Кръвта на Зевс

Дванайсета глава Максим

— Това е… леле.

Не гледам към Кара, когато възкликвам, но от лекото ѝ изсумтяване разбирам, че ме е чула.

— Е, погледнато отгоре, определено не изглежда чак толкова удивително.

Не ми убягват мрачните нотки в гласа ѝ, докато се взираме в модерните простори на Лос Фелиз и Холивуд. Далечните очертания на центъра се къпят в цветовете на топъл септемврийски залез. Оттук горе сградите приличат на мънички макети, изградени на филмова площадка за специални ефекти.

След кратко мълчание тя прекрачва отъпканата пръст на противопожарната ивица в Грифит Парк и се доближава до мен. Достатъчно близо е, за да се докоснем, и дори не се опитвам да пренебрегна изкушението, което ми поднася. За първи път обаче не се съпротивлявам. Прегръщам Кара през раменете и я притеглям към себе си. Става още по-хубаво, когато тя се притиска в мен и слага нежно ръка на корема ми.

Стисвам лекичко рамото ѝ, а пръстите ми се заиграват с кичур коса, измъкнал се от конската ѝ опашка.

Цялата атмосфера е по-скоро сплотяваща, отколкото прелъстителна, въпреки че е понатежала от очакването, което ме измъчваше цял ден при мисълта за уговорената среща. Но сега двамата просто сме… заедно. Сякаш се познаваме отдавна, а не от някакви си осем дни.

Кара опира буза в рамото ми.

— Предчувствах, че ще ти хареса.

— „Предчувствие“, а?

Произнасям всяка дума бавно и внимателно. Може би дарбите ѝ са по-скоро интуитивни, отколкото гадателски, но не съм забравил какво ми призна сутринта в кабинета ми. За вибрациите, които усеща. И как ги долавя от мен. Как я заливам с чувствата си. Все още не мога да разтълкувам докрай всичко, което усещам в отговор.

— По тази пътека рядко минават хора — продължава тя, сякаш не съм казал нищо. — Туристите предпочитат по-лесния маршрут, вместо да изкачват хълма напряко оттук.

— Нямам нищо против по-трудната пътека — засмивам се.

Въпреки че отекналият ѝ в отговор смях ме сгрява повече и от залеза, добавям: — Но ти сигурно и за това си имала „предчувствие“, нали?

Кара вдига глава и ме удостоява с лека усмивка.

— Някои неща в теб са лесни за разбиране, за разлика от други.

— Какво имаш предвид? — Шегувам се само наполовина.

Успявам да си придам небрежен тон, но после си давам сметка, че усилията ми са безсмислени. Сигурен съм, че емоциите, които бушуват под повърхността, вече са ме издали.

Енергията ми. Опиянението от нейната компания. Приятната изненада, която изпитах, щом разбрах, че е избрала пикник сред природата пред някой скучен и задушен ресторант.

Както може да се очаква, Кара също внимава с отговора си.

— Склонността ти към физически прояви не е тайна за никого — преглъща тя и плъзва ръка към гърдите ми. — Не че се оплаквам.

Кръвта ми отново пламва.

— Кара Валари — дразня я с ниско ръмжене. — Да не би да флиртуваш с мен?

Тя отмята глава назад и прихва. Кадифените ѝ кафяви очи са обсипани със златисти точици. Долната ѝ устна изчезва под зъбите. Отговаря твърде бързо и прекъсва очарованието ми от гледката:

— А ти… искаш ли да флиртувам?

Обръщам се към нея и подметките ми изскърцват по отъпканата пръст.

— Не си ли личи?

И ето че пак плъзвам ръка по ханша ѝ с интимност, която ми се струва напълно естествена. Изкушението да продължа по-надолу е почти неустоимо, а и тя никак не ми помага с избора си на дрехи — къси дънкови панталонки, които биха накарали и Дейзи Дюк да се изчерви. Радвам се, че Кара задържа дланта си в центъра на гърдите ми като малка котва, която ми помага да овладея похотта си.

Никоя сила на света обаче не може да спре случващото се с останалата част от мен.

Изпитвам го за пореден път. Бурната реакция. Събуждането.

Взрив от огън, светлина и цвят, които препускат между нейната и моята кръв, ярки като златистото сияние около нас…

Слънчево сияние, което внезапно се изпълва със звездна вихрушка.

Запазвам този донкихотовски отклик за себе си. Той е мисъл, а не чувство, следователно Кара не би трябвало да го долови. Бризът по залез внезапно набира сила, от близките храсти се откъсват пухчета, които полепват по нас, и Кара се залива от смях.

