Котешко лице

Глава 31

Бен и Хърб се върнаха в Мастодонтия с нас. Използвахме пън и лост, за да изправим караваната. Поправянето на повредите ни отне по-голямата част от деня. Но когато свършихме, в нея отново можеше да се живее. Въпреки опитите на Стифи да го отвори, на хладилника му нямаше нищо.

На следващия ден, въпреки протестите на Хайръм и Райла, ние се качихме на две от колите и тръгнахме да търсим Стифи. Открихме го в долината и го поведохме нататък в нея. Той се раздразни и на няколко пъти заплаши да ни нападне. За да го накараме да продължи да върви, без да ни види използвахме пушките, заредени със сачми, от които щеше да го заболи, но нямаше да пострада сериозно. Той протестираше, като грухтеше и сумтеше на всяка крачка. Отдалечихме го на трийсетина километра и после обърнахме колите.

Няколко дни по-късно мастодонтът отново се появи из старите си земи, но отсега насетне, въпреки спомена за морковите, повече не ни безпокоеше. Дадох на Хайръм строга заповед да го остави на мира и той за първи път обърна внимание на думите ми.

От няколко дни не се бяхме чували с Къртни. Когато накрая той се свърза с нас, аз бях с Бен в офиса му. Бен ми даде знак да вдигна слушалката на другия телефон.

Къртни каза, че е направил постъпки за временно запрещение, подкрепен от „Сафари“ и хората от киното. Но процесът щял да отнеме повече, отколкото си мислел, поради количеството сложни аргументи, на които се позовавали и двете страни. Особено го бе ядосало едно твърдение, издигнато в защита на заповедта на Държавния департамент — че пътуването във времето било опасно за здравето. Каза, че щял да е по-склонен да се съгласи, че пътуването в по-късните, исторически периоди можело да представлява такава опасност, но в аргумента на департамента се включвали епохи, отдалечени на милиони години назад в миналото. Твърдели, че бактериите и вирусите, съществували през тези периоди, били в състояние да се приспособят към човешкия организъм и да пренесат зарази, които можели да се превърнат в масови епидемии.

От ЦРУ, съобщи ни Къртни, не се били обаждали повече.

— Може да им е въздействал Държавният департамент — каза адвокатът.

Сенатор Фриймор ходил при него, за да му каже, че и в двете камари на парламента щели да бъдат внесени проектозакони за уреждане емигрирането на бедни хора (или просто желаещи да направят това) в праисторически епохи. Фриймор искал да знае коя епоха би била най-подходяща.

— Аса е на другия телефон — рече Бен. — Той може да ти отговори на този въпрос.

— Добре — отвърна Къртни. — Какво ще кажеш, Аса?

— Миоценът — казах аз.

— Ами Мастодонтия? На мен ми изглежда идеална за тази цел.

— Времевият отрязък не е достатъчно голям — отвърнах аз. — Щом ще прехвърляш човешко население някъде в миналото, трябва да си сигурен, че има достатъчно време, за да не се сблъска то с появата на човешката раса.

— Мастодонтия е доста назад в миналото, не е ли така?

— Не, не е. Ние сме само на малко повече от сто и петдесет хиляди години в миналото. Можеш да се върнеш и на триста хиляди и пак да си в Сангамона, но дори това не е достатъчно. По това време на Земята е имало хора, примитивни, но все пак хора. Не можем да си позволим да се сблъскаме с тях.

— Ами вие двамата с Райла?

— Ние сме само двама. Няма да вземем в тази епоха никой друг. Само временни посетители, които идват, за да използват пътищата във времето. А и човекът ще се появи в Америка поне след сто хиляди години.

— Разбирам. Ами Миоценът? Колко назад в миналото е той?

— На двайсет и пет милиона години.

— Смяташ ли, че е достатъчно?

— Дава ни повече от двайсет милиона години до появата на каквото и да е, напомнящо човек. След двайсет милиона години, когато е възможен първият сблъсък, на Земята навярно няма да са останали хора. Нито в нашето настояще, нито двайсет милиона години назад в миналото.

— Искаш да кажеш, че дотогава ще сме изчезнали?

— Изчезнали или отишли някъде другаде.

