Кръвта на Зевс

Седма глава Кара

— Какво става? Обикновено дори ти не си толкова мълчалива — обажда се Кел и скролва през списъка от десетки песни, докато не намира една, която ѝ харесва достатъчно, че да вдигне поглед към пътя.

Спрели сме на място. Зяпам през прозореца на черешовочервеното ѝ бентли, взирам се в морето от неподвижни автомобили и се чудя какво да ѝ кажа. Потънала съм в собствените си мисли. За Максим. Той сигурно смята, че съм го отблъснала, и това би трябвало да е добра новина. Де да знаеше, че избягах от аудиторията, тласкана от отчаяние, преди да съм постъпила дори по-безразсъдно. Като да притисна устни в неговите, за да проверя дали ще отприщя още от силата му.

Неговата сила.

Затварям очи и преживявам отново момента, в който ми е все така трудно да повярвам. Виждала съм неща… Неща, които не минават за нормални дори по най-смелите критерии.

Досега обаче не бях зървала човек да превръща пода на прах под краката си. Досега мъж не ме беше обгръщал с ръцете си с такова могъщество — със силата да ме задържи.

Не би трябвало да копнея за още от същото. Обаче е така, мамка му. Бих дала кажи-речи всичко, за да се върна там, да се намирам между бедрата му, пръстите му да са оплетени в косата ми и да наблюдавам вътрешната борба в очите му, докато полага напразни усилия да не ме докосва.

Изведнъж си давам сметка, че мислите ми са устремени към него не само заради необяснимото физическо привличане.

Има я и магията, която обикновено откривам в древните текстове и академичното обучение, ала желанието ми да разгадая Максим е сто пъти по-завладяващо.

Кой е той?

Клатя леко глава и се чудя дали нямаше да ми сподели тайната си, ако не бях избягала.

— Кара — тросва се Кел миг преди колите пред нас да се раздвижат. Което си е истинско чудо за булевард „Сънсет“ по това време на деня.

— Какво?

— Мълчиш, откакто излязохме от библиотеката. Сутринта също се държеше странно. Какво става с теб?

— Нищо. Добре съм.

— Каза същото, когато те попитах как е минала лекцията по средновековна литература.

— Защото и тя мина добре.

Кел се е втренчила в пътя и потропва по волана с лакираните си в червено нокти.

— Да не се задяваш с онзи твой професор?

Ахвам, отчасти шокирана, че изобщо го е допуснала.

Въпреки факта, че налетяхме на Максим в книжарницата и че с Кел живеем заедно и учим в един и същ университет, винаги съм била убедена, че сестра ми е твърде егоцентрична, за да навърже събитията в личния ми живот. Както никога, искрено се надявам да не се промени.

— Той ми е преподавател.

— Освен това е адски сексапилен, така че не бих те обвинила и за секунда.

— Кел.

— Какво? Сестричке, думите ти казват: „Не, не, не“, но миризмата ти крещи…

— Нищо не крещи — прекъсвам я. — Просто съм уморена и гладна. Не си пъхай носа в моите работи.

— Хммм. — Проявява озадачаваща дипломатичност. — Само внимавай.

— Защо да внимавам? — Още се намирам в отбранителен режим, което ми се струва удачно в момента. — Нищо особено не се случва.

Кел ме стрелва със скептичен поглед.

— Ти си най-сантименталната от всички ни. Не се привързвай твърде много към него. Той не е като нас.

— Не знам защо стигаш до такива изводи.

— Просто изтъквам…

— Искаш ли да си поговорим за твоя личен живот?

Погледът ѝ потъмнява, отчасти предупредително, отчасти — съдейки по новата енергия във въздуха помежду ни — с тревога, но така или иначе Кел не продумва.

Отдъхвам си, щом потокът от коли се раздвижва и ни понася към Бевърли Хилс. Пътуването към семейния дом рядко е съпроводено с положителни емоции, но тази вечер повече от всякога нямам търпение да се видя с дядо. Остава да измисля как да мина незабелязано покрай майка ми.

Накрая спираме пред широката порта от тъмно дърво, която се отваря почти интуитивно, сякаш къщата знае, че сме добре дошли. Кел натиска газта по каменната алея и спира пред къщата, все едно е нейна.

