Котешко лице

Глава 15

По-късно същия следобед позвъних на Бен.

— Искаш ли да започнеш с онзи мотел? — попитах го аз.

— Значи си го открил — отвърна Бен. — Всичко е тип-топ. Значи си намерил онова, което търсеше.

— Сравнително близо сме — казах аз. — На път сме да го открием. С Райла бихме искали да поговорим с теб. Можеш ли да наминеш насам? Така няма да ни пречи никой.

— Тъкмо свърших работата за деня. Идвам веднага.

Затворих телефона и се обърнах към Райла.

— Тази работа не ми харесва. С Бен навярно няма да има проблеми — в края на краищата той иска да има преднина с онзи мотел, а сигурно има предвид и друг бизнес. Но имам някакво лошо предчувствие. Прекалено рано е да се доверяваме на друг човек.

— Не можеш да пазиш това в тайна още дълго — отвърна тя. — Веднага щом започнеш да издигаш оградата, хората ще разберат, че става нещо. Човек не вдига ограда от три и половина метра около четирийсет акра земя просто за забавление. А ни трябва Бен или някой друг, за да носи втората пушка. Вече решихме, че е лудост да се изправяме срещу динозаври само с една. Ти каза, че Бен е човекът, когото искаш.

— Той е най-добрият, когото познавам. Ловец е. Знае да се оправя с оръжие. Той е едър, силен и як и няма да изпадне в паника в опасна ситуация. Но всичко това може да доведе до обратен ефект, тъй че трябва да стискаме палци.

Отворих вратата на един шкаф, извадих бутилка и я поставих на кухненската маса. Намерих три чаши и проверих дали има лед.

— Да не би да имаш намерение да го поканиш тук, на кухненската маса? — попита Райла.

— По дяволите, той няма да знае как да се държи, ако седнем в дневната. Ще е прекалено официално и ще го уплаши. Тук ще се чувства спокойно.

— Щом е така, съгласна съм — рече тя. — На самата мен ми харесва. Има атмосфера на кръчма.

Отвън се чуха стъпки, които се насочиха към вратата на кухнята.

— Не му трябваше много време — забеляза Райла.

— Бен е нетърпелив — поясних аз. — Надушва парите.

Отворих вратата и Бен влезе вътре. Приличаше на куче, надушило заек.

— Значи си го открил? — попита той.

— Седни, Бен — казах аз. — Имаме да си говорим по работа.

Напълних чашите и тримата седнахме на масата.

— Аса, какво искаш да кажеш? — попита Бен.

— На първо място — отвърнах аз, — трябва да ти призная нещо. Онзи ден те излъгах. Или поне те излъгах наполовина. Казах ти само част от истината и то не важната част.

— Искаш да кажеш, че няма никакъв космически кораб?

— А, космически кораб има.

— Тогава за какво става дума — каква е тази работа с полуистината?

— Това означава, че космическият кораб е само част от въпроса, една малка част от него. Важното е, че открихме как да пътуваме във времето. В миналото и може би дори в бъдещето. Не сме питали за бъдещето. Бяхме толкова развълнувани, че изобщо не ни дойде наум да попитаме.

— Кого да попитате? — Долната челюст на Бен увисна, сякаш някой го беше ударил с нещо тежко.

— Навярно е най-добре да започнем от началото — каза Райла, — и да му разкажем всичко така, както се случи. С тези въпроси и отговори доникъде няма да стигнем.

Бен изпразни чашата си на един дъх и я протегна за още.

— Да — рече той. — Давайте нататък и ми разкажете.

Той изобщо не ни вярваше.

Казах на Райла:

— Ти му разкажи. Не искам да ви губя времето. Когато пия, ставам много словоохотлив.

Тя му разказа историята точно и лаконично, без да добави нито една излишна дума — от момента, в който бях купил фермата, до днес, включително за разговорите си във Вашингтон и Ню Йорк.

През цялото време, докато говореше, Бен не каза нито дума. Просто седеше с изцъклени очи. След като Райла свърши, той остана известно време безмълвен. Накрая се размърда.

