Петнайсета глава Кара

Далтън отваря входната врата, когато спирам колата на алеята. Поздравява ме с изящен жест.

— Добър вечер, госпожице Валари.

Тръгвам към него.

— Здрасти. Майка ми тук ли е?

— Съжалявам, но я няма. Вечеря в „Нобу“.

Понеже Кел не е с мен, за да отвлича вниманието на мама, новината, че тя не си е у дома, е добре дошла.

— И кого покорява тази вечер? — измърморвам възможно най-скришом под нос.

Нищо чудно да е монтирала подслушвателни устройства и на палмите пред къщата. — Нека позная. Новият режисьор на Джейдън?

— Не разпознах господина — отвръща спокойно Далтън и влиза след мен във фоайето.

Завъртам се на пети и се ококорвам.

— Ти си го видял?

— Срещнаха се за кратко в нейния кабинет, преди да излязат.

Изкушавам се да попитам за още подробности, но е по-безопасно да не се меся в делата на майка ми. А и тя си има многоброен антураж, който да се занимава с подробностите.

Антураж, който също отсъства тази вечер, слава богу.

Все пак ми е любопитно що за „господин“ е дошъл да я вземе от къщата и да я заведе на вечеря. Баща ми — ако изобщо може да се нарече такъв — се е задържал в града, колкото да създаде нас тримата. Спомените ми за него са малобройни и незабележителни. Той беше демон, който изчезнал също толкова внезапно, както се е и появил внезапно, след като си свършил работа. Нито повече, нито по-малко. Точно според традицията.

Традиция, за която и аз съм се вкопчила и която ми носи известна утеха при мисълта за собствената ми участ. Един ден и аз ще разполагам с някакво подобие на свобода.

Един ден…

Който няма да е никак скоро.

Въздъхвам дълбоко, поглеждам към задната част на къщата и отново насочвам вниманието си към Далтън.

— Ще отида да видя дали дядо е буден.

Икономът само кимва в отговор. Оставям го в голямото имение, което е празно в повече от едно отношение.

Прекосявам потъналия в тропическа зеленина заден двор напът към скромната къща за гости. Прозорецът отразява мъждукащата светлина на телевизора. Зървам дядо в кухнята.

Отварям вратата и той се обръща към мен. Стои до печката с дървена лъжица в ръка. Очите му грейват, щом ме вижда.

— Кара.

Усмихвам се и отивам да го прегърна.

— Здрасти, дядо. Какво има за вечеря?

Тогава забелязвам празната консерва от супа на плота и отговорът става очевиден. Сърцето ми се свива.

— Консерва? Мислех, че можем да си позволим поне свястна храна за вкъщи.

— Глупости — изсумтява той. — Пилешката супа с фиде ми е любимата. Не се оплаквам.

Смръщвам се, вземам дървената лъжица и разбърквам супата в малката тенджера.

— Е, поне мирише хубаво.

— Вкусна е.

Засмивам се.

— На бас, че е от мононатриевия глутамат.

— А — махва с ръка дядо — Ето, ще стигне и за двама ни. Сама прецени дали е вкусна.

Побутва ме настрани, за да я сипе в две купи. Отнасяме ги до малката кухненска маса, която се намира едва на няколко крачки от печката.

— Какво те води тук, слънчице?

Опитвам предпазливо солената супа. Дядо е прав. Наистина е вкусна. Топлината ѝ ме изпълва със същото утешително спокойствие като неговия поглед.

— Само те наглеждам.

Той изсумтява нещо в отговор, което не звучи никак утвърдително. Когато вдигам глава, установявам, че е извил рошавата си бяла вежда.

— Какво?

Дядо сръбва още една лъжица от супата.

— Благодарен съм ти, че ме наглеждаш, калинке. Просто се питам дали нямаш нещо друго наум.

— Какво например?

— Например твоя тайнствен приятел, ако все още го наричаме така.

Пускам лъжицата в купата си с тихо дрънчене.

— Виждате ли се? — подмята уж небрежно, но не ми убягва сериозната нотка зад думите му.

— Срещали сме се. Но май „приятел“ вече не е най-подходящата дума. — Веднага щом го изричам, разбирам, че е вярно. Че е неоспоримата истина. Максим много бързо се превръща в нещо повече за мен. Много повече.

— Карате ли се?

Въздъхвам.

— Постоянно.

Както когато се престори, че може да ме изгони от курса си.

— И?

— И това така и не успява да ни раздели.