— Имате звезди в косата си, професоре.

— Вие също, госпожице Валари — докосвам една на веждата ѝ с устни, извити в усмивка. — Тук също. И… тук.

Махам с палец едно от горната ѝ устна и застивам.

Тя затаява дъх и аз се потапям в чувството, а после и в отразения в очите ѝ слънчев лъч и нуждата, която разпалва в тях. Притискам леко палец в ъгълчето на устата ѝ и обгръщам бузата ѝ с другите си пръсти.

— Звезди — повтарям и давам воля на чувствата си. Знам, че тя ги долавя. Знам, че ме усеща. Възбужда се от адреналина и почудата ми, а аз приемам ответния ѝ прилив на чувства.

Приличаме на двама наркомани, зависими един от друг, но за пръв път нямам нищо против да се надрусам.

— Мислиш ли, че ни водят нанякъде? — отронва тя с шепот, сгряващ като вятъра.

Притискам тяло в нейното.

— Ако крайната цел е раят, аз вече съм там.

Думите са топли и дрезгави по устните ми и ми се струва, че пасват съвършено на момента — докато Кара не отстъпва назад и едва не се спъва в краката си.

Какво, по дяволите?

— Слънцето ще залезе след няколко минути — изрича бързо тя. — Хайде да се надбягваме до Обсерваторията. Можем да продължим разговора на вечеря.

Накланя глава и ми намига — очевидно се опитва да разведри настроението след странната си реакция, която ни поля като студен душ.

Искам да я попитам какво се случи и защо откликна така остро, но интуицията ме спира. Би било безсмислено да настоявам и да ровя в тайните ѝ, които не иска да ми разкрие, особено насред тази пътека.

Трябва да подходя деликатно. Предпазливо. Подобна задача ми е напълно чужда. Налага се да си задам един труден въпрос.

Как би постъпил Джеси?

Не е за вярване, но той се превръща в мое спасително въже през остатъка от изкачването. Този участък от пътеката е най-стръмен и ми предоставя идеална гледка към стройните мускули на Кара в цялото им атлетично съвършенство, както и към скандално късите ѝ панталонки.

Стигаме горе и единственото, което ме спасява от пълна ерекция, е мисълта за Джеси и как би постъпил той в подобна ситуация. Това е жестоката шега, която съдбата си прави с нас двамата. Аз имам здрави крака, но не умея да водя безсъдържателни разговори. Джеси ще се придвижва с инвалидна количка до края на дните си, но може да очарова и монахиня. Така да я очарова, че бедната сама да свали бельото си.

Мога да се закълна, че Кара Валари не носи бельо.

Не че възнамерявам да я очаровам до подобна степен.

Трябва да измисля друго — как да спечеля доверието ѝ.

Защото за пръв път не се страхувам и това ме навежда на мисълта, че не е изключено момичето да има свои собствени тайни. Много.

Подпирам се на лакти и плъзвам поглед по остатъците от прекрасната храна, която ометохме.

— Не мога да повярвам, че си приготвила всичко това едва за няколко часа.

Макар сладката конска опашка да ми открива чудесна гледка към всеки съблазнителен сантиметър руменина, която пълзи по бузите ѝ, за петдесети път потискам изкушението да махна ластика и да освободя гъстите вълни на косата ѝ. Това не е единственото изкушение, с което се боря през последния час.

— Наистина се радвам, че се забавляваш — отвръща тя с мила усмивка, от която гърлото ми се превръща в шкурка, а сетивата ми стават на каша. Но чувството е хубаво. Много хубаво. Въпреки че гледката от малката маса, която Кара незнайно как е подредила на терасата, е още по-добра в сравнение с онази откъм пътеката, не мога да сваля очи от красотата пред себе си.

— Да се забавлявам? — изсумтявам. — Плажният крос или неделното матине са забавления. Това обаче е…

Романтично. Смислено. Най-хубавата ми вечер от много време насам.

Само че не изричам никое от тези неща на глас.

Кара ми отправя любопитна усмивка.

— Това е… какво?

Отново се чудя дали да не споделя истината, която тая в душата си… но все още си спомням реакцията на Кара, когато го направих за пръв път тази вечер, долу на пътеката. Ето защо мятам една маслина в устата си и зарейвам поглед към небосклона.

— Това е „забавление“ на стероиди.

Мелодичният ѝ смях привлича вниманието ми обратно към нея.

— Е, как успя да го организираш?