Икономът изплува от вечерните сенки като по магия.

— Госпожице Валари — кимва към мен, след което поздравява Кел с лека усмивка. — Госпожице Валари.

— Здрасти, Далтън — отмята коса през рамо тя и го подминава, без да го поглежда.

Пътьом докосвам ръката му и в тъмносивите му очи в тон с костюма му се появява слаба топлинка. Вдървената му стойка се отпуска едва доловимо.

— Дядо тук ли е? — питам шепнешком.

Той кимва леко, преди да проследи с очи Кел, която вече пристъпва през широкия сводест вход.

— Цял ден не е излизал от къщата за гости. Но майка ви ви очаква.

Стисвам зъби.

— Страхотно.

Далтън откликва с деликатно свиване на рамене, а аз въздъхвам и тръгвам по петите на Кел, която явно е говорила с майка ни по някое време днес. Не съм наследила фамилната жажда за отмъщение, но в момента изпитвам силен импулс да накажа малката си сестричка, задето съзнателно ме е насадила на пачи яйца.

Влизам след нея в голямата къща, която ме смразява на секундата въпреки топлите цветове на вдъхновения от Тоскана интериор. Бавното почукване на токчетата ми е в дисонанс с решителните крачки на Кел, докато вървим през мраморното фоайе към просторната дневна, издържана в сметаново златист лукс.

— Мамо! — писва Кел още от фоайето.

Изтръпвам заради пискливия звук и се подготвям за следващата атака срещу слуха ми. Долавям тихи гласове и острия лай на косматите приятелчета на майка ми. А после и нейния неизменно безапелационен глас.

— Джейдън ще получи ролята дори и да се наложи да отида лично в шибаното студио.

Нахлува припряно през двойните врати на кабинета си вляво от нас. Две асистентки, облечени в стилни костюми точно по вкуса на Вероника Валари, подтичват след нея в състояние на паника.

Бандата миниатюрни чихуахуа, които обитават имението, залайват превъзбудено в синхрон.

— Да пратя ли имейл на някого? — пита кльощавата руса асистентка миг преди едно от кучетата да се замотае в краката ѝ.

Дожалява ми за момичето. Отскоро работи за майка ми.

Щом обаче е оцеляла цял месец, би трябвало да е наясно с какво се е нагърбила.

— Не. Веднага ще му се обадиш по телефона, преди да е дал ролята на онзи некадърник — изсъсква майка ми и бездруго тъмните ѝ очи помръкват. — Шефът на студиото ми дължи услуга. Свържи се с неговите хора и ги уведоми, че Вероника Валари иска да говори с него още днес. И не им позволявай да увъртат.

Блондинката кимва отсечено и хуква обратно към кабинета, което май решава временно проблема — колкото майка ни да обърне внимание на факта, че дъщерите ѝ са пристигнали.

Очите ѝ грейват, а червисаните ѝ устни се разтягат в широка усмивка.

— Момичета! — провлачва думата и тръгва към нас, разперила ръце. Жестът подлага на изпитание кройката на черния ѝ сатенен костюм, но копчетата на сакото удържат на напъна. Слава богу!

Кел — с физиономия, изразяваща взаимното ни облекчение — бърза да я пресрещне и лепва една привидно искрена целувка на бузата ѝ.

— Как си, мамо?

Вероника отговаря с драматично пъшкане.

— Бедният ви брат се скъсва да ходи на прослушвания и повече няма да стоя безучастно и да гледам как го пренебрегват. И то не друг, а собствените ни приятели, моля ви се.

Основната мисия на майка ни е да промени репутацията на семейството ни. Като нейни деца, ние не сме само плът и кръв.

Ние сме стока. Клонове на империята, която тя е твърдо решена да изгради около нашите таланти, красота и позабравената слава на дядовата кариера. Отколешният скандал, при който той едва не е загинал, отдавна се е превърнал във виц. В Холивуд обаче името му все още отваря врати. А ако някоя се окаже затворена, майка ми е склонна да мине през нея като булдозер. Както сега.

Махва ми разсеяно да се приближа. Подчинявам се неохотно и получавам кратка и лишена от чувства прегръдка.

