Котешко лице

Глава 27

Хайръм все още беше в болницата и аз за пореден път отидох да потърся Котешкото лице. Открих го в овощната градина. Казвах си, че искам само да поддържам контакта с него, за да не се почувства самотен. С Хайръм бяха разговаряли почти всеки ден, а откакто него го нямаше, си мислех, че някой би трябвало редовно да ходи при Котешкото лице. Но в ъгълчето на ума ми бяха онези мънички рибки, които се бяха докосвали до мозъка ми, и аз не можех да не се чудя дали ще продължат да го правят когато отново го видя. Това предизвикваше у мен неприятно чувство и в същото време ме объркваше. Може би, казвах си аз, Котешкото лице просто така разговаряше, макар че в такъв случай сигурно ужасно ми трябваше преводач. Чудех се дали Хайръм също не го беше усещал така и дали чрез някаква странна особеност на ума си не бе в състояние да разбира езика. Може би това беше точно онази способност, която му позволяваше да разговаря с Боузър и червеношийката, ако, наистина бе разговарял с тях.

Щом открих Котешкото лице, не ми се наложи да чакам дълго, за да получа отговор на въпроса си — докосването на рибките почти незабавно се появи.

— Котешко лице — попитах го аз, — да разговаряш с мен ли се опитваш?

Той премигна веднъж с очи, с което казваше „да“.

— Кажи ми, смяташ ли, че ще можеш да го направиш?

Той премигна три пъти много бързо и това донякъде ме затрудни, но след като помислих малко, реших, че иска да каже, че не знае.

— Надявам се да успееш — казах аз. — Бих искал да разговарям с теб.

Той премигна за „да“, което предполагам, означаваше, че и той би искал.

Но не успяхме да разговаряме. Струваше ми се, че макар рибките да бяха по-упорити отпреди, не стигахме доникъде. Известно време се опитвах да отворя ума си за тях, но това май не помогна. Казах си, че навярно нищо от онова, което бих могъл да направя, няма да помогне. Всичко зависеше от Котешкото лице. Имах чувството, че сигурно смяташе, че има шанс, иначе изобщо не би се опитвал. Но когато помислих по въпроса, открих, че мислите прекалено много се поддават на желанията ми.

Когато приключихме ми се струваше, че не сме напреднали особено.

— Утре пак ще дойда — казах на Котешкото лице. — Можеш да опиташ отново.

Не разказах на Райла за това, защото се страхувах, че може да се присмее на глупостта ми. За мен, разбира се, по някакъв странен начин, това не беше глупост. Ако Котешкото лице можеше да направи така, че да сме в състояние да разговаряме, аз определено желаех да му дам този шанс.

Бях му казал, че ще дойда на следващия ден, но не отидох. На сутринта се върна още една група, сафари номер две. Те донесоха само един тиранозавър и няколко трицератопса, но освен това и три гребеноглави хадрозавъра и полакантус — покрит с броня динозавър със смешно малка, заострена глава и големи рогообразни шипове, стърчащи по цялата дължина на гърба му. Полакантусът определено не се вписваше в контекста. Той не би трябвало да съществува в Креда — предполагаше се, че е изчезнал в началото на тази епоха и че изобщо не е живял в Северна Америка. Но той си бе там, в цялата си гротескна грозота.

Групата беше донесла цялото тяло. Въпреки че го бяха одрали и изкормили колкото се може по-добре, трупът бе започнал леко да се вмирисва.

— Непременно привлечете вниманието на палеонтолозите върху този динозавър — казах аз на клиента ловец. — Направо ще се отчаят.

Той доволно ми се ухили. Беше дребен и аз се зачудих как човек с неговия ръст може да се изправи срещу динозавър. Опитах се да си спомня кой е и ми се стори, че ми го бяха представили като аристократ от Англия, един от онези, които някак си са успели да запазят родовото си богатство въпреки британската икономика.

— Какво толкова особено има в него? — попита той. — Имаше съвсем малко такива. Убих най-големия. Как бихте възседнали, сър, такъв екземпляр? Доста тромаво създание.

Обясних му какво е особеното и на него му допадна идеята да обърка палеонтолозите.

— Някои от тези учени типове прекалено много се надуват — каза ми аристократът.

Групата едва беше изчезнала в Уилоу Бенд, когато се върна експедиция номер четири. Носеха четири тиранозавъра, два трицератопса и няколко други животни. Липсваше обаче един камион и двама мъже бяха на носилки.

