Конспирацията на Дарвин

29

Пушекът ме замая, приспа ми се. Затворих очи, но секунди по-късно тресна такава гръмотевица, че за малко не паднах от камъка, на който се бях настанил.

Погледнах към вожда Оканикут. Стори ми се унил, въпреки че туземците като него рядко изпадат в подобно състояние. Беше се свлякъл назад, подпрял глава на дланта си и отправил невиждащ поглед в далечината. Сигурно е трудно да си водач, дори когато става въпрос за малобройно, захвърлено сред пущинаците племе.

Мистър Маккормик също беше мрачен, може би повлиян от настроението на домакина. Явно беше разочарован от начина, по който вождът възприе разясненията му за християнската религия, които, както се казва, бяха попаднали в глухи уши. Правеше обаче храбри опити да поддържа разговора.

— Вожде, бъди така добър да ни обясниш в какво вярва племето ти — долетя до мен необичайно високият му глас. — Имате ли божества, например Бог на огъня, Бог на дъждовете? Почитате ли дедите си?

Вождът направи знак да му подадат пура, напълни дробовете си с дим и бавно извърна очи към нас тримата, леко присвивайки ги над огъня. Изглеждаше така, сякаш се питаше дали да отговори на въпроса. Добре разбирах неохотата му, особено след като го запознаха толкова подробно с Англиканската църква. В крайна сметка се изправи и прочисти гърлото си.

— Ние не вярваме в такова могъщо божество като вашето — започна той, подбирайки внимателно думите си. — Нашата вяра е по-проста и произтича от опита. Както вече казах, нашето племе беше принудено да напусне родните си земи. Там имахме достатъчно земя за обработване, много слънце. Докато тук е студено и влажно, а животът е труден. Всекидневно се борим за оцеляването си.

Замълча за момент и ни хвърли един любопитен поглед. Може би и той като мен се чудеше на превратностите на съдбата, докарали трима англичани в този мрачен пущинак на края на континента, за да чуят историята на народа му.

— Все пак пазим спомен за по-добрите времена, когато храната беше в изобилие, а слънцето ни топлеше с щедрите си лъчи — продължи Оканикут. — По този начин вярата ни съвпада с това, което познаваме — че животът може да бъде по-добър и народът ни — по-многоброен, но е възможно и обратното: да живеем трудно и броят ни да намалява.

— Разбирам — кимна Филос. — Един труден и жесток живот, който някога е предлагал изобилие. Спомените за него са подобни на тези, върху които се основава и християнската вяра. Спомени за рая, върху които сме изградили един грешен свят, защото първият от нас е бил прогонен от този рай. Нима не разбирате, че и вашата история е същата?

— Може би — кимна вождът. — Но не Бог ни прогони от нашата градина, а други хора.

— Нима не разбирате, че такава е била Божията воля? — попита мистър Маккормик. — Вашите врагове са били нейните изпълнители.

— Защо предпочитате обяснение, което не виждате, когато пред очите ви е друго — по-просто и по-ясно? — отвърна с въпрос вождът. — Ако един мъж хвърли копието си по мен, аз приемам, че това е дело на човек, а не на някакъв Бог. — Замълча за момент, после добави: — Ние не вярваме в това единно цяло, което вие наричате Бог. Не вярваме, че светът е бил сътворен за шест дни. Това е твърде малко време за такава огромна работа. Ние вярваме, че светът се е родил много, много отдавна.

— Но как без Бог? — намеси се Филос. — Кой е положил началото?

— Ние не знаем — отвърна навъсено Оканикут, очевидно недоволен от прекъсването. — А след като не знаем, не задаваме въпроси. Случило се е, и толкоз. Много, много отдавна, когато са се случили още много неща: моретата, планините, островите. Включително и това ужасно място, което наричаме „края на света С времето песъчинките се превръщат в бряг.

Точно в този момент блесна светкавица, която освети околните върхове, тресна оглушителен гръм. Не се срамувам да призная, мамо, че подскочих и едва не припаднах от страх. Неволно се запитах дали Бог не се е разгневил от подобна ерес. Но старият вожд насреща ни дори не помръдна, спокоен като скала.