— Да — съгласи се Къртни. — Предполагам, че е така.

Той замълча за миг, после попита:

— Аса, защо в Миоцена? Защо не по-рано? Защо не малко по-късно?

— В Миоцена има трева. Трева като днешната, много подобна на нея. Тревата е задължителна за отглеждането на добитък. Освен това тя прави възможно съществуването на стада диви животни. За заселниците ще е важно да има дивеч — в началото ще трябва да ловуват, за да се снабдяват с храна. А и климатът в Миоцена ще е по-благоприятен.

— Защо?

— Продължителният дъждовен цикъл ще е към края си. Климатът ще е по-сух, но навярно все още достатъчно влажен за земеделие. Големите гори, които са покривали по-голямата част от района, ще са изчезнали, отстъпвайки пред тревата. На заселниците няма да им се налага да разчистват горите, за да освободят земя за обработване и в същото време ще има достатъчно дърва за нуждите им. Няма опасни животни или поне ние не знаем за такива. Съвсем различно от динозаврите в Креда. Ще има титанотери, гигантски прасета, първобитни слонове, но нищо, с което да не може да се справи една едрокалибрена пушка.

— Добре, убеди ме. Ще предам на сенатора. Освен това, Аса…

— Да?

— Какво мислиш за идеята? Да пратят тези хора в миналото?

— Няма да стане — отвърнах аз. — Малцина ще искат да отидат. Те не са пионери и не искат да бъдат такива.

— Смяташ, че ще предпочетат да останат тук, на социална издръжка през остатъка от живота си? Защото положението е такова. Те са в капана на бедността и не са в състояние да се измъкнат.

— Мисля, че повечето от тях ще останат — казах аз. — Те знаят какво ги очаква тук. За миналото нямат представа.

— Страхувам се, че си прав — рече Къртни. — Надявах се, планът на Фриймор да ни стане гаранция, ако постъпките ни за запрещение се провалят. Ако го гласуват, разбира се.

— Не разчитай на това — казах аз.

Къртни и Бен поговориха още малко. Нямаше за какво толкова да се разговаря.

Докато седях там и слушах откъслечните думи на Бен, аз се замислих за светлите перспективи, които толкова бързо бяха помръкнали. Преди няколко седмици изглеждаше, че нищо не може да ни попречи — имахме договора със „Сафари“, сделката с хората от киното напредваше и бяхме уверени, че ни предстоят още. Но сега, освен ако Къртни не успееше да се наложи над заповедта на Държавния департамент, с бизнеса ни щеше да е свършено.

Лично аз не съжалявах прекалено много — о, разбира се, не бих имал нищо против да стана милионер, но парите и успехът в бизнеса никога не са имали толкова голямо значение за мен. Райла обаче беше съвсем различна. И макар Бен почти да не споменаваше за това, знаех, че за него тези неща също значат адски много. Моето разочарование, осъзнах аз, не бе толкова заради онова, което бях загубил, колкото заради онова, което бяха загубили те двамата.

Когато напуснах офиса на Бен, отидох в овощната градина и открих Котешкото лице там. Седнахме да поговорим. През повечето време говореше той. Този път ми показа родната си планета. Беше съвсем различна от щабквартирата: затънтен свят с бедна икономическа база. Почвата не ставаше за земеделие, почти нямаше полезни изкопаеми, не се бяха развили големи градове. Жителите на този свят влачеха безрадостно съществувание и бяха съвсем различни от Котешкото лице — определено биологични, макар в тях да имаше някаква озадачаваща мимолетност, сякаш нерешително се лутаха между къртици и феи.

Котешкото лице почувства изненадата ми, защото ми каза:

— Бях урод. Как би го нарекъл ти? Навярно мутант. Не приличах на останалите от тях. Изменях се, а те бяха объркани, срамуваха се и навярно малко се плашеха от мен. Началото ми беше нещастно.

Неговото начало — не детството му, а началото. Замислих се над това.

— Но са те отвели в щабквартирата — казах аз. — Навярно точно затова са те отвели. Може би са търсили точно такива като теб — същества, които да могат да се променят.

— Сигурен съм в това — отвърна Котешкото лице.