Понякога — често — постига точно обратното. По наелектризиращи, незабравими начини…

Главата ми се пълни с наниз от спомени, които неизменно се въртят около Максим, а дядо ми се умълчава. Не търся някакво дълбоко значение в тишината. Когато става дума за Максим, имам повече въпроси, отколкото отговори, особено сега. Обаче ми се струва опасно да говоря за това с когото и да било, дори с дядо. И особено с Кел, която не ми е обелила и дума, откакто ѝ признах, че се влюбвам в моя загадъчен професор.

— Научи ли нещо повече за него? — не спира да ме разпитва дядо.

Изражението му е по-напрегнато в сравнение с момента, когато пристигнах, и съвпада с настъпилото в стаята настроение. Тревогата му несъмнено е свързана със заплашителната мисъл, че се задявам с мъж, който не е демонът, за когото се пазя.

— Няма представа кой е баща му — отвръщам и си мисля каква болка причинява този факт на Максим, нищо че раната е нанесена отдавна. — И също като мен си задава въпроси за себе си. Знае, че не е като другите.

— А знае ли за теб?

— Не, разбира се — изправям отбранително гръб. — Никога не бих му споделила за семейството си.

Не знам защо, но мисълта да призная на Максим, че съм демон — не че би ми повярвал — ми се струва много по-лоша от това да спя с него. Което само по себе си би било грешка.

Откъдето и да го погледнеш.

Опасна грешка.

Мога обаче да си простя няколко нехайни фантазии, нали така? А и Максим никога няма да научи истината. Никога няма да научи достатъчно за мен, че да проумее какво всъщност означава да си Валари. Никой извън малкия ни кръг не го знае. Но като отговарям уклончиво, звуча като бедното богато момиче — привилегирована и нацупена. От малкото, което е споделил, съдя, че неговото детство не е било розово, финансово и другояче, и че би накарало моето да изглежда напълно преодолимо.

Така или иначе искам да разбера повече за него. Искам да разбера всичко.

Всеки път, когато ми разкрива нещо за личния си живот, нямам търпение да открия още и още. Може би и при него е същото. Може би и той желае да научи истината за мен, както аз постоянно мисля и се питам за неговата.

— Какво ще правиш, Кара?

Този въпрос ме тормози кажи-речи от първата ми среща с Максим. Как да постъпя с това неустоимо, невъзможно изкушение? Пристрастяващият шанс Максим да…

— Не мога да спра да го виждам — заявявам накрая.

Погледът, с който дядо ме удостоява, е неприсъщо безстрастен за него. Накрая измърморва:

— Звучиш доста сигурна.

— Така е — влагам всичко от себе си в отговора. — Дори да исках, чувствата ми далеч надхвърлят волята, която се изисква, за да стоя далече от него.

Още една тежка пауза. Дядо бутва празната си купа настрани, обляга се назад и дървеният стол изскърцва под тежестта му.

— Усетила си, че е повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Какво го прави различен?

— Част от нещата се набиват на очи — казвам. — Първо, той е… огромен. Като бог сред мъжете.

— Което може лесно да се обясни с изключителен генетичен материал.

Този път аз вдигам вежда.

— Същото не важи ли и за нас?

Дядо се усмихва широко.

— Друго имах предвид.

— Не е само това. С очите си видях на какво е способен.

Силата му е невероятна. Освен това се изцерява като по магия. Опита се да го омаловажи, но аз знам на какво станах свидетелка. Не беше нормално.

Дядо отново изсумтява. Звукът ми се струва по-дълбокомислен отпреди, сякаш и той, като мен, се опитва да разгадае мистерията, която представлява Максим.

— Майка му сигурно разполага с поне част от отговорите.

— Максим е сигурен, че тя знае повече, отколкото му споделя.

— Максим?

Примигвам, щом осъзнавам, че за пръв път изричам името му пред дядо си.

— Максим Кейн — изпускам поредната напрегната въздишка. — Няма смисъл да го крия повече. Той е преподавател по литература в „Аламида“.

Дядо се взира продължително в очите ми.

— Играеш си с огъня, Кара.

Размърдвам се в стола си и внезапно изпитвам неловкост… дори смущение. Дядо никога не ме е наблюдавал така втренчено. Енергията, която погледът му излъчва, пък ме удря като пламъци в снежна пряспа — ту ме облива с топлина, ту ме кара да зъзна от студ.

— Знам.

— Дали? Наистина ли?

— Какво означава това? — повишавам отбранително глас.

— Рискуваш всичко, Кара.

Изпръхтявам, но прозвучавам кухо. Каквото и да се случва между Максим и мен, то вече е много по-силно от страховете, които предупрежденията на дядо са способни да породят в сърцето ми. Как да му обясня, че Максим е всичко, което не съм знаела, че желая? Че той не ме гледа така, както ме гледат всички останали? Как се чувствам, щом го направи? И как никога, никога няма да ми омръзне?

