Котешко лице

Глава 25

На следващата сутрин излязох да потърся Котешкото лице. Не го намерих. Вървях из горичката от киселици под караваната, пресичайки я в няколко посоки, и тихо го виках. Няколко часа по-късно отидох да го търся и в други горички. Когато се върнах в караваната, Райла ми каза:

— Може би трябваше да дойда да ти помогна, но се страхувах да не го уплаша. Той те познава от много време, а аз съм новодошла тук.

Унило седнахме на градинската маса.

— Ами ако не го намерим? — попита Райла. — Може би знае какво се е случило с Хайръм и се крие, защото не иска да се показва докато не се върне той.

— Ако не го намерим, значи няма да го намерим и толкоз — казах аз.

— Но хората от „Сафари“…

— Ще трябва да почакат — отсякох аз. — Дори да го намерим, не знам дали ще работи с мен.

— Възможно ли е да се е върнал в Уилоу Бенд? — попита тя. — В овощната градина във фермата. Това е било любимото му място, нали? Може би ако е научил за Хайръм, би се чувствал там по-близо до него.

В овощната градина в Уилоу Бенд го открих почти веднага. Беше в едно от дърветата близо до къщата и ме гледаше от него с онези огромни котешки очи. Дори ми се усмихна.

— Котешко лице — казах му аз, — Хайръм беше зле, но ще се оправи. Ще се върне след още няколко дни. Котешко лице, можеш ли да мигаш? Можеш ли да затваряш очи?

Той затвори и отново отвори очи, после повтори същото още един път.

— Добре — казах аз. — Искам да поговоря с теб. Навярно така ще можем да се разберем. Аз ще ти задавам въпроси. Ако отговорът ти е положителен, затвори очи веднъж. Ако е отрицателен, затвори ги два пъти. Разбираш ли?

Той затвори очи веднъж, после ги отвори.

— Чудесно — казах аз. — Разбра ли какво ти казах за Хайръм?

Той затвори очи веднъж.

— Разбра ли, че ще се върне след няколко дни?

Котешкото лице даде знак за „да“.

— Искаш ли да разговаряш с мен по този начин? Като мигаш с очи?

„Да“ — показа той.

— Това не е много добър начин за разговор, нали?

Котешкото лице премигна два пъти.

— Добре тогава, в Мастодонтия… — знаеш къде е Мастодонтия, нали?

„Да“ — показа той.

— В Мастодонтия ни трябват четири пътя на времето. Забил съм четири редици от колчета, боядисани в червено и с червен флаг в края на всеки ред, който показва къде искаме да отидем във времето. Разбираш ли?

Котешкото лице даде знак, че разбира.

— Видя ли колчетата и флагчетата?

Котешкото лице каза, че ги е видял.

— В такъв случай, Котешко лице, сега слушай внимателно. Първият път във времето трябва да се връща седемдесет милиона години назад в миналото. А следващият с десет хиляди години по-малко — десет хиляди години по-малко от седемдесет милиона.

Котешкото лице не изчака да го попитам дали ме разбира и отвърна положително.

— Третият — продължих аз, — с десет хиляди години по-малко от втория, а четвъртия — с десет хиляди години по-малко от третия.

„Да“ — каза Котешкото лице.

Отново повторих всичко, за да съм сигурен, че ме е разбрал.

— Ще го направиш ли сега? — попитах аз.

Той каза, че ще го направи и изчезна. Останах там, глупаво втренчен в мястото, където беше стоял. Предполагах, че е възприел думите ми буквално и че сега е в Мастодонтия, за да прокара пътищата. Поне се надявах, че е така.

Открих Бен в кабинета му, вдигнал крака върху бюрото.

— Знаеш ли, Аса — рече той, — това е най-хубавата работа, която някога съм имал. Харесва ми.

— Но ти имаш да ръководиш и банката.

— Ще ти кажа нещо, което не би трябвало да казвам никому — банката се ръководи сама. Разбира се, аз все още я управлявам, но вече почти не върша никаква работа. Само взимам някои по-сериозни решения и подписвам документите.

— В такъв случай какво ще кажеш да си размърдаш дебелия задник и да дойдеш в Креда заедно с мен?

— В Креда? Да не искаш да кажеш, че си успял, Аса?

— Така ми се струва. Не съм сигурен. Трябва да проверим. Бих искал да имам компания. Прекалено страхлив съм, за да отида сам.

— Пушките за слонове още ли са у теб?

Кимнах.

— Без никакъв лов, обаче. Не този път. Само ще проверим пътищата.

