Кръвта на Зевс

Десета глава Максим

След като ме предизвика многократно, тя най-сетне изпълни молбата ми. Което не подобри настроението ми през последвалите шест часа. Непроверените есета ме гледат заядливо изпод примигващия курсор на лаптопа ми и чакат дигиталната ми червена химикалка. Всичките ми опити да се разсея се провалиха с гръм и трясък, като се започне с книгите — моето класическо бягство — и се стигне до вдлъбнатината в тухления зид с познатата форма, от която ме побиват тръпки.

Ето защо крача. От единия край на апартамента до другия.

На стотната обиколка спрях да броя. А и какво значение има?

Около полунощ се укротих, за да изям последните две парчета пица. Поколебах се дали да не ги сваля долу, при Джеси, като претекст да потърся съвет, от който едва ли се нуждая. Той винаги взема последното парче. Това ни е нещо като традиция. Когато обаче се появи Кара, Джеси се изстреля от апартамента ми така, все едно количката му разполага с ракетни двигатели. Което не му попречи пътьом да ме удостои със самодоволна усмивка. Не го виня, като се има предвид как пристигна Кара — с меден тен и ухание на слънце и канела. С един поглед Джеси ми отправи стотина директни послания:

Погледът, с който Кара си отиде, ми причини много повече болка. Тръгна си, без да продума, сякаш знаеше, че натъженото ѝ мълчание ще ме съкруши. Почти се чудя дали не е предвидила неспокойните ми обиколки из апартамента и вътрешната ми борба при мисълта какво ѝ споделих — което в нейните очи е недодялано извинение за собствената ми нерешителност.

Нерешителност и объркване, с които още се боря.

Продължавам да търся отговори, които не съществуват… и никога не са съществували. Отдавна се примирих, че никога няма да узная истината. Реших да крия чудовището в себе си до края на скапания ми живот.

Тогава защо се разкъсвам отвътре? Защо с часове крача като ненормален? Вече разбирам. Кара събуди всичките ми инстинкти. Огъня. Насилието. Би трябвало да е ужасена, а не е. Случилото се изобщо не я изплаши. Не ме мисли за чудовище. Не избяга от страх, а ме засипа с въпроси.

Ето как отвори вратата за неща, които ми е трудно да приема. За чувства, които отдавна съм погребал. За собственото ми любопитство. Дълбоко заложената нужда от отговори.

В главата ми се блъскат противоречиви мисли. Преливат и наелектризират осезаемо въздуха.

Вече минава три сутринта и тази нощ официално обявих съня за враг. Преоблякох се, минах на бегом осем те пресечки до денонощния фитнес и сега се потя на уредите така, че другите трима лунатици, които ми правят компания — филмови каскадьори, готвещи се за снимки — ме зяпат невярващо. През друг ден сигурно бих се смутил. Тази сутрин не ми пука.

Докато се прибера вкъщи и си взема душ, става време „Ректо Версо“ да отвори. Често съм първият им клиент — обикновено поради същата причина, която Сара изтъква и днес, щом звънчето пропява на влизане.

— Лоши сънища?

Фини прашинки танцуват в слънчевите снопове, изливащи се през витрината. Сара се обръща, за да ми приготви обичайното лате, и после ми го подава. Вземам чашата, пресягам се през дългия бар към добавките и сипвам лъжичка канелен сироп в кафето.

Сара извива високо вежда.

— Разказвай.

Издухвам част от пяната на напитката.

— Става ли поне да си преполовя кафето, преди да започнеш разпита?

Тя ми отговаря с тих смях. Струва ми се съвсем уместен, при положение че съм на нокти и без намесата на кофеина.

Накрая измърморвам под нос:

— Защо веднага попита за това? За сънищата?

Отначало въпросът ми предизвиква тънка усмивка. При Сара тя може да означава всичко — от „изхвърли боклука“ до „знам как да постигнем световен мир“. В момента се надявам, че не е нито едно от двете.

— Имаш онзи вид — обажда се накрая.

— Вид? — присвивам очи и стисвам устни. — Какъв вид?

— Онзи — вдига рамене, но не ѝ се получава особено.

Пайетите по класическата ѝ тениска в стил Дейвид Боуи се раздвижват и грейват на осветлението в духа на „Тифани“.

Тук, в кафе-бара, то е по-приглушено, отколкото в същинската книжарница — факт, който в момента е добре дошъл.

Възможно е слабата светлина да прикрие донякъде объркването ми. От друга страна — едва ли.

— Сякаш не е било само сън.

— О?