— Ние не вярваме, че някакъв бог е създал растенията и животните — продължи той, после докосна ребрата си и добави: — Нито пък мъжа или жената… Според нашите разбирания всичко е започнало много просто. Едно малко създание е поставило началото, от него се е родило всичко останало. Случило се е преди много години, последвали са многобройни промени. С течение на времето малките и многобройни промени раждат голямата.

Съвсем ясно чух как мистър Маккормик изпусна въздуха от гърдите си и промърмори:

— Еразмъс Дарвин!

Вождът очевидно не го чу и спокойно продължи:

— Така едно просто нещо се превръща в много сложни неща. Те се променят и стават още по-сложни. Това е животът. Отначало са съществували само малки животни — като онези, които виждаме в локвичките вода. После се появяват по-големите, които живеят на сушата. Имат крака и очи и си приличат. Те всички са еднакви, ние също. Защото произлизаме от едно и също малко нещо.

— Но как? — прекъсна го мистър Маккормик. — Как е възможно всичко това да се случи без Божията намеса?

Вождът вдигна очи към него, след което премести поглед към Филос, чиито клепачи очевидно натежаваха от умора. Отговори тихо, след кратко колебание:

— Темаукъл.

— Какво?!

Вероятно разбираш, че този отговор силно ни озадачи. Трябваше ни доста време, за да си изясним нещата, и това стана главно благодарение на Джеми, който положи немалко усилия да открие точните думи на английски, докато ние го обстрелвахме с въпроси. Помислих си, че вождът все пак вярва в някакво Висше същество, в някакъв Бог, който е по-елементарен от нашия. Колкото повече го слушах, толкова по-неясни ставаха думите му за мен.

В края на обясненията си той направи жест, който обхващаше селището, планината и навъсеното небе над главите ни.

— Всичко е Темаукъл. Той е това, което виждате, но също и онова, което не можете да видите. Той е птицата в небето и червеят, с който тя се храни. Той е гнездото й, но и клонът, на който се крепи това гнездо.

За момент бяхме озадачени и започнахме да правим предположения. Лично на мен това много ми хареса, защото напомняше игрите на въпроси и отговори, които играехме някога в параклиса. После мистър Маккормик изведнъж подскочи и възбудено изкрещя:

— Природата! Той има предвид Природата!

Открили най-после начин за възприемане на идеята, ние се почувствахме далеч по-добре. Вече беше по-лесно да си обясним онова, което чувахме. Усетил, че вождът няма нищо против прекъсванията, мистър Маккормик моментално го притисна.

— Добре, това е ясно. Но как по-точно действа този Темаукъл?

— Той не действа, а се случва. Много неща се раждат, много умират. Темаукъл позволява на най-добрите да живеят, а на другите — да умрат. Онези, които живеят, раждат деца, които отново са най-добрите. И това се случва много дълго време.

Напрегнах взор в мрака и успях да забележа как мистър Маккормик отмества поглед от вожда и го забива в лицето на Филос сякаш за да прецени реакцията му. Но доколкото успях да забележа, добрият мистър Дарвин беше почти заспал. Главата му час по час клюмаше на гърдите, той се стряскаше и се оглеждаше така, сякаш се чудеше къде е попаднал. Предполагам, изпитваше въздействието на силните пури, с които ни почерпи домакинът. Отново насочих вниманието си към мистър Маккормик, когото никога не бях виждал толкова развълнуван. Предполагам, че и той като мен беше шокиран от тези еретични разсъждения.

В далечината отново блесна светкавица, последвана от глух тътен.

— Нима не сте чували, че морските костенурки снасят яйцата си в пясъка? — попита вождът. — А когато тези яйца се излюпят, стотици малки костенурки се втурват обратно към водата. Птиците убиват повечето от тях, а до морето достигат само най-силните. Именно те продължават рода и раждат нови костенурки. Това е Темаукъл.

Вероятно знаете, че благодарение на дългите си шии жирафите могат да се хранят от високите дървета, а костенурките оцеляват благодарение на къщичката, която носят на гърба си. Същото важи и за скунксовете, чиято отвратителна миризма отблъсква другите животни. Всичко е Темаукъл.

— Ако това е вярно, значи всяко живо същество произлиза от своя предишна no-нисша версия, а всички са свързани помежду си — заключи мистър Маккормик. — Зебрата е свързана с коня, вълкът с кучето. Ами хората? С кого сме свързани ние?

