Котешко лице

Глава 8

Шумът ме накара да се изправя в леглото.

— Какво става? — сънливо попита Райла.

— Нещо при кокошките.

Тя негодуващо се размърда.

— Абе вие тука спите ли изобщо? Снощи беше Боузър, сега кокошките.

— Това е онази проклета лисица — отвърнах аз. — Досега ми отмъкна вече три. Курникът не е много солиден.

В нощта се разнесе кудкудякането на уплашените птици.

Провесих крака от ръба на леглото, намерих пантофите си на пода и ги нахлузих.

Райла се изправи.

— Какво ще правиш?

— Този път ще го пипна — отвърнах аз. — Не пали лампите. Ще го уплашиш.

— Нощ е — рече Райла. — Никаква лисица няма да успееш да видиш.

— Сега е пълнолуние. Ако е там, ще я видя.

В един от кухненските шкафове намерих пушката и кутия с патрони. Заредих два от тях в двуцевката. Боузър изскимтя от ъгъла.

— Ти остани тук — казах му аз. — И пази тишина. Не искам да уплашиш лисицата.

— Бъди внимателен, Аса — предупреди ме Райла, застанала на вратата на дневната.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Трябва да облечеш нещо — продължи тя. — Не е хубаво да тичаш навън само по пантофи и долнище на пижама.

— Топло е — казах аз.

— Но може да е влажно. Ще си намокриш краката.

— Нищо ми няма — отвърнах аз. — Няма да се бавя много.

Нощта беше ясна почти като ден — високо в небето блестеше огромна, златна луна. Под меката й светлина дворът изглеждаше призрачно като японска гравюра. Нощният въздух беше изпълнен с тежкия аромат на люляк.

Откъм курника продължаваше да се разнася отчаяно кудкудякане. Край единия му ъгъл растеше розов храст и докато вървях на пръсти през мократа, студена и покрита с роса трева — точно каквато бе предвидила Райла — някак си останах с впечатлението, че лисицата изобщо не е в курника, а се крие в храста. Насочих пушката натам с мисълта, че постъпвам глупаво. Лисицата или още бе в курника, или си беше тръгнала; нямаше да се крие в храстите. Но чувството, че е там, не ме напускаше. Зачудих се защо съм толкова сигурен, откъде бих могъл да зная къде е.

И в този момент всички мисли и цялото недоумение излетяха от главата ми. От храста втренчено ме наблюдаваше едно лице. Котешко лице — с мустачките, очите на бухал, усмивката. Гледаше ме без да мига. Никога преди не го бях виждал толкова ясно — толкова ясно или за толкова дълго време. Повечето пъти го бях зървал само за миг. Но сега лицето не изчезна, а меката лунна светлина осветяваше всичките му детайли и караше всяко косъмче от мустачките му ясно да изпъква. Това беше първият път, бях сигурен в това, когато наистина виждах мустачките. Преди само бях получавал впечатление за тях без наистина да ги виждам.

Запленен и уплашен, но повече запленен, отколкото уплашен, съвсем забравил за лисицата, аз бавно тръгнах напред, като държах в готовност пушката, макар вече да знаех, че нямаше да я използвам. Сега го бях наближил. Нещо ми подсказваше, че стоях по-близо отколкото би трябвало, но направих още една крачка. И тогава се спънах или изглеждаше така, като че съм се спънал.

Когато възстанових равновесието си, розовият храст вече не беше там, нито пък курникът. Стоях на малък склон, покрит с ниска трева и мъх, а по-нагоре растяха няколко брези. Вече не бе нощ — слънцето блестеше, но не напичаше. Котешкото лице беше изчезнало.

Зад себе си чух тътрене и думкане, и се обърнах. Думкащото и тътрещо се нещо бе около три метра високо. Имаше блестящи бивни, а между тях висеше дълъг хобот, който бавно се клатеше насам-натам като махало. Съществото беше на по-малко от четири метра разстояние и се приближаваше право към мен.

Затичах се. Изкачих склона като уплашен заек. Ако не бях избягал, бе дяволски сигурно, че онзи мастодонт щеше да ме прегази. Той не ми обърна никакво внимание, дори не ме погледна. Просто се тътреше по пътя си и цялата му грамада стъпваше изискано и премерено.

