Конспирацията на Дарвин

15

„Бигъл“ продължаваше плаването си край бреговете на Огнена земя. Изправен на палубата, Чарлс стискаше парапета, усещайки с цялото си тяло как корабът се издига и пропада сред високите вълни. През влажната мъгла се мяркаха части от пустия, обсипан с камъни бряг. Какво забравено от Бога място, неволно потръпна той. Остри скали се спускаха стръмно към морето, а лишената от всякаква растителност земя изглеждаше печална. В далечината се виждаше планинска верига с назъбени като мидени черупки върхове, които бяха по-скоро заплашителни, отколкото величествени. Под тях се простираше мочурище. Всичко беше сиво и мрачно

Джеми Бътън се изправи до него. През последните седмици поведението на тримата туземци ставаше все по-странно, сякаш повлияно от студения и влажен климат в южните части на континента. Видимо наедрялата (и според Чарлс несъмнено бременна) Фуегия Баскет почти не излизаше от трюма и не разговаряше с никого. Йорк Минстър й отдаваше цялото си внимание и видимо се дразнеше, когато някой се приближаваше до нея. Джеми изгуби доброто си настроение и изглеждаше напрегнат — понякога обзет от нетърпение да стигнат крайната точка на пътуването, понякога изпълнен със страх.

Сега той застана до Чарлс и стисна парапета с белите си ръкавици. В мъглата лицето му изглеждаше още по-черно, сякаш издялано от абанос. Безупречно колосаната му яка потрепваше под напора на влажния вятър. Изглеждаше доста комично, разбира се, ако човек не обърнеше внимание на мрачното му лице.

— Спокойно, момче, скоро ще си бъдеш у дома — подхвърли успокоително Чарлс. — Не бъди мрачен, защото трябва да си благодарен на капитан Фицрой. Той направи всичко възможно да те върне в родината.

— Но той не връща мене в родината — поклати глава младежът. — Той връща мен при племе на Оен, което ужасно. Много ужасно!

— Сигурно е така, но не забравяй, че си живял в Англия и дори си се срещал с краля! Ти си много над тях, защото познаваш цивилизацията.

— Мой народ много цивилизован. Ти запознаеш с него и видиш колко добър народ. Говориш с наш голям човек и разбереш колко умен той. Ти обещавал мене!

— Не съм забравил. Дал съм ти дума и ще я изпълня. Ще се срещна с твоя народ и неговия велик вожд.

Джеми отново извърна глава към мрачните брегове. В подобни мигове Чарлс имаше чувството, че разговаря с малко и капризно момченце. Въздъхна и поклати глава. Всъщност и тримата туземци се държаха по този начин — като деца. Отдавна беше разбрал, че навсякъде по света хората са еднакви в същината си. Различията между тях се дължаха на обществото, в което живееха, и именно то поставяше едните над другите. Човешкият род приличаше на стълба, водеща към рационалността и морала. На най-долните стъпала бяха примитивните племена, англичаните и част от представителите на континентална Европа — на най-горните. Готовността, с която диваците възприемаха нормите на цивилизования живот, само потвърждаваше верността на това мнение. В момента обаче Чарлс се питаше дали завръщането по родните места щеше да ги накара да забравят правилата на цивилизацията толкова бързо, колкото ги бяха усвоили.

Джеми се отдръпна и зад него се очерта още една, доста неясна в мъглата фигура. Още преди да види лицето, Чарлс разбра кой е.

— Наслаждаваш се на гледката, а? — тихо попита Маккормик.

— О, да.

— Джеми покани ли те да посетиш родното му място?

— Да, защо?

— Защото и мен ме преследва със същото искане. Настоява да слезем на острова, за да се запознаем със семейството му и главатаря на племето. Казва се Оканикут, струва ми се.

— Аз му обещах — кимна Чарлс.