— Може би съм готова да пожертвам живот, изтъкан от лъжи, в името на един момент на истина.

Не знам какво мога да направя, но самите думи ми вдъхват смелост и се чувствам се достатъчно храбра, за да ги превърна в реалност.

Дядо затваря очи и прокарва ръка по лицето си.

— Кара… Не знаеш какво говориш.

— Казвам, че не съм готова да приема живот, който ми е даден наготово. Казвам, че не е честно.

— Така е. Но нямаш никакъв избор по този въпрос, ако…

— Ако какво? Ти сам го изтъкна. Всеки има избор.

— Не и в случая.

— Защо? — Във въпроса ми се съдържа гняв, който изразява едва частица от искрените ми чувства. — Защо точно тази ситуация трябва да прави изключение?

— В нашия свят решенията водят до последствия — отвръща той със стегнато гърло. — Последствия, от които не можеш да избягаш. Аз цял живот търпя моите, миличка. Не искам и ти да допуснеш същите грешки.

Изрича го пламенно и ме кара да се замисля. Дядо винаги ме е защитавал. Винаги тихо е поощрявал доброто у мен. Тази вечер обаче нещо се е променило. Боя се, че собствените му страхове са взели превес. Никога не сме обсъждали обстоятелствата, донесли толкова мрак в живота му. Както при повечето фамилни истории, всички знаят основното, но прекалено много детайли липсват.

— Дядо?

— Какво? — изхриптява той.

— Какво наистина ти се е случило? — прошепвам. — Нямам представа защо някой би решил, че заслужаваш това.

— Знаеш достатъчно, Кара. Няма да ти разкривам кървавите подробности.

— Но аз искам да ги знам. Струва ми се, че трябва.

— Дълга история.

Част от тази история е широко известна. Всички са наясно, че Джовани Валари е трябвало да умре преди четирийсет години, когато Малкълм Колфийлд, съпруг на една от най-успешните старлетки по онова време, го застрелял хладнокръвно, преди да насочи пистолета към съпругата си и към себе си. Джио обаче се вкопчил в живота и изпаднал в кратка кома, а после сърцето му спряло, преди отново да забие като по чудо. Малкълм и Пенелъпи Колфийлд не извадили такъв късмет.

През седмиците след стрелбата се разнесла мълва, че Колфийлд откачил, защото Джио и Пенелъпи били любовници, но понеже нямало кой да потвърди или отрече слуховете, с изключение на него самия, мълвата си останала мълва. Нищо в историята не обяснява как дядо ми е избегнал смъртта и вечността в Ада, нито защо се е озовал в Подземния свят.

— Дядо? — подканвам го повторно. — Моля те. Все повтаряш, че не знам и не разбирам. Защо не ми помогнеш да разбера? — Посягам към ръцете му. — Помогни ми да прозра истината.

Пръстите ми тъкмо докосват неговите, когато той скача от стола и започва да разчиства малката кухня.

— Никога ли не ти е хрумвало, че не се гордея с причините, поради които се озовах в тази ситуация?

Замислям се над въпроса.

— Имайки предвид, че съм израснала в семейство на демони, и най-страшното признание едва ли би променило мнението ми за теб.

Той трескаво бърше чистия кухненския плот.

— Не бях светец. Горделивост. Завист. Алчност. Каквото се сетиш. Човек ще си помисли, че като погледнеш Ада в очите и получиш втори шанс, ще се промениш. Очевидно баба ти е била единствената, способна да го постигне. Който и да взема решенията там, долу, явно си разбира от работата.

— Добре, решили са да те използват като пример за назидание. Това го разбирам. Но искам да знам защо.

Той се обръща към мен със стиснати устни.

— Защото си заслужих билета за там, но въпреки това успях да избягам. А те мразят откраднатите души. — Очите му са плувнали в болка. — Понякога се питам кое е по-лошо. Вечност долу или живот с мисълта, че аз съм виновен за всичко. Че моята свобода, ако изобщо може да се нарече така, ви е отнела вашата.

Опитвам се да осмисля трудната истина. Той ми е дядо. Не бих съществувала без него. Наистина ли обаче съм се появила на този свят единствено за да бъда пионка в наказанието му?

Колкото и да го обичам, неговите грешки са предопределили моята орис. Вече го знам със сигурност, която ме убива.

Той въздъхва пресекливо.

— Съжалявам, Кара. В момента не съм добра компания. Защо пак не се отбиеш след една-две седмици, калинке?

Напоследък не съм на себе си. — Пристъпва към мен и ме стисва обичливо за рамото. — Лека нощ.