— Тук има нещо, което ме смущава — каза той. — Казвате, че Хайръм може да разговаря с онова Котешко лице. Това означава ли, че наистина е способен да разговаря с Боузър?

— Не знаем — отвърна Райла.

Той поклати глава.

— Това, което ми разказвате, е трудно за преглъщане. Няма начин да се върнеш в миналото.

— Така казват всички — рече Райла. — Ще трябва да го докажем. Ще трябва да се върнем в миналото, в такова минало, което не е виждал никой човек, и да донесем обратно филми за него. Има нещо, което не ви казахме, Бен. С Аса ще се върнем назад във времето на динозаврите и искаме да дойдете с нас.

— Аз ли? Искате да се върна заедно с вас? При динозаврите?

Изправих се и отидох в дневната — там бяха натрупани нещата, които Райла бе донесла. Върнах се с една от двете пушки и я поставих на масата пред Бен.

— Знаеш ли какво е това? — попитах го аз.

Той я взе, вдигна я и я претегли в ръка. Завъртя се на стола си, насочи оръжието към кухненския прозорец и го отвори. После погледна през цевите.

— Пушка за слонове — отвърна той. — Чувал съм за тях, но никога не съм виждал такава. Двуцевка. Господи, какъв калибър! С такова нещо можеш направо да отнесеш слона.

Той въпросително погледна към мен.

— Мислиш ли, че същото се отнася и за динозаврите? За някой от големите?

— Никой не знае — казах аз. — Един точен изстрел би трябвало да го спре. Или да го свали. Не знам. Имаме две такива пушки. Когато с Райла отидем при динозаврите, аз ще нося едната. Райла ще е натоварена с камерата. Надяваме се, че ти ще носиш другата пушка. Не знаем какво можем да очакваме там в миналото, но във всеки случай, две пушки ще са по-добре от една.

Бен си пое дъх.

— Динозаври! — възкликна той. — Предлагате ми възможност да дойда с вас? С такава пушка?

— Обръщате нещата — рече Райла. — Не ви предлагаме възможност, а ви молим да дойдете.

— Не е нужно да ме молите — каза Бен. — Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете. Винаги съм искал да отида в Африка. А това сега ще е по-хубаво от Африка.

— Може да е опасно. Може и да не е. Както казва Аса, няма откъде да знаем.

— Но вие отивате, нали?

— Аз ще трябва да работя с камерата — самодоволно отвърна Райла.

— И филми — възкликна той. — Боже мой, момчетата от киното биха се избили, за да се сдобият с такъв филм. Един милион долара. Пет милиона. Можете сами да определяте цената си.

— Ще се занимаваме с това по-късно — каза Райла. — Може би хората от киното ще искат сами да снимат. Професионално.

— И вие ще им продадете правата — рече Бен. — На значителна цена.

— Няма да ги дадем евтино — съгласи се Райла.

— И аз съм седнал да се вълнувам за някакъв си малък, незначителен мотел — каза Бен. — Макар че ще трябва доста капитал, за да може предприятието да стъпи на крака. Какво ще кажете? Искате ли да се включите? С малка част от акциите. Само с малък процент.

— Можем да поговорим за това по-късно — рече Райла. — Първо да видим какво доказателство ще можем да намерим, когато се върнем в миналото и открием динозаврите. Ако не осигурим доказателство, губим всичко. За тази работа няма да има никакво бъдеще.

— Колко назад искате да се върнете?

— Ще трябва да претеглим по-сериозно възможностите — отвърнах аз. — Поне седемдесет милиона години. Вероятно много повече.

— Радваме се, че искате да дойдете с нас — каза Райла.

— Трябва ни човек, който може да борави с оръжие. Някой, който да има опит в лова и да знае какво да търси.

Бен ме погледна.

— Стрелял ли си изобщо с тези пушки?

Поклатих отрицателно глава.

— Ако не боравиш правилно с тях, може да ти отнесат главата — продължи той. — Откатът трябва да е ужасен. Ще трябва да се поупражняваме преди да тръгнем.