Водачът им свали шапката си и избърса чело.

— Бяха онези проклети създания с роговете — каза той. — С папагалските клюнове. Трицератопси, нали така им викате? Нещо ги подплаши и те налетяха върху нас, десетина или повече от големите екземпляри. Блъснаха камиона отстрани и той се подпали. Имахме късмет, че никой не загина. Едва успяхме да спасим хората, които бяха вътре. Трябваше да избягаме. Не знам колко успяхме да убием. Сновяха навсякъде и си изкарваха яда върху нас. Навярно би трябвало да се върнем и да вземем няколко от главите им. Но когато най-сетне си разчистихме пътя, някак не ни се искаше.

— Било е опасно — казах аз.

— Опасно, разбира се. Но когато си в чужда земя и още не знаеш какво да очакваш, винаги може да стане опасно. Разбрах едно нещо: никога не се приближавай прекалено много до стадо трицератопси. Те са нервни, грозни зверове.

След деня, в който беше заминала втората група, Райла ми каза:

— Тревожа се за номер едно. Закъсняват.

— Само с един ден — отвърнах аз. — Всички са си определили двуседмичен срок, но един-два дни повече или по-малко нямат значение.

— Групата, която току-що си тръгна, е имала неприятности.

— Допуснали са грешка. Това е всичко. Спомняш ли си как ни спря Бен, когато се приближихме прекалено до трицератопсите? Каза, че имало невидима граница, която не бива да се прекрачва. Онези приятели са я прекрачили. Следващия път вече ще внимават.

Видях, че нагоре по склона се тътри Стифи.

— Трябва да го разкараме от тук — казах аз.

— Да, но се дръж мило — рече Райла. — Той е толкова обичлив стар слон.

Тя влезе в караваната и донесе две връзки моркови. Стифи се дотътри до нас и изключително грациозно взе морковите, като грухтеше и сумтеше към нас. След малко го върнах обратно в долината.

— Ще трябва да поограничим дажбата му — предупредих Райла аз. — Ако не го сторим, непрекъснато ще кисне тук горе.

— Знаеш ли, Аса — рече тя, без да обръща внимание на думите ми, — реших къде да си построим къща. Там долу до горичката от киселици. Можем да черпим вода от извора, а хълмът ще ни пази от северозападния вятър.

За първи път чувах за къщата, но не направих въпрос от това. Всъщност, идеята бе добра. Не можехме постоянно да живеем в каравана.

— Предполагам, че си решила и каква къща искаш — казах аз.

— Ами не съвсем. Не чак до подробния план. Само най-общо. Един етаж, не много издигнат над земята. Може би от необработен камък. Малко е старомодно, но ми се струва, че именно такава къща би подхождала тук. Освен това е и скъпо, но би трябвало да можем да си го позволим.

— Вода от извора — повторих аз. — Ами отоплението? След като телефонната линия не работи, съвсем сигурен съм, че няма да можем да прокараме и газопровод.

— Мислих за това. Ще построим къщата здрава и стабилна, с добра изолация и ще използваме за огрев дърва. Ще има много камини. Можем да викаме хора, които да секат и превозват дървата. Из тези хълмове има много. Някъде надалеч, за да не виждаме сечището оттук. Няма да сечем дърветата наоколо. Би било жалко да го направим.

Разговаряхме за къщата по време на вечерята. Колкото повече обмислях идеята, толкова повече ми харесваше. Радвах се, че Райла се сети за това.

— Утре ще отида до Ланкастър и ще разговарям с предприемач — рече тя. — Бен сигурно познава някой добър.

— Репортерите пред портата ще те сдъвчат — казах аз. — Хърб все още иска да си останеш тайнствената жена.

— Виж, Аса, ако се наложи, мога да се справя с тях. Справих се с тях в болницата онази вечер, когато откарахме Хайръм. В най-лошия случай мога да залегна на задната седалка и да се покрия с одеяло или нещо друго. Бен ще ме закара. Защо не дойдеш и ти? Можем да наминем до болницата и да видим Хайръм.

— Не — отвърнах аз. — Един от двама ни трябва да остане тук. Обещах на Котешкото лице да отида при него днес и не го направих. Ще го потърся утре.

— Какво правиш там с него? — попита тя.

— Започва да се чувства самотен — отвърнах аз.