— И аз, въпреки че не знам защо. Преходът ще отнеме цял ден и едва ли ще бъде от лесните… — Маккормик замълча за момент, после продължи: — Забелязал ли си, че тези хора нямат дума за „не“? Може би такова понятие за тях просто не съществува. Лично аз не помня да са се отказали от нещо, което искат.

Чарлс не отговори. Всъщност нямаше никаква представа какво се върти в главата на Джеми, не знаеше какво има в съзнанието му. Начинът му на мислене беше странен и необикновен, далеч от нормалните категории като време и пространство, причина и следствие. В него имаше нещо магическо, обременено от предразсъдъци и анимизъм. Един предмет или понятие никога не бе само онова, което изглеждаше, а поне две неща едновременно, преливащи едно в друго по начин, който Чарлс трудно разбираше. Процес, наподобяващ превръщането на пъпката в разцъфнал цвят, а след това и в плод, но с тази разлика, че между пъпката, цвета и плода нямаше нищо общо.

— Чу ли, че вероятно ще ни изпратят втори кораб? — прекъсна размислите му Маккормик.

— Втори кораб ли? — учудено го погледна Чарлс. — Но защо, за бога?

— Капитан Фицрой е на мнение, че ще ни трябва подкрепа, за да завършим картографирането на района. Готов е да плати от джоба си, тъй като няма време да чака потвърждение от Адмиралтейството. А след това ще поиска да му покрият разноските.

— Но това е лудост! Не бива да прави подобно нещо, без да е получил разрешение. Какво ще стане, ако молбата му бъде отхвърлена?

— Бих казал, че подобна опасност не съществува — поклати глава Маккормик. — Той има достатъчно връзки, знаеш.

Чарлс имаше сериозни опасения по въпроса, но не получи възможност да ги изрази гласно. „Бигъл“ заобиколи малък нос и приближи брега, възползвайки се от пролука в мъглата. Пред очите им се разкри гледка, която буквално ги остави без дъх.

На скалите се бяха струпали десетина туземци, чието облекло се състоеше от парчета мръсна кожа, преметнати през раменете. Лъскавите им черни коси стигаха до кръста, а лицата им бяха оплескани с червена и бяла боя. Цялата група подскачаше и размахваше ръце, издавайки възбудени крясъци. В момента, в който корабът ги подмина, диваците хукнаха подире му, ловко прескачайки по камъните. Не след дълго по устните на част от тях изби пяна, а от носовете им потече кръв, която се смеси с боята по мръсните им тела.

— Господи! — възкликна Маккормик. — Никога не съм виждал такова нещо! Мислиш ли, че са опасни?

Чарлс не беше в състояние да даде отговор на подобен въпрос. За него тези същества сякаш бяха от друг свят — като онези дяволи от операта на Вебер „Вълшебният стрелец“, които някога му бяха направили огромно впечатление.

Не след дълго корабът заобиколи поредния нос и пред очите им се разкриха многобройни огньове, запалени както на скалистия бряг, така и на малките островчета, с които беше изпълнен заливът. Димът се издигаше нагоре и се смесваше с влажната мъгла. Това бяха огньовете, които бе видял Магелан, давайки му повод да кръсти мястото Тиера дел Фуего, Огнена земя, Дали туземците ги бяха запалили, за да улеснят приближаването на кораба до сушата, или за да предупредят другите племена за появата на чужденци?

Няколко дни по-късно „Бигъл“ пусна котва в залива Гуд Съксес и изпрати лодки на брега. В китоловната се настаниха Чарлс и Фицрой, а очевидно уплашеният Джеми зае място на носа, пременен в син фрак и бели бричове. По пясъка тичаха възбудени туземци, които надаваха монотонни викове, други бяха накацали по околните скали и мълчаливо наблюдаваха развоя на събитията.

— Тези са она — поясни Фицрой. След което добави, че за разлика от племето на Джеми она са индианци, които не използват канута и ловуват с лъкове и стрели. Бяха високи, повечето от тях над метър и осемдесет. Използваха няколко развалени испански думи — най-често такива, с които искаха нещо, като например „кучийос“, тоест ножове, което беше доказателство за минали контакти с чужденци.

