Котешко лице

Глава 26

Първата група за сафари пристигна малко след пладне. Състоеше се от два тежкотоварни камиона, три четириколесни автомобила и персонал от около двайсет и петима мъже. Екипировката и част от персонала били докарани до Минеаполис с товарен самолет. Тримата клиенти и онези, които не дошли с товарния полет, пристигнали със самолет на компанията. От Минеаполис до Уилоу Бенд стигнали с камионите и колите. На предната порта били обсадени от репортери и телевизионни екипи.

— Пресконференцията, ако изобщо може да се нарече така, ни забави с цял час и беше ужасно — каза Пърси Аспинуол, ръководителят на групата. — Обаче не успях да я съкратя и трябваше да се държа колкото мога по-любезно. Онези в Ню Йорк искат максимална публичност.

— Онова, което сте преживели днес — казах му аз, — е било нищо в сравнение с онова, което ще се случи на връщане, особено ако носите няколко хубави трофеи.

— Стийл, радвам се на тази възможност да поговоря с вас — отвърна той. — Надявах се да поприказваме малко. Можете да ми кажете какво да очакваме, когато влезем в тунела. Вие сте един от тримата, които са били в Креда.

— Бях там малко повече от един ден — казах аз. — Видяхме голяма част от фауната. Мястото гъмжи от непознати животни и не всички изглеждаха така, както палеонтолозите ни твърдят. Гледали ли сте филма, който засне Райла?

— Да. Добра работа. В известен смисъл е малко страшничък.

— Значи сте видели повечето от онова, което видяхме ние. Носите ли едрокалибрени пушки?

— Шестстотин. Същите като вашите.

— И още нещо — казах аз. — Не чакайте прекалено дълго, за да позволите на клиентите си да убият сами животното. Ако нещо се насочва към вас и не можете да сте сигурни, стреляйте. Какви са клиентите ви?

— Стабилни хора — отвърна Аспинуол. — Малко по-стари, отколкото бих искал, но всички са ходили на лов преди. В Африка, преди ловните полета да изчезнат. Имат опит и няма да се изплашат. Ще се справят. Джонатан Фридли с жена си Джесика. Тя е убила един от най-големите слонове, които изобщо съм виждал. Фридли е президент на компания за производство на стомана. Третият е Хоръс Бриджис. Президент на химически конгломерат. Солидни хора. И тримата.

— Значи не би трябвало да имате някакви проблеми.

— Не. Ако ми се наложи да убия нещо, ще разберат.

— Сенатор Фриймор изявява желание да дойде с вас.

— Разговаряхте ли вече?

— Хвана ме натясно почти веднага. Казах му, че не е възможно. Не съм в състояние да поема отговорността. Бих искал да му направя услуга, но не мога да си сложа главата в торбата. Това не му хареса. Започна да се държи малко гадно. Но не мога да взимам гратисчии. Ако вие обаче искате да дойдете…

— Не, благодаря — прекъснах го аз. — Ще има и други сафарита. Трябва да остана тук. Пък и вече съм бил там.

— Вече са подредили камионите и колите — рече той. — Трябва да вървя. Беше ми приятно да си поговорим.

Протегнах му ръка.

— Аспинуол — казах аз, — наслука.

Останах да ги погледам докато тръгват. Машините се движеха една след друга и всяка една от тях изчезваше, когато попаднеше на пътя във времето. Райла откара Къртни и сенатора обратно в Уилоу Бенд. Фриймор се цупеше. Спуснах се до горичката от киселици, за да потърся Котешкото лице, и го намерих кацнал в едно дърво в западния й край. Казах му, че един от неговите пътища във времето вече се използва и че другите също ще бъдат употребени през следващите няколко дни. Попитах го дали е доволен от това и той ми отвърна положително. Малко трудно се разговаряше с него. Единственият начин бе да му задавам въпроси и той да ми отговаря с мигане. Така че след известно време престанах да се опитвам да водя разговор и просто останах загледан в него, изпълнен с приятелски чувства. Той също ме гледаше, полуусмихнат по начин, който ми се струваше приятелски.

