Котешко лице

Глава 30

Късно следобед от „Сафари“ позвъниха на Бен. Щели да пратят експедиция, за да огледат мястото на нещастието и да донесат онова, което е останало от жертвите.

С Райла се върнахме в Мастодонтия. Никой от нас нямаше какво да каже за пътуването — и двамата бяхме потиснати.

Хайръм и Боузър ни чакаха, седнали на стълбите. Хайръм приказваше неудържимо. Открил Стифи и добре си поговорил с него; потърсил Котешкото лице, с когото също разговарял. И двамата се зарадвали да го видят и той им разказал всичко за престоя си в болницата. Боузър, спомена той, намерил мармот, вкарал го в дупка и се опитал да го изрови от там. Хайръм го върнал и му се скарал. „Боузър“ — рече той, — „се засрами от себе си.“ Хайръм изпържил яйца за обяд. „Но Боузър“ — строго ни напомни той — „не обича яйца.“ Трябвало винаги да оставяме за него студено печено.

След вечеря двамата с Райла седнахме навън. Боузър и Хайръм, уморени от заниманията си през деня, отидоха да спят.

— Тревожа се, Аса — каза Райла. — Ако „Сафари“ са ни платили само половината сума по договора, можем да закъсаме за пари. Дадохме на Бен неговата комисионна за сделката, въпреки че няма нищо общо с нея.

— Заслужи си я — отвърнах аз. — Може и да няма нищо общо с договора със „Сафари“, но се скъса от работа заради нас.

— Не се оплаквам от това — рече Райла. — Не ми се свиди за него. Но всичко се натрупва. Оградата ни струва цяло състояние, административната сграда не излезе по-евтино. Заплатите на охраната достигат до неколкостотин долара на ден. Все още имаме пари, но са на свършване. Ако „Сафари“ се откажат, ако хората от киното решат да изчакат, можем да изпаднем в затруднение.

— „Сафари“ няма да се откажат — успокоих я аз. — Могат да се посвият за известно време, докато премине бурята. Но Бен е прав. Колкото по-опасно е положението, толкова по-нетърпеливи ще са ловците. За кинокомпанията не знам, но очите им блестят алчно. Няма да пропуснат този шанс.

— И още нещо — рече Райла. — Къртни не работи евтино. Бог знае какъв дълг сме натрупали към него.

— Хайде да не се разстройваме предварително — казах аз. — Всичко ще се оправи.

— Мислиш си, че съм алчна, нали, Аса?

— Алчна ли? Не знам. Ти си делова жена. Прекарала си всичките тези години в бизнеса.

— Не става въпрос за бизнес — възрази тя. — Нито за алчност. Става въпрос за сигурност. Жената има нужда да се чувства сигурна дори повече от мъжа. Повечето жени могат да се чувстват сигурни в семейството си, но аз нямам семейство. Трябваше да потърся друга основа за сигурност и стигнах до парите. Парите ми се струваха верния отговор. Ако можех да натрупам достатъчно, щях да се чувствам сигурна. Затова искам толкова. Затова толкова бързо се нахвърлих на идеята за пътуването във времето. Видях в нея големи възможности.

— Все още има големи възможности.

— Но има и главоболия. А и основата ни е толкова крехка. Котешкото лице и Хайръм. Ако един от двамата ни провали…

— Справихме се и без Хайръм.

— Да, предполагам, че е така. Но бе ужасно трудно.

— Вече не е така — казах аз. — От два дни се опитвам да ти го кажа, но нямах никаква възможност. Първо беше къщата, после се върна Хайръм, а след това нещастието с хората от „Сафари“. Онова, което исках да ти кажа, е, че мога да разговарям с Котешкото лице.

Тя изненадано ме погледна.

— Искаш да кажеш, че наистина разговаряш с него? Точно като Хайръм?

— По-добре от Хайръм — поправих я аз и й разказах всичко, а тя внимателно ме наблюдаваше с известно недоверие.

