Котешко лице

Глава 12

Закусвахме заедно с Хайръм, който довършваше втората си порция яйца с шунка. Боузър дремеше върху одеялото си в ъгъла.

— Въпросът е — каза Райла, — дали можем да се доверим на Котешкото лице.

— Можете да му се доверите, госпожо — отвърна Хайръм. — Дълго разговарях с него преди да дойда да ви повикам. Той е готин. Точно като вас с господин Стийл.

— Ами, това е чудесно — рече Райла; — но трябва да имаме предвид, че е извънземен. При това извънредно особен.

— Може и да не е — възразих аз. — Не знаем какви са извънземните. В сравнение с други извънземни, може да не е особен.

— О, знаеш какво искам да кажа. Само глава без тяло. Или поне крие тялото си. Единственото, което можеш да видиш, е лице в някой храст или дърво.

— Езра е видял тялото му. Онази нощ, когато Рейнджър качил Котешкото лице на дървото и Езра се прицелил в него, но не стрелял.

— Било е тъмно — каза Райла. — Езра не е успял да види много. Само лицето, когато е погледнал нагоре. Когато говорех за това дали можем да му се доверим, имах предвид, че той сигурно има друга етична система, различен поглед към нещата, и най-вероятно е така. Онова, което може да ни изглежда зло, за него може да не е.

— Той е тук още откакто са се заселили хората. От сто, че и повече години. Вероятно много преди това е имал някакви контакти с индианците. През цялото време е наблюдавал. Познава хората. Проницателен е — попил е много информация. Знае какво да очаква от хората, а навярно и донякъде какво очакват от него те.

— Аса, готов ли си да му се довериш без никакво колебание?

— Не, предполагам, че изпитвам някои съмнения.

Хайръм се изправи и нахлупи каскета си.

— С Боузър отиваме на разходка — рече той.

Боузър сковано се надигна.

— Не искаш ли да поспиш? — попитах аз. — Беше на крак цялата нощ.

— По-късно, господин Стийл.

— Запомни, нито дума на никого.

— Ще запомня — рече Хайръм. — Нали ви обещах. Дадох ви думата си.

Известно време след като излезе седяхме и пиехме по втора чаша кафе. Накрая Райла каза:

— Ако всичко това стане, ако наистина се реализира, ние сме успели.

— Искаш да кажеш, че ще можем да пътуваме във времето?

— Не ние. Други хора. Хора, които ще ни плащат, за да ги пращаме във времето. Агенция за пътуване във времето. Ще продаваме пътешествия във времето.

— Може да е опасно.

— Естествено, че може да е опасно. Ще сключваме договори, които ни освобождават от отговорност. Пътешествениците ще поемат риска, не ние.

— Ще ни трябва адвокат.

— Познавам човека, който ни трябва. Във Вашингтон. Може да ни помогне с правителството.

— Мислиш, че правителството може да поиска да се намеси?

— Бъди сигурен, че ще стане така. Щом веднъж започнем, всички ще искат да влязат в играта. Спомни си, самият ти се страхуваше, че университетът ще ти се бърка, когато правеше разкопките си.

— Да, наистина ти казах това.

— Не можем да оставим когото и да е да ни се бърка. Това си е наше.

— Предполагам, че бихме могли да заинтригуваме някои университети или музеи — казах аз. — В миналото има много събития, които те биха искали да видят. И биха платили, за да ги видят. Но ще се появят проблеми. Трябва да установим някакви правила. Не можеш да се върнеш във времето на обсадата на Троя с фотоапарат през рамо. Трябва да говориш езика на съответното време. Да се впишеш в него. Да носиш тогавашните дрехи. Да знаеш обичаите. Ако се намесиш по какъвто и да е начин, можеш да изпаднеш в беда — има вероятност дори да въздействаш върху самите фактори, които искаш да изследваш. Можеш даже да промениш историята.

— Имаш право — съгласи се Райла. — Ще трябва да установим етични норми за пътуване във времето. Тоест тогава, когато пътешествениците влизат в контакт с хора. В епохите преди появата на човека няма да е от голямо значение какво правиш.

— Като например това да ходиш на лов за едър дивеч?

— Аса, точно в това са големите пари. Университетите не могат да ни плащат достатъчно, че да си струва усилието. Те винаги са ограничени финансово. Но ловците на едър дивеч са друга работа. Едно време са можели да ходят на сафари в Африка и да убиват най-различни животни. Или в Азия. Но сега всичко това е минало. Дори да отидеш, квотите ти са много ограничени. Организират онези така наречени фотосафарита, но за истинските ловци това едва ли е голямо удоволствие. Представи си какво биха платили те да отидат на лов за мастодонти или саблезъби тигри.

— Или за динозаври — добавих аз.