Опитах се да разбера какво точно представлява той и по една или друга причина започнах да си изграждам представата, че не е истинско същество — че наистина няма тяло, че не е от плът и кръв, макар че ако това беше вярно, не бях в състояние да разбера какво точно представлява.

Открих и нещо друго. Досега го бях възприемал просто като извънземен, като необяснимо същество, което не подлежи на разбиране. Но сега започнах да мисля за него като за личност, като за друг човек, като за някой, когото познавам и когото навярно смятам за приятел. Зачудих се за онези петдесет хиляди години, които бе прекарал тук, и се опитах да си представя какво би означавало това за мен (ако бях в състояние да живея петдесет хиляди години, което не беше възможно, разбира се) и после, осъзнах, че този начин на мислене не е правилен, че не мога да се сравнявам с Котешкото лице, тъй като сме две коренно различни форми на живот. Припомних си нещата, които беше правил, контактите, които бе установил през последните няколко години — безсмислената игра на ловец и плячка с Езра и Рейнджър, отварянето на пътища във времето за Боузър (запитах се колко ли пъти е пътувал в миналото Боузър), случайните разговори или опити за разговори с Хайръм, защото Хайръм не беше разбирал какво му казва Котешкото лице и в резултат не го бе харесал. Но всичко това беше чак сега, през последните няколко години. Очевидно го бяха виждали и други хора (или той им се бе показвал) и те се бяха плашили от него. Дали през изминалите векове, зачудих се аз, от време на време е влизал в контакт с индианците, а преди това и с протоиндианците? Дали не е бил смятан за бог или за дух от тези номадски племена? Дали не го бяха познавали мамутите, мастодонтите и древните бизони?

Бях седнал в основата на дървото. Котешкото лице се бе спуснал по-ниско, така че бяхме един срещу друг, лице в лице.

Чух колата на Райла горе на хълма — беше се върнала от Уилоу Бенд. Изправих се и казах на Котешкото лице:

— Ще дойда при теб след ден-два и пак ще си поговорим.

Райла ми съобщи, че Бен отново се е срещнал с хората от църковната организация и че на следващия ден щели да идват в Уилоу Бенд. Бен щял да ги доведе, за да поговорят с нас. Все още нямал никаква представа какво искат.

От болницата съобщили, че Хайръм трябвало да остане още известно време. Преди няколко дни Бен ходил до Ланкастър да го види и казал, че не му изглеждал добре. Питал за Боузър, за нас двамата, за Котешкото лице и как я кара Стифи. Но иначе почти не приказвал.

На следващия ден Бен доведе представителите на религиозната организация. Бяха трима, но говореше само един от тях, а другите двама просто седяха, кимаха и се съгласяваха с говорителя, който се казваше Хочкис. Денят беше облачен, хладен и от време на време преваляваше, затова разговаряхме в дневната.

Хочкис не бе от хората, които си губят времето. Беше едър мъж с лице, подходящо за деня на Страшния съд — изсечено и ъгловато като вълча муцуна. Усмивката не би подхождала на такова лице. Съмнявах се дали изобщо се усмихва.

Той бързо премина към въпроса. Обичайните любезности бяха сведени до минимум. Не изрази нито почуда, нито съмнение относно пътуването във времето. Очевидно го приемаше. Не ни попита дали наистина действа, не поиска и доказателства.

— Онова, което ни интересува — каза ни той, — е придобиването на правата, достъпа или както там го наричате, за периода от време, покриващ живота на Иисус. Изключителните права, нали разбирате. Ние и никой друг.

— Когато разговаряхме първия път, ви казах, че с желание разглеждаме всяко законно предложение, но че няма да сме в състояние да ви дадем отговор, докато не проучим предложението — рече Бен. — Вие искате изключителни права върху доста голям интервал от време и преди да направим каквото и да е, ние трябва да разберем дали може да има някакви противоречия.

— За какви противоречия става дума? — попита Хочкис. Бен се отнесе търпеливо с него.

— Времевите отрязъци — отвърна той, — могат да се използват по много различни начини. За нас ще е полезно да знаем как възнамерявате да използвате времето и географските граници, които имате предвид, Ще ви струва огромна сума да запазите целия свят за определен брой години.