Ответната ѝ усмивка е кокетна и пленителна.

— Кое?

— Знаеш кое — отговарям. — Това място не работи в понеделник. С Джеси редовно полудявахме, когато нямахме часове в понеделник и се налагаше да търсим къде другаде да се разходим. Защото алтернативите рядко можеха да се сравняват с Обсерваторията.

— Да речем, че имам връзки — отвръща Кара с палава гримаса. Пресяга се през масата и преплита пръсти с моите. — Значи с Джеси често сте идвали тук?

— Може да се каже. Достъпът беше безплатен, климатиците работеха и имаше страхотни изложби, посветени на космоса.

За две градски момчета, които вече знаеха повече по темата от учителите си, и майки, които не можеха да отсъстват от работа, нямаше по-добро занимание.

— Наистина звучи като забавление на стероиди.

Небрежната ѝ закачка ѝ спечелва ответно стисване на пръстите.

— Дори пътят дотук беше приключение. Натоварвах Джеси и количката му на автобус номер две, след което се прекачвахме на рейса до Обсерваторията. — Усмихвам се при спомените и клатя глава. — Какви откачалки се возеха там… няма да повярваш.

— Прекарай един час на някое от партитата на майка ми и тогава ми говори за откачалки.

— Толкова ли е зле? — отвръщам с нежен тон на мрачната тъга в гласа ѝ. — Животът на една Валари — пояснявам. — Блясъкът сигурно е малко преувеличен, на което се дължат и недоброжелателите ви. Зад бляскавата фасада обаче трябва да се крие истината? Реалността?

Кара издърпва ръката си от моята и се отпуска в стола си.

Очите ѝ светят като луната, която бавно се изкачва по сумрачното небе над купола на Обсерваторията.

— Извинявай — добавям. — Любопитството ми е неуместно. — Прокарвам смутено ръка през косата си и се тревожа, че съм съсипал една иначе съвършена вечер. — Сигурно постоянно чуваш подобни въпроси. Хората все се мъчат да изтръгнат някаква информация от теб. По дяволите…

— Не е това. — Изражението ѝ е напрегнато, но искрено. — Честно. Просто за пръв път ме разпитва човек, който… държи на мен.

Привеждам се напред и подпирам лакти на масата.

— Наистина държа на теб. — Може би твърде много, мамка му. — Ако искаш да говориш за нещо, за каквото и да било, тук съм. Без значение какво…

Тя се засмива тихичко.

— За зрелището и величието на разкошния ми живот, а?

— За каквото и да било — повтарям, отново протягам пръсти и погалвам леко кокалчетата на ръката ѝ. Плъзвам ги нагоре към китката ѝ и я обгръщам.

Кара въздъхва тежко.

— Моето семейство е… сложно.

— Повечето семейства са такива.

— Вероятно ти се струва, че целият ни живот, до последната подробност, е изложен на показ в медиите. Което повдига въпроса за фалшивата реалност. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Отвъд всичко това семейството ми е изтъкано от противоречия. Държим на уединението си, но и… не държим.

Близки сме си, но и… не сме.

Смръщвам се.

— Ами Кел? Изглеждате близки.

Тя кимва.

— Така е. Определено съм по-близка с нея, отколкото с всеки друг.

— Кел е в един от курсовете на Джеси — подсмихвам се, щом си спомням какво каза той за нея. — Беше изненадан, че притежава повече дълбочина, отколкото присъствието ѝ в социалните мрежи намеква.

Кара се кикоти.

— Вярно е. Въпросът е, че… — размахва ръка пред себе си, сякаш може да призове истината от въздуха. — Всичко в семейството ни рано или късно се свежда до имиджа. Е, може би не всичко, но повечето.

— Дори не мога да си представя какво е да живееш по този начин, в светлината на прожекторите. — Тя мълчи, но аз продължавам, защото усещам, че иска да сподели още, нищо че темата я притеснява. — Ти май си единствената Валари, която не държи светът да знае фамилното ти име.

— Така е — извръща поглед и се усмихва насила. — Е, а ти защо стана преподавател по литература?

Тъй като не съм откъсвал очи от нея, ми е ясно, че съзнателно се опитва да смени темата. Вероятно смята, че е споделила повече от необходимото. Въпреки че се държи предпазливо покрай мен и се мъчи да скрие голяма част от себе си, мога да доловя нервността ѝ, когато прехапва устни.

Все още ме възприема като непознат. Непознат, който би могъл да продаде признанието ѝ срещу подходящата цена.