Лодките стигнаха брега. Индианците ги наобиколиха с крясъци, сочейки различни предмети. Моряците им раздадоха подаръци, които моментално изчезнаха. После, вероятно в знак на добронамереност, неколцина туземци се изредиха да удрят с пестник Чарлс и капитана в гърдите, които бързо им отвърнаха със същото. Макар и явен знак на приветствие, този ритуал беше извършен без усмивки, а във въздуха се усещаше заплаха. Индианците се струпаха около Джеми Бътън, пипаха го и учудено коментираха помежду си. Младежът явно не разбираше какво говорят и ги гледаше със страх.

— Тези не мой народ — проплака по някое време той.

Моряците извадиха цигулка и гайди и започнаха да свирят. Индианците, чийто брой на брега бързо нарастваше, буквално полудяха. Едър туземец опря гръб в тялото на най-високия моряк, за да се премерят. Установи, че е по-висок със сантиметър-два и хукна да тича по брега, крещейки като луд и размахвайки дебела сопа. Един от членовете на екипажа предложи да организират състезание по борба, но Фицрой поклати глава, оглеждайки загрижено тълпата, която прииждаше от околните хълмове. После взе решение и заповяда всички да се върнат в лодките.

Индианците ги последваха и във водата, дърпайки моряците за ризите и коланите. Един юнга находчиво се сети да хвърли няколко кутии с шарени панделки във водата. Индианците моментално се втурнаха да ги събират. Един от тях сграбчи ботуша на Чарлс, опитвайки се да задържи лодката, но близкият моряк го удари с греблото през ръцете и усърдно загреба към дълбокото.

Джеми Бътън седеше на кърмата с плътно притиснати крака. Оглеждайки го внимателно, Чарлс бързо откри причината за необичайната му поза: върху дъното на белите му бричове се беше появило кафяво петно. Когато се качиха на кораба, младежът побърза да изчезне в каютата и да скрие срама си. До края на деня никой не го видя.

Чарлс и Фицрой вечеряха сами. Капитанът изглеждаше дълбоко съкрушен.

— Контактите на брега бяха наистина обезпокоителни — каза Чарлс, опитвайки се да прогони тревогата му. — Но аз съм убеден, че с времето нещата ще се оправят.

Забил очи в масата пред себе си, Фицрой сякаш не го чу.

Амбициозните планове на капитана за утвърждаването на християнската цивилизация по тези забравени от Бога места започват доста обезкуражаващо, помисли си Чарлс. Фицрой беше говорил за тях толкова често и с такъв плам, че понякога скачаше от масата и започваше да крачи напред-назад с Библията в ръце. А Чарлс, малко или много, се беше поддал на ентусиазма му и почти бе повярвал, че местните племена ще ги приемат с отворени обятия.

Капитан Фицрой беше изправен пред трудно решение — къде да се освободи от човешкия си товар.

В крайна сметка стигна до извода, че Джеми Бътън и Ричард Матюс трябва да слязат в близост до мястото, където преди две години бе отвлечен младият туземец. То се намираше по средата на канала Бигъл, който пресичаше долната част на Огнена земя и бе получил името си от самия капитан по време на предишното му плаване. Отчитайки факта, че Йорк Минстър и Фуегия Баскет са от друго племе, живеещо по на запад, той реши да ги свали на другата страна на канала, откъм Тихия океан. Това означаваше, че трябва да заобиколят нос Хорн, преодолявайки най-коварните морски течения на света.

В продължение на 24 дни „Бигъл“ водеше отчаяна битка с непрекъснатите бури и огромните вълни, една от които за малко не го погълна. Според Чарлс, който се беше вкопчил в парапета и се бореше с пристъпите на морската болест, въпросната вълна беше поне 60–70 метра. Лошото време се оказа непреодолима преграда, въпреки че през летните месеци преминаването би трябвало да бъде малко по-леко.