— Разполагаме със средства — рече Хочкис, — които би трябвало да са достатъчни. Ако се наложи, можем да намерим още.

— Има още един фактор — намеси се Райла. — Всяка група, която възнамерява да проведе проучвания в историческа епоха, трябва да съзнава потенциалните опасности. Пътуването в историческа епоха носи със себе си задължението за такова поведение, което няма да обърка историята. Никой от хората, които живеят в това време, не трябва изобщо да подозира, че е дошъл човек от бъдещето. Изследователите трябва да бъдат облечени като хората там, трябва да познават обичаите и езика, нещо за историята…

— Можете да сте спокойни по този въпрос — прекъсна я Хочкис. — Ние няма да се занимаваме с каквито и да е проучвания.

— Но щом не искате да правите проучвания, щом не искате да се върнете в миналото и да видите…

— Точно в това е въпросът — рече Хочкис. — Ние не искаме да се връщаме в миналото, но искаме и никой друг да не го прави. Именно затова трябва да имаме изключителните права.

— Не разбирам — казах аз. — Това е област, която всеки теолог би дал мило и драго да проучи. Не се знае почти нищо…

— С това познахте мотивите ни. Винаги е стоял въпросът за съществуването на историческата личност Исус. За Него не се знае нищо. Споменаван е само един-два пъти в литературата и това може да са по-късни добавки. Не знаем датата или мястото на раждането Му. Като цяло се приема, че е роден във Витлеем, но дори по този въпрос има съмнения. Същото се отнася за всеки етап от Неговия живот. Някои учени дори оспорват съществуването на такъв човек. Но през вековете митовете за Него са били възприети, превърнали са се в душата, структурата, тъканта на християнската вяра. Ние искаме положението да си остане такова. Връщането в миналото ще унищожи вярата, изградена през вековете. Ще предизвика излишни спорове. Какво според вас ще се случи, ако се разбере, че Иисус не е роден във Витлеем? Какво ще стане с историята за Коледа? Ами ако не се открият доказателства за влъхвите?

Той замълча и последователно ни изгледа.

— Разбирате ли? — попита Хочкис.

— Разбираме гледната ви точка — отвърнах аз. — Ще трябва да си помисля известно време.

— Преди да решите дали това, което искаме, е правилно или не?

— Нещо такова — казах аз. — Това, което искате да направим, е да затръшнем вратата под носа на всички.

— Не искам да си мислите, че нямаме достатъчно вяра — рече Хочкис. — Истината е, че вярата ни е толкова всеобхватна, че можем и наистина приемаме християнството макар да знаем, че за Нашия Господ е известно съвсем малко и то може да не е вярно. Онова, от което се страхуваме, е, че ако историята на живота му, както е известна сега, се разпадне на съставните си части, то може да я последва самото християнство. Вие държите в ръцете си ужасна власт. Ние ще ви платим добре, за да не я упражните.

— Кои точно сте вие? — попита Райла. — Казвате „ние“. Кои „ние“?

— Ние сме комитет, съставен много набързо, и нашите членове са хора, които са осъзнали опасността веднага, щом са прочели за откриването на пътуването във времето — отвърна Хочкис. — Получаваме подкрепа и обещания за подкрепа от голям брой църковни организации. Непрекъснато осъществяваме контакт с други, от които също очакваме помощ.

— Искате да кажете парична подкрепа ли?

— Да, госпожо, парична подкрепа. Предполагам, че ще трябват пари, за да купим правата, които искаме.

— Много пари — отвърна Райла.

— Ако изобщо решим да ги продадем — добавих аз.

— Обещайте ми едно — каза Хочкис. — Поне ни съобщете, когато получите други предложения, защото вие ще получите други предложения, сигурен съм в това. Дайте ни шанс да се конкурираме с условията, които ще ви предложат другите.

— Не съм сигурен, че можем да направим това — рече Бен. — Почти съм сигурен, че няма да можем. Но ще обмислим предложението ви.