Важно е да ѝ докажа, че греши. Ако за целта се налага да оголя душата си, така да бъде.

— Да се превърна в професор Максим не беше детската ми мечта — отговарям. — Не че се оплаквам. Харесвам работата си.

— Значи е станало случайно? Нещо такова? — примигва Кара и ме изучава настоятелно с поглед, сякаш е решена да получи по-смислен отговор.

— Доколкото е възможно да попаднеш случайно в академичните среди. Сигурно става по подразбиране, щом откриеш, че четенето е единствената ти страст.

Погледът ѝ се вкаменява, но не мога да разтълкувам на какво се дължи. Мачка разсеяно салфетката си. Моментът ми се струва подходящ да насоча разговора обратно към нея, но нещо ми подсказва, че не бива да го правя. Всъщност доста неща.

Изпускам една дълга въздишка.

— Когато бях малък… след злополуката с Джеси… зачетох като луд. Книгите бяха моето убежище. — Млъквам за миг и продължавам: — Не можех да нараня никого, докато отгръщах страници.

Кара кимва. Не със съжаление, а с разбиране.

— Спрях да спортувам и трябваше да убивам времето с някаква дейност. Такава, която да се съревновава с хаоса в главата ми. Ето защо започнах да прекарвам много време в книжарницата.

— „Ректо Версо“?

— Да. Редж и Сара се грижеха за мен, докато мама беше на работа. Позволиха ми да превърна книжарницата в моя лична библиотека. Добре че го направиха, защото поглъщах книгите така, както повечето деца се нахвърлят на видеоигрите.

— И?

Очите ѝ проблясват, сякаш знае, че това не е цялата истина.

— И… Явно нещо в старите класически истории е успяло да прикове вниманието ми. Разчитането на подтекста.

Разгадаването на малките скрити съкровища, които сега се опитвам да разкрия и на вас, студентите.

— В историята винаги се съдържа друга история — изтъква Кара.

— Именно! — Толкова е хубаво да говоря по темата без задръжки. — Освен това, колкото и да се влоши положението, героят винаги намира начин да се спаси. Всеки път. — Овладявам вълнението си с помощта на замисления поглед, който отправям към хоризонта и избледняващите цветове, преди да са изчезнали напълно. Когато пак обръщам глава към Кара, тя продължава да се взира в мен. — Нуждаех се от това след всичко, което се случи. Нуждаех се от вярата, че и аз мога да се спася. И че…

— Какво? — подканва ме тя, щом започвам да потропвам колебливо по масата.

— И че… Джеси също ще се спаси.

Кара отпива дълга глътка от виното си.

— Правилно ли разбирам, че си фен на „заживели дълго и щастливо“?

Подсмихвам се.

— Че кой не е?

— Хммм. Може би някои много сериозни университетски преподаватели.

— Отнасям се сериозно към текстовете, но никога не съм бил литературен сноб.

— Саката с кръпки на лактите, които носиш, говорят друго.

Отново прихвам и чак отмятам глава назад, а усмивката ѝ официално е най-хубавото ми преживяване тази вечер. Иска ми се да можех да спра времето и да съхраня този миг за по-дълго. Да се насладя на леката руменина по бузите ѝ. На кичурите, които вятърът развява около лицето ѝ. На този тих и самотен пейзаж, далеч от любопитни очи.

Кара сякаш прочита мислите ми, изчервява се още малко и свежда очи.

— Искаш ли да влезем?

— Да.

Изправяме се и зарязваме остатъците от вечерята. Стигам пръв до входа на Небесната зала и задържам вратата отворена за нея. Влизаме заедно и минаваме през ротондата и цветните макети отвъд.

— Може ли да ти споделя една тайна? — Гласът ѝ отскача от гладките стени и облицования с плочки под.

Съблазнителната закачка ме приковава на място толкова рязко, че подметките ми изскърцват по мрамора. Хващам ръката ѝ и я придърпвам към себе си. Гърдите ни се опират и почти забравям за въпроса ѝ. Образът ѝ ме замайва. Гордата осанка на стройните ѝ рамене. Щедрата извивка на гърдите ѝ и тънката ѝ, сластна талия. А сетне — бог да ми е на помощ — ханшът, който приютява всичко по-надолу. Частите, за които отказвах да мисля. Плътта, която неминуемо обсебва съзнанието ми…

Изражението ѝ е като огледало на моето. Леко объркано.

Потъмняло от копнеж.

— Какво има? — прошепвам. — Можеш да ми кажеш всичко.