В крайна сметка Фицрой се принуди да се върне обратно и да навлезе в канала от изток. Там, защитен от високите скали на брега, „Бигъл“ без проблеми се добра до спокойните води на Пънсънби Саунд, отново привличайки вниманието на стотици индианци, които блъскаха по дебелите дъски на корпуса и крещяха „ямърскунър“. Тези са ямана, обясни той. Голямо племе с много отделни кланове, които живеят във временни вигвами, хранят се с ракообразни и тюлени и на всеки четири-пет дни се местят на ново място. Не носят дрехи, а от студа ги предпазва единствено тънкият слой тюленова мас, с която мажат телата си. Тримата туземци на кораба също са ямана, добави капитанът, но произхождат от коренно различни кланове. Този на Джеми е най-развит, особено ако се вземе предвид фактът, че членовете му се въздържат от консумация на човешко месо.

След двудневно плаване „Бигъл“ стигна Ууля, защитено от вятъра заливче на остров Наварин. По една случайност времето беше слънчево. Сърповидният залив беше заобиколен от ниски, плавно издигащи се над водата хълмове. Отвъд тясната пясъчна ивица се простираше равна затревена земя, която изглеждаше плодородна. В дъното, под хълмовете, тъмнееше горичка. Виждаха се поточета с бистра вода. Фицрой обяви, че мястото е идеално, и екипажът се залови за работа.

Не след дълго се оформиха трите дървени колиби на бъдещата мисия — по една за мисионера Матюс, Джеми и двойката фуегианци. Земята пред всяка от тях бе прекопана и оформена като малка зеленчукова градина, маркирана с колчета, а теренът бе ограден с дълбока канавка. След което дойде ред на голямото пренасяне: от кораба бяха свалени огромните дървени каси с даренията на Лондонското мисионерско дружество, чието съдържание отговаряше по-скоро на манталитета на дарителите, отколкото на изискванията за оцеляване в това затънтено място. Там имаше супници, сервизи за чай, поставки за масло, чаши за вино, шапки от боброва кожа, покривки от фин лен, а дори и един сандък за дрехи, изработен от хубав махагон. Вадейки сервизите от фин порцелан, моряците не можеха да сдържат смеха си.

Всичко това ставаше под смаяните погледи на местните индианци ямана, които продължаваха да прииждат от всички страни — с канута или пеша, очаквайки да получат подаръци. Наклякали наоколо, те наблюдаваха действията на чужденците и монотонно припяваха своето „ямърскунър“. С течение на времето придобиха смелост и започнаха да задигат всичко, което дори за минута оставаше без контрол — колани и ризи, пирони и брадви. Моряците се принудиха да организират денонощна охрана, но и това не прекрати кражбите.

Откакто слязоха на брега, Чарлс наблюдаваше поведението на Джеми. И с учудване установи, че младежът е забравил родния си език. Отначало се обръщаше към събратята си на английски, след което опита и малкото думи на испански, които бе запомнил. Но нищо не беше в състояние да го накара да използва гърлените звуци на ямана, а на всичкото отгоре и не разбираше това, което му казваха туземците. За разлика от него Йорк Минстър явно ги разбираше много добре, въпреки че решително отказваше да отвори уста. Мълчеше и Фуегия Баскет, пременена с ново боне и явно ужасена от голотата на диваците.

Мисионерът Матюс също се държеше странно. През по-голямата част от времето той предпочиташе да стои на кораба с отнесена усмивка на лицето, без да проявява никакъв интерес към строежа на новия си дом. Сякаш цялата тази работа изобщо не го засяга, промърмори Чарлс, обръщайки се към Кинг.

