Котешко лице

Глава 16

Хайръм командваше и това го правеше горд.

— Виждате ли онези колчета — каза той и посочи към трите боядисани в червено колчета, подредени едно зад друго. — Те бележат дупката във времето. Просто ги следвате и ще попаднете в нея.

Той ми подаде наръч с колчета, боядисани в същия цвят.

— Когато стигнете там — продължи Хайръм, — недейте направо да се втурвате. Забийте тези колчета пред другия край на дупката така, както съм поставил тези три тук. По този начин ще знаете къде е дупката, когато стане време да се връщате.

— Но тук си поставил само три колчета — казах аз.

— Дадох ви повече, защото може да искате да отбележите пътя по-добре — отвърна Хайръм. — Там в миналото, където отивате, нещо може да ги прегази, а тук няма такава вероятност. Освен това направих колчетата по-дълги и по-тежки, за да можете да ги забиете наистина стабилно.

— Хайръм — попита Райла, — сам ли измисли всичко това?

— Естествено. Не беше трудно. И недейте се тревожи. Ако не се върнете след няколко дни, ще пратя Боузър да ви открие. Той може да ви доведе вкъщи. Спомнете си, господин Стийл, че онзи път той ви помогна.

— Така е — признах аз. — Хайръм, благодаря ти много.

— И да стоиш тук — рече му Бен. — Недей да се скиташ наоколо. Наглеждай мястото. Аса ти остави достатъчно ядене в хладилника, тъй че няма да ти се наложи да излизаш някъде, за да се храниш.

— Мога ли да се отдалечавам достатъчно дълго, за да отида до банята?

— Да, разбира се — отвърна Бен, — но гледай да не се бавиш. И не казвай на никого какво става. Дори ако дойдат да питат. Може да дойде Хърб. Той е подушил, че става нещо и може да не се стърпи. Ако някой дойде и пита какви са тези колчета, кажи му, че не знаеш.

— Щом тръгнем — каза Райла, — той може дори да ги извади.

— Не, не мога — възрази Хайръм. — Ами ако трябва да дойда и аз, за да ви спасявам?

— Няма да се наложи — отвърна Бен. — Дори малко да се забавим, недей да се тревожиш. Не пращай Боузър след нас. Недей да идваш и самият ти.

— Ако се наложи да дойда — важно рече Хайръм, — ще събера спасителна група.

— По дяволите, не! — кресна Бен. — В никакъв случай не го прави. Просто си стой тук.

— Добре, господин Пейдж — примири се Хайръм.

Погледнах към другите двама и изглежда нямаше причина да не тръгнем. Райла беше натоварена със снимачната апаратура, а двамата с Бен носехме раници и големите пушки. Освен това през рамото на Бен висеше 0.30–06 мм пушка. Взимаше я, защото каза, че ни трябвала пушка за месо.

— Никога не тръгвам на лов, без да застрелям нещо за ядене — бе казал той. — Тъй като ще живеем на открито, ще ни трябва прясно месо.

— Но там има само гущери — бях възразил аз. — Динозаври, гущери и други подобни.

— Кой казва, че гущерите не стават за ядене? — попита той. — Или дори динозаврите. Много хора ядат гущери. Чел съм някъде за това. Казват, че имали вкус на пиле.

И ето ни, строени в редица — аз начело, Райла по средата и Бен накрая.

— Е, да вървим — казах аз. — Трябва да помним едно. Можем да излезем от другия край през нощта. След всичките милиони години продължителността на деня се е променила. Котешкото лице не може да е чак толкова точен. На това разстояние във времето, на което отиваме, трябва да има някакво отклонение. Той ни насочва към седемдесет милиона години в миналото, но може да има отклонение от плюс минус няколко години, тъй че можете да разберете…

— Аса — прекъсна ме Бен, — стига с тази лекция. Да вървим.

Аз поех напред и макар да не погледнах зад себе си, знаех, че другите двама ме следват. Вървях по линията от яркочервени колчета и когато минах последното, сякаш нещо ме спъна, но само след крачка възстанових равновесието си и се оказах на друго място.

— Останете там, където сте — казах на другите двама. — Продължавайте да гледате в същата посока. Трябва да забием тези колчета и то без никаква грешка.

Едва когато казах това, си позволих да огледам къде се намираме. Трябваше да им го напомня преди да тръгнем и почти изпаднах в паника, че някак си сме изменили посоката и положението си. Спомнях си ужаса, който бях изпитал, когато нямах никаква представа как да се измъкна от Плейстоцена.

Не беше нощ, както бях предположил. Грееше ясно слънце и дори да не знаех къде отиваме, струва ми се щях да позная, че е краят на Креда.

Не изглеждаше много по-различно от местността, от която бяхме дошли. Имаше повече дървета, разбира се, но те бяха познати: кленове, брези и дъбове, сред които растяха иглолистни. Но точно пред нас се издигаше нещо, което приличаше на огромен ананас с множество стърчащи от него папратовидни клони. Сагова палма и то по-примитивна от онази, която бих очаквал да открия тук, но си оставаше факт, че единствено в Креда и на тази географска ширина човек би могъл да открие сагова палма, растяща сред познатите родни дървета.

— Добре — рече Бен. — Хайде да забием колчетата.

Полуизвърнат му подадох едно, после извадих походната си брадвичка и забих друго. Когато свършихме, бяхме поставили в редица шест колчета. Бен се придвижи по редицата и заби всяко следващо колче малко по-надълбоко от предишното.

— Така ще знаем в каква посока да вървим — поясни той. — По-високите колчета ще са по-близо до дома.

— Сагова палма — каза ми Райла. — Винаги са ме очаровали. Преди няколко години купих малко такива вкаменелости.

— Какво? — попита Бен.