— Звучи ми страшничко — рече тя. — Аз щях да се уплаша.

— Не ме беше страх. Бях прекалено замаян, за да се уплаша.

— Защо мислиш се е опитвал толкова усилено да направи така, че да може да разговаря с теб?

— Ужасно му се е искало да разговаря с някого.

— Но той е можел да разговаря с Хайръм.

— Хайръм не беше тук, спомни си. Нямаше го няколко дни. Струва ми се, че Котешкото лице не е разбрал какво се е случило с него. А и Хайръм не го е задоволявал като събеседник. Не би разбрал почти нищо от онова, което ми показа Котешкото лице. Котешкото лице е същество като нас хората.

— Като хората ли?

— Да, като хората. Извънземен е, естествено. Но с някои човешки черти, които не би очаквала да откриеш. Навярно е скрил извънземните си белези от мен и е подсилил онова, което можеш да наречеш „негова човешка жилка“…

— В такъв случай — прекъсна ме Райла, — той е много умно същество. И сложно.

— Всяко нещо, живяло повече от милион години, би трябвало да е умно и сложно

— Веднъж ни каза, че е безсмъртен.

— Не сме разговаряли за това. Всъщност за него това не е толкова важно.

— Той те е очаровал — каза Райла.

— Да, предполагам, че е така. Странното е, че съм разговарял с извънземен разум. Това е нещо, което вестниците веднага биха отпечатали на първа страница. Сензационна история. Наистина сензационна, предполагам, защото е нещо, за което се пише и приказва от толкова години. Има ли чужд разум във вселената? Какво ще стане, ако човек се срещне с извънземен? И всички въпроси около този първи контакт. Но на мен изобщо не ми изглежда сензационен. Изглежда ми съвсем приятелски и обикновен.

— Ти си странен човек, Аса — рече Райла. — Винаги си бил странен. Струва ми се, че затова те обичам. Мнението на другите хора не ти влияе. Мислиш със собствения си мозък.

— Благодаря ти, скъпа — отвърнах аз.

И ние продължихме да седим там, да мислим за Котешкото лице и да се чудим. Сега той беше навън в спускащия се здрач, навярно в горичката от киселици или в старата овощна градина. И докато мислех, аз разбрах, че знам много повече за него, отколкото ми бе казал. Например, че не е биологично същество, а някаква странна комбинация от електронно-молекулярен живот, която не бях в състояние да проумея. Навярно, казах си аз, един електронен инженер би я разбрал, но не в нейната цялост. Знаех също, че той разглежда времето не като част от пространствено-времевия континуум, не като спойка, която поддържа единството на вселената, а като независим фактор, който може да се обясни с определени уравнения, които нито можех да разпозная, нито да проумея (защото по принцип всички уравнения за мен бяха неразбираеми), и че може да се управлява и манипулира, ако човек разбираше уравненията. Знаех също, макар да ми беше казал, че е безсмъртен, той все пак хранеше вяра и надежда в задгробния живот — което ми се струваше изключително странна идея, защото един безсмъртен не би трябвало да се нуждае от такава вяра или надежда. Как бе възможно, запитах се аз, да знам такива неща за него? Бях сигурен, че не ми ги е казал, но признах, че може да го е сторил, защото през голяма част от времето, докато ми говореше, бях объркан и навярно с не толкова ясен ум, колкото би трябвало.

Райла се изправи.

— Хайде да спим — рече тя. — Може би утре ще е по-добър ден.

Оказа се, че не беше нито добър, нито лош — всъщност не се случи почти нищо.

Късно сутринта двамата с Райла отидохме в Уилоу Бенд. Хайръм вече бе изчезнал някъде, тръгвайки заедно с Боузър веднага след закуска. Не се опитахме да ги търсим и да ги върнем вкъщи. Не можехме да губим цялото си свободно време, за да си играем на бавачка на Хайръм. В болницата му бяха казали да не се уморява, но единственият начин да го спрем, беше като го вържем.