— Точно това се опитвам да ти кажа — рече тя. — Трябва да използваме шанса си. Не непременно само с лов. Може да има много други неща. Можем да се върнем или да пратим някого назад във времето, за да донесе атическа керамика. Не можеш да си представиш колко струват такива неща. Няколко атински бухала4 за колекционерите на монети. Или от по-ново време, няколко от първите марки. Можем да отидем в Южна Африка и да събираме диаманти от земята. Точно така са били открити първите диаманти — просто са ги вдигнали от земята.

— Но не прекалено много. Само няколко тук-там. „Звездата на Африка“, естествено. Но това си е бил чист късмет. Можеш да обикаляш с години и да се взираш в земята…

— Може да е било така, Аса, защото ние сме стигнали там първи. Те са открили само онова, което сме пропуснали ние.

Засмях се.

— Ти си алчна, Райла. Говориш единствено за пари. Как да превърнеш пътуването във времето в бизнес, как да го продаваш на онзи, който предлага най-висока цена. Струва ми се, че то трябва да се използва за научни цели. Има толкова много исторически проблеми. Има геологически периоди, за които знаем толкова малко.

— По-късно — каза тя. — Можем да направим всичко това по-късно. Но трябва да извлечем финансова изгода преди да сме в състояние да си позволим да правим нещата, за които говориш. Казваш, че съм алчна. Може и да съм. Това е животът ми. Прекарах живота си в изграждане на един бизнес, виждайки как се изплаща. А това нещо, преди изобщо да можем да започнем, ще ни струва пари. Адвокатът, когото имам предвид, няма да ни излезе евтино. Ще трябва да вдигнем ограда около имота и да наемем пазачи, които да държат навън тълпите посетители, щом новината се разчуе. Ще трябва да построим административна сграда и да наемем персонал. Може да ни трябват хора за връзки с обществеността.

— Райла, откъде ще вземем тези пари?

— Аз мога да ги намеря.

— Вече приказвахме за това онзи ден. Спомняш ли си?

— Но това е друго. Тогава ти предлагах да ти помогна да останеш тук. А това сега е делово предприятие. Наше общо начинание. Ти притежаваш земята, ти си положил основите. Аз само ще намеря парите, за да започнем операцията.

Тя ме погледна през масата.

— Или не искаш така? Аз ти се набърквам. Може би не искаш. Ако е така, кажи си. Това е твоята земя, твоето Котешко лице, твоят Хайръм. Аз съм само една нахална кучка.

— Може и да си нахална кучка — отвърнах аз, — но искам да си с мен. Това не е нещо, което можем да захвърлим, а аз ще объркам всичко без теб. Просто ме потресе, че не приказваш за друго, освен за това как можем да го превърнем в бизнес. Разбирам позицията ти, но за да я оправдая, част от графикът за пътуване във времето трябва да бъде отпуснат за научни изследвания.

— Странно, колко лесно приемаме фактите — рече тя. — Пътуването във времето е нещо, което човек автоматично отхвърля като невъзможно. И все пак ние седим тук и планираме какво ще правим с него, като се основаваме единствено на Котешкото лице и Хайръм.

— Разполагаме с повече свидетелства — възразих аз. — Самият аз пътувах във времето. Това не подлежи на съмнение. Не може да е било самозаблуда. Бях там около час — е, всъщност не знам колко време съм прекарал в Плейстоцена. Достатъчно, за да стигна оттук до реката и да се върна обратно. Освен това разполагаме с фолсъмския връх на Боузър и пресните кости от динозавър. На интелектуално равнище все още до известна степен съм сигурен, че е невъзможно, но на практика знам, че може да се направи.

— Единственото ни слабо звено е Хайръм — каза тя. — Ако не ни казва истината, ако си играе игрички с нас…

— Смятам, че мога да гарантирам за Хайръм. Държал съм се добре с него, докато мнозина други не са, пък и той боготвори Боузър. Още преди да се случи всичко това, почти не минаваше ден без да намине насам. Освен това мисля, че не е достатъчно умен, за да лъже.

— Ами ако се разприказва? Преди да сме готови да съобщим на когото и да било?

— Няма да го направи нарочно. Някой може да го разпитва и да изтръгне от него нещичко или пък самият той би могъл да се изпусне. Не е чак толкова умен.

— Предполагам, че това е риск, който трябва да поемем. Не след дълго няма да има значение какво говори той.

Тя се изправи и започна да събира съдовете от масата.

— Ще трябва да позвъня на няколко места — продължи Райла. — На някои хора в Ню Йорк и на адвоката във Вашингтон. След ден-два ще трябва да замина на изток за няколко дни. Иска ми се да дойдеш с мен.

Поклатих глава.

— Оставям това на теб. Аз ще остана тук и ще държа фронта. Трябва да има някой тук.