Както може да се очаква, майка ми е изцяло отдадена на усилията да върти всичко живо на малкия си пръст, включително Джейдън. Той е най-младият от нас и по всичко личи, че е напълно лишен от амбиция. Самият факт, че е посветил усилията си на някаква дейност за повече от шест месеца, би трябвало да е повод за семеен потрес. Майка ни обаче е решила да ни завлече без изключение под светлината на прожекторите — по един или друг начин.

— А ако не му дадат ролята? — пита Кел и накланя загрижено глава. Истината е, че се опитва да укроти майка ни. Всички все това правим.

Вероника отвръща с мрачна усмивка и я потупва леко по бузата.

— Аз ще се погрижа. Не се и съмнявай. Е, разкажете ми за партито в „Ректо Версо“. Видях снимките ти с Пайпър.

Прекрасни са.

Хваща Кел под ръка и я води към кабинета си. Втората асистентка и трите малки зверчета подтичват послушно след тях. Аз не помръдвам, докато групичката не се скрива от погледа ми, а силният глас на майка ми не утихва зад затворената врата. Ако не бързах да се изнижа, сигурно щях да се засегна от отношението ѝ. Но от опит знам, че ако стоя кротко и съвсем неподвижно, Вероника скоро забравя, че съществувам. Точно както постъпва и с дядо.

Мисъл, която ми вдъхва сила за следващото решение.

Обръщам се на пети и поемам през къщата — никой не препречва пътя ми към крайната ми цел. Минавам през кухнята на прислугата и подминавам нелепо големия басейн напът към къщата за гости от другата му страна.

Отварям предпазливо вратата. Влизам и я затварям след себе си също толкова предпазливо.

— Дядо?

Поемам към дневната и тихия звук на включен телевизор.

Заварвам дядо задрямал на дивана. Главата му е извърната, така че не виждам лицето му, но копчетата на ризата му отразяват угасващата светлина с ритъма на равномерното му дишане.

Усмихвам се широко и се заглеждам в черно-белия филм, който върви по плоския екран над камината. Разбира се, къщата за гости е добре обзаведена, макар и ненужно изолирана.

Вземам внимателно дистанционното от скута му и намалявам звука.

Дядо изсумтява и разтърква енергично носа си.

— Какво? — Примигва няколко пъти и се мръщи, след което на лицето му се изписва изненада. — Кара!

— Честит рожден ден, дядо.

— Ох… — въздъхва дълбоко той, а аз се опитвам да не обръщам прекалено внимание на блясъка в очите му. — Благодаря ти, слънчице. Но нямаше нужда да идваш чак дотук.

Нямаше нужда да идвам. Не би трябвало да идвам. Но ето че съм тук.

Сядам до него на дивана.

— Какво прави днес?

— Ами… — клати глава и сочи към телевизора. — Празнувахме само двамата с Либърти Валанс. Но всичко е наред. Това е един от любимите ми филми.

— Помня. — Вдигам поглед точно когато младият Джими Стюарт намига от екрана преди последния кадър.

Дядо оставя дистанционното на дървената масичка до дивана.

— А ти какво си си наумила, калинке?

Става ми приятно заради галеното име, а не би трябвало. Не би трябвало дори да говоря с него. И категорично не би трябвало да се пукам по шевовете от въпроси, които не е редно да задавам.

Той ме докосва по брадичката и аз го поглеждам в очите.

Неговите са избеляло сини и цветът им ми напомня за бурно море и дъждовни дни. Отразяват едновременно добротата му и цялата натрупана болка. Хващам ръката му и се взирам в меката кожа и подутите вени.

— Ехо — подканва ме нежно той.

— Ехо — отвръщам немощно. В момента не съм способна на повече.

— Кара. Хайде. На мен можеш да споделиш всичко. Какво става?

Въздъхвам. Какво ли не става? Все пак избягам въпроса и казвам друго, защото така ми е по-лесно. Думи, които вече съм изричала милиони пъти.

— Неприятно ми, че по цял ден стоиш затворен тук.

Той стисва лекичко ръката ми. Жестът не изразява нищо и въпреки това значи всичко. Вероятно и той, също като мен, избягва горчивите мисли.

