Кръвта на Зевс

Единайсета глава Кара

Май беше грешка да седна на първия ред. Шепотът и тихият говор в аудиторията са по-оживени от всякога. Разбира се, не би трябвало да се изненадвам. Определено и категорично не би трябвало да се изненадвам.

По-разсейващо е друго — колко упорито Максим се мъчи да не поглежда към мен. Когато очите ни все пак се срещнат, взорът му е като брутална атака срещу сетивата ми. Натежал е от почти същата страст, с която чете песните и пръстите му танцуват във въздуха. Долавям и мълчаливата му вътрешна борба всеки път, когато зададе въпрос и ме подминава. Отново и отново, и отново.

Смущаващо е. Уж държеше да изляза от сенките на последния ред, а сега ме пренебрегва? Половината лекция минава по този начин и скоро се примирявам — явно иска да остана невидима. Задава лесни въпроси и получава лесни отговори.

— Душите, пратени във втория кръг на Ада, са предпочели апетитите си пред здравия разум. Техният грях е, че са се предали на страстите си. Сега са обречени на цяла вечност във вихрушката. Какво символизира тази буря?

Този път никой не бърза да отговори, вероятно защото отговорът има сексуален подтекст. Завъртам очи и вдигам ръка.

Максим се прокашля след проточила се пауза.

— Кара.

— Похот — отговарям кратичко.

Тук-там зад гърба ми се разнася кикот.

Максим свива устни и кимва.

— Правилно. Разбира се, Данте посочва няколко ключови обитатели на този кръг. Семирамида, Дидона, Елена, Парис. И накрая, Паоло и Франческа, които намират кратък покой сред бурята, колкото да разкажат за тъжната си орис. Някои от тези истории са ви познати. Други — не толкова. Поне на пръв поглед обаче носят един и същ мотив. Страстни любовни връзки, които завършват зле. — Той млъква и прокарва пръсти по брадата си. — Забелязахте ли, че една от тях е по-различна?

Залата се умълчава. Припомням си наум историите на персонажите. Изневяра, предателство, страст, похот, война и едно много драматично самоубийство върху собственоръчно направена погребална клада.

О, това е.

Вдигам рязко ръка. Максим оглежда упорито аудиторията за други желаещи. Изключено е обаче някой да се сети за отговора. Накрая спира погледа си на мен и стисва устни.

Ноздрите му се разширяват една доловимо, преди да ме посочи.

— Дидона.

Мълчи. Знам, че съм права, но се чудя дали тайничко не се надява поне веднъж да сгреша. Предизвикателството подхранва нещо в мен. Може би дремещ инстинкт… или пък нещо по-дълбоко. Знам единствено, че ми харесва как подклажда този огън. Много.

— Защо Дидона?

— Защото се е самоубила — отговарям. — Имала е любовна връзка, но когато Еней я напуска, тя отнема живота си.

— Което означава?

Свивам рамене.

— Предполагам, че Минос е сбъркал, като е обрекъл душата ѝ на вечни мъки. Иначе е попаднала в грешния кръг. Защото самоубийците отиват в седмия.

Подсмихвам се, щом виждам какви усилия полага да не се усмихне и той.

— Или Данте е имал слабост към влюбените. — Погледът му се спира на устата ми, а после и на очите. Най-сетне. — Още не сме стигнали до седмия кръг. Чела ли си по-нататък?

Прибирам косата си зад ухото и се подпирам на лакът.

— Не. Проучих картата.

— Че как иначе — подвиква злобно някой.

Максим поглежда с раздразнение към задните редове, но по шарещите му очи си личи, че не е разбрал кой е шегаджията.

По-добре да свиква. Макар че още не съм решила дали и занапред ще сядам на първия ред, така че може и да не му се наложи.

Заобикаля подиума и взема дебел сноп листове. Потъвам с облекчение на мястото си, докато раздава писмените си коментари относно есетата, събрани на предишната лекция, която пропуснах.

Тук-там из залата се разнася гневен шепот и аз се усмихвам доволно. Явно Максим се скъпи на оценки.

— Както можете да видите от коментарите ми, повечето от вас трябва да вникнат допълнително в творбата и да повишат оценките си. Съветвам ви да прочетете няколко пъти бележките ми. Никой не обича да го поправят, но моята цел е да изостря критичното ви мислене. Това умение е ценно във всички житейски аспекти. Ще предавате есетата си ежеседмично — всеки петък. Всяко закъснение се равнява на двойка. Без изключения. Ако имате въпроси, с радост ще ви изслушам в часовете за консултации.