Краткото възклицание ѝ е достатъчно. Защото, също като Редж, Сара не си губи времето с общи приказки, когато съм крачил нервно, вместо да спя.

— Сякаш си сънувал, а после си се събудил и си решил да разиграеш съня пред плюшените си играчки.

Не знам дали да се смея, или да псувам. Избирам нещо средно и го смотолевям под нос, преди да отговоря:

— Никога не съм имал плюшени играчки, Сара.

— Знам.

Изведнъж осветлението започва да ми се струва още по-приглушено. Направо тъмно. Изправям гръб във високия стол и плясвам с ръце, твърдо решен да подобря настроението си.

Така е редно.

— Е. Какво ново при вас?

Тежкото ѝ мълчание пак ме напряга. За разлика от Редж, Сара винаги се присъединява охотно към опитите ми да разведря разговора. Притежава истински талант в това отношение. Тази жена знае всички клюки, свързани с попкултурата, до последната подробност — от песните по върховете на класациите до дъното на модните гафове.

— Струва ми се — казва тя накрая, — че май аз трябва да ти задам този въпрос. Не мислиш ли?

— Хммм. — Отпивам от латето си и я преценявам с поглед над ръба на чашата. Стига да поиска, Сара може да бъде царицата на безстрастното хладнокръвие и явно сега е решила да ми го докаже.

— Така ли?

Тя поизправя рамене, макар че решителната ѝ стойка служи единствено като подкрепление за пронизващия ѝ поглед.

— Аха. Схванах — вирва брадичка. — Не си сънувал, защото изобщо не си спал.

Оставям чашата си и тя издрънчава на плота.

— Не мога да го оспоря.

— Да му се не види — мърмори Сара. — Надявах се, че греша.

— Но си знаела, че си права — вдигам вежда. — Нали?

Тя бърчи чело и отново изправя рамене.

— Новият семестър започна преди броени дни. Какво толкова те тормози?

Незнайно защо, тревогата в гласа ѝ ми действа успокояващо. Явно съм изпитвал силна нужда от нещо подобно. Изваден съм от равновесие. От часове. Може би и от по-дълго. Когато в язовирната стена се появи пукнатина, е лесно да я пренебрегнеш. Само че пукнатината се превръща в пробойна, която ми дава да разбера колко напрежение се е натрупало зад нея.

Печеля още секунда, като отпивам от кафето с канела.

Вкусът ми вдъхва смелост да задам следващия си въпрос.

— Кажи ми какво знаеш, Сара.

Подготвен съм за реакцията ѝ, която не изразява нищо особено. След няколко дълги секунди тя най-после отговаря:

— Ъъъ… какво знам ли? За кое?

— За мен — отвръщам веднага. — За каквото и да било.

Господи, за всичко, ако си в настроение. И нямам предвид да ми преразказваш подробностите, които вече знам. Трябват ми другите неща, разбираш ли? Простотиите, за които мама не иска да говори.

Стисва устни още преди да съм приключил. Навежда се и избърсва несъществуващата прах от бара.

— Майка ти никога не е била от жените, които обичат да пият с другите кокошки и да разказват за миналото си, Макс.

— Наясно съм, но нима твърдиш, че през всичките тези години никога не е разкривала нещичко, било то и неволно?

— Съжалявам. — Някакво напрежение в ъгълчетата на очите ѝ ми подсказва, че говори истината. — Случвало се е да я питам, но тя все отговаряше, че не било моя работа или нещо подобно. А и… — Клати бавно глава. — Ами, не обичам да задавам въпроси, които се посрещат на нож и очевидно причиняват болка. Сигурно ти звучи странно, но…

— Не. — Взирам се в чашата си. Изпитвам съвсем същото всеки път, когато ставам свидетел на страданието на Джеси.

Случва се рядко, слава богу, но всеки път ми напомня какво представлявам и на какво съм способен. — Изобщо не е странно. — Въздъхвам измъчено и се моля кафето ми да се превърне в уиски. — Забрави, че попитах.

Още се муся, когато Сара заобикаля припряно бара и се намества на столчето до мен.

— За бога, Максим. Какво става?

Тревогата в гласа ѝ се е удвоила. От ръката ѝ, положена на рамото ми, се излива същата енергия. Но как да отговоря на въпроса ѝ? Как да ѝ обясня, че ако в момента ме докосваше не тя, а Кара, кръвта ми щеше да се изпълни с искри и мислите ми щяха да бъдат обгърнати от пламъци? Как да ѝ обясня, че вече не мога да се боря с това усещане? Че не мога вечно да подлепям пукнатините в язовирната си стена?

