Котешко лице

Глава 7

В колата на път за вкъщи Райла ме попита:

— Защо не ми каза за това Котешко лице?

— Всъщност ти споменах — отвърнах аз. — Само дето не задълбах в това що за създание е. Нямаше да ми повярваш.

— И си мислел, че ще повярвам на Езра?

— А не му ли повярва?

— Всичко това ми звучи като някаква приказка за вдън горите тилилейски. А и Езра е особняк. Отшелник философ. Изобщо не съм предполагала, че има такива хора.

— Не са много. Той е последен представител на изчезнал вид. Когато бях момче, наоколо имаше неколцина като него. Някога са били много. Баба им викаше стари ергени. Мъже, които никога не са се женили, които странят от обществото и живеят сами за себе си. Сами са си готвели и прали, отглеждали си по малко зеленчуци и държали куче или някоя и друга котка за компания. Преживявали от аргатуване, като работели за фермерите през натоварените сезони и навярно секли малко дърва през зимата. Повечето от тях ловували — скунксове, мускусни плъхове и тям подобни. До известна степен разчитали главно на даровете на земята — препитавали се с лов, риболов и събиране на диви ядивни растения. Водели са предимно оскъдно съществувание, но се справяли и като цяло изглеждали щастливи. Нямали много тревоги, защото били свободни от отговорности. Когато изнемощявали и вече не били в състояние да се грижат сами за себе си, те или отивали в някогашните приюти за бедни, или ги взимал някой съсед, за да му помагат с онова, което все още можели да правят. В други случаи някой наминавал в колибите им и ги откривал мъртви от седмица. Повечето били нехайни и безотговорни. Когато им се намирали малко пари, те ги пропивали и се връщали в колибите си, а после, след още няколко месеца събирали достатъчно за следващото напиване.

— Този начин на живот ми изглежда абсолютно непривлекателен — рече Райла.

— Според съвременните стандарти е така — отвърнах й аз. — Това е живот на пионер. Някои от днешните младежи прегръщат тази идея. Наричат го „природосъобразен живот“. Надали е съвсем зле.

— Аса, казваш, че си виждал това създание, за което ни разказваше Езра. А спомена и за страх от пантера. Значи са го виждали и други хора.

— Единствено така мога да обясня разказите за пантери. Създанието малко прилича на котка.

— Но чак пък усмихваща се пантера!

— Когато хората виждат пантера или нещо друго, което смятат за пантера, най-вероятно не забелязват никаква усмивка. Те са уплашени. В техните очи усмивката е озъбване.

— Не знам — рече тя. — Цялата история е толкова необикновена. И все пак, същото се отнася и за твоите разкопки. А и Боузър беше ранен с фолсъмски връх. И пресните кости от динозавър…

— Искаш обяснение — казах аз. — Райла, не мога да ти дам такова. Изкушавам се да разглеждам нещата като взаимно свързани. Но не мога да съм сигурен, че всички тези загадки имат връзка помежду си. Изобщо не мога да съм сигурен. Ще те разбера, ако си заминеш. Не е приятно да се сблъскаш с такова нещо.

— Навярно не е приятно — отвърна тя. — Но е вълнуващо и важно. Ако ми го беше разказал някой друг, щях да си помисля дали да не си замина. Но аз те познавам. Ти си самоунищожително честен. Обаче всичко е малко страшничко. Имам усещането, че стоя на ръба на нещо, което не разбирам — навярно някакъв значителен факт, който ще ни накара да погледнем по нов начин на вселената.

Засмях се, но смехът ми прозвуча малко принуден.

— Хайде да не се вземаме толкова насериозно — казах аз. — Да намалим темпото. Така е по-лесно.

— Да, прав си — съгласи се тя и в гласа й се долови облекчение. — Чудя се как ли е Боузър.

Когато няколко минути по-късно пристигнахме вкъщи, стана ясно, че Боузър е съвсем добре. Хайръм беше седнал на задното стълбище, а Боузър се бе изтегнал близо до него. Когато ни видя, кучето ни приветства с махане на опашката си.

— Как е той? — попита Райла.

— Боузър е добре — отвърна Хайръм. — Заедно си прекарахме хубаво. Седяхме, гледахме червеношийката и много си приказвахме. Измих раната от стрелата и тя изглежда добре. Вече не кърви и започва да хваща коричка. Боузър е добро куче. Лежа неподвижно, докато го почиствах. Дори не трепна. Знаеше, че му помагам.

— Намери ли нещо за ядене? — попитах аз.

— В хладилника имаше парче печено и с Боузър си го поделихме. Остана малко и аз му го дадох за вечеря, а за себе си опържих яйца. Събрахме яйцата от полозите. Бяха единайсет.

Хайръм бавно се надигна.

— Тъй като сте тук — рече той, — аз ще си ходя. Ще се върна на сутринта, за да гледам Боузър.

— Не е нужно да идваш, ако си имаш друга работа — казах аз. — Ние сме тук. Ще се грижим за него.

— Имам да свърша някои неща — с достойнство отвърна Хайръм. — Винаги има неща за вършене. Но обещах на Боузър. Казах му, че ще се грижа за него, докато се оправи напълно.

Той слезе по стъпалата и понечи да завие зад къщата, после спря.

— Забравих — рече той. — Не съм затворил курника. Трябва да се затвори. Наоколо има много скунксове и лисици.

— Не се безпокой — отвърнах. — Аз ще затворя курника.