— Сагова палма. Онзи безумен ананас с перчем отгоре.

— Ананас. Да, виждам го. Наистина ли е ананас?

— Не — отвърна Райла.

С Бен си свалихме раниците и ги оставихме на земята. Райла се облегна на триножника на камерата си.

— Ама вие ме излъгахте — рече Бен. — Къде са динозаврите?

— Наоколо — отвърна Райла. — Например, погледни към онзи хребет. Там има едно стадо.

Бен присви очи към хребета.

— Но те са малки — каза той. — Не по-големи от овца.

— Има най-различни по размер динозаври — поясни Райла. — От такива, големи колкото пиле, нагоре. Онези там са тревопасни. Прекалено далеч са, за да ги разпозная.

Тя и Бен май имаха по-остро зрение от мен. Аз едва ги различавах. Ако някои от тях не се движеха от време на време докато пасяха, изобщо нямаше да ги видя.

Слънцето грееше право отгоре ни. Въздухът бе топъл, но не прекалено и от запад подухваше слаб ветрец. Напомняше ми за началото на юни преди да настане лятната жега.

Първо бях видял дърветата, подобни на тези от нашето време, после саговата палма. Сега започнах да забелязвам и други неща. Макар и не изцяло, земята беше покрита с ниски лаври и други дребни храсти. Трева растеше само тук-там — груба, жилава трева и то не много — съвсем различна от тревата в Плейстоцена, която покриваше всеки квадратен сантиметър почва. Това ме изненада. Изобщо не би трябвало да има трева. Според учебниците, тя се бе появила едва много по-късно, след няколко милиона години. Но тук виждахме ясно колко далеч от истината можем да бъдем. В далечината между горичките от подобни на съвременните ни дървета тук-там растяха групички ниски палми. Знаех, че се намираме на прехода между появата на широколистните дървета и изчезването на по-старата, по-примитивна флора — тук двата вида растителност се смесваха. Тъй като почвената покривка не беше толкова дебела, колкото щеше да е след няколко милиона години, когато се бе развила и разпространила истинската трева, земята беше неравна, надупчена и набраздена от малки канали, където почвата бе отмита от внезапните летни дъждове — ако тук изобщо имаше нещо друго, освен лято. На такава земя човек не можеше да се довери. Трябваше да внимаваме къде стъпваме във всеки един момент. Храстите щяха да ни пречат, а браздите щяха да правят почвата под краката ни несигурна.

Бен се наведе и провеси раницата си на рамо.

— Най-добре да потърсим наоколо място за лагер — рече той. — Ако е възможно, близо до вода. Тук някъде би трябвало да открием извор. В нашето време тук имаше много извори. Спомняш ли си, Аса? Когато бяхме деца. Но сега, когато дърветата ги няма и голяма част от земята е пасбище, повечето от тях са пресъхнали.

Кимнах.

— Би трябвало без проблем да намерим някой извор. Опитвам се да се ориентирам. Реката все още е там на югозапад, но течението й се е променило. Вижте, сега тече право и не завива. Тече право през мястото, където ще се издигне Уилоу Бенд.

— Виждам — отвърна Бен. — Всичко изглежда малко неясно, но предполагам, че хълмовете и низините са почти същите. Ще се ориентираме.

— Това е древна земя — каза Райла. — До времето на Уилоу Бенд нищо не се е променило. Няма вътрешно-континентални морета. Нито ледници. Освен навярно езера, в района няма големи водни басейни. Ето защо вероятно няма да открием савроподи5.

Вдигнах раницата си и я наместих на гръб. Райла нагласи камерата си по-удобно за носене. Поехме напред с Бен начело. Аз вървях последен. В един шубрак от дясната ни страна нещо писукаше и се движеше, шумолейки из тревата. Сигурно дребен бозайник. Тук трябваше да има много такива — с големина от мишка до заек. Вероятно имаше зайци, а сигурно и опосуми. Може би дори катерици. Криейки се от по-кръвожадните зверове, които обикаляха наоколо, за да задоволяват вечния си глад, след около десет милиона години тези животинчета щяха да излязат от скривалищата си, за да населят света, опразнен при масовото изчезване на влечугите.

Бен ни водеше към реката и зави на запад. Ходеше се трудно, трябваше да внимаваме къде стъпваме. Но пък така не можехме да се оглеждаме наоколо, а на това място инстинктивно разбирахме, че трябва внимателно да наблюдаваме около себе си.

С всяка следваща минута пушката ставаше все по-тежка и по-неудобна. Не можех да намеря подходящ начин да я нося и се зачудих какво, по дяволите, бих направил, ако се появи някой хищник с течащи от муцуната лиги и се хвърли срещу нас. Раницата бе достатъчно тежка, но пушката беше по-сериозен проблем.

От малката брезова горичка на петдесетина метра от нас подаде голямата си колкото бъчва глава една костенурка — огромна костенурка. Тя спря, премигна към нас, после продължи. Когато я видяхме да се появява откъм брезите, ние замръзнахме. Бен наполовина свали пушката от рамото си.

Създанието малко приличаше на костенурка, но не беше. Нямаше черупка, а броня. То се клатеше докато вървеше, а късите му крака го издигаха на съвсем малка височина над земята.

От дясната си страна чух бръмченето на камерата на Райла, но не погледнах към нея. Продължавах да наблюдавам животното.

— Всичко е наред — казах аз, като се надявах наистина да е така. — Това е алкилозавър. Не е хищник.

Животното вече беше излязло от брезовата горичка, която заемаше всичко на всичко пет метра площ. Влачещата му се по земята опашка завършваше с масивен костен израстък.

Камерата продължаваше да бръмчи. Сега старото бронирано създание бе спряло. То изсумтя към нас, вдигна огромния израстък на опашката си и удари с него по земята.