После освобождава курса. Самодоволната ми усмивка угасва, защото не получавам моя коментар. Сметнах, че като предам есето лично, ще компенсирам закъснението, но явно не е така.

Щом залата се опразва, отивам при него.

— Максим?

Не отговаря. Даже не кимва.

— Професоре? — настоявам. — Не ми върнахте есето.

Той не ме поглежда, а прибира своята „Комедия“ и някакви други неща в кожената си чанта.

— Казах, че въпросите относно възложените задачи се обсъждат в часовете за консултации.

Изсмивам се сухо.

— Да, и те започват веднага след този семинар. Каква е разликата?

Максим вдига глава.

— Разликата е, че ти не си единствената ми студентка, Кара.

А консултациите се провеждат в кабинета ми.

Извива вежди, сякаш съм някаква идиотка, щом си въобразявам, че мога да задавам въпросите си току-така.

Стисвам устни и се насилвам да се усмихна.

— Много добре, професоре. Да повървим заедно до кабинета ви.

Той изпуска една напрегната въздишка и ме подминава.

Подтичвам след него по пътя към сградата „Арчър“. Когато най-после стигаме до кабинета му на четвъртия етаж, с радост забелязвам, че пластмасовият стол до вратата е празен.

— Леле — възкликвам и влизам след него в малкия кабинет. — А аз си мислех, че ще има опашка.

Максим се тръшва на стола зад бюрото.

— Затвори вратата.

Затварям я и се опитвам да не мисля за всички неща, които бих предпочела да правя с него зад затворена врата, вместо да го питам за липсващото ми есе.

Когато се обръщам, той се взира през прозореца и плъзга разсеяно палец по долната си устна. Моментално ме спохожда цветен и ярък спомен за въпросните устни. Какво е да ги усещам под своите. Какво е да ги търся жадно. И те да търсят моите…

Сядам на стола срещу него и питам:

— Е, за какво става въпрос?

— Повече няма да идваш на моите занятия.

Сърцето ми пада в петите.

— Моля?

— Пропусна важна лекция и вече имаш двойка за есето, което не предаде в петък.

Отварям уста, но той ме изпреварва:

— А дори и да не се беше забавила с предаването… — Взема една химикалка и започва да щрака рязко с нея. — Есето ти е доста слабо.

Скачам на крака.

— Глупости.

— Занимавала си се основно с езици, Кара, а не с литература.

Личи си по стила ти. По-добре запиши друг курс, който е по-близък до основната ти специалност. Сигурен съм, че общият ти успех е отличен. Няма смисъл да го съсипваш в четвърти курс.

Заобикалям бюрото. Кожата ми сякаш гори, също като предния път, но сега обстоятелствата са съвсем различни.

Максим се завърта със стола си и се озовава лице в лице с мен.

— Лъжеш — размахвам обвинително пръст. — Освен това от три години чакам да се запиша в този курс. Не можеш да ме изгониш без основателна причина.

Той щраква с химикалката си още десетина пъти, докато накрая не я грабвам от ръката му и не я мятам в другия край на стаята. Максим затваря за кратко очи, все едно иска да почерпи спокойствие след моето избухване.

— Няма да се получи — отронва накрая. — И ти отлично знаеш защо. Не е нужно да ти изреждам причините.

— Вече от десет минути се държиш отвратително с мен. Защо да спираш сега?

— Кара… Това трябва да престане, преди и двамата да сме направили неща, за които ще съжаляваме.

— Например?

Очите му потъмняват и превръщат гнева ми в нещо също толкова интензивно. Нещо, което би ме пратило право във втория кръг на Ада, ако предначертаната ми съдба не беше още по-лоша. Поемам си дъх, за да се успокоя, скръствам ръце и опирам ханш на ръба на бюрото.

— Привличам те — заявявам.

— Очевидно — отговаря тихо и рязко той.

— Добре — вдишвам продължително. Не очаквах този отговор.

Е, самата дума не ме изненада, за разлика от троснатия му тон. — Ти също ме привличаш. А това не е особено… нормално за мен.

Максим въси вежди.