Райла дойде заедно с нас. Обсъдихме дали да не вземем кола, но решихме да отидем пеш. Докато вървяхме покрай първата редица от колчета, аз бях напълно подготвен да не се случи нищо. Но се случи. Попаднахме право в Креда. Там валеше проливен дъжд. Забихме колчетата, които носехме и пообиколихме малко, само толкова, колкото да намерим знак къде се намираме. Видяхме само група глупави щраусови динозаври, които избягаха при приближаването ни.

Другите три пътя също бяха прокарани. Не валеше в края на никой от тях. Доколкото можех да видя, всички места си приличаха много. През тези четирийсет хиляди години не би трябвало да има много промени — тоест, не на пръв поглед. Предполагам, че ако бяхме прекарали известно време, бихме могли да открием известни разлики. Но ние почти не оставахме там. Забивахме колчетата и си тръгвахме. На четвъртия път обаче Бен уби малък алкилозавър, между метър и осемдесет и два метра дълъг, навярно млад екземпляр. Големият куршум от пушката на Бен почти бе отнесъл главата му.

— Довечера ще имаме пържоли от динозавър — каза Бен.

Трябваше да го вдигнем и тримата, за да го отнесем в Мастодонтия. Там използвахме брадва, за да разбием бронята му. Когато я разсякохме по дължина, успяхме да я свалим, но не беше лесно. Бен отсече напомнящата на тояга опашка за ловен трофей. Донесох скарата изпод караваната и запалих огъня.

Докато Бен печеше дебели резени месо, аз се спуснах надолу по склона до горичката от киселици и намерих Котешкото лице.

— Просто исках да ти благодаря — казах му аз. — Пътищата са великолепни. — Той премигна четири-пет пъти към мен и през цялото време се усмихваше.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попитах аз. Той премигна два пъти, което означаваше „не“.

Щраусовият динозавър, който бяхме изяли по време на първото ни пътуване в Креда, бе вкусен, но си помислих, че пържолите от анкилозавър могат да ни разочароват. Анкилозаврите бяха толкова нелепи наглед животни. Но не ни разочароваха. Ометох пържолите с някакво неясно чувство на срам от това, че ям толкова много.

По-късно отрязахме останалото месо, оставихме няколко парчета в нашия хладилник и опаковахме останалото, за да може Бен да го отнесе у тях.

— Утре вечер ще имаме готвено от динозавър — рече той. — Може би ще поканя онези репортери да го опитат. Това ще им даде материал за писане.

Отнесохме остатъка от тялото долу по склона и го заровихме. Ако го бяхме оставили където си беше, след няколко дни щеше да осмърди всичко наоколо. Два дни по-късно, на същото място открих, че нещо, навярно вълци или лисици, е изровило останките и отлично се е справило с тях. Наоколо бяха пръснати само няколко парчета от бронята.

След като Бен си тръгна, двамата с Райла се отпуснахме, спахме до късно, прекарахме много време на градинската маса и разглеждахме владенията си. Взех пушка и заедно с Боузър пообиколих да търся гърмящи змии. Не намерихме нито една. Стифи се изкачи по склона при нас. Приближи се прекалено, като протягаше хобота си да души в нашата посока и размахваше уши към нас. Знаех, че трябва да направим нещо, в противен случай щеше да ни се качи на главата. Докато Райла ме прикриваше с пушката, аз бавно се приближих към него. Той ме подуши от главата до петите и аз го почесах по хобота. Стифи изгрухтя и започна да пъшка от възторг. Приближих се още, протегнах ръка и го почесах по долната устна. Хареса му — слонът направи всичко възможно, за да ми покаже, че ме харесва. Поведох го към долината и му казах да остане там, да стои колкото може по-далеч от нас. Той общително изгрухтя. Страхувах се да не се опита да ме последва обратно, но опасенията ми бяха напразни.

Същата вечер, докато седяхме и гледахме спускането на здрача, Райла ми каза:

— Нещо те безпокои, Аса.

— Тревожа се за Хайръм — отвърнах аз.

— Но той ще се оправи. Само още няколко дни и ще се върне тук при нас.

— Това ме накара да осъзная колко несигурно е положението ни — казах аз. — Бизнесът с пътищата във времето се крепи на Хайръм и Котешкото лице. Само нещо да се случи с който и да е от двамата…

— Но ти се справи отлично с Котешкото лице. Направи така, че пътищата във времето да бъдат отворени. Дори сега всичко да пропадне, те са си там, а именно сделката със „Сафари“ ще е основна за бизнеса ни. С течение на времето ще има и други неща, разбира се, но именно лова на едър дивеч…

— Райла, това ще те задоволи ли напълно?