На петия ден се случи грозен инцидент: един от моряците изблъска някакъв възрастен индианец навън от техния периметър. Старецът побесня, заплю моряка в лицето и разигра заплашителна пантомима, от която стана ясно, че е готов жив да го одере. Чарлс си спомни за предупрежденията на Джеми отпреди няколко месеца, а Фицрой заповяда на моряците да проведат демонстративна стрелба на брега — просто да покаже на ямана на какво са способни английските мускети. Диваците се уплашиха от гърмежите, разделиха се на групички и бързо изчезнаха сред хълмовете. Но на другата сутрин се появиха отново, сякаш нищо не се беше случило.

Въпреки създалото се напрежение Фицрой беше непреклонен в решението си да остави Матюс на брега. Каза, че това е само първото изпитание от многото, които предстоят. Възнамеряваше да насочи „Бигъл“ навътре в канала за седмица или десетина дни, след което щяха да се върнат и да проверят как се справя новата мисия. Младежът получи богата последна вечеря на борда, до която почти не се докосна, след което го качиха на една от лодките и го закараха на брега. Седнал на кърмата с високо вдигната глава и замръзнала усмивка на лицето, той мълчаливо слушаше прощалните възгласи на моряците. Джеми и другите двама туземци бяха откарани с друга лодка.

Струпали се на палубата, членовете на екипажа гледаха как младият мисионер и тримата му тъмнокожи спътници бавно се насочват към новите си домове, край които ги чакаше притихналата тълпа. Тя се отвори да им направи път, после отново се сключи в плътен кръг около колибите. „Бигъл“ прибра лодките и вдигна платна.

Точно девет дни по-късно корабът отново пусна котва в средата на сърповидния залив.

Моряците изтръпнаха при гледката, която се разкри пред очите им: клечащите на брега индианци се бяха окичили с парчета вълнен плат и остатъци от бели ленени покривки — вещи, които биха могли да вземат само от новата мисия. Дали пък не изпратихме на смърт този млад човек, запита се с тревожна въздишка Чарлс. Когато корабът се приближи, на пясъка бяха струпани няколко десетки канута, а стотина индианци гордо се разхождаха по брега, окичени с парчета английски дрехи — най-вече около врата, китките и в косите си.

Фицрой заповяда да спуснат китоловната лодка и нервно се изправи на носа. В момента, в който килът заора в пясъка, туземците го наобиколиха с протегнати ръце, припявайки вечното си „ямърскунър“. После, за огромно облекчение на капитана, на брега се появи Матюс и тичешком се отправи към тях. Миг по-късно стигна до лодката, скочи вътре и с енергични жестове подкани моряците да хващат греблата.

Историята, която разказа, след като се качиха на кораба, беше наистина ужасна. Първите две-три нощи всичко било спокойно, но след това се появила нова, много по-агресивна група индианци. Мнозина от тях се промъквали в къщата му, настоявали за подаръци, заплашвали го. Не след дълго преминали към действия, отмъквайки всичко, до което успявали да се доберат. Матюс се опитал да им попречи, но индианците реагирали с бясна ярост. На два пъти се появили с огромни камъни в ръце, заплашвайки да му размажат главата. А предната вечер го сграбчили, тръшнали го на земята и започнали да му скубят брадата с помощта на остри мидени черупки. Накрая обяви, че ако трябва отново да се върне на брега, това със сигурност ще означава да бъде убит.

Заобиколен от неколцина здрави моряци, Фицрой слезе на брега и се насочи към хижите. Оказа се, че тримата фуегианци също са били третирани зле. Джеми беше ограбен и бит. От спретнатото му облекло нямаше следа, а тялото му беше покрито с подутини и рани. Едър и здрав, Йорк Минстър беше успял да отблъсне всички диваци, дръзнали да се доближат до него и Фуегия Баскет. Но въпреки недвусмислените намеци от страна на капитана, и тримата категорично отказаха да напуснат родните си места и да се върнат в Англия.

