Котешко лице

Глава 13

Миех съдовете от вечерята, когато на кухненската врата почука Бен Пейдж.

— Виждам, че пак си сам — рече той.

— Райла замина на изток за няколко дни. Ще се върне.

— Казваш, че преди години двамата сте били заедно на разкопки.

— Точно така. В Турция. Малки руини, отнасящи се към бронзовата епоха. Разкопките не бяха нищо особено. Нищо ново, нищо вълнуващо. Спонсорите останаха разочаровани.

— Предполагам, че понякога се случва да копаеш много, но да не откриваш нищо.

— Вярно е — потвърдих аз. Оставих последната чиния, избърсах ръце и седнах до кухненската маса срещу Бен.

Спящият Боузър силно скимтеше в ъгъла си и краката му потръпваха, докато гонеше сънувани зайци.

— Тези твои разкопки… — продължи Бен. — Има ли открития?

— Още не. Нищо, което да има особено значение.

— Но не е само отходна яма, така ли?

— Не, не е отходна яма. Не знам какво е. Може би дупка от метеорит. Намерих няколко отделни буци метал.

— Аса — обвинително рече Бен, — не си откровен с мен. Нещо става.

— Какво те кара да мислиш така, Бен?

— Хайръм. Държи се тайнствено. Сякаш ти си попаднал на нещо и той участва в играта. Казва, че не може да говори за това, че е обещал да не говори. Казва да питаме Боузър.

— Хайръм си мисли, че може да разговаря с Боузър.

— Знам. Той разговаря с всичко.

— На Хайръм му няма нищо — казах аз. — Но не можеш да разчиташ на него. Приказва много глупости.

— Не мисля така, не и този път. Цялата история е малко странна. Връщаш се, купуваш фермата и започваш да копаеш в отходната яма. После се появява Райла и тя е археолог, точно като теб.

— Ако имаше какво да ти кажа, Бен, щях да го сторя. Засега няма нищо, а може би и никога няма да има.

— Виж — рече Бен, — като кмет на този град, имам право да питам. Ако си попаднал на нещо, което може да окаже въздействие на града, трябва да знам предварително. За да можем да се подготвим за това.

— Бен, не знам какво се опитваш да постигнеш.

— Ами, например, аз притежавам десет акра на края на града. Преди няколко години ги получих от пресрочена ипотека и оттогава редовно си плащам данъците за тях. Добро място за мотел. А освен оная дупка, тук няма друг мотел. Никой уважаващ себе си човек не би отседнал там. Не е зле да вложиш пари в мотел, ако е добър и има хора, които да го посещават. Ако ще става нещо, което ще привлече тук много хора, един мотел би бил добро предприятие.

— Какво ти е казал Хайръм, че да си помислиш, че тук ще пристигнат някакви хора?

— Ами, не много. Държи се толкова дяволски тайнствено и важно. Доставя му голямо удоволствие и затова реших, че трябва да е нещо голямо. И веднъж се изпусна без да се усети. Кажи ми, Аса, възможно ли е на дъното на отходната яма да има разбит космически кораб?

— Предполагам, че е възможно — признах аз. — Точно така си мислех и аз. Но засега не разполагам с нищо, което да го докаже. Ако нещо се появи, то трябва да е извънземен космически кораб. Управляван от разумни същества, дошли от далечния Космос, от друга звезда. Ако бъдат открити парчета от такъв кораб и се представят правдоподобни доказателства, това ще е важна находка. Ще е първото истинско доказателство, че във вселената има друга разумна раса и че по някое време нейни представители са посетили Земята.

Бен леко подсвирна.

— Това ще докара тук много народ, нали? Хора, които да проучват находката. Много търсачи на рядкости. И ще идват година след година. Ще стане туристическа атракция, която дълго ще привлича посетители.

— Предполагам, че е така — съгласих се аз.

— Бавно ти върви, като копаеш там сам — каза Бен. — Какво ще кажеш да събера някои от момчетата и да дойдем да ти помогнем.