— Казваш, че си безсмъртен. Бяха ли и другите на родната ти планета безсмъртни?

— Не, не бяха. Това е едно от нещата, по които се отличавах.

— Кажи ми, Котешко лице, откъде знаеш? Откъде си сигурен, че си безсмъртен?

— Знам го и толкова — отвърна Котешкото лице. — Вътре в себе си го зная.

Това беше достатъчно, помислих си аз. Щом го знаеше вътре в себе си, навярно бе прав.

Тръгнах си малко по-озадачен, отколкото преди. Изглежда всеки път, когато разговарях с него, се озадачавах все повече. Известно време, поради някаква странна причина, чувствах, че го познавам по-добре, отколкото което и да е друго същество. Все повече усещах дълбините в него, които ми се струваше, че никога няма да достигна. Озадачаваше ме също алогичното чувство, че го познавам добре. Бях разговарял с него, истински бях разговарял с него не повече от десетина пъти и все пак имах впечатлението, че сме приятели открай време. Знаех някои неща за него, за които бях сигурен, че никога не сме разговаряли. Чудех се дали това не може да се свърже с факта, че той често ме беше взимал вътре в себе си, бе ме правил за миг част от своята личност, за да успея да видя заедно с него някои идеи, които не би могъл да обясни с разбираеми за мен думи. Беше ли възможно в случаите на единение да съм поел част от неговата самоличност, да съм проникнал в мисли и цели, които изобщо не е възнамерявал да сподели?

Повечето от репортерите и телевизионните екипи вече бяха напуснали Уилоу Бенд. В отделни дни нямаше съвсем никой, друг път се появяваха неколцина и оставаха ден-два. Все още ни споменаваха в новините, но магията вече я нямаше. Вече не бяхме сензация.

Туристите намаляха. Обикновено на паркинга на Бен имаше по няколко коли, но не можеше и да става сравнение с преди. В мотела на Бен вече имаше свободни места — понякога много свободни места. Ако не настъпеше поврат, Бен щеше да загуби доста пари. Все още държахме охрана и нощем включвахме прожекторите, но това започваше да изглежда малко глупаво. Охранявахме нещо, което навярно вече не се нуждаеше от охрана. Струваше ни адски много пари и от време на време обсъждахме дали да не освободим пазачите или да престанем да включваме прожекторите. Но се колебаехме — по принцип, предполагам, защото това би приличало на признание за поражение. А все още не бяхме готови да се откажем.

В Конгреса се развихри спор по емиграционния въпрос. Едната страна заявяваше, че предложението означава изоставяне на онеправданите, а другата твърдеше, че така им се предлагат преимуществата на новото начало в нова среда, в която липсва напрежението на нашата. Нападаха икономическия аспект на проблема — сравняваха цената за това на емигрантите да се даде ново начало на девствена земя с годишните разноски за социални помощи. От време на време надигаха глас самите получатели на социални помощи, но той се заглушаваше в общата глъчка и никой не ги слушаше. Вестниците пускаха неделни притурки, а телевизионните мрежи излъчваха специални предавания, които обясняваха и илюстрираха положението в Миоцена. Конгресът беше обкръжен от спорещи групи граждани.

В Уилоу Бенд се появиха няколко религиозни групи. Те носеха знамена и държаха речи в полза на изоставянето на днешното общество и оттеглянето в Миоцена, или ако не в Миоцена, където и да е, стига да избягат от жестоката несправедливост и неравенство на нашата система. Те демонстрираха пред портата и устроиха лагер на паркинга на Бен. Хърб излезе да разговаря с тях. Не останаха дълго. Нямаше репортери, които да ги интервюират, фотографи, които да ги снимат, тълпи, които да ги подиграват, нито полиция, с която да влизат в пререкания. Така че си тръгнаха.

Двете камари на Конгреса гласуваха емиграционния закон. Президентът наложи вето и конгресмените отново го прегласуваха. Но заповедта на Държавния департамент продължаваше да е в сила.

После, на следващия ден, съдът съобщи решението си. Отсъждаше срещу нас. Запрещението се анулираше, забраната на пътуването до Мастодонтия оставаше и с нашия бизнес беше свършено.