На следващата сутрин Котешкото лице беше в горичката от киселици, а не в старата овощна градина. Клекнах и полушеговито му казах:

— Е, да продължим с това.

Той възприе думите ми буквално. Рибките незабавно започнаха да се блъскат в ума ми и лекичко да го захапват, но този път сякаш бяха повече и по-малки — мънички рибки, които можеха да навлизат все по-навътре и по-навътре в ума ми. Можех да усетя как проникват дълбоко в гънките му. Обземаше ме странна сънлива отпадналост и аз й се съпротивлявах. Потъвах в мека сивота, която ме оплиташе, както фината паяжина улавя попадналото в нея насекомо.

Опитах се да разкъсам мрежата, да се изправя на крака, но с някакво странно безразличие открих, че нямам представа къде съм. Разбрах също, че всъщност не ме е грижа къде мога да бъда. Смътно знаех, че това е Мастодонтия, че с мен е Котешкото лице, че Райла е заминала за Ланкастър, за да се срещне с предприемач във връзка със строежа на къща от необработен камък и че трябва да намерим хора, които да ни снабдят с дърва за зимата, но всичко това беше съвсем далечно, отделно от онова, което се случваше. Знаех и че за момента не е нужно да се занимавам с него.

После го видях: града, ако изобщо бе град. Сякаш седях върху висок хълм под величествено дърво. Времето беше топло и хубаво, а небето бе в най-нежносиния цвят, който някога съм виждал.

Пред мен се простираше градът и когато погледнах от двете си страни, видях, че е навсякъде, че ме заобикаля изцяло и че стига чак до хоризонта във всички посоки.

Хълмът самотно се издигаше насред града — красив хълм със склонове, покрити с тъмнозелена трева и прелестни цветя, а на върха му растеше величественото дърво, под което седях. Подухваше нежен ветрец.

Нямах представа как съм се оказал тук — дори не си задавах този въпрос. Струваше ми се съвсем естествено. Струваше ми се също, че би трябвало да разпозная мястото, но не можех, въпреки всичките си усилия. Когато го видях за първи път, се бях зачудил дали е град и сега знаех, че е така, но също знаех, че е и нещо друго, което е важно, и че просто съм го забравил, но всеки момент ще си го спомня.

Не приличаше нито на един от градовете, които бях виждал преди. Имаше паркове, алеи, широки, красиви улици и всичко това ми се струваше познато, макар да изглеждаше прелестно. Но сградите не бяха такива, каквито човек изобщо би очаквал да види. Нямаха маса и дори почти нямаха форма — по-скоро бяха като паяжина, като дантела, тънки, прозрачни, нематериални. И все пак, щом се вгледах по-внимателно в тях, видях, че не са толкова ефирни, колкото ми се бе сторило отначало; че когато ги гледах по-продължително, започвах да ги виждам по-добре; че когато ги бях погледнал за първи път, не ги бях видял в тяхната цялост; че бях видял само част от тях и че зад тази фасада те имат по-материална форма. Но все пак във всичко имаше нещо, което ме безпокоеше, и след известно време осъзнах, че това е планът на града. Постройките не бяха разположени в огромните правоъгълници, наложени от уличния план, както бе в градовете на Земята. Точно така, помислих си аз: това не беше земен град, макар че не знам защо се изненадвах, след като още от самото начало трябваше да разбера, че не е земен град — това бе градът на Котешкото лице.

— Това е щабквартира — каза Котешкото лице. — Галактическа щабквартира. Помислих си, че за да го разбереш, трябва да го видиш.

— Благодаря, че ми го показа — отвърнах аз. — Това ми помогна да разбера.

Изобщо не бях изненадан, че Котешкото лице ми говори. Бях в онова състояние, в което не се изненадвах от нищо.

Приблизително по същото време осъзнах също, че малките, хапещи ме рибки вече не се блъскат в ума ми. Очевидно бяха свършили работата си, бяха взели всичко, което трябваше да се вземе и бяха изчезнали.

— Тук ли си роден? — попитах го аз.

— Не — отвърна Котешкото лице. — Не съм роден тук. Започнах на друга планета, много далеч от тук. Някой ден ще ти я покажа, ако имаш време за това.

— Но си бил тук — казах аз.

— Дойдох като доброволец — отвърна той. — Или по-скоро, бях призован като доброволец.

— Призован ли? Как са те призовали? Кой те е призовал? Ако си бил призован, значи не си бил доброволец.