— Оценявам предложението, но няма да стане. За този вид копаене трябва предварително обучение. Трябва да се научиш какво да търсиш. Трябва да караш бавно и да отбелязваш на план точно къде си намерил всеки предмет. Не можеш просто да започнеш бясно да ровиш и да изхвърляш пръстта. Докарай там един куп хора с кирки и лопати и те ще унищожат много свидетелства. Има дребни неща, които за тях няма да имат никакъв смисъл, но за опитния разкопвач ще значат много.

Бен сериозно кимна.

— Да, разбирам. Просто ми хрумна, че може да ти помогна.

— Благодаря ти — казах аз. — А, Бен, бих бил признателен, ако не приказваш за това. Ще ми причиниш неприятности, ако се разчуе, че търся космически кораб. Градът ще ме помисли за луд, слухът ще се разнесе и сред академичните среди, а в университета има много типове, които раздуват нещата и някои от тях могат да дойдат, за да видят какво става. Предполагам, че повечето ще ни се присмеят.

— Естествено — отвърна Бен. — Няма да издам нито дума. Нито думичка. Но мислиш ли, че е възможно…

— Изобщо не съм сигурен. Просто предчувствие. Основано на някои доказателства, които може изобщо да не са такива. Възможно е просто да се заблуждавам. Какво ще кажеш да пийнем по бира?

След като Бен си тръгна, останах седнал на масата доста време и се чудех дали бе благоразумно да споделям с него онова, което му казах. Резултатът можеше да е обратен, знаех това, но навярно не и с Бен. Беше алчно копеле и сигурно щеше да си държи устата затворена, защото искаше да научи първи, за да може да изпревари всички останали и да построи мотела си — а навярно и други неща, за които не бе споменал.

Трябваше да му кажа нещо и леко да го отклоня от следата. Пълното опровергаване нямаше да го задоволи. Изтърваното от Хайръм и начинът, по който се държеше, бяха събудили подозрения у Бен. „Пък и всъщност не го излъгах“ — казах си аз. — „На дъното на отходната яма наистина има космически кораб.“

Навярно му бях затворил устата, поне за известно време. И това беше важно, защото в момента селските клюки трябваше да се сведат до минимум. Щом започнехме да строим оградата, разбира се, нямаше да можем да ги спрем. А Райла бе права — ограда щеше да ни трябва.

Отидох до хладилника и си взех нова бира.

„За Бога“ — помислих си докато седях и я пиех, — всичко това е лудост. "Колкото и да си казвах в моменти на просветление и правилно мислене, че не е възможно хора да пътуват във времето, аз знаех, че е възможно. В ума ми ясно се бе запечатал споменът за онзи огромен, забързан към стадото си мастодонт с хобот, клатещ се като махало между бивните. Не можех да забравя и ужаса, който бях изпитал, когато осъзнах къде се намирам, колко загубен и объркан се чувствах.

За пореден път си припомних предварителните планове, които бяхме кроили заедно с Райла. Мислейки за тях, ме изпълваше усещането за нереалност, както и известен страх. Навярно щяха да се появят толкова неща, които не бяхме в състояние да предвидим, тъмни петна, които осейваха и най-добре разработените планове. Какво ли бяхме пропуснали, чудех се аз? Какви ли неподозирани обстоятелства щяха да се появят, за да ни изтормозят през настъпващите дни?

Безпокоеше ме начинът, по който планирахме да използваме пътуването във времето. Ако изобщо бих мислил за това, никога не бих го правил така, както Райла. Трудно ми беше да се избавя от убеждението, че пътуването във времето трябва да се използва за напредъка на науката и знанието, че не е нещо, което да бъде предлагано на пазара.

Но Райла несъмнено имаше право като твърдеше, че ако някой друг бе открил тайната и притежаваше метода, той от своя страна би го използвал за собственото си благо. Според нея, било глупаво да се отказваш от възможността да поставиш пътуването във времето върху здрава икономическа основа — защото единствено на такава основа то можело впоследствие да се използва за научни цели.

В ъгъла си спящият Боузър диво изквича, хвърляйки се върху сънувания заек. Допих си бирата, хвърлих бутилката в кошчето за смет и отидох да си легна.

Райла си пристигаше на другия ден и трябваше да стана рано, за да отида до Минеаполис и да я посрещна на летището.