Фицрой раздаде последните подаръци — повечето от тях остатъци от запасите на Матюс, надявайки се с това да поразчисти пътя на Джеми и да осигури по-човешко отношение към някой корабокрушенец англичанин, имал нещастието да попадне тук. След което с готовност се съгласи да откара Матюс до Нова Зеландия, където живеел брат му — също мисионер.

Същата вечер „Бигъл“ вдигна платна и напусна Ууля, а Чарлс и Фицрой се оттеглиха на вечеря в капитанската каюта. Наблюдавайки мрачното лице на сътрапезника си, Чарлс изведнъж си даде сметка, че за една нощ този човек се беше простил с дългогодишната си мечта да разпространи Божието слово сред тези бедни и заблудени души.

— Все още вярвам, че всички сме деца на Адам и Ева — промърмори по някое време Фицрой. — Но някои от нас са се отдалечили твърде много от рая и просто нямат спомени за него.

Една седмица по-късно „Бигъл“ приключи с последните проучвания на района и отново пусна котва в залива. Този път всичко беше спокойно. Няколко жени ловяха риба от канута, а мъжете на брега, далеч по-малко от преди, проявиха слаб интерес към появата на англичаните. Колибите бяха стегнати, а сред жестоко стъпканата зеленчукова градина се виждаха няколко зелени стръка.

Тримата фуегианци нямаха оплаквания, ако не се броеше недоволството на Джеми, който покани Фицрой, Чарлс и Маккормик при себе си и заяви, че се чувства обиден, защото не са посетили родното му село.

— Вие казал дойде в мой роден дом. Но не изпълнил обещание. Казал срещне моя фамилия и мой велик вожд.

Фицрой реагира незабавно. Може би заради облекчението, че тримата са живи, а може би и поради пробудилата се надежда, че все пак може да се направи нещо за спасението на местните неверници. Във всеки случай поведението му се промени и той изведнъж се превърна в предишния капитан: хвана с две ръце десницата на Джеми, затвори очи и вирна глава като проповедник.

— Предстои ни още много работа — тържествено обяви той. — Но Бог ми е свидетел, че ще се върнем и тогава ще изпълня обещанието да се срещна с твоите близки и да обменя мисли с великия вожд на твоето племе.

Не след дълго „Бигъл“ вдигна платна и пое курс на изток, към Атлантическия океан. Чарлс остана с впечатлението, че капитанът е обнадежден по отношение на благородните си планове, но предпочита да не говори за тях, сякаш се страхуваше, че те ще рухнат в момента, в който станат обект на обсъждане.

Измина почти цяла година, преди Фицрой да изпълни обещанието си.

За това време „Бигъл“ измина обратния път до Монтевидео, картографирайки за втори път плавателните пътища покрай източното крайбрежие на Южна Америка и Фолкландските острови. За да се справи със задачата, Фицрой реши да се сдобие с втори кораб, точно според прогнозата на Съливан. За целта използва 1300 фунта собствени средства, които бяха достатъчни за закупуването на един американски ветроход за лов на тюлени, който, след коренно преустройство, получи името „Адвенчър“. Предназначението му беше да изследва крайбрежните плитчини и заливчета под командата на Съливан, който от своя страна покани Маккормик за геодезист и корабен лекар.

Работата беше трудна и изискваше голяма точност, а провалите съвсем не бяха изключение. Писарят на Фицрой загина по време на лов, а няколко моряци дезертираха. Болест принуди художника Огъстъс Ърл — един от най-близките приятели на Чарлс, да прекъсне плаването, а мястото му беше заето от Конрад Мартенс, авантюрист и бохем, който бързо се адаптира към живота на кораба.