— С маймуните! — не се сдържах аз. — Това е съвсем ясно.

Изрекох тези думи импулсивно, без да се замислям. „После се огледах и очите ми попаднаха на стълбата, опряна до стената на близката колиба. Посочих я с пръст и добавих:

— Вижте тази стълба. Тя представлява света, създаден от Бога. В него има по-висши и по-нисши видове. Ние сме на върха на пирамидата. Маймуните са по-ниско от нас, а вашите скунксове, костенурки и всички останали се намират още по-надолу.

Вождът се усмихна по начин, който никак не ми хареса. Вече бях отбелязал факта, че почти нищо от обясненията му не беше насочено към мен.

— Тази стълба е направена от човека — каза той, после посочи високото дърво наблизо. — А това е светът, какъвто го виждаме ние. Всяко листо е отделно животно, всеки клон — група животни. Нали виждаш как те израстват един от друг, като едновременно с това всички произлизат от един общ ствол?

Аз останах на позицията, че всеки отделен вид е творение на Бога и по тази причина остава непроменим завинаги. Подчертах, че не вярвам в случайността и смятам, че значителните различия между отделните поколения са невъзможни.

Без да отговори на тези думи, вождът се изправи и ни даде знак да го последваме. Събудихме Филос и тръгнахме подире му. Направи ми впечатление, че Оканикут се придвижва далеч по-пъргаво от очакваното. Едва сега си дадох сметка, че жезълът му е всъщност бастун, облечен в кожа за по-добро захващане.

Спряхме пред колибата, чието съдържание беше шокирало Маккормик при влизането ни в селището. Вождът пое горящата факла от ръцете на стоящото наблизо момче и я вдигна над главата си. Вътрешността на колибата беше изпълнена с бели и отдавна изсъхнали кости, подредени по неразбираем за мен замисъл.

Вождът вдигна една от тях — бедрена кост с необичайно големи размери, след което каза, че това животно вече не съществува. Отвърнах, че е съвсем очевидно, но той поклати глава и уточни, че става въпрос за животински вид, който е изчезнал от лицето на земята. Добави, че всички кости са от отдавна изчезнали животни, след което зададе логичния въпрос:

— Как е възможно тогава, ако са верни твърденията ви, че всички видове са създадени от Бога и не подлежат на промяна?

Трябва да призная, че отговорът на този въпрос не беше лесен. Главата ми все още бе замаяна от пурата, а далечните гръмотевици продължаваха да ни стряскат. Започнах да съжалявам, че изобщо дойдохме тук.

После вождът каза нещо, което няма да забравя, докато съм жив. Отведе ни в съседната колиба, където бяха събрани няколко жени с малки деца. Предполагам, че бе нещо като еквивалент на нашите майчински домове. Прекосихме общото помещение и се озовахме в стаичка, в която лежеше само една жена с невръстно дете в ръцете си. Беше тясно, едва успяхме да се поберем.

Бебето спеше със зачервено лице и стиснати юмручета. Вождът изрече няколко неразбираеми за нас слова, които майката посрещна с видима неохота. Джеми поясни, че става въпрос за сваляне на повивките. Вождът повтори нареждането си, този път с по-рязък тон.

Навън отново заваля и тежките дъждовни капки забарабаниха по покрива на колибата.

Парчетата плат бяха отместени встрани и ние насочихме погледи към голото телце на бебето. Сякаш по поръчка, вътрешността на стаичката се озари от ослепителна светкавица, която ни помогна да видим по-добре ужаса, разкрил се пред очите ни. Филос ахна, а мистър Маккормик отвратено се обърна с гръб към постелята. Аз не можех да повярвам на очите си, вероятно защото никога не бях сънувал, че такова нещо може да съществува. Гениталиите на детето бяха деформирани — бяха едновременно женски и мъжки.

— Темаукъл често прави неща, които остават неразбираеми за нас — тихо промълви вождът и ние напуснахме колибата.