— Тук няма къде да ги изпитаме — отвърнах аз. — Твърде пренаселено е. Не можем да си позволим риска. Гърмежът ще е прекалено силен и хората ще започнат да задават въпроси. Не можем да си го позволим. Известно време трябва да пазим тайна.

— Имате ли патрони?

— Малко. Навярно достатъчно.

— И смятате, че един от тях може да спре динозавър?

— Зависи от това колко е голям динозавърът. Някои от тях са толкова големи, че ще ни трябва оръдие. Но не трябва да се боим от тях, ако стоим настрани от пътя им. Няма да ни причинят неприятности. Онези, от които трябва да се притесняваме, са месоядните.

Бен отново погледна през цевите.

— В добро състояние е — каза той. — Малко е зацапана, сигурно с прах. Няма следа от ръжда. Няма да й навреди, ако прокараме намаслен парцал през цевите. Трябва да ги разглобим и смажем преди да ги използваме. На място като онова човек би искал да има сигурно оръжие.

Той плесна цевите с отворената си длан.

— Добра стомана — рече Бен. — Никога през живота си не съм виждал такова нещо. Трябва да сте платили доста пари.

— Купих ги от една агенция за сафари. Сключихме сделка. Те искат да правят бизнес с нас, ако имаме нещо. Тоест, ако се убедят, че имаме нещо, което могат да използват.

— В това пътуване има нещо, на което искам да обърна внимание — казах аз. — Това не е лов. Не отиваме да убиваме динозавър. Работата ни е да осигурим достатъчно добър филм, за да убедим хората от агенцията за сафари и адвоката, приятел на Райла. Няма да си навличаме каквито и да е неприятности. Двамата просто ще стоим наблизо в случай, че ни сполети нещо. Искам да разбереш това, Бен.

— О, естествено, разбирам — отвърна той. — По-късно, навярно…

— Щом нещата се установят, ще уредим да отидеш на лов — обещах му аз.

— Така е съвсем честно — рече Бен. — Но когато стигнем там, където отиваме, ще трябва да опитаме тези пушки. За да видим как стрелят, как се оправяме с тях. Бих искал да знам какво да очаквам от такова желязо преди наистина да ми се наложи да го използвам.

— Ще го сторим — каза Райла. — Но не можем да стреляме с тях тук.

Той остави пушката обратно върху масата и попита:

— За кога го планирате?

— Веднага щом можем — отвърна Райла. — След ден-два.

— Това пътуване е само един етап — продължи той. — Всъщност, началото. Трябва да помислите и за други неща. Щом всичко се разчуе, тук ще се напълни с народ. Ще трябва да наемете някаква охрана. Не можете да оставите хората да задръстят района и да падат в пътищата на времето или както там ги наричате. Ще трябва да купите още земя.

— Мислим да вдигнем ограда около четирийсетте акра — отвърна Райла. — Колкото може по-висока. Ще поставим прожектори за през нощта и ще наемем охрана, която да патрулира наоколо.

Бен подсвирна.

— За това ще трябват пари. За да оградиш четирийсет акра се иска доста ограда.

— Ще ни трябва и административна сграда — добави Райла. — И персонал. Навярно само няколко души като начало.

— Чуйте, защо не ми позволите да ви отворя кредит в банката? — попита Бен. — За начало петдесет хиляди, а ако стане нужда, после ще го увеличим. Ще вземате само колкото ви трябват и за каквото ви трябват. Подписвате чековете и ние ще ви ги осребряваме.

— Бен, това е страшно щедро от твоя страна — казах му аз. — Къде остана каменосърдечният банкер?

— Ами всъщност имах предвид да направим това, ако пътуването ни излезе успешно — отвърна той. — Естествено, бих искал да науча какво сте открили.

— Все още ли се съмняваш?