— Ами не, предполагам, че няма, но ще е повече, отколкото сме имали преди.

— Питам се нещо — казах аз.

— Какво се питаш?

— Моля те, опитай се да разбереш — казах аз. — Бъди търпелива за малко. Онзи ден, когато откара Хайръм в болницата, аз останах във фермата. Останах с Боузър. Поразходихме се малко и поседяхме на стълбището, както едно време. Дори влязохме в къщата, но просто постоях в кухнята. Седнах до кухненската маса и се замислих за някога. Почувствах се загубен. Каквото и да направех, където и да отидех, пак се чувствах загубен. Нещата се бяха променили толкова много.

— Не ти ли харесаха промените?

— Не съм сигурен. Знам, че би трябвало. Сега имам пари, а никога преди не съм имал. Сега можем да пътуваме във времето, а никой никога не е правил това. Предполагам, че се дължеше на случилото се с Хайръм и на факта, че осъзнах по какъв тънък лед се движим…

Тя хвана ръката ми в нейните.

— Знам — каза Райла. — Знам.

— Искаш да кажеш, че и ти също се чувстваш така?

Тя поклати глава.

— Не, Аса. Не, аз не. Аз съм нахалната пробивна кучка, спомни си това. Но знам как се чувстваш ти. Просто се чувствам малко виновна. Аз те вкарах във всичко това.

— Аз се поддадох лесно. Не се самообвинявай. Всъщност никой не е виновен. Въпросът е, че обичах тази ферма. Когато онзи ден я видях, разбрах, че съм я загубил.

— Хайде да се поразходим — предложи тя.

Спуснахме се ръка за ръка надолу по склона и навсякъде около нас се разстилаше покоят на Мастодонтия. Далеч сред хълмовете запя козодой и ние омаяни спряхме. За първи път чувахме тук козодой. Изобщо не бях го очаквал — някак си алогично бях решил, че тук няма козодой. Но чувайки песента му, аз познах в нея родния дом, в ума ми нахлуха спомените за някогашно лято с мириса на прясно окосено сено и със звъна на камбанките на стадо крави, изкарани на паша, след като са били издоени. Докато слушах, почувствах как ме облива странно задоволство.

Върнахме се обратно при караваната и извикахме Боузър вътре. Той се вмъкна в стаята на Хайръм. Известно време го чувахме да дращи с лапа по одеялото върху пода — оправяше си леглото преди да си легне. Забърках кана с коктейл в кухнята и я отнесох в дневната. Седяхме и спокойно отпивахме от чашите си.

— Спомняш ли си деня, когато се появих? — попита ме Райла. — След двайсет години аз изведнъж се оказах при теб.

Кимнах. Спомнях си го. Струва ми се, че си спомнях всеки миг от онзи ден.

— През цялото време, докато карах към Уилоу Бенд — продължи тя, — се питах, дали няма да настъпи момент, в който да съжалявам, че съм дошла. Оттогава от време на време отново си задавах този въпрос. Аса, сега искам да ти кажа, че никога не съм съжалявала. Вече не си задавам този въпрос. Нямам предвид пътуването във времето, удоволствието и парите. Имам предвид теб. Никога не съм съжалявала, че се върнах при теб.

Оставих чашата си и се приближих до кушетката, където седеше тя. Седнах до нея и я взех в прегръдките си. Останахме така дълго време, като двойка глупави хлапета, които ненадейно са открили, че се обичат. Бях й благодарен, че ми го каза, и си мислех дали не би трябвало да сторя същото, но нямаше думи, с които да изразя чувствата си. Вместо това й казах онова, което ми бе на сърцето.

— Обичам те, Райла. Струва ми се, че винаги съм те обичал, от първия ден, в който те срещнах.

На следващия ден, малко след пладне, пристигна Къртни с колата, която му беше заел Бен. Заедно с него бе сенатор Абел Фриймор.

— Поверявам ви го — каза Къртни. — Старият кучи син не иска да разговаря с мен. Трябвало да приказва с вас. Трябвало да отиде при първоизточника. Освен това се раздвижиха и хората от данъчното — дойдоха да се срещнат с мен. Но не мисля, че посещението на сенатора е по какъвто и да е начин свързано с това.

— Ни най-малко — рече сенаторът. — Като всички благоразумни хора, аз се държа на разстояние от тях.