След всичко преживяно през тази дълга нощ, а вероятно и поради продължаващата гръмотевична буря никой от нас не спа добре. На сутринта си тръгнахме рано, без да се сбогуваме с вожда, който не се показа. Може би обичаше да си поспива. Джеми ни придружи по обратния път, който съвсем не беше лесен, но го преминахме по-бързо и в почти пълно мълчание. Филос и Маккормик изобщо не отвориха уста. Признавам, че когато пред очите ми се появи старият верен „Бигъл“, закотвен в залива, камък падна от сърцето ми.

Същевременно забелязах, че Джеми е необичайно тъжен и мълчалив. Колкото повече наближавахме кораба, толкова по-мрачен ставаше той. Накрая избухна, разкъса дрехите си и ги захвърли на земята, обявявайки, че вече не желае да го наричат Джеми Бътън. Заяви, че от този момент се нарича Орунделико и не иска да има нищо общо с нас.

Какво ще кажеш за подобно поведение, особено след всичко, което направихме за него? Аз лично си признавам, че така и не успях да разбера какво става в главите на тези примитивни люде.

Има и още нещо, което си струва да спомена. Вечерта, след като се прибрахме на „Бигъл", случайно улових част от разговора между Филос и мистър Маккормик на тема току-що приключилото пътешествие. По всичко личеше, че мистър Маккормик е изключително развълнуван, тъй като постоянно повтаряше казаното от вожда и подчертаваше значението на твърдението му за общия произход на всички живи твари, като най-много наблягаше на „дървото на живота

Всичко това е така — отвърна Филос. — Но какъв е механизмът? Въпросът не е какво се е случило, а как се е случило. Каква е причината за появата на нови, напълно непознати видове?

Тук мистър Маккормик още по-силно се развълнува, признавайки, че цяла нощ е мислил единствено за това и в крайна сметка е успял да намери отговора (който аз прилежно записах с идеята да го възпроизведа максимално точно), а именно че „имайки предвид интензивната борба за съществуване, Природата облагодетелства онези видове, чието изменяне — дори и най-малкото — им дава предимство пред останалите “. А след това добави:

Животните се променят така, че да запазят мястото си в общия ред. Те или се развиват, или се излагат на риска да изгубят това място и да се превърнат във вкаменелости като онези, които е събрал вождът. Понякога Природата изправя препятствия пред тях, например пустиня или океан, в резултат на което еднакви до този момент видове започват да се различават.

Като пример даде двете разновидности на щраусите, които живеят в Южна Америка — едрите екземпляри на север и значително по-дребните на юг — същите, чиито кости влязоха в колекцията на Филос.

Признавам, че възприех тези думи като нелепи, въпреки че схванах общата идея. Достатъчно е да приведа само един пример: както ти отлично знаеш, ние с брат ми се намираме на противоположните краища на света. Аз продължавам да раста, но съм абсолютно убеден, че когато се съберем, между нас няма да има никакви различия.

Но Филос възприе по друг начин думите на мистър Маккормик и вълнението му видимо нарасна. Потривайки ръце и крачейки напред-назад по палубата, той спря за миг и погледна опонента си в очите.

— Пресвети Боже, даваш ли си сметка за последиците? — Въпросът му беше зададен сериозно, с някаква необичайна тържественост.

— Да, давам си — кимна също така тържествено мистър Маккормик. — Току-що нанесох съкрушителен удар на устоите на Светата църква.

На което Филос заяви:

— Ти се прицелваш много по-високо. Нанасяш удар на самия Създател!

— Богохулник! — прогърмя внезапно един гневен глас. — С тези думи ти отново приковаваш нашия Бог към кръста и ще си платиш за това! — Капитан Фицрой излезе от сянката, където беше станал свидетел на диалога между двамата. Заповяда им незабавно да слязат долу и те се подчиниха безпрекословно, като деца, които са хванали да тършуват в килера.

Трябва да кажа, че се зарадвах от намесата на капитана. Защото, макар и да не схванах всичко от нощния разговор, усещах миризмата на гнило. Винаги съм поддържал мнението, че прекалено близките контакти с диваците не водят до нищо добро.

Мамо, това е всичко, което се случи по време на необичайното ни посещение в родното село на Джеми Бътън. Като си мисля за него, винаги изпитвам чувството, че е било сън. Вероятно това се дължи на онези странни пури, с които ни почерпи вождът.

Твой любещ син,

Ричард