— Проклет да съм — рече Бен. — То ни заплашва.

— Не е уплашено — казах аз. — Изобщо не се плаши от нищо. Само някой от хищните динозаври да се приближи до него и ще получи удар с тази опашка право в зъбите си.

Анкилозавърът решително се обърна и спокойно се затътри в обратната посока. Райла свали камерата си.

— Хайде да потърсим място за лагер — рече Бен.

Половин час по-късно го открихме — поточе, извиращо от хълм, скрито сред група дъбове и кленове, могъщи дървета, които ме караха да мисля за древните английски гори, както бяха изобразени в илюстрациите на едно старо издание на Тенисън.

— Съвършено е — рече Бен. — Тук сме защитени. Нито едно голямо животно не може лесно да ни достигне тук сред дърветата.

— Може би надценяваме свирепостта на хищните динозаври — казах му аз. — Може би те не нападат веднага. Ние ще им изглеждаме странно, не като обичайната им плячка. Възможно е да ни избягват. И още нещо — наоколо може да няма много от тях.

— Дори и така да е — настоя Бен, — не трябва да поемаме каквито и да е рискове. Ще се държим заедно. Няма да се отдалечаваме един от друг. И ще проверяваме всичко. Когато устроим лагера, ще простреляме пушките.

Бързо устроихме лагера (прост лагер — с две малки палатки под дърветата), изкопахме яма за огън, събрахме съчки и разопаковахме багажа си.

— През нощта двамата с теб ще се редуваме да стоим на пост — каза ми Бен. — Не искаме да ни сбъркат с нещо, нали?

Когато лагерът беше окончателно готов, с Бен простреляхме пушките.

— Онова, което трябва да правиш — рече Бен, — е да си спокоен. Не се напрягай, недей да се вдървяваш. Дръж приклада до рамото си, но не го притискай прекалено силно. Нека има малко пространство, но трябва да владееш оръжието така, че прикладът да не блъсне рамото ти и да отскочи в брадичката ти. Облегни се на него. Но не много силно.

Бен нямаше никакви проблеми. Беше стрелял с едрокалибрено оръжие и преди, но не чак с толкова голямо. При мен бе малко по-различно. Никога не бях стрелял с нещо по-голямо от 22 калибър, но си спомнях какво ми каза Бен и не излезе чак толкова зле. Първият изстрел едва не отнесе рамото ми и ме отхвърли една-две стъпки назад, но не ме събори. Вторият се получи по-добре. Третият изглеждаше съвсем нормален. При четвъртия и последен изстрел дори не усетих отката. Високата самотна бреза, която използвахме за мишена, бе цялата на дупки от куршумите.

— Бива — одобрително каза Бен. — Няма да се нараниш много. Ако я оставиш да те удари прекалено зле, ако не издържиш, започваш да се страхуваш от пушката и трепваш всеки път, когато стреляш. А това е все едно да я хвърлиш срещу онова, което те напада. Ако трепваш, не можеш да уцелиш и дългата страна на обор от трийсет стъпки.

— Аса — тихо ме повика Райла.

Обърнах се и видях, че е седнала по турски на земята и е опряла лакти върху коленете си, за да задържи стабилно бинокъла.

— Ела да видиш — рече тя. — Там има много животни. Малки групички и отделни екземпляри, но се сливат с фона и трудно се виждат. Погледни натам, точно наляво от четирите дървета на хребета, който се издига нататък от реката.

Тя ми подаде бинокъла, но той беше прекалено тежък, за да го държа стабилно, докато бях изправен. Трябваше да седна и да подпра лакти върху коленете си като нея.

Отне ми малко време докато забележа онова, което Райла искаше да видя, но накрая успях и си поиграх с фокуса, за да го контрастирам. Съществото бе приклекнало и се подпираше на огромната си опашка. Масивното тяло беше почти изправено, а грозната глава постоянно се въртеше настрани, сякаш продължаваше да наблюдава околността.

— Какво мислиш? — попита тя. — Дали е тиранозавър?

— Не знам — отвърнах аз. — Не можем да сме сигурни.

Проблемът разбира се беше, че никой не можеше да е сигурен. Единственото, което изобщо бяхме виждали от които и да е динозаври, бяха техните кости, а в някои случаи и мумифицирани части от кожата им. Визуалната ни представа за тях идваше от художествени изображения, които сами по себе си бяха чудесни, но дори не можеха да претендират за точност.

— Не е rex — казах аз. — Предните му крака са прекалено големи. Може да е трионихид. А може да е друг вид тиранозавър, от който изобщо не сме откривали кости — не можем да сме сигурни, че сме открили вкаменелости от всички различни видове тиранозаври. Но каквото и да е, това е огромно животно. Седи си там, почива си спокойно и се оглежда за нещо, което си струва да схруска.

Продължих да наблюдавам съществото. Освен въртящата се глава, то не помръдваше.

— Предните му крака са прекалено добре развити — рече Райла. — Точно това ме озадачи. Ако бяхме още няколко милиони години по-назад, щях да се изкуша да кажа, че е алозавър. Но тук не се предполага да има алозаври. Вече отдавна трябва да са измрели.

— Може да не са — отвърнах аз. — Държим се така, сякаш знаем цялата история на динозаврите от изкопаемите, които сме открили. Ако откриваме един динозавър в по-стар пласт, а в по-новите — не, ние сме склонни да твърдим, че са измрели. А е възможно просто да не сме попаднали на съответното място в по-късния пласт. Алозаврите може да са съществували чак до самия край.

Подадох бинокъла на Бен и му посочих групата дървета.

— Хей там вляво от тях — казах му аз.

— Аса — рече Райла, — искам да го снимам. Това е първото голямо животно, което виждам.