— Трябват ми отговори — тросвам се. Погледът ѝ трепва и моментално съжалявам за острия си тон. — Защо никой не го разбира? Осакатих Джеси, когато бях на осем, по-малко от година, след като с мама се преместихме тук. Изобщо не си спомням къде и какви сме били преди това. Не разполагам с нищичко, дори с най-смътния спомен.

— Може би точно там те отвеждат сънищата ти.

— Голяма утеха, няма що.

Поглеждам към дъното на книжарницата. Сенките там са в тон с мрака, който ме измъчва отвътре. Мракът, който се кани да ме погълне.

— Трябва да знам, Сара. За бога, заслужавам да знам!

Звънчето над вратата пропява и слага край на разговора ни.

Обръщам се и примигвам срещу сиянието, което се излива през отворената врата.

Сара присвива очи и издиша облекчено.

— Слава богу.

Откъм силната слънчева светлина отеква смях и този звук моментално — макар и неизненадващо — ме успокоява.

— Да се радвам ли, или да се плаша от реакцията ти?

Майка ми скръства ръце и подръпва ръкавите на дебелия си работен пуловер, който скрива наполовина розовата униформа на медицинска сестра и хвърля сянка върху гумените чехли на цветя.

— Ако кажа, че е последното, но ти запаря чай от лайка, ще останеш ли? — отговаря Сара.

— Опа — подмята тихо мама и спира поглед върху мен.

Блясъкът в сините ѝ очи свива стомаха ми на възел от вина.

Никой не трябва да излъчва такава готовност да помогне на друг човек, било то и на собствения си син, след като дванайсет часа е помагал на чужди хора.

Аз обаче изтласквам това чувство настрана за друг ден.

Отдавна го отлагам, всъщност от години, които прераснаха в повече от десетилетие. Трябва да разбера какво дебне в мен.

Какво се бори със зъби и нокти, за да излезе на бял свят всеки път, когато Кара Валари е близо.

— Някой иска ли да поговорим? — подхвърля мама, при което получава от Сара признателна усмивка и малък поднос с прибори за чай. Пликче с лайка чака да влезе в чашата, а от каничката се вдига пара.

Не си правя труда да отговарям утвърдително. Нанси Кейн ме чете като книга, откакто се помня, което не е толкова дълго, колкото ми се иска.

— Да идем отзад — предлагам. — Там ще говорим на спокойствие.

— Леле, значи разговорът изисква спокойствие? — Мама сваля дебелия ластик, с който е вързала косата си на стегната опашка. — Мили боже, какво облекчение. — Надава красноречив стон и тръсва гъстата си руса коса. Напоследък си боядисва корените през няколко седмици, но безспорно съм наследил преобладаващо златистия цвят на косата си от нея.

Откъде обаче са се взели по-тъмните кафеникави кичури? И отличителният син пръстен около ирисите ми?

Както и способността да огъвам метал или да чупя всичко, което се озове на пътя ми, без дори да се замисля?

— Какво щастливо съвпадение — заявява мама няколко секунди по-късно, когато сядаме на модерното канапе, добавено от Редж към обзавеждането в тази част на книжарницата. Пред нас има дълга черна масичка, а от другата ѝ страна са разположени два различни плетени стола.

— Съвпадението е начин бог да остане анонимен.

— Благодаря ти, Алберт Айнщайн — дразни ме мама, преди да отпие от чая. Изхлузва чехлите си, вдига крака на канапето, сгъва ги под себе си и опира рамо на облегалката. — Може ли за разнообразие да получа няколко оригинални мисли на Максим Кейн? Като например обяснение защо те намирам тук два часа по-рано от обичайното? Нали снощи с Джеси щяхте да проверявате контролни? Сега би трябвало да спиш от изтощение.

Не е приключила. Знам го. Въпреки това се опитвам да я прекъсна:

— Мамо…

— Ох, права съм. Наистина си изтощен — плъзва палец под окото ми тя. — И толкова мрачен. А семестърът едва започна.

Колко курса ще водиш тази година? Успяха ли най-после да ти пробутат и Шекспир за напреднали?

— Не. Мамо…

— Почакай. — Млъква и погледът ѝ прозира отвъд уморената ми фасада. — Почакай малко, по дяволите. — Оставя разсеяно чашата си на масичката. — Макс. За момиче ли става дума? Да не би да се виждаш с някого?

Въздъхвам дълбоко.

— На моите години обикновено ги наричаме жени.

Тя сграбчва нетърпеливо ръцете ми.

— Разкажи ми за нея. Разкажи ми всичко.