— Всъщност, не. Когато си тръгна от тук и се върна в колата си, ще се чудя в какво съм се забъркал. Ще прекарам цялата нощ като си повтарям, че съм бил глупак да ви слушам, че пътуването във времето е невъзможно. Но като седя тук, смуча пиячката ви и ви слушам, не изпитвам никакви съмнения. Сърбят ме ръцете да участвам в това. Ако не беше ти, Аса, нямаше да повярвам нито дума. Спомням си как беше, когато бяхме деца. Аз бях един от тайфата, естествено, но бях банкерският син и много от другите не ме обичаха. Мислеха, че моите старци са по-богати от техните, а всъщност не беше така. Никога не пропускаха възможност да ме обидят. Никой не обича банкерите в малките градчета — е, предполагам, че никой не обича каквито и да е банкери, пък и нека си го призная, моят старец не вдъхваше много доверие, както, предполагам, същото се отнася и за мен. Но въпросът е, че ти никога не си ме обиждал, никога не си се поддавал на това. Имало е случаи, когато дори си се бил за мен. Ти ме възприемаше просто като всички останали.

— По дяволите, това не е голямо достойнство — казах аз. — Ти беше като всички останали. Бяхме просто тайфа провинциални момчета и всички си приличахме.

— Виждате ли — обърна се Бен към Райла. — Виждате ли защо вярвам на този човек.

— Радвам се, че е така — отвърна Райла, — и ще бъдем признателни за всякаква подкрепа, която ни окажете. За нас двамата това ще е от голямо значение.

— Защо не ме оставите малко да поразуча по въпроса с оградата? Мога да поразпитам някои хора и никой няма да разбере нищо. Мога да кажа, че го правя за човек, който иска да се занимава със селско стопанство. Нищо определено, разбира се, ще се държа така, като че ли само опипвам почвата. Хората очакват от мен да съм такъв. Мога така да наредя нещата, че строежът на оградата да започне веднага, щом кажете. Струва ми се, че съм в състояние да събера доста хора за работата. Важното е оградата да се издигне бързо, преди да започнат да говорят прекалено много за нея. Както е минал сезонът на прибиране на реколтата, сигурно ще има много селски момчета, които с радост ще приемат да припечелят малко пари. Предполагам, че ще се наложи първо да измерите земята, преди да вдигнете оградата. Безсмислено е да рискувате и да ограждате чужда земя. С охраната ще е малко по-трудно, но мисля, че и това може да се уреди. Полицейският участък в Минеаполис претърпя ново орязване на бюджета и са уволнили двайсетина-трийсет момчета. Може би ще успеем да наемем някои от тях. Ще поговоря с шерифа в Ланкастър и ще разбера дали той няма някакви други идеи. Ще ви трябват и големи знаци, забраняващи влизането. Струва ми се, че за това има някакви правила. Знаците трябва да са с определен размер и в закона се казва нещо за надписа. Ще проверя.

— Мислиш за всичко — рече Райла. — Направо ти дишаме праха.

— Когато правиш нещо, трябва да го правиш както трябва — отвърна Бен. — Малко предварително планиране може да ти спести много проблеми.

Той погледна часовника си.

— Мили Боже — каза Бен, — ще закъснея за вечеря и Майра ще ме направи на нищо. Довечера има някакво събиране и тя иска да се нахраним по-рано.

Той се изправи и продължи:

— Ще поддържаме връзка. Съобщете ми кога планирате да тръгнем. Ще трябва да измисля някакво оправдание, за да си взема няколко почивни дни. Пътуване или нещо друго.

— Два дни сигурно ще са достатъчни, за да направим онова, което искаме — отвърна Райла.

— Няма да имам никакви проблеми да си уредя отпуска — каза Бен.

След като той си тръгна, Райла се обърна към мен.

— Този човек е като валяк.

— Чу какво каза преди това — казах й аз. — Има намерение да се намеси в играта.

— Ще му продадем пет процента — рече Райла. — Има ли някакви пари?

— Първата стотинка, която някога е печелил — отвърнах аз. — Плюс семейното състояние. То може изобщо да не е чак толкова голямо, но е достатъчно.