— Използвай телеобектива — отвърнах аз. — Така ще стане.

— Направих го — възрази тя, — но се получава ужасно замъглено. Поне онова, което можах да видя аз. Предполагам, че същото се отнася и за филма. За да убедя хората от „Сафари“, за да ги накарам да се запалят, трябва да разполагам с контрастни снимки отблизо.

— Можем да опитаме да се приближим — казах аз. — Той е доста далеч оттук, но можем да опитаме.

— Звярът се отдалечава — съобщи Бен. — Изкачва се към хребета. Движи се бързо. Може да преследва нещо.

— По дяволите — ядосано рече Райла. — Вие и вашето прострелване — ето това го е разтревожило.

— На мен не ми изглежда разтревожен — казах аз. — Просто си седеше там. От това разстояние стрелбата едва ли се е чувала силно.

— Но аз трябва да заснема някакво голямо животно — настоя Райла.

— Ще намерим — опитах се да я утеша аз.

— Там има много дребни същества — продължи тя. — Щраусови динозаври и малки стада от животинчета с големината на пуйка. Няколко алкилозавъра. Малки рогати видове. Всевъзможни гущери. Някакви големи костенурки долу при реката, но на кого му пука за големи костенурки? Някакви летящи влечуги. Птерозаври, предполагам. Малко птици. Но нищо ефектно.

— Безсмислено е да преследваме онзи огромен приятел — каза Бен. — Движи се бързо. Сякаш знае къде отива. Със скоростта, с която върви, докато стигнем там, вече ще се е изпарил. Можем малко да се поразходим, щом искаш. Може би ще успеем да открием нещо. Но не трябва прекалено да се отдалечаваме. Следобедът вече напредва и трябва да се върнем преди да започне да се стъмва.

— Най-вероятно след като се стъмни ще сме в по-голяма безопасност, отколкото по което и да е друго време — казах му аз. — Съмнявам се, че някое от онези влечуги би се разтакавало прекалено много щом слънцето залезе. Тогава стават сънливи или поне така се предполага. Студенокръвни са. Температурната им амплитуда е малка. По пладне се скриват някъде, когато слънцето започне да грее силно, и не се разхождат нощем, когато температурата спада.

— Навярно си прав — съгласи се Бен. — Несъмнено си прав. Ти знаеш тези неща. Но що се отнася до мен, ще се чувствам по-спокоен нощем в лагера до буйно пламтящия огън.

— Не можем да сме абсолютно сигурни, че динозаврите не се разхождат нощем — рече Райла. — По една причина: дори не можем да сме сигурни, че със залязването на слънцето температурата ще спадне съществено. И още нещо, има някои свидетелства, че динозаврите може да не са студенокръвни. Някои палеонтолози поддържат сравнително убедителното становище, че те всъщност са топлокръвни.

Тя беше права, разбира се — имаше известни свидетелства, че са били топлокръвни. Бях чел някои от доказателствата и не бях останал впечатлен от тях. Но не го казах. Очевидно Райла приемаше тезата, а тук не бе място за академични спорове.

Някъде откъм север се разнесе рев. Заслушахме се. Звукът не се приближаваше, нито се отдалечаваше. Всичко останало се смълча и в промеждутъците между отделните ревове не се чуваше нищо. Досега не бяхме усещали заобикалящия ни постоянен шум, но сега забелязахме отсъствието на други звуци, на сумтенето, тихото кряскане, множеството различни писукания.

— Чудя се дали това не е нашият приятел отвъд хребета? — попита Бен.

— Възможно е — отвърна Райла. — А може и да е нещо друго.

— Не знаех, че динозаврите са издавали звуци.

— Никой не знае това. Общото мнение, струва ми се, е, че са били неми. Вече знаем, че не е така.

— Ако се изкачим по хълма — каза Бен, — от върха ще можем да видим този звяр.

Изкачихме се по хълма, но не открихме звяра. Ревът престана преди да стигнем хребета. Разузнаването с бинокъла не успя да покаже нищо достатъчно голямо, което да е в състояние да вдигне всичкия онзи шум.

Не открихме звяра, но се натъкнахме на много създания. Малки стада щраусови динозаври, които страшно приличаха на шесткраки голи птици, бягаха от нас. Сумтящи малки рогати чудовища, седемдесетина сантиметра в раменете, с клатене се отдалечиха от парчето земя, което бяха разровили с роговете си в търсене на корени и грудки. Змии изпълзяваха изпод краката ни. Подплашихме ято гротескни, тромави птици с големината на яребица или може би малко по-големи, които негодуващо отлетяха. Бяха смешни на вид същества — перата им като че ли не бяха на място и не можеха да летят добре. Малко по-нататък видяхме няколко игуанодонти, високи около метър и осемдесет. Би трябвало да са много по-големи — а според свидетелствата на вкаменелостите, най-вероятно изобщо не трябваше да ги има тук. Бяха отпуснати, зловещи зверове и когато отваряха устите си, показваха ужасните си зъби. Несъмнено бяха месоядни. Тези зъби в никакъв случай не бяха предназначени да смилат растения. Приближихме се до тях, като двамата с Бен държахме пушките в готовност. Държах пръста си на спусъка, но животните се държаха спокойно. Известно време сънливо и подозрително ни гледаха, после се обърнаха и тежко се отдалечиха.

През този следобед камерата на Райла почти не преставаше да бръмчи. Засне много лента и постоянно трябваше да спираме, за да зарежда нова. Но освен игуанодонтите, тя не успя да хване в кадър нищо голямо.

Когато тръгнахме обратно, Бен посочи към небето.

— Вижте там.

Той сочеше към ято птици в далечината. Трябва да бяха стотина. Летяха на изток и приличаха на черни комари в небето.