Бен бе получил съобщение, че хората от „Сафари“ пристигат на следващия ден. Но не му бяха казали кога и дали изобщо ще идват други ловни експедиции.

Вестниците отделяха много място на нещастието в Креда. Според материалите, „Сафари, Инк.“ почти веднага съобщили за инцидента. Не се опитали да омаловажат целия ужас, но бяха цитирани представители на компанията, които заявяваха, че много хора през годините са загинали по време на сафари — и в случая разликата е само тази, че е била унищожена цялата група.

Тъй като нещастието заемаше голяма част от първите страници на вестниците, ние видяхме, че историята с Хочкис е избутана на вътрешните страници, макар все пак да присъстваше, и то много пространно. Спорът дали е подходящо да се пътува в миналото, за да се проучи животът на Исус, все още бушуваше с пълна сила. Редакторите отдавна не бяха обръщали толкова много внимание на подобни спорове и сега изстискваха от него всичко, което могат.

Райла остана в офиса да разговаря с Бен и Хърб, но аз скоро се измъкнах, за да видя дали Котешкото лице случайно не е в овощната градина. Наистина се оказа, че е там.

Не му казах за онова, което се беше случило. Не бях сигурен, че проявява особен интерес, а освен това имаше много други въпроси, по които да разговаряме.

Прекарахме около два часа в разговор. Всъщност през повечето време той ми показваше разни неща. Както се бе случило и преди, аз се оказах в самото Котешко лице, сякаш бях част от него и виждах през неговите очи.

Той ми показа още подробности от града щабквартира и някои от специалистите, които работеха там: насекомоподобна раса, състояща се от квалифицирани историци, които не обръщаха чак такова внимание на историческите събития, колкото на тенденциите и развитието, и разглеждаха историята като наука, а не като обикновена последователност от случки; кълбовидни създания, специалисти по социология, които се опитваха да открият расовите характеристики и историческите тенденции, направили разумните същества такива; змиеоките, които не се занимаваха толкова с предсказване, колкото с екстраполиране на бъдещите тенденции на цивилизацията, опитвайки се в хода на изследванията си точно да посочат възможни кризисни моменти в бъдещето.

Помъчи се също да ми покаже как използва определени уравнения и как манипулира някои сили (всички от които неразбираеми за мен), за да прокарва пътища във времето. Зададох му много въпроси, но изглежда те бяха толкова далеч от същността, че само го объркваха. Когато пък се опитваше да ми обясни, се обърквах аз.

Тъй като знаех, че Райла сигурно се чуди къде съм отишъл, прекъснах разговора и се върнах в офиса. Райла, Бен и Хърб все още задълбочено разискваха и изглежда не бяха забелязали отсъствието ми.

Рано на следващата сутрин се появиха хората от „Сафари“. Двамата с Бен ги придружихме в Креда и този път Райла дойде с нас.

Беше страшно. Аз не правех нищо, само стоях и гледах. Хората от „Сафари“ събираха оголените скелети в найлонови чували и доколкото е възможно се опитваха да отнасят отделните кости към различните скелети. Понякога обаче, костите бяха разхвърляни и не съм сигурен, че усилията им бяха успешни. В няколко случая, когато идентификационните гривни все още бяха на място, разпознаването беше възможно, но повечето чували оставаха анонимни.

Скелетът на огромния алозавър — ако това наистина бе алозавър — също беше натоварен на един от камионите. Някакъв палеонтолог от Харвард помолил да му го занесат.

След два-три часа всички кости, пушки, амуниции, палатки и други вещи от лагера бяха събрани и ние се върнахме обратно. Не се срамувам да призная — радвах се, че отново сме в Мастодонтия.