„Мастодонт“, казах си аз. „За Бога, мастодонт!“

Умът ми сякаш зацикли — мастодонт, мастодонт, мастодонт. Нямаше място за нищо друго, освен за тази единствена, повтаряща се дума. Стоях вцепенен, притиснат до върбите, а повреденият грамофон на ума ми не спираше, докато животното продължаваше да се тътри по своя път надолу по склона към реката.

„Първо Боузър — помислих си — скимтящ в къщи с фолсъмски връх в задния си крак. А сега аз.“ Колкото и да бе странно, някак си се бях прехвърлил по същия път като Боузър.

И ето ме — смешна фигура, облечена в долнище на пижама и чифт износени пантофи, стиснала пушка в ръка.

Тук ме бе довел тунел на времето — или път на времето, или пък пътека, каквато и да беше там — а онова проклето Котешко лице несъмнено някак си беше замесено в моето затруднение, както е било замесено и в пътуването на Боузър във времето. Странното бе, че нямаше никакъв знак за съществуването на пътека на времето, нищо, което да ме предупреди, че стъпвам по нея. Какъв ли знак, зачудих се аз, можеше да търси човек — навярно някакво искрене във въздуха, макар да бях сигурен, че не беше имало никакво искрене.

И докато мислех за това, се сетих за нещо друго. Когато бях стигнал на това място, аз би трябвало да го отбележа по някакъв начин, за да имам поне някакъв шанс отново да се върна в собственото си време. Макар че тази възможност не бе толкова проста, колкото можеше да изглежда на пръв поглед — белязването на мястото, на което си пристигнал не означава непременно, че си белязал и пътя. Във всеки случай бях изпуснал шанса да оставя някакъв ориентир. Бях избягал от страх, при това основателен, когато бях видял мастодонта. Сега нямаше начин да открия първоначалното място.

Утеших се с мисълта, че Боузър беше пътувал в миналото и се бе върнал обратно. Значи не беше невъзможно. Щом Боузър е успял да се върне, значи бих могъл да го сторя и аз. Макар че в мига, в който си помислих това, вече не бях толкова сигурен. Боузър може и да е надушил тунела на времето — нещо, което не би било по силите на човек.

Обаче ако само стоях там и се вълнувах, нямаше да реша проблема, нямаше да намеря отговора. Щом не можех да открия обратния път към настоящето, може би щеше да ми се наложи да поостана и си казах, че е по-добре да огледам наоколо.

Погледнах в посоката, в която беше изчезнал мастодонтът и видях стадо мастодонти на около километър и половина разстояние — четири възрастни и едно малко. Мастодонтът, който едва не ме бе прегазил, отмерено и тежко се движеше към тях.

„В Плейстоцена съм“ — казах си аз. Но нямаше начин да разбера колко назад в Плейстоцена.

Макар че теренът оставаше непроменен, сега изглеждаше съвсем различно, защото нямаше гори. На тяхно място се простираше тревиста местност, която донякъде приличаше на тундра, тук-там осеяна с групи брези и някакви вечнозелени дървета, а покрай реката забелязах върби.

Брезите до мен се бяха разлистили, но листата им бяха още малки — нежни пролетни листенца. Земята под дърветата бе покрита с килим от лютичета — изящните пъстри цветя, които цъфтят скоро след стопяването на снеговете. Лютичетата придаваха атмосфера на нещо познато. В детството си, точно по тези земи се бях скитал из горите, за да отнеса в мръсните си ръце у дома огромни букети, които майка ми поставяше в една тумбеста кафява кана по средата на кухненската маса. Дори от мястото, на което стоях, ми се струваше, че долавям силния характерен и незабравим аромат на мъничките цветя.