Самочувствието на Чарлс растеше. Освобождавайки се бавно от стреса, той започна да проявява истинските черти на характера си — самостоятелност, упорство и неизчерпаем ентусиазъм. А имаше случаи, при които прояви и истински героизъм. Като например по време на една експедиция дълбоко в пущинаците на Патагония, която изтощи Фицрой и придружаващите ги до такава степен, че не можеха да направят дори крачка повече, а Чарлс пое по обратния път абсолютно сам, за да доведе помощ. В друг случай групичката моряци на брега толкова се захласнаха по откъсването на огромен ледник, че не осъзнаха заплашващата ги опасност. Спаси ги съобразителността на Чарлс, който се спусна и завърза полуизтеглената от водата китоловна лодка, предотвратявайки неизбежното й отнасяне от голямата вълна, съпътстваща този величествен природен процес.

За благодарност Фицрой кръсти на негово име един залив и издигащата се над него планина — съответно на Чарлс Дарвин Саунд и Планината Дарвин. Маккормик прие тази постъпка с открита завист. Той подхвърли пред Съливан, че капитанът използва и най-малкия претекст, за да кръщава местностите на своите любимци, а не на тези, които наистина заслужават.

Но в случаите, при които двата кораба пускаха котва близо един до друг и екипажите им се смесваха, Маккормик успяваше да скрие чувствата си под маската на безразличието. Тъй като беше сред малцината, които умееха да яздят (повечето моряци бяха отчайващо безпомощни на сушата), той често придружаваше Чарлс при ловните му излети и обиколките за събиране на образци. При това с определен успех, въпреки че не можеше да се сравнява с Дарвин. В резултат събра една малка колекция, която Чарлс великодушно се съгласи да изпрати в родината заедно със своята.

Самият Чарлс прекара месеци на сушата и това му се отрази много добре. Във физическо отношение се чувстваше отлично главно благодарение на дългите експедиции из замръзналите територии на юг. Ходеше на лов за тюлени, увиваше се с кожи, спеше в палатка и имаше толкова дълга брада, че трудно я обхващаше с две ръце. На север, където климатът беше по-благоприятен, той предприемаше значително по-дълги експедиции и често посрещаше „Бигъл“ на стотици километри от мястото, на което го беше напуснал. Дори убеди Фицрой да го пусне на последната и най-дълга експедиция от Рио Негро до Буенос Айрес — 1000-километрово пътешествие през район, в който испанците водеха постоянни битки с непокорните индиански племена.

Всичко това изпълваше сърцето му с радост. Сложил пушката напряко на седлото, той яздеше в компанията на десетина смели гаучоси, които изпълняваха ролята на телохранители. Възхитен от тяхната смелост и дори от кръвожадността им, той неусетно започна да се нарича бандит, а малко по-късно овладя и техниката на ласото „бола“, която доста дълго време не му се удаваше. Ходеше на лов за щрауси главно защото му беше интересно да ги наблюдава как бягат с разперени криле, използвайки вятъра. Вечер, настанил се пред лагерния огън, той разгръщаше „Изгубеният рай“. Беше я чел толкова много пъти, че си измисли една игра: пускаше книгата да падне на земята и започваше да чете страницата, на която се разгръщаше. А след това подлагаше седлото под главата си и заспиваше под обсипаното със звезди небе, вслушвайки се в крясъците на нощни животни, които никога не беше чувал.

Един ден навлезе в територията, контролирана от генерал Хуан Мануел де Росас — прочут с безкомпромисността си командир на своя собствена армия, който се разправяше с индианците по един-единствен начин — обграждаше селата им и избиваше обитателите до крак, независимо дали са мъже, жени или деца. Генералът, за когото се говореше, че е най-опасен, когато се смее, беше чул, че в района се е появил някакъв англичанин, и го покани в лагера си. Посрещна го любезно, а след това побърза да го впечатли с уменията си — качване в движение на висок конски впряг, яздене на див жребец до пълно изтощение. Позволи му да прекоси контролираните от него територии и нито веднъж не се засмя.

Жаждата му за приключения най-сетне беше утолена. Това беше пълноценният живот. Чувстваше се като романтичен герой от роман, който броди из пампасите и се наслаждава на гледки и животни, които никой англичанин преди него не беше виждал. В сравнение с необятните пространства тук Шропшър му се струваше съвсем малък, а животът там — прекалено скучен.