Дните отлитаха. Вестниците раздухваха двете истории — нещастието в Креда и спора около Исус. Срещу „Сафари“ бяха заведени две дела. Неколцина членове на Конгреса държаха речи, в които призоваваха за държавно регулиране на пътуването във времето. Министерството на правосъдието свика пресконференция, за да обясни, че регулирането ще е трудно, тъй като „Тайм Асошиейтс“ действа на територия, която се счита за чужда държава, макар да подчертаха, че статусът на Мастодонтия в международното право съвсем не е ясен. Броят на вестникарите и телевизионните екипи, които се тълпяха пред портата в Уилоу Бенд, значително намаля.

Стифи идва горе на хълма при нас на няколко пъти и след като му давахме моркови, ние го отвеждахме от там. Боузър влезе в сражение с язовец и беше сериозно наранен. Хайръм държа лапата му два дни, докато раните не започнаха да заздравяват. Напливът от туристи малко понамаля, но паркингът и мотелът на Бен продължаваха да му носят добри пари. Бен закара Райла до Ланкастър — тя се скрила на задната седалка на колата, докато не излезли от Уилоу Бенд. Разговаряла с предприемача и се върна вкъщи с предварителните планове. Прекарахме няколко вечери, разпростряли плановете върху кухненската маса, и разговаряхме за онова, което искаме да изменим или заменим с друго.

— Ще ни струва много пари — каза ми тя. — Два пъти повече, отколкото очаквах. Но мисля, че дори и в най-лошия случай ще имаме достатъчно, за да я построим. И знаеш ли, Аса, ужасно ми се иска. Искам да живея в Мастодонтия и то в хубава къща.

— Аз също. Едно от преимуществата е, че няма да плащаме данъци за нея.

Няколко пъти разговарях с Котешкото лице. Когато Хайръм откри, че мога да се разбирам с него, малко увеси нос, но след ден-два се оправи.

Бен ни донесе добри новини. Позвънил му Къртни и му казал, че хората от киното възобновили преговорите. От „Сафари“ съобщили, че след седмица или десет дни ще пратят нови групи.

После изведнъж всичко тръгна наопаки.

Къртни позвънил на Бен и му казал, че излита за Ланкастър, като помолил да го вземе оттам.

— Ще ти кажа за какво става дума, когато пристигна — казал той.

Хърб дойде да ни съобщи за това и ние вече чакахме в офиса, когато Къртни и Бен пристигнаха. Бен извади бутилка и картонени чаши.

— Това е добра идея — рече Къртни. — Не е зле да пийнем нещо, за да се подкрепим. Този път наистина сме в беда.

Седнахме и зачакахме да ни разкаже.

— Още не знам всички подробности — започна Къртни, — но исках да разговарям с вас, за да имам представа как ще решите да постъпите. Поставени сте под карантина. Тази сутрин Държавният департамент издаде заповед, забраняваща достъпа на американски граждани в Мастодонтия.

— Но те не могат да направят това — възрази Райла.

— Не съм сигурен дали могат, или не — отвърна Къртни. — Струва ми се, че навярно могат. Факт е, че са го направили. Без да посочват причина. Предполагам, че това не е задължително. Всъщност, в тяхна власт е да направят това където и да било по света, просто като посочат страните, до които гражданите нямат право да пътуват.

— И защо им е да го правят? — попита Бен.

— Не съм сигурен. Сигурно заради онази работа с Исус. Нещастието в Креда също може да има нещо общо: Мастодонтия отваря портата към места, които не са безопасни за пътуване. Но подозирам, че нещата стоят другояче. Това предизвиква смутове из целия свят. Направо разкъсва страната на части. В Конгреса надигат вой, че изобщо е било позволено да се случи такова нещо. Появяват се групи, оказващи страхотен натиск. Това е най-сериозният проблем, с който Вашингтон някога се е справял или се е опитвал да се справи. Отговорът, разбира се, е да се нанесе удар срещу Мастодонтия и пътуването във времето. А щом не можете да пътувате във времето, въпросът с Исус става спорен.