Фокусирах бинокъла към тях и макар да останаха сравнително малки, нямаше начин да ги сбъркам.

— Птерозаври — казах аз. — Там някъде трябва да има много вода.

Когато поехме обратно към лагера, оставаше само около час до залез слънце. По средата на пътя се натъкнахме на шест щраусови динозавъра. При появата ни те се поколебаха и започнаха да се отдалечават. Бен ми подаде пушката за слонове.

— Подръж това за малко — рече той.

Той свали от рамото си 0.30–06 калибровата пушка, но докато се обърне, щраусите бяха изчезнали, тичайки стремглаво с мощната си, люлееща се походка. Бен вдигна пушката и я насочи към тях. Тя изгърмя с равен зловещ пукот и един от тичащите динозаври се преметна през глава, приземи се по гръб и стройните му крака заритаха във въздуха.

— Вечерята — ухилен каза Бен. Той преметна ремъка на по-малката пушка през рамо и протегна ръка за онази, която ми бе дал да държа.

— Засне ли това? — попита Райла той.

— Да — мрачно отвърна тя. — Записано е. Първият убит динозавър.

Бен се ухили още по-широко.

— Какво знаеш ти за това! — възкликна той.

Приближихме се до убитото животно. Бен облегна голямата пушка на него и извади от калъфа на колана си нож.

— Ти го хвани за крака — каза ми той, — и дърпай. — Все още стиснал пушката си в една ръка, аз хванах крака с другата и го задърпах. Ножът на Бен режеше бързо и опитно около бута.

— Добре — рече той, хвана бута с две ръце и яростно го завъртя. Той се откъсна, но някои от мускулите все още се държаха. Бен направи още два разреза с ножа си и бутът се отдели от тялото.

— Аз ще го нося — казах аз. — Ти имаш две пушки.

Той изсумтя.

— Бихме могли да вземем и другия бут, но този навярно ще е достатъчен. Няма смисъл да се запасяваме с месо. Само ще се развали.

— Откъде знаеш, че това става за ядене? — попитах го аз.

— Няма да се отровим — отвърна Бен. — Ако не ни хареса, можем да го изхвърлим и да си опържим малко бекон.

— Няма да се наложи да го изхвърляме — каза Райла. — Ще стане за ядене.

— Защо си толкова сигурна? — попитах аз.

— Ние ядем пилета, нали?

— Може и да съм глупав — рече Бен, — но каква връзка имат пилетата с това?

— Пилетата са близки до динозаврите. Най-близките до тях същества, които съществуват в наше време. Преки потомци, ако изключиш едно-две други животни.

„Ако изключиш едно-две други животни, наистина“ — помислих си аз, но гласно не казах нищо. Тя не грешеше изцяло, разбира се. Не бях казал нищо за топлокръвието, помислих си аз, и в името на съгласието можех да си замълча и по този въпрос.

Не изхвърлихме месото. Оказа се вкусно. Малко напомняше на телешко, но не съвсем. Бе сочно и имаше специфичен сладникав вкус. Изядохме доста от него.

След като изпекохме бута, засилихме огъня и седнахме около него. Бен отвори бутилка уиски и ни наля от него в чашите за кафе.

— Да си пийнем малко — каза той. — По ловджийски. Само толкова, колкото да ни стане малко по-топло и да се почувстваме по-добре. Да се загреем отвътре.

Подаде ни чашите и прибра бутилката.

Седяхме, отпивахме от уискито и светът изглеждаше чудесен. Бе ни уютно край огъня, бяхме заснели филм и всичко беше наред. След продължителната разходка бяхме прекалено уморени за да разговаряме.

Сред ниската растителност около нас чувахме шумолене и писукане.

— Това са бозайници — рече Райла. — Бедните малки същества, те са се крили през целия ден.

— Недей да ги съжаляваш — каза й Бен. — Ще се оправят. Пак ще са си там, когато динозаврите и всички останали като тях изчезнат.

— Може и така да се погледне на нещата — отвърна тя.

— Трябва да поспим малко. Аз ще пазя пръв — каза ми той. — Ще те събудя в… — Бен погледна часовника си. — По дяволите, показва четири часа. Нашето време не става за тук. Както и да е, ще те събудя след около четири часа.

— Ние сме трима — намеси се Райла.

— Ти си поспи — рече Бен. — Ние с Аса можем да се погрижим за това.

Бяхме опънали палатките, но времето бе хубаво и не ги използвахме. Разгънахме постелките си и легнахме. Беше ми трудно да заспя, макар че се опитвах. Предстоеше ни тежък ден. Бен поседя до огъня известно време, после взе едрокалибрената пушка и се насочи към края на горичката.

Тихото шумолене и писукане навсякъде около нас продължаваше. В този свят, май имаше много повече малки бозайници, отколкото се предполагаше.

— Аса — попита ме Райла, — спиш ли?

— Заспивай — отвърнах аз. — Утре ще е труден ден.

Тя не каза нищо повече, а аз се отпуснах, като се опитвах да се унеса, и накрая трябва да съм заспал, защото следващото, което усетих, беше, че Бен разтърсваше рамото ми. Отметнах одеялото и се изправих.

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Скоро ще се зазори.

— Стоял си повече, отколкото е твоята смяна.

— Така или иначе не ми се спеше — рече той. — Бях прекалено възбуден. Но сега съм уморен. Може би вече ще мога да заспя. Ако не възразяваш, ще използвам твоята постелка. Няма смисъл да разгъвам моята.

Той изхлузи ботушите си, легна и се зави през глава. Отидох при огъня, който гореше силно. Очевидно, точно преди да ме събуди, Бен беше поставил в него нови съчки.

