит с непонятни знаци, издялкани дълбоко в кората. Седнаха под него и отпиха вода от манерката, която Чарлс носеше на дълъг ремък през рамото си.

— Предполагам, знаеш, че капитан Фицрой е на твоя страна — внезапно рече Маккормик.

— На моя страна ли? В какъв смисъл?

— Хайде, стига. Нали вечеряте заедно? Четеш в каютата му, придружаваш го по време на експедициите. Как бих могъл да се конкурирам с теб при подобни обстоятелства?

— Не знаех, че се конкурираме.

— Безспорно си наясно и с друго: той ме наруга. Преди пет дни ме дръпна настрана и ме направи на нищо, защото съм те разстройвал и съм си позволявал да се сравнявам с теб по отношение на научната работа. — Маккормик прехапа долната си устна, но Чарлс не разбра дали от яд или от разкаяние. — Все пак ще те помоля за една малка услуга — проговори след дълго мълчание той.

— Казвай.

— Ще ми позволиш ли да изпратя няколко свои образци с твоята пратка? Виждам, че трупаш огромни количества, и ми е трудно да си представя, че ще ми отделиш малко пространство. Преди да подпиша договора, вярвах, че това плаване ще ми даде възможност да направя име като колекционер.

Чарлс се замисли. Не искаше да се обвързва с обещание, за което по-късно можеше да съжалява. Но печалното изражение върху лицето на Маккормик пробуди християнското му милосърдие. Плесна го по рамото и с престорена сърдечност извика:

— Разбира се! Но те предупреждавам да не прекаляваш.

— Естествено.

Напрежението помежду им бързо се стопи и те започнаха да спорят за размерите на баобаба. Чарлс заяви, че дървото е доста високо, докато Маккормик беше на обратното становище, твърдейки, че то само изглежда такова благодарение на внушителната си обиколка, която пречела на нормалните възприятия. В крайна сметка се хванаха на бас.

Няколко дни по-късно стана инцидент, който разстрои Чарлс повече от всичко преживяно до този момент. Все още спазвайки примирието, двамата с Маккормик решиха да излязат на разходка. Прекосиха равно като тепсия плато и стигнаха до Флаг Стаф Хил — издаден в морето нос, забележителен главно с пустошта наоколо. Северно от него започваше стръмна и тясна клисура, спускаща се седемдесет-осемдесет метра надолу. След кратък оглед откриха и едва забележимата камениста пътечка, водеща към дъното й.

Долината, в която се озоваха, представляваше затворен свят с буйна растителност. Навсякъде пълзяха диви лози, дърветата бяха пуснали корени направо от отвесните каменисти стени, покрити със сочни пълзящи растения. Обезпокоени от пришълците, над главите им пляскаха с криле ястреби и гарвани и от време на време безстрашно се спускаха право към тях, издавайки заплашителни крясъци. Някаква птица излетя от скритото си гнездо под краката им и се стрелна към синьото небе.

Чарлс бе обзет от необичайна нервност. Имаше чувството, че се спускат в леговището на опасен звяр. Не беше суеверен, но опитите му да се отърве от неприятното усещане бяха безуспешни. После Маккормик, който пръв стигна до дъното на клисурата, изведнъж извика приглушено. Чарлс се затича натам и го видя закован пред купчина кости, част от които все още бяха покрити с изгнило месо.

— Предполагам, че са кози — промърмори Маккормик. — Което означава, че наблизо се крие голям хищник.

Решиха да огледат околността. Чарлс извади пистолета си и тръгна покрай едната стена на клисурата, а Маккормик — покрай другата. В един момент Чарлс чу някакъв шум и рязко се обърна. Мамккормик беше на не повече от три метра разстояние и се прицелваше с пушката си в него. Изражението на лицето му издаваше хладна пресметливост.

— За бога, човече! — извика Чарлс и уплашено се втренчи в дулото, насочено към гърдите му.

В следваща секунда пушката се измести встрани и гръмна, почти едновременно с някакво шумолене зад гърба му. Чарлс светкавично се обърна и мярна нещо шарено, което се стрелна към някаква пещера и изчезна. Реши, че е заден крак на едро животно, най-вероятно пантера.

Забързаха по обратния път и когато стигнаха на открито, Чарлс изпусна въздишка на облекчение. Имаше усещането, че се е разминал на косъм със смъртта, без да е наясно кой беше причинителят — животното или човекът.

На следващия ден към баобаба се насочи цяла експедиция. Фицрой направи двойно измерване на дървото с помощта на джобния си секстант, а след това се покатери на върха и пусна тънко въженце. И двата метода доведоха до едно и също заключение: дървото изобщо не беше толкова високо, колкото изглеждаше. За да го потвърди, Фицрой прибягна до малка скица, а сияещият Маккормик направи цяло шоу, като си поиска парите от облога още там, на място. Докато ровеше в джоба си за монета, Чарлс отново забеляза хладния поглед на врага си.

Но безпокойството му нарасна още повече след онова, което се случи по-късно. По обратния път към кораба Маккормик се изравни с него и с престорена дружелюбност подхвърли:

— Между другото, вчера успях да отскоча до остров Кейл и открих скалата, за която ми спомена. Наистина е много интересна. Теорията ти за произхода й май ще се окаже вярна.