Отначало Кара мълчи, сякаш обмисля най-искреното си обещание.

— Никога преди не съм идвала тук. Вътре в Обсерваторията.

Ококорвам се.

— Ти сега… тоест, бъзикаш ли се с мен?

Тя ми хвърля кос, предупредителен поглед.

— Безопасна зона за всички тайни, господин Кейн. Обеща.

— Все още съм твоят сейф — отвръщам. — Но как е възможно да си израснала тук и да не си влизала в Обсерваторията?

Думите ми сякаш я подтикват да вдигне глава и да погледне нагоре.

— Еха.

Не е нужно да проследявам накъде е насочила вниманието си, понеже знам какво е предизвикало вълнението ѝ.

— Таванът тук често предизвиква такава реакция у хората — отбелязвам. — И тъй като в момента явно сме сами…

Лягам на пода, придърпвам я внимателно със себе си и не след дълго двамата се озоваваме по гръб с идеален изглед към стенописа на ротондата.

— Като си говорим за зрелище и величие… — отронва възхитено Кара.

— Паната са нарисувани още през трийсетте години от човек на име Хюго Балин. Големият кръг в средата изобразява боговете и богините на зодиакалните знаци, приковани към небесата от Атлас — разказвам и междувременно соча различни участъци от стенописа. — Плеядите също са там, нарисувал е и Юпитер… или Зевс, в зависимост от това дали предпочиташ гръцката, или римската митология.

— Зевс. Хм.

Замисленият ѝ шепот ми звучи натоварен с нов смисъл.

Дали сетивата ми не работят на бързи обороти и не преувеличават всичко? Тълкуват грешно възклицанията ѝ в застиналия въздух? Или е заради непрестанната борба, която водя по-усилено от всякога, да не я притисна към себе си, да не я целувам до припадък и да не ѝ шепна обещания за още?

В резултат превключвам на режим „професор Максим“. Пък и поводът е удачен…

— Балин просто е следвал стара концепция — обяснявам. — Много от съзвездията са кръстени на богове, защото древните са вярвали, че те живеят сред тях. Всеки бог и богиня получавал свое място на небето в знак на почит и преклонение. Колкото по-важно било божеството, толкова по-голямо било неговото съзвездие. — Взирам се в огромния купол, изрисуван като катедрала. — Предполагам, че това е поредната налудничава теория. Как боговете ходят по земята и съзаклятничат със смъртните.

Кара се подпира на лакът, за да ме погледне.

— Налудничава ли? Защо? Само защото теорията е принадлежала на древна цивилизация? Защото я наричаме митология, а не литература? Защото науката и фактите не я подкрепят еднозначно като доказана история?

Не ѝ отговарям веднага. Май чакам да се засмее и да вметне, че се шегува. Тя обаче не го прави, затова я предизвиквам:

— Какво ми казваш? Че според теб има банда свръхнадарени създания, които се разхождат по небето, когато не пият нектар на Олимп?

— Казвам, че на този свят и във вселената като цяло съществуват много неща, които изобщо не разбираме.

— Добреее — провлачвам. — Ще се хвана на въдицата. Какви неща?

— Като Бермудския триъгълник — веднага отвръща тя, — линиите на платото Наска, Голямата стъпка и дежа вю. — Тогава се надвесва над мен и отново хваща ръката ми, а странната и безумна, но също така ярка и красива енергия пак протича помежду ни. — Като нас, Максим — прошепва тя. — Като… това.

Със закъснение осъзнавам, че съм спрял да дишам. В Кара Валари има нещо забранено, чудато и различно. Но то е и топло, познато и правилно.

Толкова правилно, мамка му…

Която и да е в действителност, времето ни заедно изостря копнежа ми да я разгадая. Да науча всичките ѝ тайни, докато тя ми помага да разкрия моите. Преди това обаче имам друга, далеч по-належаща цел. Трябва да я целувам до насита.

Независимо колко се ужасявам да го направя.

Посягам и махам ластика на опашката ѝ, след което плъзвам пръсти през лъскавите кичури и обгръщам тила ѝ.

Бавно я придърпвам към себе си. Нямам търпение да вкуся устните, изрекли тези думи. Защото те отекват в ума ми като декларация за свобода и в сърцето ми като манифест на истината.

Защото, докато устните ѝ покриват моите, нещо ми подсказва, че двамата сме се докоснали едва до първия слой на една по-дълбока истина. Ужасени сме да продължим нататък… но още повече ни ужасява мисълта какво ще стане, ако не го сторим.