Нямаше вече писукане и шумолене и сега всичко бе стихнало. Все още беше тъмно, но във въздуха се носеше усещането, че скоро ще се зазори. Извън горичката нещо започна да цвърти. Реших, че е птица — или по-скоро птици, защото изглежда цвъртеше повече от едно създание.

Взех пушката под мишница и се насочих към края на горичката. Заобикалящата я равнина бе полуосветена от бледия сърп на луната.

Отначало като че ли не помръдваше нищо, но после, долу в тясната долина на реката нещо започна да се движи. Не можех да видя какво е. Движението беше спряло, но изведнъж започна отново. Казах си след малко, че когато очите ми се адаптират към мрака, ще мога да видя какво е.

Десетина минути по-късно ми се стори, че в долината различавам няколко тъмни сенки. Опитах се да се съсредоточа и да разбера какво представляват. Те си останаха само тъмни сенки, но сега като че ли забелязвах и някакви местещи се отражения, краткотрайни проблясъци на слабата лунна светлина по нещо, което се движеше. Цвъртенето продължаваше през цялото време и ми се струваше, че се разнася от долината, че към него се присъединяват все нови и нови птици и че се усилва. Звукът бе много странен и труден за определяне. Но почти можех да се закълна, че цвъртенето се разнася от сенките.

Приклекнах и се загледах, но не успях да видя много — само онези сенки, които от време на време сякаш се движеха, макар че дори да го правеха, не променяха положението си.

Не знам колко време съм клечал там, но беше доста. Нещо ме бе приковало там и ме караше да гледам онова, което се движеше в долината. Небето на изток започна да изсветлява и в горичката зад мен сънливо пропя птица. Обърнах глава да хвърля око натам и когато отново погледнах към долината, ми се стори, че виждам онези черни сенки по-ясно, отколкото преди. Бяха по-големи, отколкото си бях помислил отначало, и вървяха бавно наоколо, не всички едновременно — една-две се придвижваха и спираха, после тръгваха други една-две. Приличаха ми на пасящ добитък и в момента, в който си помислих това, разбрах, че каквото и да беше онова там долу, то правеше точно това — пасеше. Стадо пасящи динозаври.

Дали се дължеше на насоката ми на мислене или поради факта, че светлината на все още непоказалото се на хоризонта слънце едва забележимо се бе усилила, аз изведнъж успях да разбера какво са: трицератопи, стадо трицератопи. След като вече знаех какво са, можех да различа проблясващите им нагънати яки и белотата на двата рога, които стърчаха точно над очите им.

Бавно се изправих и предпазливо — навярно по-предпазливо, отколкото беше необходимо, защото от това разстояние едва ли можех да ги подплаша — се върнах в лагера.

Коленичих и разтърсих рамото на Райла. Тя сънливо промърмори:

— Какво има?

— Събуди се — казах аз. — Спокойно. Не вдигай шум. Там има стадо трицератопи.

Тя се измъкна изпод одеялото, все още сънена.

— Трицератопи — повтори Райла. — С рога и всичко останало?

— Цяло стадо. В долината. Като стадо бизони. Не знам колко са.

Бен се изправи, седна на походното легло и разтърка очи с юмруци.

— Какво, по дяволите, става? — попита той.

— Трицератопи — отвърна Райла. — Аса ги е видял.

— Онези динозаври с рога по муцуните?

— Точно така — потвърдих аз.

— Огромни зверове — каза Бен. — Един такъв скелет е изложен в Природонаучния музей в Сейнт Пол. Виждал съм го преди няколко години.

Той се изправи със залитане на крака и взе пушката.

— Ами да вървим да ги заснемем — рече той.

— Още е прекалено тъмно — възразих аз. — Трябва да почакаме да се разсъмне. Хайде първо да закусим.

— Не знам — каза Райла. — Не искам да ги изпусна. Наистина ли са цяло стадо? Каза, че са цяло стадо, нали? Истински трицератопси, а не някои от онези малки рогати създания, които видяхме вчера?

— Големи са — успокоих я аз. — Не успях да видя колко, но са големи. Ако искате, идете да ги видите, а аз ще приготвя малко яйца с бекон. Ще ви ги донеса там.

— Внимавай — рече Райла. — Не вдигай шум. Не тракай със съдовете.

Двамата се отдалечиха, а аз извадих яйцата и бекона, сложих кафето и се захванах да готвя. Когато им занесох чиниите и кафеника, започваше да се разсъмва. Трицератопсите все още бяха в речната долина.

— Виждал ли си някога през живота си нещо толкова прекрасно? — попита Райла.

Стадото наистина представляваше невероятна гледка.

Около три километра около реката бяха направо покрити от динозаври, които пасяха тревата и нискорастящите храсти. Някои от тях бяха още малки, не по-големи от прасета, други ми приличаха на млади екземпляри, но имаше и много големи. От мястото, където седяхме, големите изглеждаха метър и половина или повече на височина и навярно шест метра на дължина, включително опашката. Широките яки правеха главите им да изглеждат огромни.

— Как ще се доберем до тях? — попитах аз.

— Просто ще се приближим — отвърна Бен. — Ще вървим бавно. Няма да правим резки движения и да шумим. Ако някой от тях погледне към нас, ще спрем. Когато отново извърнат глава, продължаваме. Ще ни трябва много търпение. Райла ще върви в средата, а ние от двете й страни. Ако решат да тръгнат към нас, Райла се хвърля обратно, а ние двамата оставаме на мястото си.

Закусихме и оставихме чиниите и кафеника там, без да си правим труда да ги връщаме в лагера. После започнахме дебненето, ако това можеше да се нарече дебнене.

— Безсмислено е да се показваме така явно — казах аз.

— Ако се крием и се опитаме да се прокраднем към тях, ще ги подплашим — възрази Бен. — Така може да не ни обърнат внимание и навярно няма да им изглеждаме прекалено опасни.