— Знаеш, че съм бягал и от по-лоши места. Мога да си тръгна, когато поискам. — Намига ми, но сърцето ми се свива още повече.

— Ще ми се мама да се държеше по-добре с теб. Не трябва да се стига до това.

Дядо кимва замислено.

— Когато научих, че баба ти е… — На лицето му се изписва гримаса, след което ме поглежда в очите. — Чуй ме, Кара. Аз имах избор. Винаги имаме избор. Когато тя ми каза какво планира за децата и внуците ни, можех да си тръгна. Но не исках да мисля за семейството, което бяхме създали, като за наказание. Да, Вероника и другите не са най-топлите хора на света, но пак бих предпочел да съм тук, а не другаде. Вие сте моето семейство. Вие сте моето семейство, независимо какво говорят хората.

Навеждам глава, за да скрия сълзите си. Гледам ръцете ни и преглъщам с усилие. Нищо обаче не ми помага и не спира емоцията, която упорито пълзи към повърхността.

Мразя това. Мразя всичко това. Знам, че и дядо го мрази по свой си начин, но се е научил да потиска мрачните мисли. Да не размишлява колко сериозно е положението.

Нямаше да се родя, ако баба ми не го беше излъгала. Заради нейната лъжа аз съм Валари, с демонска кръв във вените си.

Въпреки че тя отдавна се е върнала на мястото, което я е изпратило тук, ако всичко мине по план, един ден ще имам собствени деца, презиращи човешкото си наследство така, както съм научена аз. Всяко поколение е триумф и наказание.

Урок за всеки, който си въобразява, че може да се измъкне от Ада, без да плати висока цена.

— Дядо… — опитвам се да подредя думите в изречение, макар да знам, че както и да ги редя, все ще прозвучат зле. — Аз… запознах се с един човек.

Между веждите му се врязват дълбоки бръчки.

— Какъв човек? Приятел?

Колебая се.

— Още не знам какво изпитвам към него. Май това ме плаши най-много.

Дядо стисва устни, издърпва ръката си и потрива тила си.

Тревожният възел в стомаха ми се стяга болезнено.

— Познаваме се отскоро. Всъщност от няколко дни.

Той затваря очи за миг.

— О, Кара…

— Знам — прошепвам.

— Моля те, моля те, внимавай. Майка ти…

— Знам. Повярвай ми. Не съм споделила на никого другиго, освен на теб. Осъзнавам какво е заложено на карта по-добре от всеки друг.

Той ми хвърля сериозен поглед.

— С изключение на мен. Аз съм наясно. Обичам те повече от…

Не довършва, но и двамата знаем истината. Отношенията ни са едно от малкото съкровища, които са му останали. Трябва да пазим връзката ни в тайна. За нея няма място в лъскавата къща в съседство и още по-малко в широкия свят отвъд.

Но същите инстинкти, които ме водят при дядо в къщата за гости, ме тласкат и към Максим. Някои сигурно биха ги нарекли проява на бунт, но аз ги наричам свободна воля.

Разбира се, силите, предначертали съдбата ми, няма да ги възприемат по същия начин.

Когато съм насаме със себе си, мога да се обвинявам колкото си искам, че не спазвам правилата, но когато се озова лице в лице с мъжа, който прилича на бог, волята ми се стопява.

Максим. Сетивата ми копнеят да повтарят тези срички.

Тялото ми жадува за неизразимите тръпки, които носят със себе си.

— В него има нещо — изричам, неспособна да сдържа умолителната нотка в гласа си. — Помежду ни съществува енергия, която не мога да опиша с думи. Сякаш е един от нас, макар да знам, че е невъзможно. Някак обаче го усещам. С него всичко е… различно.

Дядо ме поглежда напрегнато.

— Твърдиш, че може да не е човек?

— Честно казано, не знам. Не съм сигурна дали и той знае.

— Питала ли си го?

Клатя глава. Бях твърде заета да обуздавам дивите си инстинкти. Да не се хвърля на врата му. Да се преструвам, че не губя напълно контрол, когато съм с него. След случилото се днес обаче едва ли ще мога да се преструвам, независимо какво мисли той по въпроса.

— Още не. Но трябва да разбера. А за целта трябва да съм близо до него.