— Не — издърпвам ги от хватката ѝ. — Искам ти да ми разкажеш всичко.

Лицето ѝ се изопва от объркване.

— Мамо… трябва да ми кажеш истината. Истината. За мен. Защо съм… такъв? — Когато изричам последната дума, обръщам длани към небесата. Обаче отказвам да се примиря.

Да, изгубен съм, но вече не искам да бъда такъв.

Тя внезапно скача на крака. Отдалечава се от мен и се опитва да си придаде небрежен вид, като същевременно бърше дребни сълзи от бузите си и очаква да повярвам, че отмята непокорни кичури, полепнали по лицето ѝ. Това е нейната запазена марка — измамното безгрижие, което си мисли, че е овладяла до съвършенство. Мен обаче не може да излъже. Дори за миг. Отчаяно и безуспешно се опитва да скрие тихата си тъга.

— Няма нищо за казване, Макс — изхриптява. — Просто си роден различен.

— Лъжеш.

Свивам юмруци върху бедрата си, защото се опасявам да не съсипят новите възглавници на канапето. От твърде отдавна полагам неистови усилия да се контролирам, да се удържам… да се крия. За пръв път, откакто се помня, някой ми дава позволение да обърна гръб на всичко това.

Да потърся отговори.

— Не става въпрос само за Джеси. — Откога чакам да изрека тези думи? Те носят катарзис, но и агония. — Знаеш, че оттогава ежедневно се боря. С тази моя сила. С това… проклятие.

— Престани — отпуска ръце мама. Лицето ѝ се разкривява от лумнал гняв. — Не е проклятие. Ти не си проклятие!

— Тогава ми кажи какво съм — повишавам глас и се надигам.

Не искам да го правя. В това състояние лесно ще пробия дупка в стената или ще съборя някоя от шикозните нови библиотеки на Редж. Гневът и нетърпението обаче клокочат във вените ми.

Мама изпуска една дълга въздишка.

— Защо сега, Макс? Защо искаш да…?

— Баща ми присъствал ли е изобщо в живота ми? — И преди съм задавал този въпрос. Задавам го отново, защото се налага и защото отчаяно се надявам да получа отговор. Може би сега мама ще ми отговори. Моля те, Господи, нека този път отговори. — Разкажи ми за него, мамо. Той знае ли за мен?

Жив ли е?

Тя подпира ръце на една от лавиците. Кокалчетата ѝ са побелели. Изгърбила е рамене.

— Разказвала съм ти. Запознахме се, когато бях доброволка към „Лечители със сърце“ в Египет. Баща ти също беше там.

Той… не приличаше на другите мъже. Беше внушителен и широко скроен. Можеше да подкоси краката на една жена с поглед. — Обръща се и виждам просълзената ѝ усмивка. — Точно така постъпи с мен. Влюбих се в него, но не продължи дълго. След няколко седмици той си тръгна, преди да съм разбрала за теб.

— И не знаеш къде е отишъл? Нито откъде е дошъл?

Усмивката ѝ угасва.

— Връзката ни беше бурна. Не остана време да си разказваме за миналото. Не се гордея да ти го споделя, но… понякога нещата се случват от само себе си и в умопомрачението на лудата страст. Което не значи, че не се зарадвах, щом разбрах, че съм бременна. Влюбих се в теб още преди да те усетя в корема си, преди да те взема в прегръдките си.

— Знам, мамо.

Стисвам зъби. Не защото не ѝ вярвам. Напротив. Тя наистина ме обича. Би сторила всичко за мен. Ако сега през вратата на „Ректо Версо“ нахлуят крадци с пушки, ще ме защити с цената на живота си. Но не разбирам странната космическа сила, която ѝ пречи да ми разкрие всички подробности за произхода ми. Да ми връчи гигантското липсващо парче от идентичността ми.

Изправям гръб и пъхам ръце в джобовете на панталоните си.

— Случват се такива неща. Намирала си се далеч от дома.

Влюбила си се в непознат на чуждо място.

— Александрия — прошепва с копнеж.

Щом името се откъсва от устните ѝ, подът пропада под краката ми. Застивам. Вкаменявам се.

— Кайро. Последния път ми каза, че си била в Кайро.

Тя преглъща с усилие.

— Беше толкова отдавна.

— Поне за Египет сигурна ли си?

Мама вирва брадичка.

— Стига си ме тормозил, Макс. Не е честно.

— Сабах ел-хаир — изръмжавам.

Тя се втренчва в мен.

— Какво? Какви ги…?

— Сабах ел-хаир — повтарям. — Така поздравяват за „добро утро“ в Египет. Ако беше ходила там, щеше да знаеш.