„Пролет“ — помислих си аз. Но беше студено за пролет. Въпреки слънцето аз треперех. „Ледникова епоха“ — казах си. Навярно само няколко километра на север искряха ръбовете на ледника. А аз бях тук само по долнище на пижама и пантофи, с пушка в ръка — пушка с два патрона в цевите. Това бе всичко. На това възлизаше цялата ми екипировка. Нямах нож, кибрит, нищо. Погледнах към небето и видях, че слънцето пълзи към пладне. Щом по пладне беше толкова студено, нощем трябваше да е ужасен студ. „Огън“ — помислих си аз. Но нямаше начин да запаля огън. Кремък, само да можех да намеря кремък. Претършувах съзнанието си, за да си спомня дали някъде в близост може да се намери кремък, макар че дори и да имаше, какво бих могъл да сторя с него? Удряни един в друг, кремъците щяха да дадат искра, но не достатъчна, за да се запали огън. При удар в стомана, искрите биха били достатъчно горещи за запалване на прахан. Пушката бе от стомана, но тук нямаше да намеря кремък — защото, сега вече си спомних, че в този район няма никакъв кремък. Навярно бих могъл да отворя един от патроните, да извадя част от барута и да я смеся с прахан, а после да изстрелям отворения патрон в праханта. На теория горящият барут, изхвърлен от цевта, би запалил праханта, ако е смесена с барут. Ами ако това не станеше, запитах се аз. Пък и откъде да намеря прахан? В сърцевината на някой загниващ дънер, ако успеех да открия гниещ дънер и да го разцепя, за да извадя сухото и меко дърво. Или обелена и ситно накълцана брезова кора. Може би това щеше да свърши работа. Зачудих се дали наистина щеше, но не можех да съм сигурен.

Стоях съкрушен, изтощен от мислите си и от страха, който пропълзяваше в мен. Сега за първи път забелязах птиците. Първо цветята, сега и птиците. Бях ги чувал през цялото време, но бръмналият ми от проблеми мозък ги бе отхвърлял. Един синигер беше кацнал на някакво оголено от зимата стъбло. Гърлица навярно. Опитах се да си спомня дали гърлицата е местно или внесено отдругаде растение, което би означавало, че не е гърлица. Така или иначе, птицата беше кацнала върху люлеещото се стъбло и пееше. Чучулига излетя от тревата и се извиси във въздуха, оставяйки зад себе си трели на радостно вълнение. Сред върбите с чуруликане подскачаха от клон на клон малки птичета, които трябва да бяха някакъв вид врабчета. Тук просто беше пълно с птици.

Щом веднъж се ориентирах, теренът взе да ми се струва все по-познат. Колкото и да беше оголен, това все пак бе Уилоу Бенд2. Реката течеше от север и се извиваше на запад, после отново на изток. На брега по целия завой растяха плачещи върби.

Сега мастодонтите се отдалечаваха от мен надолу по долината. Освен тях и птиците, не забелязвах други следи от живот. Но можеше и да има: саблезъб тигър, кръвожаден вълк, дори пещерна мечка. Известно време бих могъл да се грижа за себе си, знаех това, но само известно време. Щом изстрелях двата патрона, щях да остана невъоръжен и беззащитен, а пушката нямаше да е нищо повече от обикновена тояга.

Като внимателно се взирах за каквато и да е следа от живот, тръгнах надолу по склона към реката, която се оказа по-широка и течеше по-бързо, отколкото някога я бях виждал. Стопена вода от ледниците на север навярно бе изпълнила коритото.

Върбите бяха отрупани с реси, огромни пухкави гъсеници, покрити със златист прашец. Водата беше бистра — толкова бистра, че можех да видя камъчетата, които се търкаляха по дъното, както и проблясващите сенки на мълниеносно преминаващи рибни пасажи. „Тук има храна“ — казах си аз. Нямах въдица, но все пак можех да изплета мрежа от върбови клонки и обелена върбова кора. Щеше да е груба и несръчно направена, но все пак мрежа, с която да ловя риба. Зачудих се как ли щеше да ми се отрази диетата от сурова риба и се позасмях на тази мисъл.

Казах си, че ако ми се наложеше да остана тук, ако нямаше възможност да се върна в собственото си време, по един или друг начин на всяка цена трябваше да преоткрия огъня — огън, на който да се топля и да готвя храната си.

Застанал на брега на реката, направих опит да подредя фактите. Поглеждайки на положението реалистично, трябваше да се примиря с мисълта, че шансът ми да се върна в Уилоу Бенд е малък. Това означаваше, че имах да върша много неща. Първо най-важното: в момента убежището беше по-важно от храната. Ако бе необходимо, можех да погладувам известно време. Но преди падането на нощта трябваше да намеря място, където да се скрия от вятъра; някакво малко убежище, което да запази телесната ми топлина. Най-важното — знаех това — бе да не изпадам в паника. Засега не се бях паникьосaл, просто не можех да си го позволя.