Опитах се да разбера дали с Котешкото лице наистина използваме думи и ми се стори, че не го правим, макар да нямаше никаква разлика, защото се разбирахме също толкова добре.

— У теб открих концепцията за бог — рече Котешкото лице. — През цялата история на твоята раса хората са почитали много богове.

— Разбирам концепцията — отвърнах аз. — Но не съм сигурен, че почитам който и да е бог. Не и по начина, който имат предвид повечето хора, когато казват, че почитат Бог.

— Нито пък аз — каза Котешкото лице. — Но ако видиш кой ме призова — не само мен, а и много други същества — ще се убедиш, че има богове. Те не са такива, разбира се, макар да има мнозина, които смятат, че са. Просто са форма на живот, биологична или друга — за което не мога да съм сигурен — чийто разум е започнал да се развива отрано и през милионите години са станали достатъчно мъдри или са имали достатъчно късмет, за да избегнат катастрофалните събития, които толкова често са причина за упадъка или загиването на разума. Възможно е по някое време да са били биологични; естествено, трябва да са били. Не съм сигурен какво са сега — през дългите хилядолетия може да са се изменили…

— Значи ти си ги виждал? Срещал ли си се с тях?

— Абсолютно никой не се е срещал с тях. Те са над каквото и да е общуване с други същества. Презират ни или може би се страхуват от нас, недостойна мисъл, която ме преследваше по едно време. Трябва да съм бил единственият, защото никой друг никога не ми е казвал такова нещо. Но веднъж зърнах един от тях или поне си мисля, че го зърнах, макар че не го видях ясно. За да направят впечатление на доброволците, те им позволяват да ги съзрат — макар че внимават да не ги видят прекалено ясно — или през някакво було, или сянката на някой от тях. Нямам представа как точно.

— И ти не си бил впечатлен?

— На времето може и да съм бил. Беше толкова отдавна, че ми е трудно да си спомня. Според вашето летоброене, навярно преди един милион години. Но си мислех за това и реших, че дори да съм бил впечатлен, не е трябвало да бъда.

— Това техният град ли е? „Градът на боговете“?

— Щом искаш да мислиш за него така. Планиран е от тях, макар че не са го построили те. Всъщност, това не е град. Това е планета, покрита от сгради и съоръжения. Ако градът е такъв, значи това е град.

— Спомена, че е галактическа щабквартира.

— Точно така. Галактическа щабквартира, а не галактическата щабквартира. Може да има и други, за които не знаем. Други богове, за които не знаем. Струва ми се вероятно да има други галактически единици, които функционират точно като този град, но без нужда от главна щабквартира. В никакъв случай нещо толкова официално като щабквартира, а навярно някакъв друг план, който върши много повече работа.

— Ти просто предполагаш, че може да има други щабквартири. Но не знаеш.

— Галактиката е голяма. Не знам.

— Тези същества, тези богове завладяват планети и ги експлоатират, така ли?

— Експлоатират ли? Схващам смисъла, но концепцията не ми е ясна. Искаш да кажеш притежават? Или използват?

— Да.

— Не е така — отвърна Котешкото лице. — Само информация. Познанието, това ги интересува.

— Искаш да кажеш, че събират познание?

— Точно така. Схватливостта ти ме удивлява. Те пращат кораби с много изследователски групи. Спускат една изследователска група тук, друга там. По-късно друг кораб идва и ги прибира една след друга. Аз бях в една изследователска група, последната. Бяхме спуснали още четири.

— Значи корабът ти се е разбил?

— Да. Не разбирам как можа да се случи. Всеки от нас е специалист. Знае си своята работа, нищо друго. Съществата, които управляваха кораба, също бяха специалисти. Би трябвало да разберат, да го предвидят. Катастрофата не би трябвало да се случи.

— Казал си на Хайръм или на Райла, казал си на един от двама им, че не знаеш местоположението на планетата, от която идваш. Значи затова не знаеш — защото това не е по твоята специалност. Знаел е само пилотът или пилотите.

— Моята специалност беше само да пътувам във времето. Да наблюдавам и да документирам миналото на изследваната планета.

— Искаш да кажеш, че вашите планетарни проучвания не са се отнасяли само до настоящето, но и до онова, което е било в миналото. Изучавали сте еволюцията на всяка планета.

— Така трябва. Настоящето е само част от въпроса. Важно е и как се е стигнало до това настояще.

— Другите са загинали по време на катастрофата. Но ти…

— Имах късмет — прекъсна ме Котешкото лице.