Той беше дребен мъж с лице на селянин. Косата му бе побеляла и оредяла, лицето и ръцете му бяха като на човек, който прекарва много време на открито.

— Значи това е Мастодонтия — каза той. — Къртни ми разказа за нея. Кога възнамерявате да започнете да я разделяте?

— Нямаме такова намерение — рязко отвърна Райла. — Не е наша.

— Трябва да ви кажа — обърна се към нас Къртни, — че хората от „Сафари“ ще пристигнат утре. Преди няколко дни се обади Бен, за да ми съобщи, че пътищата са отворени. Радвам се, че сте се справили.

— Съвсем лесно беше — отвърнах аз.

— Бих искал да поостана и да присъствам на заминаването на първата група. Сенаторът също. Ще има ли къде да пренощуваме?

— Имаме две стаи — рече Райла. — Вие сте добре дошли тук. Един от вас ще трябва да спи в една стая с Боузър.

— Възможно ли е да тръгна с групата? — попита сенаторът. — Само ще поразгледам. Съвсем за кратко, после веднага ще се върна.

— Това ще зависи от хората от „Сафари“ — отвърнах аз. — Можете да говорите с онзи, който ги води.

Сенаторът погледна към Къртни.

— Ами вие? — попита той. — Ще дойдете ли с нас, ако ни позволят?

— Не знам — каза адвокатът. — Гледах филма. Там е пълно със свирепи зверове. Ще трябва да си помисля.

Фриймор се поразходи наоколо, после се върна при масата. Райла беше донесла кафе. Той седна и протегна чашата си.

— Благодаря ви, мила — рече на Райла сенаторът, когато тя я напълни. — Аз съм едно старо селско момче. Умирам си за чаша кафе.

Всички седнахме на масата и Райла напълни чашите ни.

— Предполагам — каза Фриймор, — че мога да ви кажа онова, което искам. Това не е предложение. Нищо чак толкова сериозно. Нищо свързано със Сената или правителството. Само няколко въпроса, които ме вълнуват.

Сенаторът разля няколко капки кафе върху масата и ги избърса с длан.

— Боя се, да не ме помислите за стар глупак, който се страхува от сянката си — продължи той. — Но наистина има проблем, който ми докара много безсънни нощи. Всъщност са два проблема. И така, как да ги изложа във възможно най-добре, по най-малко глупавия начин?

Той замълча, сякаш за да помисли. Нямаше нужда да го прави, бях сигурен в това. Просто ораторски трик. През годините прекалено често бе държал речи в Сената.

— Просто казано — рече той, — имаме два приоритетни проблема: състоянието на земеделието в света и огромните маси бедни хора, голяма част от които в собствената ни страна. Онеправданите, безработните, дъното на социалната пирамида.

Досега успявахме да произвеждаме достатъчно храна за всички хора на Земята. Когато хората гладуват, това се дължи на неправилно разпределение, а не на недостиг. Но се страхувам, че може да не е далечен онзи ден, в който недостигът ще стане действителен. Метеоролозите ни казват — при това, трябва да призная, много убедително — че поне северното полукълбо, а навярно и целият свят, навлиза в по-студен, по-сух цикъл. В продължение на шейсет или повече години, казват ни те, сме били добре — имали сме най-благоприятния климат, който човечеството познава от стотици години насам. Сега започват суши. Над огромни райони обработваема земя почти не вали и климатът става по-студен. Ако тази тенденция към застудяване продължи, сезонът за развитие на реколтата ще се скъси. Всичко това означава по-малко храна. Ако производството на храна се понижи дори съвсем малко, да речем с десетина процента за няколко години, отделни части от света ще бъдат изправени пред масов глад. През годините на безпрецедентния благоприятен климат светът постигна огромен социален и икономически напредък, но населението също се увеличи без перспектива този процес да се забави, така че само в няколко облагодетелствани региона икономическият растеж е в състояние да облекчи човешкото нещастие.

Вие несъмнено разбирате какво се опитвам да кажа. Мислите ви са изпреварили думите ми. С появата на пътуването във времето — идея, която отначало приемах неохотно — вече сме в състояние да открием огромни нови земеделски райони и те ще са повече от достатъчни за компенсиране на спада в производството на храна, който ще настъпи, ако климатът се влоши според предвижданията на метеоролозите.

