Котешко лице

Глава 4

Хайръм се беше настанил на един от сгъваемите столове пред къщата, а Боузър лежеше на тревата до него. Червеношийката нахално стоеше на няколко стъпки от тях и наблюдаваше нахлуването им в нейната територия с наперена войнственост.

Хайръм поясни:

— Боузър каза, че не иска да стои вътре, затова го изнесох.

— Той те е използвал — казах му аз. — Можел е и сам да излезе.

Боузър извинително заудря с опашка.

— Червеношийката му съчувства — рече Хайръм.

Червеношийката хич нямаше съчувствен вид.

— Нямам какво да правя — каза Хайръм. — Вие си вършете работата. Аз ще наглеждам Боузър докато се оправи. Денонощно, ако желаете. Ако иска нещо, той може да ми каже.

— Добре, наглеждай го — казах аз. — Ние имаме малко работа.

Отне ми адски много време отново да отворя вратата на плевника. Някой ден ще я поправя, обещах си аз. Нямаше да ми отнеме повече от няколко часа, но някак все не успявах да свърша тази работа.

Вътре в плевника миришеше на стара конска тор и в единия ъгъл беше нахвърляна купчина боклуци, но сградата беше запълнена предимно от две дълги маси, който бях измайсторил от дъски, поставени върху дървени магарета. Върху масите бяха подредени всички парчета метал, които бях намерил или изкопал от ямата. В далечния край на едната от тях лежаха две кухи полусферични парчета светъл метал, които бях намерил, когато разчиствах плевника.

Райла се приближи до една от масите, взе един назъбен къс метал и започна да го върти в ръцете си. После с известно учудване рече:

— Точно както ми каза: изобщо няма ръжда. Само леко обезцветяване тук-там. В него има малко желязо, нали?

— Доста голямо количество — отвърнах аз. — Поне така казаха онези от университета.

— Всяка сплав, съдържаща желязо, ръждясва — продължи тя. — Някои сплави издържат дълго време, но накрая, когато кислородът ги докопа, се покриват с ръжда.

— Тази е на повече от век — казах й аз. — Навярно много повече. Уилоу Бенд чества стогодишнината си преди няколко години. Онзи кратер се е образувал преди основаването на градчето. Сигурно е значително по-стар. На дъното му има няколко педи глина. Натрупването й е отнело известно време. За образуването на една педя глина са необходими доста листа и немного години.

— Опитвал ли си се да сглобиш някои от тези фрагменти?

— Да и няколко от тях си съвпадат, но абсолютно нищо не ми говорят.

— И какво ще правиш оттук нататък?

— Навярно нищо. Ще продължавам да копая. Ще си мълча. Ти си единственият човек, на когото съм казал. Ако бях казал каквото и да е на когото и да било друг, в отговор щях да чуя единствено подигравки. Изведнъж щяха да се появят всевъзможни специалисти по всичко, способни да ми изнамерят цял куп логични и прости обяснения на загадката.

— Предполагам, че е така — съгласи се тя, — но тук имаш все пак някакви доказателства, че в галактиката има поне още един разум и че Земята е била посетена от него. Това ми се струва важно — достатъчно важно, за да издържиш на няколко подигравки.

— Но не разбираш ли, че каквото и да е преждевременно съобщение би замъглило, ако не и унищожило значението на всичко това — възразих аз. — Изглежда човешката раса притежава странна, инстинктивна защитна блокада спрямо възможността да признае, че в космоса съществуват и други форми на разумен живот. Може би е така, защото дълбоко в себе си се страхуваме. Възможно е да изпитваме първичен страх от какъвто и да е друг вид разум. Може би се боим, че той ще ни изобличи като второкачествени, че ще ни накара да се чувстваме малоценни. Понякога говорим за самотата ни във Вселената, изразяваме страх, че сме сами, но се случва да си мисля, че това не е нищо повече от празно философстване, че във Вселената има и други разумни същества.

— Но ако е истина — рече Райла, — то все някога ще трябва да погледнеш тази истина в очите. Ако отрано приемем фактите, това ще ни донесе някои преимущества. Така ще имаме известно време да свикнем с мисълта и да стъпим по-здраво на крака, ако изобщо дойде миг, в който се наложи да се срещнем с тях.

— Много хора биха се съгласили с теб — казах аз, — но не и безликата тълпа, публиката. Поотделно можем да сме интелигентни и сравнително уравновесени, но събрани заедно сме твърдоглави по най-различни начини.

Райла продължи по-нататък покрай масата и спря срещу двете блестящи полусфери. Тя почука с пръсти по едната от тях.

— А това? При разкопките ли ги откри?

— Не — отвърнах аз. — Не знам какво представляват. Пасват си и заедно образуват куха сфера. Обвивката е дебела около три милиметра и е изключително здрава. По едно време исках да пратя едната от тях заедно с метала в университета, после се отказах, защото не съм сигурен, че са свързани с всичко останало в тази мистерия. Намерих ги тук, в този плевник. Исках да поставя масите, но в центъра на помещението имаше купчина боклуци. Стари парчета от хамути, разни вехтории, два куфара, няколко изтъркани автомобилни гуми и други подобни. Заех се да преместя всичко в онази ясла хей там. Именно тогава намерих двете полусфери на дъното на купчината.

Райла взе едната от полусферите, нагласи я над другата и прокара длан по мястото, където се съединяваха.

— Наистина си пасват — рече тя, — но не могат да се затегнат. Няма резба, нито пък нещо друго. Куха топка, която някога някак си се е разделила на две. Имаш ли някаква представа какво представлява?

— Ни най-малка.

— Възможно е да е нещо сравнително просто, нещо, което се използва относително често.

Погледнах часовника си.

— Какво ще кажеш да обядваме? — попитах аз. — На трийсетина километра нагоре по пътя има едно съвсем не лошо местенце.

— Можем да хапнем и тук. Ще приготвя нещо.

— Не — възразих аз. — Искам да те изведа. Даваш ли си сметка, че никога не съм те водил на ресторант?