— Но когато си стигнал тук, ти не си изследвал миналото. Останал си в Уилоу Бенд или на мястото, което е щяло да стане Уилоу Бенд.

— Направих само няколко екскурзии. Само моите наблюдения нямаше да имат никаква стойност. Проправих път за други. И още нещо: знаех, че ще дойде кораб, за да ни прибере. Те нямаше да знаят за катастрофата и щяха да очакват да ни открият. И си казвах, че щом корабът би трябвало да пристигне, аз трябва да съм тук и да го посрещна. Не можех да си тръгна. Ако отидех в миналото, нямаше кой да ме повика обратно, ако пристигнеше кораб. Щяха да открият следи от катастрофата, да решат, че всички сме мъртви и нямаше да ме чакат. За да ме приберат, за да ме спасят, както казвате вие, аз знаех, че трябва да съм близо до мястото на катастрофата, за да могат да ме намерят.

— Но ти си отварял пътища за Боузър, а сега и за нас.

— Щом самият аз не можех да използвам пътищата, защо да не дам възможност на други. Защо да не дам възможност на приятелите си?

— Смятал си ни за приятели?

— Първо Боузър — рече той, — после и останалите от вас.

— И сега се тревожиш, че няма да дойде кораб, за да те прибере.

— Мина много време — отвърна Котешкото лице. — Твърде много. И все пак могат да ме потърсят. От моя вид не сме много. Ценни сме. Няма лесно да се откажат от нас.

— Значи все още се надяваш?

— Съвсем слабо.

— Значи затова прекарваш толкова много време в старата овощна градина? За да си там, ако дойдат да те приберат.

— Да — потвърди Котешкото лице.

— Щастлив ли си тук?

— Какво е „щастлив“? Да, предполагам, че съм щастлив.

„Какво е «щастлив»?“ — бе попитал той, като се престори, че не знае какво е щастие. Но той отлично го знаеше. На времето е бил щастлив, възхитен, уплашен — в деня, в който е бил призован в онази огромна галактическа щабквартира, присъединявайки се към елитна компания, легенда в онези части на звездната система, обхванати от огромната конфедерация.

Без да питам как е възможно това, аз се движех заедно с него през онзи фантастичен град, току-що пристигнал от затънтена планета и зяпащ всичко, което виждах, изпълнен с почуда не само пред гледката, но и пред факта, че изобщо съм тук. Заедно с него отидох и на други планети, които само бегло зървах и съвсем за кратко виждах какво са представлявали през миналите векове. Стоях пред прелести, които изпълваха сърцето ми с остра болка, виждах нещастия, които обливаха душата ми с тъга, обезумяло се мъчех да проумея науки и култури, които бяха извън способността ми да разбирам.

После, съвсем внезапно всичко изчезна и аз отново бях в горичката от киселици, застанал срещу Котешкото лице. Умът ми все още кипеше от почуда и трябва да съм загубил представа за времето.

— А Хайръм? — попитах аз. — Показвал ли си на Хайръм…

— Не — отвърна Котешкото лице. — Хайръм не би могъл да го разбере.

И това бе вярно, естествено. Хайръм не би могъл да го разбере. Беше ми се оплакал, че Котешкото лице му казал много неща, които не разбирал.

— Не съм го показвал на никой друг — рече той. — На никой друг, освен на теб.

— Но аз съм объркан — отвърнах аз. — Не разбирам много неща.

— Разумът ти — рече той, — е много по-обхватен, отколкото предполагаш.

— Пак ще дойда — казах аз. — Пак ще си поговорим.

Изкачих се нагоре по склона и когато стигнах до караваната, там нямаше никой. Почудих се дали онази последна група не е пристигнала, докато бях с Котешкото лице. Когато тръгвах, не се тревожех за тях, защото мислех, че ако се появят, най-вероятно ще ги чуя. Но сега се съмнявах, че по време на разговора ми с Котешкото лице бих чул каквото и да било. Затова отидох до началото на път във времето номер едно и видях, че навън от него не водят никакви следи. Това означаваше, че закъсняват с два дни. „Ако не се върнат до утре“ — казах си аз, — „навярно двамата с Бен би трябвало да отидем и да проверим какво ги е забавило.“ Не че се тревожех. Пърси Аспинуол ми се бе сторил напълно компетентен човек. И все пак установих, че се чувствам неспокоен.