Чарлс остана изненадан от това признание.

— А забеляза ли, че раковините в нея са идентични с тези на брега? — небрежно подхвърли Маккормик.

Чарлс не беше забелязал нищо подобно и вероятно по тази причина предпазливо попита:

— И какво от това?

— За мен означава, че геоложката активност, която е предизвикала издигането — земетресение или някакво разместване на земните пластове, — вероятно е относително скорошна.

— Значи сега е мой ред да те поздравя — промърмори Чарлс и докосна шапката си. — Защото заключението ти несъмнено е вярно.

Тези думи бяха доста по-любезни от мислите в главата му. Този тип съвсем не е глупав, рече си той. Схваща бързо, а още по-бързо разширява познанията си. Трябва да взема мерки, иначе ученикът като нищо ще задмине учителя си.

След двайсет и три дни на островите Зелени нос — време, достатъчно на Фицрой да определи прецизно географското им положение, „Бигъл“ вдигна платна и продължи пътешествието си на юг. Температурата на въздуха се покачваше с всеки изминал ден. Все още в плен на морската болест през по-голямата част от денонощието, Чарлс беше принуден да ограничи движенията си до минимум. Сподели с Кинг, че се чувства като „задушен в разтопено масло“.

Отбиха се за кратко на остров Сейнт Пол край бреговете на Бразилия, където попълниха запасите си от храна и питейна вода. Фицрой и Чарлс се качиха в лодката и направиха една чудесна разходка покрай брега. Птиците бяха толкова кротки, че им позволяваха да се разхождат между тях, а дори и да ги вземат в ръце. Към брега се насочи втора лодка, в която се беше настанил и Маккормик, но капитанът им направи знак да се връщат. Моряците се насочиха към пристанището и започнаха да ловят риба, размахвайки гребла, за да прогонят бързо появилите се акули.

След което „Бигъл“ най-сетне достигна екватора. Както можеше да се очаква, Чарлс се беше наслушал на какви ли не истории, свързани с древната церемония, най-общо наречена „пресичане на линията“. Но никой на борда не казваше нищо конкретно, дори напротив — повечето изпитваха нескрито удоволствие да го държат в неведение, говорейки с недомлъвки, наситени с елементи на тайнственост и заплаха. По тази причина той се оказа неподготвен за датата 16 февруари, когато, в компанията на още трийсет и двама „новаци“, изведнъж се оказа затворен в трюма, потънал в мрак и непоносим задух. Бе успял да хвърли кратък поглед към палубата и бе останал с впечатлението, че всички май наистина са полудели: облечен като бог Нептун, с тога и тризъбец, Фицрой председателстваше сборище от полуголи и изрисувани с боя мъже, които изпълняваха дивашки танц под звуците на флейти и тъпани.

После люкът се отвори и при тях слязоха четирима от помощниците на Нептун. Насочиха се право към Чарлс и го сграбчиха за ръцете и краката. Съблякоха го гол до кръста, завързаха очите му и го качиха на палубата. Въздухът ехтеше от крясъци, а палубата се тресеше от тропот. Започнаха да го обливат с кофи вода — толкова много едновременно, че му беше трудно да диша. Привързаха го за мачтата, намазаха лицето му с катран и боя, след което го „обръснаха“ с парче ръждясала ламарина. Усещането беше ужасно, тъй като ламарината късаше цели парчета от брадата му. След което — вероятно по сигнал на Фицрой, тялото му беше обърнато с главата надолу и потопено в платнище с морска вода. Единият от двамата му мъчители беше особено груб и почти не му позволяваше да си поеме дъх. Натискаше го под водата толкова дълго, че когато най-после го извадиха, от устата му излетя плътна струя вода, като от кит, който си играе. Посвещаването — един от най-противните ритуали в живота му — най-после приключи.

Подхвърлиха му някаква кърпа да се подсуши. Дъските на палубата бяха толкова хлъзгави от солената вода, боята и сапуна, че той се принуди да се вкопчи в страничния парапет. Остана там, за да наблюдава останалите. Това му даде възможност да се увери, че повечето от тях бяха третирани доста по-зле, с изключение на последния. Беше наистина жестоко. После осъзна, че единият от мъчителите е Маккормик. Ръцете му блестяха от пот.

През нощта усети, че най-после е прекосил Рубикон. Вече беше убеден, че екипажът го е приел, че е един от тях. Винаги бяха посрещали с овации всеки точен изстрел, с който сваляше някоя стрелнала се над палубата морска птица, а сега ръкопляскаха и се смееха, когато изтичваше да види делфините, съпровождащи кораба.

Изправен на носа, Чарлс с наслада вдишваше топлия вятър. В един момент вдигна глава и потърси Южния кръст. И изведнъж си даде сметка, че е взел своето решение, без дори да го осъзнава. Нямаше да прекъсне пътуването и щеше да остане на борда на кораба на негово величество „Бигъл“ независимо от това, което го чакаше в бъдещето. Щеше да остане до края. На света просто нямаше по-желано място от палубата на този забележителен 30-метров плавателен съд с десет оръдия на борда и 74-членен екипаж, чиито качества беше започнал да цени и уважава. Е, с изключение на един…