Убежище, храна и огън — това бяха трите неща, от които се нуждаех. Най-важно беше убежището, после храната; огънят можеше да почака малко. Щом изплетях мрежа, рибата щеше да осигури прехраната ми, но щеше да има и друга храна. Навярно грудки и корени, дори листа и дървесна кора, макар че нямаше начин да разбера кои растения щяха да са безвредни за мен. Навярно бих могъл да разбера, като наблюдавам какво ядат мечките и другите животни. Да рискувам и да приема, че онова, което ядат те, е безвредно. Освен това, би трябвало да има някакъв бавен и дребен дивеч, но за него щеше да ми трябва оръжие, тояга. Ако не успеех да открия друга, пушката можеше да свърши работа, но щеше да е тежка и неудобна. Една пръчка би ме устроила по-добре. Сигурно някъде бих могъл да открия подходяща пръчка, която да пасва на ръката ми — добре изсъхнала тояга, която да не се счупи при първия удар. Лък и няколко стрели щяха да вършат повече работа и след време навярно бих могъл да си измайсторя такова оръжие. Трябваше да намеря остър камък или някой, който да бъде счупен и използван като режещ инструмент. С него щях да съм в състояние да си направя лък. Спомних си, че като момче бях адски добър с лъка и стрелите. Щеше да ми трябва тетива и жилавите фини корени на някое дърво щяха да свършат работа. Кедрови корени ли бяха използвали индианците, за да шият канутата си? Бяха изминали години, откакто бях чел „Песента на Хайауата“3, но си спомням, че там се казваше — бях сигурен в това — че кедровите корени са били използвани при направата на канута. Навярно някои от вечнозелените дървета, които растяха тук, бяха кедри и можех да изровя корените им.

Докато мислех за всичко това, бях обърнал гръб на реката и бях поел обратно към групата брези нагоре по хълма. Завих надясно и се изкатерих по малкия склон над дърветата, защото ми се стори, че оттам по-добре ще мога да потърся място, където да прекарам нощта. Някаква пещера щеше да е идеалното решение. Ако нямаше нищо друго, ако нямаше никакви пещери, можех да се скрия сред горичката вечнозелени дървета. Клоните на повечето вечнозелени висят почти до земята и макар да не осигуряват сериозна защита срещу студа, поне щяха да ме пазят от вятъра.

Стигнах хребета на малкото възвишение и се вгледах надолу за някакво земно образувание, което да би ме насочило към някое убежище. Така че почти стъпих вътре, преди да я забележа — изровена в земята дупка. Спрях на ръба й и погледнах надолу в нея. Но изминаха няколко секунди преди да осъзная какво съм открил.

После внезапно разбрах. Това бе ямата, в която бях провеждал разкопките си. Беше стара. Малко по-голяма, отколкото когато за първи път попаднах на нея, но все пак стара — стените й бяха обрасли с трева и от другата й страна растеше малка бреза, наклонена под невероятен ъгъл.

Клекнах, вгледах се в ямата и ме заля странна вълна на ужас. Ужасно усещане за време. Помислих си, че ако дупката беше нова, бих могъл да извлека от нея някакво странно утешение. Но поради някаква причина, която не разбирах, древността на ямата ме хвърли в дълбоко отчаяние.

До голия ми гръб се докосна студен нос и аз инстинктивно скочих на крака с вик на уплаха. Паднах в рова и се претърколих до дъното му, а пушката излетя от ръката ми.

Проснат по гръб, вдигнах поглед към нещото, което ме беше докоснало с носа си. Не бе нито саблезъб тигър, нито вълк. Беше Боузър, който гледаше надолу към мен глупаво ухилен и енергично размахваше опашка.

Изкатерих се на четири крака по стената на ямата и прегърнах кучето, а Боузър облиза лицето ми с влажния си език. Изправих се със залитане и протегнах ръка, за да хвана опашката му.

— Марш вкъщи, Боузър! — извиках му аз и куцащото животно с обездвижен от фолсъмския връх крак се насочи право към къщи.