Напредвахме бавно. Придвижвахме се само няколко стъпки и спирахме всеки път, когато някое от животните вдигнеше глава от тревата, за да ни погледне. Но изглежда Бен беше прав. Май динозаврите не ни обръщаха особено внимание.

На два пъти спирахме, за да може Райла да заснеме няколко кадъра от долината. Успяхме да стигнем на петдесетина метра от тях преди наистина да ни забележат. Два от големите трицератопси престанаха да пасат, обърнаха се, вдигнали високо глави и насочили острите си рогове право срещу нас, като тракаха с острите си, извити клюноподобни усти. Ние спряхме. От лявата си страна чувах бръмченето на камерата, но не откъсвах поглед от зверовете и държах пушката в готовност. Само с едно движение можех да я вдигна до рамото си. Странно — преди ми се беше струвала толкова тежка, а сега сякаш изобщо не я усещах.

Цвъртенето престана. Не се чуваше нищо. Динозаврите в задната част на стадото вдигнаха глави и се втренчиха в нас. Някак си цялото стадо бе застанало нащрек.

— Започнете да отстъпвате — тихо каза Бен. — Стъпка по стъпка. Гледайте къде вървите. Внимавайте да не се спънете.

Започнахме да отстъпваме.

Един от големите трицератопси рязко направи няколко крачки напред. Вдигнах пушката до рамото си. Но след тези няколко крачки животното спря и яростно разтърси глава към нас. Ние продължихме да отстъпваме.

Друг динозавър се хвърли напред и спря, също като първия.

— Това е блъф — каза Бен. — Но да не ги предизвикваме. Продължавайте да отстъпвате.

Камерата бръмчеше непрекъснато.

Двата динозавъра стояха и ни наблюдаваха. Когато се отдалечихме на стотина или може би малко повече метра, те се обърнаха и се върнаха при стадото. Останалите животни продължиха да пасат.

Бен изпусна въздишка на облекчение.

— Бяхме близо — рече той. — Малко повече от необходимото.

Райла отпусна камерата.

— Но пък направихме хубави снимки — каза тя. — Точно от това се нуждаехме.

— Засне ли достатъчно? — попитах аз.

— Струва ми се, че да — отвърна Райла.

— Тогава да се връщаме — предложих аз.

— Продължавайте да отстъпвате още малко — каза Бен. — Все още недейте да се обръщате.

Отстъпвахме още известно време, после се обърнахме и поехме към лагера.

Зад нас цвъртенето се усили — стадото се връщаше към заниманията си. Отново всичко беше наред. Зловредните натрапници бяха изгонени и трицератопсите можеха пак да се върнат към работата си.

— Откъде знаеше, че можем да се приближим към тях по този начин? — попитах Бен. — Откъде можеше да знаеш как ще се държат динозаврите?

— Не знаех — отвърна той. — Рискувах. Реших, че няма да са много по-различни от животните от нашето време.

— Но в нашето време — настоявах аз, — човек не се приближава до лосове или планински кози.

— Не, разбира се — съгласи се той. — Може би изобщо не е възможно да се приближиш до лос или планинска коза. Животните вече знаят какво представляваме и не ни допускат прекалено близо. Но в старите дни, преди да са срещали много хора, човек е можел да се приближи до стадо животни. Първите ловци на слонова кост в Африка са се приближавали до слоновете. В някогашния американски Запад, преди нашествието на ловците на кожи, човек е можел да се приближи до стадо бизони. Имало е някаква невидима граница, която не можеш да прекрачиш. Повечето от старите ловци са знаели точно къде е тя.

— И ние сме прекрачили границата?

Бен поклати глава.

— Не мисля така. Стигнахме до нея и те ни дадоха да го разберем. Ако я бяхме прекрачили, щяха да ни нападнат.

Райла издаде предупредителен звук и ние се заковахме на място.

— Цвъртенето — рече тя. — Цвъртенето престана.

Обърнахме се и видяхме каква е причината за това. На около половин километър от нас по склона към стадото се спускаше чудовище, което ме накара да затая дъх: самият стар Tyrannosaurus rex. Нямаше начин да го сбъркам. Не изглеждаше точно като изображенията от двайсети век, но приличаше достатъчно, че да не мога да го сбъркам.

Жалостиво свити, смешните малки предни крака висяха от гърдите му. Огромните му, мускулести задни крайници, завършващи с широки ноктести лапи, се местеха с показна решителност, оставяха следи по земята и придвижваха огромното, зловещо създание напред, внушавайки мрачно усещане за неустоима мощ. Именно главата му обаче всяваше истински ужас. Издигната на около шест метра над земята, тя представляваше предимно челюсти, чиито зъби блестяха на първите слънчеви лъчи. Под долната челюст висеше сложна гуша, за която не би могъл да се сети никой художник — гуша, която преливаше във всички цветове на дъгата и в която имаше някаква ужасяваща красота. Тя сияеше на слънцето в багри, които като че ли преливаха по повърхността й — лилаво, жълто, синьо, червено и зелено — постоянно променящи се багри, които за миг ми напомниха за стъклописите, които някога бях видял в една стара черква. И в този миг се раздразних, че не мога да си спомня къде беше онази черква.

Камерата на Райла бръмчеше и аз направих една-две крачки напред, така че да застана между нея и това огромно чудовище. С ъгълчето на окото си видях, че Бен също пристъпва напред.

— Тиранозавър — прошепна благоговейно Райла. — Истински жив стар тиранозавър.

Трицератопсите в долината бяха престанали да пасат. Пред стадото, с лице към напредващия хищник, почти рамо до рамо се бяха подредили големи динозаври, които оформяха стена от блестящи костени яки и стърчащи рогове.

