Котешко лице

Глава 10

Уилоу Бенд е малко градче. Деловата му част не е по-голяма от един квартал. На единия ъгъл се намира малък супермаркет, а срещу него — дрогерия. Нагоре по улицата са разхвърляни железария, бръснарница, магазин за обувки, фурна, магазин за дрехи, агенция за недвижими имоти, комбинирана с туристическо бюро, магазин и сервиз за електроуреди, поща, кино, банка и бирария.

Намерих място за паркиране пред дрогерията и заобиколих колата, за да отворя вратата на Райла. От другата страна на улицата припряно се приближи Бен Пейдж, за да ни пресрещне.

— Аса. — каза той, — отдавна не съм те виждал. Не минаваш оттук много често.

Той ми подаде ръката си и аз я стиснах.

— Идвам толкова често, колкото ми е необходимо — отвърнах аз. После се обърнах към Райла и ги запознах. — Госпожице Елиът, позволете да ви представя Бен Пейдж. Бен е нашият кмет и банкер.

Бен протегна ръка на Райла.

— Добре дошли в нашия град — каза той. — Ще поостанете ли?

— Райла е моя приятелка — поясних аз. — Преди години заедно бяхме на разкопки в Средния Изток.

— Не знам колко ще остана — отвърна Райла.

— От Ню Йорк ли сте? — попита Бен. — Някой ми каза, че сте от Ню Йорк.

— Откъде, по дяволите, някой би могъл да знае? — попитах аз. — Ти си първият, който се запознава с нея.

— Хайръм, предполагам — поясни Бен. — Той каза, че номерът на колата бил нюйоркски. Каза ми, че някой е уцелил Боузър със стрела. Вярно ли е?

— Да — потвърди Райла.

— Казвам ти, че трябва да направим нещо с тези хлапетии — рече Бен. — Вечно кроят нещо. Нямат капчица уважение. Само беснеят.

— Може да не е било дете — казах аз.

— Че кой друг може да е? Те правят точно такива неща. Банда чудовища, казвам ти. Предишната вечер някой от тях изпусна гумите ми. Излязох от киното и четирите бяха спаднали.

— Че защо им е да правят това? — попита Райла.

— Не знам. Просто мразят всички, предполагам. Когато с теб бяхме деца, Аса, никога не сме правили такива неща. Спомням си, че ходехме за риба, а през есента и на лов. А ти по едно време накара всички ни да копаем онази отходна яма.

— Все още копая в нея — казах аз.

— Знам. Намираш ли нещо?

— Не много — отвърнах аз.

— Трябва да тръгвам — рече Бен. — Имам среща с едни хора. Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Елиът. Надявам се да прекарате приятно.

Гледахме го, докато се отдалечаваше надолу по улицата.

— Това твой стар приятел ли беше? — попита Райла. — Един от тайфата ти?

— Един от тайфата — отвърнах аз.

Пресякохме улицата и влязохме в супермаркета. Взех количка и я забутах по пътеката между щандовете.

— Ще ни трябват картофи и масло — казах аз. — Освен това сапун, а предполагам и много други неща.

— Не си ли правиш списък?

— Не съм подреден домакин — отвърнах аз. — Опитвам се да помня всичко и винаги пропускам по нещо.

— Познаваш ли много хора в градчето?

— Някои. Част от тях познавам от времето, когато бях дете — хора, които останаха тук. С други се запознах, когато се върнах.

Бавно напълнихме количката. Забравих някои неща, а Райла, която прехвърляше в ума си хипотетичен списък за покупки, ми напомни за други, които щях да забравя. Накрая избутахме количката до касата. Пред нас беше Хърб Ливингстън, който разтоварваше покупките си.

— Аса — каза той по начина, по който винаги приказваше: сякаш е останал без дъх от радост, че те вижда. — Щях да ти се обаждам за новини. Чух, че имаш компания.

— Райла — обърнах се към нея аз, — запознай се с Хърб Ливингстън. Той е друг от старата тайфа, а сега е собственик на седмичника.

Хърб засия.

— Радвам се, че ни навестявате — каза на Райла той. — Чух, че сте от Ню Йорк. От самия Ню Йорк, искам да кажа. Тук не идват много хора от Ню Йорк. — Той извади от джоба на сакото си бележник, а от джоба на ризата си — къс молив. — Как е фамилното ви име, ако мога да попитам?

— Елиът — отвърна Райла. — С „ъ“.

— И сте дошли на гости на Аса? Искам да кажа, затова ли сте тук?

— Стари приятели сме — кратко отговори Райла. — В края на петдесетте години заедно участвахме в археологически разкопки в Турция.

Хърб надраска нещо неразбираемо в бележника си.

— А с какво се занимавате сега?

— С внос-износ.

— Разбирам — рече Хърб, като дращеше бясно. — И сте отседнали във фермата при Аса?

— Точно така — потвърди Райла. — Дойдох, за да бъда с Аса. Оставам тук с него.

Когато се върнахме при колата, Райла ми каза:

— Не съм сигурна, че приятелите ти ми харесват.

— Не обръщай внимание на Хърб — отвърнах аз. — Като вестникар, малко му липсва тактичност.

— Онова, което не мога да разбера, е защо трябва да се интересува от мен. Това, че съм тук, просто не е новина.

— За „Уилоу Бенд рекърд“ е. Тук съвсем нищо не се случва. Хърб трябва да запълва вестника с пристигания и заминавания. Госпожа Пейдж организира събиране на карти с три маси и това е обществено събитие. Хърб го описва подробно. Разказва кой е бил там и кой е спечелил.

— Аса, нали нямаш нищо против? Може би трябва да си тръгна?