Това е един от проблемите. Спомняте си, казах ви, че има два проблема. Другият е, че огромна част от нашето население няма друго бъдеще, освен пълна мизерия. Голямата част от тези нещастници са в гетата на по-големите градове, други са пръснати из земеделските области, трети самотно се скитат почти навсякъде. Мислех си, че част от тези хора могат да бъдат пратени в някои девствени райони в миналото, където ще имат шанс да се замогнат. Доколкото съм мислил по въпроса, аз ги виждам като ново поколение от пионери, откарвани в нови земи, където — с малко земя, която да е само тяхна, с неунищожените природни ресурси — те ще са в състояние да си създадат по-добър живот. До болка ми е ясно, че много от тези хора не стават за пионери. Бедността и зависимостта, ожесточеността към обществото и самосъжалението им може да са ги лишили от възможността да се изправят на крака. Навярно няма да са по-добре от сега, независимо къде ги пратите…

— Но поне няма да ни досаждат — казах аз. Сенаторът ми хвърли остър поглед.

— Млади човече — рече той, — това беше нечестно и навярно недостойно от ваша страна.

— Всичко, за което говорите, звучи лесно, но не е така — обади се Къртни. — Това ще струва много пари. Не можете просто да захвърлите тези хора някъде в друго време и да им кажете, че вече всичко зависи от тях. Правителството и обществото все пак ще трябва да носят някаква отговорност. Ще трябва да се погрижите да им е осигурен подходящ старт. А и подозирам, че мнозина от тях няма да искат да отидат, че направо ще откажат да го направят. Ще има и някои преимущества, разбира се. Така ще се намалят социалните помощи и аз се питам дали не разчитате точно на това, когато обявите своя план. Но не можете хладнокръвно да намалите разходите за социални помощи просто като захвърлите хората в пустошта и им кажете, че си измивате ръцете.

Сенаторът кимна.

— Къртни, вие ме изкарвате истински канибал. Предполагам, не си мислите, че не съм се сетил за факторите, които споменахте. Програмата, ако изобщо се осъществи такава програма, ще трябва да се разработи внимателно. Първоначалните разходи навярно няколко пъти ще превишат икономиите в социалното дело. Хуманитарните й аспекти трябва да имат еднаква тежест с икономическия аспект. Още не съм разговарял с никой друг — с никого, освен с вас тримата. Преди да направя каквото и да било, трябва да получа отговор от вас. Струва ми се, че с няколко хитри хода вие сте устроили много прилично този бизнес с пътуването във времето. Предлагате го като услуга. Направили сте от него истински бизнес. Лично аз изпитвам силното чувство, че той би трябвало да се разглежда като обществена собственост и да е обект на нормативна уредба. Но след като го движите от тази ваша така наречена Мастодонтия, изглежда ефикасно сте отстранили всякаква подобна възможност. Нямам представа дали идеята за Мастодонтия ще е в състояние да издържи в съда…

— Ние сме убедени, че ще може — отсече Къртни. — Моето чувство е, че тя изобщо няма да бъде оспорена.

— В момента блъфирате — рече сенаторът. — Говорите като адвокат. Аз пък имам чувството, че ще бъде оспорена. Но това няма значение нито тук, нито там. Онова, което искам от вас, е някакъв знак с какво съчувствие бихте се отнесли към такава програма и до каква степен можем да очакваме сътрудничество от ваша страна.

— Не можем да ви дадем отговор — с възможно най-важния си адвокатски тон рече Къртни. — Ще трябва да разгледаме някои конкретни предложения и да имаме време да ги проучим. Вие разбирате, че искате от нас да ангажираме с предложенията ви огромни времеви участъци и така ще ни принудите да се откажем от възможността да даваме достъп за използването им от други.

— Съзнавам го — отвърна Фриймор. — Когато човек стигне до това, разбира, че то е основният въпрос. Бихте ли разглеждали съгласието си да участвате в предложената от мен програма като принос към обществото, като подарък? Излишно е да казвам, че ако поискате такива такси, каквито предполагам можете да искате от други, програмата ще бъде обречена. Тя никога няма да тръгне. Предложението ми ще струва достатъчно и без таксите за „Тайм Асошиейтс“ да утежняват бюджета.

— Ако апелирате към съвестта ни — рече Къртни, — бихме се отзовали с най-голямо желание. Но за момента не сме готови да поемем какъвто и да е ангажимент.

Сенаторът се обърна към мен.

— Ако се стигне до реализирането на такава програма — каза той, — къде в миналото смятате, че е най-подходящо да го направим? Тук? В Мастодонтия?

Райла ме изпревари.

— Не в Мастодонтия — отвърна тя. — Тя е наш дом. Няма да се откажем от това място.