Застанал пред караваната и загледан в делегацията, която се спускаше по пътеката към Уилоу Бенд заедно с Бен, аз почувствах, че тези хора ме тревожат. Тяхната позиция, гледната им точка, противоречеше на природата ми, но не можех да анализирам и да определя отвращението, което изпитвах. Всъщност, казах си аз, би трябвало да изпитвам известно съчувствие към тях, защото без да съм го съзнавал досега, знаех, че храня някои резерви по отношение на проникването в определени моменти от човешката история. Голяма част от онова, което беше погребано в миналото, трябваше да си остане там.

— Аса, какво мислиш? — попита ме Райла.

— Не ми харесва как звучи — отвърнах аз. — Не знам защо. Просто противоречи на природата ми.

— И при мен е така — рече тя. — Казват, че ще платят добре. Не мога да си представя, че имат чак толкова много. Само им подметни за един милион и ще опънат петалата.

— Ще видим — казах аз. — Не ми харесва да имам нещо общо с тях. Дори самата мисъл за това ме кара да се чувствам малко мръсен. Предполагам, че ще трябва да видим какво мислят Бен и Къртни.

Пристигнаха още две групи за сафари и се отправиха в Креда. Четвъртата пристигна няколко дни по-късно.

Стифи се дотътри горе на хълма да ни види. Райла му даде малко маруля и няколкото моркова, които намери в хладилника. Той излапа морковите, но остави марулята след като я опита. Върнах го обратно в долината, а той сумтеше и грухтеше през целия път.

Отидох отново да видя Котешкото лице. Не го намерих в Мастодонтия, а в овощната градина във фермата. Разговаряхме малко, защото беше трудно, но поседяхме заедно, изпитвайки приятелски чувства един към друг, и това като че ли го задоволи. Странно, аз също изпитвах задоволство. Общуването с него някак си ме караше да се чувствам добре. Имах странното усещане, че Котешкото лице се опитва да разговаря с мен. Не знам какво ме караше да си мисля така, но наистина останах с впечатлението, че се опитва да разговаря.

Спомних си, че като дете обичах да плувам в Троут Крийк6 — което беше смешно име за рекичката, защото в нея нямаше пъстърва. Може в дните на първите бели заселници да е имало малко пъстърва. Потокът се вливаше в реката точно над Уилоу Бенд и бе съвсем малък — на места просто вада — но точно преди да се влее в реката образуваше вир. Когато с приятелите ми бяхме малки, ние често плувахме там. Не беше по-дълбок от метър и нямаше течение — едно момче не би могло да се удави в него, освен ако не го направи съзнателно. Прекарвахме си там много весело през ленивите летни дни, но онова, което си спомнях най-добре, бе, че когато се уморявах от скачането в по-дълбоката вода, аз лягах на плитко с глава, отпусната върху чакълестия бряг и с едва покрито от водата тяло. Бе приятно да лежа така, защото понякога можеш да забравиш, че имаш тяло. Водата беше точно толкова дълбока, колкото да го издига така, че да не го усещаш. Във вира имаше много малки рибки, дълги по пет-десет сантиметра, и ако човек лежеше неподвижно достатъчно дълго, те идваха и започваха да те хапят по пръстите на краката с малките си устички. Предполагам, че са намирали изсъхнали кожички и навярно мънички струпеи — повечето от нас имахме струпеи по краката, защото ходехме боси и винаги бяхме в рани и синини — а ми се струва, че рибките са смятали изсъхналите кожички и мъничките струпеи за много вкусна храна. Така или иначе, аз лежах там и ги усещах как докосват с устни пръстите на краката ми. В мен се разливаше покой и се надигаше клокочещ смях, клокочещо щастие, че сме толкова близки с рибките.

Така беше и с Котешкото лице. Можех да почувствам как мислите му се блъскат в мозъка ми, докосват се до мозъчните ми клетки, точно както онези малки рибки се бяха докосвали до пръстите на краката ми преди толкова много време. Това бе някакво тайнствено чувство, но не ме безпокоеше и както с рибките, аз изпитвах усещане за клокочещ смях от това, че с Котешкото лице сме толкова близки. По-късно си казах, че трябва да съм си въобразявал, но в момента ми се струваше, че съвсем ясно усещам онези блъскащи се мисли.

След като си тръгнах от овощната градина, отидох до офиса на Бен. Когато влязох, той тъкмо затваряше телефона и се обърна към мен с широка усмивка.