Не съм имунизирана срещу привличането продължавам. — През повечето време обаче не му обръщам внимание. Случващото се между нас е по-силно от всичко, което съм изпитвала към друг мъж, и не само. В теб има нещо специално, което не мога да определя. Знам, че е опасно и ни подлудява, но не мога да се откажа, преди да съм разбрала за какво става въпрос.

Той ме наблюдава мълчаливо, все едно решава как да постъпи с мен. Мисля си, че сигурно пак ще настоява да спазваме дистанция, и се подготвям вътрешно. От друга страна, би трябвало вече да е разбрал, че това няма да свърши работа при мен.

— Знам, че съм различен — обажда се накрая.

Признанието му ме сварва неподготвена. Страх ме е да не изрека нещо, което ще го стресне и обезкуражи да ми сподели повече, затова си мълча и чакам да продължи.

— Просто не знам защо. И не държах да узная, преди да нахлуеш така свойски в личното ми пространство.

— От какво се страхуваш?

— Кой е казал, че се страхувам?

Отпускам ръце и плъзвам бавно пръсти по дланта му. За моя изненада, той не се отдръпва като попарен, което ми вдъхва още смелост.

— Аз също съм различна, Максим. Може и да не разпознах страха в очите ти, когато се отдръпна от мен онази вечер, но го усетих. — Той се напряга и решавам да му открехна още малко вратата към моя свят, макар да знам, че не трябва да го правя. — Хората… — Опа, лошо начало. — Човешките същества излъчват вибрации. Както когато разчитаме езика на тялото или надушваме феромони и така инстинктивно разбираме това-онова за другите. Само че аз го долавям по-скоро като вибрации. Доста е неприятно, когато съм в голяма компания.

Или в присъствието на хора със силни емоции. — Облизвам устни, като се боя, че съм казала твърде много. — Хора като теб.

— Звучиш налудничаво. Нали го знаеш?

Трудно се сдържам да не го замеря с нещо.

— Е, ако тръгнеш да разправяш наляво и надясно как огъваш метал като сламка, и теб ще те вземат за луд. Хайде да не се съдим взаимно, на фона на ситуацията.

Той въздъхва.

— Добре. Не знам. Ако го изречем на глас…

— Ще стане истинско?

— Може би. Не би трябвало да съм способен на нещата, които правя.

— И аз не би трябвало да усещам нещата, които усещам. Но това е положението.

— И какво ще правим сега? Ще използваме часовете за консултации, за да обсъждаме странностите си? Не ми звучи особено конструктивно.

Накланям глава.

— Мислех си за вечеря.

Очите му се разширяват едва забележимо.

— Ако се появим заедно на публично място…

— Папараците ще си умрат от кеф и ще изложат физиономията ти на показ по всички жълти вестници и списания. Знам. Забрави ли, че това е моето ежедневие? Има си начини да се избегнат подобни неприятности.

Той ме поглежда притеснено.

Пресягам се през него, за да взема химикалка, и записвам един адрес в горното поле на непровереното ми есе.

— Чакай ме на този адрес в шест. Аз ще се погрижа за вечерята.

Очите му грейват и вълнението ми отново нараства.

— Хммм. Жена с план.

— Може би — усмихвам се широко. — Добре де, вероятно. И облечи нещо удобно.

Каня се да си тръгна, но той сграбчва ръката ми и ме спира.

Погледите ни се срещат.

— Сигурна ли си?

— За вечерята?

— Не.

Прокарва палец по китката ми. Жестът е нежен и ласкав, и с мъка се сдържам да не пропълзя в скута му и поне час да проучвам обстойно устата му, допира му, всичко…

— Решена си да научиш всичко за мен. Хрумвало ли ти е, че резултатът може да не ти хареса?

— Не.

Нито за миг.

— Това не те ли притеснява?

Клатя глава.

— Ако исках да видя само хубавото в теб, сега нямаше да съм тук.

— Ами ако…

— Ще се справя, Максим. — И това не е лъжа. Показвам му го със спокойния си, уверен взор, когато погледите ни отново се преплитат. — Мога да се справя с теб.

С всичко в теб.

Не помня друго предизвикателство да ме е изпълвало с такъв копнеж. Надявам се да прозре истината в очите ми, но не съм сигурна. Защото, когато пак се отдръпвам, той не ме спира.„„