Очите ѝ мятат мълнии.

— Защо го правиш? Защо ме измъчваш така?

— Защото ме принуждаваш.

Последната реплика прозвучава като вик, но не ми пука.

Сами сме в книжарницата — Сара тактично ни остави — затова не виждам смисъл да се сдържам, още повече, че мама също е повишила глас. Никога не сме се карали така, но и никога нищо не е било толкова важно за мен. Особено сега. Особено когато майка ми изпада в ярост.

Готвя се за мощна доза себененавист заради новопоявилите се сълзи в очите ѝ, но тя примигва решително и блясъкът им изчезва. Челюстите ѝ се отпускат. От гърлото ѝ излиза странен звук.

— Кой? — пита рязко тя.

— Кой… какво?

— Кой е? Казвай!

— Кой е какво?

— Онзи, който ти е пуснал тази муха. Някой ти причинява това. Кара те да отвориш старата рана. Рана, която те уверявам, че и аз имам. В повече отношения, отколкото можеш да си представиш.

Клатя глава и искам да ѝ заявя, че въображението ми е достатъчно богато. Обаче изричам друго:

— Тази рана така и не заздравя. Защото така и не научих цялата истина. — Долавям тъга в изявлението си, нищо че сетивата ми са някак дистанцирани от чувствата ми. Ако допусна тези синапси да се свържат, окончателно ще изгубя тънката нишка на самоконтрола си.

— Просто ми кажи коя е — настоява мама.

— Никоя.

По дяволите. Щом упорито държи истината заключена, и аз съм в правото си да направя същото. А и в момента чувствам всичко в Кара — мястото ѝ в професионалния ми живот и доминиращата ѝ позиция в личния ми — досущ като метафоричната нишка на самоконтрола ми. Крехко.

Специално. И опънато до скъсване.

— Никоя, а? — мама накланя глава и скръства ръце. — Доста се замисли, преди да го кажеш, синко. Не ще да е „никоя“.

— Добре, нека се разберем така. Ти ще ми разкриеш истината — цялата истина, за която те моля, а аз ще бъда така любезен да ти отвърна със същото.

— Това няма нищо общо с любезността! — Гласът ѝ се прекършва. — Единственото ми желание е да те предпазя от…

Млъква по средата на изречението и отново въздъхва.

Въздишка, която идва от много дълбоко място и звучи едва ли не… паникьосано.

— Да ме предпазиш от какво, мамо? Кажи ми!

Тя се олюлява на място. Дишането ѝ е като ураган от емоции. Събирам сили, за да я погледна право в очите и се опитвам да разтълкувам трескавото ѝ изражение.

Проклятие. Ужасена е до дъното на душата си.

— Аз… трябва да си вървя.

— Къде? — излайвам. — Защо? Мамо?

— Съжалявам, Макс — отвръща дрезгаво тя. — Толкова съжалявам. Аз… разочаровах те.

— Разочаровала си ме? — Звучи нелепо, абсурдно. Да, бесен съм, но майка ми никога не ме е разочаровала.

За съжаление, не ми остава възможност да го кажа. Тя се завърта на пети и се насочва право към вратата. Дълбоко в себе си искам да я настигна и да я спра, но част от мен знае, че няма да постигна нищо. И двамата имаме нужда да охладим емоциите си, а това няма да се случи, докато всеки държи на своето и пази тайни.

Може би за момента е по-добре така. Поне от моята гледна точка.

Нямам представа как да говоря за Кара, особено с майка ми.

Когато се замисля дали да го направя, думите или са в излишък, или не достигат. И до една са крайно неточни, че да опишат космическата сила, с която ме е запленила.

Но как? Защо?

Почти не познавам това момиче. Дори сега, след като вкусих всеки сантиметър от езика ѝ и опипвах дребното ѝ тяло така, сякаш животът ми зависи от това. Напълно съм сигурен.

Прозрението ехти в главата ми като камбана и зовът ѝ става още по-пронизителен, когато мама изхвърча от книжарницата, а звънчето над вратата замлъква…

Оставам насаме с хаоса на гнева ми. С черните дупки в спомените ми. С нестихващата ми мания по една жена, която упорито ме предизвиква с огъня си, с откровеността си, с истината си… даже когато не е близо до мен.

Отмятам глава назад и затварям очи. Ако имам късмет, може и да заспя от изтощение. Нещо обаче ми подсказва, че няма да се случи. Нещо, свързано с образа на Кара, който разцъфва току зад затворените ми клепачи.

Май мога да обявя това заключение за официално.

Яко съм прецакан.