Най-сетне се добра до околностите на Буенос Айрес и с изненада откри, че пътят му е препречен от разбунтували се войници. Генерал Росас беше блокирал столицата, но той успя да си пробие път, споменавайки името му и показвайки пропуска, подписан лично от него. „Бигъл“ обаче не беше в пристанището и той се уплаши, че са го зарязали.

В крайна сметка се оказа, че корабът се намира в Монтевидео, от другата страна на устието на Рио де ла Плата. Чарлс успя да се добере до него с цената на доста подкупи, раздадени на войниците, барикадирали пътищата.

По време на вечерята, която Фицрой даде в чест на пристигането му, капитанът изслуша с интерес разказа за приключенията му, а после лаконично подхвърли, че поне един човек на борда на двата кораба е настоявал да отплават и да оставят Чарлс сам да търси пътищата към дома.

— Бас държа, че ще отгатнеш името на господина, който направи това предложение — рече с усмивка той.

Чарлс не пожела да гадае, но и не отвърна на усмивката му.

Вечерта отново пусна „Изгубеният рай“ на пода и започна да чете страницата, на която се беше отворила книгата. Тя се оказа толкова подходяща за състоянието му, че той неволно се запита дали и съдбата няма пръст във всичко това. Обзет от завист, Сатаната преследва един човек с намерението да го унищожи. Но за да заблуди ангела-хранител, който му сочи пътя, той се представя за херувим:

…ни човек, ни ангел свят не може да разкрие

двуличието, туй едничко зло, което броди,

невидимо за другиго, освен за Господ-бог…

Две седмици по-късно корабът навлезе в канала Бигъл и за пореден път пое курс към Ууля. Капитан Фицрой изгаряше от нетърпение да разбере какво се е случило с мисионерския лагер и тримата фуегианци. Дори отдалеч личеше, че лагерът е опустошен. Две от колибите бяха напълно унищожени и на мястото им стърчаха само няколко греди. Градинката бе изчезнала.

Но третата колиба, от която се появи Джеми Бътън, изглеждаше почти непокътната. Младежът се качи в едно кану и загреба към кораба, придружен от новата си жена. Екипажът трудно го позна. Беше гол, само с едно парче плат върху слабините. Тялото му беше толкова мършаво, че ребрата му се брояха, косата му беше намазана с нещо лепкаво, а лицето — боядисано в ярки цветове. Направи им знак да го последват на сушата и загреба обратно. Преди да започне срещата, Джеми се шмугна в колибата и скоро се появи отново, облечен в хубавите си панталони, бяла риза и фрак, които му бяха станали доста широки. Твърде свенлива да се появи пред чужденците, съпругата му остана вътре.

Джеми им съобщи, че Йорк Минстър и Фуегия Баскет отдавна са заминали. Повечето от вещите му бяха изчезнали, но той изглеждаше доволен.

— Сега ваше обещание — рече в заключение той. — Аз чакал дълго, но сега вие посетите моя страна.

— Да — кимна Чарлс. — Ще дойдем с теб.

Фицрой предпочете да остане на кораба, защото много от членовете на екипажа изразяваха открито недоволство от завръщането им на това ужасно място и бяха на ръба на бунта. За селото на Джеми щяха да пътуват Чарлс, Маккормик и младият Матюс, който очевидно се зарадва на спокойствието, царящо на мястото, където беше прекарал най-ужасната седмица в живота си.

Джеми ги поведе към близкия хълм, зад който се простираше гъста гора. Беше радостен и изпълнен от нетърпение, тъй като старата му мечта беше на път да се осъществи.

Над главите им се трупаха черни буреносни облаци, прорязвани от ярки светкавици. Макар и далечен, грохотът на гръмотевиците беше мрачен и застрашителен.