— Беше Къртни — каза Бен. — На Крайбрежието имало някаква кинокомпания, която проявявала интерес. Искали да правят филм за историята на Земята, като се върнат в предкамбрийската ера и скачат нататък през епохите.

— Доста сериозен проект — отвърнах аз. — Съзнават ли колко време ще им отнеме?

— Изглежда съзнават — рече Бен. — Явно са луди по идеята. Искат да направят филма както трябва. Готови са да отделят необходимото време.

— Съзнават ли, че в по-ранните периоди ще трябва да си носят кислород? До Силура, преди около четиристотин милиона години, в атмосферата не може да е имало много свободен кислород. А сигурно и до по-късно.

— Да, струва ми се, че го съзнават. Споменали са го на Къртни. Изглежда добре са се подготвили.

— Къртни смята ли, че интересът им е искрен? Предполагам, че една кинокомпания на първо място ще иска да направи евтин, среднокачествен филм, като използва някой от праисторическите периоди за фон. Не нещо толкова амбициозно като това. Би им струвало милиарди. Ще трябва да разполагат с научни консултанти, с хора, които да обясняват онова, което те заснемат.

— Прав си за стойността — съгласи се Бен. — Изглежда Къртни смята, че ще успеем да гушнем голяма част от бюджета.

Това бяха добри новини, разбира се, и аз се радвах да ги чуя, защото всъщност бяхме сключили само една сделка — със „Сафари, Инк.“.

— Говори ли с Къртни за църковния комитет? — попитах аз.

— Да. Смята, че преиграват. Съмнява се дали могат да съберат парите. Те твърдят, че имат широка църковна подкрепа, но е под въпрос дали ще могат да ни предложат нещо.

— Те са фанатици — казах аз, — а фанатиците са непоносими. Струва ми се, че трябва да ги разкараме.

Четири дни по-късно сафари номер три, първата завърнала се група, се появи няколко дни преди определеното време. Имаха добра плячка: шест огромни трицератопси, три глави от тиранозавър и други ловни трофеи. Възнамерявали да останат до края на определените им две седмици, но ловецът клиент се разболял и поискал да се върне.

— Истински ужас — каза ми водачът на групата. — Там е много опасно. Клиентът стреляше добре, но то се хвърли към него. Господи, та то се хвърли и към мен. Вдигаш поглед и виждаш как към теб изневиделица се хвърля чудовище с пълна със зъби уста и в стомаха ти всичко става на топка. Сега той живна, след като вече сме тук. Когато излезем през портите и репортерите ни обсадят, той ще е великият ловец, безстрашен, смел, с железни нерви.

Водачът ми се ухили.

— Няма да му пречим. Нека изиграе ролята си докрай. Ще бъде добре за бизнеса.

Двамата с Райла стояхме и гледахме как групата се отдалечава надолу по склона и изчезва в Уилоу Бенд.

— Това е — каза Райла. — Щом покажат тези трофеи по телевизията и отпечатат снимките им във вестниците, вече няма да има съмнение, че пътуването във времето е възможно. Вече няма да се налага да го доказваме.

Още преди да станем на следващата сутрин Хърб почука на вратата. Отидох да му отворя по халат и пантофи.

— Какво има, по дяволите? — попитах аз.

Хърб размаха брой на „Минеаполис Трибюн“. Грабнах вестника от ръката му. Там, на първата страница, имаше снимка на нашия клиент ловец, позиращ до глава на тиранозавър. Огромно заглавие разтръбяваше новината за завръщането на първото сафари. Под първия материал имаше и друго заглавие, което гласеше:

Първият параграф на този втори материал гласеше:

Отпуснах вестника и казах:

— Но, Хърб, ти знаеш, че това не е точно така. Ние не сме отказали…

Хърб направо трепереше от вълнение.

— Не разбираш ли? — извика той. — Та това е спор. Още преди края на днешния ден църковни групи и теолози от целия свят ще се разделят на противоположни лагери. Аса, ние не можем да понесем такава публичност.

Райла се приближи до вратата.

— Какво става? — попита тя. Подадох й вестника.

В душата ми се загнезди чувство на безнадеждност.