— По дяволите, не — отвърнах аз. — Защо да имам нещо против? За да спазвам благоприличието ли? На място като това не можеш да направиш каквото и да е без да нарушиш благоприличието. А и с това пътуване в миналото сега, когато Хайръм ще търси Котешкото лице — от твоя страна ще е чисто дезертьорство, ако си тръгнеш. Трябва да видиш това нещо чрез мен. Имам нужда от теб.

Тя се намести на седалката отдясно, а аз заех мястото зад волана.

— Надявах се да кажеш това — рече тя. — Не знам какво да мисля за тази работа с пътуването във времето, но искам да остана. През половината време вярвам, че пътуването във времето е възможно, а през останалото си казвам: „Райла, не бъди глупачка“. Но съм любопитна относно Хайръм. Защо е само Хайръм? Трябва да има и друго име.

— Казва се Хайръм Биглоу — отвърнах аз, — но повечето хора са забравили фамилията му. Той е просто Хайръм, това е всичко. Роден е в Уилоу Бенд. Някога имаше по-голям брат, но той избяга от къщи и доколкото знам, оттогава нищо не се е чувало за него. Семейството му имаше стари корени, стигащи чак до времето на основаването на града. Баща му се казваше Хорас, единствен син на сина на един от основателите на Уилоу Бенд. Живееха в старата си семейна къща: една от онези викториански грамади, разположена далеч от улицата, с желязна ограда, заобикаляща морава с дървета. Спомням си, че като момче често висях на оградата и се чудех какво ли е да живееш на такова място. Навремето семейството ми беше сравнително бедно и живеехме в съвсем обикновена къща, а домът на Биглоу ми приличаше на палат.

— Но ти ми каза, че Хайръм живее в колиба надолу по реката.

— Така е и сега ще стигна до това. Бащата на Хайръм беше градският банкер, партньор на бащата на Бен Пейдж…

— Бен Пейдж ми харесва толкова, колкото и онзи Хърб.

— Както и на почти всички други — казах аз. — Той не е от хората, които вдъхват увереност или възхищение, макар че през последните години може да се е променил. Сега има хора, които се кълнат в него. Е, така или иначе, когато Хайръм беше десетинагодишен, баща му се удави при лов на патици. По-големият брат, седем-осем години по-възрастен от Хайръм, вече бе изчезнал, така че останаха само Хайръм и майка му. След това старата дама започна да живее уединено. Никога не напускаше къщата и обезкуражаваше приятелите си да се обаждат. Хайръм винаги е бил странно дете, изоставаше в училище и не се движеше с другите, но никой не обръщаше голямо внимание на това. С годините, предполагам, майка му трябва да е разбрала, че не е съвсем нормален, затова се е скрила заедно с него. Гордостта е ужасно нещо където и да е, а в малкия град е смъртоносна. Двамата просто се оттеглиха от живота и макар хората, разбира се, да знаеха, че са там, почти ги бяха забравили. Предполагам, че госпожа Биглоу се е надявала да се случи точно това. Тогава вече отдавна бях заминал, разбира се, така че онова, което ти разкажа оттук нататък, съм го чул от хората след като се върнах.

Накрая, когато наследството било уредено, се оказало, че бащата на Хайръм не е получавал кой знае какъв дял от печалбите на банката. Известно количество акции и заплатата му, това било всичко. Никой не можел да го докаже, разбира се, но хората, с които разговарях по-късно, бяха убедени, че бащата на Бен е мамил бащата на Хайръм. Очевидно все пак са останали някакви пари, но не много, така че старата дама и Хайръм се справяли някак си до смъртта й. Тогава Хайръм трябва да е бил на около двайсет и пет. Когато дошло време да уредят наследството на майка му, открили, че къщата на Биглоу е ипотекирана в банката и тя обявила ипотеката за просрочена. По това време, след пенсионирането на баща си, Бен вече бил поел банката. Той дал малко пари, накарал неколцина други от градчето да дадат още малко, построили онази колиба надолу по реката, дали я на Хайръм и оттогава той живее там.

— Градът го е осиновил — рече Райла. — Поел е грижата за него. Днес Хайръм би трябвало да е на държавна издръжка. Или в някакво държавно заведение.

— Предполагам, че може да се каже така — отвърнах аз. — Градът се грижи за него, естествено, но не прекалено мило. Някои хора се отнасят с него добре, разбира се, но той се е превърнал в нещо като общинско чучело. Мнозина му се подиграват. Мислят си, че Хайръм не разбира, затова смятат, че могат спокойно да го правят. Но Хайръм разбира. Знае кои са му приятели и кои му се подиграват. Може наистина да е странен, разбира се, но не е толкова глупав, колкото си мислят много хора.

— Надявам се да поспи — каза Райла. — Днес е първата му нощ в търсене на Котешкото лице.

— Може да му се наложи да чака няколко нощи. Котешкото лице изобщо не е постоянен в навиците си.

— Седя и слушам как си приказваме тези неща — рече Райла. — Знам, че си ги говорим, но после се питам дали наистина го правим. Това е лудост, Аса. Всичко това. Повечето хора не биха мислили и говорили като нас.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърнах, — но аз разполагам с повече доказателства от теб. Бях в Плейстоцена и едва не бях прегазен от мастодонт. Боузър наистина донесе вкъщи онези кости.

— И все пак ние мислим единствено в тези граници — рече тя. — Приемаме костите от динозавър, фолсъмския връх и мастодонта, но не си позволяваме да излезем извън това. Боим се да заявим на глас, че Котешкото лице е извънземно създание, което може да прави тунели във времето, и че той някак си се е избавил, когато извънземният космически кораб се е разбил тук преди хиляди години.

— Може да стигнем и до това — казах аз. — Ще трябва да почакаме и да видим какво ще направи Хайръм.