— Това означава, че „Сафари“ не могат да използват пътищата във времето — каза Бен. — Че никой не може да използва пътищата във времето. Това вероятно ще прекрати преговорите с хората от киното. Тази акция може да ни изхвърли от бизнеса.

— За момента е така — съгласи се Къртни. — Можем да подадем иск за временно запрещение. Ако съдът го утвърди, ще продължим с бизнеса докато не се реши делото. Тогава съдът може да направи запрещението постоянно, което ще означава, че се връщаме в бизнеса завинаги, а може и да го отхвърли, което ще означава, че заповедта е валидна и ние изхвърчаме от бизнеса завинаги.

— А можем да се прехвърлим и в някоя друга страна — предложи Райла.

— Предполагам, че е възможно — съгласи се Къртни. — Но ще бъдат необходими преговори със страната, в която искате да се преместите, и това може да отнеме много време. Няма да се изненадам, ако се наложи и да заплатим големи суми.

— Подкупи — каза Бен.

— Навярно ще ги нарекат по друг начин. След онова, което направи нашето правителство, повечето държави няма да искат да ни допуснат. Първо ще трябва да намерите подходяща страна. Предупреждавам ви, че няма да е от най-добрите, а най-вероятно диктатура. Когато отидете там, може да откриете, че не е лесно да стигнете до ръководителите й. Заповедта на Държавния департамент има обаче и положителна страна. Тя мълчаливо признава, че Мастодонтия е друга държава и с това отхвърля домогванията на данъчната служба.

— Трябва бързо да подадеш иск за запрещение — рече Бен.

— Незабавно — отвърна Къртни. — Струва ми се, че най-вероятно ще успея да убедя „Сафари“ и хората от киното да се присъединят към акцията ни. Те могат да издигнат обвинение в несправедливо ограничение на търговията. Навярно има и много други аргументи, на които можем да се позовем. Трябва да си помисля.

— Изглежда така, сякаш просто ще трябва да се снишим и да изчакаме бурята да отмине — каза Бен. — Доколко си сигурен, че ще успееш да получиш това запрещение?

— Честно казано, не знам. Обикновено не е много трудно да получиш временно запрещение. Но в този случай заставаме срещу Държавния департамент. Може да се окаже сложно.

Той се поколеба за миг, после продължи:

— Не знам дали трябва да го споменавам точно сега, но предполагам, че е необходимо. Може да има и друг изход. Не съм сигурен. Възможно е да се лъжа. Но от ЦРУ идваха да разговарят с мен. Намекнаха за сътрудничество и за патриотичния ни дълг. Опитаха се да направят разговора конфиденциален, но аз не се съгласих — макар че ако бях на ваше място, не бих се разприказвал за това. Останах с впечатлението, че искат да използват пътуването във времето, за да пратят свои хора в бъдещето в някои опасни ситуации. Не го казаха направо, но това е един от начините, по който могат да го използват. Преструвах се на глупав, но не мисля, че успях да ги заблудя.

— Искаш да кажеш, че ако им позволим да използват пътуването във времето — каза Бен, — Държавният департамент може да отмени заповедта. Че тя може да е просто тактическо оказване на натиск.

— Не съм сигурен — отвърна Къртни. — Възможно е да не съм прав. Но ако отговорим на ЦРУ, че сме съгласни, Държавният департамент изведнъж може да се окаже под сериозен натиск.

— Ами защо да не опитаме — рече Бен. — Какво ни пука кой или за каква цел използва пътуването във времето?

— Не — отсече Райла.

— Защо не? — попита Бен.

— Щом веднъж допуснеш правителството до прага, те ще окупират цялата къща — каза тя.

— Склонен съм да се съглася — рече Къртни. — Моят съвет е да оставим въпроса с ЦРУ за по-нататъшно обмисляне. Възможно е да се решим на тази последна отчаяна сделка, за да спасим кожите си.