Върнах се при караваната и седнах на стълбите. Боузър изпълзя изотдолу и седна съвсем близо до мен. Беше почти като едно време преди да пристигне Райла и да започне целият този бизнес с пътуването във времето.

След онова, което се бе случило с Котешкото лице, първоначално се чувствах полузамаян, но сега можех да започна да го обмислям. Отначало, докато се беше случвало, всичко ми се струваше едва ли не обичайно. Мислех си, че няма от какво чак толкова да се изумявам, приемах го като нещо, което човек съвсем уверено би трябвало да очаква. Но сега, след като имах време да помисля, започнаха да ме полазват студени тръпки и макар да знаех, че наистина се е случило, започнах да се изпълвам със съмнение. Старата човешка игра: казваш, че нещо не се е случило, за да не се е случило.

Но въпреки автоматичното му отхвърляне, дяволски добре знаех, че се е случило и седях на стъпалата, като се опитвах да подредя мислите си. Но нямах много време за това, защото тъкмо започнах, и на хълма се появи колата на Райла, а на седалката до нея беше Хайръм.

Той изскочи навън веднага, щом автомобилът спря, и се затича право към Боузър. Не ми каза нито дума и дори не съм сигурен, че ме забеляза. Когато го видя, Боузър се спусна към него, а Хайръм се отпусна на колене и прегърна кучето, докато Боузър скимтеше и лаеше от щастие, енергично облизвайки с език лицето му.

Райла се хвърли към мен и ме прегърна. Така стояхме четиримата — Хайръм прегръщаше Боузър, а Райла прегръщаше мен.

— Не е ли прекрасно, че Хайръм се върна? — попита тя. — В болницата ми казаха, че могат да го изпишат, но че трябва да си почива и да събира сили. Изглежда ужасно е отслабнал. Не трябва много да работи и…

— Няма проблем — прекъснах я аз. — Хайръм никога не е бил, както вероятно би се изразила ти, пристрастен към работата.

— Всеки ден трябва да прави упражнения — продължи тя. — Най-добре да се разхожда. Освен това храната му трябва да е с високо съдържание на протеини и да взима едно лекарство, което не харесва. Казва, че имало ужасен вкус. Но обеща да го пие, ако го изпишат. О, Аса, трябва да видиш каква къща ще построим. Още нямам плановете, но мога грубо да ти я скицирам. Изцяло е от необработен камък и има голям брой високи комини — ще има камини почти във всяка стая. И с много прозорци. Цели стени от термостъкло, така че да можем да гледаме този наш свят. Все едно, че си седим навън. Ще има вътрешен двор и външна скара направена от същия камък като къщата, с каменен комин, който да отвежда дима, а също и басейн, ако искаш. Струва ми се, че на мен ми се иска. Ще го пълним с вода от извора и тя е ужасно студена, но предприемачът каза, че за ден-два ще се затопля от слънцето и после…

Видях, че Хайръм и Боузър се отдалечават надолу по склона. Те или не чуха вика ми, или не му обърнаха внимание, тъй че се затичах след тях.

Стиснах Хайръм за рамото и го обърнах към мен.

— Къде си мислиш, че отиваш? — попитах аз. — Райла казва, че трябва да си почиваш, да не се уморяваш прекалено много.

— Но господин Стийл — съвсем разумно възрази той, — просто трябва да видя как я кара Стифи. Трябва да му съобщя, че съм се върнал.

— Не днес — казах аз. — Може би утре. Ще вземем кола и ще се опитаме да го намерим.

Поведох двамата обратно. Хайръм протестираше през целия път.

— Ами ти — попита Райла, — как прекара деня?

— Разговарях с Котешкото лице — отвърнах аз.

Тя весело се засмя.

— За какво разговаряхте?

— За много неща — казах аз.

После тя се върна на въпроса за къщата и аз изобщо не успях да взема думата. Тя приказва за това, докато не си легнахме. Никога не я бях виждал толкова щастлива и възбудена.

Реших, че ще й разкажа за Котешкото лице на сутринта, но не стана така. Бен ме измъкна от леглото, като тропаше на вратата и ме викаше да изляза.

Измъкнах се по пижама с още залепнали от съня очи.

— Какво става по дяволите? — попитах аз. — Какво толкова има, че да не може да почака?

— От „Сафари“ настояват — отвърна той. — Започват да нервничат. Искат да отидем и да проверим какво задържа Аспинуол и хората му.