Тиранозавърът завиваше към нас и значително беше скъсил разстоянието от половин километър, което първоначално ни разделяше. Той спря и за миг застана в колебание. За него трябва да бе очевидно, че в стадото трицератопси няма да намери лесна плячка. Макар големите тревопасни да бяха доста по-ниски от половината от ръста му, роговете им спокойно можеха да пронижат корема му. Докато успееше да се справи с един-два от тях с мощните си челюсти, други щяха да го изкормят преди да е в състояние да се докопа до останалите.

Той стоеше изправен на мощните си задни крака, огромната му опашка стърчеше назад съвсем ниско над земята, а тежката му глава се въртеше насам-натам, сякаш търсеше по-подходящ ъгъл за нападение.

После сигурно ни забеляза, защото внезапно се завъртя на един от краката си и с мощно движение на другия си крак застана с лице към нас. Още докато се въртеше, тиранозавърът тръгна насам и всяка крачка го приближаваше с три и половина метра. Бях вдигнал пушката до рамото си и с изненада открих, че дулото й дори не потрепва. Когато трябва да свършиш някоя работа, често я вършиш по-добре, отколкото си смятал, че можеш. Целех се точно около мястото, където онези мънички предни крака излизаха от тялото му, и малко свалих мерника, така че да сочи към точката, където смятах, че трябва да е сърцето му. Пушката блъсна рамото ми, но всъщност не чух гърмежа, а пръстът ми се плъзна от първия спусък и намери втория. Но нямаше нужда да стрелям повторно. Тиранозавърът пред мен отстъпи назад и се стовари на земята. С периферното си зрение зърнах Бен и видях тънка струйка дим да се вие от цевите на пушката му. Разбрах, че двамата сме стреляли почти едновременно, а два от онези големи куршуми бяха повече, отколкото можеше да понесе огромният динозавър.

— Внимавай! — извика Райла и в същия миг чух трясък от лявата си страна.

Обърнах се в тази посока и видях, че към нас се носи друг тиранозавър. Беше прекалено близо и се придвижваше бързо. Пушката на Бен изгърмя. Атаката на звяра за миг се обърка и той се подхлъзна по склона, но после продължи напред. И сега нещо вътре в мен ми казваше: „Всичко зависи от теб“. Оръжието на Бен бе празно, а на мен ми оставаше само един патрон. Главата на тиранозавъра се навеждаше и челюстите започваха широко да се разтварят. Нямах шанс да уцеля подходящо място в тялото му. Не знам как го направих. Нямах време за мислене. Онова, което сторих, сигурен съм, е било чисто рефлекторно, естествена и инстинктивна защитна реакция. Насочих пушката право в средата на онази зейнала паст и дръпнах спусъка. Пред и над мен главата на динозавъра експлодира и тялото му се строполи настрани. Ясно чух грохота и почувствах вибрациите с краката си, когато осемте тона месо се строполиха върху земята на не повече от десет метра разстояние.

Бен, който се беше хвърлил настрани, за да избегне нападението, се изправи на крака и започна да зарежда пушката си. Зад мен камерата бръмчеше.

— Е — рече Бен, — вече знаем нещо. Проклетите същества ходят на лов по двойки.

Вторият динозавър бе мъртъв, с откъсната от тялото глава. Все още потръпваше и подритваше, яростно удряйки с ноктестата си задна лапа. Първият се опитваше да се изправи на крака, но отново падаше. Бен се спусна надолу по склона към него, изстреля още един куршум в гърдите му и той се отпусна в планина от плът.

Райла бавно се спусна по хълма и засне отблизо двете мъртви чудовища, после изключи камерата и я отпусна. Аз отворих пушката си и я презаредих, после я стиснах под мишница.

Бен се приближи към мен.

— Трябва да призная — рече той, — че съм леко не на себе си. Онзи вторият за малко да ме прегази. Ти го уцели в главата. Направо му отнесе проклетата глава.

— Това беше единственото, което можех да направя — отвърнах аз. Не исках да прозвучи самодоволно, но не можех да му обясня, че ме бе обзело някакво примитивно чувство за самозащита — че не аз бях отнесъл главата на динозавъра, а някакъв обзел ме инстинкт. Не можех да го обясня дори на себе си.

— Главата на другия обаче си е още на мястото — каза Бен. — Трябва да я отрежем и да я вземем с нас. Просто като доказателство.

— Вече имаме доказателство — възразих аз. — Райла е заснела доказателството.

— Предполагам, че е така — рече Бен, — но ще е жалко. Ако изобщо искаш да се откажеш от нея, онази глава би донесла много пари като трофей.

— Навярно тежи неколкостотин килограма — отбелязах аз.

— Двамата заедно…

— Не — отсякох аз. — Имаме да изминем три или повече километра до колчетата. Най-добре да изчезваме от тук.

— Не разбирам защо.

Посочих към двата мъртви динозавъра.

— Петнайсет тона месо — казах аз. — Ще започнат да прииждат всякакви лешояди. Всички месоядни от километри наоколо. До довечера скелетите им ще са оголени. Искам да изчезна от тук преди да започнат да идват.

— Бихме могли да заснемем ценни кадри.

— Засне ли достатъчно? — обърнах се към Райла. — Доволна ли си?

Тя кимна.

— Не пропуснах нищо. Включително убиването на онези две чудовища. Ако това не убеди „Сафари, Инк.“, не знам какво друго ще успее.

— Добре, тръгваме си за вкъщи — казах аз с тон, който показваше, че наистина го мисля.

— Ти си страхливец — рече ми Бен.

— Така да бъде. Получихме онова, за което дойдохме. Тръгваме си, докато още можем.

— Наистина ми се струва, че трябва да си тръгваме — подкрепи ме Райла. — Уплашена съм до смърт.