Преди да съм възразила, дядо се отправя към стълбите за втория етаж. Не искам да си тръгвам, но би било странно и неловко да се задържа тук. По пътя към къщи бих могла поне да си прочистя ума, макар че едва ли ще успея.

Вече съжалявам, че поставих дядо в такава спорна позиция.

Той несъмнено ме обича — поредната причина да ме пази от съдбата, която му е твърде позната. Самоналожено покаяние, което го измъчва от години.

Минавам през голямата къща, но преди да стигна до главния вход, Далтън се появява и отваря вежливо вратата на майка ми.

Тя спира очи върху мен и разтяга устни в широка усмивка.

— Кара! Тук си! Колко хубаво!

Тръгва към мен и аз я прегръщам кратко за поздрав. Над рамото ѝ виждам, че я следва някакъв силует. Мама се отдръпва и му махва — явно това е мъжът, който я е извел на вечеря.

— Ардън. Ела да се запознаеш с Кара. Кара, това е Ардън.

Прието.

Ардън е достатъчно висок, за да скъси разстоянието с две дълги крачки. Протяга ми ръка. Посягам с намерението да се здрависаме, но той улавя пръстите ми и ги поднася към устните си, принуждавайки ме да срещна погледа ми.

Мигновено ахвам — уви, не от удоволствие. Очите му са сиви като въглени, ако изобщо е възможно да им се припише някакъв цвят. Очните му ябълки са тъмни и напрегнати, сякаш не са съставени от ириси, зеници и склера, а са два тайнствени тунела, които водят към незнайни дълбини.

Прилягат на гладката му черна коса и наболата брада по бузите му — от онази четина, която е отгледана напълно съзнателно, а не е резултат от дълъг работен ден или липса на време.

— Очарован съм — прошепва той и ми целува ръка.

Веднага разбирам — по горещината, която излъчва, и енергийните молекули, трептящи помежду ни — че е един от нас.

Отдръпвам дланта си при първата изникнала възможност.

— Приятно ми е да се запознаем — изричам със стегнато гърло и се радвам, че измъкнах ръката си и вече няма нужда да се взирам в безмилостните му очи.

Що се отнася до майка ми, нейните очи са разширени.

Устата ѝ е замръзнала в неизменна усмивка, подобно на дете в лунапарк.

Толкова се радвам, че си тук, Кара. Мислех да те поканя на вечеря с нас тази седмица, за да поговорим за работата на Ардън.

— Работата му?

Тя се засмива и го докосва по рамото, все едно са стари приятели.

— Да, той се занимава с антики. Тази година си обещах да подходя сериозно към нашите колекции.

— Колекции?

Тя отново се засмива, този път по-насилено.

— Колекциите ни, скъпа. Семейните бижута и… — махва рязко с ръка, докато търси правилните думи.

— Произведения на изкуството и артефакти със специално значение — довършва вместо нея Ардън. — Пазарът за реликви е по-силен от всякога и изключително конкурентен. Мога да ви помогна да се ориентирате и да сключите добри сделки.

— О, супер — отговарям така, сякаш вече нямам пулс, което може и да е вярно. Сериозно, убийте ме тук и сега. Точно от това се нуждае семейство Валари — поредната стая с надценени дрънкулки, които съвсем да раздуят чувството за превъзходство на майка ми.

— И ти трябва да ни помогнеш, Кара — добавя тя. — Не знам нищо за този пазар, а нямам достатъчно време да го проуча.

Смръщвам се.

— А аз имам, така ли?

Мама отвръща подобаващо на раздразнения ми поглед.

— На фона на цялото време, което прекарваш, забила нос в прашни стари книги, е наложително най-сетне да извлечеш някаква практическа полза от познанията си.

Не бих понечила да споря с нея дори Ардън да не беше свидетел на разговора ни. Знам, че вече е решила да ме включи в новия си проект, независимо дали ми харесва, или не.

Убийте ме. Тук и сега.

Тази мисъл често ме спохожда.

— Хайде да пийнем по чаша вино и Ардън ще ти разкаже повече по въпроса.

Ако се съди по спокойния поглед на Ардън, той няма нищо против плана на Вероника да удължи вечерните любезности.

Аз обаче не съм в настроение да се включа.

— С удоволствие, но рано сутринта имам лекции — обяснявам набързо. — Радвам се, че се запознахме. Сега обаче наистина трябва да се прибирам.

Майка ми се нацупва, без да крие раздразнението си.

— Добре. Ще се разберем за вечеря тази седмица. Нали? — отправя обнадеждена усмивка на Ардън.

— Би било чудесно — казва той и най-сетне откъсва поглед от мен, колкото да успокои майка ми.

— Страхотно. Ще ти пратя телефонния номер на Кара. Нямам търпение да започнем.



Загрузка...