— Добре — каза Бен. — Предполагам, че е разумно.

— Разберете, дори не съм сигурен, каква е връзката на ЦРУ с всичко това — продължи Къртни. — Просто предполагам.

Той се изправи и каза:

— Бен, ще ме откараш ли обратно? Имам работа да върша.

Двамата с Райла поехме към къщи. Когато пристигнахме с колата в Мастодонтия, веднага забелязахме, че нещо не е наред. Караваната беше преобърната. До нея стоеше Стифи. Боузър бе застанал на известно разстояние и яростно лаеше. Хайръм биеше Стифи с пръчка, но старият мастодонт не му обръщаше внимание.

Увеличих скоростта.

— Търси онези проклети моркови — казах аз. — Изобщо не трябваше да му даваме.

Когато наближихме, видях, че не само търсеше моркови, но и че вече ги бе открил. Беше разбил стената на кухнята, някак си бе отворил хладилника и доволно дъвчеше моркови.

Спрях колата и двамата изскочихме навън. Хвърлих се към Стифи, но Райла ме хвана за ръката и ме задържа.

— Какво мислиш да правиш? — попита тя. — Ако се опиташ да го изгониш…

— Ще го изгоня, по дяволите — изкрещях аз. — Ще взема пушка и ще застрелям този кучи син. Отдавна трябваше да го направя.

— Не — извика тя. — Не, не Стифи. Той е толкова мил стар слон.

Хайръм му викаше, повтаряйки една и съща дума:

— Лош, лош, лош.

В същото време го налагаше с пръчката. Стифи продължаваше да яде моркови.

— Така или иначе не можеш да вземеш пушка — каза Райла.

— Ако успея да се изкатеря горе и да отворя вратата, ще мога. Стойката е точно до прага.

Хайръм крещеше и биеше Стифи. Мастодонтът безгрижно и щастливо махаше с опашка. Чувстваше се прекрасно.

Докато стоях там, открих, че гневът ми се охлажда и започнах да се смея. Наистина беше смешно — Хайръм крещеше ли крещеше на Стифи, а слонът не му обръщаше и капчица внимание.

Райла плачеше. Беше ме пуснала и ръцете й висяха отпуснато до тялото. Стоеше изправена, прекалено вцепенено изправена, и се разтърсваше от ридания. По бузите й се стичаха сълзи. След още няколко минути, осъзнах аз, можеше да изпадне в истерия.

Прегърнах я с една ръка, накарах я да се обърне и я поведох обратно към колата.

— Аса — промълви тя през сълзи, — това е ужасно. Днес нищо не върви както трябва.

Вкарах я в колата и се върнах да доведа Хайръм. Сграбчих го за ръката, в която държеше пръчката, и я изтръгнах.

— Стига си викал — строго му казах аз. — Няма никаква полза.

Той ме погледна с премигващи очи, изненадан от появата ми там.

— Но, господин Стийл — отвърна Хайръм, — толкова пъти съм му казвал да не го прави, а той прави точно обратното.

— Влизай в колата — заповядах му аз. Той покорно се затътри към автомобила.

— Хайде — извиках кучето. Доволен да се махне от там, Боузър веднага престана да лае и се затича след мен.

— В колата — казах му аз и той скочи на задната седалка при Хайръм.

— Какво ще правим сега? — обезумяло попита Райла. — Какво можем да направим?

— Връщаме се във фермата — отвърнах аз. — Можем да останем там известно време.

Същата нощ тя плака в прегръдките ми, докато заспа.

— Аса — каза Райла, — аз обичам Мастодонтия. Искам да имам къща там.

— Ще имаш — успокоих я аз. — Ще имаш. Много голяма и здрава, за да не може Стифи да я прекатури.

— Аса, освен това толкова ми се искаше да съм богата.

За това не можех да я успокоя.